Текст книги "Реликвата"

54

Светлината от фенерчето в ръката на Смитбек едва мъждукаше в непрогледния мрак. Д’Агоста крачеше малко по-напред с насочен пистолет. Тунелът нямаше край, а черната вода продължаваше да шурти. Или се спускаха все по-надолу, или нивото на водата се покачваше. Смитбек я усещаше вече до бедрата си.

Той огледа едва осветеното навъсено лице на Д’Агоста, оплескано с кръвта на Бейли.

– Не мога да продължа нататък – извика някой отзад.

Смитбек чу познатия глас на кмета, който увещаваше и успокояваше с умението на политик останалите, изричайки онова, което всеки искаше да чуе. Тактичността му изглежда отново вършеше работа. Смитбек огледа обезсърчените хора. Крехките жени с вечерни рокли и бижута, бизнесмени на средна възраст, облечени в смокинги, групичката юпита от банки и адвокатски кантори. Вече познаваше всеки от тях и дори им беше дал свои имена и професии. Ето ги сега всички събрани заедно, изпаднали в една и съща унизителна ситуация, пристъпвайки в сумрака на някакъв тунел, потънали в мръсотия, преследвани от освирепял звяр.

Смитбек беше притеснен, но все още не беше изгубил способността си да разсъждава трезво. Вече беше изпитал истински ужас, осъзнавайки, че всички тези слухове за музейния звяр отговарят на истината. Сега вече – изтощен и мокър – се страхуваше по-скоро да не умре, преди да напише книгата си, отколкото от самата смърт. Запита се дали това е проява на смелост, на славолюбие или просто на глупост. Така или иначе, беше убеден, че случващото се с него из подземието е невероятен късмет. Представяне в „Арената“, „Добро утро, Америка“, „Днешното шоу“, „Донъхю“ и „Опра.“

Никой не можеше да опише събитията като него. Никой не можеше да ги разкаже като пряк участник. Беше истински герой. Той, Уилям Смитбек младши, насочи лъча на фенерчето срещу чудовището, когато Д’Агоста се върна да разбие с изстрел катинара. Той, Смитбек, се досети да използват фенерчето за залостване на вратата. Той беше дясната ръка на лейтенант Д’Агоста.

– Насочи светлината вляво – прекъсна мислите му Д’Агоста и младежът моментално се подчини.

– Стори ми се, че видях нещо в тъмното – измърмори лейтенантът. – Предполагам, че е било някаква сянка.

Господи, помисли си Смитбек, само да доживее да се наслади на успеха си!

– Въобразявам ли си, или водата действително става по-дълбока? – попита той.

– По-дълбока и по-бърза – отговори Д’Агоста. – Пендергаст не каза накъде да вървим от тук нататък.

– Не каза ли?

Смитбек усети, че му прималява.

– Трябваше да му се обадя щом достигнем второто разклонение – продължи Д’Агоста, – но изгубих радиостанцията някъде около вратата.

Смитбек усети нов тласък по краката си – доста силен. Чу се вик и плисък на вода.

– Всичко е наред – извика кметът, осветен от насоченото от Смитбек фенерче. – Някой падна. Течението се засилва.

– Не можем да им кажем, че сме изгубени – прошепна Смитбек на Д’Агоста.

Марго отвори вратата на зоната за сигурност, надникна вътре и кимна на Пендергаст. Агентът влезе, влачейки вързопа след себе си.

– Затворете го в хранилището със сандъците на Уитлеси – обади се Фрок. – Трябва да задържим вътре звяра достатъчно дълго време, за да затворим вратата.

Марго отключи хранилището, докато Пендергаст рисуваше някакви сложни следи по пода. Оставиха вътре вързопа, затвориха и заключиха вратата на хранилището.

– Бързо – каза Марго. – По коридора.

Оставиха централната врата към зоната за сигурност отворена и тръгнаха по коридора към хранилището с кости от слонове. Малкото прозорче на вратата беше счупено и отворът беше запушен с парче картон. Марго отключи вратата с ключа на Фрок и Пендергаст избута количката в помещението. Тя включи фенерчето на Пендергаст на най-ниската степен и го закрепи над вратата с насочен към зоната за сигурност лъч. Накрая проби с химикалка малка дупка в картона и след като огледа още веднъж коридора, пристъпи навътре.

Хранилището беше просторно, задушно и пълно със слонски кости. Повечето скелети бяха разчленени и огромните призрачни кости бяха подредени по лавиците като гигантски струни. В един отдалечен ъгъл се извисяваше цял скелет – мрачна клетка от кости с два извити бивника, които блещукаха на слабата светлина.

Пендергаст затвори вратата и изключи миньорската си лампа.

Марго надникна през дупката в картона. Виждаше ясно коридора и отворената врата на зоната за сигурност.

– Погледнете – каза тя на Пендергаст и отстъпи от вратата.

Пендергаст се приближи.

– Отлично – каза след малко той. – Идеално прикритие, поне докато издържат батериите. – Той се отдалечи от вратата и попита учуден: – Как успяхте да запомните това помещение?

Марго се засмя тихичко.

– Когато ни доведохте тук в сряда, запомних тази врата с надпис „ДЕБЕЛОКОЖИ“, защото се запитах как може да се вкара череп на слон през толкова тесен вход. – Тя пристъпи напред: – Ще наблюдавам през дупката. Бъдете готов да се втурнете и да го залостите в зоната за сигурност.

Фрок се изкашля в мрака зад тях.

– Господин Пендергаст?

– Моля?

– Простете, че ви питам, но до каква степен владеете това оръжие?

– Преди да почине съпругата ми, всяка зима ловувахме по няколко седмици в източна Африка. Тя беше страстен ловец.

– Аха! – каза Фрок и Марго долови нотка на облекчение в гласа му. – Това същество вероятно трудно може да бъде убито, но се надявам, че не е невъзможно. Логично е да се предположи, че никога не съм бил кой знае какъв ловец. Но с общи усилия може би ще успеем.

Пендергаст кимна.

– За съжаление този пистолет ме поставя в затруднено положение. Мощно оръжие е, но не може да се сравни с калибър .375 за африкански лов. Ако можете да ми посочите най-уязвимото място на съществото, това ще е от полза.

– От разпечатката – бавно отвърна Фрок – можем да предположим, че има здрави кости. Както сам установихте, не бихте могъл да го убиете с изстрел в главата. Масивните кости и здравата мускулатура в раменната област или в сърдечната област върху гърдите почти сигурно ще отклонят куршума. Ако успеете да го улучите странично зад предния крайник, куршумът би могъл да проникне в сърцето. Но по всяка вероятност ребрата притежават якостта на стоманена клетка. Сега като се замисля, не вярвам някой от жизненоважните органи на звяра да е лесноуязвим. Изстрел в коремната област би могъл да се окаже фатален, но не и преди звярът да си отмъсти.

– Перспективата не е твърде обнадеждаваща – измърмори Пендергаст.

Фрок се размърда неспокойно в мрака.

– Това ни поставя в твърде голямо затруднение.

Известно време никой не каза нищо.

– Вероятно все пак има някакъв начин – обади се най-после агентът.

– Например? – попита нетърпеливо Фрок.

– Преди няколко години двамата със съпругата ми ловувахме елени в Танзания. Предпочитахме да бъдем сами – без оръженосци – и разполагахме единствено с пушки 30–30. Намирахме се в някакъв порутен заслон край реката, когато ни нападна един бизон. Очевидно някой бракониер го беше ранил преди няколко дни. Бизоните са като мулета – изключително злопаметни – и за тях всички въоръжени хора са еднакви.

Заобиколена от дрезгав полумрак в очакване на някакво кошмарно създание и заслушана в ловната история на Пендергаст, която той разказваше с типичния си провлечен маниер, Марго изпита странно усещане за нереалност.

– Обикновено при лов на бизон – продължаваше Пендергаст – човек се опитва да уцели главата точно под роговите изпъкналости или сърцето. В този случай обаче не разполагахме с необходимия калибър оръжие. Съпругата ми, която беше по-точен стрелец от мен, приложи единствената подходяща тактика в подобна ситуация. Приклекна и стреля срещу животното така, че да го подкоси.

– Да го подкоси?

– Не се опитваш да го раниш смъртоносно. Просто правиш всичко възможно да възпрепятстваш придвижването му напред. Целиш предните крака, глезените, колената. Всъщност раздробяваш възможно повече кости, докато престане да се придвижва напред.

– Разбирам – каза Фрок.

– Съществува един-единствен проблем при такъв подход – добави Пендергаст.

– Който е…

– Трябва да си безпогрешно точен стрелец. Всичко зависи от точността. Трябва да запазиш съвършено хладнокръвие и неподвижност, да спреш дъх и да стреляш между два удара на сърцето си срещу връхлитащия освирепял звяр. Всеки от нас разполагаше с време за по четири изстрела. Допуснах грешката да се целя в гърдите и улучих два пъти, преди да осъзная, че куршумите засядат в мускулатурата. Тогава се прицелих в краката. Първия път не улучих, а втория само го одрасках, без да успея да счупя кост. – Той тръсна глава. – Изключително слабо постижение.

– И какво стана? – попита Фрок.

– Три от четирите изстрела на съпругата ми бяха точни. Раздроби двата предни пищяла и счупи единия преден крак. Бизонът заби глава в земята и спря на няколко метра от мястото, където клечахме. Все още беше жив, но не можеше да помръдне. Така че „платих застраховката“, както би се изразил професионален ловец.

– Бих искал съпругата ви да е тук сега – каза Фрок.

Пендергаст замълча.

– Аз също – добави след малко.

Отново се възцари мълчание.

– Много добре – обади се най-накрая Фрок. – Схващам проблема. Звярът притежава някои особености, които би трябвало да познавате, ако възнамерявате да го… ъъъ… подкосите. Първата е, че бутовете по всяка вероятност са покрити с костни плочки или люспи. Съмнявам се, че куршумът би могъл да проникне през тях. По моя преценка покриват горната и долната част на крака до стъпалото.

– Разбирам.

– Ще трябва да се целите ниско – в първата или втората фаланга.

– Най-долните кости на крака – уточни Пендергаст.

– Да. Те би трябвало да съответстват на пищялите при коня. Целете се точно под долната става. Всъщност може би и самата става е уязвима.

– Трудна мишена – каза Пендергаст. – Практически невъзможна, ако съществото е обърнато с лице към мен.

Последва кратка тишина. Марго не откъсваше очи от дупката.

– Убеден съм, че предните крайници на съществото са по-уязвими – продължи Фрок – Според данните от екстраполатора те са сравнително по-слаби. Костите на глезенните стави би трябвало да са уязвими при пряко попадение.

– Предното коляно и долната част на крака – повтори Пендергаст. – Мишените, които описахте, съвсем не са елементарни. До каква степен трябва да бъде възпрепятствано съществото, за да престане да се движи?

– Трудно е да се прецени. Боя се, че трябва да простреляте двата предни крака и поне единия заден. Дори тогава би могло да продължи да лази. – Фрок се закашля. – Ще успеете ли?

– За да имам възможност да го направя, ще ми е необходимо разстояние поне петдесет метра, ако атакува. При идеално стечение на обстоятелствата би трябвало да улуча с първия изстрел, преди да е разбрало какво става. Това ще го забави.

Фрок се замисли за момент.

– В музея има няколко прави и дълги коридора. За съжаление повечето от тях в момента са блокирани от тези проклети аварийни врати. Все пак предполагам, че в клетка две е останал поне един неблокиран коридор. На първия етаж в сектор осемнайсет зад ъгъла до компютърната зала.

Пендергаст кимна.

– Ще го запомня – каза той. – Ако не успея тук.

– Чувам нещо! – прошепна Марго.

Тримата затаиха дъх. Пендергаст се приближи до вратата.

– Някакъв силует току-що прекоси осветеното пространство в дъното на коридора – добави тя.

Последва ново продължително мълчание.

– Ето го – зашепна Марго. – Виждам го. – И добави още по-тихо: – О, Господи!

Пендергаст прошепна в ухото й:

– Дръпнете се от вратата!

Тя отстъпи назад.

– Какво прави?

– Спря пред вратата на зоната за сигурност. Влезе за момент и моментално се върна. Оглежда се и души въздуха.

– Как изглежда? – обади се Фрок.

Пендергаст се поколеба, преди да отговори.

– Този път го виждам по-добре. Голямо е, огромно. Чакайте, обръща се насам… Мили Боже, изглежда ужасяващо, има… плоско лице, малки червени очи. Горната част на тялото му е покрита с рядка козина. Също като статуетката. Чакайте… Чакайте за момент… Идва насам.

Марго неочаквано осъзна, че се е дръпнала чак до стената в дъното на помещението. Иззад вратата се дочу сумтене и нахлу познатата зловонна миризма. Краката й се подкосиха и тя се отпусна на пода, без да откъсва очи от потрепващата в мрака светлинка, която проникваше през дупчицата в картона. Фенерчето на Пендергаст мъждукаше едва-едва. „Звездно сияние“… Чуваше някакъв тих глас в съзнанието си.

В този момент върху дупката падна сянка и всичко потъна в непрогледен мрак.

Чу се приглушен удар по вратата и дървото проскърца. Дръжката на вратата изтрака. Възцари се продължителна тишина, нарушавана от тромавите движения на нещо тежко зад вратата, последвана от внезапен трясък.

Тихият глас в главата на Марго стана ясно доловим.

– Пендергаст, включете миньорската лампа! – извика тя. – Насочете я към звяра!

– Какви ги говорите!

– То живее нощем, не помните ли? Вероятно мрази светлината.

– Абсолютно вярно! – изкрещя Фрок.

– Дръпнете се! – извика Пендергаст.

Марго чу леко щракване и в същия момент блясъкът от светлината на миньорската лампа я заслепи за момент. Когато зрението й се нормализира, видя приклекналия на едно коляно Пендергаст с насочен към вратата пистолет на фона на яркия кръг светлина от лампата.

Чу се звук от разцепване на дърво и от зейналата във вратата цепнатина отхвърчаха трески. Вратата се огъна навътре.

Пендергаст не помръдна от мястото си.

Последва нов трясък от разцепване на дърво и вратата рухна, изкъртена от разкривените си панти. Марго се притисна към стената с такава сила, че изпита болка в гърба. Чу вика на Фрок, в който долови нотки едновременно на изумление, възхищение и ужас. Съществото приклекна на входа – чудовищен силует на ярката светлина, нададе гърлест рев, разтърси глава и тръгна назад.

– Останете там – каза Пендергаст.

Той ритна строшената врата встрани и пристъпи дебнешком в коридора. Чуха се два изстрела. Последва тишина. Сякаш измина цяла вечност, докато Пендергаст най-после се върна. Махна им с ръка да се приближат. Към ъгъла в дъното на коридора отвеждаше следа от ситни капки кръв.

– Кръв! – възкликна Фрок. – Значи успяхте да го раните!

Пендергаст вдигна рамене.

– Може би. Но не само аз. Следите идват откъм долното ниво. Виждате ли? Лейтенант Д’Агоста или някой от хората му трябва да го е ранил преди това. Отдалечи се с изумителна скорост.

Марго погледна Фрок.

– Защо не взе стръвта?

Фрок вдигна очи към нея.

– Имаме работа със същество, надарено със свръхестествена интелигентност.

– Според вас се е досетило, че това е капан? – недоверчиво попита агентът.

– Нека ви задам един въпрос, Пендергаст. Вие бихте ли се хванал на тази въдица?

Пендергаст се замисли.

– Вероятно не.

– Следователно – продължи Фрок – сме го подценили. Трябва да престанем да го възприемаме като тъпо животно. То притежава интелигентността на човек. Правилно ли разбрах, че откритият в изложбата труп е бил скрит? Звярът е знаел, че е преследван. Явно се е научил да крие жертвите си. Освен това… – Той се поколеба. – Мисля, че вече става дума не само за глад. По всяка вероятност изяденото тази вечер го е заситило. Но е ранено. Ако аналогията ви с бизона е основателна, съществото може би е не само гладно, но и разгневено.

– Предполагате, че е тръгнало да отмъщава? – тихо попита Пендергаст.

Фрок не отговори, но след малко едва-едва кимна.

– В такъв случай кого търси? – попита Марго.

Отговор не последва.