Текст книги "Реликвата"

51

На слабата светлина, която се процеждаше в лабораторията през решетките на прозореца, Райт едва различи контурите на старинния шкаф. Истински късмет беше, че лабораторията е в периметъра на клетка две. За пореден път изпитваше задоволство, че запази старата лаборатория, когато го направиха директор. Щеше да им предостави сигурност за известно време и възможност да си отдъхнат. В момента клетка две беше абсолютно изолирана от останалата част от музея и бяха същински затворници. Всички аварийни преграждения, капаци и врати се бяха спуснали при спирането на тока. Поне така каза онзи некадърен полицай Д’Агоста.

– Някой ще плати много скъпо за всичко това – измърмори на себе си Райт.

Никой не проронваше нито дума. След като бяха спрели да тичат, постепенно започнаха да си дават сметка за колосалността на катастрофата.

Райт пристъпи внимателно напред и започна да издърпва чекмеджетата едно след друго, тършувайки зад папките, докато най-после откри онова, което търсеше.

– Ръджър, 0,357 магнум – каза той, претегляйки го върху дланта си. – Страхотен пистолет. Изключително мощен.

– Съмнявам се да спре онова, което е убило Иполито – каза Кътбърт.

Беше застанал близо до вратата на лабораторията – неподвижен силует в черна рамка.

– Не се тревожи Ян. Тези куршуми могат да пронижат дори слон. Купих го, след като старият Шортър беше удушен от скитник. Така или иначе, съществото не може да се качи тук. А и вратата е дебела пет сантиметра и е от здрав дъб.

– А онази там? – посочи Кътбърт към дъното на кабинета.

– Тя е към залата с динозаврите и също е от масивен дъб. – Той напъха ръджъра в колана си. – Онези глупаци тръгнаха към подземието като самоудавници. Трябваше да ме послушат.

Той отново затършува в чекмеджетата и извади фенерче.

– Чудесно! Не съм го използвал от години.

Просветна мъждукащ лъч, който потрепна в мрака от лекото потреперване на ръката му.

– Май не му е останал много живот – измърмори Кътбърт.

Райт изключи фенерчето.

– Ще го използвам само в краен случай.

– Моля те! – неочаквано се обади Рикман. – Моля те да го оставиш включено. Само за минута. – Беше седнала на някаква табуретка в средата на стаята, стиснала нервно ръцете си. – Уинстън, какво ще правим? Трябва да измислим някакъв план.

– Всичко по реда си – отговори Райт. – Трябва да пийна нещо, това първо. Нервите ми са изопнати докрай.

Тръгна към дъното на лабораторията и освети с фенерчето някакъв шкаф, от който извади бутилка. Чу се звън на стъкло.

– Ян? – попита Райт.

– За мене нищо – отговори Кътбърт.

– Лавиния?

– Не, не, не мога.

Райт се върна обратно и седна до една работна маса. Напълни чашата и я изпразни на три глътки. След което отново я напълни. Стаята се изпълни с топлия плътен аромат на малцово уиски.

– По-кротко, Уинстън – обади се Кътбърт.

– Не можем да останем в тази тъмница – нервно каза Рикман. – Трябва да има някакъв изход на този етаж.

– Казах ви, че всичко е блокирано – повиши глас Райт.

– А Залата на динозаврите? – попита Рикман, сочейки вратата в дъното.

– Лавиния – отвърна Райт, – залата на динозаврите има само един вход, пред който в момента е спусната аварийна врата. Напълно изолирани сме. Но е излишно да се безпокоите, защото онова, което уби Иполито и останалите, няма да тръгне след нас. Ще тръгне след лесната плячка – групата, която се лута из подземието.

Чу се звук от преглъщане и силен удар на стъкло върху масата.

– Оставаме тук още половин час, за да изчакаме. След това ще се върнем в изложбата. Ако дотогава не успеят да включат тока и да вдигнат вратите, знам друг изход. През изложбата.

– Изглежда познаваш всички тайни кътчета – обади се Кътбърт.

– Това беше моята лаборатория. И досега обичам да се отбивам понякога тук, да се измъквам от административните главоболия, да съм близо до моите динозаври.

Той се изкикоти и отново пи.

– Разбирам – кисело подхвърли Кътбърт.

– Част от изложбата „Суеверие“ е поместена в старата ниша на трилобитите. Преди години прекарвах часове наред там. Както и да е. Зад една от старите витрини с трилобити имаше проход към коридора „Бродуей.“ Преди години вратата беше задънена, за да се отвори място за нова витрина. Сигурен съм, че когато са подреждали „Суеверие“, само са заковали парче шперплат отгоре и са боядисали. Ще го изкъртим с шутове и ще разбием бравата с моя пистолет, ако се наложи.

– Струва ми се осъществимо – нетърпеливо възкликна Рикман.

– Не си спомням да съм чувал за подобна врата в изложбата – скептично подхвърли Кътбърт. – Сигурен съм, че охраната щеше да знае за това.

– Казах ти, че беше преди години – възрази Райт. – Запушиха я и забравиха за нея.

Последва продължително мълчание, докато Райт си наля ново питие.

– Уинстън – каза Кътбърт, – престани с това пиене.

Директорът гаврътна голяма глътка и отпусна глава.

– Ян – промълви след малко Райт, – как можа да се случи това? Загубени сме, както знаеш.

Кътбърт не отговори.

– Нека не погребваме пациента преди да е произнесена диагнозата – обади се Рикман с изкуствено приповдигнат тон. – Един добър директор на връзки с обществеността може да се справи дори с най-безизходното положение.

– Лавиния, не става дума за няколко смъртоносни таблетки срещу главоболие – отвърна Кътбърт. – Два етажа под нас лежат половин дузина мъртъвци, а може и да са повече. Проклетият кмет също е в капан. След час-два ще сме в късните новини на всички телевизии в страната.

– Загубени сме – повтори Райт.

От гърлото му се изтръгна кратко изхлипване и той отпусна глава върху масата.

– По дяволите! – тихичко изруга Кътбърт, посегна към бутилката и чашата и ги прибра обратно в шкафа.

– Всичко свърши, нали? – простена Райт, без да повдига глава.

– Да, Уинстън, свърши – отговори Кътбърт. – Честно казано, ще съм доволен, ако се измъкна жив.

– Моля те, Ян, да се махаме оттук! Моля те! – проплака Рикман.

Тя се изправи, тръгна към вратата, която Райт беше затворил, след като влязоха, и я отвори едва-едва.

– Тя не е заключена! – почти изкрещя Рикман.

– Мили Боже – възкликна Кътбърт.

Без да вдигне глава, Райт бръкна в джоба си и подаде някакъв ключ.

– Става и за двете врати.

Рикман напъха с треперещи ръце ключа в ключалката.

– Къде сбъркахме? – съкрушен попита Райт.

– Отдавна е ясно – отговори Кътбърт. – Преди пет години можехме да се справим с всичко това.

– Какво искаш да кажеш? – попита Рикман, докато се връщаше към двамата.

– Много добре знаеш. Говоря за изчезването на Монтегю. Още тогава трябваше да се погрижим да решим проблема, вместо да се преструваме, че нищо не се е случило. Всичката онази кръв в подземието близо до сандъците на Уитлеси, безследно изчезналият Монтегю… Макар и късно, сега вече отлично знаем какво точно се е случило с него. Но още тогава трябваше да стъпим на дъното. Нали помниш, Уинстън? Седяхме в твоя кабинет, когато Иполито дойде и ни съобщи новината. Ти разпореди подът да се измие и случаят да бъде забравен. Измихме си ръцете, надявайки се онова или онзи, който е убил Монтегю, да изчезне.

– Нямаше никакво доказателство за убийство! – извика Райт и вдигна глава. – И че е бил убит Монтегю! Можеше да е заблудило се куче или нещо друго. Откъде можехме да знаем?

– Наистина не знаехме. Но можехме да разберем, ако беше разрешил на Иполито да докладва на полицията за чудовищната локва от кръв. А и ти, Лавиния, доколкото си спомням, също се съгласи, че просто трябва да измием кръвта.

– Ян, беше безсмислено да предизвикваме ненужен скандал. Много добре знаеш, че тази кръв можеше да е от какво ли не – отговори Рикман. – И освен това, тъкмо ти настоя сандъците да бъдат преместени. Тъкмо ти се безпокоеше изложбата да не предизвика въпроси във връзка с експедицията на Уитлеси, тъкмо ти взе дневника, а след това ме накара да го задържа до приключване на изложбата. Написаното в него не съответстваше на твоите теории, нали?

Кътбърт изсумтя.

– Твърде малко неща знаеш. Джон Уитлеси беше мой приятел. Поне някога бяхме приятели. Скарахме се заради една публикувана от него статия, а после така и не се сдобрихме.

Както и да е, всичко това е минало. Но аз не исках дневникът да излиза на светло и теориите му да станат обект на подигравки. – Той се извърна и я погледна втренчено. – Онова, което направих, Лавиния, беше да предпазя един колега, който леко беше мръднал, а не да прикрия убийство. А какво ще кажете за видяното от различни хора? Уинстън, няколко пъти ти беше докладвано за странни шумове и силуети. Така и не предприе нищо, нали?

– Откъде можех да зная?! – изломоти несвързано Райт. – Кой би могъл да повярва? Това бяха безумни, абсурдни приказки…

– Може ли да сменим темата, ако обичате? – извика Рикман. – Не мога да чакам тук в тъмното. Защо не опитаме през прозорците?

– Не става – отговори Райт и изпъшка, разтривайки очи. – Тези решетки са от много здрава дебела стомана. – Той се огледа наоколо. – Къде ми е питието?

– Достатъчно пи – отсече Кътбърт.

– Престани с твоите проклети англикански нравоучения!

Райт се надигна и закрачи към шкафа с леко неуверена походка.

На стълбището Д’Агоста погледна към неясния силует на Бейли.

– Благодаря! – каза той.

– Ти отговаряш, лейтенант.

Групата посетители изчакваха струпани на стъпалата под тях, подсмърчаха и хлипаха. Д’Агоста се обърна към тях.

– Така – каза той. – Трябва да се придвижваме бързо. На площадката под нас има врата, която води към подземията. Ще минем през нея и ще срещнем други хора, които знаят как да се измъкнем оттук. Всички ли ме разбраха?

– Разбрахме – отговори мъжки глас, който Д’Агоста разпозна – беше кметът.

– Тогава да тръгваме. Ще мина отпред и ще осветявам пътя с фенерчето си. Бейли, ти покривай отзад. Съобщи ми, ако забележиш нещо.

Групата започна да се спуска бавно по стълбището. На площадката Д’Агоста изчака Бейли да му даде знак, че всичко е чисто и хвана бравата на вратата.

Тя не помръдна.

Натисна още веднъж, този път по-силно. Без резултат. – Той освети с фенерчето дръжката.

– Мамка му! – измърмори Д’Агоста и добави по-високо: – Всички да останат по местата си за момент, без да вдигат никакъв шум. Ще проведа разговор с полицая.

И той се промъкна към края на групата.

– Слушай, Бейли – каза Д’Агоста, – не можем да влезем в подземието. Няколко куршума са улучили вратата и са блокирали касата. Няма начин да отворим без лост.

Дори в мрака той забеляза, че Бейли се опули.

– И какво ще правим? Да се върнем обратно?

– Чакай да помисля за миг… Колко куршума имаш? На мен са ми останали шест.

– Не знам. В служебния ми пистолет сигурно има петнайсет-шестнайсет.

– По дяволите! – изруга Д’Агоста. – Не мисля, че…

Той млъкна, изгаси фенерчето и се ослуша напрегнато.

Долови някаква тежка смрадлива миризма откъм стълбището над тях.

Бейли приклекна на едно коляно и насочи пистолета си към стълбището нагоре. Д’Агоста се извърна към стихналата зад него група.

– Всички да се спуснат към следващата площадка. Бързо!

Долови някакво приглушено мърморене.

– Не можем да слезем там! – извика някой. – Ще попаднем в капан под земята!

Изстрелът на Бейли заглуши отговора на Д’Агоста.

– Музейния звяр! – изпищя някой и групата се втурна надолу.

Няколко души се препънаха и паднаха по стъпалата.

– Бейли! – изкрещя Д’Агоста. Ушите му все още пищяха от изстрела. – Бейли, тръгвай след мен!

Спусна се надолу по стъпалата, стиснал в една ръка оръжието си, а с другата опипвайки стената. Усети, че каменните стъпала под нивото на подземието са влажни. Нагоре зад себе си виждаше неясния силует на Бейли, който го следваше на разстояние, пъхтейки и ругаейки под носа си. Стори му се, че измина цяла вечност, докато най-после стигна долната площадка. Събралите се там хора сякаш не смееха да си поемат дъх. След малко Бейли се блъсна леко в него.

– Бейли, какво беше това, по дяволите? – попита шепнешком Д’Агоста.

– Не знам – отвърна Бейли. – Усетих онази гадна воня и ми се стори, че зърнах нещо. Две червени очи сред мрака. И стрелях.

Д’Агоста освети стълбището над тях. Видя само сенки и грубо одялани жълти камъни. Миризмата все още се усещаше.

Д’Агоста насочи фенерчето към групата и бързо преброи наум. Трийсет и осем души – с него и Бейли.

– Така – каза шепнешком той. – Намираме се на най-долното ниво. Ще мина напред, а вие ще ме последвате по мой сигнал.

Обърна се и освети вратата. „Господи – помисли си Д’Агоста, – това тук е като под кулата на Лондон!“ Почернялата метална врата беше подсилена с хоризонтални железни ленти. Отвори я и към стълбището нахлу хладен, влажен, плесенясал въздух. Д’Агоста пристъпи, но чу бълбукаща вода, направи крачка назад и насочи светлината надолу.

– Слушайте всички – извика той. – Тук тече вода до глезените. Придвижвайте се към мен един по един – бързо, но внимателно. От външната страна на вратата има две стъпала. Бейли, пази отзад. И, за Бога, затвори вратата зад себе си!

Пендергаст преброи останалите му куршуми, пусна ги в джоба си и погледна към Фрок.

– Наистина впечатляващо. Демонстрирате забележителни детективски умения. Съжалявам, че изпитвах известни съмнения, професоре.

Фрок направи великодушен жест.

– Откъде бихте могъл да знаете? – каза Фрок. – А освен това Марго беше тази, която установи най-важните връзки.

Ако не беше направила анализ на опаковъчните влакна, никога нямаше да разберем.

Пендергаст кимна на Марго, която се беше сгушила върху голям дървен сандък.

– Блестяща работа! – каза той. – Бихме могли да ви използваме в лабораторията по криминалистика в Бейтън Руж.

– Ако й разреша да напусне – възрази Фрок. – И ако се измъкнем живи оттук. И двете възможности са съмнителни, меко казано.

– А така също и ако аз реша да напусна музея – добави Марго, изненадана от собствените си думи.

Пендергаст се обърна към нея.

– Съзнавам, че имате по-ясна представа за това създание от мен. И все пак убедена ли сте, че предложеният от вас план ще свърши работа?

Марго въздъхна дълбоко и кимна.

– Ако екстраполаторът е прецизен, този звяр разчита по-скоро на обонянието, отколкото на зрението си. И ако нуждата му от растението е толкова силна, колкото предполагаме… – Тя замълча, помръдвайки с рамене. – Това е единственият начин.

Пендергаст остана неподвижен за момент.

– Ако така бихме спасили хората, които се намират над нас, длъжни сме да опитаме.

Той извади радиостанцията.

– Д’Агоста? – каза Пендергаст, Нагласявайки честотата. – Д’Агоста, тук е Пендергаст. Чуваш ли ме?

Радиостанцията изпука и се чу: „Тук Д’Агоста“.

– Как е при теб?

„Срещнахме това твое създание – чу се отсреща. – Проникна в залата и уби Иполито и един от ранените гости. Спуснахме се по стълбището, но вратата към подземието беше залостена. Наложи се да слезем още надолу.“

– Разбрах – каза Пендергаст. – Какво оръжие успяхте да вземете със себе си?

„Успяхме да грабнем само един дванайсети калибър и един служебен пистолет.“

– Какво е положението в момента?

„Намираме се под вас вероятно на петнадесет метра от вратата за стълбището.“

– Слушай внимателно, Винсент. Разговарям с професор Фрок. Създанието, с което имаме проблеми, е изключително интелигентно. Може би не по-малко от теб и мен.

„Говори само за себе си.“

– Ако го срещнете пак, не се цели в главата. Куршумите само ще отскачат от черепа му. Цели се в тялото.