Текст книги "Колелото на мрака"
Автор книги: Линкълн Чайлд
Соавторы: Дъглас Престън
Жанр:
Классическая проза
сообщить о нарушении
Текущая страница: 24 (всего у книги 28 страниц)
71.
Льосюр гледаше през предните прозорци на помощния мостик. Със засилването на вятъра дъждът бе намалял и сега мъглата се надигаше, разкривайки от време на време гледка към обхванатото от бурята море. Взираше се толкова напрегнато, че се питаше дали наистина вижда нещо.
И тогава внезапно се появи: „Гренфел“, възникнал от гънките на мъглата, пореше с едрия си нос вълните. Носеше се право към тях.
При появата му всички на мостика си поеха дъх.
– Осемстотин ярда.
„Гренфел“ напредваше. Внезапно кипване на бяла вода от десния борд назад към кърмата отбеляза обръщането на посоката на корабното витло; едновременно с това разпенената вода отляво сигнализира включването на носовите бутала. Червената муцуна на „Гренфел“ започна да се полюлява дясно на борд, когато двата кораба се приближиха един към друг – огромната „Британия“, движейки се много по-бързо от канадския плавателен съд.
– Хванете се! – извика Льосюр, сграбчвайки ръба на навигационното табло.
На маневрата на „Гренфел“ бе почти незабавно отговорено с дълбок грохот във вътрешността на „Британия“. Мейсън беше изключила автопилота и бе реагирала – обезпокоително бързо. Корабът започна да вибрира, разтърсен от грохот като при земетресение, и палубата се наклони.
– Тя изключва стабилизаторите! – извика Льосюр, като се взираше невярващо в таблото за управление. – Исусе! Завъртя кърмовите електродвигатели на деветдесет градуса спрямо десния борд!
– Не може да прави подобно нещо! – извика главният механик. – Ще ги откъсне от корпуса!
Льосюр сканира с поглед данните и го обхвана отчаяние, когато разбра какво се опитваше да направи Мейсън.
– Обръща „Британия“ странично… преднамерено… така че „Гренфел“ да ни прободе – каза той. – Ужасяващ, жив образ за част от секундата мина през съзнанието му: „Британия“ не разполагаше с време да се отдалечи. Щеше да е дори по-лошо. „Гренфел“ щеше да ги блъсне под ъгъл от 45 градуса, прерязвайки диагонално главния сектор с каюти и обществени пространства. Щеше да е поголовна сеч, касапница.
Внезапно му се изясни, че Мейсън е замислила предварително тази противомярка много грижливо. Щеше да е толкова ефикасна, колкото и ако се блъснеха в Кериън Рокс. Опортюнистка по природа, тя се възползваше от всяка изпречила й се възможност.
– „Гренфел“! – извика Льосюр, прекъсвайки тишината в радиостанцията. – Дай назад второто витло! Обърни буталата на носа! Тя завива към вас!
– Прието – долетя спокойният глас на капитана.
„Гренфел“ реагира незабавно и водата се разпени и обля целия корпус. Корабът сякаш се поколеба, когато витлата забавиха тромавото си въртене и скоростта, с която се движеха напред, намаля.
Под тях свистящото, стържещо люлеене се засили, когато Мейсън отви въртящите кърмови витла докрай, 43 000 киловатова сила под ъгъл от 90 градуса, приложена в посока към кораба. Ненормална маневра. Без стабилизаторите и подпомогната от една вълна по траверса 3131
Странична вълна, под деветдесет градуса спрямо кораба. – Б.пр.
[Закрыть]„Британия“ се отклони от курса, като се наклони още повече: пет градуса, десет градуса, петнайсет градуса от вертикалата, много повече от всичко, което са можели да си представят конструкторите й в най-лошите си кошмари. Навигационните инструменти, чашите за кафе и другите свободни предмети на помощния мостик се плъзнаха и се разбиха на пода, мъжете се хванаха кой за каквото успее, за да не паднат.
– Откачената кучка потапя палубата под вода! – извика Холси, докато се опитваше да остане прав.
Вибрациите се увеличиха до бучене, когато левият борд на лайнера хлътна в океана и по-ниската горна палуба се оказа под ватерлинията. Вълните бушуваха, блъскаха надпалубните съоръжения, обливайки по-ниските каюти и балкони. Льосюр чуваше неясно звука от падащи чаши, глухите шумове на нещо, което се чупи и се търкаля. Можеше само да си представи ужаса и хаоса сред пътниците, когато те и всичко, намиращо се в каютите им, започва да се люлее и полита на една страна.
Целият мостик се тресеше бясно от усилието върху двигателите, прозорците дрънчаха, самият скелет на кораба стенеше от възмущение. „Гренфел“ се възправи, приближавайки се бързо, докато „Британия“ се отклони наляво, но Льосюр видя, че вече е твърде късно. „Британия“, със своята удивителна маневреност, бе обърнала кърмовата си част към патрулния кораб и той щеше да ги удари в средата на корпуса – 2 500 тона щяха да се сблъскат със 165 000 тона при комбинирана скорост от четиридесет и пет мили в час. Щеше да ги удари диагонално, като копие, пронизващо марлин.
Той започна да се моли.
72.
Емили Далбърг спря в коридора, водещ от лявата палуба към спасителните лодки, като сдържаше дъха си. Зад себе си чуваше виковете и крясъците на тълпата, смесени с бученето на вятъра и водата, което се носеше през отворените люкове. У мнозина се бе родила идеята да отидат към спасителните лодки и една шумна група от пътници притича покрай нея в паника, без да й обръщат внимание.
Далбърг бе видяла достатъчно, за да знае, че всеки опит да се използват спасителните лодки при тази скорост би се равнявал на самоубийство. Беше го видяла за себе си. Сега имаше за задача да предаде тази критична информация на помощния мостик. Гевин Брус и Нилс Уелч бяха пожертвали живота си, за да им дадат тази информация и тя бе решена да я съобщи.
Тръгна отново, като се опитваше да се ориентира, когато един едър мъж изпълни коридора; беше със зачервено лице и опулени очи и крещеше:
– Към спасителните лодки!
Тя се опита да се дръпне, но движението й не бе достатъчно бързо; той я хвана и я запрати към килима на пода, а когато се изправи на крака, той вече не се виждаше.
Емили Далбърг се притисна към стената, пое си дъх, и опитвайки се да се държи по-надалеч от паникьосаната тълпа, тръгна към палубата със спасителните лодки. Удиви се колко много хора са склонни към най-гротескни проявления на егоизъм – дори, а може би най-вече, привилегированите. Екипажът и дежурният персонал търчаха с ужасени викове наоколо и се блъскаха. Не можа да не си помисли за контраста с достойния, изпълнен със самоконтрол край на пътниците на борда на „Титаник“. Светът определено се беше променил.
Когато се съвзе, продължи надолу по коридора, без да се отдалечава от стената. Помощният мостик беше на срещуположния край на кораба, непосредствено под главния мостик – Палуба 13 или 14, спомни си тя. В момента се намираше на Полупалуба 7, а това означаваше, че трябва да се изкачи нагоре.
Мина покрай опразнените кафенета и магазини, следвайки табелките, сочещи към Големия Атриум – откъдето щеше да се ориентира по-добре. След няколко минути мина под свода и достигна до полукръглия парапет, обгръщайки с поглед огромното шестоъгълно пространство. Дори в този възможно най-напрегнат момент не можа да не се възхити: висок осем нива, с остъклени асансьори, които се движеха от двете страни, украсени с безброй малки балкончета и парапети, отрупани с пасифлора.
Тя хвана перилата и очите й обходиха отгоре до долу Атриума. Гледката беше зашеметяваща. „Кингс Армс“ – елегантният ресторант, намиращ се пет нива по-долу, бе направо неузнаваем. Преобърнати маси, прибори, полуизядена храна, стъпкани цветя и изпочупени чаши бяха осеяли пода. Сякаш беше минало торнадо. Хората бяха навсякъде – някои минаваха на бегом през Атриума, други се стрелкаха безцелно. Виковете и писъците се процеждаха отдолу и стигаха чак дотук.
Остъклените асансьори продължаваха все още да работят и тя се насочи към най-близкия. В момента, в който тръгна, силно боботене изпълни огромното пространство: тътен, примесен с боботене от дълбоките недра на самия кораб.
Точно тогава Атриумът започна да се накланя.
Първоначално тя си помисли, че си въобразява. Но не: когато погледна големия полилей, видя, че се е килнал на една страна. Когато грохотът продължи да се увеличава, полилеят завибрира, задрънча и зазвъня лудешки. Далбърг бързо се върна под закрилата на свода, когато парчета полиран кристал полетяха като градушка надолу, обсипвайки масите, столовете и перилата.
„Господи“, помисли си тя. „Какво става?“
Ъгълът на наклона стана по-остър и тя се хвана за месинговите перила, закрепени към колона от едната страна на свода. Столовете и масите в ресторанта долу със скърцащ звук започнаха да се плъзгат отначало бавно, а след това по-бързо. Няколко мига по-късно се чу трошене от стъкла, когато стената с бутилки в елегантния бар, отстрани на ресторанта, рухна.
Тя се долепи до перилата, не можеше да откъсне очи от онова, което се случваше. Големият роял „Стейнуей“ в центъра на Атриума се раздвижи, краката му се плъзнаха и той се наклони неудържимо към огромния макет на „Британия“, който се разби на стотици парчета върху мраморния под.
Сякаш корабът бе стиснат като в менгеме от великан и въпреки стенещите, протестиращи двигатели – наклонен на едната си страна. Далбърг продължаваше да стиска металните перила, когато наклонът се увеличи и положението стана още по-лошо – столове, вази, маси, покривки, чинии, камери, обувки, чанти започнаха да падат от горните балкони и да се приземяват край нея с трясък. Над глъчката и писъците до слуха й стигна един особено висок вик някъде отгоре; миг по-късно ниска, набита жена с накъдрена руса коса и облечена в началническа униформа, прелетя над един от балконите отгоре и се сгромоляса върху възмутените клавиши на рояла, предизвиквайки странна симфония от звуци.
Със скърцане на метал най-близкият асансьор до нея потръпна в отвесния си корпус и после с пукот на стъкло, което премина през целия Атриум, цялата кабина изведнъж се пръсна и започна да пада в бавно движение като блестяща стъклена завеса. Останалата част на асансьора, който сега не бе нищо повече от една метална рамка, се измъкна от шахтата и се залюля на стоманения си кабел. Тя видя двама души в него, които крещяха неистово, стиснали здраво месинговите пръчки вътре в кабината. Очите й се разшириха от ужас, когато скелетът на асансьора се залюля бясно над огромното вътрешно пространство на Атриума, а след това се блъсна в редицата балкони отсреща. Хората вътре полетяха във въздуха и започнаха да падат надолу, докато най-накрая изчезнаха в бъркотията от мебели и вещи, скупчена до най-ниската стена на „Кингс Армс“.
Далбърг не изпускаше месинговите пръчки; подът под нея продължи да се накланя. Внезапно отдолу изригна нов звук – силен като звук от мощен водопад, съпроводен от струя студен, солен въздух, толкова силна, че без малко да я издуха; след това най-ниската част на Атриума бе заляна от бяла вода и сякаш завря, огромна вълна се разби, превръщайки се във водни пръски при сблъсъка си с мебели, съдове и съборени тела. В този миг над главата й огромният полилей се откъсна заедно с парчета мазилка; блестящата купчина полетя, блъсна се в парапета точно срещу нея, после се завъртя странично на Атриума, пръскайки хиляди искрящи кристалчета като пулверизиран лед.
Студената, безжизнена миризма на океана изпълни ноздрите й. Бавно, сякаш наблюдаваше някъде отдалече, тя започна да осъзнава, че въпреки ужасните разрушения около нея, корабът изглежда не потъваше; най-малкото – все още не. Той пореше вълните. Двигателите продължаваха да тътнат, корабът продължаваше да се носи напред.
Далбърг събра мислите си, опитвайки се да се абстрахира от звуците на трошащото се стъкло, на водата, която ревеше и писъците. Колкото и да искаше, нямаше нищо, с което да може да помогне. Това, което трябвашеобаче да направи, беше да информира хората на мостика, че спасителните лодки не са опция, след като корабът се движеше. Огледа се и видя едно стълбище наблизо. Като се държеше внимателно за перилата, отчасти пълзейки, тя стигна до него и започна да се изкачва нагоре бавно, стъпка по стъпка към помощния мостик.
73.
Специален агент Пендъргаст гледаше странното творение от мъгла и тъмнина, което го обгърна. Едновременно с това усети, че каютата потреперва и се накланя; дълбока и мощна вибрация се надигна отдолу. Нещо ставаше на кораба. Той политна назад, прекатури се върху едно кресло и се блъсна в шкаф за книги. Когато корабът се наклони още, до слуха му достигнаха недвусмислените звуци на разрушение и отчаяние: писъци и викове, трошене, чупене, дълбок грохот на вода. Книгите от лавиците се разлетяха около него и каютата се килна под ужасен ъгъл.
Той изхвърли всичко от съзнанието си, фокусирайки се върху нещото – най-странното нещо. В оживелия дим призракът едва се виждаше: въртящи се червени очи, озъбена усмивка, ръце с огромни нокти, които се протягаха да го обгърнат, изражение на нужда и силен глад.
Няколко неща прекосиха мигновено съзнанието му. Знаеше какво е това, както знаеше и кой го е сътворил и защо. Знаеше, че сега е изправен пред битка не само за своя живот, но и за душата си. Той се стегна мислено, когато нещото го хвана в лепкава прегръдка, смазвайки сетивата му с всепроникващата миризма на пара, на влажно мазе, хлъзгави насекоми и отпуснати тела.
Пендъргаст почувства изведнъж спокойствието, което го залива – равнодушното, освобождаващо спокойствие, което съвсем наскоро бе открил. Обхвана го изненада; имаше малко време да се подготви; но можеше да се включи в изключителната психологическа сила, която Агозиенът беше освободил в съзнанието му и с това да излезе победител. Тази битка щеше да бъде тест за тези сили, бойно кръщение.
Нещото правеше опит да влезе в съзнанието му, като опипваше с влажните си пипала на воля, на чисто удоволствие. Той изпразни съзнанието си. Нямаше да му даде опора, нищо, за което да се захване. С отнемаща дъха скорост приведе ума си първо в състояние на тхан шин га, Прага към Съвършената Пустота, а след това – в стонг па ниид – Състоянието на Чистата Пустота. Нещото щеше да влезе и да намери мястото празно. Не – нямаше да има дори място, в което да влезе.
Той смътно усещаше как то претърсва празнотата, носейки се през нея със злотворен дух и очи, мъждукащи като огънчета на цигари. Рееше се, опитваше се да се закрепи, подобно на сухоземно животно, попаднало в бездънен океан. Вече бе победено.
Търсенето престана и изведнъж светкавично създанието го обви с мазните си пипала, забивайки нокти право в ума на Пендъргаст.
Пендъргаст бе пронизан от болка, но веднага отвърна на удара. Бе решил да отвърне на огъня с огън, създавайки непроницаема умствена бариера. Реши да се защити с чист умствен шум, оглушителен и непроницаем.
В тъмната празнота свика стотина от най-великите философи и ги накара да разговарят. Парменид с Декарт, Хераклит с Кант, Сократ – с Ницше. Отведнъж въздухът се изпълни със спорове: за природата и съзнанието, за свободата и чистия ум, за истината и божествеността на числата. Оглушителна буря от умствени шумове. Като едва дишаше, Пендъргаст задържа тази сцена в ума си с огромно усилие на волята.
През морето от диалози премина вълна, както водна капка разлюлява повърхността на тъмно езеро. В центъра се оформи средище от тишина, подобно на окото на буря. Димният дух се промъкна през дупката, като се приближаваше неотклонно.
Пендъргаст незабавно разпусна събранието и освободи ума си от философите. С голямо усилие отново изчисти съзнанието си от всяка мисъл. Ако чисто рационалният подход не вършеше работа, трябваше да опита нещо по-абстрактно.
С голяма бързина той подреди в ума си хилядата най-известни картини на западното изкуство. Последователно и неотклонно, в хронологичен ред, той им позволи да запълнят целия екран на съзнанието си. Позволи техните цветове, стил, символи, скрити значения, открития и неявни алегории, да залеят съзнанието му като река. Ето „Маеста“ на Дучио, „Раждането на Венера“ на Ботичели, „Светата Троица“ на Мазачо, „Украсяването“ на Фабриано, „Годежът на Арнолфини“ от Ван Айк. Те се появяваха пак и пак в кръгозора на душата му, като подавяха всяка мисъл със своята сложност, с непосилната си красота. Той продължаваше да разглежда все по-бързо и по-бързо, докато приближи настоящето: Русо, Кандински и Марин. После се върна и започна от началото, като се движеше в потока от образи все по-бързо, докато всичко се превърна в размазан поток от цветове и форми, като задържаше все повече образи в ума си с нарастваща сложност и не оставяше място на демона, за което да се захване…
Размазаните цветове се поколебаха и започнаха да се стапят. Новопоявила се тъмна тулпа започна да се движи в калейдоскопа от образи, като засмукваше всичко с приближаването си към ума му.
Пендъргаст наблюдаваше това приближаване, замръзнал подобно на мишка под погледа на змия. С голямо усилие отново освободи мислите си. Забеляза, че сърцето му бие все по-бързо. Чувстваше как съществото се опитва да проникне до самата му същност, до неговата душа. Алчност като огън се излъчваше от това същество. Съзнанието за това породи чувство за паника у Пендъргаст, което сгърчи краищата на съзнанието му.
Битката беше много по-жестока, отколкото си бе представял преди. Ясно беше, че който и да е друг, невъоръжен с неговия умствен арсенал, щеше да се е поддал на чудовището отдавна, и то без борба.
То дойде още по-близо. На границата на отчаянието, Пендъргаст се върна в областта на чистата логика, като пусна в ума си поток от чиста математика, във все по-сгърчващата се умствена картина. Чуждата форма се промъкна през тази защита по-бързо от всякога. Дотук бе устояла на всяка защита, която опита. А може би наистина бе непобедима?…
Внезапно го изпълни съзнанието за пълния мащаб на опасността, на която беше изложен. Атаката бе не просто душевна, но и физическа. Усети как мускулите му се гърчат неконтролируемо. Усети собственото си сърцебиене; видя как ръцете му се свиват и отпускат. Гледката беше ужасяваща – напомняше на гротесков средновековен портрет на човек, обладан от дявола. Дисоциацията с тялото му се засили и той все повече се отдалечаваше от състоянието стонг па ниид. Крайниците му изпадаха под все по-силно влияние на чуждата форма. Усилието да удържи собствената си физика ставаше все по-голямо. И ето, настъпи момент, когато то стана невъзможно. Всичките му внимателно подготвени защити, хитрини, примамки и измами се разпаднаха. Сега Пендъргаст можеше да мисли единствено за собственото си оцеляване.
Пред очите му се издигна старата семейна къща на „Дофин стрийт“, мястото, което досега винаги бе предлагало убежище в миналото. Той тичаше натам с отчайваща скорост. Прекоси двора на един дъх, прескочи стълбите с един скок. И се озова вътре, дишайки изтощено, като дърпаше конвулсивно резета и ключалки.
Обърна се с гръб към вратата и диво се заоглежда. Къщата „Мезон дьо ла Рошноар“ бе нащрек в тишината. Накрая на сенчестото антре се виждаше част от голямото фоайе с ненадминатата колекция от антики и витото стълбище към горния етаж. Още по-нататък сред сенките бе библиотеката с няколко хиляди тома, подвързани в кожа, почиващи под тънката мантия на праха. Започна да го изпълва спокойствие. За момент усещаше единствено примитивния ужас на преследвания.
Той се спусна през трапезарията към фоайето, като се заставяше да не се оглежда. Стигайки там, внезапно спря и се огледа къде да се скрие.
Изотзад дойде повей, студен влажен въздух.
Погледът му се спря на вратата с арка, сега превърнала се в едва забележим черен контур в тъмнината на далечната стена. Той знаеше, че от нея тръгва стълбището, което води към мазето и купищата стаи и катакомби, стаени в по-долния му етаж. Там имаше стотици ниши и скрити пасажи, където можеше да се прикрие.
Тръгна бързо към затворената врата, но се спря. Мисълта да се скрие в някакво тъмно, влажно място, чакайки като сгащен плъх нещо неизвестно да го намери, изведнъж му се стори непоносима. С нарастващо отчаяние той се втурна обратно по коридора, водещ към кухнята. Сред успокояващата бъркотия на прашните килери и отдавна напуснати стаи на прислугата, може би щеше да намери къде да се скрие. Но напразно. Той отново се завъртя, не му стигаше въздух. Съществото бе наблизо и се приближаваше все повече.
Без да губи повече време, Пендъргаст се втурна обратно към фоайето. След по-малко от секунда колебание, оглеждайки се безумно в полираните дървени шкафове, проблясващия полилей и тавана, го осени мисълта за единственото възможно убежище, където би бил в безопасност.
Той се затича по витата стълба към втория етаж и мина на един дъх по отекващия коридор. Като достигна отворена врата в левия ъгъл, влезе вътре и затвори след себе си, мълниеносно заключвайки бравата и резето.
Това бе собствената му стая. Макар къщата да бе изгоряла още преди много години, на това място той винаги бе в безопасност. Това бе единственото място в паметта му, защитено така, че никой, дори собственият му брат Диоген, не бе в състояние да проникне там.
В камината танцуваше огън, на масата имаше свещник. Въздухът ухаеше на борово дърво. Той изчака, дишането му бавно се успокои. Самото пребиваване в тази топла, отразена светлина го успокояваше. Пулсът му се забави. Като си помислеше, съвсем не тъй отдавна седяха в тази стая с Констанс, медитираха и развиваха нови, неподозирани душевни способности. Бе малко унизително, пък и иронично. Но това нямаше значение. Скоро, съвсем скоро опасността щеше да отмине и той можеше да излезе отново. Действително се беше уплашил, и то доста, при това не без причина. Създанието, което се опитваше да го победи душевно, почти бе успяло да го обладае и физически. Оставаха му минути, преди да предаде живота, спомените, душата си, и всичко, което го определяше като човек, на нещо незнайно. Но то не можеше да проникне тук.
Изведнъж отново усети как повей студен, влажен въздух, наситен с мирис на влажна пръст и хлъзгави насекоми, докосва врата му.
Той извика и се изправи. Нещото вече бе тук, в собствената му стая, като се увиваше около него с червено-черно лице, сгърчено в подобие на усмивка, с неясни сиви ръце, които се извиваха към душата му почти нежно, но завършващи с нокти…
Той се олюля и нещото го нападна мълниеносно, насилвайки духа му по най-ужасяващ начин, обладавайки всеки крайник, изсмуквайки всяка човешка същност от него, докато някаква дълбока същност, толкова дълбока, че той никога не я бе осъзнавал, започна да се издува, откъсва и сгърчва… И със спазъм на чист ужас той проумя, че за него вече не остава надежда – абсолютно никаква.
Констанс сграбчи рафтовете, изпълнена със страх, докато гледаше как Пендъргаст лежи на пода на дневната, мъртвешки неподвижен, обвит в мъгла. Корабът продължаваше да се накланя, около нея се разбиваха вещи, отвън се засилваше грохотът на неспокойни води. Вече на няколко пъти се опитваше да му подаде ръка, но не можеше да се задържи.
Докато наблюдаваше, странното и ужасяващо създание, което бе обвило Пендъргаст като блатни изпарения, започна да се премества и разпада. Надеждата, която я беше напуснала през краткото, ужасяващо бдение, сега отново се върна при нея. Пендъргаст бе победил. Чуждата форма започваше да изчезва. Но сега в нов пристъп на ужас видя как чуждата форма не просто не се разсейваше – сега тя потъваше в тялото на Пендъргаст. Ненадейно дрехите му започнаха да се издуват и гърчат, сякаш изпълнени с безбройни хлебарки. Крайниците му изпаднаха в конвулсия, а тялото му се оживи сякаш от чуждо присъствие. Лицевите му мускули се сгърчиха в спазъм. Очите му се отвориха за момент, взрени в нищото, и в тези бездушни прозорци тя сега видя такива дълбини на ужаса и отчаянието, дълбоки като самата вселена.
Чуждо присъствие…
Колебанията на Констанс се изпариха. Тя вече знаеше какво трябва да стори.
Стана, проправи си път през стаята и нагоре по странно извитата стълба, и влезе в спалнята на Пендъргаст. Без да обръща внимание на люлеенето на кораба, претърси чекмеджетата едно по едно, докато в ръката й се озова неговият пистолет „Лес Байер“, калибър 45. Тя извади оръжието, дръпна затвора да се увери, че е пълен и махна предпазителя. Добре знаеше как Пендъргаст обичаше да живее, знаеше и как той би искал да умре. Ако нямаше друг начин да му помогне в живота, оставаше да му помогне в смъртта.
С оръжие в ръка, тя излезе от спалнята и държейки се здраво за перилата, се спусна отново в ада на дневната.
