Текст книги "Колелото на мрака"
Автор книги: Линкълн Чайлд
Соавторы: Дъглас Престън
Жанр:
Классическая проза
сообщить о нарушении
Текущая страница: 9 (всего у книги 28 страниц)
21.
Първи помощник-капитан Гордън Льосюр усети надигащо се чувство на тревога, когато влезе в монашеския офис на Кемпър. Липсващата пътничка не се бе появила и съпругът й настояваше да се срещне с всички старши офицери. Комодор Кътър се беше затворил в каютата си от осем часа, в едно от мрачните си настроения, и Льосюр не смееше да го безпокои заради Евъред или когото и да било друг. Вместо това той възложи вахтата на втория помощник и покани старши помощника Каръл Мейсън за срещата.
Евъред крачеше напред-назад в тясното пространство, лицето му беше червено, гласът му трепереше. Изглеждаше така, сякаш се намира на ръба на истерията.
– Минава четири следобед – тъкмо казваше той на Кемпър. – Минаха осем проклети часа, откакто ви сигнализирах за изчезването на съпругата си.
– Господин Евъред – започна Кемпър, шефът по сигурността. – Това е голям кораб, има много места, където тя би могла да бъде…
– Само това ми повтаряте всички – тросна се Евъред и гласът му се издигна. – Тя още не се е върнала.Чух съобщението по радиоуредбата, както и всички останали, видях малката снимка, която показахте по екраните на телевизорите. Това не е в стила й, никога не се е случвало да е дълго някъде, без да ми се обади. Искам корабът да бъде претърсен!
– Нека ви уверя…
– По дяволите скапаните ви уверения! Може да е паднала някъде, да се е наранила, да не може да извика или да се обади по телефон. Може да е… – Той спря, като дишаше тежко, избърсвайки яростно една сълза с опакото на ръката си. – Трябва да се свържете с Бреговата охрана, да съобщите на полицията, да ги доведете тук.
– Господин Евъред – обади се Мейсън, поемайки инициативата, за огромно облекчение на Льосюр. – Намираме се по средата на Атлантическия океан. Дори ако полицията или Бреговата охрана имат юрисдикция – каквато те нямат, – не биха могли да стигнат до нас. Трябва да ми повярвате, когато ви казвам, че имаме проверени от времето процедури за справяне в такъв род ситуации. Шансовете тя да не иска да бъде намерена по някаква причина са почти един процент. Трябва да обмислим дали не е възможно да е в нечия друга компания.
Евъред насочи треперещия си показалец към Льосюр:
– Казах му тази сутрин, че жена ми не е такава! Не приемам подобни намеци нито от вас, нито от който и да било друг!
– Не правя намеци, господин Евъред – продължи Мейсън с тих, но твърд глас. – Просто ви повтарям, че няма причина да се безпокоите. Повярвайте ми, статистически вие сте на по-сигурно място на борда на този кораб, отколкото в собствения си дом. Казвайки това, ние приемаме сериозно сигурността, и като се има предвид естеството на проблема, ще назначим претърсване на кораба. Незабавно. И лично аз ще го наблюдавам.
Ниският компетентен глас на Мейсън и гладката й реч имаха очаквания ефект. Евъред все още беше зачервен и дишаше тежко, но след малко преглътна и кимна.
– Точно за това молех от самото начало.
След като Евъред си тръгна, тримата останаха мълчаливи. Най-накрая шефът по сигурността въздъхна тежко и се обърна към Мейсън:
– Е, капитане?
Старши помощникът се взираше замислено към празния изход.
– Има ли някакъв начин да получим психиатричен профил на госпожа Евъред?
Тишина.
– Нали не мислите, че…? – вдигна вежди Кемпър.
– Всичко е възможно.
– Според закона трябва да минем през съпруга й – каза Кемпър. – Това е стъпка, която бих направил с върховно нежелание, освен ако наистина не сме сигурни, че тя… не е повече на кораба. По дяволите! Вече имахме проблем с морала на екипажа заради онази откачена икономка – моля се на Господа да я открием.
Мейсън кимна.
– Аз също. Господин Кемпър, моля ви, организирайте претърсване ниво две. – Тя погледна към Льосюр. – Гордън, бих искала да работите с господин Кемпър лично.
– Разбрано, сър – каза Льосюр. Той се сви вътрешно. Претърсване ниво две включваше всички обществени пространства, всички жилища на екипажа и цялата секция с трюмове – всъщност всичко, освен самостоятелните каюти. Дори да се мобилизираше целият охранителен състав, щеше да отнеме поне един пълен ден. Освен това имаше някои места дълбоко във вътрешността на кораба, които просто не можеха да бъдат претърсени както трябва.
– Съжалявам, Гордън – каза тя, прочитайки изражението върху лицето му. – Но това е стъпка, която трябва да предприемем. Правилник.
„Правилник“, помисли си той мрачно. Беше си чиста формалност. Пасажерските каюти можеха да бъдат претърсвани само при ниво три и комодор Кътър би трябвало да го възложи лично. На корабите, на които Льосюр бе работил, подобно претърсване не беше провеждано, дори когато някой беше скочил от борда. И той специално си мислеше, че госпожа Евъред е направила точно това: че е скочила. Самоубийство в морето бе нещо по-разпространено, отколкото пътниците подозираха. Особено на такова луксозно пътешествие, където някои хора искат да си тръгнат от живота със стил. Голяма ирония, защото това бе начинът на круизната индустрия да ги замете под черджето и да направи всичко, за да скрие новината от останалите пътници. И вместо да си отиде със стил, госпожа Евъред може просто да беше петстотин мили зад тях, на хиляда стъпки дълбочина…
Мислите на Льосюр бяха прекъснати от почукване. Той се обърна и видя един от охранителите да стои на прага.
– Господин Кемпър, сър?
– Да? – отвърна Кемпър.
– Сър – каза мъжът нервно, – става въпрос за две неща. – Той подсмръкна, чакайки.
– Е? – сопна се Кемпър. – Не виждате ли, че съм на заседание?
– Прислужницата, която се побърка… тя… се самоуби.
– Как?
– Опитала се да се освободи от коланите, с които беше закопчана и… – Той се запъна.
– И какво?
– Изкъртила едно остро парче дърво от рамката на леглото и го забила в окото си. Стигнало до мозъка й.
Настъпи кратка тишина, докато присъстващите се опитваха да смелят информацията. Кемпър поклати глава.
– Господин Кемпър – обади се Льосюр. – Мисля, че трябва да разговаряте с пътника от последния апартамент, който е почиствала, преди да изпадне до това състояние. Може да е имало някакъв неприятен сблъсък, злополука, може би… Бях веднъж на един круизен кораб, на който пасажер брутално изнасили прислужницата, която отишла да почисти.
– Ще го направя, сър.
– Бъдете внимателен.
– Разбира се.
Отново настъпи тишина. След малко Кемпър се обърна отново към охранителя:
– Споменахте, че има и второ нещо?
– Да, сър.
– Е, за какво става дума?
– Има нещо, което трябва да видите.
– Какво?
Мъжът се поколеба.
– По-добре ще е директно да го видите, сър. Може би е принадлежало на изчезналата пътничка.
– Къде е? – прекъсна го Мейсън. Гласът й беше остър.
– На откритата палуба на кърмата на търговския пасаж „Сейнт Джеймс“.
– Водете – нареди Мейсън отсечено. – Ще отидем заедно.
Кемпър тръгна към вратата, след това се обърна към Льосюр.
– Идвате ли, сър?
– Да – отвърна Льосюр неохотно и усети, че му прилошава.
Палубата беше открита и влажна. Нямаше пътници – неколцината безразсъдни индивида, които се одързостяваха да излязат навън на чист въздух, обикновено избираха обиколния маршрут за разходка на Палуба 7, точно отгоре. Тук вятърът беше силен, разбиваше пяната, оставена след кораба, и я разпръскваше далеч във въздуха; след няколко минути Льосюр усети, че сакото му е прогизнало.
Служителят от охраната ги поведе към перилата.
– Ей тук е – каза той и посочи с ръка.
Льосюр се присъедини към Кемпър и Каръл Мейсън до перилата. Той погледна, взирайки се във водата седем палуби по-долу. Тя кипеше сърдито около гладките извивки на кораба.
– Какво гледаме? – попита Кемпър.
– Тук, сър. Забелязах го, когато направих визуална инспекция на корпуса. Виждате ли повредата на дъската, ето тук, непосредствено вляво от онзи щормови отвор?
Като продължаваше да се държи здраво за перилата, Льосюр се наведе напред и се взря внимателно. Тогава я видя: четиринадесетсантиметрова драскотина върху тиковия панел, който скриваше палубната сглобка.
– Сър, ако драскотината е съществувала преди да отплаваме вчера, бихме я забелязали. Сигурен съм.
– Той е прав – каза Мейсън. – Корабът е твърде нов, за да бъде издран. – Тя се вгледа по-внимателно. – И ако не греша, нещо е залепнало към разцепения участък, почти същия цвят като дървото.
Льосюр присви очи. Обвивката на щирборда тънеше в дълбока следобедна сянка, но и той си помисли, че го вижда.
Мейсън се обърна към охранителя.
– Проверете дали ще можете да го вземете.
Мъжът кимна и легна на пода. Докато Льосюр и Кемпър го държаха за краката, той провря главата си под перилата, после прехвърли едната си ръка през ръба. Опипа наоколо, като сумтеше. Точно когато Льосюр си помисли, че няма да успее, мъжът извика:
– Хванах го!
Те го издърпаха обратно на палубата и той се изправи, стискайки нещо в шепа. Когато всички го наобиколиха, той бавно разтвори ръката си.
Върху дланта му лежеше снопче фини влакна, сплъстени и мокри. Льосюр чу как Мейсън сдържа дъха си. Тогава забеляза, че влакната в единия край се държат от нещо, което приличаше на парче кожа. Изтръпнал от ужас, осъзна, че това съвсем не са влакна, а коса – човешка коса, платинено руса.
– Господин Кемпър – произнесе Мейсън с тих глас. – У вас ли е онази снимка на изчезналата жена?
Той извади малък портфейл от джоба си, отвори го, измъкна снимката и й я подаде. Тя я взе, взря се в нея внимателно, после погледна кичура върху дланта на охранителя.
– По дяволите! – изруга тя.
22.
Специален агент Пендъргаст излезе от каютата си, затвори вратата и огледа коридора. Беше елегантно облечен в черен смокинг и това, заедно с целеустремената му крачка и фактът, че беше осем часът, създаваше твърдото впечатление, че е тръгнал на вечеря.
Но Пендъргаст днес нямаше да вечеря. По-скоро щеше да използва определения за вечеря час, за да свърши малко работа.
Стигна до асансьора и натисна копчето. Когато вратата се отвори, влезе и натисна бутона за Палуба 13. По-малко от трийсет секунди – и той вече крачеше енергично по друг коридор напред.
Повечето от пътниците бяха на вечеря или в казината, или пък гледаха някое шоу. Пендъргаст се размина само с двама души, прислужница и стюардеса, обслужваща каютите. Най-накрая пасажът зави рязко първо надясно, после наляво, завършвайки в напречен коридор. Беше много по-къс и отляво се виждаха само две врати: всяка от тях водеше към един от кралските корабни апартаменти.
Пендъргаст пристъпи към първата врата с надпис „Апартамент Ричард II“ и почука. Когато не дойде отговор, той извади електромагнитната карта от чантата си. Картата беше свързана с жица към джобен компютър, скрит в чантата. Той пъхна картата в процепа за секретния ключ, прегледа внимателно изходната информация върху малкия екран на устройството, след което набра серия цифри на клавиатурата. Чу се електронно изцвърчаване и лампичката на ключалката от червена стана зелена. След още един поглед към коридора той пристъпи вътре, затвори вратата след себе си и се вслуша напрегнато. Вече бе убеден, че Лайънъл Брок е на вечеря; апартаментът изглеждаше празен, тих и тъмен.
Извади малко фенерче от сакото си, за да се ориентира в каютата. Четирите кралски апартамента не бяха толкова големи, колкото мезонетите и тризонетите, но всеки бе достатъчно обширен, заемайки половината от предната надстройка на Палуба 12 или 13 и издигайки се над спалните помещения на моряците. Според плана на палубата, който Пендъргаст бе проучил, апартаментите се състояха от голяма дневна, трапезария, кухненски бокс, тоалетна и две спални с прилежащи бани.
Той влезе в дневната и освети помещението. Изглеждаше почти неизползвано; прислужницата явно бе идвала скоро. Кошчето за отпадъци беше празно. Единственото по-любопитно бе, че една току-що сменена възглавница лежеше от едната страна на кожения диван. Според пътническата декларация Брок обитаваше сам стаята. Може би мъжът страдаше от хемороиди.
Единственият знак за човешко присъствие беше неотворена бутилка „Тейтингър“, която стоеше в кофичка за шампанско, с полуразтопен лед.
Като си сложи чифт гумени ръкавици, той прегледа чекмеджетата на масичката и писалището, откривайки вътре единствено корабни брошури и дистанционно за телевизора и дивиди плейъра. Повдигна картините върху стените, проверявайки зад всяка от тях, но не намери нищо. Приближи се до прозореца и леко дръпна завесата. Далече, далече долу „Британия“ пореше пенестите вълни. Времето постоянно се влошаваше и полюляването на кораба сега се усещаше много по-силно.
Пендъргаст отстъпи от прозореца и се насочи към кухненския бокс. Той също изглеждаше неизползван: Брок явно се хранеше в някой от многобройните ресторанти на кораба. В хладилника имаше само две бутилки шампанско. Пендъргаст бързо претърси шкафовете, но там нямаше нищо, освен прибори за хранене и чаши. Отиде в трапезарията, после в тоалетната, за да изследва и там. След това – до гардероба за връхни дрехи. Но и там нямаше нищо интересно.
Върна се с бързи крачки в дневната, спря и се ослуша. Всичко беше тихо. Погледна часовника си: девет и петнадесет. По график Брок трябваше да седне в „Кингс Армс“ в девет часа и нямаше да се върне най-малко още двайсет минути.
Спалните бяха отдясно. Едната врата беше затворена, другата – отворена. Пендъргаст прекрачи прага, ослуша се предпазливо и пристъпи вътре. Спалнята беше по-малка, отколкото неговата собствена: легло персон и половина с екстравагантен балдахин, две нощни шкафчета, скрин, писалище и стол, гардероб и врата, която без съмнение водеше към прилежащата баня. Стаята определено беше на Брок.
Беше работа за петнайсет минути да направи щателен преглед на помещението. Вече по-бързо той влезе в банята за кратка инспекция. Отново не откри нищо, освен потвърждение на онова, което вече подозираше: любимият одеколон на Брок беше „Флорис Елит“.
В отсрещния край на банята имаше малка съблекалня с врата, свързана с втората баня. Пендъргаст натисна бравата с намерението за една бегла проверка – изглеждаше все по-вероятно, че ако Брок е виновен за нещо, доказателствата щяха да са някъде другаде, а не на борда на „Британия“.
Вратата се оказа заключена.
Пендъргаст се намръщи. Връщайки се в дневната, той опита вратата към втората спалня. Но тя също беше заключена.
Доста интригуващо.
Той приклекна, изучавайки механизма на светлината на фенерчето си. Беше обикновена барабанна ключалка, която би оказала слабо съпротивление. Бръкна в джоба си и извади шперц, подобен на малка телена четка. Пъхна го в процепа и мекото изщракване показа, че усилието се е увенчало с успех. Натисна бравата и побърза да отвори вратата към тъмната стая.
– Само да мръднеш – и си мъртъв! – чу се остър глас от мрака.
Пендъргаст застина на място. Иззад вратата изникна мъж с оръжие в ръка. Сънен женски глас долетя от вътрешността на спалнята:
– Какво има, Кърт?
Вместо да отговори, мъжът насочи оръжието към Пендъргаст, прекрачи прага, затвори и заключи след себе си. Беше тъмнокос, с белези от акне и матова кожа, красив по някакъв гангстерски начин, силно мускулест. Носеше се с походка на победител, но за такъв едър човек движенията му бяха съвършено безшумни. Не беше стюард: носеше тъмен костюм вместо униформа и платът едва успяваше да се опъне дотам, че да обхване широките му рамене.
– Добре, приятел, казвай сега кой си и какво правиш тук – изгледа го Кърт.
Пендъргаст се усмихна и кимна към дивана:
– Може ли? Цял ден съм на крака.
Мъжът остана да стои на мястото си, свъсил вежди, докато Пендъргаст сядаше и се наместваше удобно, кръстосвайки изискано крак върху крак.
– Зададох ти въпрос, идиот такъв!
Пендъргаст извади бутилката шампанско от разтопения лед, остави капките вода да се оттекат отвън и с ловко движение измъкна корковата тапа. Две тесни високи чаши стояха отстрани. Той ги напълни до ръба.
– Ще се присъедините ли към мен? – поинтересува се той.
Мъжът насочи оръжието.
– Търпението ми свършва. Имате проблем, господинчо, и с всяка минута той се влошава.
Пендъргаст отпи глътка.
– Което означава, че и двамата имаме проблем. Ако седнете, бихме могли да разговаряме спокойно.
– Аз нямам проблем. Вие имате! Имате голям, шибан проблем.
– Добре знам проблема си. Виесте моят проблем! Стоите срещу мен с насочено в тавата ми оръжие и изглежда – загубил присъствие на духа. Да, определено е проблем. – Пендъргаст отпи глътка и въздъхна. – Превъзходно.
– Разполагате с още един шанс да ми кажете кой сте, преди да ви размажа мозъка в стената.
– Преди да го направите, ще отбележа само, че вие имате далеч по-сериозен проблем, отколкото аз.
– Нима? И какъв, по дяволите, е той?
Пендъргаст кимна към вратата на спалнята.
– Знае ли господин Брок, че се забавлявате с дама в апартамента му?
Неловко колебание.
– Господин Брок не възразява да забавлявам дами в апартамента му.
Пендъргаст вдигна вежди.
– Може би. А може би – не. И като връх на това, ако се опитате да „размажете“ нещо в стената, ще се окажете в злощастен център на внимание на целия кораб. Ако извадите късмет, ще свършите с присъда за убийство. Ако ли пък не, вашиятмозък ще украси тапета. Аз също съм въоръжен, за сведение.
Колебание.
– Ще се обадя на корабната охрана.
Пендъргаст отпи поредна глътка.
– Не го мислите, господин Кърт.
Мъжът продължаваше да се цели в него.
– Джонсън съм. Къртис Джонсън. А не „господин Кърт“.
– Извинете ме, господин Джонсън. Ако е истина, че господин Брок не възразява да забавлявате дами, докато сте на смяна, в случай, че извикате охрана, биха възникнали въпроси относно товара, който господин Брок е складирал в тази спалня, която използвате за любовно гнездо. И отгоре на всичко, вие не знаете кой съм и защо съм тук. Може да съм от корабната охрана. Така че, както казах преди малко, господин Джонсън, и двамата имаме проблеми. Надявам се, че съществува начин за разрешаването им по интелигентен начин и в наша взаимна изгода. – Той бавно пъхна два пръста във вътрешността на джоба на смокинга си.
– Да виждам ръцете ви!
Пендъргаст извади пръстите си, които държаха сега малка пачка чисто новички стодоларови банкноти.
Мъжът стоеше, месестата му ръка стискаше оръжието, лицето му беше зачервено и объркано.
Пендъргаст разклати парите.
– Свалете оръжието.
Мъжът го направи.
– Елате да ги вземете.
Онзи протегна ръка, грабна пачката и я пъхна в джоба си.
– Трябва да действаме бързо, господин Джонсън, така че да съм си тръгнал преди връщането на господин Брок.
– Вие се измитате веднага оттук. Сега.
– Взехте ми парите и сега ме изритвате? Колко неспортсменско.
Пендъргаст се изправи с шумна въздишка, обърна се сякаш да тръгне, но ускори движението си и с безгрижна бързина запрати чашата с шампанско в лицето на Джонсън, едновременно с това забивайки светкавично левия си юмрук в китката му. Оръжието падна върху килима и се плъзна до средата на стаята. Когато Джонсън се окопити от удара и се наведе да го вземе, Пендъргаст го хвана, след което заби собствения си Лес Байер 1911 в ухото му и натисна коляно в основата на гърба му.
– Doucement 99
По-полека (фр.) – Б.пр.
[Закрыть], господин Джонсън. – Doucement!
След като изчака доста време, Пендъргаст се изправи.
– Можете да станете.
Мъжът седна, разтърка ухото си и тогава стана на крака. Лицето му се бе наляло с кръв.
Пендъргаст върна пистолета обратно в джоба на смокинга си, вдигна този на Джонсън и го задържа за миг.
– Уолтър ППК. Фен на Джеймс Бонд, предполагам. Може би имаме по-малко общо, отколкото си мислех. – Хвърли го на мъжа, който го хвана изненадано. Държеше го и не знаеше какво да прави.
– Дръжте се умно и го приберете.
Джонсън кимна.
– А сега – произнесе приятно агентът, – трябва да изберете, господин Джонсън. Можете да сте мой приятел, да ми направите една малка услуга и да спечелите още една хилядарка. Или да продължите да проявявате напълно незаслужена лоялност към глупак, който ви плаща малко, и който ще ви застреля в първата минута, в която разбере за вашата недискретност и няма да си спомни никога повече за вас. Така че: какво избирате господин Джонсън?
Мъжът гледа втренчено Пендъргаст известно време, после кимна отсечено.
– Прекрасно. Отворете спалнята, новоизлюпени мой приятелю. Нямаме време за губене.
Джонсън се обърна и отиде до вратата на спалнята, след което я отключи. Пендъргаст го последва вътре.
– Кърт, какво става, по дяволите? – Една жена с огромна коса лежеше на леглото, дръпнала чаршафите до брадичката си.
– Обличай се и си тръгвай.
– Но дрехите ми са от другата страна на стаята – каза тя. – Гола съм.
– Никой няма да те гледа – каза Джонсън грубо. – Ставай.
– Голям задник си, знаеш ли го?
Той размаха пистолета.
– Размърдай се!
Жената стана от леглото, тежките й гърди шляпаха, събра дрехите си и влезе в банята.
– Задник! – долетя за втори път глухият й глас отвътре.
Пендъргаст се огледа. Спалнята, както бе забелязал по-рано, беше планирана за склад: половин дузина големи дървени сандъци, всички с печат „Чупливо“, заемаха по-голямата част от стаята.
– Знаете ли какво има вътре?
– Представа нямам – отвърна Джонсън.
– Но са ви наели да ги държите под око?
– Схванахте.
Пендъргаст се разхожда напред-назад около сандъците известно време. След това коленичи до най-близкия и извади отвертка от чантата си.
– Хей, какво правите?
– Просто хвърлям един поглед. Ще оставим всичко така, както го намерихме. – Никой няма да знае. – Само след минута бе отворил сандъка и отвътре се показаха зелен филц и вата. Той направи внимателни прорези през няколкото пласта вата, филц и парчета стиропор и се показа част от нещо, което приличаше на маслено платно. Съдейки от факта, че другите пет сандъка са със същите размери, Пендъргаст заключи, че и те са пълни с картини.
Той пъхна фенерчето в отвора, опитвайки се да го разшири. Имаше осем платна, не рамкирани. Доколкото можеше да види, всичките бяха второразредни импресионисти – Шарл Теофил Ангран, Гюстав Кайлбот. Имаше също така две немски импресионистични работи – едната явно на Явленски, а другата – предположи Пендъргаст – на Пекщайн. По всяка вероятност картините бяха предназначени за галерията на Брок на 57-а улица.
Пендъргаст позна мигновено стиловете на различните художници, но не разпозна нито една от истинските картини, или поне от това, което се виждаше. Те бяха в най-добрия случай незначителни образци на труда на своите създатели.
Като бръкна отново в чантата си, Пендъргаст измъкна малка кожена кутия, дръпна ципа й и я остави на пода. Извади няколко инструмента от кутията – бижутерска лупа, пинсета, скалпел – и ги сложи върху най-близкия сандък. Последваха ги епруветки със запушалки.
Джонсън пристъпваше от крак на крак.
– Човече, каквото и да правите, добре ще е да побързате.
– Успокойте се, господин Джонсън. Работодателят ви няма да се върне от вечеря още известно време. Аз почти съм свършил.
Коленичейки пред най-близкия сандък, Пендъргаст насочи вниманието си към картината на Явленски. Взе пинсетите и отскубна няколко влакна от задната страна на платното, където материята бе прикрепена към рамката. След това, като използва пинсетите и скалпела, отряза малко стърчащо парченце от жълта боя от самия край на картината и го пусна в епруветката. После продължи с Пекщайн и останалите, и процедира по същия начин.
Погледна часовника си. Осем и четиридесет и пет.
Подреди всичко както си беше, за да прикрие направените разрези, върна свалената страна на отворения сандък и се изправи с усмивка.
– Господин Джонсън – рече той, – моите извинения за прекъснатата вечер.
– Да, но вие още не сте ми казали кой сте и какво правите.
– Нито пък ще го сторя, господин Джонсън.
Отидоха в дневната и Пендъргаст се обърна към домакина си.
– Разполагаме с достатъчно време да се насладим на още по една чаша. – Той напълни чашите. Джонсън обърна своята на екс, след което седна. Пендъргаст изпи питието си още по-бавно, после измъкна още една пачка от джоба си.
– Както обещах – каза той.
Джонсън я взе мълчаливо.
– Направихте правилния избор – усмихна се Пендъргаст, поклони се леко и бързо излезе.
