Текст книги "Колелото на мрака"
Автор книги: Линкълн Чайлд
Соавторы: Дъглас Престън
Жанр:
Классическая проза
сообщить о нарушении
Текущая страница: 26 (всего у книги 28 страниц)
77.
Емили Далбърг бе напуснала помощния мостик и както й бе наредено, се връщаше в каютата си. Корабът продължаваше напред с пълна скорост. Тя се спусна по стъпалата до Палуба 9 и тръгна по коридора, но не се сдържа и се приближи към балкона, който гледаше от най-високото ниво на Атриума.
Тя спря, поразена от гледката, която срещнаха очите й. Водата се беше оттекла към най-ниските палуби, оставяйки хаос от просмукани с вода и изпочупени мебели, водорасли, дървени плотове, скъсани килими, счупени стъкла и тук-там – по някое неподвижно тяло. Мястото смърдеше на морска вода.
Емили Далбърг знаеше, че трябва да се прибере в каютата си и да се приготви за сблъсъка. Беше чула разговорите на помощния мостик, както и съобщението по радиоуредбата. Но си помисли, че каютата й тук, на Палуба 9, може и да не е подходящото място за това. Хрумна й, че ще е по-добре да е на някоя по-ниска открита палуба, близо до кърмата, където ще е по-далече от точката на удара и може би ще може да скочи в морето по-късно. Това беше, разбира се, трогателна надежда, но най-малкото рискът й изглеждаше по-малък, отколкото в каюта на сто и двайсет стъпки над водата.
Тя се спусна по стъпалата надолу, после мина през свода и започна да си проправя път към кърмата между мокрите останки, разхвърляни по пода на Големия Атриум. Изисканите тапети на ресторанта „Кингс Армс“ бяха изцапани и потъмнели и линията с кафявите водорасли показваше до каква височина се беше качила водата. Тя мина покрай събореното пиано, когато забеляза да се подава изпод него единия му счупен крак.
С изпокрилите се по каютите си пътници корабът изглеждаше странно пуст и призрачен. Наблизо се чу звук – сподавено ридание, – и когато се обърна, тя видя измокрено до кости момче на може би единадесет години, без риза, което пълзеше сред разпилените боклуци. Сърцето й се изпълни с жал.
Тя отиде при него.
– Здравей, млади момко – опита се тя гласът й да звучи спокойно, ако това изобщо бе възможно.
Момчето я погледна и тя му подаде ръка.
– Ела с мен. Ще ти помогна да се измъкнеш оттук. Казвам се Емили.
Тя му помогна да се изправи и го наметна със сакото си. То трепереше от ужас.
– Къде е семейството ти?
– Мама и татко… – започна то с британски акцент. – Не мога да ги намеря.
– Подпри се на мен. Ще ти помогна. Нямаме много време.
Момчето отново изхълца и тя го побутна да излезе. Отминаха магазините на „Риджънт стрийт“ – със спуснати капаци и напуснати – и продължиха по страничния коридор, който водеше към откритата палуба. Тя спря при аварийния пункт с двете редици спасителни жилетки и двамата облякоха по една, след което се насочиха към люка.
– Къде отиваме? – попита момчето.
– Навън, към палубата. Там ще сме на по-сигурно.
Няколко минути след като отвори люка и излязоха, Емили Далбърг се оказа измокрена до кости от разпръснатата от порива на вятъра вода. Над тях се виждаха самолети, които кръжаха безрезултатно. Без да изпуска момчето, тя си проправи път към перилата по посока на кърмата. Двигателите пищяха и трепереха, разтърсвайки кораба както териер – уплашен плъх.
Обърна се и погледна момчето.
– Да вървим – подзе тя, но думите заседнаха в гърлото й. Зад гърба на момчето видя как се разбиват стремителни бели вълни в черната редица огромни, назъбени скали. От устните й се изплъзна неволен вик. Момчето се обърна и впери поглед натам. Стената на смъртта се приближаваше стремително. Изобщо нямаше време да се стигне до кърмата, нямаше време за нищо, освен да се подготвят за сблъсъка.
Бученето на вълните срещу тъмните скали стигна до нея и дълбока вибрация мина през тялото й. Тя прегърна момчето.
– Да останем тук – едва успя да произнесе без дъх. – Трябва само да се свием до стената.
Някъде отгоре се чу безнадежден писък, като на изгубена чайка.
Ако трябваше да умре, искаше поне да е с достойнство, с друго човешко същество до себе си. Тя прегърна още по-силно момчето, затвори очи и взе да се моли.
Тогава звукът на двигателите се промени. Корабът се наклони при следващото движение. Емили Далбърг отвори очи, почти не смееше да се надява. Но беше истина – корабът започваше да обръща. Като се изправи, тя и момчето отидоха отново при перилата; когато корабът продължи да се отклонява от курса, мъртвото вълнение се разби в корпуса, отхвърляйки вълна след вълна, но между тях успяха да видят черните скали, които се полюляваха край носа – завиваха, завиваха, докато накрая ужасяващата линия на разбиващите се вълни застана успоредно на десния борд, а най-близките скали се оказаха толкова близо, че имаше опасност да ги докоснат.
В този момент внезапно последният гребен прехвърли кърмата, грохотът на вълните утихна и корабът се понесе напред, сега значително по-бавно. И над воя на двигателите и шума на вълните тя дочу друг звук: звукът на радостни възгласи.
– Добре – произнесе Емили. – Да отидем да потърсим майка ти и баща ти, какво ще кажеш? – И докато се връщаха към люка с треперещи крака, Емили Далбърг си позволи малка усмивка на облекчение.
78.
Скот Блекбърн седеше, кръстосал крака, сред руините на тризонета „Пеншърст“. Салонът на каютата беше идеална илюстрация за разрушение – рядък китайски порцелан, скъпоценен кристал, изискани маслени картини, нефритени и мраморни скулптури – както и безброй дребни джунджурии, лежаха пръснати наоколо и скупчени срещу една стена.
Блекбърн бе забравил напълно за всичко това. По време на кризата беше стоял на завет в един килер заедно със своето скъпоценно, с най-първокласното, с единственотоси притежание, прегръщайки го и пазейки го от увреждания. Сега най-лошото вече бе минало, те се насочиха към пристанище – поне доколкото знаеше, – и той любовно върна съкровището си върху златната му кукичка в салона.
Негово притежание… Изразът не беше верен. Защото ако съществуваше нещо такова, то притежаваше него.
Като дръпна монашеската роба по-стегнато около атлетичното си тяло, той седна на пода срещу Агозиена, заемайки поза лотос, без нито веднъж да си позволи да отклони поглед от мандалата. Беше сам, прекрасно сам – личната му прислужница беше избягала, може би беше мъртва – и нямаше никой, който да нарушава спокойствието му. Тялото му потръпна от неволно удоволствие в чисто очакване на предстоящото. Беше като наркотик – най-чистият, екстатичен, освобождаващ наркотик – и той никога нямаше да му се насити.
Скоро останалата част от света щеше да усети онова, което той усещаше.
Той седна спокойно, пулсът му и душевното му безпокойство се уталожиха. Накрая с внимание, което бе едновременно възхитително и вбесяващо, той позволи на главата си да се изправи и на очите си – да погледнат безпределното чудо и тайна на Агозиена.
Но дори когато го стори, нещо нахълта в личния му свят. Необясним мраз накара крайниците му да затреперят под копринените одежди. Осъзна, че в стаята се надига смрад – миризма на мухъл и гъсти гори, потискайки напълно мекото благоухание на маслени свещи. Безпокойство прогони чувството му на очакване и желание. Беше сякаш… но не, не бе възможно…
С внезапно предчувствие той се обърна да погледне зад рамото си. И за негов ужас и смайване, тостоеше там – не наведено, да търси врага си, а по-скоро спускайки се върху него с почти осезаеми глад и желание. Той бързо се изправи на крака с бълбукащ вик, падна върху една малка масичка и се срути на пода, но вече усещаше, че живата му субстанция, изсмукана от него, бива издърпана в черна и съвършена празнота, от която няма връщане…
Скоро в „Пеншърст“ спокойствието се възцари отново. Гърлените викове и звуци на борба се стопиха в димния, натежал от сол въздух. Мина една минута, после втора. Тогава входната врата към апартамента бе отворена с шперц. Специален агент Пендъргаст пристъпи вътре. Той спря в антрето и огледа сцената на опустошение с бледи очи. После, като стъпваше по купчините разрушени предмети на изкуството с прецизността на котка, мина в салона. Скот Блекбърн се бе проснал на килима неподвижен, със съсухрени и изкривени под странни ъгли крайници, сякаш кости, сухожилия и вътрешности – всичко бе изсмукано от него, и бе останала само отпусната, празна торба от кожа. Пендъргаст му хвърли бегъл поглед.
Прекрачи тялото и се приближи до Агозиена. Като се стараеше да не гледа, той протегна ръка, сякаш към отровна змия. Остави копринения саван да падне върху картината, опипа внимателно краищата, за да се увери, че всеки милиметър е покрит. И чак тогава я обърна към себе си, откачи я от златната й кукичка, грижливо я нави и я пъхна под мишница. След което се измъкна бързо и безшумно от апартамента.
79.
Патрик Кемпър, шеф по сигурността на „Британия“, стоеше на мостика и гледаше Кабът Тауър, кацнала на стръмнината на входа към пристанището на Сейнт Джонс, покрай която се плъзнаха. Чу се глух звук от витла, когато един чопър за медицинска евакуация излетя от бака, натоварен с няколко ранени пътници. Полетите на медицинските хеликоптери започнаха веднага, след като бурята бе утихнала и корабът бе влязъл в бреговия им обхват. Звукът на витлата промени тембъра си при издигането на хеликоптера, временно пресичайки гледката на мостика; машината се завъртя и изчезна в далечината. Бордът на кораба приличаше на военна зона – и Кемпър се чувстваше като войник, който се връща от фронта.
Огромният кораб мина през пролива и продължи да забавя. Льосюр и лоцманът на пристанище Сейнт Джонс се мъчеха да запазят контрола над тромавия съд: лишена от своите кърмови електродвигатели, „Британия“ имаше маневреността на плаващ труп на кит. Единственото котвено място на Сейнт Джонс, способно да ги приеме, бе в контейнерния порт и когато два помагащи влекача избутаха кораба надясно, дългата, набраздена с ръжда платформа се показа, заобиколена от група гигантски контейнерни кранове. Котвеното място бързо бе освободено от голям танкер, който сега бе спуснал котва в пристанището.
Когато „Британия“ продължи да обръща към котвеното място, Кемпър видя, че кеят напомня на сцена от филм за катастрофа. Имаше дузина линейки, пожарни, ванове на моргата и полицейски коли, готови да поемат мъртвите и ранените, море от бляскащи светлини и далечни сирени.
Кемпър бе изтощен до крайност. Главата му бумтеше и погледът му бе замъглен от недоспиването и безкрайния стрес. Сега, когато дойде краят на изпитанието им, той се замисли за ужасните последици: неизбежното съдебното разследване, свидетелските показания, съдебните процеси, безмилостните медии, срама и обвиненията. Първо щяха да са обвиненията. Знаеше много добре, че той, като шеф по сигурността, заедно с Льосюр, който бе един от най-разбраните хора, с които Кемпър изобщо бе работил, щяха да понесат главния удар. Щеше да е истински късмет, ако се отърват от криминални обвинения, особено Льосюр. Кътър бе оцелял и със сигурност щеше да е от враговете им.
Той погледна Льосюр, наведен над електронните прибори – обсъждаше с пристанищния лоцман действията им. Какво ли си мислеше първият помощник? Знаеше ли какво ги чака? Разбира се, че знаеше, не беше глупак.
„Британия“ сега се движеше на буксир, нетърпелива да влезе в котвеното си място. Отвъд, над кулата, кръжаха още хеликоптери, извън въздушното пространство на кораба, и снимаха непрекъснато. Без съмнение злочестият вид на „Британия“ ставаше достояние на милиони телевизионни зрители в този момент. Това бе най-лошото – или поне най-странното – морско бедствие в съвременната история.
Той преглътна: по-добре да свикваше. Такъв щеше да е животът му отсега нататък: Патрик Кемпър, шеф по сигурността на Първия воаяж на „Британия“. Отсега нататък този етикет щеше да го съпътства и след смъртта му. И съмнителната му слава.
Насили се да прогони тези мисли и се фокусира върху мониторите на кораба. Слава богу, всички системи се бяха стабилизирали – което бе повече, отколкото можеше да се каже за самия кораб. Можеше само да гадае каква гледка представляват от кея: ниските пристанищни отвори и балкони, разбити от океана, десния борд на Палуба 6 – одран и зейнал като консерва от сардина от дясното крило на мостика на „Гренфел“. А вътре положение бе дори още по-лошо. Докато ги теглеха към Сейнт Джонс, Кемпър направи инспекция на долните палуби. Морето бе проникнало през всяко парче стъкло от лявата страна под Палуба 4 – странични отвори, витрини, а също и балкони – водата бе нахълтала в магазините, ресторантите, казината и коридорите със силата на порой, смазвайки и изтласквайки всичко по ъглите, като бе оставила след себе си гледка като след ураган. По-ниските палуби тънеха във вода, останки от храна и мъртви тела. Беше ужасен когато видя колко много хора са убити или са били удавени в наводнението; обезобразените им тела лежаха сред купчини останки, а някои се люлееха на закачалките на полилеите. Като цяло повече от сто и петдесет пътници и екипаж бяха загубили живота си и още поне хиляда бяха ранени.
Влекачът бавно ги докара до необходимото положение. Той чуваше неясно през прозорците на мостика сирените и клаксоните, когато екипите от линейките се втурнаха да поемат стотиците ранени пасажери и екипаж, все още на кораба.
Кемпър изтри лицето си и обходи с очи още веднъж таблото за системите по сигурността. Необходимо му беше да се фокусира върху чудото, че повечето от тях все пак са живи – чудото, което се бе случило на борда точно преди Кериън Рокс. Чудо, което той не можеше да обясни.
Корабът започна да пълзи и да се позиционира по дължина на кея. Големи буксирни въжета, използвани като пружини, бяха спуснати на кея и преметнати върху масивни вързала от група докери. Льосюр се отдалечи от векторния радар.
– Господин Кемпър – произнесе той с изтощен глас, – ще влезем на док след десет минути. Моля да направите съобщението, за което говорихме, отнасящо се до процедурите по евакуацията.
Кемпър кимна, после включи радиоуредбата и заговори в микрофона:
– Внимание, отнася се до всички пътници и до екипажа: Корабът влиза на док след десет минути. Първо ще бъдат евакуирани сериозно ранените. Повтарям: първо ще бъдат евакуирани сериозно ранените. Всички останали трябва да останат в каютите си или да изчакат в театър „Белгрейвия“ следващите инструкции. Благодаря ви.
Кемпър чу собствения си глас как отеква по радиоуредбата на мостика и едва го позна. Звучеше сякаш говори мъртвец.
80.
Лек дъждец ръмеше от ранното сутрешно небе, когато Льосюр се наведе към тиковите перила на носа на „Британия“, и огледа огромния съд. Виждаше тъмните тълпи от пасажери, които се движат по палубите, и чуваше как недоволните им гласове се издигат над потропването на дъжда, докато се мъчеха да заемат място пред подвижния мост. Всеки се опитваше да напусне борда колкото е възможно по-бързо. Повечето от аварийните коли си бяха тръгнали и сега бе време да слязат ранените. На кея стояха подредени в безупречна линия автобуси, готови да откарат хората в хотелите и по домовете, предложили да подслонят пострадалите.
Когато матросите се приготвиха да приберат въжетата на подвижния мост, високите гласове от тълпата на борда се смесиха с пронизителните викове и оплаквания на пътниците. Льосюр се запита как тези хора все още имаха енергия да обиждат. Бяха извадили дяволски късмет, че изобщо са живи.
Въжета, лентови съоръжения и подвижни прегради бяха конструирани, за да ръководят и направляват ефикасната евакуация. В началото на опашката Льосюр видя Кемпър, който явно даваше последни наставления какво да се прави: всеки пасажер трябваше да бъде идентифициран и сниман – по заповед на специалните морски части – и отправен към съответен автобус. Без изключения.
Нямаше да им хареса, Льосюр беше сигурен. Но Корпорацията трябваше да направи някакъв законен запис на хората, слезли от кораба, за да отсее ранените и здравите от изчезналите. Корпорацията искаше фотограф – така му бяха казали, – защото не желаеше по-късно да бъде съдена от здрави пътници за контузии. Всичко това, което се бе случило, беше за пари – на първо, на последно място и винаги.
Бариерата бе вдигната и тъмният поток от пътници потече надолу като опърпана опашка от бежанци. Човек не можеше да ги познае: първият, който слезе бе як мъжага с мръсен смокинг, който се буташе покрай една жена с деца. На рампата започна да крещи и безветреният въздух отнесе гласа му до носа на кораба.
– По дяволите, искам да говоря с шефа тук! Няма да позволя да ме снимат като някакъв престъпник!
Той разблъска тълпата, която се бе струпала на входа, но хамалите и морската полиция, извикани да помагат, не изглеждаха трогнати. Те му препречиха пътя и когато той се опъна, му закопчаха белезници и го отведоха настрана.
– Свалете си ръцете от мен! – изкрещя мъжът. – Как смеете! Управлявам петдесет и пет милиарда застрахователен фонд в Ню Йорк! Това да не ви е комунистическа Русия?!
Сцената обаче оказа благотворен ефект върху останалите.
Льосюр с усилие се абстрахира от гласовете и врявата отвън. Разбираше защо са разстроени и им съчувстваше, но това бе най-бързият начин да излязат от кораба. Освен това трябваше да бъде открит побърканият сериен убиец.
Кемпър застана до него и се наведе да огледа оттичащия се поток от хора. Изглеждаха изтощени и достойни за съжаление.
Мислите на Льосюр се върнаха към съдебните изслушвания, които предстояха. Запита се как ще обясни странното… нещо, което бе видял да напада Мейсън. Приличаше на демонично същество. Откакто се бе случило, той бе прекарал поредицата от събития през съзнанието си дузина пъти, и все още нямаше и най-отдалечено понятие какво, по дяволите, бе видял тогава. Какво щеше да каже? „Видях един призрак, който превзе Мейсън.“ Без значение как щеше да се изрази, те щяха да си мислят, че е уклончив или че се е побъркал, или пък нещо още по-лошо. Не, никога нямаше да каже истината за онова, което бе наблюдавал. Никога. Вместо това щеше да каже, че Мейсън е получила някаква криза, епилептичен припадък, може би, и да пропусне останалото. Да остави на съдебните медици да разберат какво се е случило на смаленото й, изпразнено тяло.
Той въздъхна, гледайки безкрайната върволица от хора, които се тътреха в дъжда. В момента съвсем не изглеждаха високи и важни.
Мислите му не преставаха да се връщат към онова, което беше видял. А може би изобщо не го бе видял; може би е имало прашинка, хваната от камерата, увеличена сто пъти, разлюляна от вибрациите на корабните двигатели. Стресът и изтощението го бяха накарали да види нещо, което изобщо не е било там.
Да, така беше. Така трябва да е било.
Но след това се сети какво бяха открили на мостика: странното, празно като чувал тяло на капитан Мейсън, отпуснато на пода, с разкривени крайници…
Той бе откъснат от мислите си при приближаването на позната фигура: представителен мъж с бастун и бял карамфил на ревера. Льосюр усети, че стомахът му се обръща: беше Йън Елиът, главният директор на „Норд Стар“. Несъмнено мъжът бе долетят да контролира лично публичната му екзекуция. До него Кемпър издаде лек, задавен звук. Льосюр преглътна – щеше да е дори по-грозно, отколкото си го беше представял.
– Капитан Льосюр?
Льосюр замръзна.
– Сър.
– Исках да ви поздравя.
Това бе толкова неочаквано, че за момент Льосюр не разбра какво чуват ушите му. Може би беше халюцинация? Господ знаеше, че се бе уморил вече да вижда разни неща.
– Сър? – попита той.
– Благодарение на вашата смелост, корабоплавателни умения и благоразумие, „Британия“ е все още на вода. Още не знам цялата история, но от онова, което научих, нещата са можели да се развият съвсем различно. Исках да дойда и лично да ви благодаря. – И той протегна ръката си.
Льосюр я пое, все още изпитвайки чувство на нереалност.
– Оставям ви да довършите работата си тук, но след това бих искал да ме запознаете с подробностите.
– Разбира се, сър.
– Както и въпросът с „Британия“.
– Въпросът? Не съм сигурен, че разбирам.
– Ами, след като корабът бъде ремонтиран и възстановен, ще се нуждае от капитан, нали така? – И като му отправи лека усмивка, Елиът се обърна и се отдалечи.
Кемпър бе този, който наруши тишината.
– Не мога да повярвам – промърмори най-накрая той.
Льосюр също не вярваше. Може би това бе измислено от отдел „Връзки с обществеността“ на „Норд Стар“, за да ги изкарат герои. А може би – не. Във всеки случай не се канеше да разпитва. С радост щеше да разкаже на Елиът всичко, което се беше случило, или почтивсичко…
Мислите му бяха прекъснати от пристигането на един от морските полицаи.
– Кой от вас е господин Кемпър? – попита мъжът.
– Аз – отвърна шефът по сигурността.
– Тук е един джентълмен от ФБР, който иска да разговаря с вас.
Льосюр видя как един слаб мъж излиза от сенките на палубните съоръжения. Беше облечен в черен костюм, с лице толкова изтощено и прилично на лице на труп, както и на всички останали от злочестия кораб. Беше пъхнал под мишница дълга кутия от махагон. До него, хванала го подръка, стоеше жена с къса тъмна коса и сериозни очи.
– Господин Кемпър, благодаря ви за този във висша степен интересен воаяж. – С тези думи Пендъргаст измъкна ръката си от жената и я плъзна в пътната чанта, която носеше.
Кемпър гледаше мъжа с изненада.
– Не е нужно да ни „четкате“ – каза той отсечено.
– Мисля, че все пак бихте приели една такава „четка“ – отвърна Пендъргаст, измъквайки от чантата увит в мушама пакет. Той го подаде на Кемпър.
– Какво е това? – пое го Кемпър.
Мъжът не каза нищо повече. Просто се обърна и двамата с жената се стопиха в ранните сутрешни сенки, смесвайки се с тълпата.
Льосюр видя как Кемпър разопакова мушамата.
– Прилича на трите ти хиляди паунда – каза той, когато Кемпър впери учудени очи в зацапаната пачка банкноти.
– Най-странният човек, когато съм виждал – промърмори Кемпър повече на себе си.
Льосюр не го чу. Отново мислеше за онзи демоничен саван, който се бе спуснал и погълнал капитан Мейсън.
