355 500 произведений, 25 200 авторов.

Электронная библиотека книг » Линкълн Чайлд » Колелото на мрака » Текст книги (страница 25)
Колелото на мрака
  • Текст добавлен: 7 октября 2016, 00:33

Текст книги "Колелото на мрака"


Автор книги: Линкълн Чайлд


Соавторы: Дъглас Престън
сообщить о нарушении

Текущая страница: 25 (всего у книги 28 страниц)

74.

Льосюр гледаше как обкования червен нос на „Гренфел“ неумолимо приближава, докато канадският кораб отчаяно въртеше витлата си назад, опитвайки се да избегне курса на „Британия“, а огромният океански лайнер се носи странично към него, подлагайки беззащитния си борд на страшен удар.

Палубата на помощния мостик се разтърси, когато двигателната система се напрегна под необикновената маневра, приложена върху нея. На Льосюр дори не му бе нужно да гледа приборите, за да знае какво става: можеше да екстраполира траекториите на двата кораба само като гледа през прозорците на мостика. Беше наясно, че и двата съда са на курс, който ги води към сблъсък по възможно най-лошия начин. Дори и ако напредването на „Гренфел“ се забавеше с три-четири възла, докато се опитваше да маневрира, „Британия“ продължаваше да се носи напред с пълна сила със своите две стационарни витла, докато кърмовите двигатели, завъртени на деветдесет градуса, освободиха страничен тласък, който залюля кърмата му като бейзболна бухалка срещу „Гренфел“.

– Боже мой, боже мой… – Главният механик се молеше полугласно, докато гледаше през прозореца.

Помощният мостик потрепери и се наклони под още по-ужасяващ ъгъл. Палубните предупредителни системи светнаха, когато водата заля най-ниските палуби. Льосюр чу хор от нови звуци: скърцането й разкъсването на стоманената обшивка, картечното пропукване на нитове, дълбокия тътен на грамадния корабен скелет.

–  Боже мой – прошепна отново механикът.

Отдолу прозвуча дълбок ек, последван от силна вибрация, сякаш корпусът на кораба беше прозвънял като тежка камбана. Силата му събори Льосюр на пода и докато се изправяше на колене, втори ехтеж разтърси помощния мостик, хвърли го настрани в ъгъла на навигационната маса и разцепи челото му. Една рамкирана снимка от спускането на „Британия“ на вода в присъствието на кралица Елизабет напусна почетното си място и се плъзна на пода, разбивайки се на стотици малки парченца, които полетяха към лицето на Льосюр. С нарастващо чувство за нереалност той гледаше кралското спокойствие, усмихващото се лице, облечената в бяла ръкавица ръка, вдигната за поздрав към екипажа, и след това – за част от секундата – той почувства ужасна вълна на поражение – своетопоражение. Беше се провалил, бе позволил на кораба да бъде отвлечен от едно чудовище. Вината беше негова.

Той хвана ръба на масата и се изправи, усещайки струйка топла кръв, която се стичаше към окото му. Той рязко я избърса с ръка и се опита да се съвземе.

Бързо осъзна, че нещо важно току-що се бе случило на кораба. Палубата се изправяше с увеличаваща се скорост и „Британия“ се устреми право напред, без да се отклонява от курса си. Прозвуча нов сигнал за тревога.

– Какво, по дяволите…? – промърмори Льосюр. – Холси, какво става?

Холси беше успял да се изправи на крака и се взираше в данните за двигателя с лице, потъмняло от ужас.

Но Льосюр нямаше нужда от обяснения. Той внезапно разбра какво се бе случило: „Британия“ беше откъснала двата си кърмови въртящи двигателя – всъщност, руля си. „Гренфел“ сега се движеше право напред, трийсетина секунди преди сблъсъка. „Британия“ бе спряла да се отклонява и сега се летеше срещу него по права линия.

Льосюр взе радиостанцията си.

– „Гренфел“! – изкрещя той. – Загубихме управление!

Обаждането не беше необходимо; Льосюр вече виждаше как водата кипва около кърмата на „Гренфел“, когато капитанът на кораба разбра напълно какво трябва да прави. „Гренфел“ се изравни успоредно с „Британия“ точно когато двата кораба се приближиха един друг.

Образува се звукова вълна в момента, когато носовете на „Гренфел“ и „Британия“ се разминаха – корабите бяха толкова близко, че Льосюр чуваше рева на водата, компресирана в тунела на вятъра, създаден от тясното пространство между двата корпуса. Чуха се звуци от блъскане и стържене на метал, когато левият борд на мостика на „Гренфел“ направи контакт с една от по-ниските палуби на „Британия“, предизвиквайки огромни гейзери от искри – и тогава, съвършено ненадейно, всичко свърши. Двата кораба се бяха разминали.

Главният механик погледна към Льосюр, лицето му плуваше в пот.

– Мистър Льосюр, загубихме два кърмови електродвигателя, току-що се откъснаха…

– Знам – отвърна Льосюр. – И корпусът е пробит. – Той усети вълна на триумф. – Господин Холси, оставете пространствата на кърмовия скул 3232
  Закръглената част на кораб. – Б.пр.


[Закрыть]
и пети и шести отсек да се наводнят. Запечатайте херметическата преграда в средата на кораба.

Но Холси не направи нищо, продължи да стои там.

–  Направете го! – изрева Льосюр.

– Не мога.

– Защо да не можете, по дяволите?

Холси разпери ръце.

– Не е възможно. Херметическите прегради се запечатват автоматично. – Той посочи към аварийния панел.

– Тогава ги отворете! Изпратете една група долу да отвори люковете ръчно!

– Не може – безпомощно отвърна корабният механик. – Не и когато са наводнени. Няма как да се премине.

– По дяволите тази автоматизация! Какъв е статусът на другите два електродвигателя?

– В изправност. Всеки отдава пълна мощност към витлата. Но скоростта ни е под двайсет възла.

– Колко остава до Кериън Рокс?

– При тази скорост и хединг, трийсет и пет минути, сър.

Льосюр се взря през прозорците към баковата надстройка на „Британия“, която се носеше неумолимо по вълните. Дори при двайсет възла, те бяха изгубени. Какви бяха възможностите им? Във всеки случай засега не виждаше такива.

– Ще издам заповед за напускане на кораба – каза той.

Тишина обгърна мостика.

– Извинете, сър, но с какво? – попита главният механик.

– Със спасителни лодки, разбира се.

– Не можете да го направите – извика друг глас, женски.

Льосюр се обърна и видя Емили Далбърг, която тъкмо в момента влизаше на помощния мостик. Дрехите й бяха разкъсани и подгизнали. Той я погледна изненадано.

– Не можете да спуснете спасителните лодки – каза тя. – Гевин и Нилс Уелч опитаха пробно спускане – лодките им се разбиха.

– Разбили са се? – повтори Льосюр. – Къде са Лиу и Краули? Защо те не докладваха?

– На палубата със спасителни лодки се е събрала тълпа – отвърна Далбърг, като дишаше тежко. – Лиу и Краули бяха нападнати. Може би дори убити. Пасажерите спуснаха втора лодка. Тя също се разцепи при сблъсъка с водата.

Думите й бяха посрещнати от шокирана тишина. Льосюр се обърна към шефа на радиовръзките.

– Активирайте автоматичното съобщение за напускане на кораба.

– Сър, чухте я! – не издържа Кемпър. – Тези лодки не са нищо повече от плаващи ковчези. Освен това са нужни четиридесет и пет минути за натоварването и спускането им, и то при идеални условия. Ние разполагаме с трийсет. Ще се блъснем точно когато всички пътници са се събрали на полупалубите, които са отворени. Ще настане истинска касапница. Половината от тях ще паднат извън борда, а останалите ще бъдат избити…

– Ще натоварим колкото можем, ще ги държим в спасителните лодки до удара, след което ще ги спуснем във водата.

– Силата на удара може да доведе до дерайлиране на лодките. Те ще бъдат блокирани на полупалубата и няма да има никакъв начин да ги спуснем. Ще потънат заедно с кораба.

Льосюр се обърна към Холси:

– Така ли е?

Лицето на мъжа беше побеляло.

– Така е, сър.

– Каква е алтернативата?

– Ще държим пътниците в каютите им и така ще ги предпазим максимално от удара.

– А после какво? Корабът ще потъне за пет минути!

– После ще ги натоварим и ще спуснем спасителните лодки.

– Но аз току-що чух, че ударът може да дерайлираспасителните лодки! – Льосюр осъзна, че вдишва трескаво и въздухът не му стига. Той се насили да се успокои.

– При двайсет възла ще има по-малки поражения, ударът ще е по-слаб. Поне няколко лодки ще са в готовност и ще могат, да бъдат спуснати във водата. А при по-слаб удар може би ще имаме повече време, преди… да потънем.

– Може би? Това не е достатъчно.

– Това е всичко, с което разполагаме – каза Холси.

Льосюр отново избърса кръвта от окото си и се обърна към шефа на радиовръзките.

– Изпратете съобщение по радиоуредбата. Всички пътници трябва да се приберат в каютите си незабавно – без изключения. Да надянат спасителните съоръжения, намиращи се под леглата им. След което да легнат в леглата си с крака напред, в ембрионална поза, да се покрият с възглавници и одеяла. Ако не могат да стигнат до каютите си, да седнат на най-близкия стол, който открият, и да заемат защитна поза – ръцете, стиснати зад главата, а главата – между коленете.

– Да, сър.

–  Веднагаслед сблъсъка всички да се явят в сборния пункт при спасителните лодки, точно както са били инструктирани в началото. Не трябва да носят нищо със себе си, освен спасителни жилетки. Ясно?

– Да, сър. – Той се обърна към терминала. Миг по-късно се чу сирена и гласът му прозвуча по радиоуредбата.

Льосюр се обърна към Емили Далбърг:

– Предполагам, че това се отнася също така и до вас. По-добре ще е да се приберете в каютата си.

Тя отвърна на погледа му, без да помръдва. След малко кимна кратко.

– Госпожо Далбърг? Благодаря ви.

Жената мълчаливо напусна мостика.

Льосюр видя как люкът се затваря след нея. Хвърли поглед към екрана на локалната телевизионна мрежа, който показваше зърнест образ на румпела. Мейсън продължаваше да стои там, с една ръка на щурвала, другата – леко отпусната върху двата предни клапана на двигателите, поддържайки хединг посредством слабо регулиране към скоростта на витлата.

Льосюр натисна предавателния бутон за интеркома между двата мостика и се наведе:

– Мейсън? Знам, че ме чувате.

Никакъв отговор.

–  Наистинали имате намерение да направите това?

Сякаш в отговор бялата й ръка се премести от клапана към малък, покрит панел. Тя отвори капака, издърпа два лоста, след това се върна към клапаните, натискайки ги напред до отказ.

В отговор от двигателите се чу гърлено боботене.

– Исусе – прошепна Холси, заковал очи в панела на двигателя.

– Тя форсира бензиновите турбини.

Корабът се устреми напред. Обхванат от лошо предчувствие, Льосюр гледаше как индикаторът за скорост започва да пълзи нагоре. Двайсет и два възла. Двайсет и четири. Двайсет и шест.

– Как е възможно? – попита той смаян. – Загубихме половината си тяга.

– Тя товари турбините над допустимото – каза Холси.

– Докъде могат да издържат?

– Не знам. Надхвърлиха вече пет хиляди оборота в минута… – Той се наведе напред и докосна един от циферблатите, сякаш невярващо. – А сега форсира всичките четири двигателя, насочвайки допълнителната мощност към двата останали електромотора.

– Да не би да се кани да ги изгори?

– По дяволите, да. Но не достатъчно скоро.

– Колко ще трае?

– Може да продължи така още… трийсет, четирийсет минути.

Льосюр погледна електронната морска карта. „Британия“ беше достигнала почти трийсет възла и Кериън Рокс се намираха на дванайсет морски мили напред.

– Двайсет и четири минути й стигат – каза той.

75.

Пендъргаст лежеше изтощен. Беше направил едно последно, почти свръхчовешко усилие да се защити, обединявайки всичките новооткрити интелектуални сили, с които Агозиенът го бе удостоил, изтощавайки го в този процес. Но полза нямаше. Тулпата бе потънала до мозъка на костите, в най-дълбоката същност на съзнанието му. Той почувства ужасна отчужденост от себе си, като деперсонализацията при най-лошия вид пристъп на паника. Едно вражеско същество неумолимо и непреклонно го поглъщаше… и като човек, парализиран в нощен кошмар, той бе неспособен да се съпротивлява. Беше психическа агония, далеч по-лоша и от най-ужасното физическо изтезание.

Той му се противи в продължение на един дълъг, неподдаващ се на описание, момент. И тогава съвсем неочаквано го връхлетя благословена тъмнина.

Нямаше представа колко дълго е лежал – неспособен да мисли, неспособен да помръдне. А после отвъд тъмнината долетя глас. Глас, който той познаваше.

– Не мислиш ли, че е време да поговорим? – попита гласът.

Бавно, колебливо Пендъргаст отвори очи. Установи, че се намира в малко, тъмно място с нисък, наклонен покрив. От едната страна имаше измазана с хоросан стена, покрита с детски карти на скрити съкровища, и надраскани имитации на известни картини с цветни моливи и пастели; от другата – портал с ромбоидни прозорци. Слаба следобедна светлина се процеждаше през прозорците, разкривайки неясни прашинки, които танцуваха лениво във въздуха и придаваха на скривалището неземната светлина на подводна пещера. В ъглите лежаха натрупани книги от Хауърд Пайл, Артър Ренсъм и Бут Таркингтън. Миришеше приятно на старо дърво и на лак за под.

Срещу него седеше брат му, Диоген Пендъргаст. Крайниците му тънеха в дълбока сянка, но светлината разкриваше острите контури на лицето му. Двете му очи бяха все още лешникови… каквито бяха преди Събитието.

Това бе тяхното скривалище, малката стая, която бяха приспособили под дървеното стълбище в старата къща: онази, която наричаха „Платоновата пещера“. Създаването й бе едно от последните неща, които двамата бяха направили заедно, преди настъпването на лошите времена.

Пендъргаст гледаше брат си.

– Ти си мъртъв.

– Мъртъв. – Диоген търкулна думата върху езика си, сякаш я опитваше на вкус. – Може би. А може би не. Но аз винаги ще бъда жив в съзнанието ти. И в тази къща.

Това бе във висша степен неочаквано. Пендъргаст помълча за миг, за да изследва собствените си усещания. Осъзна, че ужасната, пронизваща и опипваща болка от тулпата го е напуснала, поне за момента. Не чувстваше нищо: не изпитваше изненада, не изпитваше дори чувство за нереалност. Намираше се, предположи той, в някаква неподозирана, бездънно дълбока ниша на собственото си подсъзнание.

– Попаднал си в ужасно затруднение – продължи брат му. – Може би в по-ужасно, отколкото съм те виждал някога. Разочарован съм да призная, че този път това не е нещо от моя репертоар. И затова те питам отново: не мислиш ли, че е време да поговорим?

– Не мота да го разбера – каза Пендъргаст.

– Точно така.

– Освен това то не може да бъде убито.

– Истина е. То ще си тръгне едва тогава, когато мисията му бъде изпълнена. Но това не означава, че не може да бъде победено.

Пендъргаст се поколеба.

– Какво имаш предвид?

– Изучавал си литературата. Познаваш ученията. Тулпите са непостоянни, неща, на които не може да се разчита.

Пендъргаст не отговори веднага.

– Те са извикани с определена цел. Но веднъж призовани, имат склонност да се отклоняват и да се поддават на собствените си прищевки. Това е една от причините, поради които могат да бъдат много, много опасни, ако се използват безотговорно. Това е нещо, което можеш да обърнеш в свое предимство.

– Не съм сигурен, че разбирам.

– Трябва ли да го изричам вместо теб, frater? Казах ти: можеш да подчиниш тулпата на своята воля. Единственото, което трябва да сториш, е да промениш целта й.

– Не съм в положение да променям нищо. Борих се с това нещо, борих се до края на силите си – и бях победен.

Диоген се ухили.

– Как ти харесва, Алойзиъс? Толкова си свикнал всичко да ти бъде лесно, че при първия намек за трудност вдигаш ръце и се предаваш.

– Всичко онова, което ме прави уникален, бе изсмукано от мен като костен мозък от кост. Нищо не остана.

– Грешиш. Само външната черупка е отделена: това твое измислено интелектуално супер оръжие, с което се беше захванал напоследък. Сърцевината на твоето същество остава – поне засега. Ако я нямаше, ако напълно бе изчезнала, щеше да го знаеш – и двамата не бихме разговаряли в този момент.

– Какво мога да направя? Не съм в състояние да се боря повече.

– Точно това е проблемът. Гледаш го по неправилния начин: като борба. Забрави ли всичко, на което те научиха?

За момент Пендъргаст остана да седи, втренчил очи в брат си, без да разбира. После внезапно го осени:

– Ламата – на пресекулки произнесе той.

Диоген се усмихна.

– Браво.

– Как… – Пендъргаст спря, но подзе отново: – Откъде знаеш тези неща?

– Ти също ги знаеш… Просто в момента си прекалено… възбуден, за да ги видиш. А сега продължавай и недей да грешиш повече.

Пендъргаст отклони очи от брат си към райетата от златна светлина, която се стичаше през стъклата на вратата.

Пое си дълбоко въздух и изпита желание да я отвори.

Чернотата зейна и отново го обхвана. Отново се появи гладното, обгръщащо нещо: той отново усети ужасното отчуждение вътрев себе си, то си проправяше път през мислите и крайниците му, прокрадваше се в най-съкровените му чувства, осквернявайки и плячкосвайки още по-интимно и ненаситно, отколкото всичко, което някога си бе представял. Почувства се напълно, невъзможно сам, без никакво съчувствие и подкрепа – и това по някакъв начин му се видя по-лошо от всякаква болка.

Той си пое пак дъх, събирайки последните си запаси от физическа и емоционална сила. Знаеше, че ще има само един-единствен шанс; след което щеше да бъде загубен завинаги, унищожен напълно.

Като изпразни съзнанието си възможно най-пълно, той остави настрана опустошаващото нещо и си припомни уроците на ламата за желанието. Представи си себе си на едно спокойно солено езеро, точно с температурата на тялото, с неопределен цвят. Представи си как се носи по повърхността му напълно неподвижно. И тогава – това бе най-трудно от всичко – постепенно спря да се бори и съпротивлява.

„Страхуваш ли се от унищожение?“ – запита се той.

Пауза. „Не.“

„От значение ли е за теб дали ще бъдеш включен в празнотата?“

Друга пауза. „Не.“

„Искаш ли да изоставиш всичко?“

„Да.“

„Да му се отдадеш напълно?“

Още по-бърз отговор. „Да.“

„Тогава си готов.“

Крайниците му потръпнаха в дълъг спазъм, след това се отпуснаха. През цялото си духовно и физическо същество – във всеки мускул, всяка клетка – той усети колебанието на тулпата. После настъпи странен, напълно неизразим момент на застой. И тогава нещото бавно отпусна своята хватка.

В този миг Пендъргаст позволи в съзнанието му да се оформи един нов образ – ярък и неотвратим.

Сякаш от много далеч, той чу брат си да говори отново: Vale, frater! 3333
  Сбогом, братко (лат.) – Б.пр.


[Закрыть]

За момент Диоген стана отново видим. После пак тъй бързо, както се беше появил, започна да избледнява.

– Почакай – каза Пендъргаст. – Не си отивай.

– Трябва.

– Искам да разбера. Наистина ли си мъртъв?

Диоген не отговори.

– Защо го направи? Защо ми помогна?

– Не го направих заради теб – отговори Диоген. – Направих го заради детето си. – И докато се стопяваше в обгръщащата го мъгла, той му изпрати лека, загадъчна усмивка.


Констанс седеше в люлеещия се стол до краката на Пендъргаст. Десетина пъти беше вдигала и насочвала пистолета към сърцето му; и десетина пъти се бе разколебавала. Тя едва усети, когато корабът възстанови курса си внезапно, понасяйки се отново напред с висока скорост. За нея корабът бе престанал да съществува.

Вече не можеше да чака. Беше жестоко да го оставя да страда. Винаги е бил грижовен към нея; трябваше да уважи това, което – нямаше съмнение, – би било неговото желание. Като стисна здраво оръжието, тя го вдигна този път решително.

Силна конвулсия разтърси тялото на Пендъргаст. Миг по-късно очите му потрепнаха и се отвориха.

– Алойзиъс? – прошепна тя.

Известно време той не помръдна. После съвсем леко кимна.

Внезапно тя осъзна присъствието на призрака от дим. Беше се материализирал до рамото на агента. В продължение на един момент остана неподвижен. После се понесе първо в една посока, после – в друга, като куче, душещо следа. Скоро изчезна.

– Не се намесвай – прошепна Пендъргаст. Констанс се уплаши от ужасната промяна в него. Но той отвори отново очите си и я погледна; в този миг тя разбра истината.

– Върнал си се обратно – рече тя.

Той кимна.

– Как? – прошепна Констанс.

Той отвърна с възможно най-немощния глас:

– Това, с което се захванах, когато видях Агозиена, беше изгорено в битката. Не беше по-различно от пещ за претопяване. Единственото, което остана сега е… оригиналът.

Той немощно вдигна ръка. Без да чака други думи, тя коленичи до него и го стисна здраво.

– Нека си почина – прошепна той. – Две минути, не повече. След което трябва да тръгваме.

Тя кимна и погледна часовника върху полицата на камината. Над раменете й тулпата се плъзна и се отдалечи. Когато се обърна да я проследи, тя премина – бавно, но целенасочено – над отпуснатото тяло на изпадналата в безсъзнание Мария; после излезе през вратата на апартамента; и потъна в неизвестното.

76.

Льосюр стоеше на помощния мостик и гледаше през прозорците. Носът на кораба пореше тежките вълни с висока скорост, корпусът се тресеше; зелените води обливаха бака. Мъглата се беше вдигнала, дъждът – почти спрял, и видимостта се беше повишила почти на миля.

Никой не говореше. Льосюр беше изтормозил мозъка си да търси изход. Но такъв нямаше. Единственото, което можеха да направят, бе да наблюдават електрониката, над която нямаха никакъв контрол. Електронната карта показваше, че Кериън Рокс са на две морски мили пред тях. Льосюр усети, че по лицето му се стичат пот и кръв и очите му започват да смъдят.

– Предполагаемо време на достигане на Кериън Рокс – след четири минути – съобщи третият капитан.

Наблюдателят стоеше пред прозореца с вдигнат бинокъл и побелели от стискане кокалчета на пръстите. Льосюр се запита защо за мъжа бе толкова важно да гледа как скалите се приближават – не съществуваше нищо, което би могло да се направи. Абсолютно нищо.

Кемпър сложи ръка на рамото му.

– Сър, мисля, че трябва да дадете инструкции на персонала на мостика да заеме защитна позиция с оглед… с оглед предстоящия сблъсък.

Льосюр кимна и усети пристъп на гадене. Обърна се и направи знак за внимание.

– Офицерите и персонала на мостика – каза той. – Всички да легнат на пода в ембрионална поза, с глава между ръцете. Сблъсъкът няма да е кратък. Не ставайте, докато корабът е на ход.

Наблюдателят попита:

– Аз също ли, сър?

– Вие също.

Мъжете неохотно се подчиниха, легнаха на пода и заеха защитни позиции.

– Сър? – обърна се Кемпър към Льосюр. – Не мога да позволя капитанът да бъде ранен в критичния момент.

– Само минутка.

Льосюр хвърли последен поглед към мониторите. Мейсън продължаваше да изглежда спокойна, сякаш им предстоеше най-рутинна маневра – с една ръка, отпусната небрежно на румпела, а с другата нагласяше кичур коса, който се бе измъкнал от фуражката й.

С ъгълчето на окото си той хвана нещо зад прозореца на мостика.

Точно на миля срещу тях видя цветно петно, което изплува от мъглата и се превърна в нащърбена бяла линия под неясния хоризонт. Мигновено разбра, че е силното мъртво вълнение, чиито вълни се разбиваха в периферията на Кериън Рокс. Гледаше едновременно ужасен и омагьосан как бялата линия се превръща в яростна шир от дълги пенести вълни, които се пенеха над външните рифове, избухваха над скалите и изпращаха нагоре високи гейзери. А отвъд разпенената бяла вода се виждаха редица скали, които се мержелееха като черните, разрушени кули на някой мрачен замък от дълбините.

През всичките му години по море това бе най-ужасяващата гледка, която бе виждал.

– Легнете долу, сър! – извика Кемпър от мястото си на пода.

Но Льосюр не можеше да го направи. Не можеше да откъсне очите си от възправящия се срещу тях край. Единици бяха човешките същества, надникнали в самия ад – и според него този котел с бълбукаща вода и назъбени скали бешеадът, истинският ад, далеч по-лош от пламъци и сяра. Студен, черен, воден ад.

Кого залъгваха? Никой не можеше да се спаси – никой.

„Моля те, Господи, нека само да свърши бързо.“

В този момент очите му забелязаха движение върху мониторите на локалната телевизионна система. Мейсън също беше видяла скалите. Беше се навела напред нетърпеливо, сякаш подтикваше кораба напред със самата сила на волята си, жадуваща да го вкара във водния му гроб. Но тогава се случи нещо странно: тя подскочи и се обърна, загледана в нещо, което бе вън от обсега на мониторите. После се дръпна назад, отдалечи се от румпела, а върху лицето й се изписа върховен ужас. Движението й я извади от обсега на камерата и в продължение на един момент не се случи нищо. После се чу странно пропукване на статично електричество върху екрана, почти като облак дим, който пресече образа в посоката, в която бе отстъпила Мейсън. Льосюр удари монитора, предполагайки, че във видеовръзката има проблем. Но радиослушалките му, настроени на честотите на мостика, предадоха смразяващ писък. Беше на Мейсън. Тя се появи отново, като залитна напред. Облакът – то бешенаистина като пушек – се уви около нея и тя го вдишваше и издишваше, като забиваше нокти в гърдите си, в гърлото. Фуражката се изхлузи от главата й и косата й се разпиля в безпорядък, мятайки се напред-назад. Крайниците й се извиха в странни, конвулсивни спазми, сякаш се бореше със собственото си тяло. С тръпка на ужас Льосюр си помисли, че прилича на марионетка, бореща се срещу направляващ я кукловод. Като продължи да се гърчи със същите конвулсивни движения, Мейсън се приближи към контролния панел. Обвитите й в пушек крайници се тресяха. Тогава Льосюр видя протегнатата й напред ръка – противно на волята й, както си личеше – как натиска един бутон. Облакът изглежда бе потънал по-дълбоко в нея, спускайки се надолу през гърлото й, докато тя дращеше във въздуха с агонизиращи ръце и крака. После падна на колене, в карикатурна поза за молитва; падна с вик на пода, вън от обсега на камерата.

В продължение на секунда Льосюр стоеше без да помръдва, забил очи в екрана, поразен и невярващ. После взе радиостанцията, настроена на честотите на гардовете, позиционирани извън мостика.

– Льосюр към охраната на мостика: какво, по дяволите, става там?

– Не знам, сър – дойде отговорът. – Но код три беше отменен. И секретните ключалки към мостика току-що се отключиха.

– Какво чакате тогава, мамка му? – изкрещя той. – Влезте вътре и обърнете ляво на борд, ляво на борд, кучи сине, веднага, веднага, веднага.


    Ваша оценка произведения:

Популярные книги за неделю