Текст книги "Колелото на мрака"
Автор книги: Линкълн Чайлд
Соавторы: Дъглас Престън
Жанр:
Классическая проза
сообщить о нарушении
Текущая страница: 21 (всего у книги 28 страниц)
59.
Льосюр беше решил, че е най-добре да отиде сам.
Сега той спря пред обикновената метална врата на каютата на капитан Кътър, опитвайки се да успокои лицевите си мускули и да регулира дишането си. Когато реши, че изглежда достатъчно спокоен, пристъпи и почука леко два пъти.
Вратата се отвори толкова бързо, че той почти подскочи. Изненада се още повече, когато видя капитана цивилен, облечен в сив костюм, с вратовръзка. Мъжът стоеше на прага, хладният му поглед се заби някъде нагоре, от дребното му тяло се излъчваше гранитна сила и сигурност.
– Комодор Кътър – започна Льосюр, – дойдох тук в качеството си на временно изпълняващ длъжността капитан на кораба, за да… ви помоля за съдействие.
Кътър продължи да се взира. Льосюр усети силата на погледа му толкова интензивно, сякаш мъжът бе забил пръст в средата на челото му.
– Може ли да вляза?
– Щом искате. – Кътър се дръпна назад. Каютата му, което Льосюр не бе виждал преди, беше – както можеше да се предвиди – спартанска: функционална, спретната и безлична. Не се виждаха семейни снимки, нито пък морски или моряшки дрънкулки, никакви мъжки аксесоари, които обикновено има в капитанска каюта, като кутия за пури с овлажнител, бар или червени кожени кресла.
Кътър не покани Льосюр да седне и самият той остана прав.
– Капитане – започна отново Льосюр бавно, – до каква степен сте запознат с настоящата ситуация на кораба?
– Знам само онова, което чух по радиоуредбата – каза Кътър. – Никой не ме е посещавал. Никой не си даде труда да говори с мен.
– Тогава не знаете, че капитан Мейсън окупира мостика, пое контрол над кораба, повиши скоростта по фланга и е решена да насочи „Британия“ право към Кериън Рокс?
Той изрече думата безгласно:
– Не.
– Не можем да измислим как да я спрем. Заключила се е на мостика с обявяването на код три. След малко повече от час ще се ударим в скалите.
При това Кътър направи малка крачка назад, олюля се, след това се стабилизира. Лицето му загуби цвета си. Той не каза нищо.
Льосюр бързо обясни подробностите. Кътър слушаше без да го прекъсва, с неутрално лице.
– Комодор – завърши Льосюр, – само вие и капитан Мейсън знаете цифровата комбинация за изключването на тревога код три. Дори ако успеем да проникнем на мостика и задържим Мейсън, ще продължим да се движим в режима на код три, преди да успеем да поемем контрол над автопилота. Вие знаете тези кодове. Никой друг няма представа.
Тишина. И тогава Кътър каза:
– Компанията разполага с кодовете.
Льосюр направи гримаса.
– Ще отнеме време, докато ги открият. Честно казано, в Корпорацията е пълно безредие заради тази ситуация. По всяка вероятност никой не знае къде са и всеки ще прехвърля отговорността към друг.
Руменината се върна отново върху лицето на капитана. Льосюр се зачуди на какво ли се дължеше. Страх за кораба? Гняв към Мейсън?
– Сър, не става въпрос само за кода. Вие познавате кораба по-добре от всеки друг. Налице е криза и четири хиляди живота висят на косъм. Остават ни седемдесет минути до сблъсъка с Кериън Рокс. Нуждаемсе от вас.
– Мистър Льосюр, да не би да ме молите да поема отново командването на този кораб? – долетя тихият въпрос.
– Ако това е, което трябва, да.
– Кажете го.
– Комодор Кътър, моля ви да поемете командването на „Британия“.
Тъмните очи на капитана заблестяха. Когато заговори отново, гласът му беше нисък и натоварен с емоция.
– Господин Льосюр, вие и палубните офицери сте бунтовници. Вие сте от най-презрения вид човешки създания, които могат да се срещнат в открития океан. Някои действия са толкова отвратителни, че не могат да бъдат променени. Разбунтувахте се и предадохте командването в ръцете на един психопат. Вие и всички ваши поддръжници – ласкатели, конспиратори и блюдолизци, сте планирали това предателство срещу мен, още щом сме напуснали пристанището. Сега повтаряте вихрушката. Не, сър: няма да ви помогна. Нито с кодовете, нито с кораба. Няма да тръгна да бърша сополивия ви нос. Единственото, което дългът ми изисква, е: ако корабът потъва, да потъна с него. Приятен ден, господин Льосюр.
Червенината върху лицето на Кътър продължи да се сгъстява и Льосюр внезапно разбра, че това не е в резултат на гняв, омраза или мрачно предчувствие. Не – дължеше се на триумф: болния триумф на отмъщението.
60.
Облечен в шафрановата роба на тибетски будистки монах, Скот Блекбърн дръпна завесите над плъзгащата се стъклена врата към балкона си, закривайки гледката към сивотата на бурята отвън. Стотици свещи изпълваха салона с трепкаща жълта светлина, докато двете месингови кадилници пълнеха въздуха с изисканото благоухание на сандалово дърво и цветове на пасифлора.
На една малка масичка настойчиво звънеше телефон. Той го погледна намръщено, след това вдигна слушалката.
– Какво има? – попита кратко.
– Скоти? – долетя висок, задъхан глас. – Аз съм, Джейсън. Опитваме се да те открием от часове. Виж, тук всички направо са откачили, трябва да се съберем, за да…
– Млъквай, мътните да те вземат! – прекъсна го Блекбърн. – Ако ми звъннеш още веднъж, ще ти откъсна гръкляна и ще го хвърля в тоалетната. – Той внимателно остави слушалката на вилката й.
Никога не бе чувствал сетивата си толкова изострени, толкова будни, толкова фокусирани. Зад вратите на апартамента си можеше да чуе виковете и ругатните, топуркащите стъпки, писъците, дълбокия грохот на океана. Каквото и да ставаше, не го засягаше и не можеше да стигне до него в заключената му каюта. Тук той беше на сигурно – с Агозиена.
Когато завърши приготовленията си, си помисли за странната траектория на последните няколко дни, и как свръхестествено се бе променил животът му. Телефонното обаждане отникъде за картината; това, как я беше видял за първи път в хотелската стая; освобождаването й от неопитния й, незаслужаващ собственик; занасянето й на борда на кораба. И после, в същия ден, неочакваната среща с Каръл Мейсън, командваща същия кораб – колко странен беше животът! В първия си изблик на гордост от придобивката той бе споделил Агозиена с нея и после се бяха чукали толкова диво, с такава всепоглъщаща страст, че сливането им сякаш бе разбило самия фундамент на съществото му. Но след това бе видял промяната у нея, точно както видя промяната в себе си. Бе забелязал не можещия да се сбърка глад за притежание в очите й, победоносното и ужасяващо изоставяне на всички стари и тесногръди морални ограничения.
Едва тогава осъзна онова, което би трябвало да прозре преди: че е трябвало интуитивно да се погрижи за защитата на трофея си. Всеки който го видеше, щеше да изгаря от желание да го притежава. Защото Агозиенът, тази невероятна мандала-вселена, имаше уникална сила над човешкия ум. Сила, която можеше да бъде освободена. И той, над всички други, бе в идеалната позиция да я освободи. Имаше капитала, прозорливостта и – най-вече – технологията. С графичната си топ технология той можеше да предаде образа във всичките му изящни подробности на целия свят, при огромна печалба и влияние за себе си. С неограничения си достъп до капитал и талант, можеше да отключи тайните на образа и да научи как той упражнява удивителните си ефекти върху човешкия мозък и тяло, и да приложи тази информация за създаването на други изображения. Всички на земята – или най-малкото тези, които поне малко се интересуваха – щяха да бъдат променени напълно. Той щеше да притежава оригинала; щеше да контролира как неговото подобие се разпространява. Светът щеше да стане ново място: неговотомясто.
Освен него имаше и друг, който знаеше за убийството, което бе извършил. Агент, който – сега вече бе убеден – го преследваше на кораба. Мъж, който използваше всички възможни средства, дори камериерките от персонала на „Британия“, за да отнеме от него най-ценната му вещ. При тази мисъл той усети, че кръвта му се разпалва и сърцето му забързва; усети толкова силна омраза, че ушите му писнаха и изпукаха отвътре. Как този човек бе научил за мандалата Агозиен, Блекбърн не можеше да разбере. Може би Амброуз се беше опитал да я продаде първо на него; може би непознатият беше друг познавач. Но в края на краищата какво му пукаше как онзи бе научил: часовете му вече бяха преброени. Блекбърн беше видял разрушителната работа на една тулпа 2424
В тибетската мистика същество или предмет, създаден единствено чрез чистата сила на волята; материализирана мисъл, приела физическа форма. – Б.пр.
[Закрыть]преди, и онази, която той бе призовал – благодарение на истинската сила на желанието – беше изключително коварна и мощна. Нито едно човешко същество не би могло да се спаси от нея.
Той си пое дълбоко въздух на пресекулки. Не можеше да доближи Агозиена в подобно състояние на омраза и страх, на привързаност към материалния свят. Опитът да задоволиш светски желания беше като да носиш вода в морето; нямаща край работа, и в основата си – безполезна.
Като си пое бавно и още по-дълбоко дъх, той седна и затвори очи, концентрирайки се върху нищото. Когато усети, че вълничките в съзнанието му се изглаждат, се изправи отново, отиде до отсрещната стена на салона, свали платното на Брак, обърна го и откачи фалшивата подплата, разкривайки отдолу танката. Извади я с изключително внимание и като държеше очите си настрана, я закачи с един копринен шнур на златна кука, която бе забил в стената.
Отпусна се пред картината и застана в поза лотос, слагайки дясната си ръка върху лявата, палците се докосваха във формата на триъгълник. Леко наведе врата си и върхът на езика му докосна небцето зад горните зъби; погледът му беше разфокусиран върху пода пред него. След това с възхитителна бавност той вдигна очи и погледна Агозиена.
Изображението беше красиво осветено от искрящите свещи, подредени на сребърни подноси, жълти и златни нюанси, които играеха като втечнен метал върху повърхността на танката. Постепенно – много бавно – тя се отвори към него. Той почувства как силата й потича през него като бавно електричество.
Агозиенът беше свят в самия себе си, отделна вселена, толкова объркана и дълбока, колкото нашата собствена, безмерна сложност, заключена в двуизмерна повърхност с четири края. Но да погледнеш Агозиена означаваше по магичен начин да освободиш образа от неговите две измерения. Той приемаше облик и форма в съзнанието; странните, преплетени линии на картината се превръщаха в електрически жици и се сливаха с потоците на душата му. Когато той стана картината и картината стана той, времето забави ход, разтвори се и накрая престана да съществува; мандалата изпълни съзнанието и душата му, владееше го напълно: пространство без пространство, време без време, бидейки всичко и нищо едновременно…
61.
Затишието, паднало над мъждиво осветения салон на апартамент „Тюдор“, не даваше представа за скритото напрежение в каютата. Констанс стоеше пред Пендъргаст, гледаше го как спокойно отпива от чая си и слага чашата обратно на масичката.
– Е? – вдигна вежди той. – Не разполагаме с цял ден.
Констанс си пое дъх.
– Алойзиъс, не мога да повярвам, че седиш тук толкова невъзмутимо и проповядваш нещо, против което винаги си бил.
Пендъргаст въздъхна със зле прикрито раздразнение.
– Моля те не обиждай интелигентността ми като протакаш този безсмислен спор.
– По някакъв начин Агозиенът е отровил съзнанието ти.
– Агозиенът не е направил нищо подобно. Той освободисъзнанието ми. Изчисти го от наивните и ограничени схващания за морал.
– Агозиенът е инструмент на злото. Монасите го знаеха.
– Имаш предвид монасите, които се страхуваха толкова, че не смееха да погледнат Агозиена?
– Да, и бяха по-умни от теб. Явно Агозиенът има силата да маха всичко добро, от всякакъв вид, и… и да управляваонези, които го погледнат. Виж какво направи с Блекбърн, как уби, за да го вземе. Виж какво прави с теб.
Пендъргаст се изсмя.
– Агозиенът пречупва неустойчивия ум и засилва по-силния. Виж какво направи с моя ум, с този на Мейсън!
– Какво?
– Наистина, Констанс, разчитах повече на теб. Разбира се, Мейсън го е видяла – какво друго обяснение би могло да има? Как? Не знам и не ме интересува. Тя стои зад изчезванията и убийствата – много внимателно повиши напрежението, докато се стигна до състояние на бунт и получи контрол над кораба; сега го води към Сейнт Джонс и може да реши да го насочи към Кериън Рокс.
Констанс се взираше в него. Теорията изглеждаше абсурдна – а може би беше абсурдна? Почти насила тя успя да види как подробностите започват да идват на местата си.
– Но вече нищо от това не е важно – размаха ръка Пендъргаст. – Повече не мога да отлагам. Тръгвай с мен сега.
Тя се поколеба.
– При едно условие.
– И какво е то, ако мога да знам?
– Първо ми направи компания в една сесия Чонг Ран.
Пендъргаст присви очи.
– Чонг Ран? Ама че извратено – няма време.
– Имавреме. И двамата имаме духовната подготовка да достигнем бързо стонг па найд. От какво се боиш? Че тази медитация може да те върне към нормалност? – Това всъщност беше най-голямата й надежда.
– Пълен абсурд. Няма връщане назад.
– Тогава медитирай заедно с мен.
Пендъргаст остана неподвижен известно време. После лицето му отново се промени. Изведнъж стана по-спокойно, уверено, сдържано.
– Много добре – съгласи се той. – Готов съм. Но и аз имам условие.
– Кажи го.
– Възнамерявам да взема Агозиена, преди да напуснем кораба. Ако Чонг Ран не ти донесе очакваното удовлетворение, тогава ще погледнеш Агозиена. Той ще те освободи, както стори с мен. Това е голям подарък, който ти предлагам, Констанс.
При тези думи тя сдържа дъха си.
Пендъргаст се усмихна студено.
– Ти каза своето условие. Сега и аз казах моето.
Още известно време тя остана мълчалива. Накрая установи, че отново диша, гледайки в сребристите му очи.
– Много добре. Приемам.
Той кимна.
– Отлично. Тогава да започнем?
В този момент на входната врата се чу почукване. Констанс отиде и отвори. Отвън в коридора стоеше с разтревожено лице Мария.
– Съжалявам, госпожице Грийн – каза тя. – Не може да се намери никакъв лекар. Проверих навсякъде, но този кораб полудява, всички крещят, пият, плячкосват…
– Всичко е наред. Ще ми направиш ли една последна услуга? Би ли останала отвън няколко минути, да не позволяваш никой да не ни безпокои?
Камериерката кимна.
– Благодаря ти много. – И тя затвори тихо вратата след себе си, върна се в дневната, където Пендъргаст беше седнал по турски на килима, отпуснал китки върху коленете си и чакаше с тихо доволство.
62.
Кори Пенър, помощник информационен технолог втори разряд, седеше в сиянието на централното помещение на компютърната зала на Палуба В, наведен над терминала с данните за достъп.
Хафнагел, началник-отдел Информационни технологии, погледна към дисплея над рамото на Пенър през замъглените си очила.
– Е? – рече той. – Можеш ли да го направиш?
Въпросът беше придружен от неприятния дъх от устата му и Пенър стисна устни.
– Съмнително е. Изглежда здраво защитено.
Лично той смяташе, че може да го направи. Имаше само няколко системи на борда на „Британия“, които наистина не би могъл да разбие – но нямаше намерение да го обявява, особено пък на шефа си. Колкото повече мислеха, че можеш да направиш, толкова повече те караха да правиш, – беше стигнал до тази истина по трудния начин. А и факт бе, че наистина не искаше никой да знае как разглежда забранените за достъп служебни данни през свободните си часове. Внимателен оглед на мултимедийната система на кораба, излъчваща филми срещу заплащане, например, му позволи да натрупа една солидна частна колекция от дивидита.
Той натисна няколко клавиша и на екрана се появи ново меню:
Пенър търсеше на „Управление“ и избра „Автопилот“ от субменюто, което се появи. На екрана дойде съобщение за грешка: „Работният режим на автопилота недостъпен при включена система.“
Е, добре, очакваше го. Излизайки от менюто, той даде команда и започна да трака бързо. На екрана се появиха редица малки прозорци.
– Какво правиш сега? – попита Хафнагел.
– Ще опитам да използвам някаква диагностична „задна врата“ за достъп към автопилота. – А как щеше да получи достъп, нямаше да каже: не беше нужно Хафнагел да знае всичко.
В далечния край на стаята иззвъня телефон и един от техниците вдигна.
– Господин Хафнагел, обаждането е за вас, сър. – На лицето на техника се изписа разтревожено изражение. Пенър знаеше, че сигурно и той щеше да е разтревожен, ако нямаше такова високо мнение за способностите си.
– Идвам. – Хафнагел се отдалечи.
„Слава богу.“ Пенър бързо извади едно сиди от джоба на лабораторната си престилка, пъхна го в драйвъра и зареди три софтуерни инструмента в паметта: мониторинг на системните процеси, криптографски анализатор и хекс дизасемблер. След това върна сиди-то в джоба си и минимизира трите програми, секунди преди Хафнагел да се върне. Няколко кликвания с мишката и се появи ново меню:
HMS „Британия“ – Централни системи
Автономни системи (Диагностичен режим)
Субсистема VII
Ядро на автопилота
Помисли си да зададе въпрос, преди Хафнагел да е започнал отново:
– Когато… искам да кажа, ако… прехвърля контрола на ръчно обслужване, какво да правя после?
– Дезактивирай автопилота. Неутрализирай го напълно и включи на ръчен контрол на румпела към помощния мостик.
Пенър облиза устните си.
– Истина ли е, че капитан Мейсън е превзела…
– Да, истина е. Сега се захващай.
Пенър почувства за първи път, че го пробожда нещо като страх. След като се убеди, че мониторинга на процесите е активиран, той избра автопилота и кликна на „диагностичния“ бутон. Отвори се нов прозорец и избълва поток от цифри.
– Какво е това?
Пенър погледна, отронвайки вътрешно една въздишка. „Типичният шеф на Информационни технологии“, помисли си той. Речникът му бе пълен с най-модерния компютърен жаргон, но си нямаше и понятие за това как работят нещата в действителност. На глас той каза:
– Данните на автопилота, течащи в реално време.
– И?
– Възнамерявам да намеря решението по обратния път, да намеря кодовете за прекъсванията, след което ще използвам вътрешни тригери, за да прекъсна процеса.
Хафнагел кимна важно, сякаш разбираше какво му казват. Мина доста време, докато Пенър проучи данните.
– Е? – вдигна вежди Хафнагел. – Давай. Разполагаме с по-малко от час.
– Не е чак толкова лесно.
– Защо?
Пенър посочи към екрана.
– Погледнете. Това не е хексадецимален код. Командите са били криптирани.
– Можеш ли да разбиеш кода?
„Все едно да плашиш мечка с гора“, помисли си Пенър. Съвсем внезапно той осъзна, че ако изиграеше правилно картите си, можеше да получи тлъста хапка, а защо не дори повишение. Кори Пенър, заместник-началник на отдел „Информационни технологии“, героят, спасил „Британия“.
Харесваше му как звучи. Започна да се отпуска; това щеше да е върхът.
– Ще е трудно, наистина трудно – каза той, а тонът му бе почти мелодраматичен. – В това нещо тук е използвана сериозна кодираща програма. Нещо, което да можете да ми кажете?
Хафнагел поклати глава.
– Кодирането на автопилота е извършено от немска софтуерна фирма. Корпорацията не може да намери документацията или договорите. Освен това в Хамбург работното време вече е свършило.
– Тогава ще трябва да анализирам кодираната сигнатура, преди да мога да определя каква стратегия за дешифриране да използвам за нея.
Докато Хафнагел гледаше, той прокара потока от данни за автопилота през криптографския анализатор.
– Използвана е вградена, хардуерно базирана кодирана система – обясни той.
– Това лошо ли е?
– Не, добре е. Обикновено хардуерното кодиране твърде лесно се разбива, особено на 32 битови системи. Стига да не е AES, или друг многобитов алгоритъм, би трябвало да мога да го разбия – пардон, дешифрирам, след известно време.
– Ние не разполагаме с известновреме. Както вече ти казах, имаме по-малко от час.
Пенър не обърна внимание на думите му, вперил поглед в екрана на анализатора. Беше схванал проблема. Осъзна, че вече не му пука дали шефът му ще види неортодоксалните методи, които използваше.
– Е? – притисна го Хафнагел.
– Задръжте малко, сър. Анализаторът определя в момента доколко сложно е кодирането. В зависимост от това колко битово е криптирането, мога да атакувам по страничен канал, или може би…
Анализаторът завърши и се появиха голямо количество цифри. Въпреки горещината в залата Пенър усети, че изстива.
– Исусе – промърмори той.
– Какво е това? – мигновено попита Хафнагел.
Пенър се взираше в данните объркано.
– Сър, вие казахте по-малко от един час. Един час, преди… какво точно?
– Преди „Британия“ да се блъсне в Кериън Рокс.
Пенър преглътна.
– И ако този план не проработи… какъв е план „Б“?
– Не е твоя грижа, Пенър. Продължавай да работиш.
Пенър прочисти гърлото си.
– Програмата използва криптиране, основано на елиптични криви. Най-модерното. С 1024 битов фронт енд и 512 битов симетричен бек енд.
– Е, и? – не се сдържа шефът му. – Колко време ще ти отнеме?
В тишината, последвала въпроса, Пенър внезапно започна да усеща дълбокото боботене на корабните двигатели, глухото удряне на носа, предизвикано от прекомерно високата скорост на насрещните вълни, глухия напор на вятъра и водата, които се чуваха дори през бученето на охлаждащите вентилатори в лишеното от прозорци помещение.
– Пенър? По дяволите, кажи колко време ще ти трябва?
– Толкова години, колкото са песъчинките по плажовете на целия свят – промърмори той, почти задушавайки се от обхваналото го чувство на ужас.
