Текст книги "Колелото на мрака"
Автор книги: Линкълн Чайлд
Соавторы: Дъглас Престън
Жанр:
Классическая проза
сообщить о нарушении
Текущая страница: 19 (всего у книги 28 страниц)
53.
Гевин Брус и хората, които бе започнал да нарича свой екип, седнаха в средния салон на Палуба 8, потънали в разговор за положението на кораба и следващите стъпки, които можеха да предприемат. „Британия“ изглеждаше забележително тиха за ранен следобед. Въпреки, че полицейски час бе въведен само за вечерните часове, изглежда мнозинството пасажери се бяха прибрали в каютите си от страх или изтощение заради изключително напрегнатата сутрин.
Брус се размърда в стола си. Мисията им да разговорят с комодор Кътър бе пропаднала, но той се тешеше с мисълта, че мъжът е отстранен и препоръките им се изпълняват. И накрая, чувстваше, че неговата намеса бе свършила добра работа.
Кътър очевидно не бе в свои води. Беше от онази категория капитани, които Брус много добре познаваше от собствената си кариера в Кралската флота, командирът, който бърка упорството с твърдостта и „спазването на буквата“ – с мъдрост. Такива хора често се пречупваха, когато обстоятелствата излезеха извън контрол. Новият капитан се справяше с прехода добре; той беше одобрил речта й по радиоуредбата. Много професионална, много овладяна.
– Движим се в сърцето на бурята – каза Нилс Уелч, кимайки към редицата облени във вода прозорци.
– Щеше да е отвратително в такова време да сме на борда на някой по-малък кораб – отвърна Брус. – Този огромен съд се държи забележително добре предвид обстоятелствата.
– Не като онази бракма, на която бях като морски курсант по време на Фолклендската война – обади се Куентин Шарп. – Онова течеше отвсякъде.
– Изненадан съм, че капитанът увеличи скоростта – каза Емили Далбърг.
– Не мога да кажа, че я обвинявам – отвърна Брус. – В нейното положение и аз щях да бързам да докарам този Ноев ковчег до пристанище колкото се може по-скоро, без да мисля много-много за комфорта на пътниците. Въпреки че ако зависеше от мен, щях да затворя малко клапана. Този кораб започна да трополи доста. – Той погледна към Далбърг. – Между другото, Емили, исках да те поздравя, че накара да млъкне онова истерично момиче. Тя беше четвъртият човек, когото успя да успокоиш през последния час.
Далбърг прехвърли крак върху крак.
– Всички сме тук по една причина, Гевин – да съдействаме да се спазва редът и да помагаме с каквото можем.
– Да, но аз никога нямаше да мога да се справя с това. Не мисля, че някога съм виждал толкова объркан човек.
– Просто използвах майчинските си инстинкти.
– Но ти никога не си имала деца!
– Така е – Далбърг се усмихна слабо. – Но имам добро въображение.
Откъм коридора се чуха забързани стъпки и объркани викове.
– Поредната група пияни типове – измърмори Шарп.
Гласовете станаха по-високи и се появи една неконтролируема група пътници, предвождани от явно доста подпийнал мъж. Бяха се пръснали и чукаха по вратите на каютите, чиито разтревожени обитатели излизаха един след друг.
– Чухте ли – извика мъжът, който стоеше начело, с провлечен глас. – Чувате ли? – Останалите продължиха да чукат и да призовават пътниците да излязат в коридора.
– Нещо не е наред ли? – попита Далбърг остро.
Пияният спря, олюлявайки се.
– На път сме да се ударим!
Последва шум от уплашени гласове. Мъжът размаха ръце.
– Капитан Мейсън е окупирала мостика! Ще разбие кораба в Голямата плитчина!
Разтревожени гласове, викове.
Брус се изправи.
– Сър, на борда на кораб подобно твърдение е като буре с барут. Дано да можете да го подкрепите.
Мъжът погледна Брус несигурно:
– Ще го подкрепя. И теб ще убедя, приятелче. Целият екипаж говори за това.
– Истина е! – извика някой отзад. – Капитанът се е заключила на мостика. Поела е курс към Кериън Рокс!
– Ама че глупости – каза Брус, но изпита известна несигурност при споменаването на Кериън Рокс. Знаеше мястото от времената на моряшката си кариера: широка редица каменни, подобни на зъбци плитчини, стърчащи от повърхността на Северния Атлантик, гибелна опасност за корабите.
– Истина е! – провикна се пияният, като залюля толкова силно ръката си, че почти загуби равновесие. – На целия кораб се говори за това.
Сред тълпата се надигаше паника.
– Приятели – започна Брус с твърд тон, – това е напълно невъзможно. Мостикът на кораб като този никога, никога не може да бъде оставен само с един човек. Сигурно има стотици начини да се поеме контрола обратно – от машинното отделение до помощния мостик. Знам това със сигурност: служил съм в Кралската флота.
– В наши дни нещата не са същите, изкуфяло старче! – изкрещя пияният. – Корабът е напълно автоматизиран. Капитан Мейсън се разбунтува и завзе контрола, а сега се кани да потопи кораба!
Една жена се втурна напред и дръпна сакото на Брус.
– Нали сте моряк! За бога, трябва да направите нещо!
Брус се освободи и вдигна ръце. Притежаваше вродено чувство да доминира и уплашената глъчка отслабна.
– Моля! – извика той. Възцари се тишина. – Екипът ми и аз ще разберем дали в този слух има някаква истина – продължи той.
– Има…!
– Тишина! – Той изчака малко. – Ако е така, ще предприемем действия – обещавам ви. Междувременно, всички трябва да останете тук и да чакате инструкции.
– Ако се обадя – каза Далбърг, – Адмиралският клуб на Палуба 10 има монитор, който показва положението на кораба при пресичането, включително курс и скорост.
– Отлично – кимна Брус. – Това ще ни даде независимо доказателство.
– И тогава какво? – извика жената, която го бе дръпнала преди малко за сакото.
Брус се обърна към нея:
– Както казах, ще останете тук и ще окуражавате всички, които минават, да направят същото. Успокойте ги и спрете да разпространявате този слух – последното, от което се нуждаем, е паника. Ако е истина, ще помогнем на останалите от екипажа да възвърнат контрола върху кораба. Ще ви информирам за всичко, което се случва.
Той се изви към малката си група.
– Ще отидем ли да проверим?
И ги поведе с бърза крачка по коридора към стълбите. Беше ненормална история, лудост. Това не можеше да е истина…
Дали?
54.
Помощният мостик беше препълнен и с всяка минута ставаше все по-топло. Льосюр беше свикал спешно събрание на шефовете на всички отдели и тези от медицинския пункт и развлекателните центрове вече пристигаха, заедно с домакина, старшината, отговарящ за корабните съоръжения и шефа на стюардите. Той погледна часовника си, избърса чело и погледна сигурно за стотен път гърба на капитан Мейсън на централния монитор на локалните телевизионни приемници, която стоеше хладна и невъзмутима, изрядна, както винаги. Бяха поискали курса на „Британия“ на главния навигационен GPS. И ето го, показан като петно от хладни електронни цветове. Посоката, скоростта… и Кериън Рокс.
Очите му отново се върнаха на Мейсън, невъзмутима на щурвала. Нещо й беше станало, може би имаше медицински проблем, удар, лекарства, кой знае… Какво ставаше в мозъка й? Действията й бяха в разрез с всичко, което прави един капитан на кораб.
Отстрани до него Кемпър наблюдаваше таблото, със слушалки на ушите. Льосюр го побутна с лакът и шефът по сигурността свали слушалките.
– Кемпър, сигурен ли сте, че тя може да ни чуе? – попита той.
– Всички канали са отворени.
Льосюр се обърна към Крейк:
– Някакви допълнителни отговори на сигнала ни за бедствие на кораба?
Крейк вдигна очи от данните от електронните прибори и сателитния телефон.
– Да, сър. Отговарят ни от Американската и Канадската брегова охрана. Най-близкият съд е канадският „Сър Уилфред Гренфел“, който се е обадил на пристанището на Сейнт Джонс, шейсет и осем метров патрулен кораб с деветима служители, единайсет души екипаж, шестнайсет легла плюс още десет в корабната болница. Пресрещат ни и ще ни стигнат на петнайсет морски мили изток-североизток от Кериън Рокс… към 3:45 след обяд. Никой друг не е достатъчно близко, че да ни доближи, преди очакваното време на… а-а-а… сблъсък.
– Какъв е планът им?
– Все още работят по опциите.
Льосюр се обърна към третия помощник:
– Доведете доктор Грандин тук. Искам медицински съвет за това, което се случва с Мейсън. И попитайте Майлс дали на борда измежду пасажерите няма психиатър. Ако има, доведете и него.
– Разбрано, сър.
Льосюр насочи вниманието си към главния механик.
– Мистър Холси, искам да отидете в машинното отделение личнои да изключите автопилота. Отрежете кабелите, ако трябва, строшете с чук контролните табла. И като последна мярка, извадете от строя някой от електродвигателите.
Инженерът поклати глава:
– Автопилотът е подсигурен срещу нападение. Замислен е така, че да заобикаля всички механични системи. Дори и да бъде изваден от строя някой от електродвигателите – което не може да стане, – автопилотът ще компенсира. Корабът може да се движи и с един, ако потрябва.
– Господин Холси, не ми казвайте, че нещо не може да се направи, преди да сте опитали.
– Да, сър.
Льосюр се обърна към шефа на радиовръзките:
– Опитай да се свържеш с Мейсън по радиостанцията на канал 16.
– Да, сър. – И той извади радиостанцията от калъфа й, вдигна я към устните си и натисна бутона за предаване.
– Радистът към мостика, радистът към мостика, моля, отговорете.
Льосюр посочи към екрана.
– Виждате ли това? – извика той. – Зелената лампичка на приемателя? Значи тя чува високо и ясно!
– Точно това ви говорех – обади се Кемпър. – Че чува всяка една дума.
Льосюр поклати глава. Познаваше Мейсън от години. Тя беше професионалист – малко нервна, определено педант, не особено сърдечна, но професионалист в пълния смисъл на думата. Той напрегна мозъка си. Трябваше да има някакъвначин да говори с нея лице в лице. Действаше му дяволски разстройващо, че тя през цялото време стои обърната с гръб към тях.
Може би ако можеше да я види, щеше да успее да я убеди. Или най-малкото да я разбере.
– Господин Кемпър – каза той, – точно под прозорците на капитанския мостик минава една релса, за прикрепване на инсталацията за миене на прозорци – прав ли съм?
– Така мисля.
Льосюр дръпна сакото си от стола и го облече.
– Отивам там.
– Да не сте полудял? – изгледа го с недоумение Кемпър. – Това е на сто стъпки надолу от палубата.
– Искам да я погледна в лицето и да я попитам какво, по дяволите, си мисли, че прави.
– Ще бъдете изложен изцяло на силата на бурята…
– Втори помощник-капитан Уордингтън, вахтата е ваша до връщането ми. – И Льосюр изчезна през вратата.
Льосюр застана до парапета на бакборда на наблюдателната платформа на Палуба 13. Вятърът развяваше дрехите, а дъждът обливаше лицето му, докато той се взираше към мостика. Мостикът се намираше на най-високото ниво на кораба, над което се издигаха само комините и антените. Двете крила на мостика стигаха далеч по десния и левия борд, издадени над корпуса. Под стената от мъждиво осветени прозорци едва можа да различи парапета, единична, широка три и половина сантиметра месингова тръба, закрепена към надпалубните съоръжения със стоманени скоби. Тясна стълба водеше от платформата до крилото на бакборда, където се свързваше с бордовата ограда, окръгляща долния мостик.
Той пресече палубата, като се олюляваше, поколеба се до стълбата за момент, след това хвана стъпалото на нивото на раменете си, стискайки го здраво като удавник. Отново се поколеба, мускулите на ръцете и краката му вече играеха в очакване на приближаващото изпитание.
Заби крак на най-ниското стъпало и се набра нагоре. Обля го ситен воден прах и той се ужаси, че усеща солената вода тук, на двеста стъпки над ватерлинията.
Не можеше да види океана – дъждът и пръските бяха толкова плътни, – но чуваше грохота му и чувстваше тласъка на вълните, когато се разбиваха една подир друга във фюзелажа. Звучеше като пулса на някой сърдит, наранен морски бог. На тази височина движенията на кораба бяха особено отчетливи и той усещаше всяко бавно, отвратително полюляване дълбоко в стомаха си.
Трябваше ли да го прави? Кемпър беше прав: това беше пълна лудост. Но дори когато се запита, знаеше какъв ще е отговорът. Трябваше да погледне тази жена в лицето.
Като стискаше стъпалата с цялата си сила, той се изкачи нагоре; ръка, крак, ръка, крак. Вятърът го блъскаше толкова безмилостно, че се принуди да затваря очи от време навреме и да действа по усет; грубите му моряшки ръце стискаха като менгемета грапавите стъпала. Корабът се наклони под една особено яростна вълна и на него му се стори, че увисва над празно пространство, мощно привличан надолу от гравитацията, надолу, към врящия казан на океана.
След едно, както му се стори, безкрайно катерене, най-сетне стигна горното перило и издигна глава до нивото на прозорците. Погледна вътре, но беше далеч от люка на мостика и не виждаше нищо друго, освен слабия отблясък от електронните системи.
Трябваше да се промъкне до средната част.
Прозорците на мостика бяха наклонени леко навън. Над тях беше козирката на горната палуба, с нейния парапет. Изчаквайки затишие между поривите, Льосюр се повдигна и хвана горния ръб, като едновременно подпря крак на релсата отдолу. Остана там дълго, сърцето му биеше силно, чувстваше се напълно беззащитен. Прилепен към прозорците, с опънати крайници, той усещаше по-ясно от всякога люлеенето.
Пое дълбока глътка въздух, после друга. И тогава започна да заобикаля – държеше здраво перилото с измръзнали пръсти, подпирайки се при всеки нов порив на вятъра. Мостикът се намираше на сто и шейсет стъпки напречно, знаеше го; това означаваше пътешествие от осемдесет стъпки по релсата, преди да види таблото на капитанския мостик и щурвала.
Заобиколи бавно, провирайки първо единия, после другия си крак. Релсата не беше грапава – не беше предвидена за човешки контакт – и в резултат на това – дяволски хлъзгава. Той се движеше предпазливо, бавно, поемайки по-голямата част от тежестта си с пръсти, като пълзеше по лъскавата тръба; силният вятър го блъскаше и за един кратък миг той се залюля ужасен над кипящото сиво пространство. Задраска да се улови, поколеба се отново, пое си пак въздух, а сърцето му препускаше, пръстите му изтръпваха. След минута се застави да продължи напред.
Най-накрая достигна центъра на мостика. Тя беше там: капитан Мейсън стоеше на руля и гледаше хладно към него.
Той напрегна очи, ужасен от абсолютната нормалност в израза й. Тя дори не показа изненада от невероятната му поява: призрак в отвратителното време, притиснат откъм погрешната страна на прозорците.
Като стисна горната релса с лявата си ръка, той заудря по стъклото с другата.
– Мейсън! Мейсън!
Тя се извърна към него, очите й срещнаха погледа му, но някак отсъстващо.
– Какво правите?!
Никакъв отговор.
– По дяволите, Мейсън, говорете с мен! – Той заблъска с юмрук по стъклото, без да обръща внимание на болката.
В отговор тя само го погледна.
– Мейсън!
Най-после тя заобиколи щурвала и се приближи до стъклото. Гласът й идваше до него неясно, филтриран през стъклото и грохота на бурята.
– Въпросът е, мистър Льосюр, какво правите вие?
– Ще се ударим! Водите кораба право към Кериън Рокс! Ще избиете всички, не разбирате ли?!
Друго потръпване на устните, предвестник на усмивка. Тя произнесе нещо, което той не можа да долови.
– Не ви чувам! – Той стисна по-здраво парапета, питайки се колко дълго ще издържат пръстите му, преди да полети надолу към страховитата разпенена бездна.
– Казах – тя се приближи към стъклото и заговори по-високо, – че напълно го осъзнавам.
– Но защо?
Усмивката най-сетне се появи, като слънце, блеснало върху леда.
– Това е въпросът, нали, господин Льосюр?
Льосюр се притисна по-плътно към прозореца, мъчейки се да не отпуска хватката си. Знаеше, че няма да издържи още дълго.
– Защо? – изкрещя той.
– Питайте компанията.
– Но вие… вие не можете да го направите съзнателно!
– И защо не?
Той едва се въздържа да не й изкрещи, че е луда. Трябваше да стигне до нея, да разбере мотивите й, да я разубеди.
– За бога, сигурен съм, че не възнамерявате да убиете четири хиляди души по този начин!
– Нямам нищо против пасажерите или екипажа. Но ще унищожатози кораб.
Льосюр не беше сигурен, но му се стори, че вижда сълзи по лицето й.
– Капитане, вижте. Ако имате някакви проблеми, свързани с компанията, можем да се разберем с тях. Но това… на борда има хиляди невинни хора, много жени и деца. Моля ви, не го правете. Умолявам ви!
– Хора умират всеки ден.
– Това да не е някаква терористична атака? Имам предвид… – Той преглътна, опитвайки се да измисли някакъв неутрален начин да го формулира… – да не би да представяте… определена политическа или религиозна гледна точка?
Усмивката й остана студена, овладяна.
– Понеже попитахте, отговорът е „не“. Това е нещо строго лично.
– Ако искате да разбиете кораба, първо го спрете. Поне ни оставете да се качим в спасителните лодки!
– Знаете много добре, че дори ако само забавя, начаса ще пристигнат отрядите за специални операции и ще ме заловят. Няма съмнение, че половината от пътниците вече са изпратили имейли до външния свят. Задействан е масиран отклик. Не, господин Льосюр, скоростта е моят съюзник и дестинацията на „Британия“ е Кериън Рокс. – Тя погледна към електронната карта на автопилота. – Там сме след сто четиридесет и девет минути.
Той отново заудря с юмрук по стъклото.
– Не! – Усилието едва не му коства падане долу. Успя да се задържи, гледайки безпомощно как тя заема отново позиция зад щурвала, вперила очи в сивотата на бурята.
55.
При звука от отварянето на вратата Констанс се изправи в стола си. Откъм коридора нахлу неясният шум от паника: викове, ругатни, топуркащи стъпки. Пендъргаст влезе и затвори след себе си.
Мина през входното антре, като крепеше нещо дълго и тежко върху едното си рамо. Когато дойде по-близо, Констанс видя, че е брезентов чувал в цвят слонова кост, плътно пристегнат с шнур. Той спря пред вратата към кухнята, свали го от рамото си, изтупа ръце от праха, след което отиде в дневната.
– Най-после си направила чая – каза той, наля си чаша и седна в близкото кожено кресло. – Отлично.
Тя го гледаше спокойно.
– Все още чакам да чуя теорията ти за това какво става.
Пендъргаст отпи бавна, преценяваща глътка от чая.
– Знаеш ли, че Кериън Рокс са една от най-големите заплахи за корабоплаването в Северния Атлантик? До такава степен, че след потъването на „Титаник“ първата им мисъл била, че са се натъкнали на тях.
– Колко интересно. – Тя го гледаше как продължава да си седи невъзмутимо в креслото, да отпива от чая, сякаш нямаше никаква криза. И тогава й мина през ума: а може би изобщо нямаше криза?
– Ти имаш план – каза тя. Това беше твърдение, а не въпрос.
– Наистина е така. И като се замисля, може би сега е времето да те запозная с подробностите. Това ще спести известни усилия по-късно, когато може да се наложи да реагираме бързо на променената ситуация.
Той отпи друга ленива глътка. После отмести чашата настрана, изправи се и отиде до кухнята. Дръпна шнура и отвори чувала; извади отвътре нещо дълго и се върна в дневната, слагайки го на пода между тях.
Констанс го гледаше с любопитство. Беше продълговат контейнер със здрав корпус от бял каучук и пластмаса, с размери четири на три стъпки, завързан с найлонови шнурове. По повърхността му се мъдреха множество предупредителни етикети. Докато тя гледаше, Пендъргаст дръпна шнуровете и махна горната пластина.
– Самонадуващо се плаващо приспособление – обясни Пендъргаст. – Познато най-вече като „оцеляващ мехур“. Оборудван със спасителни пакети, ЕПИРБ 2222
Радиобуй, посочващ координатите на кораба при бедствие. – Б.пр.
[Закрыть], одеяла и провизии. Всяка от спасителните лодки на „Британия“ е снабдена с такъв комплект. Аз… ами… така да се каже освободихтози от една от тях.
Констанс местеше очи от контейнера към Пендъргаст и от Пендъргаст към контейнера.
– Ако екипажът не успее да спре капитан Мейсън, те може да се опитат да се качат в спасителните лодки – обясни той. – Да се направи това при тази скорост на кораба ще бъде опасно, може би дори безразсъдно. От друга страна, ние ще поемем минимален риск, ако се спуснем във водата в това нещоот кърмата на кораба. Разбира се, ще трябва да сме внимателни къде насочваме евакуацията си.
– Евакуация? – повтори Констанс.
– Трябва да е от палуба над ватерлинията, очевидно. – Той се протегна към масичката отстрани, взе една корабна брошура и намери лъскава снимка на „Британия“. – Бих предложил това място – каза той, посочвайки към редица дълги прозорци ниско в кърмата. – Това трябва да е балната зала „Крал Джордж II“. По всяка вероятност ще е празна, когато обявят тревога. Бихме могли да счупим прозореца с някой стол и после да се спуснем. Разбира се, предварително ще сме занесли апарата и ще сме го скрили в торбата, за да избегнем излишно внимание. – Той помисли за момент. – Ще е мъдро да изчакаме трийсетина минути или малко повече; така ще сме по-близо до мястото на сблъсъка, но и на приемлива дистанция от спасителните съдове, същевременно и достатъчно близко, така че паниката в последната минута да не ни попречи. Ако се спуснем през един от страничните прозорци на балната зала тук или тук, ще избегнем килватерната диря. – Той остави снимката настрана със самодоволна въздишка, удовлетворен от този план.
– Казваш „ние“ – погледна го Констанс, произнасяйки бавно думите. – Имаш предвид двама ни.
Пендъргаст я погледна леко изненадан.
– Да, разбира се. Не се тревожи: може размерите да ти се виждат малки, но е достатъчно широко за двама ни, когато се надуе напълно. Мехурът е замислен да издържи четирима души, така че ще се поберем лесно.
Тя го изгледа невярващо.
– Предлагаш да се спасим и да оставим другите да умрат?
Пендъргаст се намръщи.
– Констанс, не позволявам да ми се говори с такъв тон.
Тя се изправи, обхваната от студена ярост.
– Ти… – Гневът я задави. – Откраднал си това нещо от спасителна лодка… Не си излязъл да търсиш начин да разрешиш кризата или да спасиш „Британия“. Не! Отишъл си да организираш спасяването на собствената си кожа!
– Представи си, свързан съм с кожата си. И не би трябвало да ти напомням, Констанс, че ти предлагам да спасиш и твоята!
– Това направо не си ти! – поклати тя глава невярващо, шокирана и едновременно с това ядосана. – Такъв егоизъм. Какво е станалос теб, Алойзиъс? След като се върна от каютата на Блекбърн, ти изглеждаше… странен. Не беше на себе си.
Той я гледа известно време. После затвори пластмасовия контейнер, изправи се и пристъпи напред.
– Седни, Констанс – каза той тихо. Имаше нещо в гласа му – нещо странно, нещо във висша степен чуждо, – което въпреки нейния гняв, шок и невяра, я накара мигновено да се подчини.
