Текст книги "Колелото на мрака"
Автор книги: Линкълн Чайлд
Соавторы: Дъглас Престън
Жанр:
Классическая проза
сообщить о нарушении
Текущая страница: 3 (всего у книги 28 страниц)
6.
Констанс Грийн знаеше, че монасите в манастира Гсалриг Чонг живеят съгласно установен график за медитация, обучение и сън, с две прекъсвания за храна и чай. Времето за сън беше фиксирано: от осем вечерта до един след полунощ. Този ред никога не се променяше и сигурно бе останал отпреди хиляда години. По такъв начин беше сигурна, че в полунощ е малко вероятно да се натъкне на някого, движейки се в огромния манастир.
И така точно в дванайсет, точно както беше направила последните три нощи по ред, тя отметна грубата кожа от як, която й служеше за завивка и седна в леглото. Единственият звук беше далечното стенание на вятъра през външните павилиони на манастира. Тя се изправи и облече робата си. Килията беше ужасно студена. Тя отиде до малкия прозорец и отвори дървения капак. Стъкла нямаше и мразовитият въздух нахлу вътре. Прозорецът гледаше към мрака на нощта, към една самотна звезда, потрепваща високо в кадифената чернота.
Констанс затвори прозореца и се приближи до вратата, където спря и се ослуша. Всичко бе тихо. След малко открехна вратата, излезе в преддверието и тихо се насочи към външния коридор. Отмина молитвените колела, проскърцващи безкрай своята благословия към небесата, после тръгна по коридор, който потъваше дълбоко в решетото от помещения, търсейки затворения отшелник, който пазеше вътрешния манастир. Макар Пендъргаст да беше описал приблизителното му местонахождение, комплексът бе толкова голям, и коридорите – толкова объркани, че това доказваше, че е почти невъзможно да се открие.
Но тази вечер след много обиколки тя най-после стигна до излъсканата каменна стена, свидетелство, че килията му е отзад. Хлабавата тухла си беше на мястото, ръбовете й бяха изтрити и нащърбени от многократно местене. Тя почука няколко пъти и зачака. Минутите се нижеха и тогава тухлата леко помръдна; чу се слаб стържещ звук и тя започна да се отмества. Появиха се два костеливи пръста, хванаха ръбовете на тухлата и я преместиха така, че в мрака се разкри малък отвор.
Констанс бе подготвила грижливо отнапред думите, които искаше да каже на тибетски. Сега се наведе към дупката и прошепна:
– Пуснете ме във вътрешния манастир.
Тя се обърна и допря ухото си до отвора. Отговори слаб като на насекомо шепнещ глас. Напрегна се да чуе и разбра.
– Знаете ли, че е забранено?
– Да, но…
Преди да успее да завърши, чу стържещ звук и едно парче от стената зад килията започна да се мести, като при това се отвори стар каменен шев, разкривайки тъмен коридор. Тя се сепна – отшелникът дори не бе изчакал да чуе внимателно скалъпеното обяснение.
Клекна, запали ароматна пръчица и влезе вътре. Стената се затвори. Напред се виеше тъмен коридор, излъчваше мирис на спарен въздух, влажен камък и наситен аромат на смола. Въздухът беше замъглен от тамян.
Тя пристъпи, като държеше високо пръчицата. Пламъкът потрепна, сякаш протестираше. Тръгна по дългия коридор; тъмните му стени бяха украсени с обезпокоителни образи на чудати божества и танцуващи демони.
Вътрешният манастир, осъзна тя, навремето сигурно беше приютявал далеч повече монаси, отколкото сега. Беше голям, студен и празен. Без да знае къде отива и дори без ясна представа какво прави – освен да намери монаха, за когото Пендъргаст говореше, и да го разпита допълнително – тя зави покрай няколко ъгъла, преминавайки през огромни, празни помещения, стените на които бяха изрисувани с танки и мандали, почти изтрити от времето. В една от стаите се стичаше забравена свещ пред древна бронзова статуя на Буда, проядена от зеления меден окис. Пръчицата, която използваше да си свети, започна да съска и тя извади друга от джоба си и я запали; миризмата на сандалов пушек изпълни коридора.
Констанс зави още веднъж и спря. На ъгъла стоеше монах – висок, сух, в парцалива роба, с хлътнали очи, и гледаше със странна, почти жестока настойчивост. Тя срещна очите му, но той не каза нищо. Тогава тя посегна към качулката си, отметна я назад и пусна кестенявата си коса да се разпилее по раменете й.
Очите на монаха се разшириха, но съвсем леко. Все още не казваше нищо.
– Поздрави – произнесе Констанс на тибетски.
Монахът слабо наклони глава. Огромните му очи продължаваха да се взират в нея.
– Агозиена – каза тя.
Отново никаква реакция.
– Дойдох да попитам: какво е Агозиенът? – Тя говореше неуверено, продължавайки на бедния си тибетски.
– Защо сте тук, малък монахо? – попита той спокойно.
Констанс направи крачка напред към него.
– Какво е Агозиенът? – повтори тя вече по-настоятелно.
Той затвори очи.
– Умът ти е в смут от вълнение, младо създание.
– Трябва да знам.
– Трябва – повтори той.
– Какво прави Агозиенът?
Очите му се отвориха. Той се обърна и тръгна. След миг тя го последва.
Монахът се провираше на зигзаг през много тесни пасажи и спираловидни завои, спускаше се и се изкачваше по стъпала, пресичаше грубо издълбани тунели и дълги, украсени с фрески коридори. Най-накрая спря пред каменна врата, завесена с протрита оранжева коприна. Дръпна я настрана и Констанс с изненада видя трима монаси, които седяха на каменни пейки, сякаш на съвет, с подредени множество свещи пред една позлатена статуя на седящ Буда.
Един от монасите се изправи.
– Заповядайте, влезте – произнесе той на изненадващо гладък английски.
Констанс се поклони. Очакваха ли я? Изглеждаше невъзможно. Но нямаше друго логично обяснение.
– Уча с Лама Церинг – каза тя, доволна да мине на английски.
Мъжът кимна.
– Искам да знам за Агозиена.
Той се обърна към другите и заговори на тибетски. Констанс се напрегна да схване какво казваше, но гласовете бяха твърде тихи. Накрая монахът се изви към нея.
– Лама Тубтън каза на детектива всичко, което знаем – произнесе той.
– Моля да ме извините, но не ви вярвам.
Монахът изглеждаше слисан от прямотата й, но бързо се съвзе.
– Защо говорите по този начин, дете?
Стаята бе замръзнала и Констанс започна да трепери. Тя се загърна стегнато с робата си.
– Може да не знаете какво точно е Агозиенът, но знаете целта му. Бъдещатаму цел.
– Още не е време да се разкрива. Агозиенът беше взет от нас.
– Искате да кажете: взет преждевременно?
Монахът поклати глава.
– Ние бяхме пазителите му. Наложително е да ни бъде върнат, преди… – Той спря.
– Преди какво?
Монахът само поклати глава, тревожните линии на лицето му изглеждаха мрачни и непреклонни на мъждивата светлина.
– Трябвада ми кажете. Това ще помогне на Пендъргаст, на нас, да открием предмета. Няма да кажа на никого, освен на него.
– Нека затворим очи и да медитираме – каза монахът. – Да медитираме и да отправим молитви за неговото бързо и безопасно връщане.
Тя преглътна, опитвайки се да успокои ума си. Истина беше, бе действала импулсивно. Поведението й без съмнение бе шокирало монасите. Но беше дала обещание на Алойзиъс и възнамеряваше да го удържи.
Монахът запя монотонно и останалите подеха. Странните бръмчащи, повтарящи се звуци изпълниха съзнанието й и гневът и отчаяното й желание да научи повече, сякаш изтекоха от нея като вода от пробита лодка. Силната нужда да изпълни молбата на Пендъргаст някакси избледня. Умът й се събуди, почти умиротворен.
Монотонният речитатив спря. Тя бавно отвори очите си.
– Още ли продължавате страстно да търсите отговор на въпроса си?
Настъпи дълга тишина. Констанс си спомни един от уроците си – обучение върху желание. Тя наведе глава.
– Не – излъга неочаквано за себе си. Искаше информацията повече от всякога.
Монахът се усмихна.
– Имате още много да учите, малък монахо. Знаем много добре, че имате нужда от тази информация, че желаете тази информация и че ще ви е полезна. Но лично за вас не е добре, че я търсите. Информацията е изключително опасна. Тя има силата да унищожи не само вашия живот, но и самата ви душа. Може да ви откъсне от просвещението завинаги.
Тя го погледна.
– Нуждая се от нея.
– Ние наистина не знаем какво представлява Агозиенът. Наистина не знаем откъде е дошъл в Индия. Не знаем кой го е създал. Но знаем защое бил създаден.
Констанс изчака.
– Бил е създаден да въздаде най-ужасното отмъщение над света.
– Отмъщение? Какво отмъщение?
– Да изчисти земята.
Поради причина, която не можеше да обясни, Констанс не бе сигурна, че иска монахът да продължи. Тя се насили да говори:
– Да я изчисти… как?
Загриженото изражение върху лицето на мъжа сега стана почти нещастно.
– Съжалявам много, че ви обременявам с това трудно познание. Когато земята се наводни с егоизъм, алчност, насилие и злина, Агозиенът ще изчисти земята от човешкия си товар.
Констанс преглътна.
– Не съм сигурна, че разбирам.
– Ще изчисти напълно земята от човешкото си бреме – произнесе монахът със съвсем тих глас. – Така че всичко да може да започне на чисто.
7.
Алойзиъс Пендъргаст се отдалечи от задухът в „Ка д’Оро“ и спря с кожено куфарче в ръка. Във Венеция бе топъл слънчев ден и светлината се отразяваше от водата в Канале Гранде и блестеше по сложните мраморни фасади на дворците.
Той направи справка с дребно листче хартия, после продължи по вълнолома към малък лабиринт от улици, водещи на североизток към Чиеза деи Джезуити. Скоро навалицата и шумът останаха зад него и той потъна в сенчестата прохлада на страничните улички, виещи се зад дворците по дължината на Канале Гранде. Откъм един ресторант се лееше музика, малко моторно корабче пърпореше по задния канал, оставяйки след себе си звук на плискаща се в мрамора и варовиковите мостове вода. От един прозорец се показа мъж и извика нещо на жена, която се засмя.
Още няколко завоя изведоха Пендъргаст до врата с изхабен бронзов звънец с единствен надпис „Доктор Адриано Морин“. Той натисна звънеца веднъж и зачака. След миг чу изскърцването на прозорец, който се отвори отгоре и вдигна очи. Една жена го гледаше.
– Какво желаете? – попита тя на италиански.
– Имам среща с доктора. Името ми е Пендъргаст.
Главата се скри вътре и след малко вратата бе отворена.
– Влезте – покани го тя вътре.
Пендъргаст прекрачи в малко фоайе с тапицирани в червен копринен брокат стени, и под в черни и бели мраморни плочки. Различни изящни произведения на азиатското изкуство украсяваха стаята – антична кхмерска глава от Камбоджа; тибетска ритуална камбана дорже от тежко злато, инкрустирана с тюркоази; няколко стари танки; украсен моголски ръкопис в стъклено сандъче; глава на Буда от слонова кост.
– Заповядайте, седнете – каза жената и се настани зад малко бюро.
Пендъргаст седна, сложи куфарчето върху коленете си и зачака. Знаеше, че доктор Морин е един от най-прочутите дилъри на „безродови“ антики в Европа. Беше всъщност дилър на високо ниво в йерархията на черния пазар, един от многото, които получаваха плячкосани антики от различни подкупни азиатски държави, снабдявайки ги с фалшиви документи, и след това ги продаваха на легалния пазар за изкуство на музеи и колекционери, които не задаваха много въпроси.
Миг по-късно на прага се появи Морин – спретнат, елегантен мъж с идеална подстрижка и лакирани нокти, малки стъпала, напъхани в хубави италиански обувки и грижливо обръсната брада.
– Господин Пендъргаст? Колко очарователно.
Те си стиснаха ръцете.
– Моля, елате с мен – каза мъжът.
Пендъргаст го последва в дълъг салон със стена в готически прозорци, обърнати към Канале Гранде. Както фоайето, и той бе изпълнен с изключителни образци на азиатското изкуство. Морин направи знак и двамата седнаха. Мъжът извади златна табакера от джоба си, отвори я и предложи цигара на Пендъргаст.
– Не, благодаря.
– Ще възразите ли?
– Не, разбира се.
Морин издърпа цигара от табакерата и прехвърли елегантно единия си крак върху другия.
– Е, господин Пендъргаст. С какво мога да ви услужа?
– Имате хубава колекция, доктор Морин.
Морин се усмихна и направи жест около стаята.
– Продавам само за частно предназначение. Ние, както се вижда, не сме отворени за широката публика. От колко време колекционирате? Не съм се натъквал на името ви преди, а смея да твърдя, че познавам повечето в тази област.
– Не съм колекционер.
Ръката на Морин спря, докато палеше цигарата.
– Не сте колекционер? Сигурно съм ви разбрал погрешно, когато говорихме по телефона.
– Не сте ме разбрал погрешно. Излъгах.
Сега ръката замръзна напълно, димът се виеше във въздуха.
– Ще ме извините ли?
– Всъщност съм детектив. Работя частно, проследявам един откраднат предмет.
Дори въздухът в стаята сякаш замръзна.
Морин заговори хладно.
– Понеже признавате, че не сте тук в официалната си роля и понеже сте получили достъп, изтъквайки фалшиви причини, боя се, че този разговор приключи. – Той се изправи. – Приятен ден, господин Пендъргаст. Лавиния ще ви покаже изхода.
Когато се обърна да напусне стаята, Пендъргаст заговори на гърба му.
– Онази кхмерска статуя в ъгъла е от Банти Кхмар в Камбоджа, между другото. Била е открадната само преди два месеца.
Морин спря на средата на пътя си.
– Грешите. Идва от стара швейцарска колекция. Имам документи, които го доказват. С каквито впрочем разполагам за предметите от цялата си колекция.
– Притежавам снимка на точно този експонат на мястото му в храмовата стена.
Морин се провикна:
– Лавиния? Моля те, обади се на полицията и им кажи, че в къщата си имам един тип, който не желае да напусне.
– А тази шестнайсетвековна Шри Чакрасамвара и Ваджраварахи от Непал е била изнесена с фалшиво разрешително. Нищо от този вид не би могло да напусне Непал легално.
– Ще изчакаме ли полицията или вече си тръгвате?
Пендъргаст погледна часовника си.
– Ще се радвам да изчакам. – Той потупа куфарчето си. – Разполагам тук с достатъчно документи, за да подсигуря на Интерпол работа за години напред.
– Не разполагате с нищо. Всичките ми неща са законни и с внимателно проучен произход.
– Като онази чаша капала 33
Чаша, направена от човешки череп, принасяна в дар от богомолци на жестоките тантрически богове в Индия и Тибет. Слага се на олтара и се използва в ритуал, който предлага на боговете вино, което символизира кръвта, или тестени сладкиши във форми, напомнящи човешки очи, уши и т.н. – Б.пр.
[Закрыть], украсена със сребро и злато? Тя е легална – защото това е модерно копие. Или се опитвате да го пробутате като оригинал?
Настъпи тишина. Магичната светлина на Венеция се процеждаше през прозорците и изпълваше великолепния салон със златно сияние.
– Когато полицията дойде, ще бъдете арестуван – каза най-после Морин.
– Да, и без съмнение ще конфискуват съдържанието на куфарчето ми – което, сигурен съм, ще намерят за свръх интересно.
– Вие сте изнудвач.
– Изнудвач? Не търся нищо. Само посочвам факти. Например, онзи дванайсетвековен Вишну със съпругите си 44
Класическа бронзова статуя на бог Вишну със съпругите му Шри и Сарасвати, всяка на отделен пиедестал от лотос. – Б.пр.
[Закрыть], както се твърди от династията Пала, е също фалшификат. Щеше да ви донесе едно малко състояние, ако беше истински. Жалко, не можете да го продадете.
– Какво, по дяволите, искате?
– Абсолютно нищо.
– Идвате тук, лъжете, заплашвате ме в собствения ми дом – и не искате нищо? Хайде, Пендъргаст. Съмнявате се, че някой от тези предмети е краден? Ако е така, защо не го обсъдим като джентълмени?
– Съмнявам се, че предметът, който търся, е във вашата колекция.
Мъжът попи челото си с копринена кърпичка.
– Щом сте дошли да ме посетите, сигурно имате нещо наум, някаква молба.
– Като например?
– Представа нямам! – изригна гневно мъжът. – Искате пари? Подарък? Всеки иска нещо! Да си тръгне с нещо!
– Ами добре – каза Пендъргаст стеснително. – Щом като настоявате толкова, имам малък тибетски портрет, който бих искал да погледнете.
Морин се обърна рязко, разсипвайки пепелта от цигарата си.
– За бога, това ли е всичко? Ще погледна проклетия ви портрет. Нямаше нужда от всичките тези заплахи.
– Толкова съм доволен да го чуя. Безпокоях се, че няма да искате да съдействате.
– Казах ви, ще ви съдействам!
– Отлично. – Пендъргаст извади портрета, който бе получил от монаха и го подаде на Морин. Мъжът го разви, разгъна чифт очила и си ги сложи, след което го погледна. Миг по-късно свали очилата и го върна на Пендъргаст.
– Модерно. Няма стойност.
– Не съм тук за оценка. Вижте лицето на портрета. Този човек посещавал ли ви е?
Морин се поколеба, взе отново рисунката и се вгледа по от близо. По лицето му премина израз на изненада.
– Защо, да… наистина разпознах мъжа. Кой е нарисувал този портрет? Направен е в идеален танка стил.
– Мъжът е имал нещо за продан, нали?
Морин направи пауза.
– Не работите с този… индивид, предполагам?
– Не. Търся го. Както и предмета, който е откраднал.
– Отпратих ги – него и предмета му.
– Кога тръгна?
Морин стана и направи справка в голям дневник.
– Преди два дни, в два часа. Носеше със себе си кутия. Каза, че бил чувал, че съм дилър на тибетски антики.
– Продаваше ли я?
– Не. Това бе най-странното. Дори не беше отворил кутията. Нарече я Агозиен, термин, който не съм чувал – а знам за тибетското изкуство повече от всеки друг жив човек. Щях да го изгоня незабавно, ако кутията не беше истинска и много, многостара – тя беше сама по себе си изключително ценна, покрита с архаично тибетско писмо, което показваше, че е от десети век или още по-рано. Искаше ми се да имам тази кутия и бях много любопитен какво има вътре. Но той не беше продавач. Искаше да влезе в своего рода съдружие с мен. Нуждаеше се от финансиране, така каза. Да създаде някаква странна пътуваща изложба на експоната в кутията, за който твърдеше, че щял да порази света. Мисля, че преобразяванебеше думата, която използва. Но категорично отказа да покаже предмета, преди да съм изпълнил неговите условия. Естествено, намерих цялото това предложение за абсурдно.
– Как му отговорихте?
– Опитах се да го склоня да отвори кутията. Трябваше да го видите. Започна да ме заплашва, господин Пендъргаст. Беше луд.
Пендъргаст кимна.
– Как така?
– Започна да се смее безумно и каза, че съм пропуснал шанса на живота си. Каза, че щял да отнесе кутията в Лондон, където познавал един колекционер.
– Шанса на живота? Знаете ли какво е имал предвид?
– Бръщолевеше някакви безсмислици за промяна на света. Pazzesco.
– Знаете ли кой е колекционерът, когото е възнамерявал да посети в Лондон?
– Не спомена име. Но аз познавам повечето от тях. – Той надраска нещо на лист хартия и го подаде на Пендъргаст. – Ето няколко имена, с които може да се започне.
– Защо е дошъл при вас? – попита Пендъргаст.
Морин разпери ръце.
– Защо е дошъл при мен, господин Пендъргаст? Аз съм главният дилър на азиатско изкуство в Италия.
– Да, това е вярно; никой не притежава по-добри образци от вас – защото няма друг, толкова безскрупулен.
– Вие го казвате – вдигна рамене Морин, не без нотка на гордост.
Веригата на вратата иззвъня настоятелно, многократно и се чу блъскане.
– Полиция! – долетя заглушен глас.
– Лавиния? – извика Морин. – Моля те, отпрати полицаите, като им благодариш от мое име. Кажи им, че съм се справил с неприятния тип. – Той се обърна отново към Пендъргаст: – Задоволих ли любопитството ви?
– Да, благодаря.
– Вярвам, че онези документи в куфарчето ви няма да попаднат в погрешните ръце.
Пендъргаст почука по куфарчето и го отвори. Отвътре се изсипаха огромно количество стари вестници.
Морин ги погледна, лицето му почервеня, след което се разтегна във внезапна усмивка.
– Вие сте точно толкова безскрупулен, колкото аз.
– Каквото повикало, такова се обадило.
– Вие съчинихте всичкото това, нали?
Пендъргаст затвори шумно куфарчето.
– Да – освен моя коментар за онзи Вишну. Но съм сигурен, че ще намерите някой богат бизнесмен, който ще е достатъчно глупав да я купи и да й се наслаждава.
– Благодаря. Така възнамерявам. – След което се изправи и поведе Пендъргаст към вратата.
8.
Неотдавнашният дъжд беше направил хлъзгави улиците на Кройдън, неприветливо търговско предградие в южните покрайнини на Лондон. Бе два след полунощ и Алойзиъс Пендъргаст стоеше на ъгъла на „Кайро Ню Роуд“ и „Тамуърт“. По шосе А23 прелитаха коли, един влак профуча по линията Лондон-Саутхемптън. На ъгъла на пресечката се издигаше грозен хотел от времето на седемдесетте, с покрита със сажди и влага циментова фасада. Пендъргаст намести шапката си и стегна марковия си шал, мушна платнената си чанта под мишница и приближи стъклените врати на хотела. Бяха заключени и той натисна звънеца. Миг по-късно в отговор се чу бръмчене и вратата се отключи.
Той пристъпи в ярко осветеното фоайе, което мирише на лук и цигарен дим. Захабени полиестерни килими в синьо и златисто покриваха пода, а стените бяха облепени с миещи се златисти тапети. Из фоайето се носеше „Мюзак“-версия на „Ягодовите поляни“. В единия край чиновник с дълга коса, малко смачкана от едната страна на скалпа, го посрещна начумерено на рецепцията.
– Една стая, ако обичате. – Пендъргаст стоеше с вдигната нагоре яка и по начин, който скриваше по-голямата част от лицето му. Говореше дрезгаво, с мидландски акцент.
– Име?
– Краудър.
Служителят побутна една бланка пред Пендъргаст, който я попълни с фалшиво име и адрес.
– Как ще платите?
Пендъргаст извади пачка английски лири от джоба си и плати в брой.
Мъжът му хвърли бърз поглед.
– Багаж?
– Глупавата авиолиния го е запратила някъде.
Чиновникът му подаде карта за отключване и изчезна отзад, по всяка вероятност се беше върнал да спи. Пендъргаст се насочи към дъното.
Взе асансьор за етажа си – четвъртия, – но не излезе. След като вратата отново се затвори, остана в кабинката, докато тя изчакваше на етажа. Той отвори чантата си, извади малко магнитно устройство за четене на карти, бавно прекара своята през него и разгледа подробно изходната информация, която се появи на малкия екран. След малко набра няколко цифри, бавно прокара картата през четеца и пъхна устройството обратно в чантата си. Натисна копчето за седмия етаж и зачака кабинката да се вдигне.
Вратите се отвориха към коридор, ярко осветен с флуоресцентни тръби. Беше празен, по дължината му се простираше същият килим в синьо и златно, от двете страни се редяха врати. Пендъргаст излезе от асансьора и се насочи бързо към стая 714, после спря и се ослуша. Отвътре беше тихо, с изключено осветление.
Пъхна картата си и вратата се открехна с леко треперене и зелена светлина. Бавно я натисна да се отвори и пристъпи вътре, после я затвори след себе си.
С малко късмет, щеше да открие кутията и да я открадне, без да събуди обитателя. Но беше притеснен. Бе направил малко проучване на Джордан Амброуз. Мъжът произхождаше от семейство от по-висша от средната класа в Боулдър, Колорадо; беше експерт сноубордист, алпинист, караше планински бегач и бе напуснал колеж, за да покори Седемте най-високи върха. Беше постижение, за което претендираха само двеста души в света, изкачване на най-високия връх на всеки от седемте континента, и му беше отнело четири години. След това бе станал високоплатен професионален алпинист, ръководещ екскурзии към Еверест, К2 и Трите сестри. През зимата трупаше пари с изпълнение на екстремни сноубордистки номера за видеокасети, а също така от реклами. Експедицията до Даулагири е била добре организиран и финансиран опит да се превземе неизкачваната западна стена на върха, една от последните в света, изумителна три хиляди и седемстотинметрова отвесна скала от прояден камък и лед, връхлитана от лавини, високи ветрове и температурни разлики от петдесет-шейсет градуса, вариращи между деня и нощта. Трийсет и двама алпинисти вече бяха намерили смъртта си в това начинание и групата на Амброуз щеше да добави още петима фаталисти към списъка. Те дори не бяха изминали половината път към върха.
Това, че Амброуз изобщо бе оцелял, бе нещо изключително. А фактът, че отгоре на това се бе добрал и до манастира, се равняваше направо на чудо.
И после всичко, което той бе направил след идването си в манастира, беше необичайно – като се започнеше с кражбата. Джордан Амброуз не се нуждаеше от пари и до този момент бе показал слаб интерес към тях. Не беше колекционер. Не се интересуваше от будизма или каквито и да било духовни стремления. Беше честен и високоинтелигентен мъж. През цялото време фокусиран – някои биха казали: обсебен – от катеренето.
Защо беше откраднал Агозиена? Защо го беше прекарал из цяла Европа, като не се опитва да го продаде, а да уреди някакво съдружие? Каква беше целта на това „съдружие“, което търсеше? Защо бе отказал да го покаже? И защо не беше направил опит да се свърже със семействата на петимата загинали алпинисти – всички от които му бяха близки приятели – нещо във висша степен не характерно за алпинистката етика? Точно това безпокоеше сериозно Пендъргаст.
Той мина през фоайето, зави рязко и влезе в затъмнената стая. Застоялата миризма на кръв го блъсна в лицето веднага и той видя на острата светлина от магистралата, която се процеждаше през завесите, едно тяло в странна поза на пода.
Усети прилив на страх и раздразнение. Простото решение, на което се бе надявал, нямаше да се осъществи.
С плътно стегнат дъждобран и с шапка на главата, той се пресегна и светна лампата с облечената си в ръкавица ръка.
На пода лежеше Джордан Амброуз.
Страхът му се увеличи, когато видя състоянието на тялото. Лежеше по гръб, с широко разперени ръце, отворена уста, а сините му очи гледаха към тавана. Малка дупка от куршум в средата на челото с барутен нагар показваше, че мъжът е бил екзекутиран с насочен право към него двайсет и две калибров пистолет. Нямаше изходна рана: куршумът бе заседнал някъде вътре в черепа, без съмнение причинявайки мигновена смърт. Но изглежда убиецът не е бил доволен от това просто да го убие – той се беше отдал на безпричинна оргия на ножа с трупа на жертвата – бе рязал, пробождал и сякъл. Това не говореше за нормален мозък или за средностатистически убиец.
Пендъргаст бързо изследва стаята и установи, че Агозиенът го няма.
Върна се отново при тялото. Дрехите бяха силно нарязани от бруталната игра на ножа, но няколко частично обърнати с хастара навън джобове показваха, че убиецът е претърсил тялото, преди да изпадне в дива ярост. Като внимаваше да го докосва колкото се може по-малко, Пендъргаст измъкна портфейла на мъжа от задния му джоб и погледна в него. Беше пълен с банкноти – Амброуз не беше ограбен. По-скоро, предположи Пендъргаст, е бил проверен дали не е останало у него нещо написано във връзка със съдбоносната среща.
Той пусна портфейла в чантата си. После се изправи и отново инспектира стаята, оглеждайки всичко. Забеляза кървавите петна, следите по килима и по леглото, пръснати из апартамента.
Амброуз беше добре облечен, в костюм и вратовръзка, сякаш очаквайки важен посетител. Стаята беше подредена, леглото – грижливо оправено, тоалетните принадлежности – подредени в банята. Бутилка скоч и две почти пълни чаши стояха на една маса. Пендъргаст изследва влагата отстрани на чашите, натопи пръст и опита течността, преценявайки количеството разтопен лед вътре. Базирайки се на разредеността на уискито и температурата на чашите, той допусна, че питиетата са били налети преди четири или пет часа. Чашите бяха чисти – никакви отпечатъци от пръсти.
За пореден път бе изненадан от странната двойственост в поведението на убиеца.
Остави чантата си на леглото, извади отвътре няколко епруветки и пинсети, коленичи и взе кръвни проби, проби от тъкан и коса. Направи същото в банята, в случай, че посетителят е влизал. Но този човек изглежда беше действал обмислено, а една евтина, небрежно почистена хотелска стая представляваше едно от най-лошите места за събиране на улики за разследване. Независимо от това той свърши работата си старателно, наръсвайки с прах бравите и останалите повърхности за отпечатъци – дори под масата – колкото да открие, че всичко е било щателно изчистено. Самотно влажно петно в ъгъла до вратата показваше, че някой е бил оставил там чадъра си, от който се бе стичала вода, и после го беше взел.
Дъждът беше започнал в девет и спря в единайсет.
Пендъргаст коленичи отново до тялото, провря ръка под костюма, за да провери температурата на кожата. Ако се съдеше по нея, свидетелството от питиетата и времето на дъжда, смъртта беше настъпила около десет часа.
Пендъргаст внимателно търкулна тялото. Килимът отдолу беше нарязан на местата, където ножът бе пронизал тялото и стигнал до пода. Като взе собствения си нож, Пендъргаст отряза парче от килима, махна го и се наведе над следите по шперплата, изследвайки ги с върха на острието. Бяха необикновено дълбоки.
Той се оттегли до вратата и хвърли последен поглед на стаята. Нямаше какво повече да се види. Общите контури на онова, което се беше случило, сега бяха ясни: убиецът беше пристигнал за среща около десет; бе оставил мокрия си чадър в ъгъла и дъждобрана си върху един стол; Амброуз беше налял две чаши скоч от бутилка, купена специално за случая; мъжът беше извадил двадесет и две калибров Магнум, беше го притиснал до главата на Амброуз и бе изстрелял един куршум в мозъка му. След това беше претърсил тялото и стаята; после варварски и безчувствено бе пробождал и рязал трупа – и накрая, както изглежда все още хладнокръвно, беше изчистил стаята, взел Агозиена и излязъл.
Поведение, отличаващо се сериозно от поведението на повечето убийци.
Хотелът нямаше да открие трупа преди времето за освобождаване на стаята. Пендъргаст разполагаше с достатъчно време да се оттегли.
Той изключи осветлението, излезе от стаята и взе асансьора до партера. Отиде до рецепцията и натисна звънеца няколко пъти. След дълго чакане чиновникът излезе отзад, тътрейки се.
– Някакъв проблем? – попита той.
– Приятел съм на Джордан Амброуз, регистриран в стая 714.
Мъжът почеса мършавите си ребра през ризата:
– Е?
– Имаше посетител тази вечер около десет часа. Спомняте ли си го?
– Не е възможно да забравя това – отговори той. – Дойде в десет, каза че имал среща с господина от 714-а.
– Как изглеждаше?
– Имаше кърваво парче плат върху окото и няколко превръзки. Беше с шапка и дъждобран, навън пръскаше. Не съм го заглеждал, пък и не бих искал.
– Ръст?
– О, около средния.
– Глас?
Мъжът сви рамене.
– Американец, струва ми се. Малко висок. Мек говор. Не приказва много.
– Кога си тръгна?
– Не съм го видял. Занимавах се с документацията отзад.
– Не ви ли помоли да му извикате такси?
– Не.
– Опишете с какво беше облечен.
– Дъждобран като вашия. Не видях с какви обувки е.
– С кола ли дойде или с такси?
Чиновникът вдигна рамене и пак се почеса.
– Благодаря – каза Пендъргаст. – Ще изляза за няколко часа. Поръчайте ми такси, ако обичате.
Мъжът изпълни поръчката.
– Само ми звъннете, когато се върнете – произнесе той през рамо, докато се връщаше към „заниманията си с документи“.
Пендъргаст застана отвън. След около пет минути таксито пристигна и той се качи в него.
– Накъде? – попита шофьорът.
Пендъргаст му подаде банкнота от сто лири.
– Засега наникъде. Мога ли да ви задам няколко въпроса?
– Ченге ли сте?
– Не. Частен детектив.
– Истински Шерлок Холмс, а? – Таксиметраджията обърна, червендалестото му лице грейна от въодушевление и доволство. – Той пое банкнотата. – Благодаря.
