Текст книги "Колелото на мрака"
Автор книги: Линкълн Чайлд
Соавторы: Дъглас Престън
Жанр:
Классическая проза
сообщить о нарушении
Текущая страница: 12 (всего у книги 28 страниц)
29.
Когато първи помощник-капитан Льосюр се появи на капитанския мостик точно преди полунощ, веднага усети напрежение във въздуха. Комодор Кътър отново се беше върнал на мостика, скръстил ръце пред издутия си като бъчва гръден кош. Месестото му лице беше безстрастно и непроницаемо. Останалите присъстващи стояха на местата си мълчаливи и настръхнали.
Но не само присъствието на Кътър нажежаваше атмосферата. Льосюр усещаше ясно, че претърсването се беше провалило и жената на Евъред не беше открита. Евъред бе станал неуправляем, тичаше нагоре-надолу, правеше сцени, настояваше, че жена му никога не би скочила от борда, че е била убита или е била взета за заложница. Поведението му започваше да плаши останалите пътници и тръгнаха слухове. Като връх на всичко ужасното и необяснимо самоубийство на камериерката беше уплашило здравата екипажа. Льосюр бързо провери алибито на Блекбърн и установи, че издържа; оказа се, че милиардерът наистина е бил на вечеря, а частната му прислужница – в медицинския център.
Льосюр мислеше за тези проблеми, когато новият вахтен офицер дойде на мостика и смени колегата си. Докато двамата мъже обсъждаха смяната на дежурството с тихи гласове, Льосюр отиде бавно до командното табло, където капитан Мейсън проверяваше електрониката. Тя се обърна, кимна и се върна към работата си.
– Курс, скорост и местоположение? – попита Кътър застъпилия смяна вахтен офицер. Въпросът бе чиста формалност: Льосюр бе сигурен не само, че Кътър знае отговора, но че дори да не го знае, един поглед към приборите щеше да му каже всичко, което трябваше да знае. Но явно комодорът имаше нещо наум.
– Местоположение четиридесет и девет градуса 50.39 минути северна ширина и нула дванайсет градуса 43.08 минути западна дължина, хединг две четири едно по права линия, скорост двайсет и девет възла – отговори дежурният. – Вълнение четири бала, вятър двайсет до трийсет възла върху задната кърма, газене – осем до дванайсет фута. Барометрично налягане 29.96, пада.
– Дайте ми разпечатка на местоположението ни.
– Да, сър. – Офицерът на вахта чукна няколко клавиша и от мини принтера отстрани на таблото започна да излиза тънка лента хартия. Кътър я откъсна, погледна я, след което я пъхна в джоба на безукорно изгладената си униформа. Льосюр знаеше какво ще направи с разпечатката: след като се върнеше в каютата си, щеше бързо да сравни данните от нея със съответното местоположение на „Олимпия“ по време на плаването й, което беше счупило рекордите преди година.
Отвъд редицата огромни прозорци, които обгръщаха предната част на мостика, насрещните вълни изглеждаха по-близо и се надигаха застрашително. Бяха бавни, могъщи и тежки талази, което означаваше, че неспирното им люлеене щеше да ги придружава през по-голямата част от пътя. Издаденият напред вълнорез на „Британия“ пореше тъмносините води, вдигайки нагоре огромни, пенести пръски, които излитаха високо, преди да се излеят върху долните открити палуби. Корабът беше развил типичният дълбоко океански бордови крен.
Очите на Льосюр обходиха системата контролни табла. Той забеляза, че стабилизаторите са се разгърнали на полупозиция, принасяйки в жертва комфорта на пасажерите заради по-висока скорост, и той предположи, че това е по заповед на Кътър.
– Капитан Мейсън? – Гласът на Кътър проряза мостика.
– Той ще бъде тук всеки момент, сър.
Кътър не отговори.
– Предвид обстоятелствата, предполагам, че сериозно трябва да обмислим…
– Ще чуя първо неговия доклад – прекъсна я Кътър.
Мейсън отново млъкна. За Льосюр беше ясно, че ги е заварил по средата на някакъв спор.
Вратата към мостика се отвори отново и Кемпър, шефът по сигурността, влезе.
– Ето ви най-после, господин Кемпър – каза Кътър, като го погледна. – Рапорта ви, ако обичате.
– Получихме обаждането преди четиридесет минути, сър – каза Кемпър. – Възрастна жена в апартамент 1039 съобщи, че компаньонката й е изчезнала.
– А коя е била компаньонката й?
– Млада шведка на име Инге Ларсен. Сложила възрастната жена в леглото в девет часа, след което се предполага, че също е отишла да си легне. Но когато някакви пияни пътници по грешка почукали на вратата на старата дама, тя се събудила и открила, че госпожица Ларсен не е там. Търсихме я досега, но без резултат.
Комодор Кътър бавно се извърна към шефа на охраната.
– Това ли е всичко, господин Кемпър? Капитан Мейсън ме накара да повярвам, че е било нещо сериозно.
– Помислихме, че това е второ изчезване, сър…
– Не дадох ли ясно да се разбере, че това, какво става с пътниците, не е моя грижа?
– Нямаше да ви безпокоя, сър, но, както споменах, направихме съобщение по радиоуредбата и претърсихме обществените места. Нищо.
– Явно е с някой мъж. – Кътър отново обърна солидната си фигура към прозорците.
– Както господин Кемпър каза, това е втори случай на изчезване – обади се Мейсън. – Което го прави подходящ за вниманието ви, сър.
Кътър продължаваше да не казва нищо.
– И както господин Кемпър ви докладва при по-раншния случай, когато разследвахме първото изчезване, открихме проби от коса и кожа на лявата открита палуба, които съвпадат…
– Това не доказва нищо, може да са от всякъде. – Кътър махна с ръка – жест, както на раздразнение, така и на досада. – А дори и да е скочила – тогава какво? Знаете много добре, както и аз, че кораб насред океана е плуващ палат на самоубийци.
Докато Льосюр знаеше, че наистина такова изчезване сред морето не е необичайно – и че винаги ревностно се прикрива от екипажа – този груб отговор накара дори Мейсън да се изненада. Тя замълча за трийсетина секунди, после прочисти гърлото си и заговори пак:
– Сър – каза тя, поемайки си дълбоко въздух, – трябва да обсъдим и най-малката вероятност тези две изчезвания да сочат, че на борда има маниак.
– И какво според вас трябва да направя?
– Най-почтително бих препоръчала да обмислим отклонение към най-близкото пристанище.
Кътър се втренчи в нея, очите му бяха като въглени сред розовата, набраздена от венички плът. Той заговори бавно, с леденостуден глас.
– Намирам тази препоръка за необмислена и във висша степен лишена от основание, капитан Мейсън. Това е „Британия“.
Името на кораба увисна във въздуха, сякаш обясняваше всичко.
Когато Мейсън отговори, гласът й бе нисък и равен:
– Да, сър. – И без да каже друго, тя мина покрай него и напусна мостика.
– Женски паники – измърмори Кътър полугласно, измъкна разпечатката от джоба си и я прегледа отново. Намръщи се още повече. Дори без сравнението с навигационните данни на „Олимпия“, той изглеждаше дълбоко нещастен от местоположението им. Игнорирайки офицера на вахта, той се обърна директно към кормчията. – Увеличи скоростта до пълен напред.
– Пълен напред, тъй вярно, сър.
Льосюр дори не помисли да отвори уста, за да възрази. Знаеше, че няма да доведе до добро; изобщо нямаше да доведе до добро.
30.
Точно двайсет минути след дванайсет, Констанс Грийн се появи от камериерския пункт на Палуба 9 и подкара количката си по плюшения килим към тризонета „Пеншърст“. Беше се разтакавала в пункта през повечето време от двата часа, преструвайки се на заета, сгъваше и разгъваше чаршафи, подреждаше препаратите за пране и шампоаните по съответните им места, докато чакаше Скот Блекбърн да напусне апартамента си и да отиде в казиното. И накрая, секунда преди това, той се показа, погледна бързо часовника си и забърза по коридора към чакащия асансьор.
Тя спря количката отвън до апартамента; оправи камериерската си униформа и се стегна вътрешно; след това издърпа магнитната карта, която й беше дал Пендъргаст, и я мушна в прореза. Ключалката изщрака и тя натисна бравата да отвори, като издърпа след себе си количката, колкото е възможно по-безшумно.
Затвори внимателно и спря в антрето да разузнае. „Пеншърст“ беше един от трите тризонета на борда на „Британия“, с 250 кв.м. площ и отлично обзаведен. Спалните бяха на горните етажи, а салонът, трапезарията и кухнята се намираха точно пред нея.
„Донеси ми боклука му“, беше казал Пендъргаст. Констанс присви очи.
Не знаеше колко време възнамерява Блекбърн да прекара в казиното – ако наистина беше отишъл там, – но трябваше да се допусне, че не разполага с много време. Погледна часовника си: дванайсет и половина. Щеше да си позволи петнайсет минути.
Плъзна количката по покрития с паркет под на антрето, оглеждайки се любопитно наоколо. Докато апартаментът се перчеше със същата ламперия от скъпо дърво, като този, който деляха те с Пендъргаст, всичко останало не би могло да изглежда по-различно. Блекбърн бе декорирал почти всяка повърхност с предмети от колекцията си. Тибетски килими от коприна и вълна от як покриваха подовете; по стените висяха платна на кубисти и експресионисти в тежки рамки. Напред, в салона, в един от ъглите се мъдреше пиано „Бьозендорфер“ от скъп махагон. Молитвени колела, ритуални оръжия, декоративни кутии от злато и сребро и множество скулптури бяха пръснати по различни маси и книжни лавици, обрамчващи едната стена. Една голяма и сложна мандала висеше над камината. Отстрани тежък гардероб от мек, златист тик блестеше на слабата светлина.
Тя остави количката си, прекоси помещението и се приближи до гардероба. Поглади замислено полираното дърво, после отвори вратата. Вътре имаше масивен стоманен сейф, който заемаше почти цялата вътрешност.
Констанс отстъпи и го погледна преценяващо. Беше ли достатъчно голям да побере Агозиена?
Да, реши тя: беше достатъчно голям. Затвори гардероба и като извади една кърпа от престилката си, избърса местата, където го беше докосвала. Една от задачите беше изпълнена. Тя се огледа за втори път и си отбеляза наум всичко от голямата и безумно еклектична колекция на Блекбърн.
Върна се при количката си в основата на стълбата. Чу се звук – слаб, но отчетлив. Идваше отгоре. Тя изчака неподвижно, вслушвайки се. Чу го отново: глухо хъркане, идващо от отворената врата на една спалня на следващата площадка.
Значи все пак имаше някой в апартамента? Най-вероятно – частната прислужница на Блекбърн. Това щеше да усложни нещата.
Констанс стисна количката и прекоси антрето, като внимаваше дръжките на метлата и подочистачката да не тракат. Спря в средата на салона и направи бърза проверка на кошчетата за боклук, изтръсквайки съдържанието им в една чиста торба, която откачи от количката. Остави всичко на мястото му и обиколи трапезарията, след това и кухнята, като повтори процедурата. Тук имаше малко неща за изхвърляне: явно прислужницата на Блекбърн беше свършила истинската работа.
Тя се върна в салона да помисли. Не се осмели да се изкачи по стъпалата за останалата част от боклука; стъпките й можеха да събудят прислужницата и да се разиграе неприятна сцена. И без това вече разполагаше с най-важната информация: местоположението и размера на сейфа на Блекбърн и общ поглед върху колекцията му. Може би сега трябваше да си тръгне.
Но тя се поколеба, и докато мислеше, забеляза нещо любопитно. Докато повърхностите на масите и предметите на изкуството бяха безупречно чисти и блестящи и в кошчетата имаше незначително количество боклук, върху пода се забелязваше изненадващо количество прах, особено около бордюрите в ъглите на стаята. Изглежда талантите на частната прислужница на Блекбърн не включваха чистенето с прахосмукачка. Констанс приклекна и прокара пръсти в основата на махагоновия бордюр. Не беше просто прах – бяха дървени стърготини.
Тя вдигна поглед към прахосмукачката, която се намираше в количката й. Ако я включеше, щеше със сигурност да събуди прислужницата. Така да бъде. Отиде до количката, откачи прахосмукачката, издърпа старата торба и сложи нова, след което се върна към най-близката стена; клекна, включи я и я прокара бързо няколко пъти напред-назад по пода.
Почти мигновено отгоре се чу топуркане:
– Ало? – Гласът беше женски, сънен. – Кой е там?
Преструвайки се, че не чува нищо от шума, Констанс мина в средата на помещението приклекна отново и направи няколко кръга с прахосмукачката, преди да се прехвърли в антрето, проверявайки за косми и влакна.
Минута по-късно гласът прозвуча отново, този път много по-силен.
– Хей! Какво правите?
Констанс се изправи, изключи прахосмукачката и се обърна. Ниска, дебела жена на около трийсет, стоеше на долното стъпало на стълбата със зачервено лице, увита единствено в голяма хавлиена кърпа, която притискаше към себе си с една ръка.
– Какво правите тук? – поиска да знае тя.
Констанс се поклони.
– Съжалявам, че ви събудих, мем – произнесе тя с немски акцент. – Камериерката, която обикновено оправя този апартамент, претърпя злополука. Затова аз поех задълженията й.
– След полунощ?! – изписка жената.
– Съжалявам, мем, но ми казаха да изчистя апартамента, докато няма никого в него.
– Господин Блекбърн даде специално нареждане да не идват повече никакви камериерки в този апартамент!
В този миг отвън се чу шум: звукът на карта, която се пъха в отвора, изщракване и отваряне на ключалка. Прислужницата зяпна, изчерви се и се втурна нагоре по стълбите по посока на стаята си. Миг по-късно входната врата се отвори и Блекбърн влезе със свитък вестници под мишницата.
Констанс го погледна без да мръдне, с портативна прахосмукачка в ръка.
Той спря и заби поглед в нея, присвивайки очи. След това спокойно се обърна, заключи два пъти вратата, прекоси антрето и пусна вестниците на една от масичките.
– Коя сте вие? – попита я той, с гръб към нея.
– Моля за извинение, сър, камериерка съм – отвърна тя.
– Камериерка?
– Новата ви камериерка – продължи тя. – Хуанита… момичето, което чистеше апартамента ви… претърпя инцидент. Сега аз съм назначена…
Блекбърн се обърна и я изгледа. Думите спряха в гърлото му. Имаше нещо в изражението, в очите му, което я порази: силата на решимостта му, твърда и ясна като полирана стомана, примесена с нещо като страх, а може би дори отчаяние. Тя опита отново:
– Съжалявам за късния час. Досега чистих нейните каюти, както и собствените си, трудно е да се навакса. Мислех, че тук няма никой, иначе никога не бих…
Внезапно той се пресегна и стисна ръката й. Изви я жестоко и я дръпна рязко към себе си. Констанс изохка от болка.
– Глупости – произнесе той с нисък, противен глас; лицето му беше на сантиметри от нейното. – Дадох ясни нареждания тъкмо тази вечер никой да не чисти апартамента ми, освен частната ми помощница. – И той я стисна още по-силно.
Констанс изохка отново.
– Умолявам ви, сър. Никой не ми е казал. Ако не искате стаите ви да се чистят, ще си отида.
Той я погледна и тя извърна очи. Стисна я още по-здраво и тя си помисли, че ще счупи китката й. В следващия миг я блъсна грубо назад. Тя падна на пода и прахосмукачката изтрака върху килима.
– Изнасяй се веднага оттук – изръмжа той.
Констанс се изправи, взе прахосмукачката и оправи престилката си. Мина покрай него, закачи прахосмукачката на куката й и плъзна количката към входното антре. Отключи вратата и излезе, хвърляйки един-единствен таен поглед към мъжа, който вече изкачваше стълбите и крещеше на прислужницата си, че е допуснала непознат вътре.
31.
Полираната маса от черешово дърво в дневната на апартамента „Тюдор“ тънеше в безпорядък – голяма найлонова торба, с изсипани от нея какви ли не боклуци: смачкана хартия, подгизнала кърпичка, пепел от пури. Пендъргаст обикаляше около масата като неспокойна котка, с ръце на гърба, като от време навреме се навеждаше по-близо, за да провери нещо, но изобщо не протегна ръка да докосне или да попипа. Констанс седеше на един близък диван, облякла елегантен халат, който бяха купили на борда на кораба, и го гледаше.
– И те блъсна на земята, казваш? – измърмори Пендъргаст през рамо.
– Да.
– Невъзпитан кучи син. – Той отново обиколи масата, след това я погледна:
– Това ли е всичко?
– Не успях да се кача по стъпалата. Не и в присъствието на прислужницата му. Съжалявам, Алойзиъс.
– Недей. Тъй или иначе това ми хрумна в крачка. Важното е, че знаем размера и местоположението на сейфа. Освен това ти ми даде отлично резюме на колекцията му. Лошото е, че Агозиенът не изглежда да е сред нея. – Той пъхна ръка в джоба си и извади чифт гумени ръкавици, надяна ги и се зае да изследва боклука. Взе една празна бутилка от газирана минерална вода от масата, огледа я и я сложи настрана. Това бе последвано от няколко бележки от химическо чистене; фас от пура и събрана пепел; смачкана визитна картичка; изцапана коктейлна кърпа; коркова тапа от шампанско; счупена кутия за компактдискове; корабна брошура, скъсана на две; пръчица за разбъркване; празна кутия от кибритени клечки „Суон Веста“ и половин дузина употребени клечки. Пендъргаст сортира всичко изключително грижливо. След като приключи, отново обиколи масата, спирайки се да проучи с лупа едно или друго от събраните материали. После с тиха въздишка се изправи.
– Да приберем тези неща някъде, откъдето прислужницата няма да ги вземе – каза той. – В случай, че поискаме да ги изследваме отново. – Той свали ръкавиците и ги пусна на масата.
– А после какво? – попита Констанс.
– После ще намерим начин да надникнем в онзи сейф. За предпочитане, когато самият Блекбърн отсъства.
– Това може да се окаже трудно. Нещо изглежда го е уплашило – напуска с подчертана неохота апартамента си и то не за дълъг период от време, освен това не пуска никого вътре.
– Ако беше някой друг, щях да кажа, че именно двете изчезвания, за които ти ме информира, са го изплашили. Но не и мистър Блекбърн. Лошо е, че не редуцирахме списъка ми със заподозрени по-бързо; можех да проуча стаите му доста по-лесно вчера. – Той погледна Констанс. – И не трябва да забравяме: въпреки, че Блекбърн може да е първият заподозрян, трябва да проучим Калдерон и Стрейдж, макар и само за да ги изключим.
Той отиде до бюфета и си наля един пръст калвадос, после бавно се отпусна на кушетката. Разклати леко кехлибарената течност, приближи чашата до носа си, отпи малка глътка и въздъхна полудоволно, полусъжалително.
– Е, благодаря ти, скъпа моя – каза той. – Съжалявам, че си била нападната. Когато му дойде времето, бъди сигурна, че ще направя така, че Блекбърн да съжалява.
– Съжалявам само, че… – После Констанс внезапно спря.
– Какво?
– Почти забравих. Открих още нещо в апартамента му. Използвах прахосмукачката, за да взема странни проби от прах.
– Защо странни?
– Като се има предвид, че мъжът има прислужница, живееща при него, и че несъмнено е дребнав тиранин, помислих си, че е странно стаята да е толкова прашна.
– Прашна?
Констанс кимна.
– Повечето от праха беше покрай стените, под ламперията. Всъщност, прилича на дървени стърготини.
Пендъргаст скочи на крака.
– Къде е торбичката на прахосмукачката, Констанс? – Говореше тихо, но сребристите му очи блестяха от възбуда.
– Тук, до вратата…
Но още преди да е довършила изречението, Пендъргаст полетя към входната врата, грабна торбата, взе една чиста чиния от кухненския шкаф и се върна до масата. Сега движенията му станаха още по-внимателни. Като извади едно джобно ножче, отварящо се с пружинка, той внимателно разряза торбата и бавно изпразни съдържанието й върху чинията. Намести бижутерската лупа към окото си и започна да отделя останките с острието на ножчето, стърготина по стърготина, сякаш изследвайки отделните частици.
– Знаеш ли, Констанс – промърмори той, както беше наведен, с лице на няколко сантиметра от дървената маса. – Сигурен съм, че си права. Това са дървени стърготини.
– Останали от построяването на кораба?
– Не. Преснистърготини. И ако това е каквото си мисля – при тези думи той издърпа нещо с миниатюрни пинсети и се изправи, – няма да се наложи да се занимаваме с Калдерон и Стрейдж.
Констанс се вгледа в бледото, изпълнено с нетърпение лице на Пендъргаст. Не можеше изобщо да си представи за какво биха могли да са стърготините.
Когато се изправи и отиде по-близко, той се пресегна за пепелник и кибритена клечка. След това й направи знак да се приближи още. Вдигна пинсетите над пепелника и тя можа да забележи в малките стоманени челюсти блясъка на малък кафеникав кристал.
– Внимавай – предупреди я той тихо. – Няма да трае дълго. – И запали клечката; изчака момент, докато първоначалният жълто-зелен цвят избледнее на въздуха; после приближи пламъка към кристала.
Той запламтя и запуши, стиснат в пинсетите. След това, съвсем за кратко, Констанс усети лека миризма, която изпълни въздуха в каютата: тежък мускусен екзотичен лъх на смирна, леко упойващ, който не можеше да се сбърка.
– Познавам тази миризма – потрепна с ноздри тя.
Пендъргаст кимна.
– Миризмата на вътрешния манастир Гсалриг Чонг. Специален вид тамян, който само те правят, използван да държи надалеч ненаситните дървояди.
– Дървояди? – повтори Констанс.
– Да.
Тя се обърна към малката купчинка върху масата.
– Мислиш, че тези стърготини…
– Точно така. Известно количество от същите тези дървояди сигурно има и на борда – в кутията, в която е Агозиенът. Блекбърн не е направил услуга на „Норд Стар“, като ги е внесъл на борда на „Британия“. – Той се обърна да я погледне, очите му още пламтяха възбудено. – Пипнахме нашия човек. Сега единственото, което ни остава, е да го подмамим да напусне бърлогата си и да надникнем в сейфа му.
