Текст книги "Колелото на мрака"

45.

Льосюр пресрещна щаб-капитан Мейсън, когато тя влезе през външния люк на охраняемия вход на мостика. Мейсън спря, когато видя лицето му.

– Капитан Мейсън… – започна той, но се разколеба.

Тя го погледна, лицето й не издаваше нищо. Продължаваше да изглежда спокойна, съсредоточена, с прибрана под капитанската фуражка коса, без нито един стърчащ кичур. Единствено очите й говореха за дълбока тревога.

Погледът й се плъзна за миг преценяващо към данните на приборите, после отново върна вниманието си към него.

– Искате ли да ми кажете нещо, господин Льосюр? – Гласът й прозвуча преднамерено неутрално.

– Чухте ли за последното убийство?

– Да.

– Комодор Кътър отказва да се отклони към Сейнт Джонс. Поддържаме курс към Ню Йорк. Шейсет и пет часа и нещо.

Мейсън не направи коментар. Той се обърна да тръгне, но усети възпиращата й ръка на рамото си. Бе леко изненадан: никога не го бе докосвала преди.

– Капитан Льосюр – каза тя. – Искам да дойдете с мен, когато говоря с комодора.

– Бях освободен от мостика, сър.

– Смятайте се за възстановен. И моля ви, извикайте втория и третия помощник-капитани на мостика, заедно с господин Холси, главния механик. Искам да присъстват като свидетели.

Льосюр усети, че сърцето му забързва.

– Да, сър.

Беше въпрос на пет минути да ги събере и да се върне на мостика. Мейсън ги посрещна на охраняемия вход. Зад гърба й виждаше, че комодорът продължава да крачи напред-назад пред прозорците. При звука от тяхното влизане той спря и вдигна поглед. Не можеше да не види, че най-отзад е застанала Мейсън.

Воднистите му очи се преместиха от Льосюр към нея и после обратно.

– Какво прави тук първият помощник, капитан? Освободих го.

– Помолих го да се върне на мостика, сър.

Настъпи дълга тишина.

– А останалите?

– Помолих и тях.

Кътър продължаваше да я гледа с неподвижен поглед.

– Проявявате неподчинение, капитане.

След кратка пауза Мейсън отвърна:

– Комодор Кътър, най-учтиво ви моля да обясните решението си за поддържане на курс и хединг за Ню Йорк, вместо да отклоните към Сейнт Джонс.

Очите на Кътър станаха твърди.

– Вече го обсъдихме. Такова отклонение е необмислено и съвсем не необходимо.

– Извинете ме, сър, но мнозинството от подчинените ви, както и делегация видни пътници, са на друго мнение.

– Повтарям: проявявате неподчинение. В резултат на което сте освободена. – Кътър се обърна към двамата охранители, които стояха на входа. – Придружете капитан Мейсън.

Двамата мъже пристъпиха към нея.

– Последвайте ни, сър – рече единият от тях.

Мейсън ги игнорира.

– Комодор Кътър, не сте видели онова, което видях аз; което ниевидяхме. На борда на този кораб има четири хиляди и триста ужасени пътници и екипаж. Охранителният персонал е напълно неспособен да се справи със ситуация от такава величина, нещо, което господин Кемпър отлично знае. А тя продължава да ескалира. Контролът, и следователно сигурността на този кораб, са застрашени. Настоявам да се отклоним към най-близкото достъпно пристанище – Сейнт Джонс. Всеки друг курс ще изложи на опасност кораба и ще представлява нарушение на задълженията според Параграф V от Морския кодекс.

Льосюр дишаше мъчително. Той очакваше разярени изблици или студено отхвърляне в стил капитан Блай 1717
  Уилям Блай, капитан на кораба „Баунти“, е сред първите европейци, стигнали до тихоокеанските острови. Поради лошото му отношение към моряците, през 1798 г. на „Баунти“ избухва бунт, Блай и привържениците му са свалени в лодка и оставени на произвола на вълните. Блай обаче успява да се добере до Англия, а бунтовниците бягат от правосъдието и заселват о-в Питкеърн. – Б.пр.


[Закрыть]. Вместо това Кътър направи нещо напълно неочаквано. Тялото му сякаш се отпусна, той заобиколи и се облегна на края на една конзола, скръстил ръце. Цялото му изражение се бе променило.

– Капитан Мейсън, всички ние сме повече от объркани. – Той погледна към Льосюр. – Може би съм бил малко сприхав в реакциите си и към вас, мистър Льосюр. Съществува причина, поради която един кораб има капитан и неговите заповеди не подлежат на разискване. Не можем да си позволим времето и лукса да започнем да се препираме, да обсъждаме доводите и да гласуваме като комисия. Предвид обстоятелствата обаче, се налага да обясня аргумента си. Ще го обясня веднъж, само веднъж. Очаквам – той погледна към палубните офицери и главния механик, и гласът му се втвърди отново – да слушате. Всички вие трябва да се подчинявате на древната и спазвана от векове неприкосновеност на правото на капитана да взема решения на борда на кораба си, дори когато става дума за решения, касаещи ситуации на живот и смърт, точно като тази тук. Ако не съм прав, това ще бъде докладвано веднага щом влезем в пристанище.

Той се изправи.

– Сега сме на двайсет и два часа от Сейнт Джонс, но само ако поддържаме тази скорост. Ако направим отклонение, ще се озовем право в сърцето на бурята. Вместо с попътна вълна, ще сме изложени на странично вълнение, а след като пресечем Голямата плитчина – на насрещно вълнение. Ще е късмет, ако успеем да поддържаме ход двайсет възла. Според тази сметка, Сейнт Джонс е отдалечен на трийсет и два часа, а не на двайсет и два – и то само ако бурята не се влоши. Лесно мога да си представя пристигане в Сейнт Джонс след четирийсет часа от този момент.

– Това е все пак един ден напред…

Капитанът вдигна ръка, лицето му потъмня.

–  Извинетеме. Прав хединг към Сейнт Джонс ще ни отведе опасно близко до Източния шел и Кериън Рокс. Така че ще е нужно да планираме курс предвид тези препятствия, губейки най-малко час или два. Това прави четирийсет и два часа. Голямата плитчина е пълна с риболовни съдове и доста от най-големите преработвателни кораби ще посрещнат бурята недалеч от сушата, с пуснати котви, неподвижни, превръщайки ни в кораб, принуден да дава път при всяка неочаквана среща. Свалете два възла от скоростта и добавете време за маневри – ето ви изгубени още няколко часа. Макар да е месец юли, сезонът на айсбергите не е отминал и неотдавна беше съобщено за повишената им активност във външните зони на Лабрадорското течение, северно от Източната плитчина. Махнете още един час. Така се оказва, че не сме на двайсет и два часа от Сейнт Джонс, а най-малкото на четирийсет и два.

Той млъкна.

– „Британия“ стана сцена на престъпление. Всички пасажери, както и целият екипаж са заподозрени. Независимо къде акостираме, корабът ще бъде задържан от съдебните власти и няма да бъде освободен, преди съдебното разследване на борда да е приключило и всички – пътници и екипаж – не бъдат разпитани. Сейнт Джонс е малко, провинциално градче на остров в Атлантика, с малко полиция. Няма да разполага с необходимите ресурси, за да свърши ефективна работа по събирането на доказателства. „Британия“ може да остане на Сейнт Джонс седмици наред, дори месеци заедно с екипажа си и много пътници, на загуба от стотици милиони долари. Голяма част от хората на борда ще залеят градчето.

Той огледа притихналата група и облиза устни.

– Ню Йорк сити, от друга страна, разполага с условия за провеждане на необходимото криминално и съдебно разследване. Създадените на пасажерите неудобства ще са минимални и корабът ще бъде освободен в рамките на няколко дни. Най-важното, обаче: разследването ще се проведе както му е редът. Убиецът ще бъде заловен и наказан. – Кътър уморено притвори очи, след това пое въздух и ги отвори. Беше бавно, странно движение, от което по гърба на Льосюр полазиха тръпки. – Надявам се, че съм бил достатъчно ясен, капитан Мейсън?

– Да – отвърна Мейсън с леден глас. – Но позволете ми да изтъкна един факт, който пропуснахте, сър: убиецът удари четири пъти за четири дни. Всеки ден по веднъж, като по часовник. Вашите двайсет и четири часа допълнително до Ню Йорк означават още една смърт. Ненужна смърт. Смърт, за която ще бъдете лично отговорен.

Тишината, която настъпи, беше неприятна.

– И какво значение има, че на пътниците ще бъдат създадени неудобства? – продължи Мейсън. – Или че корабът ще бъде задържан в пристанище? Или че Корпорацията може да загуби милиони долари? Какво значение има, когато животът на хората е в опасност?

– Това е истина! – извика Льосюр по-високо, отколкото възнамеряваше. Беше леко изненадан от звука на собствения си глас. Но му беше гадно заради убийството, заради корабната бюрокрация и безконечните разговори по повод печалбите на Корпорацията – и не можа да се сдържи. – За това е всичко: за парите. До тях опира всичко. Колко пари може да загуби компанията, ако корабът й остане в Сейнт Джонс няколко седмици. Парите на Корпорацията ли ще спасявате или човешкия живот?

– Господин Льосюр – каза Кътър, – не сте на себе си…

Но Льосюр го прекъсна:

– Чуйте: последната жертва е невинно шестнайсетгодишно момиче, дете, за бога, което е пътувало с баба си и дядо си. Отвлечено и убито! Какво щяхте да кажете, ако беше ваша дъщеря? – Той се обърна към останалите: – Ще позволите ли това да се случи отново? Ако следваме курса, който препоръчва комодор Кътър, ние по всяка вероятност обричаме друго човешко същество на ужасна смърт.

Льосюр видя, че младшите палубни офицери кимат в съгласие с думите му. Не ги интересуваха загубите на Корпорацията; Мейсън беше напипала чувствителната струна. Само изражението на главния механик, Холси, оставаше неразгадаемо.

– Комодор Кътър, сър, вие не ми оставяте избор – произнесе Мейсън. Гласът й беше тих, но с добре обмислено, почти пламенно красноречие. – Или ще отклоните този кораб, или ще бъда принудена да обявя спешни действия по Параграф V.

Кътър втренчи очи в нея.

– Това би било във висша степен непрепоръчително.

– И последното, което искам. Но ако отказвате да видите причината, не ми оставяте шанс.

–  Мамка му! – Ругатнята, излязла от устните на комодора, произведе истински шок на мостика.

– Комодор? – вдигна вежди Мейсън.

Но Кътър не отговори. Той се взираше навън през прозорците на мостика, заковал очи в неясния хоризонт. Устните му се движеха беззвучно.

– Комодор? – повтори Мейсън.

Отговор не последва.

– Много добре. – Тя се обърна към групата: – Като втора в управлението на „Британия“, съм принудена да приложа Параграф V срещу комодор Кътър за неизпълнение на служебния дълг. Кой от вас ме подкрепя?

Льосюр усети как сърцето му започва да бие силно в гърдите, сякаш ще се пръсне. Огледа се, очите му срещнаха уплашените, разколебани погледи на останалите. Пристъпи напред:

– Аз – рече кратко той.