Текст книги "Реликвата"
Автор книги: Линкълн Чайлд
Соавторы: Дъглас Престън
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 13 (всего у книги 26 страниц)
– Фрок да си гледа палеонтологията. Прекрасен мъж, но особняк. Във всеки случай между Максуел и Уитлеси избухнал скандал. Нищо чудно. Максуел не проявявал особен интерес към ботаниката, но все пак можел да разпознае една рядкост, когато я види. Искал да се върне в музея със семенниците. Разбрал, че Уитлеси възнамерява да се изкачи на платото, за да търси котога, и това го обезпокоило. Страхувал се, че сандъците ще бъдат конфискувани на някое пристанище и няма да успее да измъкне безценните си семенници. Двамата се разделили и Уитлеси потънал в джунглата, за да се изкачи на платото, и повече никой не го видял. Когато стигнал до брега с останалите членове на експедицията, Максуел изпратил в музея цяла купчина телеграми, в които изобличавал Уитлеси, излагайки своята версия за случилото се. След това всички загинали в самолетната катастрофа. За щастие – или пък за нещастие, – били предприети всевъзможни усилия сандъците да пристигнат. Управата на музея цяла година се бори с бюрократичните усложнения, за да бъдат докарани в Ню Йорк.
Той завъртя с погнуса очи.
– Споменахте някой си Монтегю? – тихо попита Марго.
– Монтегю – повтори Йоргенсен, гледайки покрай нея. – Беше млад кандидат доктор на науките в музея. Антрополог. Протеже на Уитлеси. Излишно е да споменавам, че не се радваше на особено благоволение в музея след изпратените от Максуел телеграми. Всички ние, приятелите на Уитлеси, вече не разчитахме на благосклонност.
– Какво се случи с Монтегю?
Йоргенсен замълча.
– Не знам – промълви най-после той. – Един ден просто изчезна. И повече не се появи.
– А сандъците? – настоя Марго.
– Монтегю имаше огромно желание да ги види – особено сандъка на Уитлеси. Но, както вече казах, беше изпаднал в немилост и му отнеха проекта. Всъщност такъв проект просто вече не съществуваше. Цялата експедиция се оказа такава катастрофа, че по върховете просто искаха случилото се да се забрави. Когато най-после пристигнаха, сандъците си останаха неотворени. По-голяма част от документацията за произхода на предметите беше изгоряла при катастрофата. Според общото мнение е имало дневник на Уитлеси, но аз не съм го виждал. Монтегю настояваше и умоляваше и накрая му разрешиха да се заеме с първоначалния оглед. И тогава внезапно напусна.
– В какъв смисъл напусна? – попита Смитбек.
Йоргенсен го погледна, сякаш преценяваше дали да му отговори или не.
– Просто излезе от музея и повече не се върна. Разбрах, че не е взел никакви дрехи от апартамента си. Семейството му предприе издирване, но не го откриха. Беше доста странен тип. Повечето решиха, че е заминал за Непал или Тайланд, за да открие себе си.
– Имало е слухове – обади се Смитбек.
Йоргенсен се разсмя.
– Разбира се, че имаше слухове! Винаги има! Че злоупотребил с пари, че избягал със съпругата на някакъв гангстер, че бил убит и трупът му бил хвърлен в Ийст ривър. Но беше толкова незабележим, че след няколко седмици почти всички в музея забравиха за него.
– А слуховете, че е бил убит от музейния звяр? – попита Смитбек.
Усмивката на Йоргенсен посърна.
– Не точно. Но това даде повод да плъпнат слухове за проклятието. Заговори се, че всеки, който влезе в съприкосновение със сандъците, умира. Някои от пазачите и служителите в ресторанта – знаете ги що за хора са – бърбореха, че Уитлеси е ограбил храм, че в сандъка имало някаква прокълната реликва и че проклятието я преследвало през целия път чак до музея.
– Не пожелахте ли да изследвате изпратените от Максуел растения? – попита Смитбек. – Все пак сте ботаник, нали?
– Млади момко, ти нямаш понятие от наука. Не съществува подобно нещо – просто „ботаник“. Не проявявам никакъв интерес към палеоботаника на покритосеменните растения. Това е безкрайно далеч от моята област. Специалността ми е коеволюция на растенията и вирусите. По-точно беше – добави с известна ирония той.
– Но Уитлеси е искал да погледнете растенията, които използвал за опаковъчен материал – настоя Смитбек.
– Нямам идея защо – отвърна Йоргенсен. – За първи път чувам за това. Никога не съм виждал това писмо. – Той върна писмото на Марго с известна неохота. – Бих твърдял, че е фалшиво, ако не бяха почеркът и гербът.
Настъпи мълчание.
– А вие какво си помислихте по повод изчезването на Монтегю? – попита след малко Марго.
Йоргенсен разтърка върха на носа си и сведе очи към пода.
– Уплаших се.
– Защо?
Дълго време не последва отговор.
– Не знам точно – каза най-после той. – Веднъж Монтегю се нуждаеше спешно от пари и взе назаем от мен. Беше изключително добросъвестен и се изтормози, докато ми ги върне. Не беше в характера му да изчезне просто ей така. Последния път, когато го видях, му предстоеше да прави опис на сандъците. Беше крайно въодушевен. – Той погледна Марго. – Не съм суеверен. Аз съм учен. Както казах, не вярвам в проклятия и подобни неща…
Той отново замълча.
– Но? – подсказа Смитбек.
Възрастният мъж го стрелна с очи.
– Така да е – изпъшка той. Облегна се назад и заби поглед в тавана. – Казах ви, че Джон Уитлеси беше мой приятел. Имаше огромна колекция от истории за племето котога, повечето събрани от племената Яномано и някои други, обитаващи равнините в долното течение. Помня една, която ми разказа в деня преди заминаването си. Котога, според един яномански източник, се споразумели със създание, наречено Зилашкее. Било нещо като нашия Мефистофел, но още по-ужасяващо: цялото зло и смърт на света произтичали от това създание, което обикаляло върха на платото. Така е според легендата. Та съгласно това споразумение котога щели да получат детето на Зилашкее за свой слуга, ако в замяна на това убият и изядат всички свои деца и се закълнат докато свят светува да боготворят само него. Когато котога изпълнили зловещото си задължение, Зилашкее им изпратил детето си. Но звярът продължил яростно да напада племето, като убивал и изяждал хора. Когато котога протестирали, Зилашкее се изсмял и казал: „А вие какво очаквахте? Аз съм злото.“ Най-накрая с помощта на магически и билкови заклинания племето успяло да укроти звяра. Нямало как да го убият, нали разбирате. Така детето на Зилашкее останало под властта на котога, които го използвали за осъществяването на собствените си зловещи начинания. Но това неминуемо било свързано с големи опасности. Според легендата от този момент нататък котога непрекъснато търсели начин да се отърват от него.
Йоргенсен погледна към разглобения уред.
– Това е историята, която ми разказа Уитлеси. Когато научих за самолетната катастрофа, за смъртта на Уитлеси, след като изчезна Монтегю… е, не можех да не си помисля, че котога най-после са успели да се отърват от детето на Зилашкее.
Старият ботаник взе една част от уреда и го премести от едната си ръка в другата, като я гледаше разсеяно.
– Уитлеси ми каза, че детето на Зилашкее се казвало Мбун. Онзи, който пристъпва на четирите.
Монтегю пусна металното парче и то издрънча. Той се ухили.
33
С приближаването на края на работния ден посетителите започнаха да се насочват към изходите на музея. В магазина, който се намираше точно преди южния изход, се извършваше оживена търговия.
Мраморните коридори, които се разклоняваха от южния вход, отекваха от разговори и тропот на стъпки. В Небесната зала близо до западния вход, където предстоеше да се състои откриването на новата изложба, шумовете бяха по-приглушени и се носеха под извисяващия се купол като от изтляващ сън. А в дълбините на музея, задръстен от лаборатории, пусти лекционни зали, хранилища и кабинети с библиотечни шкафове не проникваха никакви шумове. Дългите коридори тънеха в мрак и безмълвие.
В обсерваторията „Батърфийлд“ шумовете от постепенно стихващото оживление пристигаха сякаш от друга планета. Възползвайки се от полицейския час, служителите си бяха тръгнали рано. Кабинетът на Джордж Мориарти, както и всичките шест етажа на обсерваторията, бяха стихнали в мъртвешка тишина.
Мориарти стоеше зад бюрото си с плътно притиснат към устните си юмрук.
– По дяволите! – измърмори той.
В безсилието си ритна с крак натъпкана с папки етажерка и върху пода се стовари цяла купчина хартии.
– По дяволите! – изрева той, този път от болка, отпусна се върху един столовете и заразтрива глезена си.
Болката бавно утихна, а едновременно с нея като че ли отмина и паниката му. Въздъхна тежко и огледа стаята.
– Майната ти, Джордж, винаги успяваш да оплескаш всичко, а? – измърмори той.
Беше безнадежден случай, трябваше да си го признае. Всичко, което се опитваше да направи, за да привлече вниманието на Марго, да спечели благоразположението й, неизменно се проваляше. Онова, което изтърси за баща й, беше деликатно като поведението на слон в магазин за порцелан.
Внезапно се завъртя към компютъра и въведе команда. Ще й изпрати електронно съобщение, за да се опита да пооправи нещата. Замисли се за момент и зашари с пръсти по клавишите:
ЗДРАВЕЙ, МАРГО! ПИТАМ СЕ ДАЛИ ТИ…
Спря и изтри съобщението. Сигурно само щеше да забърка още по-голяма каша.
Остана известно време вторачен в празния екран. Досещаше се само за един безпогрешен начин да облекчи напрежението: търсене на съкровище.
Много от най-ценните експонати на изложбата „Суеверие“ бяха пряк резултат от тези негови издирвания. Мориарти изпитваше искрена любов към несметните колекции на музея и беше по-добре запознат с неговите потайности от много дългогодишни служители. Свенливостта му беше причина да има малко приятели и често прекарваше времето си в проучване и издирване на отдавна забравени из хранилищата реликви. Това му създаваше усещане за ценност и значимост, което компенсираше пренебрежителното отношение на колегите му към него.
Отново се наведе към клавиатурата, отвори базата данни за ограничен достъп и започна да преглежда наслуки регистрите, без да бърза. Познаваше преките пътечки и задните вратички за достъп, така както опитен капитан на речен плавателен съд познава контурите на речно корито.
След няколко минути пръстите му забавиха темпото. Попадна на директория, която не беше проучвал преди: съкровищница от открити в началото на двайсетте години шумерски артефакти, които до този момент не бяха изследвани подробно. Избра една от сбирките, след това една подсбирка, а след това отделни артефакти. Сториха му се любопитни: цяла серия глинени плочки, ранни образци на шумерско писмо. Колекционерът им беше убеден, че са свързани с религиозни ритуали. Мориарти прегледа набързо анотациите и кимна – може би щяха да свършат работа за изложбата. В една от по-малките сборни галерии все още имаше място за няколко експоната.
Погледна слънчевия си часовник: почти пет. Знаеше къде се намират плочките. Ако се окажат интересни, утре сутринта може да ги покаже на Кътбърт и да получи одобрението му. Може да ги подреди между тържеството в петък вечерта и отварянето на изложбата за широката публика. Въведе набързо няколко бележки и изключи компютъра.
Звукът при изключването на притъмнелия компютър изтрещя като изстрел в пустия кабинет. Мориарти изчака с пръст върху бутона за изключване от електрическата верига. След това се надигна, натъпка ризата в панталоните си и – пристъпвайки внимателно върху натъртената си пета, излезе от кабинета и тихо притвори вратата зад гърба си.
34
Д’Агоста протегна ръка, за да почука на прозорчето на временния команден пункт, където се намираше Пендергаст, но в последния момент спря и се втренчи през стъклото.
В кабинета се разхождаше някакъв висок тип в раздърпан костюм, с потно и загоряло от слънцето лице. Крачеше бавно като в собствена стая, вземаше с една ръка документи от бюрото и ги оставяше на друго място, а с другата подрънкваше монети в джоба си.
– Ей, приятел – възкликна Д’Агоста, отвори вратата и пристъпи в кабинета, – това тук е владение на ФБР. Ако чакаш господин Пендергаст, какво ще кажеш да го направиш отвън?
Мъжът се извърна. Очите му бяха малки, тесни и го гледаха с раздразнение.
– От сега нататък… о, лейтенант – отвърна той, вторачен в закачената на колана на Д’Агоста значка, сякаш се опитваше да разчете номера му, – ще се наложи да се отнасяте с нужното уважение към новопристигналия екип на ФБР. За който сега отговарям аз. Специален агент Кофи.
– Е, специален агент Кофи, доколкото съм осведомен и докато не ми бъде разпоредено нещо друго, разследването води господин Пендергаст, а вие бърникате из бюрото му.
Кофи се усмихна едва-едва, бръкна в джоба на якето си и измъкна някакъв плик.
Д’Агоста прегледа написаното върху листа. Беше от Вашингтон – назначаваха екип от службата на ФБР в Ню Йорк под ръководството на специален агент Кофи като водещ разследването. Имаше и две прикрепени съобщения. Едното от кабинета на губернатора, който официално настояваше за прехвърляне на правомощията и поемане на цялата отговорност по разследването на случая. Второто беше напечатано върху бланка на Сената на Съединените щати – той го сгъна, без да го прочете, и подаде плика на агента.
– Значи се вмъкнахте през задната врата най-накрая.
– Кога ще се появи Пендергаст, лейтенант? – попита Кофи, напъхвайки плика в джоба си.
– Откъде мога да знам? – отвърна Д’Агоста. – Така и така тършувате из бюрото му, може би ще надникнете и в дневника му с назначени срещи.
Преди Кофи да успее да отговори, гласът на Пендергаст долетя от преддверието.
– О, агент Кофи! За мен е истинско удоволствие да ви видя.
Кофи отново бръкна за плика.
– Излишно е – прекъсна го Пендергаст. – Знам защо сте тук. – Той седна зад бюрото. – Лейтенант Д’Агоста, моля ви да се настаните удобно.
Д’Агоста забеляза, че в стаята има само още един стол и се настани ухилен в него. Действията на Пендергаст неизменно му доставяха удоволствие.
– Очевидно някакъв невменяем се разхожда необезпокояван из музея, господин Кофи – продължи Пендергаст. – Поради което двамата с лейтенант Д’Агоста стигнахме до заключението, че откриването утре вечер не бива да се състои. Този убиец действа нощем. Вече доста закъснява с поредното нападение. Не можем да поемем отговорност за нови убийства с оправданието, че музеят трябва да остане отворен поради – така да се каже – финансови съображения.
– Да – отвърна Кофи, – ти вече не носиш отговорност. Разпоредено ми е откриването да се състои според уточнената програма. Увеличаваме полицейското присъствие с допълнителни сили. Сградата ще бъде охранявана по-добре и от тоалетните на Пентагона. А ще ти кажа и още нещо, Пендергаст: щом тържеството приключи и важните клечки се изнижат, ще пипнем този кучи син. Сигурно си бесен, но знаеш ли какво? Не ми пука. Пропиля цели четири дни и единственото, което хвана, е собствения си кур. Повече няма да си губим времето.
Пендергаст се усмихна.
– Очаквах нещо подобно. Щом това е решението ви, така да бъде. Но трябва да ви уведомя все пак, че ще изпратя официален меморандум до директора, в който ще изложа собственото си мнение по случая.
– Прави каквото щеш – отвърна Кофи, – но в свободното си време. Междувременно моите хора ще се заемат с работата си. До настъпването на полицейския час очаквам да ми докладваш.
– Докладът със заключенията ми е готов – отговори кротко Пендергаст. – А сега има ли нещо друго, господин Кофи?
– Да – каза Кофи. – Очаквам пълно съдействие от твоя страна, Пендергаст.
Той излезе и остави вратата отворена.
Д’Агоста го проследи, докато се отдалечаваше по коридора.
– Изглежда много по-ядосан, отколкото преди да дойдеш – каза той и се обърна към Пендергаст. – Не смяташ ей така да се дадеш на мижитурките, нали?
Пендергаст се усмихна.
– Винсент, боя се, че това беше неизбежно. Дори съм изненадан, че не се случи по-рано. Не за първи път тази седмица настъпих Райт по мазола. Защо да се противя? По този начин поне никой не може да ни обвини в отказ на съдействие.
– Мислех си, че имаш протекции.
Д’Агоста се опита да прикрие разочарованието си.
Пендергаст разпери ръце.
– Имам някаква протекция, както се изразяваш. Но запомни. Не съм на свой терен. Тъй като убийствата наподобя ват онези, които разследвах преди няколко години в Ню Орлийнс, имаше основателна причина да съм тук – докато не възникнат противоречия и искане за местна намеса. Но предварително знаех, че доктор Райт и губернаторът са били заедно в Браун. След официалното настояване на губернатора за намеса на ФБР съществува един-единствен възможен изход.
– А какво правим със случая? Кофи ще се възползва от всичко, което си свършил, и ще си припише заслугите.
– Смяташ, че някой ще си припише някакви заслуги от този случай? Имам лошо предчувствие за това откриване, лейтенант. Много лошо предчувствие. Познавам отдавна Кофи, както и способността му да влоши още повече една тежка ситуация. Но ти забеляза, Винсент, че не ме прати да си стягам багажа. Това той не може да направи.
– Само не ми приказвай, че си доволен, че ти отнемат случая – отсече Д’Агоста. – Лично аз винаги съм предпочитал да си пазя задника, но тебе те смятах за по-различен.
– Винсент, ти ме изненадваш – възкликна Пендергаст. – Изобщо не става дума за изплъзване от отговорност. В края на краищата новата ситуация наистина ми гарантира известна степен на свобода. Кофи действително разполага с правото на последна дума, но възможностите му да контролира моите действия са ограничени. Единственият начин да се появя тук, беше като поема разследването на случая. Това кара човек да действа предпазливо. Сега ще се възползвам от възможността да следвам интуицията си. – Той се облегна в стола, без да отделя светлосините си очи от Д’Агоста. – Продължавам да разчитам на помощта ти. Може би ще ми потрябва човек в отдела, за да ускорим някои неща.
Д’Агоста се замисли за миг.
– Едно нещо бих могъл да кажа по отношение на този Кофи още в самото начало – измърмори той.
– Какво по-точно?
– Приятелчето е затънало в лайна.
– О, Винсент – изпъшка Пендергаст, – изразите ти са толкова цветисти!
35
Петък
Кабинетът, както мрачно отбеляза Смитбек, изглеждаше по съвършено същия начин: всяка дреболия беше на мястото си. Отпусна се върху стола, изпитвайки усещане за deja vu.
Рикман се върна от стаята на секретарката си с тънка папка и вездесъщата си замръзнала официална усмивка върху лицето.
– Тази вечер е събитието! – обяви тя с приповдигнат тон. – Планираш ли да присъстваш?
– Да, разбира се.
Тя му подаде папката и добави с недотам благосклонен тон:
– Прочети това, Бил.
МУЗЕЙ ЗА ЕСТЕСТВЕНА ИСТОРИЯ
ВЪТРЕШНО РАЗПОРЕЖДАНЕ
До: Уилям Смитбек младши
От: Лавиния Рикман
Относно: Дейности във връзка с изложбата „Суеверие“
В сила от настоящия момент до последващо уведомяване дейността ви в музея следва да съблюдава следните условия:
1. Всички интервюта във връзка с осъществяваната дейност ще се провеждат в мое присъствие.
2. Записването на интервютата или воденето на бележки по време на провеждането им е забранено. В интерес на своевременността и съгласуваността поемам лична отговорност за воденето на бележките и предаването на редактираните текстове, които да бъдат включени в осъществяваната дейност.
3. Обсъждането на вътрешните проблеми със служители или каквито и да било лица на територията на музея е забранено без мое предварително писмено разрешение. Моля да поставите на определеното по-долу място подписа си в уверение на това, че разбирате и потвърждавате съгласието си с тези условия.
Смитбек прочете текста два пъти и вдигна очи.
– Е? – попита тя, привеждайки глава. – Как го намираш?
– Ще го кажа направо – отвърна Смитбек. – Не мога дори да разговарям с когото и да било, докато обядвам, да речем, без ваше разрешение?
– По проблемите на музея. Точно така – каза Рикман, потупвайки вълненото шалче с индийски десен около врата си.
– Защо? Меморандумът, който разпратихте вчера, не е ли достатъчно голямо препятствие?
– Бил, отлично знаеш защо. Доказа, че не може да се разчита на теб…
– По какъв начин?
– Разбрах, че обикаляш като малоумен музея, разговаряш с хора, с които нямаш никаква работа, и задаваш абсурдни въпроси, които не са свързани с новата изложба. Ако смяташ, че можеш да събираш информация относно… ъъъ… наскоро възникналите обстоятелства, налага се да ти напомня за точка седемнайсет в твоя договор, която забранява използването на каквато и да било информация без моето съгласие. Нищо, повтарям, абсолютно нищо, свързано с неприятните събития, няма да получи моето съгласие.
Смитбек се надигна в стола си.
– Неприятни събития! – избухна той. – Защо не го кажете както си е: убийства!
– Моля те да не повишаваш тон в кабинета ми – отвърна Рикман.
– Наехте ме да напиша книга, а не да препиша триста страници вестникарски съобщения. Извършени са цяла серия брутални убийства през седмицата преди откриването на най-голямата изложба в историята на музея. И твърдите, че това не е част от събитието?
– Аз и единствено аз определям какво ще има в тази книга и какво не. Разбра ли?
– Не.
Рикман се изправи.
– Започва да става досадно. Или веднага ще подпишеш този документ, или ще сложим точка.
– Ще сложим точка? Ще ме застреляте или уволните?
– Няма да търпя подобни волности в собствения си кабинет. Или ще се подпишеш, или моментално ще приема оставката ти.
– Чудесно – отвърна Смитбек. – Просто ще занеса ръкописа си на комерсиален издател. Нуждаете се от тази книга точно колкото мен. И двамата знаем, че мога да получа огромен аванс за задкулисната история на музейните убийства. Повярвайте ми, аз я познавам. Цялата.
Изразът на лицето й посърна, но тя продължи да се усмихва. Кокалчетата на притиснатите върху бюрото й юмруци побеляха.
– Това би било нарушение на твоя договор – бавно процеди Рикман. – Музеят ползва юридическите услуги на кантората „Дениълс, Солер и Маккейб“ от Уолстрийт. Положително си чувал за нея. Позволиш ли си подобни действия, незабавно ще бъдеш подведен под съдебна отговорност за нарушаване на договорни клаузи заедно с твоя агент и всеки издател, който допусне глупостта да подпише договор с теб. При възникването на подобен случай ще упражним всички връзки, с които разполагаме, и няма да се изненадам, ако след като бъдеш осъден, никога не намериш работа на предпочитаното от теб поприще.
– Това представлява грубо нарушение на първата поправка на Закона за професионалните права – повиши тон Смитбек.
– Ни най-малко. Само удовлетворение поради нарушаване на договорни отношения. Нищо героично от твоя страна и няма да привлече вниманието на „Таймс“. Ако действително възнамеряваш да предприемеш подобен курс на действие, Бил, най-напред ще се консултирам с добър адвокат и ще му покажа договора, който сключи с нас. Сигурна съм, че ще те уведоми, че случаят ти е безнадежден. И ако предпочиташ, мога да приема оставката ти незабавно.
Тя издърпа едно чекмедже и извади лист хартия, без да затвори чекмеджето.
Телефонната уредба забръмча.
„Госпожа Рикман? Доктор Райт на първа линия.“
Рикман вдигна слушалката.
– Да, Уинстън. Какво има?… Пак ли „Поуст“?… Да, ще говоря с тях. Изпрати ли за Иполито?… Добре.
Тя затвори слушалката и отиде до вратата.
– Провери дали Иполито е тръгнал към кабинета на директора – нареди на секретарката си. – Колкото до теб, Бил, не разполагам с излишно време да си разменяме любезности. Ако не подпишеш споразумението, събирай си партакешите и изчезвай.
Смитбек се беше укротил. Дори най-неочаквано се усмихна.
– Госпожо Рикман, разбирам ви отлично.
Тя се наклони към него с недоумяваща усмивка и грейнал поглед.
– И?
Приемам ограниченията.
Рикман се върна триумфираща зад бюрото си.
– Бил, безкрайно съм доволна, че няма да се наложи да използвам това. – Тя пъхна листа обратно в чекмеджето и го затвори. – Разчитам, че си достатъчно интелигентен, за да осъзнаеш, че нямаш избор.
Без да откъсва очи от нейните, той посегна към папката.
– Не възразявате, ако го прегледам още веднъж, преди да го подпиша, нали?
Рикман се поколеба.
– Не, мисля, че не. Макар че ще е абсолютно същото, което прочете преди малко. Не съм оставила възможност за превратно тълкуване, затова не си губи времето да търсиш неточности. – Тя огледа кабинета, взе джобния си бележник и тръгна към вратата. – Бил, предупреждавам те. Не забравяй да го подпишеш. Моля те да тръгнеш след мен и да предадеш подписания документ на моята секретарка. Ще ти бъде изпратено копие.
Смитбек присви устни от отвращение, наблюдавайки полюшващия се под плисираната й пола задник. Когато тя излезе, погледна крадешком към кабинета на секретарката, светкавично отвори чекмеджето, което Рикман току-що беше затворила, измъкна някакъв малък предмет и го напъха в джоба на якето си. Затвори чекмеджето, огледа се и тръгна към вратата.
Спря и се върна обратно до бюрото, грабна меморандума и драсна нечетлив подпис в дъното. Подаде го мимоходом на секретарката.
– Запази този подпис – един ден ще е безценен – подхвърли през рамо той и остави вратата да се тресне зад гърба му.
Марго тъкмо оставяше слушалката, когато влезе Смитбек. Отново беше сама в лабораторията: колежката й – препараторката – очевидно си беше взела извънредна удължена отпуска.
– Току-що говорих с Фрок – каза тя. – Беше крайно разочарован, че не сме открили нещо повече в сандъка и че не съм успяла да проверя за други семенници. Предполагам, че се е надявал да открия някакви доказателства за живо същество. Исках да му разкажа за писмото и за Йоргенсен, но каза, че не можел да разговаря. Мисля, че Кътбърт беше при него.
– Вероятно за да го пита за изпратения от него формуляр за достъп – каза Смитбек. – Прави се на Торквемада. – Той посочи към вратата. – Защо не си заключила?
Марго го погледна изненадано.
– О, сигурно пак съм забравила.
– Възразяваш ли да заключа за всеки случай?
Той завъртя ключа и се ухили. Бавно извади от джоба на якето си миниатюрна оръфана тетрадка, върху чиято кожена подвързия беше гравиран герб с две стрели, и я вдигна като трофей пред очите й.
Любопитството й прерасна в изумление.
– Господи! Това дневникът ли е?
Смитбек кимна гордо.
– Как го намери? Къде го намери?
– В кабинета на Рикман – отвърна той. – Направих ужасна саможертва заради него. Подписах къс хартия, с което завинаги ми се забранява да разговарям с теб.
– Шегуваш се.
– Само отчасти. Докато ме тероризираше, в един момент отвори едно чекмедже на бюрото си и аз зърнах това оръфано книжле. Заприлича ми на дневник. На нещо твърде странно, за да го съхранява точно тя. Нали ти ми каза, че вероятно е задигнала дневника. – Смитбек кимна самодоволно. – Както винаги съм подозирал. Така че го задигнах, преди да напусна кабинета й.
Той отвори дневника.
– Сега кротувай, Лотосов цвят. Тати ще ти прочете приказка за лека нощ.
Марго се заслуша в гласа му. Отначало той започна да чете бавно, но постепенно все по-бързо, щом свикна с наклонения почерк и честите съкращения. Повечето по-ранни записки бяха доста кратки: няколко бегли изречения с малко подробности за времето през деня и местоположението на експедицията.
31 авг. Цяла нощ дъжд – Консервиран бекон за закуска – Сутринта някаква повреда в хеликоптера, загубихме цял ден, без да направим нищо. Максуел нетърпим. Карл ос има все повече проблеми с Хоста Джилбао – настоява за допълнително заплащане за…
– Това е отегчително – прекъсна четенето Смитбек. – На кого му пука, че са яли консервиран бекон за закуска?
– Продължавай – настоя Марго.
– Тук наистина няма нищо особено – отвърна Смитбек, прелиствайки по-нататък. – Предполагам, че Уитлеси не е бил особено приказлив. О, Господи, надявам се да не съм дал подписа си за нищо!
Дневникът описваше проникването на експедицията все по-дълбоко в джунглата. Първата част от пътуването извършвали с джип. След това групата била прехвърлена с хеликоптер на триста и петдесет километра нагоре по течението на Ксингу. Оттам наети гребци ги откарали срещу бавното течение на реката към платото Керо Гордо. Смитбек продължи да чете:
6 септ. Изоставени разкопки върху пуст склон. Оттук нататък пеша. Днес следобед пръв поглед към Керо Гордо – гъста растителност чак до облаците. Крясъци на птици, хванах няколко екземпляра. Водачите мърморят помежду си.
12 септ. Последни остатъци от консервирано говеждо за закуска. По-малко влага от вчера. Продължаваме към платото – на обяд облаците се разпръсват – вероятна височина на платото над морското равнище 2600 метра – умерен климат за джунгла – видях пет редки candelaria ibex 1111
Вид дива коза (лат.). – Б.пр.
[Закрыть] – възстанових стрели и тръби за издухване, отлично състояние – ужасни комари – сушено месо от местна дива свиня за вечеря – не е лошо, вкус на пушено свинско. Максуел пълни сандъците с непотребни боклуци.
– Защо го е задигнала? – изпъшка Смитбек. – В него няма никакви пикантерии. Къде е голямата тайна?
15 септ. Вятър от ЮЗ. Овесена каша за закуска. Три пъти пренасяме лодките на ръце поради задръстване на коритото с храсталаци – вода до кръста – чудни пиявици. Привечер Максуел се натъкна на растителни екземпляри, които силно го въодушевиха. Местната растителност наистина е абсолютно уникална – странна симбиоза, твърде древна морфология. Но важните открития предстоят, сигурен съм.
16 септ. Тази сутрин останахме до късно в лагера, пренареждахме принадлежности. Максуел настоява да се връща със своите „открития“. Пълен идиот, глупавото е, че се връщат и почти всички останали. Тръгнаха обратно всички, освен двама от нашите водачи, веднага след обяда. Крокър, Карлос и аз бързаме. Почти веднага спирам да пренаредя сандъка. Счупен буркан с мостра. Докато пренареждам, Крокър се отдалечи по пътеката, попадна на срутена колиба…
– Май започва да става интересно – подхвърли Смитбек.
… занесохме принадлежности за проучване, отново отворих сандъка, извадих чантата с инструменти – преди да огледаме колибата стара туземка изскочи от храстите, олюляваше се – невъзможно да се разбере болна или пияна, – сочи сандъка, пищейки като обезумяла. Гърдите й са увиснали до кръста – няма зъби, почти плешива – огромна язва на гърба й, като цирей. Карлос не иска да превежда, но настоявам:
Карлос: Тя казва „дявол, дявол“.
Аз: Попитай я какъв дявол.
Карлос превежда. Жената изпада в истерия, вие, грабва гърдите си.
Аз: Карлос, попитай я за котога.
Карлос: Тя казва, че идваш да отнесеш дявола.
Аз: Какво казва за котога?
Карлос: Казва, че котога са се качили нагоре по планината.
Аз: По планината! Къде?
Жената продължава да пищи. Сочи отворения сандък.
Карлос: Казва да вземеш дявола.
Аз: Какъв дявол?
Карлос: Мбун. Казва да вземеш дявола Мбун в кутията.
Аз: Разпитай я повече за Мбун. Какво представлява?
Карлос разговаря с жената, която се поуспокоява малко и говори дълго време.
Карлос: Казва, че Мбун е син на дявола. Глупавият котогски вещер поискал от дявола Зилашкее неговия син, за да им помогне да победят враговете си. Дяволът ги накарал да убият и изядат всички свои деца – тогава изпратил Мбун като подарък. Мбун помага да победят враговете на котога, след това се обръща срещу котога, започва да убива всеки. Котога побягват на платото, Мбун ги преследва. Мбун никога не умира. Трябва да отърве котога от Мбун. Сега бял мъж идва да отнесе Мбун надалеч. Внимавай, проклятието на Мбун ще те настигне! Ще занесеш смърт на своя народ!
Едновременно съм поразен и въодушевен – тази история съвпада с митологичните цикли, които сме чували от втора ръка. Карам Карлос да научи повече подробности за Мбун – жената побягва – огромна сила за подобна старица – потъва в храстите. Карлос тръгва след нея, връща се сам – изглежда уплашен, не го разпитвам. Оглеждам колибата. Когато излизаме на пътеката, водачите ги няма.
– Знаела е, че ще отнесат статуетката със себе си! – каза Смитбек. – Това трябва да е проклятието, за което споменава!
