Текст книги "Реликвата"
Автор книги: Линкълн Чайлд
Соавторы: Дъглас Престън
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 10 (всего у книги 26 страниц)
26
Когато се получи поредното съобщение, Д’Агоста се намираше в противоположния край на музея. Забелязан силует, секция 18, компютърната зала.
Изпъшка и напъха радиостанцията в калъфа. Краката го боляха от умора. На всеки му се привиждаха вампири в това проклето място.
В преддверието пред компютърната зала се бяха събрали десетина души и с притеснение се опитваха да си разменят шеги. До затворената врата бяха застанали двама полицаи.
– Спокойно – каза Д’Агоста, докато разопаковаше една пура. – Кой го видя?
Един млад мъж пристъпи напред. Беше облечен в бяла лабораторна манта и имаше полегати рамена. На колана му висяха очила с цвят на кока-кола, калкулатор и пейджър.
„От къде ги изравят тези типове?“ – помисли си Д’Агоста.
Беше безупречен.
– Всъщност не видях нищо – отговори типът, – но чух силно тропане в електрозалата. Звучеше като блъскане, сякаш някой се опитва да мине през вратата…
Д’Агоста се обърна към двамата полицаи.
– Да проверим.
Завъртя бравата на вратата и някой подаде ключ с обяснението:
– Заключихме. Не искахме нещо да изскочи отвътре… Д’Агоста махна с ръка. Започваше да става смешно. На всички им се привиждаха призраци. Как смятаха да организират голям банкет за откриването следващата вечер? Трябваше да затворят това кошмарно местенце още след първите убийства.
Залата беше просторна, овална и безупречно чиста. В средата върху голям пиедестал се издигаше окъпан в ярка неонова светлина бял цилиндър, висок около метър и половина. Д’Агоста предположи, че това е централният компютър на музея. Бучеше приглушено, заобиколен от устройства, работни станции, маси и шкафове с книги. На отсрещните стени имаше две врати.
– Огледайте наоколо, момчета – каза той и напъха незапалената пура в устата си. – Искам да поговоря с онова приятелче, за да свърша писмената работа.
И излезе отвън.
– Име? – попита Д’Агоста.
– Роджър Тръмкеп. Аз съм сменният надзорник.
– Добре – каза уморено Д’Агоста, докато си записваше. – Докладвате за шумове при процесора с база данни.
– Не, сър, процесорът е на горния етаж. Това е компютърната зала. Наблюдаваме хардуера и поддържаме системите.
– Значи компютърната зала. – Той си отбеляза още нещо. – Кога за първи път чухте шумовете?
– Няколко минути след десет. Тъкмо приключвахме с журнала.
– Четяхте си журнал, когато чухте шумовете?
– Не, сър. Записите на дневниците 88
Игра на думи: „Journal“ – вестник и дневник. – Б.пр.
[Закрыть]. Довършвахме ежедневното съхраняване на информацията.
– Разбирам. Приключвахте чак в десет?
– Това не може да се прави в натоварените часове, сър. Имаме специално разрешение да идваме на работа в шест сутринта.
– Късметлии. И къде чухте тези шумове?
– Идваха от електрозалата.
– И тя е…
– Вратата вляво от МП–3. Това е компютърът, сър.
– Видях две врати вътре – каза Д’Агоста. – Какво има зад другата?
– О, това е тъмната стаичка. Достъпът в нея е с магнитни карти. Никой не може да влезе.
Д’Агоста го погледна учудено.
– В нея се намират дискове и други такива неща. Наричаме я „тъмната стаичка“, защото всичко е автоматично – никой не влиза, освен техниците по поддръжката. – Той кимна гордо. – Ние сме абсолютно автоматизирани. В сравнение с нас полицейските управления са все още в каменната ера. Те все още използват оператори, които правят записите ръчно или нещо подобно.
Д’Агоста отново влезе вътре.
– Чули са шумовете зад онази врата в дъното вляво. Да огледаме. – Той се обърна и каза на Тръмкеп: – Да останат отвън.
Вратата на електрозалата се отвори и замириса на горещи кабели и озон. Д’Агоста опипа стената, намери копчето и включи осветлението.
Най-напред огледа помещението, както пишеше по учебниците. Трансформатори. Скари на вентилационни проводи. Кабели. Няколко климатика. Много горещ въздух. Но нищо друго.
– Огледайте зад онова устройство – каза Д’Агоста.
Полицаите огледаха подробно всяко ъгълче. Един от тях се обърна и вдигна рамене.
– Добре – каза Д’Агоста и тръгна към компютърната зала.
– Изглежда чисто. Господин Тръмкеп?
– Да? – подаде глава надзорникът.
– Кажете на хората си да влязат. Изглежда нормално, но ще оставим човек през следващите трийсет и шест часа. – Той се обърна към един от полицаите, които излизаха от електрозалата. – Уотърс, оставаш тук до края на смяната си. Проформа, разбираш ли? Ще ти изпратя смяната.
„Още няколко такива случая и оставам без полицаи“ – мина му през ума.
– Разбрано – отвърна Уотърс.
– Това е добра идея – каза Тръмкеп. – Тази зала е ядрото на музея, разбирате ли. Или по-скоро мозъка. Ние контролираме телефоните, растенията, мрежата, принтирането, електронната поща, системата за сигурност…
– Чудесно – каза Д’Агоста.
Запита се дали тъкмо тази не е службата, която разполага с точни чертежи на подземието.
Служителите започнаха да влизат един по един и да заемат местата си пред компютрите. Д’Агоста попи чело. „Горещо е като в сауна.“ Обърна се да излезе.
– Родж – чу глас зад себе си. – Имаме проблем.
Д’Агоста се спря.
– О, Боже мой! – възкликна Тръмкеп, вторачен в монитора. – Системата е блокирала. Какво, по дяволите…
– Още ли беше на контролен режим, когато излезе, Родж? – запита някакъв дребосък с издадени напред зъби. – Ако е приключил и не е получил отговор, може да е превключил на презареждане.
– Може да си прав – каза Роджър. – Изключи го и провери дали ще тръгне.
– Не отговаря.
– Защитата изключена ли е? – попита Тръмкеп, привеждайки се над компютърджията с издадените зъби. – Дай да проверя.
В залата записука алармена сирена, не силно, но пронизително и остро. Д’Агоста забеляза червен сигнал върху едно табло на тавана над лъскавия централен компютър. Може би трябваше да се помотае още известно време тук.
– Какво има сега? – попита Тръмкеп.
„Господи, ама че жега! – помисли си Д’Агоста. – Как издържат тия хора?“
– Какъв е този сигнал, който получаваме?
– Не знам. Провери го.
– Къде?
– В справочника, глупако! Точно зад компютъра ти е. Ето, намерих го.
Тръмкеп започна да прелиства страниците.
– 2291, 2291… ето го. Топлинна аларма. О, Господи, машината прегрява! Извикайте веднага поддръжката.
Д’Агоста се размърда. Думкането, което бяха чули, вероятно беше някаква повреда в климатичните компресори. „Не е нужно да си конструктор на ракети, за да го разбереш. Тук трябва да е поне трийсет градуса.“ Докато излизаше от залата, покрай него минаха с бързи крачки двама техници от поддръжката.
Както повечето съвременни суперкомпютри, музейният МП–3 беше по-устойчив на високи температури от „ютиите“ отпреди десетина-двайсет години. За разлика от овехтелите вакуумни тръби и транзисторите, неговият силициев мозък можеше да функционира продължително време над препоръчителната температура, без загуба или повреда на информация. Но хардуерът на системата за сигурност на музея беше инсталиран от трета компания и не отговаряше на оперативните спецификации на компютърния производител. Когато температурата в компютърната зала достигнеше тридесет и четири градуса, а това беше свръх допустимото за ROM чиповете, които управляваха автоматичната контролна алармена система, – тя се задействаше с деветдесет секунди закъснение.
Уотърс стоеше в един ъгъл и оглеждаше залата. Техниците по поддръжката си бяха тръгнали преди повече от час и в залата беше приятно хладно. Всичко течеше в нормалния си ритъм и единствените шумове бяха жуженето на компютрите и тракането на зомбитата по клавишите. Погледът му попадна върху екрана на един свободен компютър с потрепващо съобщение:
ВЪНШНА ПОВРЕДА В ROM
ИНФОРМИРАЙ ЗЗВ1 4А ОЕ
Все едно беше на китайски. Каквото и да беше, не може ли да го кажат на английски? Ненавиждаше компютрите. Според него не вършеха нищо друго, освен че пропускаха „с“-то в края на фамилното му име по сметките. Не му бяха симпатични и всички тези шибани, вторачени в мониторите компютърджийчета. Ако нещо не е наред, нека сами да се оправят.
27
Смитбек тръсна бележниците си в едно от любимите си кътчета в библиотеката. Въздъхвайки тежко, той се напъха в тясното пространство, постави лаптопа върху бюрото и включи горното осветление. Беше на хвърлей място от читалнята с дъбова ламперия с нейните червени кожени столове и неразпалвана от един век мраморна камина, но повече му допадаха тесните и потайни сепаренца. Особено му харесваха скритите зад етажерките, където можеше да преглежда документи и ръкописи – и да си дремва от време на време, – необезпокояван в относителното си уединение.
Музейната сбирка от нови, старинни и редки книги от всички области на естествената история нямаше равна на себе си. Непрекъснато се получаваха такова количество посмъртни завещания и лични дарения, че библиотекарите никога не смогваха да актуализират картотеката. Но Смитбек знаеше по-добре от тях какво има в библиотеката и можеше да изрови и най-забутаната информация за нула време.
Той присви устни в размисъл. Мориарти беше един дебелоглав бюрократ, а с Кавакита нищо не се получи. Не познаваше друг, който би могъл да му осигури достъп до базата данни. Но имаше и други начини да се справи с този проблем.
Запрелиства картотечната папка за микрофилми с индекса на „Ню Йорк Таймс“. Стигна до 1975 година. Нямаше нищо. Нито пък – както много скоро установи – в съответните списания по въпросите на естествената история и антропологията.
Провери старите годишнини на вътрешните издания на музея за свързана с експедицията информация. Нищо. В сборника „Кой кой е“ за 1985 г. двата реда биография на Уитлеси не му съобщиха нищо ново.
Изруга полугласно. „Това приятелче е по-мистериозно от Острова на съкровищата!“
Смитбек върна обратно томовете по етажерките и се огледа наоколо. След това откъсна няколко листа от един бележник и се приближи нехайно към бюрото на една консултантка, след като се увери, че досега не я е виждал.
– Трябва да върна това в архива – каза й той.
Тя го изгледа строго.
– Нов ли сте?
– От научния отдел съм, но ме прехвърлиха миналата седмица. Периодично ни сменят, нали знаете.
Той й се усмихна колкото му беше възможно по-лъчезарно и искрено.
Жената се намръщи подозрително и в този момент телефонът на бюрото й иззвъня. Поколеба се и вдигна слушалката, подавайки му разсеяно регистрационния дневник и закачен на дълъг син шнур ключ.
– Подпишете се – каза тя, прикривайки с длан слушалката.
Архивът на библиотеката се помещаваше зад една сива врата без табела в един отдалечен ъгъл на залата. Беше изцяло въпрос на късмет поради много причини. Смитбек вече беше попадал вътре по официален начин. Знаеше, че по-голяма част от архивите на музея се съхраняват другаде и че библиотечните картотеки са твърде специфични. Но нещо го караше да опита. Притвори вратата и тръгна навътре, оглеждайки рафтовете и редиците от кутии с табели.
Прекоси едната страна на залата и се канеше да тръгне обратно, когато рязко спря. Протегна внимателно ръка и свали една кутия с табела ЦЕНТРАЛЕН АРХИВ/СХПГ: КВИТАНЦИИ ВЪЗДУШНИ ПРАТКИ. Приклекна и запрелиства бързо картоните.
Отново стигна до 1975 г. Разочарован, той ги прелисти още веднъж. Нищо.
Докато поставяше обратно кутията върху високата лавица, забеляза друга табела: ТОВАРИТЕЛНИЦИ, 1970–1990. Не можеше да си позволи повече от още пет минути.
– Пипнах те – прошепна той, издърпвайки един изпоцапан лист от кутията. Извади портативния касетофон от джоба си и бързо продиктува съответните думи, дати и места: „Белем; пристанището в Ню Орлийнс; Бруклин. Strella de Venezuela – Звездата на Венецуела. Странно – невероятно дълъг престой в Ню Орлийнс.“
– Имате твърде доволен вид – подхвърли библиотекарката, докато прибираше ключа обратно в бюрото си.
– Приятен ден – отвърна Смитбек.
И записа в дневника на архива: „Себастиан Мелмот; влязъл 11,10; напуснал 11,25.“
Върна се при каталога за микрофилмите и се замисли. Знаеше, че вестникът на Ню Орлийнс беше със странно име като отпреди войната – май беше „Таймс Пикъюн“. 99
Picayune – американска дребна сребърна монета. – Б.пр.
[Закрыть]
Прегледа набързо картотеката. Ето го: „Таймс Пикъюн“, 1840–до днес.
Завъртя годишнината за 1988 г. в микрофилмовия монитор. Щом наближи октомври, намали скоростта и спря. Върху екрана се появи огромно заглавие.
– О, Господи – въздъхна той.
Вече знаеше – без капка доза на съмнение – защо сандъците на Уитлеси бяха престояли толкова дълго в Ню Орлийнс.
28
– Съжалявам, госпожице Грийн, но вратата му все още е заключена. Ще му предам съобщението ви при първа възможност.
– Благодаря – отговори Марго и затвори телефона с чувство за безсилие.
Как би могла да бъде уши и очи на Фрок, щом дори няма възможност да разговаря с него? Когато се занимаваше с някакъв проект, той се заключваше в кабинета си и секретарката му знаеше, че е за предпочитане да не го безпокои. Вече два пъти тази сутрин Марго се беше опитала да се свърже с него, но така и не успя да разбере кога ще стане това.
Погледна часовника си – 11,20. Сутринта почти беше свършила. Обърна се към монитора и се опита да влезе в централния компютър на музея.
ЗДРАВЕЙТЕ, МАРГО ГРИЙН@БИОТЕХ
ДОБРЕ ДОШЛА В МЮЗНЕТ
ВКЛЮЧВАНЕ 15–5
© 1989–1995 НЙ МЕИ И ЦЕРЕБРАЛНИ СИСТЕМИ ИНК.
СВЪРЗВАНЕ В 11:20:45 03–30–95
ПРИНТИРАНЕ НА LJ56
ДО ВСИЧКИ ПОТРЕБИТЕЛИ – ВАЖНО СЪОБЩЕНИЕ
ВСЛЕДСТВИЕ НА ВЪЗНИКНАЛОТО ТАЗИ СУТРИН СПИРАНЕ НА СИСТЕМАТА НА ОБЯД ЩЕ СЕ ПРОВЕДЕ ВЪЗСТАНОВЯВАНЕ НА ИНФОРМАЦИЯТА. ОЧАКВАНО ЗАБАВЯНЕ НА ДЕЙНОСТИТЕ. ДОКЛАДВАЙТЕ ЗА ЛИПСВАЩИ ИЛИ УВРЕДЕНИ ФАЙЛОВЕ НА СИСТЕМНИЯ АДМИНИСТРАТОР КОЛКОТО Е ВЪЗМОЖНО ПО-БЪРЗО.
РОДЖЪР ТРЪМКЕП@АДМИН@СИСТЕМИ
ИМАТЕ 1 НЕПРОЧЕТЕНО ПИСМО
Влезе в електронната си поща и прочете писмото:
ПОЩА ОТ ДЖОРДЖ МОРИАРТИ@ИЗЛ@СТФ
ИЗПРАТЕНО 10:14:07 03–30–95
БЛАГОДАРЯ ЗА ТЕКСТА – ЧУДЕСЕН Е, НЯМА НУЖДА ОТ ПРОМЕНИ. ЩЕ ГО ПОСТАВИМ С ДРУГИ ОКОНЧАТЕЛНИ УТОЧНЕНИЯ ПРЕДИ ОФИЦИАЛНОТО ОТКРИВАНЕ ЗА ШИРОКАТА ПУБЛИКА.
ДА ОБЯДВАМЕ ЗАЕДНО?
ДЖОРДЖ
Телефонът иззвъня, разцепвайки тишината.
– Ало?
– Марго? Здрасти. Джордж е.
– Здрасти – отвърна Марго. – Съжалявам, но току-що отварям писмото ти.
– Успях да се досетя – отвърна той развеселен. – Още веднъж ти благодаря за помощта.
– За мен е удоволствие – отвърна Марго.
Мориарти направи пауза.
– И така… – добави неуверено той, – какво ще кажеш за обяда?
– Съжалявам – каза тя. – Бих искала, но чакам да ми се обади доктор Фрок. Може да е след пет минути, а може и другата седмица.
По мълчанието отсреща усети разочарованието му.
– Знаеш ли какво – продължи тя. – Можеш да се отбиеш при мен на път за ресторанта. Ако Фрок се обади дотогава, може би ще съм свободна. Ако не е… би могъл да ме изчакаш няколко минути и да ми помогнеш да реша кръстословицата в „Таймс“.
– Става! – отвърна Мориарти. – Знам всички австралийски бозайници с три букви.
Марго се поколеба.
– А докато си тук, бихме могли да надникнем в базата данни за сандъците на Уитлеси…
Последва мълчание. Накрая Мориарти въздъхна.
– Е, щом е толкова важно за теб… предполагам, няма да е много рисковано. Ще мина към дванайсет.
След около половин час на вратата й се почука.
– Влизай – извика тя.
– Заключено е.
Не беше гласът на Мориарти.
Тя отвори вратата.
– Не очаквах да видя теб.
– Късмет или съдба според теб? – каза Смитбек, влезе забързано в стаята и затвори вратата. – Слушай, Лотосов цвят, от вчера вечерта съм свършил страшно много работа.
– Аз също – отвърна тя. – Всеки момент ще пристигне Мориарти, за да влезем в базата данни.
– Как успя?
– Няма значение – самодоволно парира тя.
Вратата се открехна и Мориарти надникна вътре.
– Марго?
И забеляза Смитбек.
– Не се стряскай, професоре, безопасен съм – каза писателят. – Днес не съм в хапливо настроение.
– Не му обръщай внимание – добави Марго. – Има този отвратителен навик да изниква без предупреждение. Влизай.
– И се настанявай – посочи многозначително Смитбек стола пред компютъра на Марго.
Мориарти се приближи бавно до стола и седна, оглеждайки най-напред Смитбек, след това Марго и накрая отново Смитбек.
– Предполагам, че искате да прегледам записите с ограничен достъп – каза той.
– Ако нямаш нищо против – отвърна тихо Марго.
Присъствието на Смитбек създаваше впечатление на нагласеност.
– Добре, Марго. – Мориарти постави ръце върху клавиатурата. – Смитбек, обърни се. Заради паролата.
Базата данни на музея съдържаше информация за милиони картотекирани предмети в музейните колекции. Първоначално тя беше достъпна за всички служители, но някой на петия етаж се беше притеснил, че подробните описания и местата за съхранение са на разположение на всички и сега достъпът беше ограничен в рамките на старшите служители – от помощник-уредници като Мориарти нагоре.
Начумереният Мориарти зашава с пръсти по клавишите.
– Нали знаете, че мога да получа порицание за това? – измърмори той. – Доктор Кътбърт е много стриктен. Защо не накарахте Фрок?
– Вече ти казах, че не мога да се свържа с него – отвърна Марго.
Накрая Мориарти чукна клавиша „Enter“.
– Ето – каза той. – Прегледайте набързо, защото нямам намерение да влизам втори път.
Марго и Смитбек застанаха пред екрана, по който бяха започнали да текат зелени букви:
ФАЙЛ С ОГРАНИЧЕН ДОСТЪП НОМЕР 1989–2006
ДАТА: 4 АПРИЛ 1989 г.
СЪБРАЛИ: ДЖОН УИТЛЕСИ, ЕДУАРД МАКСУЕЛ И ДР.
КАРТОТЕКИРАЛ: ХЮГО С. МОНТЕГЮ
ИЗТОЧНИК: ЕКСПЕДИЦИЯ В ПОРЕЧИЕТО НА АМАЗОНКА НА УИТЛЕСИ/МАКСУЕЛ
СЪХРАНЕНИЕ: СГРАДА 2, НИВО 3, СЕКТОР 6, ХРАНИЛИЩЕ 144
ЗАБЕЛЕЖКА: ИЗБРОЕНИТЕ КАТАЛОГИЗИРАНИ ПРЕДМЕТИ СА ПОЛУЧЕНИ НА 1 ФЕВРУАРИ 1989 г. В СЕДЕМ САНДЪКА. ИЗПРАТЕНИ СА ОТ ЕКСПЕДИЦИЯТА НА УИТЛЕСИ/МАКСУЕЛ В ГОРНОТО ПОРЕЧИЕ НА РЕКА КСИНГУ. ШЕСТ ОТ САНДЪЦИТЕ СА НАТОВАРЕНИ ОТ МАКСУЕЛ, ЕДИН ОТ УИТЛЕСИ. УИТЛЕСИ И ТОМАС Р. КРОКЪР МЛАДШИ НЕ СЕ ЗАВЪРНАХА ОТ ЕКСПЕДИЦИЯТА И СЕ ПРЕДПОЛАГА, ЧЕ СА МЪРТВИ. МАКСУЕЛ И ОСТАНАЛИТЕ ЧЛЕНОВЕ НА ЕКСПЕДИЦИЯТА ЗАГИНАХА ПРИ САМОЛЕТНА КАТАСТРОФА НА ПЪТ ЗА СЪЕДИНЕНИТЕ ЩАТИ. ТУК ЧАСТИЧНО Е КАРТОТЕКИРАН ЕДИНСТВЕНО САНДЪКЪТ НА УИТЛЕСИ.
ТАЗИ ЗАБЕЛЕЖКА ЩЕ БЪДЕ ЗАМЕСТЕНА СЛЕД ПЪЛНОТО КАРТОТЕКИРАНЕ НА ТОЗИ САНДЪК И НА САНДЪЦИТЕ НА МАКСУЕЛ. ОПИСАНИЯТА СА ВЗЕТИ ОТ ДНЕВНИК, КЪДЕТО ТОВА Е БИЛО ВЪЗМОЖНО. ХСМ 4/89
– Видяхте ли това? – възкликна Смитбек. – Чудя се защо картотекирането така и не е било довършено.
– Шшт! – изсъска Марго. – Опитвам се да го прочета.
– 1989–2006.1
ТРЪБА ЗА СТРЕЛИ И СТРЕЛА, НИКАКВИ ДАННИ.
СТАТУС: С
– 1989–2006.2
ЛИЧЕН ДНЕВНИК НА ДЖ. УИТЛЕСИ ОТ 22 ЮЛИ [1987] ДО 17 СЕПТЕМВРИ [1987].
СТАТУС: В. П.
– 1989–2006.3
2 СНОПА ТРЕВА, ЗАВЪРЗАНИ С ПЕРА ОТ ПАПАГАЛ, ИЗПОЛЗВАНИ КАТО ШАМАНСКИ ФЕТИШ, ОТ ИЗОСТАВЕНА КОЛИБА.
СТАТУС: С
№1989–2006.4
ИЗЯЩНА СТАТУЕТКА НА ЗВЯР. ПРЕДПОЛАГАЕМО ИЗОБРАЖЕНИЕ НА МБУН СФ. ДНЕВНИКЪТ НА УИТЛЕСИ, 56–59 СТР.
СТАТУС: ИЗЛ.
№1989–2006.5
ДЪРВЕНА ПРЕСА ЗА РАСТЕНИЯ, НЕИЗВЕСТЕН ПРОИЗХОД, В ОКОЛНОСТТА НА ИЗОСТАВЕНА КОЛИБА.
СТАТУС: С
№1989–2006.6
ГРАВИРАН ДИСК.
СТАТУС: С
№1989–2006.7
ВЪРХОВЕ НА СТРЕЛИ, РАЗЛИЧНИ РАЗМЕРИ И СЪСТОЯНИЕ.
СТАТУС: С
ЗАБЕЛЕЖКА: ВСИЧКИ САНДЪЦИ ВРЕМЕННО СА ПРЕНЕСЕНИ В ОХРАНЯЕМО ХРАНИЛИЩЕ, НИВО 2Б, ПО НАРЕЖДАНЕ НА ЯН КЪТБЪРТ.
3/20/95.
Д. АЛВАРЕС, ОХР.
– Какво означават всички тези кодове? – попита Смитбек.
– Описват настоящото състояние на предметите – отвърна Мориарти. – „С“ означава, че все още са в сандъците и не са обработени. „ИЗЛ.“ означава, че са в изложбата. „В. П.“ означава „временно преместени“. Има и други…
– Временно преместени? – попита Марго. – Достатъчно ли е да се отбележи само толкова? Нищо чудно че дневникът е изчезнал.
– Разбира се, че не е достатъчно – отговори Мориарти. – Всеки, който премества даден предмет, трябва да отбележи. Данните в базата са степенувани. Можем да видим повече подробности за всеки пункт, като слезем едно ниво по-надолу. Ето, ще ви покажа.
Той чукна няколко клавиша.
Изражението му се промени.
– Странно.
На екрана изникна текст:
НЕВАЛИДНА РЕГИСТРАЦИЯ ИЛИ БЛОКИРАНА ПРОЦЕДУРА
Мориарти се намръщи.
– Няма никаква добавка към регистрацията за дневника на Уитлеси. – Той изчисти екрана и отново зашари по клавишите. – С другите всичко е наред. Виждате ли? Ето подробностите за статуетката.
Марго заби поглед в екрана.
ПОДРОБЕН РЕГИСТЪР
Обект: 1989–2006.4
####################################################
Взет от: Кътбърт, Я. 40123
С одобрението на: Кътбърт, Я. 40123
Дата на вземане: 3/17/95
Преместен в: Изложба „Суеверие“
витрина 415, обект 1004
Основание: Показ
Дата на връщане:
#####################################################
Взет от: Депардийо, Б. 72412
С одобрението на: Кътбърт, Я. 40123
Дата на вземане: 10/1/90
Преместен в: Антроположка лаборатория 2
Основание: Първоначална обработка
Дата на връщане: 10/5/90
#####################################################
КРАЙ НА РЕГИСТЪРА
– И какво означава това? Знаем, че дневникът е изгубен – каза Марго.
– Дори да е изгубен, пак би трябвало да има подробен регистър за него – отвърна Мориарти.
– Има ли ограничителен флаг на регистъра?
Мориарти тръсна глава и чукна още няколко клавиши.
– Ето причината – каза накрая той, сочейки екрана. – Подробният регистър е изтрит.
– Искаш да кажеш, че информацията за местонахождението на дневника е заличена? – попита Смитбек. – Имат ли право?
Мориарти помръдна рамене.
– Само с най-високо ниво на допуск.
– По-важното е защо някой го е направил – настоя Марго. – Дали тазсутрешният проблем с централния компютър има нещо общо с това?
– Не – отвърна Мориарти. – Проверката, която направих, сочи, че файлът е заличен преди това. Не мога да кажа нищо по-конкретно.
– Заличен, а? – възкликна Смитбек. Изтрит завинаги. Колко чистичко, колко изискано! И колко навреме. Започвам да подозирам закономерност в това – доста гадничка.
Мориарти изключи компютъра и се отблъсна от бюрото.
– Конспиративните ти теории не ме интересуват – отсече той.
– Възможно ли е да е случайност? Или повреда? – попита Марго.
– Едва ли. В базата данни са вградени голям брой справочни защити. Щях да открия съобщение за грешка.
– Тогава какво? – не се отказваше Смитбек.
– Нямам отговор. – Мориарти повдигна рамене. – Но е някакъв незначителен проблем.
– Това ли е всичко, което можеш да направиш? – изсумтя Смитбек. – И това ми било компютърен гений!
Засегнат, Мориарти вдигна очилата на челото си и се изправи.
– Изобщо не ме интересува – каза той. – Мисля да хапна нещо. – Той тръгна към вратата. – Марго, ще прегледам тази кръстословица.
– Приятни занимания – отвърна Марго, докато вратата се затваряше. – Знаеш ли, много си рязък, Смитбек. Джордж беше достатъчно любезен да отвори базата данни.
– И какво повече научихме? – попита той. – Дрън-дрън! Само единият сандък бил прегледан. Дневникът на Уитлеси продължава да липсва. – Той я изгледа самодоволно. – Аз обаче открих нещичко.
– Включи го в книгата си – каза с прозявка Марго. – Ще го прочета там. Ако успея да намеря екземпляр в библиотеката.
– „E tu, Brute?“ 1010
И ти ли, Бруте? – Б.пр.
[Закрыть] – Смитбек се ухили и й подаде навит лист хартия. – Хвърли един поглед на това.
Беше ксерографирана статия от нюорлийнския „Таймс Пикъюн“ от 17 октомври 1988 г.
„ЗАСЕДНАЛ КРАЙ НЮ ОРЛИЙНС ТОВАРЕН КОРАБ С ПРИЗРАЦИ
от Антъни Анастазия
Специално за «Таймс Пикъюн»
БЕЙО ГРОУВ, 16 октомври (АП). Малък товарен кораб, пътуващ за Ню Орлийнс, е заседнал снощи до малкия крайбрежен град. Засега не разполагаме с повече подробности, но предварителните съобщения сочат, че всички членове на екипажа са били изклани зверски в открито море. Бреговата охрана съобщи за заседналия кораб в 11:45 часа в неделя вечерта.
«Стрела де Венецуела» е 18 000-тонен товарен кораб с хаитянска регистрация и е извършвал курсове в Карибско море и по главните търговски пътища между Южна Америка и Съединените щати. Щетите са незначителни, а товарът е непокътнат.
Засега не е известно как хората от екипажа са намерили смъртта си и дали някой от тях е успял да се спаси. Пилотът на частен хеликоптер Хенри Ла Плейдж, който забелязал заседналия плавателен съд, съобщи: «Труповете бяха пръснати върху предната палуба, сякаш са били нападнати от някакъв свиреп звяр. Една от жертвите висеше от амбразура с размазана глава. Приличаше на касапница – никога не съм виждал подобна гледка.»
Местните и федералните власти си сътрудничат при разследването на убийствата – едно от най-бруталните кланета в историята на съвременното корабоплаване.
«В момента проверяваме няколко хипотези, но все още не сме стигнали до никакви заключения» – каза полицейският говорител Ник Леа. Все още не е направено официално изявление, но според федерални източници като възможни мотиви се разглеждат бунт, убийство за отмъщение от карибски конкуренти или морски пирати.“
– Господи! – изпъшка Марго. – Описаните трупове…
– … напомнят намерените тук тази седмица – довърши мрачно Смитбек.
Марго се намръщи.
– Това се е случило преди почти седем години. Би трябвало да е съвпадение.
– Мислиш ли? – попита Смитбек. – Бих могъл да се съглася с теб, ако не беше обстоятелството, че в този момент корабът е пренасял сандъците на Уитлеси.
– Какво?
– Точно така. Открих товарителниците. Сандъците са превозени от Бразилия през август 1988 г. – почти една година след прекратяването на експедицията, доколкото схващам. След инцидента в Ню Орлийнс сандъците са престояли в митницата заради разследването. Минала почти година и половина, докато пристигнат в музея.
– Ритуалните убийства съпътстват сандъците по целия им път от Амазония! – промълви Марго. – Но това означава…
– Означава – добави мрачно Смитбек, – че ще престана да се хиля, когато чуя някой да говори за проклятие над експедицията. Означава още, че трябва винаги да заключваш вратата си.
Звънът на телефона ги стресна.
– Марго, скъпа – чу се гласът на Фрок. – Нещо ново?
– Доктор Фрок! Питам се дали мога да ви посетя в кабинета за няколко минути. В първия удобен за вас момент.
– Чудесно! – отвърна Фрок. – Дай ми малко време да разчистя хартиите си от бюрото и да ги изхвърля в кошчето за боклук. Да речем един часа?
– Благодаря – каза Марго и се обърна към Смитбек: – Ще трябва да…
Писателят беше изчезнал.
В един без десет на вратата се почука.
– Кой е? – попита Марго зад заключената врата.
– Аз съм – Мориарти. Може ли да вляза?
– Исках само да се извиня, че си тръгнах така внезапно – каза той, насочвайки се към един от столовете. – Просто Бил ме изнервя понякога. Никога не знае кога да престане.
– Джордж, аз съм тази, която би трябвало да ти се извини – отвърна Марго. – Не знаех, че ще се появи.
Помисли да му каже за статията във вестника, но се отказа и започна да подрежда чантата си.
– Искам да ти кажа още нещо – продължи Мориарти. – Докато обядвах, ми хрумна, че вероятно съществува възможност да открием все пак нещо за заличената информация за дневника на Уитлеси.
Марго престана да се занимава с чантата си и го загледа как сяда пред компютъра.
– Видя ли съобщението, когато влезе в мрежата? – попита той.
– За забавянето на компютрите ли? Голяма изненада. Два пъти блокира тази сутрин.
Мориарти кимна.
– Там се съобщаваше, че по обяд ще възстановят информацията от поддържащите записи. Пълното възстановяване отнема около трийсет минути. Което означава, че би трябвало да са приключили.
– Е?
– Един поддържащ запис архивира информацията за около два-три месеца. Ако подробният регистър за дневника на Уитлеси е изтрит през последните два месеца и ако поддържащият запис все още е в информационната памет, би трябвало да мога да го възстановя.
– Наистина?
Мориарти кимна.
– Направи го тогава? – настоя Марго.
– Съществува известен риск – продължи Мориарти. – Ако някой системен оператор забележи, че записът е отварян… би могъл да установи, че е станало през твоя компютър.
– Ще рискувам – отвърна Марго. И добави: – Джордж, знам, че си мислиш, че всичко това е налудничаво преследване на призраци, и изобщо не те обвинявам. Но съм убедена, че тези сандъци от експедицията на Уитлеси са свързани с убийствата. Не знам по какъв начин, но може би дневникът ще ни помогне да научим нещичко. Нямам представа с какво си имаме работа – сериен убиец, звяр или създание. А неизвестността ме плаши. – Тя стисна нежно ръката на Мориарти. – Но може би бихме могли да помогнем по някакъв начин. Длъжни сме да опитаме.
Забеляза, че той се изчервява, и дръпна ръката си.
Свенливо усмихнат, Мориарти се обърна към клавиатурата.
– Започвам.
Марго закрачи из стаята, докато той работеше.
– Някакъв резултат? – попита след малко тя и се приближи до компютъра.
– Все още не знам – отвърна Мориарти, забил очи в монитора, докато подаваше разни команди. – Открих записа, но май е повреден или има някакъв друг проблем и не мога да го възстановя. Може да получим изопачена информация, ако изобщо успея. Влизам през задния вход, така да се каже, за да не ме забележат. Това значително забавя скоростта.
Той спря да трака по клавишите.
– Марго – каза тихо Мориарти. – Открих го.
Екранът се напълни.
ПОДРОБЕН РЕГИСТЪР
Обект: 1989–2006.2
#############################################
Взет от: Рикман, Л. 53210
С одобрението на: Кътбърт, Я. 40123
Дата на вземане: 3/15/95
Преместен в: Личен надзор
Основание:
Дата на връщане:
##############################################
Взет от: Депардийо, Б. 72412
С одобрението на: Кътбърт, Я. 40123
ДатаLW/@;на вземане: 10/1/90
Премест ˜DS#’˜@2е34 5WIFU
=++ЕТ2 34 h34!˜
ГРЕШКА
– По дяволите! – възкликна Мориарти. – Точно от това се страхувах. Частично е припокрит с друг текст и повреден. Виждаш ли това? Боклуци.
– Да, но погледни тук! – каза възбудено Марго.
Мориарти огледа екрана.
– Дневникът е взет от госпожа Рикман преди две седмици с одобрението на Кътбърт. Липсва дата на връщане.
Марго изпъшка.
– Кътбърт каза, че дневникът е изгубен.
– Но защо е изтрит записът? И от кого? – Очите на Мориарти се разшириха. – О, Господи, трябва да изляза, преди някой да ни е забелязал!
Пръстите му затанцуваха по клавишите.
– Джордж – промълви Марго, – досещаш ли се какво означава това? Извадили са дневника от сандъка, преди да започнат убийствата. Приблизително по времето, когато Кътбърт е наредил да преместят сандъците в зоната за сигурност. И сега крият доказателства от полицията. Защо?
Мориарти се навъси.
– Държиш се като Смитбек – каза той. – Възможни са хиляди обяснения.
– Кажи едно.
– Най-очевидното е някой друг да е изтрил подробния регистър, преди Рикман да успее да добави знак за „изгубен обект“.
Марго тръсна глава.
– Съмнявам се. Прекалено много случайни съвпадения.
– Марго… – опита се да възрази Мориарти, но се разколеба. – Чуй ме – продължи по-спокойно той, – всички преживяваме трудни моменти, особено ти. Знам, че трябва да вземеш тежко решение, а и тази криза тук… виж какво…
– Всички тези убийства не са извършени от някакъв бродещ из парка маниак – прекъсна го нетърпеливо тя. – Не съм луда.
– Не казвам такова нещо – продължи Мориарти. – Просто смятам, че е работа на полицията. Това е изключително опасно занимание. А в момента си длъжна да се съсредоточиш върху собствените си проблеми. Задълбаването в това няма да ти помогне да вземеш правилното решение за собственото си бъдеще. – Той преглътна. – А и няма да върне баща ти.
