Текст книги "Реликвата"
Автор книги: Линкълн Чайлд
Соавторы: Дъглас Престън
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 14 (всего у книги 26 страниц)
Той продължи да чете:
17 септ. Крокър го няма от снощи. Боя се от най-лошото. Карлос много неспокоен. Ще го пратя след Максуел, който вече трябва да е на половината път до реката – не мога да си позволя да изгубя тази реликва, която съм убеден, че е безценна. Ще продължа да търся Крокър сам. Из тези гори има пътеки, които трябва да са на котога – как цивилизацията ще овладее подобен район, нямам представа – може би котога в края на краищата ще бъдат спасени.
Това беше краят на дневника.
Смитбек го затвори и изруга.
– Не мога да повярвам! Нищо неизвестно. А аз продадох душата си на Рикман… за това!
36
Зад бюрото си в командния пункт Пендергаст се занимаваше с някаква древна мандаринова загадка, направена от месинг и завързан на възли шнур. Изглеждаше напълно погълнат от заниманието си. От колонките на малък касетофон зад гърба му се носеха звуците на струнен квартет. Когато Д’Агоста влезе, Пендергаст не вдигна очи.
– Струнен квартет от Бетховен във фа мажор, опус 135 – обяви той. – Сигурен съм, че го знаете, лейтенант. Четвърта част „Алегро“, известна като „Der schwer gefaßte Entscluß?“ – „Трудното решение“. Заглавие, което напълно подхожда на ситуацията, както и темпото, може би? Нали е удивително как изкуството наподобява живота?
– Единайсет часът е – каза Д’Агоста.
– О, разбира се – отвърна Пендергаст, дръпна стола си назад и се изправи. – Директорът по сигурността ни дължи една разходка с водач. Тръгваме ли?
Вратата на командния пункт по сигурността отвори самият Иполито. Изпълненото с циферблати, бутони и лостове помещение заприлича на Д’Агоста на контролен пункт на атомна електростанция. Върху цяла стена беше разположен миниатюрен град от подредени в сложни геометрични фигури осветени решетки. Двама оператори наблюдаваха много екрани. Д’Агоста разпозна в средата превключвателя на транслационния предавател, който осигуряваше мощните сигнали за радиостанциите на полицаите и пазачите на музея.
– Това – каза усмихнат Иполито, разпервайки широко ръце – е една от най-съвършените охранителни музейни системи в света. Конструирана е специално за нас. Мога да ви уверя, че ни струваше доста скъпо.
Пендергаст огледа наоколо.
– Впечатляващо – каза той.
– Това е тържество на изкуството – добави Иполито.
– Несъмнено – отвърна Пендергаст. – Но това, което ме занимава в момента, господин Иполито, е безопасността на петте хиляди гости, които очаквате тази вечер. Покажете ми как функционира системата.
– Основното й предназначение е да предотвратява кражби – продължи директорът по сигурността. – Към значителен брой от най-ценните музейни експонати са прикрепени малки чипове за проследяване. Всеки чип изпраща слаб сигнал до разположени из музея приематели. Ако експонатът бъде преместен дори само на сантиметър, се включва аларма, която посочва местонахождението му.
– И какво се случва след това? – попита Д’Агоста.
Иполито се ухили и натисна няколко копчета върху едно командно табло. Върху огромен екран светнаха схемите на етажите на музея.
– Интериорът на музея – продължи Иполито – е разделен на пет клетки. Всяка от тях включва няколко изложбени зали и зони за сигурност. Повечето от тях са разположени от подземията до покрива, но поради архитектурната конструкция на музея периметрите на втора и трета клетка са малко по-сложни. Когато включа ето този бутон, от таваните се спускат дебели метални врати и затварят вътрешните коридори между отделните клетки. Всички прозорци на музея са залостени. Щом изолираме дадена клетка, грабителят попада в капан. Може да обикаля вътре, но не може да се измъкне. Решетката е конструирана по такъв начин, че изходите са извън периметъра й, което улеснява наблюдението. – Той се приближи до схемите. – Да предположим, че някой успее да открадне експонат и до пристигането на охраната напусне помещението. След броени секунди чипът изпраща сигнал до компютъра с инструкция да запечата клетката. Целият този процес е автоматизиран. Грабителят остава залостен вътре.
– Какво ще се случи, ако отстрани чипа преди да избяга? – попита Д’Агоста.
– Чиповете са чувствителни към движение – обясни Иполито. – Това отново ще включи алармата и аварийните врати моментално ще се спуснат. Крадецът не може да се придвижи достатъчно бързо, за да се измъкне.
Пендергаст кимна.
– Как отваряте отново вратите, след като бъде заловен грабителят?
– Можем да отворим всяка комбинация врати от тази контролна зала, а всяка врата има собствено ръчно устройство за отваряне. Представлява малка клавиатура и при набиране на точния код вратата се вдига.
– Чудесно – измърмори Пендергаст. – Но цялата тази система е предназначена да възпрепятства измъкването навън. В случая ние имаме работа с убиец, който предпочита да остане вътре. Как ще действа всичко това за безопасността на гостите тази вечер?
Иполито повдигна рамене.
– Никакъв проблем. Просто ще използваме системата за изграждане на периметър на безопасност около залата за приема и изложбата. Цялото тържество ще се проведе в клетка две. – Той посочи върху схемата. – Приемът ще се проведе в Небесната зала, ето тук. Тя е точно пред входа на изложбата „Суеверие“, която също е в клетка две. Всички метални врати около тази клетка ще бъдат спуснати. Ще оставим отворени само четири врати: източната врата към Голямата ротонда – която е входът към Небесната зала – и три аварийни изхода. Всички те ще бъдат солидно охранявани.
– Кои точно части на музея включва клетка две? – попита Пендергаст.
Иполито отново натисна няколко бутона. Обширна централна секция от музея грейна в зелено върху схемата.
– Това е клетка две – отговори Иполито. – Както сами виждате, тя се простира от подземията до покрива като всички останали клетки. Небесната зала е ето тук. Компютърната зала и командният пункт за сигурност, където сме в момента, са в периметъра на тази клетка, както и зоната за сигурност, централният архив и редица други силно охранявани зони. Няма да има никакъв изход от музея, освен четирите споменати врати. Ще запечатаме зоната един час преди събитието, ще спуснем всички останали врати и ще разположим охрана на местата за достъп. Уверявам ви, че ще бъде по-обезопасено от банков трезор.
– А останалата част от музея?
– Обсъдихме дали да не запечатаме всички останали клетки, но решихме да не го правим.
– Добре – каза Пендергаст, поглеждайки към друго табло. – В случай на криза не бихме искали пазачите да бъдат възпрепятствани. – Той посочи светлинното табло. – А как стои въпросът с подземията? Сутеренните помещения в тази клетка са свързани с тях, а от подземията може да се излезе почти навсякъде.
– Никой не би дръзнал да ги използва – възкликна Иполито. – Това е лабиринт.
– Но ние не говорим за обикновен крадец. Говорим за убиец, който досега успява да се измъкне от всяко осъществено от вас, мен и Д’Агоста преследване. Убиец, който познава подземията като свой дом.
– Едно-единствено стълбище свързва Небесната зала с останалите етажи – търпеливо обясни Иполито – и то ще бъде охранявано от моите хора, както и аварийните изходи. Повтарям, че сме предвидили всичко. Целият периметър ще бъде напълно обезопасен.
Пендергаст продължи да оглежда безмълвно светещата скица още известно време.
– Откъде сте сигурен, че скицата е точна? – попита най-после той.
Иполито като че ли се смути.
– Разбира се, че е точна.
– Попитах: откъде сте сигурен.
– Системата е конструирана на базата на архитектурните чертежи от реконструкцията през 1912 г.
– Никакви промени оттогава? Нито една избита или преградена врата?
– Всички промени са нанесени.
– Архитектурните чертежи обхващаха ли Старото подземие и зоните под него?
– Не, те са по-стари. Но, както вече ви казах, ще бъдат или запечатани, или охранявани.
Последва дълго мълчание, докато Пендергаст продължаваше да оглежда таблата. Накрая той изпъшка и се обърна към шефа по сигурността.
– Господин Иполито, всичко това не ми харесва.
Зад тях се чу покашляне.
– Сега пък какво не му харесва?
Д’Агоста изобщо не се обърна. Стържещият лонгайлъндски акцент би могъл да принадлежи единствено на специален агент Кофи.
– Преглеждаме процедурите по безопасност с господин Пендергаст – отвърна Иполито.
– В такъв случай, Иполито, ще се наложи да ги прегледате още веднъж с мен. – Той погледна Пендергаст с присвитите си очички. – Не забравяйте в бъдеще да ме каните на частните си срещи – добави с раздразнение той.
– Господин Пендергаст… – опита се да обясни Иполито.
– Господин Пендергаст е пристигнал от дълбокия юг, за да ни помага с това-онова, когато го поканим. Сега аз командвам парада. Схващате ли?
– Да, сър – отвърна Иполито.
Той отново разясни процедурите на седналия в креслото на оператора Кофи, който въртеше комплект слушалки около пръста си. Д’Агоста обикаляше из залата и оглеждаше контролните табла. Пендергаст съсредоточено слушаше Иполито, сякаш не беше чул току-що цялата му реч. Когато директорът приключи, Кофи се облегна назад.
– Иполито, в този периметър зеят три дупки. – Той замълча многозначително. – Искам три от тях да бъдат запушени. Искам само един вход и само един изход.
– Господин Кофи, противопожарните разпоредби изискват…
Кофи махна с ръка.
– Оставете на мен грижата за противопожарните разпоредби. Вие се погрижете за дупките във вашата мрежа за безопасност. Колкото повече дупки, толкова повече грижи ще си имаме.
– Боя се, че това е тъкмо най-погрешният подход – обади се Пендергаст. – Ако затворите тези три изхода, гостите ще се окажат в капан. В случай на произшествие ще има само един изход.
Кофи разпери ръце в знак на безпомощност.
– Пендергаст, там е целият проблем! Не става и така, и така. Или имаш обезопасен периметър, или го нямаш. А и според онова, което казва Иполито, всяка врата разполага с устройство за аварийно отваряне. Какъв ти е проблемът?
– Точно така – намеси се Иполито, – при извънредна ситуация вратите могат да бъдат отворени. Необходим е единствено кодът.
– Мога ли да попитам какво контролира аварийните устройства? – попита Пендергаст.
– Централният компютър. Компютърната зала е точно зад онази врата.
– А ако настъпи срив в компютъра?
– Имаме системи за поддръжка в излишък. Контролните табла върху отсрещната стена контролират системите за поддръжка. Всяко табло е със собствена алармена система.
– Още един проблем – тихо каза Пендергаст.
Кофи изпусна шумно въздуха си и възкликна към тавана:
– И това не му харесва.
– Преброих осемдесет и една алармени светлини само в този контролен сектор – продължи Пендергаст, без да обръща внимание на Кофи. – При реална извънредна ситуация с многочислени сривове в системата повечето от тях ще започнат да мигат. Нито един операторски екип не би могъл да се справи.
– Пендергаст, губиш ми времето – изстреля Кофи. – Двамата с Иполито ще уточним тези подробности, става ли? Остават по-малко от осем часа до откриването.
– Проверена ли е системата? – попита Пендергаст.
– Проверяваме я всяка седмица – отговори Иполито.
– Имах предвид дали е пробвана в реална ситуация? Опит за кражба например?
– Не. И се надявам никога да не се наложи.
– Съжалявам, че трябва да го кажа – продължи Пендергаст, – но съм поразен, че тази система ни гарантира пълен провал. Аз съм ревностен радетел за прогреса, господин Иполито, но в случая настоятелно бих препоръчал по-старомоден подход. Всъщност бих блокирал цялата система, докато трае тържеството. Просто я изключете. Прекалено комплицирана е и не бих й се доверил при извънредна ситуация. Това, от което се нуждаем, е доказал ефективността си подход, с който сме запознати всички тук. Обикалящ патрул, въоръжена охрана на всеки вход и изход. Сигурен съм, че лейтенант Д’Агоста ще ни предостави допълнителни хора.
– Само кажи! – откликна Д’Агоста.
– Казвам не. – Кофи избухна в смях. – Господи, той иска да блокира системата в момент, когато е най-необходима!
– Налага се да изразя категоричното си възражение срещу този план – заяви Пендергаст.
– В такъв случай го направи писмено – отвърна Кофи – и го изпрати по пощата до службата си в Ню Орлийнс. Според мен Иполито изцяло държи ситуацията под контрол.
– Благодаря – отвърна Иполито, видимо доволен.
– Ситуацията е крайно необичайна и рискована – продължи Пендергаст. – Моментът не е подходящ да разчитаме на сложна и недоказана система.
– Пендергаст – прекъсна го Кофи, – вече се наслушах. Защо просто не слезеш в кабинета си да си похапнеш сандвича с риба, който жена ти е сложила в кутията с обяда?
Д’Агоста се сепна от рязко променения израз върху лицето на Пендергаст. Кофи неволно отстъпи крачка назад. Но Пендергаст само се обърна и излезе през вратата. Д’Агоста го последва.
– Къде си тръгнал? – попита Кофи. – По-добре да поостанеш, докато уточним подробностите.
– Поддържам Пендергаст – отвърна Д’Агоста. – Не му е времето да се занимаваме с видеоигри. Става дума за живота на много хора.
– Чуй ме, Д’Агоста. Ние сме големите пичове тук, ние сме ФБР. Изобщо не ни интересува мнението на някакво ченге, което отговаря за уличното движение в Куинс.
Д’Агоста се втренчи в потното зачервено лице на Кофи.
– Ти си позор за силите на законността – отсече той.
Кофи премигна.
– Благодаря и ще отбележа тази неоснователна обида в доклада си до моя добър приятел и шеф на полицията Хорлокър, който несъмнено ще предприеме необходимите действия.
– В такъв случай добави следното: ти си торба с лайна.
Кофи разтърси глава и се разсмя.
– Обичам хора, които сами си прерязват гърлата и ти спестяват грижите. Пък и случаят е прекалено сериозен, за да се разчита на един лейтенант да действа като полицай за връзка с нюйоркската полиция. Ще бъдеш освободен от разследването в рамките на двайсет и четири часа, Д’Агоста. Знаеше ли го? Нямах намерение да ти го съобщавам преди да приключи тържеството – не исках да ти развалям удоволствието, – но мисля, че тъкмо сега е подходящият момент. Така че се постарай да бъдеш полезен през последния си следобед. Ще се видим на инструктажа в четири часа. Не закъснявай.
Д’Агоста не добави нищо. А и не беше кой знае колко изненадан.
37
Мощна кихавица разтрака стъклениците и размести растителните мостри в ботаническата лаборатория на музея.
– Съжалявам – извини се Кавакита, подсмърчайки. – Алергия.
Марго се беше заслушала в описанието на неговата генетична програма „Екстраполатор“. „Блестяща е – помисли си тя. – Но се обзалагам, че почти изцяло се основава на теорията на Фрок.“
– Та значи – продължи Кавакита, – започва се с генетични редици от две животни или растения. Те се въвеждат. Резултатът е екстраполация – предположение от страна на компютъра в каква еволюционна връзка се намират двата вида. Програмата автоматично сравнява части от ДНК, открива сходни секвенции и преценява какъв би могъл да е екстраполираният вид. Ще направя тест с ДНК на шимпанзе и човек. Резултатът би трябвало да бъде описание на някаква междинна форма.
– Липсващата връзка – кимна Марго. – Само не ми казвай, че ще се появи и изображение на животното?
– Не! – Кавакита се разсмя. – Щях да получа Нобелова награда, ако можеше да го прави. Но вместо това съставя списък на морфологични и поведенчески особености, които би притежавало това животно или растение. Не категорични, но вероятни. И не цялостен списък, естествено. Ще разбереш, когато направим теста.
Той въведе поредица от команди и върху екрана на компютъра потече информация: бърза, вълнообразна редица от нули и единици.
– Можеш да го изключиш – каза Кавакита. – Но обичам да наблюдавам прехвърлената от генетичния синхронизатор информация. Все едно наблюдаваш река – за предпочитане пълна с пъстърви.
След около пет минути информационният поток спря и екранът опустя, потрепвайки в бледо синьо. Появи се лицето на Моу от „Тримата глупаци“ и прозвуча гласът му: „Мисля, мисля, но нищо не измислям!“
– Това означава, че програмата тече – обясни Кавакита и се изкикоти на шегичката си. – Може да отнеме до един час в зависимост от това колко раздалечени са двата вида.
На екрана изникна съобщение:
ПРИБЛИЗИТЕЛНО ВРЕМЕ ДО ПРИКЛЮЧВАНЕ: 3:03:40 мин
– Шимпанзетата и хората са сравнително сходни – деветдесет и осем процента от гените им са еднакви, – затова става доста бързо.
На екрана над главата на Моу просветна крушка.
– Готово! – каза Кавакита. – Да видим резултатите.
Той натисна един клавиш. На екрана се изписа:
ПЪРВИ ВИД:
Вид: Pan troglodytes
Род: Pan
Семейство: Човекоподобни
Разред: Примати
Клас: Бозайници
Тип: Гръбначни
Царство: Животинско
ВТОРИ ВИД:
Вид: Homo sapiens
Род: Homo
Семейство: Хора
Разред: Примати
Клас: Бозайници
Тип: Гръбначни
Царство: Животинско
Общи гени: 98,4%
– Вярваш или не – каза Кавакита, – идентифицирането на двата вида беше направено единствено по гените. Не подадох информация какво представляват двата организъма. Това е подходящ начин да се демонстрира на скептиците, че екстраполаторът не е само машинка или манипулация. Сега да видим описанието на междинния вид или, както каза – липсващата връзка.
Морфологични характеристики на междинната форма:
Строен
Мозъчна вместимост: 750 куб. см.
Двуног, изправена стойка
Противостоящ палец
Липсващо противостоене на пръстите на краката
Междуполов диморфизъм под средния
Тегло, зрял мъжки индивид: 55 кг
Тегло, зрял женски индивид: 45 кг
Период на бременност: осем месеца
Агресивност: слаба до умерена
Цикъл на разгонване при женски индивид: понижен
Списъкът нямаше край и ставаше все по-непонятен. В графата „остеология“ Марго не разбра почти нищо:
Процес на атавистични париетални отверстия
Силно редуцирана тазова кост
10–12 прешлена
Частично завъртян голям трохантер
Изпъкнала очна кухина
Атавистичен челен израстък с изявена зигоморфност
„Това би трябвало да означава с чело на бръмбар“ – каза си наум Марго.
Еднодневен
Частично или периодично моногамен
Живее в обединени социални групи
– Хайде стига! Как може да изчисли подобно нещо? – възкликна Марго, сочейки „моногамен“.
– Хормони – отвърна Кавакита. – Съществува ген на хормон, който се среща при моногамни бозайници, но не и в полигамии видове. При хората този хормон играе известна роля при събирането на брачните двойки. При шимпанзетата липсва, а те са изключително полигамии животни. Както и обстоятелството, че цикълът на разгонване при женския индивид е понижен – среща се само при относително моногамни видове. Програмата използва огромен арсенал от умения – изтънчени AI алгоритми, неясна логика, – за да интерпретира въздействието на всевъзможни комбинации от гени върху поведението и външния вид на предполагаемия организъм.
– Алгоритми? Логика? Направо ще ме съсипеш – възкликна Марго.
– Всъщност няма значение. Няма нужда да познаваш всички тайни. Казано с две думи, програмата разсъждава много повече като човешко същество, отколкото като обикновен компютър. Прави научнообосновани предположения, прибягва до интуиция. Тази характеристика „обединени“ например е екстраполирана от наличие или липса на около осемдесет различни гена.
– И това ли е всичко? – попита с насмешка Марго.
– Не – продължи Кавакита. – Програмата може да бъде използвана за търсене на размерите, формата и поведението на един отделен организъм чрез въвеждане на ДНК само от един, а не от два индивида и блокиране на екстраполационната логика. А в случай че субсидирането продължи, възнамерявам да добавя още два модула – първият ще екстраполира назад във времето от единичен вид, а другият напред. С други думи, ще имаме възможност да узнаем повече за отдавна изчезнали индивиди и да отгатваме за индивиди в бъдещето. – Той се ухили. – Не е зле, а?
– Изумително! – отвърна Марго. Помисли си, че собственият й изследователски проект е недоносче в сравнение с този. – Как го разработи?
Кавакита се поколеба, оглеждайки я с известно подозрение.
– Когато започнах да работя с Фрок, той сподели, че му пречи разпокъсаността на наличните сведения за вкаменелости. Каза, че иска да попълни празнотите и да опознае междинните форми. Аз написах тази програма. Той ми даваше основните насоки. Започнахме тестове с различни видове. Шимпанзета и хора, както и с различни бактерии, за които разполагахме с достатъчно генетични данни. И тогава се случи нещо невероятно. Дъртият дявол Фрок го очакваше, но не и аз. Сравнихме домашно куче с хиена и резултатът беше не плавен междинен вид, а причудлива форма на живот, съвършено различна както от кучето, така и от хиената. Същото се случи и с още няколко двойки. И знаеш ли какво каза по този повод Фрок?
Марго поклати глава.
– Само се усмихна и каза: „Сега разбираш истинската стойност на тази програма.“ – Кавакита повдигна рамене. – Моята програма потвърди теорията на Фрок за ефекта Калисто, като показа, че незначителни изменения в ДНК понякога могат да доведат до огромни промени в даден организъм. Бях малко засегнат, но така действа Фрок.
– Нищо чудно че толкова настояваше да използвам програмата ти – каза Марго. – Това може да доведе до революция в схващанията за еволюцията.
– Да, само че никой ней обръща внимание – отговори с огорчение Кавакита. – Напоследък всичко, което се свързва с Фрок, се възприема като смъртоносна целувка. Обезсърчаващо е да вложиш сърцето и душата си в нещо и да срещнеш абсолютното пренебрежение на научната общност. Знаеш ли, Марго, да си остане между нас; но май ще изоставя Фрок и ще се присъединя към групичката на Кътбърт. Мисля, че ще успея да продължа значителна част от проучванията си. Ти също би могла да го обмислиш за себе си.
– Благодаря, но оставам с Фрок – рязко отвърна Марго. – Изобщо нямаше да се развия в генетиката, ако не беше той. Дължа му страшно много.
– Както намериш за добре. Но ти дори може и да не останеш в музея, така ли е? Така поне ми каза Смитбек. А аз съм вложил всичко тук. Моята философия е, че човек не дължи никому нищо, освен на себе си. Огледай се за примери в музея: погледни Райт, Кътбърт, цялата тази компания. Интересува ли ги някой друг, освен онова, което би било изгодно за тях? Ние двамата сме учени. Знаем какво означава оцеляване на най-силните и „да успееш със зъби и нокти“.
Марго вдигна поглед към светналите му очи. В известен смисъл беше прав. Но в същия момент чувстваше, че ако осъзнават свирепостта на природните закони, човешките същества биха могли донякъде да ги превъзмогнат.
Тя промени темата.
– Значи програмата работи с ДНК на растения по същия начин, както с ДНК на животни?
– По абсолютно същия – отвърна Кавакита отново с обичайния си делови тон. – Обработваш с ДНК синхронизатора два растителни вида и прехвърляш данните в екстраполатора. Той ще установи до каква степен са свързани растенията, след което ще опише междинната форма. Не се изненадвай, ако програмата задава въпроси или коментира. Добавих тук-там доста камбанки и свирки, докато конструирах изкуствения интелект.
– Мисля, че схванах идеята – каза Марго. – Благодаря ти. Постигнал си нещо изумително.
Кавакита намигна и се приведе над нея.
– Сега си ми задължена, хлапе.
– Ще се реванширам – отвърна Марго.
„Хлапе! Задължена съм му била.“ Не харесваше хора, които използват подобни изрази. А когато го казваше Кавакита, не бяха само думи.
Той се изпъна и отново кихна.
– Тръгвам. Ще хапна нещо и ще се прибера да взема смокинга за купона довечера. Чудя се защо изобщо дойдох днес – всички си седят вкъщи и се приготвят за довечера. Погледни тази лаборатория. Няма никой.
– Смокинг, охо? – възкликна Марго. – Донесох си роклята сутринта. Хубава е, но не е оригинален „Нипон“ или нещо от сорта.
Кавакита се приведе към нея.
– Дрехите правят човека, Марго. Силните на деня, които ще присъстват, ако те видят по тениска, дори да си гений, не могат да си те представят като директор на музея.
– Ти директор ли искаш да станеш?
– Разбира се! – възкликна изненадан от въпроса Кавакита. – А ти не искаш ли?
– А не може ли да си просто добър учен?
– Всеки може да стане добър учен. Но искам един ден да имам по-голяма роля. Като директор човек може да направи много повече за науката от който и да било изследовател в някоя мръсна лаборатория като тази. Днес не е достатъчно да си просто добър учен. – Той я потупа по гърба. – Приятни занимания! И не чупи нищо.
Той излезе и лабораторията утихна.
Известно време Марго не помръдна от мястото си. След това отвори папката с растителните мостри от кирибиту. Но не можеше да се освободи от мисълта, че има по-важни неща за вършене. Когато най-после успя да се свърже с Фрок и му разказа колко незначителни неща беше открила в сандъка, той заговори съвсем тихо. Сякаш беше останал без каквито и да било шансове за успех. Гласът му прозвуча толкова унило, че не посмя да му каже за дневника и липсата на нова информация в него.
Погледна часовника си: минаваше един. ДНК синхронизирането на растителните мостри щеше дай отнеме много време, а трябваше да приключи с него, преди да използва ектраполатора на Кавакита. Но както й напомни Фрок, това беше първият опит за систематично проучване на класификационна система на примитивни растения. С тази програма можеше да докаже, че благодарение на изключителните си познания за растенията от кирибиту всъщност ги бяха класифицирали биологически. Програмата бий помогнала да установи характеристиките на междинни растения, хипотетични видове, чиито реални аналози все още биха могли да бъдат открити в джунглата на кирибиту. Поне такова беше намерението на Фрок.
За да съгласува ДНК от растение, Марго трябваше да отдели част от всяка мостра. След продължителна размяна на електронни писма тази сутрин най-накрая получи разрешение да вземе по 0,1 грама от всяка мостра. Едва щеше да стигне.
Огледа нежните мостри, които излъчваха миризма на подправки и трева. Някои от тях бяха мощни халюциногени, които кирибиту използваха при магически ритуали, а други бяха лечебни и по всяка вероятност с голям принос за съвременната наука.
Повдигна първата мостра с пинсета и отдели повърхностния пласт на листото с тънко остро ножче. Постави го в хаванче и след като прибави слаб ензим, го стри с чукалото, за да се разтворят целулозата и клетъчните ядра и да освободят ДНК. Работеше бързо, но педантично, като добавяше необходимите ензими, центрофугира сместа и я титрира, след което повтори цялата процедура с други растения.
Последното центрофугиране продължи десет минути и докато центрофугата вибрираше в сивата си метална стойка, Марго се облегна върху стола и се замисли. Запита се как ли се справя Смитбек с новата си роля на парий. Зачуди се с известно притеснение дали госпожа Рикман е установила липсата на дневника. Припомни си казаното от Йоргенсен и описаното от Уитлеси за случилото се през последните дни на земното му съществуване. Представи си как старицата предупреждава Уитлеси за проклятието с протегнат към статуетката в кутията съсухрен пръст. Представи си обстановката: обраслата с пълзящи растения срутена колиба и бръмчащите сред ярката слънчева светлина мухи. Откъде е изникнала тази жена? Защо е избягала? След това си представи как Уитлеси поема дълбоко въздух и пристъпва за първи път сред тайнствения сумрак на колибата…
Я чакай, мина й през ума. В дневника пишеше, че са срещнали старицата, преди да влезе в изоставената колиба. Но в писмото, което намери мушнато под подплатата на капака, беше написано много ясно, че Уитлеси е намерил статуетката вътре в колибата. А той не беше влизал в нея, преди жената да побегне.
Старицата не е гледала статуетката, докато е крещяла, че Мбун е в сандъка! Гледала е нещо друго вътре, наричайки го „Мбун!“ Никой не си беше дал сметка за това, защото не бяха намерили писмото на Уитлеси. Единственото доказателство е бил дневникът, затова са приели, че Мбун е статуетката.
Но са допуснали грешка.
Мбун, истинският Мбун изобщо не е статуетката. Какво беше казала жената? „Сега бял мъж идва да отнесе Мбун надалеч. Внимавай, проклятието на Мбун ще те настигне! Ще занесеш смърт на своя народ!“
Точно това се беше случило. Смъртта беше пристигнала в музея. Но кое от нещата в сандъка е имала предвид?
Извади бележника от чантата си и набързо състави списък на онова, което беше намерила в сандъка на Уитлеси предишния ден:
Преса за растения с растения
Стрели и тръба за стрели
Резбован диск (намерен в колибата)
Мундщуци
Пет-шест буркана с консервирани жаби и саламандри (струва ми се?
Птичи кожи
Кремъчни върхове на стрели
Шаманска хлопка
Наметало
Какво друго? Тя разрови чантата си. Пресата, дискът и шаманската хлопка бяха все още там. Постави ги върху масата.
Повредената шаманска хлопка беше интересна, но далеч не необикновена. Беше видяла по-екзотични образци в изложбата „Суеверие“.
Дискът беше загадъчен. Изобразяваше някакъв ритуал, нагазили в плитко езеро хора, приведени, някои държаха растения в ръцете си и имаха кошове на гърба. Доста странно. Но не внушаваше никакво страхопочитание.
Списъкът не й помогна. Нищо в сандъка не изглеждаше сатанинско или каквото и да било, което би могло да ужаси старицата.
Марго развинти предпазливо малката ръждясала преса, в която беше притисната попивателната хартия. Разхлаби я и повдигна първия лист.
Имаше стрък от растение и няколко дребни цветя. Не беше виждала подобни, но нищо особено на пръв поглед.
Следващите листове в пресата съдържаха цветя и листа. Помисли си, че сбирката не е съставена от професионален ботаник. Уитлеси беше антрополог и по всяка вероятност беше събрал тези мостри, защото изглеждаха ефектни и необичайни. Но защо изобщо ги беше събирал? Прегледа всички мостри и на дъното откри бележката, която търсеше.
„Сбирка от растения, намерени в обрасла изоставена градина близо до колиба (на котога?) на 16 септември 1987 г. Вероятно култивирани, някои от тях изглежда са се разпространили бурно, след като е била занемарена.“
Имаше и малка скица на буйно обраслата площ, уточнявайки местоположението на различните растения. Антропология, помисли си Марго, а не ботаника. Но въпреки всичко изпита уважение към проявения от Уитлеси интерес към ботаническите познания на котога.
Тя продължи проверката си. Едно от растенията привлече вниманието й: беше с издължен стрък и едно-единствено листо на върха. Досети се, че е някакво водно растение, подобно на лист на водна лилия. Вероятно бе от местност, където стават наводнения.
И изведнъж си даде сметка, че върху намерения в колибата диск е изобразено същото растение. Разгледа по-подробно диска: беше изображение на хора, които събират по ритуален начин същите тези растения в тресавище. Лицата им излъчваха огромна скръб. Много странно. Изпита удовлетворение, че е открила някаква връзка: можеше да се получи любопитно съобщение за „Списание по етноботаника“.
