Текст книги "Колелото на мрака"
Автор книги: Линкълн Чайлд
Соавторы: Дъглас Престън
Жанр:
Классическая проза
сообщить о нарушении
Текущая страница: 18 (всего у книги 28 страниц)
49.
Льосюр беше от един час на следобедна вахта и стоеше пред командния пулт с гигантската редица електронни морски карти и векторен радар, проследявайки движението на кораба, докато пресичаха Голямата плитчина по курс към Сейнт Джонс. Нямаше морски трафик – само няколко големи кораба бяха излезли в бурята – и „Британия“ напредваше бързо.
След смяната на командването на мостика бе настъпила зловеща тишина. Капитан Мейсън изглеждаше потисната под бремето на новите си отговорности. Не беше напускала мостика след отвеждането на капитан Кътър и Льосюр имаше чувството, че няма да се мръдне оттам до влизането им в пристанище. Беше повишила степента на тревога по ISPS до второ ниво. След това разчисти мостика от всички, с изключение на най-важните персони, оставяйки вахтения офицер, кормчията и един наблюдател на пост. Льосюр беше изненадан от това колко добро се оказа това решение: създаде се оазис на спокойствие и концентрация, каквито рядко царяха на един пренаселен от специалисти капитански мостик.
Той се запита как действията по този прословут Параграф V ще бъдат представени пред Корпорацията и как това ще се отрази на собствената му кариера. Неприятно, без съмнение. Утеши се, че не е имал избор. Беше постъпил правилно и това бе, което имаше значение. Най-доброто, което можеше да стори. Как другите щяха да го възприемат, не зависеше от него.
Опитните му очи обходиха разсеяно екраните на електрониката и 941 X DGPS 2121
Глобална диференциална система за определяне местоположението на кораба. – Б.пр.
[Закрыть]на „Норд Стар“, четирите различни прибора за електронни морски карти, жироскопа, радара, данните за скоростта, радионавигационната система „Лоран“ и механичния лот. Преценяването на данните от пръв поглед не беше лесно дори за човек, прекарал десет години по вода. Но от друга страна, на едно навигационно табло Льосюр можеше да нанесе на картата курса на кораба по старомодния начин – върху хартия, използвайки комплект хубави месингови навигационни инструменти, успоредни линии и сепаратор, получени от баща му. Той дори от време навреме хвърляше поглед към слънцето или някоя звезда, за да определи местоположението им. Не че беше необходимо, но то му даваше жива връзка с великата традиция на неговата професия.
Погледна към данните за скоростта и курса. Корабът беше на автопилот, както обикновено, и Льосюр трябваше да признае, че „Британия“ доказва, че има необикновено добро поведение във водата, въпреки деветметровите напречни вълни и четиридесетте възлови пориви на вятъра. Истина е, че имаше доста неприятен продължителен период на люлеене, но можеше да си представи колко по-зле щеше да е на някой по-малък круизен кораб. „Британия“ се движеше с двайсет и два възла, по-добра скорост от очакваната. Щяха да стигнат Сейнт Джонс за по-малко от двайсет часа.
Почувства огромно облекчение от начина, по който Мейсън уверено бе поела управлението. В следобедното й изявление към целия кораб по радиоуредбата тя скромно бе обяснила, че комодорът е освободен от длъжност и че тя поема задълженията му. Със спокоен, уверен глас обяви тревога по ISPS код две и уведоми всички, че се отклоняват към най-близкото пристанище. Бе помолила пътниците заради собствената им сигурност да прекарват по-голямата част от времето си в каютите. А когато излизат от тях, за да се хранят, ги посъветва да се движат на групи или по двойки.
Льосюр провери радионавигацията. Колкото по-далеч, толкова по-добре. Нямаше индикации за лед и няколкото кораба, които все още се намираха в Плитчината, бяха далеч от техния курс. Той промени скалата на двайсет и четири мили. Влизаха в контролен пункт, където автопилотът щеше да направи корекция на курса, за да заобиколят Кериън Рокс откъм подветрената страна. После тръгваха право към пристанище Сейнт Джонс.
На мостика се появи Кемпър.
– Как вървят нещата на пасажерските палуби? – поинтересува се Льосюр.
– Толкова добре, колкото би могло да се очаква, сър. – Той се поколеба. – Докладвах смяната на командването на Корпорацията.
Льосюр преглътна.
– И?
– Вдигнаха доста пара, но още няма официална реакция. Изпратили са цял куп телеграми да ни посрещнат в Сейнт Джонс. Направо са превъртели. Главното им безпокойство е лошата публичност. Когато пресата се докопа до случая… – Гласът му секна и той поклати глава.
Мек звън от таблото с електронната морска карта оповести, че контролният пункт е достигнат. Когато автопилотът автоматично се нагоди към новия хединг, Льосюр усети фината вибрация: новият курс леко бе променил ъгъла на кораба спрямо водата и люлеенето се засили неприятно.
– Нов пеленг потвърден, две-две-нула.
Вятърът шибаше прозорците на мостика. Единственото, което можеше да се види, бе носовата част на кораба, наполовина скрита в мъглата, и отвъд нея – безкрайна сивота.
Мейсън се обърна.
– Господин Льосюр?
– Да, капитане?
Тя заговори с нисък глас:
– Тревожа се за господин Крейк.
– Шефа на радиовръзките? Защо?
– Не съм сигурна, че се справя с програмата. Изглежда се е заключил в радиопоста.
Тя кимна към една врата в дъното. Льосюр беше изненадан: рядко я беше виждал заключена.
– Крейк? Дори не знаех, че е на мостика.
– Трябва да съм сигурна, че всички вахтени офицери работят като екип – продължи тя. – Имаме буря, имаме над четири хиляди ужасени пътници и екипаж, освен това ни чака тежка климатична обстановка напред към Сейнт Джонс. Не можем да си позволим никакви закъснели решения или разногласия сред екипажа. Не и сега.
– Да, сър.
– Нуждая се от помощта ви. Вместо да правя голям въпрос, бих искала да разменя няколко думи с мистър Крейк – само ние двамата.
– Вижда ми се уместно, сър.
– Корабът е на автопилот, остават ни още четири часа до Кериън Рокс. Бих искала да напуснете мостика, така че да мога да разговарям с Крейк на спокойствие. Чувствам, че е особено важно господин Кемпър да не е тук.
Льосюр се поколеба. Според устава на мостика трябваше да има минимум двама офицери.
– Временно поемам вахтата – сякаш прочела опасенията му, каза Мейсън. – А Крейк може да бъде смятан за втория вахтен офицер – така че не нарушаваме правилата.
– Да, сър, но в условията на буря…
– Разбирам неохотата ви – кимна Мейсън. – Моля ви само за пет минути. Не искам господин Крейк да се чувства така, сякаш е нападнат. Честно казано, малко се тревожа за емоционалната му стабилност. Дръжте се спокойно и не казвайте на никого.
Льосюр кимна.
– Тъй вярно, сър.
– Благодаря, господин Льосюр.
Льосюр се приближи към дежурния офицер на мостика.
– Придружете ме за момент. – Той кимна и към кормчията: – Вие също.
– Но…
– Заповед на капитана.
– Да, сър.
Льосюр се присъедини към Кемпър.
– Капитан Мейсън поема вахтата за няколко минути. Иска да напуснем мостика.
Кемпър го погледна остро:
– Защо?
– Заповед – отвърна Льосюр с тон, който – надяваше се – ще прекрати по-нататъшни въпроси. Той погледна часовника си: петте минути течаха. Те се придвижиха към вътрешния трап, точно зад люка на мостика и Льосюр затвори вратата, като внимаваше да не се заключи.
– За какво е всичко това? – попита Кемпър.
– Корабни дела – отговори Льосюр с по-остър тон.
Стояха в мълчание. Льосюр погледна часовника си. Още две минути.
В отсрещния край на вътрешния трап вратата се отвори и някой влезе. Беше Крейк.
– Мислех, че сте в радиопоста – каза той.
Крейк го погледна така, сякаш се беше побъркал:
– Току-що идвам за дежурство, сър.
– Но капитан Мейсън…
Думите му бяха прекъснати от нисък сигнал и проблясване на червена лампичка. Последваха серия меки изщраквания по дължината на люка към мостика.
– Какво е това, по дяволите? – попита кормчията.
Кемпър гледаше мигащата червена лампа над вратата.
– Исусе Христе, някой обяви ниво три от ISPS!
Льосюр хвана бравата и се опита да я отвори.
– Заключва се автоматично в случай на тревога – обясни Кемпър. – Изолира мостика.
Льосюр усети, че кръвта му замръзва; единственият човек на мостика беше капитан Мейсън. Той отиде при интеркома:
– Капитан Мейсън, Льосюр е.
Не последва отговор.
– Капитан Мейсън! Обявена е тревога трета степен. Отворете вратата!
Но отново никой не отговори.
50.
В един и половина часа Роджър Майлс водеше една раздразнена група пасажери от Палуба 10 за последната обедна смяна в „Оскарс“. В продължение на повече от час му бяха задавали въпроси – или по-точно, бе избягвал да им отговаря – за това какво ще се случи, когато стигнат Нюфаундленд; по какъв начин ще се приберат в домовете си; ще им бъдат ли върнати парите от билетите. Никой не му беше казал и думичка, той не знаеше нищо, не можеше да отговори на никого – и вече го бяха „зачислили“ към охраната, каквото и да означаваше това.
Подобно нещо никога досега не му се беше случвало. Най-хубавото нещо от живота на борда бе неговата предвидимост. Но на този воаяж абсолютно нищо не можеше да се предвиди. И в момента му се струваше, че се приближава към края на силите си.
Той вървеше по коридора с крива усмивка на лицето. Пасажерите зад него говореха с високи, недоволни гласове все за същите досадни неща, за които не спираха през целия ден: възстановяване на парите, съдебни процеси, връщане у дома. Той усещаше слабото люлеене на кораба докато вървеше и държеше погледа си извърнат от прозорците, които се редяха от дясната страна на коридора. Лошо му беше от дъжда, от рева на вятъра, от дълбокия грохот на океана, който се блъскаше в корпуса. Истината беше, че океанът го плашеше – винаги го беше плашил – така и никога не се осмели да погледне надолу към водата, дори когато времето беше хубаво, защото тя винаги изглеждаше толкова дълбока и студена. И безкрайна – сива, безконечна шир. След като започнаха изчезванията, един и същ кошмар се повтаряше всяка нощ – сънуваше как пада в тъмния Атлантик в надигащите се води и гледа как корабните светлини изчезват в мъглата. После се събуждаше задъхан сред усуканите, потни чаршафи с разтуптяно сърце.
Не можеше да измисли по-лоша смърт.
Един от мъжете в групата зад него ускори крачка:
– Господин Майлс?
Той се обърна без да забавя, с усмивка, както винаги. Не можеше да изчака да влязат в залата.
– Да, господин…?
– Уендорф. Боб Уендорф. Вижте… имам важна среща в Ню Йорк на петнайсети. Трябва да знам кога ще отплаваме от Нюфаундленд към Ню Йорк.
– Господин Уендорф, не се съмнявам, че компанията ще уреди положението.
– По дяволите, това не е отговор! И още нещо: ако си мислите, че ще пътуваме с кораб до Ню Йорк, много бъркате. Никога повече няма да стъпя на кораб през живота си. Искам самолет, първа класа.
В редиците зад гърба му се чуха одобрителни коментари. Майлс спря и се обърна.
– Докато говорим, компанията вече прави график на полетите. – Той знаеше, че няма такова нещо, но в този момент беше готов да каже всичко, за да разкара тези глупаци от главата си.
– За всичките три хиляди пътници? – Една жена с пръстен на всеки от съсухрените си пръсти се избута напред, размахвайки отрупаните си с бижута, покрити с тъмни старчески петна ръце.
– Сейнт Джонс има международно летище. – Дали беше така? Майлс нямаше представа.
Жената продължи, гласът й беше като звук от трион:
– Откровено казано, намирам липсата на съобщения за непоносима. Платихме много пари, за да направим този воаяж. Заслужаваме все пак да знаем какво става!
„Заслужавате да изритам стария ви отпуснат задник оттук, лейди.“ Майлс продължи да се усмихва.
– Компанията…
– А дали ще ни върнат парите? – прекъсна го друг глас. – Надявам се не мислите, че сме готови да плащаме за такова отношение…!
– Компанията ще се погрижи за всички – каза Майлс. – Моля ви, проявете търпение. – Той се обърна бързо, за да избегне по-нататъшни въпроси – и точно тогава го видя.
Беше едно нещо;нещо като плътен дим в ъгъла на коридора. Движеше се срещу тях с отвратително, вълнообразно движение. Той спря рязко, парализиран, вперил очи напред. Приличаше на тъмна, злокобна мъгла, която сякаш имаше структура на фабрична тъкан, само че неясна, неопределена, по-тъмна в средата, със слаб вътрешен блясък. Очертания, напомнящи свиващи се мускули, пресичаха повърхността му, докато се приближаваше.
Той не бе в състояние да говори, да помръдне. „Значи е истина“, помисли си. „Но не може да бъде. Не може да бъде…“
То се движеше срещу него, като се плъзгаше и виеше, сякаш възнамеряваше да извърши нещо ужасно. Групата спря объркана.
– Какво е това, по дяволите? – извиси се един глас.
Хората се дръпнаха назад, няколко души извикаха уплашено. Майлс не можеше да отмести очите си от това нещо, нито пък да се движи.
– Някакъв природен феномен – рече Уендорф високо, сякаш се опитваше сам да се успокои. – Като кълбовидна мълния.
Нещото се носеше по коридора, непредсказуемо, скъсяваше разстоянието помежду им.
– О, боже!
Зад себе си Роджър Майлс регистрира всеобщо отстъпление, което бързо премина в панически бяг. Писъците и виковете се отдалечиха по коридора. Той все още не можеше да говори, нито да се движи. Остана единствен, вкопан на място.
Когато тодойде още по-близо, той се взря във вътрешността му. Беше някакъв силует, нисък и тумбест, грозен, див, с луди, пронизващи очи…
– Не, не, не, не-е-е-е…
Нисък пронизителен звук се изплъзна от устните на Майлс. Той усети силен дъх на влага и пръст, смрад на изпражнения и гниещи отровни гъби… Звукът в гърлото му се превърна в слуз, когато нещото се плъзна покрай него, без изобщо да го поглежда, отминавайки като студен полъх от винарска изба.
Следващото, което Майлс осъзна беше, че лежи на пода и се взира в охранителя, който държеше чаша вода.
Той отвори уста да заговори, но гласните му струни не произведоха и намек за звук.
– Господин Майлс? Добре ли сте?
Той отговори с нещо, подобно на мучене.
– Господин Майлс, сър?
Той преглътна, размърда влажните си челюсти.
– То… беше… тук.
Една силна ръка се протегна и го издърпа за сакото, вдигайки го да седне.
– Групата ви щеше да ме разкъса, изпаднали са в истерия. Каквото и да е било онова, което сте видели, вече го няма. Претърсихме всички близки коридори. Няма го.
Майлс се наведе, преглътна нещастно и после – сякаш да прогони напълно присъствието на нещото – повърна върху златния килим.
51.
– Капитан Мейсън! – Льосюр натисна силно с пръст бутона на интеркома. – Имаме тревога трета степен. Моля ви, отговорете!
– Господин Льосюр – обади се Кемпър, – тя знае много добре, че имаме тревога трета степен. Нали тя самата я активира.
Льосюр се обърна и впери очи в него:
– Сигурен ли сте?
Кемпър кимна.
Първият офицер се обърна към люка.
– Капитан Мейсън! – извика той отново в интеркома. – Добре ли сте?
Никакъв отговор. Той задумка по люка с юмруци:
– Мейсън!
Обърна се към шефа по сигурността:
– Как да влезем вътре?
– Не можете.
– Имате много здраве, че не мога! Къде е аварийната система за отключване? Нещо се е случило на капитан Мейсън!
– Капитанският мостик е укрепен като пилотска кабина на самолет. Когато алармата е пусната отвътре, мостикът се заключва. Напълно. Никой не може да проникне – освен ако не бъде пуснат от човек, който е вътре.
– Тук някъде трябва да има механична ключалка.
Кемпър поклати глава.
– Нищо, което би позволило нахлуване на терористи.
– Терористи? – Льосюр го погледна невярващо.
– Можете да сте сигурен. Новите наредби по ISPS изискват спазването на всички видове антитерористични мерки на борда на кораба. Най-големият в света океански лайнер – та това е отявлена мишена. Няма да повярвате какви антитерористични системи има на кораба. Имайте ми доверие – няма да успеете да влезете вътре, дори с експлозив.
Льосюр кимна към вратата, дишаше тежко. Беше неразбираемо. Ами ако Мейсън е получила сърдечен пристъп? Ако е загубила съзнание? Огледа се разтревожено и очите му срещнаха само объркани лица. Сякаш очакваха от него да ги ръководи, да ги направлява.
– Последвайте ме до помощния мостик – рече той. – Екраните на локалната телевизионна мрежа ще ни покажат какво става.
Той изтича по вътрешния трап, следван от останалите, и отвори вратата към служебната стълба. Като вземаше наведнъж по три стъпала, слезе на следващото ниво, отвори друга врата, после се втурна по коридора, отмина един матрос, който чистеше, и продължи към входа за помощния мостик. Групата нахълта вътре. Охранителят, наблюдаващ мониторите, свързани с охранителните камери, вдигна поглед с изненада.
– Дайте картина от капитанския мостик – нареди Льосюр. – От всички камери.
Мъжът натрака няколко команди на клавиатурата и мигновено на малките екрани на локалната телевизионна мрежа се появиха половин дузина отделни картини от капитанския мостик.
– Ето къде е! – каза Льосюр, почти рухнал от облекчение. Капитан Мейсън стоеше на румпела, с гръб към камерата, и изглеждаше толкова спокойна, колкото и когато я бяха оставили.
– Защо не е могла да ни чуе по радиото? – попита той. – Нито пък, когато чукахме…
– Може да ни е чула – допусна Кемпър.
– Но тогава защо…? – Льосюр се спря. Привикналите му към кораба сетива усетиха промяна във вибрацията на огромния съд, макар че беше толкова слаба, усетиха промяната на океана. Корабът обръщаше.
– Какво е това, по дяволите?
В същото време настъпи не можещото да се сбърка потръпване, свързано с увеличаване на скоростта.
Той усети, че в гърдите му се стяга голям леденостуден възел. Хвърли поглед към екраните, които показваха курса и скоростта, взря се в редиците от числа, които се сменяха, докато поемаха нов хединг и курс. Двеста градуса напред, при постоянно увеличаваща се скорост.
Двеста градуса напред… Льосюр бързо погледна към морската карта, която вървеше по един близък плоскоекранен монитор. Всичко беше тук, във възхитителни цветове, малкият символ на кораба, правата линия на хединга му, хлътнатините и скалите на Голямата плитчина.
Той усети, че коленете му омекват.
– Какво има? – попита Кемпър, като се взираше в лицето на Льосюр. После проследи очите на първия помощник до електронната карта.
– Какво…? – започна Кемпър отново. – О, боже мили. – Той не откъсваше очи от големия екран. – Нали не мислиш, че…
– Какво има? – попита Крейк, пристъпвайки към тях.
– Капитан Мейсън увеличава скоростта към фланга – отговори Льосюр с равен, глух глас. – Освен това току-що промени курса. Движим се право към Кериън Рокс.
Той се обърна към екраните, показващи капитан Мейсън на румпела. Главата й беше леко извърната и той видя профила й – по устните й играеше слаба усмивка.
Отвън, в покрития с линолеум коридор Лий Нгъ спря и се ослуша напрегнато. Нещо сериозно ставаше, но гласовете внезапно секнаха. Сигурно не беше доразбрал. Езиков проблем – въпреки старателното учене, английският му все още не беше това, което му се искаше. Беше трудно да учиш нов език на шейсетгодишна възраст. А като се прибавеха и всичките тези морски термини, които дори не бе срещал в евтиния си виетнамско-английски речник…
Той поднови отново работата с парцала. Тишината, която идваше от отворената врата към помощния мостик, сега бе заменена от взрив от гласове. Възбудени разговори. Лий Нгъ се промъкна по-близо, с наведена глава, като движеше парцала в широки полукръгове, заслушвайки се внимателно. Гласовете станаха високи, настоятелни и сега той започна да осъзнава, че не беше разбрал погрешно.
Дръжката на парцала падна и изтрополи на пода. Лий Нгъ отстъпи назад, после още малко. Обърна се и тръгна, като крачките му преминаха в бяг. Бягането неведнъж беше спасявало живота му в безнадеждни ситуации през войната. Но дори като тичаше, той си даваше сметка, че това не е като във войната: тук нямаше място за спасение, нямаше я защитната стена на джунглата отвъд последното оризище.
Това тук беше кораб. Нямаше къде да избяга.
52.
Констанс Грийн беше слушала внимателно изявлението на изпълняващия длъжността капитан по радиоуредбата, силно облекчена от новината, че корабът най-накрая се отклонява към Сейнт Джонс. Беше успокоена също така от предприетите строги мерки. Всяка преструвка, че това е един забавен воаяж, беше рухнала: сега ставаше въпрос за сигурност и оцеляване. Може би, помисли си тя, беше карма, че някои от тези свръхпривилегировани хора бяха зърнали реалността на живота.
Тя погледна часовника си. Един и четиридесет и пет. Пендъргаст беше казал, че иска да спи до три и тя смяташе да го остави. Той явно се нуждаеше от почивка, дори и само да се освободи от паниката, която го бе обзела. Не й бе известно да е спал през деня друг път, нито пък да е пил алкохол преди обяд.
Констанс се настани на дивана и отвори томче с есета на Монтен, като се опита да освободи съзнанието си от грижите. Но точно когато се унесе в елегантните френски обрати на речта, се чу тихо почукване на вратата.
Тя стана и отиде дотам.
– Мария е. Отворете, ако обичате.
Констанс отвори и камериерката се плъзна бързо вътре. Обикновено безупречната й униформа сега бе мръсна, а косата й – разрошена.
– Заповядайте, Мария, седнете. Какво става?
Жената седна и прокара ръка по челото си.
– Отвън е инсане.
– Моля?
– Как го казвате? Лудница. Чуйте, нося ви новини. Много лоши новини. Разнасят се като пожар по долните палуби. Моля се да не е истина.
– Какво има?
– Изпълняващият длъжността капитан – казаха че е капитан Мейсън, – се е заключила на мостика и е насочила кораба към скалите.
– Какво?
– Към скалите. Кериън Рокс. Говори се, че ще се блъснем в тях след по-малко от три часа.
– Звучи ми като истеричен слух.
– Може би – съгласи се Мария, – но всички от екипажа вярват в този слух. И на помощния мостик става нещо сериозно, непрекъснато влизат и излизат офицери, цари неестествена активност. Освен това, онова нещо, онзи дух…отново са го видели. Този път група пътници, както и директорът на круиза.
Констанс спря. Корабът потрепери отново, преодолявайки друга голяма вълна, накланяйки се странно. Тя погледна Мария.
– Почакайте ме тук, ако обичате.
Тя се изкачи по стъпалата и почука на вратата на Пендъргаст. Обикновено той отговаряше веднага, гласът му беше ясен и спокоен, сякаш е бил буден от часове. Този път, нищо подобно. Повторно почукване.
– Алойзиъс?
Отвътре се чу нисък глас:
– Помолих те да ме събудиш в три.
– Има нещо спешно, за което трябва да знаеш.
Дълга тишина.
– Не виждам защо да не може да почака.
– Това не може да чака, Алойзиъс.
Дълга тишина.
– Ще сляза след малко.
Констанс се спусна долу. Няколко минути по-късно Пендъргаст се появи, облечен с черни панталони и бяла колосана риза отгоре, оставена незакопчана, с преметнато черно сако и вратовръзка през едната ръка. Той хвърли сакото си на стола и се огледа.
– Яйцата ми по бенедиктински и чая?
Констанс го погледна.
– Затворили са румсървиса. Храната ще се сервира само в определените за хранене часове.
– Сигурно Мария ще успее да намери нещо, докато се избръсна.
– Нямаме време за ядене – каза Констанс раздразнено.
Пендъргаст отиде в банята, оставяйки вратата отворена, съблече бялата риза от добре оформеното си тяло и я метна на металната пръчка за закачане; после пусна водата и насапуниса лицето си. Извади дълъг бръснач и започна да го точи. Констанс понечи да затвори вратата, но той я възпря с ръка.
– Очаквам да чуя какво е толкова важно, че да прекъсне дрямката ми.
– Мария казва, че капитан Мейсън – онази, която пое командването от Кътър, след като той отказа да смени курса – е превзела мостика и води кораба към сблъсък с риф.
Бръсначът спря плавното си движение по бялата челюст на Пендъргаст. Минаха почти трийсет секунди. След това бръсненето се поднови.
– И защо Мейсън е направила това?
– Никой не знае. Изглежда се е побъркала.
– Побъркала се е – повтори Пендъргаст. Стърженето продължи, влудяващо бавно и прецизно.
– И като връх на всичко – каза Констанс, – имало е друга среща с онова нещо, тъй наречения призрак. Доста хора са го видели, включително директора на круиза. Сякаш… – Тя спря, несигурна как да го изрази, после се отказа от идеята. Явно се дължеше на въображението й.
Бръсненето на Пендъргаст продължи в тишина, единствените звуци бяха слабият грохот и блъскането на бурята отвън и случайните високи гласове в коридора. Констанс и Мария чакаха. Най-накрая той приключи. Изплакна, избърса бръснача и го сгъна, попи лицето си, облече ризата и я закопча; пъргавите му пръсти изкусно вързаха възела на вратовръзката и след миг той пристъпи в дневната.
– Къде отиваш? – попита Констанс, едновременно раздразнена и уплашена. – Имаш ли изобщо идея какво става тук?
Той взе сакото си.
– Искаш да кажеш, че не си разбрала?
– Естествено, че не съм! – Тя усети, че губи самообладание. – Не ми казвай, че ти си разбрал!
– Така е. – Пендъргаст облече сакото си и се насочи към вратата.
– Какво?
Той спря.
– Всичко е свързано, както предполагах по-рано – кражбата на Агозиена, убийството на Джордан Амброуз, изчезванията на борда и убийствата, а сега и този полудял капитан, насочил кораба към риф. – Той се засмя. – Да не споменаваме твоя „призрак“.
– Как? – Гласът й издаваше отчаяние и нетърпение.
– Ти имаш същата информация, която и аз, и намирам, че обясненията са толкова досадни. Освен това сега са без значение – всичките. – Той махна с ръка неопределено към стаята. – Ако онова, което казваш, е истина, всичко това скоро ще се забие в дълбоката кал на дъното на Атлантика, а точно сега имам да свърша нещо важно. Ще съм тук след по-малко от час. Може би междувременно ще успееш да ми уредиш яйца по бенедиктински и зелен чай?
Той излезе.
Констанс гледа вратата дълго, след като тя се затвори след него. После се обърна бавно към Мария. Известно време не каза нищо.
– Да? – вдигна въпросително вежди камериерката.
– Искам да те помоля за една услуга.
Камериерката чакаше.
– Моля те да доведеш лекар колкото е възможно по-скоро.
Мария я погледна разтревожено.
– Болна ли сте?
– Не. Но мисля, че тойе болен.
