Текст книги "Реликвата"

9

Останал неочаквано насаме с Марго в ресторанта, Мориарти се почувства още по-неловко.

– Е? – подкани го тя след кратко мълчание.

– Всъщност аз исках да разговарям с вас за работата ви.

– Наистина?

Марго не беше свикнала някой да проявява интерес към заниманията й.

– Е, косвено. Витрините по примитивна медицина са готови, освен една. Получихме страхотна колекция от шамански растения и изделия от Камерун, която искаме да подредим в последната витрина, но са зле документирани. Ако се съгласите да хвърлите едно око…

– С огромно удоволствие – отвърна Марго.

– Великолепно! Кога?

– Защо не веднага? Имам малко време.

Двамата излязоха от служебния ресторант и тръгнаха по дълъг сутеренен коридор, покрай чиито стените се простираха тътнещи тръбопроводи, а през няколко крачки подминаваха поредната заключена врата. На една от вратите имаше табела „СКЛАД ЗА ДИНОЗАВРИ №4 – ГОРЕН ДЖУРАСИК“. Повечето кости на динозаври и други сбирки от вкаменелости бяха складирани в сутерена, тъй като – така беше чувала – огромното им тегло би срутило високите етажи.

– Колекцията е в едно хранилище на шестия етаж – съобщи с нотка на извинение Мориарти, докато влизаха в един от товарните асансьори. – Надявам се да успея да го открия. Знаете какъв лабиринт от складове е там горе.

– Чухте ли нещо повече за Чарли Прайн? – тихо попита Марго.

– Не много. Очевидно не е заподозрян. Но предполагам, че скоро няма да го видим. Преди обяд доктор Кътбърт ми каза, че е ужасно травмиран. – Мориарти тръсна глава. – Кошмарна история.

На петия етаж Марго тръгна след него по един широк коридор, а после нагоре по метално стълбище. Тесните, лъкатушещи като лабиринт коридорчета бяха точно под покрива на музея. От двете страни се редуваха ниски метални врати, зад които се намираха херметично затворените хранилища с нетрайни антроположки колекции. В миналото периодично бяха впръсквали в тях отровни цианови съединения, за да унищожават вредителите и бактериите, но сега съхранението им се осъществяваше чрез по-изтънчени методи.

Лъкатушейки из тесните коридорчета, двамата подминаха множество струпани край стените предмети: резбовано бойно кану, няколко тотема, редица от разсечени цилиндрични пънове. Беше използван всеки квадратен сантиметър от простиращото се на един милион квадратни фута складово пространство, включително стълбищата, коридорите и кабинетите на младшите уредници. От наброяващите около петдесет милиона артефакти и мостри само около пет процента се намираха в изложбените зали. Останалите бяха достъпни единствено за учени и изследователи.

Нюйоркският Музей за естествена история се състоеше от няколко огромни сгради, свързвани една с друга през годините, за да се стигне до настоящия неизбродим, проснал се върху огромна площ архитектурен конгломерат. Щом преминаха в съседната сграда, таванът стана по-висок и тясната котешка пътечка се превърна в разклонен коридор. През мръсните прозорчета на покрива се процеждаше мътна светлина, която се отразяваше върху подредените по рафтовете гипсови отливки на аборигенски лица.

– Божичко, това място е огромно! – промълви Марго, внезапно усетила хладната вълна на страха, и с облекчение си помисли, че се намира седем етажа над мрачните помещения, където бяха намерили смъртта си двете момченца.

– Най-огромното на света – каза Мориарти, докато отключваше една врата с табела „ЦЕН. АФРИКА, Д–2“.

Той светна 25-ватова крушка без абажур. Марго огледа тясната стаичка, натъпкана с маски, шамански хлопки, боядисани и украсени кожи и цял сноп дълги колове с набучени изрисувани глави. До една от стените имаше цяла редица дървени шкафове. Мориарти кимна към тях.

– Растенията са там. Останалото са шамански принадлежности. Това е огромна колекция, но антропологът Ийстман, който е събирал камерунските материали, не е проявил кой знае каква стриктност по отношение на документирането.

– Това е невероятно! – възкликна Марго. – Изобщо нямах представа…

– Слушай – прекъсна я Мориарти, – когато започнахме проучванията за тази изложба, няма да повярваш какви неща открихме. Само в тази секция има стотина антроположки хранилища и съм готов да се обзаложа, че някои от тях не са отваряни от четирийсет години.

Мориарти изведнъж се въодушеви и придоби самоувереност. На Марго й хрумна, че ако захвърли грубото вълнено яке, свали няколко килограма и смени роговите рамки с лещи, ще стане дори симпатичен.

Мориарти не спираше да говори.

– Миналата седмица открихме един от крайно малкия брой съществуващи образци за юкахирско пиктографско писмо – точно зад онази врата! Щом ми се отвори малко свободно време, ще напиша съобщение за списанието.

Марго се усмихна. Човекът говореше така въодушевено, сякаш беше открил неизвестна пиеса на Шекспир. Беше сигурна, че материалът му би заинтригувал едва десетина читатели на „Списание за американска антропология“. Но ентусиазмът на Мориарти беше симпатичен.

– Както и да е – продължи той, намествайки очилата върху носа си, – имам нужда от малко помощ, за да подредя по смислен начин тези камерунски неща в изложбената витрина.

– Какво искаш от мен? – попита Марго, забравяйки за момент следващата глава от дисертацията си.

Ентусиазмът му се оказа заразителен.

– Не е сложно – отвърна Мориарти. – Направил съм груб сценарий за витрината.

Той измъкна някакъв документ от чантата си.

– Ето – продължи той, прокарвайки пръст по заглавната страница, – тук е уточнено какво целим да покажем с тази витрина. Наричаме го сюжет. От теб се иска само да го поизчистиш и да включиш някои от принадлежностите и растенията.

Марго прегледа документа. Започна дай се струва, че подобен ангажимент бий отнел доста повече време, отколкото предполагаше.

– Колко време ще ни отнеме това?

– О, максимум десетина-петнайсет часа. Ето ти каталога и няколко описания. Но трябва да побързаме. Откриването е след няколко дни.

Тя отново си спомни за следващата глава.

– Чакай малко! Това е много работа, а аз имам да пиша дисертация.

Появилото се недоумение върху лицето на Мориарти беше почти комично. Дори не беше му минало през ума, че тя може да има и други ангажименти.

– Искаш да кажеш, че няма да можеш да помогнеш?

– Може и да опитам да отделя малко време – смотолеви тя.

Лицето му засия.

– Страхотно! Докато сме на шестия етаж, нека ти покажа още някои неща.

Заведе я до друго хранилище и отключи. Вратата се отвори със скрибуцане и разкри поразителна колекция от боядисани биволски черепи, хлопки, пера и цяла редица от скелети, които й се сториха гарванови, завързани с ивици сурова кожа.

– Господи! – задъхана от изумление промълви Марго.

– Това тук е цяла религия! – каза Мориарти. – Почакай да видиш какво избрахме. Тези неща не са включени. Разполагаме с една от най-добрите ризи „Слънчев танц“ в света. Погледни това! – Той отвори едно чекмедже. – Оригинални записи на восъчен цилиндър на цикъл песни „Слънчев танц“ от 1901 г. Прехвърлихме ги на лента и ще озвучим с тях Сиукската зала. Какво ще кажеш? Страхотна изложба, а?

– Причини голяма суматоха в музея – отвърна предпазливо Марго.

– Всъщност няма причина за толкова спорове, както си мислят някои хора – каза Мориарти. – Не виждам защо науката и забавлението да не си подадат ръка.

Марго не се въздържа.

– Обзалагам се, че твоят шеф Кътбърт иска от теб тъкмо това.

– Винаги е смятал, че една изложба трябва да е по-достъпна за широката публика. Хората ще посетят тази, защото очакват да видят призраци и таласъми, и ще го получат. Но ще си тръгнат с много повече, отколкото би могла да се надяваш. Освен това изложбата ще донесе много пари на музея. Какво лошо има?

– Нищо – усмихна се Марго.

Предпочете да остави споровете на Смитбек.

Но Мориарти не беше приключил.

– Знам, че значението на думата „суеверие“ дразни някои хора – продължи той. – Има привкус на манипулация. И не е лъжа, че някои от похватите, които използваме в изложбата, са… е, малко сензационни. Но една изложба „Аборигенска религия“ не би предизвикала интерес, не е ли така?

Той я гледаше в очакване на съгласието й.

– Не мисля, че някой има нещо против заглавието – отвърна Марго. – Струва ми се, че според някои хора целите ви не са изцяло научни.

Той тръсна глава.

– Само за свадливите одъртели уредници и ексцентриците. Като Фрок например. „Суеверие“ беше предпочетена вместо предложението за изложба за еволюцията. Естествено, че няма да каже добра дума за нея.

Усмивката на Марго повехна.

– Доктор Фрок е блестящ антрополог – отсече тя.

– Фрок? Доктор Кътбърт твърди, че напълно се е провалил. Откачен маниак, както обича да казва за него.

Мориарти изрече фразата с шотландския акцент на Кътбърт и думите отекнаха неприятно из сумрачните коридори.

– Не мисля, че Кътбърт е дори наполовина толкова гениален, колкото ти се струва – натърти Марго.

– Моля те, Марго. Та той е върхът!

– Не и в сравнение с Фрок. А ефекта Калисто? – попита Марго. – Това е едно от най-уникалните съвременни постижения.

– А разполага ли поне с едно доказателство в подкрепа на хипотезите си? Срещала ли си доказателство за някакъв непознат чудовищен вид, който се разхожда по земята? – Мориарти тръсна рязко глава и очилата му се плъзнаха рисковано по носа му. – Теоретични измислици. Разбира се, теорията има своето място, но трябва да бъде подкрепена с конкретни доказателства. А и този негов сътрудник Грег Кавакита само го насърчава с екстраполиращата програма, която разработва. Предполагам, че Кавакита има своите основания. Но наистина е жалко такъв феноменален интелект да допуска подобни злощастни отклонения. Да вземем новата книга на Фрок „Фрактална еволюция“? Дори самото заглавие по-скоро подхожда на детска компютърна игра, отколкото на сериозен научен труд.

Марго го изслуша с нарастващо раздразнение. Може би в края на краищата Смитбек имаше право по отношение на Мориарти.

– Имайки предвид – отвърна тя – отношенията ми с доктор Фрок, предполагам, че няма да имаш желание да се забърквам с тази изложба. Бих могла да включа прекалено много измислици в сценария.

Тя се обърна, излезе с бързи крачки през вратата и продължи по коридора.

Мориарти стоеше като попарен. Едва сега си спомни, че Фрок е главният й научен консултант, но вече беше твърде късно. Той изтърча след нея и запелтечи:

– О, не, не, нямах предвид… Моля те, аз просто… Много добре знаеш, че Фрок и Кътбърт не се погаждат. Вероятно съм се повлиял.

Изглеждаше толкова смутен, че Марго усети как гневът й се оттегля.

– Не предполагах, че отношенията им са чак толкова обтегнати – каза тя и даде възможност на Мориарти да я спре.

– О, да. От доста време. Сама знаеш, че откакто Фрок се захвана с този негов ефект Калисто, звездата му в музея започна да залязва. Сега е шеф на отдел само на думи, а Кътбърт дърпа конците. Разбира се, аз познавам само едната страна на историята. Наистина съжалявам. Ще направиш тази витрина заради мен, нали?

– При условие че ме измъкнеш от този лабиринт. Трябва да се върна на работното си място.

– О, разбира се. Съжалявам – с готовност се съгласи Мориарти.

Гафът, който беше допуснал, възвърна цялата му плахост и докато се връщаха по обратния път към петия етаж, не каза нито дума.

– Разкажи ми малко повече за твоята изложба – опита се да го предразположи Марго. – Чух нещичко за някакви баснословно редки експонати, които ще бъдат показани.

– Предполагам, че имаш предвид материалите за племето котога – каза Мориарти. – Една-единствена експедиция е открила следи от тях. Статуетката на техния митичен звяр Мбун е едно от бижутата на изложбата. – Той се поколеба. – Или по-скоро ще бъде едно от бижутата на изложбата. Все още не е изложена.

– Наистина ли? – попита Марго. – Бавиш нещата до последната секунда?

– Ситуацията е малко необичайна – отвърна Мориарти. – Чуй ме, Марго, това не е за широката публика. – Отново се запромъкваха през тесните коридорчета и Мориарти понижи глас. – Напоследък от високите етажи проявяват голям интерес към артефактите на племето котога. Хора като Рикман, Кътбърт… дори Райт, струва ми се. Възникна полемика дали изобщо материалите трябва да бъдат включени в експозицията. Със сигурност си чувала приказките за някакво проклятие над статуетката и подобни глупости?

– Не много – отвърна Марго.

– Експедицията, която открила материалите на котога, преживяла трагедия – продължи Мориарти – и оттогава никой не се беше приближавал до тях. Били затворени в оригиналните сандъци. Едва миналата седмица всички сандъци бяха извадени от подземното помещение и преместени в зоната за сигурност. Оттогава никой не е имал достъп до тях и не съм ги подготвил за изложбата.

– Но защо са ги преместили? – настоятелно попита Марго.

Двамата влязоха в асансьора. Мориарти изчака вратата да се затвори, преди да отговори.

– Явно наскоро е бърникано в сандъците.

– Какво? Искаш да кажеш, че някой се е вмъкнал?

Мориарти я изгледа вторачено с неизменния израз на изумление, което излъчваха късогледите му очи.

– Не съм казал подобно нещо – отвърна той.

Натисна бутона и асансьорът се понесе надолу.