Текст книги "Колелото на мрака"
Автор книги: Линкълн Чайлд
Соавторы: Дъглас Престън
Жанр:
Классическая проза
сообщить о нарушении
Текущая страница: 23 (всего у книги 28 страниц)
66.
Бурята вилнееше зад парапета на Полупалуба 7, водните пръски заливаха пода въпреки височината от шейсет стъпки над ватерлинията. Лиу едва успяваше да мисли под рева на океана и воя на вятъра.
Краули се приближи, прогизнал до кости.
– Наистина ли ще опитаме, сър?
– Да имаш по-добра идея? – отвърна Лиу раздразнено. – Дай ми радиостанцията си.
Краули му я подаде.
Лиу я обърна на канал 72 и натисна бутона за предаване.
– Тук Лиу, вика Брус.
– Тук Брус.
– Как ме чуваш?
– Отлично.
– Добре. Иди на щурвала. Уелч да заеме седалката отстрани.
– Вече е направено.
– Имате ли нужда от някакви инструкции?
– Изглежда тук всичко е наред.
– Спасителните корабчета са почти изцяло автоматични – продължи Лиу. – Двигателят започва да работи автоматично при удар. Това ще ви отдалечи от кораба по права линия. Ще трябва да намалите газта, докато овладеете скоростта – по този начин ще ви открият по-бързо. Капитанският пулт трябва да е ясен от само себе си за един моряк.
– Точно така. Този побъркан кораб има ли ЕПИРБ 2828
Радиобуй, посочващ координатите при бедствие. – Б.пр.
[Закрыть]?
– Два. И те всъщност предават вашите GPS-координати. При удар автоматично се активират на 406 и 121,5 мегахерца – от ваша страна не се изисква да правите нищо. Оставете радиостанцията на спасителния кораб на канала за спешни случаи 16. Свързвайте се с мен по канал 72. Така ще останете сами, докато не ви приберат, тъй като „Британия“ няма да спре. И двамата стойте със закопчани колани, може да се полюшнем няколко пъти, като гледам какво е морето.
– Разбрано.
– Въпроси?
– Не.
– Готови ли сте?
– Готови сме. – Гласът на Брус пропука в радиостанцията.
– Добре. Има петнайсетсекундно автоматично обратно броене. Включи на предаване, така че да можем да чуваме какво става. Обади ми се веднага, щом се приводните.
– Разбрано. Хайде.
Лиу се обърна към контролния панел, който трябваше да извърши спускането на спасителната лодка. Имаше трийсет и шест такива, осемнайсет отдясно и осемнайсет отляво, всяка с капацитет до 150 души. Дори при спускането на практически празна лодка като тази, те все още разполагаха с достатъчно резервен капацитет. Той погледна часовника си. Ако планът успееше, щяха да имат петдесет минути да евакуират кораба. Задача напълно възможна.
Той измърмори една кратка молитва.
Когато се зае с работата, задиша малко по-леко. Щешеда се получи. Тези проклети спасителни лодки бяха проектирани да издържат свободно падане от шейсет стъпки. Можеха да поемат извънредното натоварване.
Зелено навсякъде. Той отключи комутатора, който започна обратното броене на спасителна лодка номер едно и отвори капака. Вътре малкият червен лост блестеше прясно боядисан. Това беше хиляди пъти по-просто, отколкото едно време, когато спасителната лодка трябваше да бъде спусната по специалните железни греди, подмятана бясно на вятъра и люлеенето на кораба. Сега всичко, което трябваше да се направи, бе да се натисне един лост; лодката се освобождава от блокиращите механизми, плъзга се по релсите и пада от шейсет стъпки височина, забивайки нос във водата. Няколко мига по-късно изплува на повърхността и продължава, отдалечавайки се от кораба. Бяха го правили много пъти: скачането в спасителната лодка отнемаше най-много шест секунди.
– Чуваш ли, Брус?
– Високо и чисто.
– Задръж. Освобождавам превключвателя.
Той натисна червения лост.
От радиоговорителя отгоре прозвуча женски глас.
– Спасителна лодка номер едно спускане петнайсет секунди. Десет секунди. Девет, осем…
Гласът се отрази в обшитите с метални листове стени на полупалубата. Обратното броене течеше; чу се силно изщракване, когато стоманените блокиращи механизми се освободиха. Спасителната лодка се плъзна по смазаните релси, със стърчащ нос към океана. Лиу се наведе напред, за да я види как пада, грациозно като гмуркач, в разпененото море.
Тя се заби, което предизвика страховито изригване на водни пръски: гейзерът се надигна на четиридесет, петдесет стъпки и се завъртя обратно в дрипави венчелистчета от опустошителния вятър. Каналът на радиостанцията изпука от статичното електричество.
Но вместо да се гмурне право във водата и да изчезне, движението на спасителната лодка направо, в съчетание с допълнителната скорост на кораба, я залюля странично, като камък, който цамбурва на повърхността на езеро, и тя се блъсна в океана за втори път с пълна сила по цялата си дължина, с поредно изригване на пръски. И тогава започна да изплува, мудно, ярко оранжева шушулка, оживила зелената вода. Пукането на статичното електричество в радиостанцията внезапно замлъкна.
Жената – Емили Далбърг – си пое дъх и извърна очи.
Лиу се взираше в спасителната лодка, която вече рязко изоставаше от кораба. Сякаш я гледаше от странен ъгъл. Но не, не беше така: профилът й се беше променил – корпусът й беше деформиран. Оранжеви и бели парчета се отделяха от него и въздушната струя, заедно с един шев, изригна пръски към небето.
С чувство на отчаяние Лиу осъзна, че корпусът е пробит, разцепен по дължина като изгнил пъпеш, и сега изхвърля вътрешностите си.
– Исусе… – чу той Краули да промърморва близо до него. – О, боже…
Той беше вперил ужасени очи в пробитата лодка. Тя сякаш не беше същата; подмяташе се настрани, падаше обратно във водата, витлото на двигателя пенеше безполезно повърхността, оставяйки нефтена следа и отломки, които падаха назад и започнаха да избледняват в сивия, разлюлян от бурята океан.
Лиу хвана радиостанцията и натисна копчето за предаване.
– Брус! Уелч! Обажда се Лиу. Отговорете! Брус!
Но отговор нямаше – и Лиу знаеше, че не би могло да има.
67.
На помощния мостик Льосюр беше залят с потоп от въпроси.
– Спасителните лодки! – извиси се гласът на един от моряците над останалите. – Какво става със спасителните лодки?
Льосюр поклати глава.
– Няма и дума все още. Продължавам да чакам да се обадят Лиу и Краули.
Шефът на радиовръзките заговори:
– Връзка с „Гренфел“ на канал 69.
Льосюр го погледна.
– Изпрати им факс да минат на канал… 79. – Може би ако комуникираха по един неясен високочестотен канал с „Гренфел“ – канал 79, обикновено запазен за обмен между корабите за развлечение по Големите езера – това щеше да запази тайната на разговора им от Мейсън. Той се надяваше, че тя няма да следи високочестотните канали. Със сигурност вече бе видяла радарния профил на „Гренфел“ и бе чула цялото бръщолевене по канала за спешни случаи – 16.
– След колко се очаква да се състои „рандевуто“? – попита той шефа на радиовръзките.
– След осем минути. – Мъжът направи пауза. – Капитанът на „Гренфел“ на 79-и, сър.
Льосюр се приближи до конзолата на радиостанцията и взе чифт слушалки. Заговори с тих глас.
– „Гренфел“, тук капитан Льосюр, изпълняващ длъжността капитан III ранг на „Британия“. Имате ли план?
– Трудно изпълним, „Британия“, но имаме няколко идеи.
– Имаме шанс да се справим. По-бързи сме от вас поне с десет възла и отминем ли ви, край.
– Разбрано. Имаме на борда обслужваща лодка ВО-105, с която бихме могли да ви докараме малко пластични експлозиви, които обикновено използваме за разледяване…
– При скоростта ни, състоянието на водата и вятъра в момента, изобщо няма да успеете да кацнете.
Тишина.
– Надяваме се на пролука.
– Малко вероятно, но нека „птичката“ е готова за всеки случай. Следващата идея?
– Обмисляхме дали при скоростта ни при разминаването с вас не бихме могли да закачим „Британия“ и да се опитаме да я отклоним от курса й.
– С какъв тип влекач?
– Седемтонен електрохидравличен влекач с 40-милиметрово телено въже…
– Което ще се скъса като канапче.
– Вероятно. Друг вариант би бил да пуснем буй и да ви препречим пътя с мрежа, с надеждата да оплетем витлата ви.
– Няма начин 40-милиметрово телено въже да спре четири 21,5-мегаватови корабни витла. Не разполагате ли с бърз спасителен кораб?
– За съжаление, не можем да пуснем двата си бързи спасителни съда при такова вълнение. Пък и не е възможно да се приближим странично до вас или да евакуираме, защото не сме в състояние да поддържаме скоростта ви.
– Някакви други идеи?
Пауза.
– Това е всичко, което успяхме да измислим.
– Тогава ще трябва да приложим моя план – каза Льосюр.
– Казвайте.
– Вие сте ледоразбивач, нали така?
– Ами, „Гренфел“ е ледови стрингер, но не е ледоразбивач в истинския смисъл на думата. Понякога изпълняваме и такива задължения.
– Добре. „Гренфел“, искам да поемете такъв курс, че да ни препречите пътя.
Тишина. След малко дойде отговорът:
– Съжалявам, „Британия“ мисля, че не ви разбрах.
– Разбрахте ме прекрасно. Идеята е, че при отварянето на определени отвесни преградни люкове, можем да наводним отделения едно, две и три. При това носът на кораба ще се вдигне достатъчно, за да извади почти напълно от водата витлата ни. „Британия“ ще бъде без ход.
– Карате ме да ви блъсна? Мили боже, да не сте си изгубили ума? Съществува голяма вероятност по този начин да пратя на дъното и собствения си кораб!
– Това е единственият начин. Ако се приближите челно към десния борд не прекалено бързо – да кажем с пет до осем възла, – и после тъкмо преди да се ударим, включите едното витло в обратна посока, ще можете да бутнете кърмата ни с армираната част на вашия нос, след което да се разминем безопасно от дясната страна. Ще е трудно, но ще свърши работа. Искам да кажа – ако имате достатъчно опитен човек да го свърши.
– Ще се консултирам с командването.
– Остават ми пет минути до „рандевуто“, „Гренфел“. Прекрасно знаете, че за това време не можете да получите разрешение за напускане на пристанището. Вижте, стиска ли ви да го направите или не? Това е истинският въпрос.
Дълга тишина.
– Добре, „Британия“. Ще направим опит.
68.
Очите на Констанс се отвориха, цялото й тяло се раздвижи и тя издаде глух вик. Реалността нахлу обратно – корабът, люлеещата се стая, плисъкът на дъжда, ревът на морето и воят на вятъра.
Тя гледаше дгонгса. Той лежеше в безредна спирала около древно парче смачкана коприна. Беше развързан – наистина.
Констанс погледна Пендъргаст поразена. Докато се взираше в него, главата му леко се изправи и очите му се изпълниха с живот, сребристите ириси блестяха на светлината на свещите. Странна усмивка мина по лицето му.
– Ти прекъсна медитацията, Констанс.
– Ти се опитваше… да ме дръпнеш в огъня – задъхано произнесе тя.
– Естествено.
Изпълни я отчаяние. Вместо да измъкне него от мрака, тя самата почти бе хлътнала вътре.
– Опитвах се да те освободя от земните ти окови – каза той.
– Да ме освободиш – повтори тя горчиво.
– Да. Да станеш това, което искаш: свободна от веригите на чувства, морал, принципи, чест, добродетел, и всички онези незначителни неща, измислени, за да ни държат омагьосани в човешката робска галера с всички останали, плаващи за никъде.
– Ето какво ти е сторил Агозиенът! – каза тя. – Лишил те е от целия морал и етични задръжки. Позволил е да избуят най-тъмните ти, най-патологични желания. Това е, което предлагаш и на мен.
Пендъргаст се изправи и протегна ръка. Тя не я пое.
– Ти развърза възела – каза тя.
Той заговори; гласът му беше нисък и странно изпълнен с триумфиращи нотки.
– Не съм го докоснал. Изобщо.
– Но тогава как…
– Развързах го с ума си.
Тя продължи да го гледа втренчено.
– Това е невъзможно.
– Не само е възможно, но се и случи, както сама можеш да видиш.
– Медитацията се провали. Ти си си същият.
– Медитацията проработи, скъпа моя Констанс. Аз се промених – невероятно много. Благодарение на настояването ти да направим това, аз напълно осъзнах силата, която ми е дадена от Агозиена. Силата на чистата мисъл – силата на съзнанието над материята. Аз проникнах в безмерния източник на сила, което можеш да сториш и ти. – Очите му блестяха, изпълнени със страст. – Това е една изключителна демонстрация на мандалата на Агозиена и способността й да трансформира човешкото съзнание и мисъл в оръдие на колосална мощ.
Констанс го гледаше. В сърцето й пропълзя чувство на ужас.
– Ти искаше да ме върнеш обратно – продължи той. – Искаше да ме възвърнеш към старото ми, противоречиво и безразсъдно Аз. Но вместо това ме тласна напред. Отвори вратата. И сега, скъпа моя Констанс, е твой ред да бъдеш освободена. Помниш ли малкото ни споразумение?
Тя не можеше да говори.
– Точно така. Настъпи моментът да погледнеш Агозиена.
Колебанието не я напускаше.
– Щом искаш – съгласи се тя накрая.
Той стана и взе платнения сак.
– Аз ще го гледам след теб. – Той отиде до вратата, без да я поглежда, и вдигна сака на раменете си.
Шокирана, Констанс осъзна, че отношението му към нея не е по-различно, отколкото към всеки друг.
– Почакай… – започна тя.
Силен писък откъм коридора прекъсна думите й. Вратата се отвори и Мария влезе. Констанс зърна с крайчеца на очите си нещо със сива и нееднородна структура да се носи към тях.
„Откъде идваше този дим? Да не би корабът да гореше?“
Пендъргаст пусна сака и погледна, отдръпвайки се назад. Констанс се изненада, когато видя шок, дори страх върху лицето му.
Нещотоблокира вратата. Мария изпищя отново, но тоя обгърна, задушавайки виковете й.
Докато влизаше вътре, една лампа в коридора за миг гоосвети, и с чувство за нарастваща нереалност Констанс видя странно, неясно същество, обвито в дим, с две кървясали очи, и едно трето око в средата на челото – дяволско създание, което се носеше напред на тласъци, тромаво, като сакато… или може би танцуваше…
Мария изпищя за трети път и падна на пода заедно с чашите, които се изпотрошиха; очите й се въртяха. Сега нещотомина покрай нея, изпълвайки салона с влажен студ и зловоние на гнилоч и плесен, като изтласка Пендъргаст в ъгъла – след което връхлетя върху него, внего, погълна го и той издаде приглушен вик на такъв ужас, на такова агонизиращо отчаяние, че смрази Констанс до мозъка на костите.
69.
Льосюр стоеше в средата на претъпкания помощен мостик и гледаше в екрана на радара за къси вълни изображението на приближаващия се кораб. Той изглеждаше дори по-голям, фосфоресцираща форма, която нарастваше заплашително върху екрана. Доплеровият дисплей сочеше комбинирана скорост на сближение от трийсет и седем възла.
– Две хиляди и петстотин ярда и сближение – съобщи вторият капитан. Льосюр направи бърза сметка наум: оставаха две минути до контакта.
Хладнокръвно и кратко даде инструкции на останалите от екипажа за предстоящите действия. Знаеше, че съществува макар и далечна възможност Мейсън да е чула всичко, което е казал на капитана на „Гренфел“: нямаше фейлсейф 2929
Специална система за предупреждение в електронна машина. – Б.пр.
[Закрыть]за блокиране на разговорите на главния капитански мостик. Но при всички случаи, след като „Гренфел“ се приближеше, „Британия“ щеше да е сериозно притисната да реагира.
Главният механик, Холси, застана до него.
– Донесох изчисленията, за които ме помолихте. – Той говореше тихо, така че другите да не могат да чуят.
„Значи положението е лошо“, помисли си Льосюр и го дръпна по-настрани.
– Тези числа – обясни Холси, – са базирани на пряк сблъсък с центъра на плитчината, както очаквахме.
– Казвайте бързо.
– При очакваната сила на удара изчисляваме степен на смъртност трийсет до петдесет процента – и сериозни наранявания при всички останали: счупени крайници, контузии, мозъчни сътресения.
– Ясно.
– Със своите трийсет и три стъпки газене „Британия“ ще направи първоначален контакт с малка плитчина на известно разстояние от главната част на рифа. Когато корабът бъде спрян от основната маса скали, вече ще е разцепен от носа до кърмата. Всички херметически затворени отделения и отвесни прегради ще бъдат пробити. Изчисленото време за потъване е по-малко от три минути.
Льосюр преглътна.
– Съществува ли шанс корабът да се закачи върху скалите?
– Наклонът е стръмен. Кърмата ще се откъсне и ще потъне. Бързо.
– Исусе.
– Предвид количеството ранени и мъртви, както и скоростта, с която „Британия“ ще потъне, няма да има време за започване на каквито и да е процедури за напускане на кораба. Което на свой ред означава, че никой на борда по време на сблъсъка няма шанс за спасение. Това включва – той се поколеба, оглеждайки се наоколо – и личния състав, останал на помощния мостик.
– Хиляда и петстотин ярда и сближение – обяви вторият помощник, заковал очи върху радара. По лицето му се стичаха струйки пот. На помощния мостик легна тишина, всички се взираха в наедряващото зелено петно на екрана.
Льосюр бе мислил дали да издаде обща заповед за предупреждение на пътниците и екипажа да се подготвят, но се беше отказал. Да използва радиоуредбата означаваше Мейсън да разбере веднага какво кроят. И по-важното – ако „Гренфел“ свършеше работата си както трябва, силата на страничния удар през носа щеше да се абсорбира до голяма степен от огромната маса на „Британия“. Щеше да е раздрусване, което можеше да сепне пътниците, или в най-лошия случай – да ги събори на пода. Но той трябваше да поеме риска.
Хиляда и двеста ярда.
70.
Роджър Майлс чу тропот на забързани стъпки и се пъхна в един глух коридор на Палуба 9. Догонваха го крясъците на пътници, които тичаха и правеха Бог знае какви безсмислени жестикулации, обхванати от пълна истерия. В едната си потна ръка той стискаше магнитна карта, която разтъркваше неспокойно. С другата извади една бутилка и отпи дълга глътка от малцовото уиски – осемнайсетгодишен „Макалан“, – след което го пъхна отново в джоба си. Окото му вече започваше да се подува от удара, който бе получил при стълкновение с един от пасажерите в „Оскарс“: чувстваше се така, сякаш някой помпаше в окото му все повече и повече въздух. Кървави пръски от разбития му нос бяха нацапали бялата му риза и сакото за вечеря. Сигурно изглеждаше ужасно.
Погледна часовника си. Трийсет минути до сблъсъка, ако информацията, която беше получил, бе правилна: а той имаше всички причини да вярва, че е такава. Огледа се, за да види дали коридорът е чист, след това се заклатушка и излезе от глухия пасаж. Трябваше да избягва пътници на всяка цена. На борда на „Британия“ бе настанал часът на „Повелителя на мухите“ 3030
Роман от Уилям Голдинг (1911–1993). Британски писател, нобелов лауреат. Сатаната е „повелител на мухите“. – Б.пр.
[Закрыть], всеки се грижеше сам за себе си, а никой не започваше да се държи скотски по-бързо от една тайфа разглезени богаташки задници.
Той си проправи път предпазливо по коридора на Палуба 9. Въпреки, че не се виждаше никой, далечните писъци, викове, молби и агонизиращи ридания долитаха отвсякъде. Не можеше да повярва, че корабното командване и отделът по сигурността са буквално изчезнали, оставяйки обслужващия персонал сам на себе си, както и него самия, на милостта на тази побесняла паплач. Не беше чул нищо, не беше получил никакви инструкции. Бе ясно, че няма план за справяне с подобна ситуация. Корабът представляваше абсолютна лудница, без никаква информация, пълзяха най-различни слухове, като понесени и разпалвани от силен вятър.
Майлс се спусна по коридора, като продължаваше да стиска магнитната карта в дланта си. Това бе неговият билет за излизане от тази лудница и той възнамеряваше да го употреби незабавно. Нямаше намерение да свърши като един от четирите хиляди, които щяха да станат на кайма, когато вътрешностите на кораба бъдат изтърбушени при сблъсъка с най-лошия шелф на Голямата плитчина. Щастливците, които щяха да оцелеят при удара, щяха да издържат още двайсет минути в седемградусовата вода, преди да се споминат от хипотермия.
Много благодаря, но нямаше да участва в това шоу.
Той отпи още една глътка от уискито и премина през врата, над която с червени букви пишеше „Изход“. Спусна се надолу по металните стъпала, късите му крака се преплитаха, и спря две площадки по-долу, взирайки се към коридора, който водеше към полупалубата, където се държаха спасителните лодки. Коридорът беше все още празен, но виковете на обезумелите, разгневени пътници на тази площадка станаха по-силни. Не можеше да проумее защо не спускаха лодките. Тези съоръжения бяха дяволски сигурни, падаха във водата, докато човек бе надеждно закопчан в обезопасена седалка, а возенето не беше по-грубо отколкото във влакче в Дисниленд.
Когато зави зад ъгъла към външната полупалуба, шумът на тълпата се усили. Група пътници се бяха струпали пред заключените отвори към спасителните лодки и крещяха с все сила.
Имаше само един път натам и той бе през тълпата. Той се придвижи напред, все още стискайки картата. Може би никой нямаше да го познае.
– Хей! Това е директорът на круиза!
– Директорът на круиза! Хей, вие! Майлс!
Тълпата се втурна към него. Пиян мъж със зачервено лице го дръпна за ръкава.
– Какво става, по дяволите? Защо не спускаме спасителните лодки? А? Защо не го правим?
– Не знам нищо повече от вас! – извика Майлс с висок и напрегнат глас, като се опитваше да се измъкне от хватката. – Не са ми казали нищо!
– Глупости! Той отиваше към спасителните лодки – точно както направиха останалите!
Майлс бе хванат от друга ръка, която го издърпа настрани. Шевовете на униформата му изпукаха.
– Пуснете ме да мина! – изкрещя той, опитвайки се да продължи напред. – Казвам ви, не знам нищо!
– Мамка ти, ти ли не знаеш?
– Искаме спасителните лодки! Този път няма да ни оставите заключени отвън!
Възбудената тълпа го наобиколи и започнаха да го дърпат като парцалена кукла. Със силен, пронизителен шум, ръкавът на ризата му се откъсна.
– Пуснете ме! – умоляваше той.
– Нещастници такива, няма да ни оставите да потънем!
– Те вече се качиха на спасителните лодки, затова не се вижда никой от екипажа!
– Истина ли е, бе задник, защо мълчиш?
– Ще ви пусна вътре – извика Майлс ужасен, вдигайки магнитната карта нагоре, – ако ми направите път да мина!
Тълпата замлъкна, очевидно опитвайки се да смели казаното. После някой се обади:
– Той каза, че щял да ни пусне вътре!
– Чухте го! Пуснете ни!
Тълпата го избута напред, внезапно завладяна от очакване, умиротворена. С трепереща ръка Майлс пъхна картата в магнитния четец, отвори вратата, завъртя се и се опита бързо да я хлопне след себе си. Беше напразно усилие. Побеснелите пасажери нахълтаха, изблъсквайки го настрани.
Той едва се задържа на краката си. Грохотът на морето и воят на вятъра го блъснаха в лицето. Над вълните се носеха големи талази водна мъгла, но между тях Майлс можеше да види черния, сърдит, разпенен океан. Вътрешната палуба бе обляна от водни пръски, и в същия миг той усети, че е мокър до кости. Забеляза Лиу и Краули, които стояха до контролния панел за спускане, заедно с мъж, в когото разпозна изпълнителния директор на една банка. Емили Далбърг, наследницата на месаря милионер, бе застанала до него. Пасажерите се втурнаха към първата достъпна спасителна лодка и Лиу и Краули бързо се опитаха да ги спрат с помощта на банкера. Въздухът сякаш се сгъсти от виковете и крясъците, от звука на юмруци, забиващи се в човешка плът. Радиостанцията на Краули се измъкна и се плъзна по пода на палубата, изчезвайки от поглед.
Майлс се дръпна назад. Познаваше процедурата. Знаеше как да използва тези спасителни лодки, знаеше последователността на действията при спускане и проклет да е, ако споделеше това с някой от тези нещастници. Борбата между побеснялата шайка и групата на Лиу се ожесточаваше и всички сякаш бяха забравили за него в нетърпението си да се качат на най-близкия съд. Той щеше да избяга, преди дори да са разбрали какво става.
Лицето на Лиу кървеше от получените удари.
Майлс отмина сцената на насилие и се насочи към далечния край. Небрежно натисна няколко бутона на командния панел за спускане. Щеше да влезе в една от спасителните лодки, да се спусне във водата и да се отдалечи. Радиобуят, посочващ координатите на кораба при бедствие, щеше да ги открие при падането на нощта.
Стигна до най-отдалечената лодка, отключи контролния панел с трепереща ръка и започна да активира приборите. Гледаше тълпата отсреща, която се бореше с банкера и тъпчеше обездвижените тела на Лиу и Краули. В този миг към него се обърна една глава. Последвана от още една.
– Хей! Вижте го, кани се да се спусне с лодката! Мръсен кучи син!
– Чакай!
Той видя как група пасажери се втурват към него.
Започна да натиска останалите бутони и обкованият люк към кърмата се отвори на хидравличните си панти. Той се втурна към него, но тълпата го изпревари. Беше хванат и издърпан обратно.
– Измет!
– Има достатъчно място за всички ни! – кресна той. – Хайде, глупаци! Един след друг!
– Ти си последен! – Един стар, жилав дядка със свръхчовешка сила го отстрани и изчезна в лодката, последван от развълнуваната, ожесточена тълпа. Майлс се опита да го последва, но отново го изтласкаха назад.
– Гадняр!
Той се подхлъзна на мокрия под, падна и набързо бе изритан към перилата на палубата. Хвана се за тях и се изправи на крака. Нямаше да го оставят навън. Нямаше да вземат лодката му. Той дръпна един мъж, който се изпречи пред него, събори го и отново се хлъзна; мъжът се изправи и двамата се стиснаха за гушите, залитайки към перилата. Майлс заби пети в пода и извика:
– Нуждаете се от мен! Знам как да боравя с лодката!
Той отблъсна нападателя си и направи нов опит да проникне в люка, но онези, които вече бяха успели да влязат вътре, сега се опитваха да затворят под носа му.
– Знам как да боравя с нея! – изкрещя той, като се мъчеше да задържи вратата отворена.
И тогава се случи – със спазматичното, противно ускорение, с което нещата се случват в един кошмар. За свой огромен ужас той видя румпела да се завърта и хидравличният затвор се заключи. Хвана румпела, опитвайки се да го върне обратно; чу се изщракване, когато зацепващият механизъм се захвана – и спасителната лодка излетя през рампата, изхвърляйки Майлс и още пет-шест души напред. Той прелетя над мръсните метални перила без да може да стори нищо, без да може да спре, и внезапно осъзна, че лети към бушуващия черен океан в бавно салто, с главата надолу.
Последното нещо, което видя, преди да се блъсне във водата, беше друг кораб, който изплува от морската мъгла пред „Британия“, поел курс на сблъсък.
