355 500 произведений, 25 200 авторов.

Электронная библиотека книг » Линкълн Чайлд » Колелото на мрака » Текст книги (страница 10)
Колелото на мрака
  • Текст добавлен: 7 октября 2016, 00:33

Текст книги "Колелото на мрака"


Автор книги: Линкълн Чайлд


Соавторы: Дъглас Престън
сообщить о нарушении

Текущая страница: 10 (всего у книги 28 страниц)

23.

Когато се прибра в апартамента, Констанс завари Пендъргаст приведен над един химически уред. Гледаше го как потапя памучен тампон в шишенце с прозрачна течност и го допира до стружка боя в епруветката. Парченцето веднага почерня.

Той отиде до друга епруветка, после до трета, като правеше същия тест. Най-накрая погледна към нея.

– Добър вечер, Констанс.

– Някакви резултати?

Той кимна към епруветките.

– Наистина. Всичките проби от боя показват неприемливо ниво на олово. Нашият господин Лайънъл Брок има три сандъка с картини на импресионисти в заключената си спалня, но ако и останалите са като тези, всичко е фалшификат. Брок трябва да работи за някой европейски фалшификатор – човек със значителен талант, – който имитира работата на второстепенни художници, които той без съмнение размесва сред автентичните платна на големите художници. Изключително интелигентна схема, наистина: кой ще се усъмни в автентичността на второразредни художници, пренасяни от дилър, продаващ най-великолепните, най-щателно проверените за произход първокласни майстори.

– Наистина умно – съгласи се Констанс. – Но не ми прилича на човек, който би рискувал всичко това за тибетски артефакт.

– Именно. Можем да го зачеркнем. – Пендъргаст енергично извади списъка си. – Зачеркнах също така Ламбе – мек е като втасало тесто.

– Как разбра това? Представил си се за лекар?

– Ох. Да не говорим за това. Зачеркнах от списъка също така Клод Далас, както и лорд Клайвбърг, който се занимава с контрабанден износ на кокаин. Стрейдж изнася нелегално няколко изключително ценни оригинални гръцки вази и макар това да намалява вероятността той да прекарва нелегално и Агозиена, не можем напълно да го изключим. И ни остават трима: Блекбърн, Калдерон и Стрейдж. – Той обърна сребристите си очи към нея: – А как премина твоето приключение долу?

– Запознах се с жената, определена да чисти апартамента на Блекбърн. За щастие, тя е поела работата от друга прислужница, която внезапно получила психически срив малко след отплаването на кораба и се самоубила.

– Наистина ли? – попита Пендъргаст с внезапен интерес. – На борда е имало самоубийство?

– Така говорят. Просто престанала да работи по средата на смяната, върнала се в каютата си и получила пристъп. По-късно пробола окото си с парче дърво и умряла.

– Колко странно. А жената, която чисти апартамента на Блекбърн – тя какво казва?

– Че е довел собствената си прислужница и че тя командва наляво и надясно корабната камериерка. Блекбърн освен това преобзавел апартамента си за пътешествието със собствени мебели и произведения на изкуството.

– Което може да включва азиатската му колекция.

– Да. Същата камериерка срещнах да чисти и каютата на Калдерон, която се намира в съседство. Изглежда е взел със себе си много френски антики. Очевидно е толкова любезен, колкото Блекбърн – противен: дал й хубав бакшиш.

– Отлично. – В продължение на няколко минути очите на Пендъргаст се зареяха някъде далеч. После бавно се върнаха на фокус.

– Блекбърн става номер едно в списъка ни. – Той бръкна в джоба си и извади още една пачка нови банкноти. – Трябва временно да си размените местата с корабната прислужница, която чисти на Блекбърн и Калдерон. Влез там, когато апартаментът е празен.

– Но Блекбърн няма да допусне влизането на корабната прислужница, ако собствената му камериерка не е там.

– Няма значение – ако те хванат, винаги можеш да го обясниш с бюрократично недоразумение. Знаеш какво да търсиш. Бих предложил да го направиш късно тази вечер – Блекбърн, както забелязах, е пристрастен към бакарата и по всяка вероятност ще е в казиното.

– Много добре, Алойзиъс.

– О! И ми донеси боклука от стаята му, ако обичаш.

Констанс въпросително вдигна вежди. След това кимна и се обърна към витите стълби, готвейки се да се преоблече за вечерята.

– Констанс?

Тя се обърна.

– Моля те, бъди внимателна. Блекбърн е един от нашите най-силно заподозрени, а това означава, че може да е безмилостен, може би дори патологичен убиец.

24.

Скот Блекбърн спря на входа на „Оскар“, за да закопчее шития си по поръчка костюм от „Гивс енд Хоукс“, оправи бледоморавата си вратовръзка и огледа помещението. Беше осем и четиридесет и пет и втората смяна бе започнала: рояк слаби, елегантни чуждестранни келнерки търчаха с основните блюда под сребърни капаци, предназначени за всяка маса, оставяха ги, като в същия миг един келнер заставаше зад всеки гост – и вдигаше капака да открие ястието отдолу.

Със сардонична извивка на устните Блекбърн се плъзна към масата си. Двамата му сътрапезници вече се бяха настанили и се надигнаха угоднически при появата му. Както впрочем би трябвало – Блекбърн бе инвестирал сто милиона в съответните им компании и беше член на Комисията за възнагражденията и на Управителния съвет. Двете бутилки бургундско на масата бяха вече празни сред разпилените остатъци от ордьоври, антипаста и първото блюдо – някаква дребна птица – гълъб или фазан. Когато седна, той взе една бутилка и разгледа етикета й.

– Ришбург Домейн дьо ла Романе-Конти’78 – прочете той. – Е, приятели, вече май сте напреднали доста с материала. Той обърна бутилката и изля остатъка на дъното в чашата си. – И не сте ми оставили нищо, освен утайка!

Ламбе и Калдерон се засмяха почтително и Ламбе направи знак на една келнерка.

– Донесете още една от тези от частната ни изба – каза той. – От вече отворените.

– Веднага, сър. – Келнерката се плъзна безшумно като прилеп.

– Какъв е поводът? – попита Блекбърн.

– Просто си помислихме, че ще си го позволим – каза Ламбе и разтърси меките си отпуснати рамене. Блекбърн забеляза, че мъжът изглежда по-малко унил от преди. Слабакът вече явно бе посвикнал с океана.

– Защо не? – кимна Блекбърн. – Този воаяж се очертава дори още по-интересен, отколкото очаквах. Покрай другото, натъкнах се на старо гадже миналата вечер и установих, че е услужлива – многоуслужлива. Или поне в началото.

Това се посрещна с гръмогласен смях от двамата му сътрапезници.

– А после какво? – попита Ламбе, нетърпеливо наведен напред.

Блекбърн разтърси ръката си и се разсмя:

– Не знам кое беше по-вълнуващо – чукането или боричкането след това. Брей, истинска тигрица!

Още блюдолизнически смях.

Келнерката се върна с бутилката и чиста чаша, и Ламбе направи знак, че той ще налее на Блекбърн за проба. Блекбърн разлюля течността в чашата, смукна бързо, разлюля отново, наведе се и вдъхна букета. После се изправи на стола с полузатворени очи, наслаждавайки се на аромата. Миг след това вдигна чашата до устата си, отпи малка глътка, задържа я върху език, пое малко въздух през устните си, разпенвайки виното, преди да го преглътне. Завършил ритуала, той остави чашата долу и направи знак на келнерката, че е свободна.

– Какво мислиш? – попита Ламбе нетърпеливо.

– Великолепно.

Те си отдъхнаха.

Блекбърн отново вдигна чашата си.

– И като стана дума, имам да ви съобщя нещо.

Двамата мъже се обърнаха към него, изпълнени с любопитство.

– Напълнете чашите си!

Те го направиха с готовност.

– Както знаете, след продажбата на „Грамнет“ за два милиарда обикалях доста, търсех нещо ново, с което да се захвана. И мисля, че го намерих.

– Ще споделиш ли? – попита Калдерон.

Блекбърн се наслади на дългата пауза.

– Става въпрос за нови начини за търсене и сканиране на бази данни от образи в мрежата. – Той се усмихна. – Когато продадох „Грамнет“, си запазих правата върху частния ми алгоритъм за компресия на образи. С него ще доставям снимки и образи до всеки десктоп, при това образи, които изглеждат сто пъти по-добре от всичко съществуващо досега.

– Но „Гугъл“ разработват технологии за търсене на образи от години – каза Ламбе. – Изглежда още не могат да го направят както трябва.

– Възнамерявам да използвам различна технология: старомоден усилен труд. Имам хиляди програмисти и изследователи, които мога да впрегна в тази работа, двайсет и четири часа в денонощието, седем дни в седмицата. Ще изградя най-голямата онлайн мултимедийна база данни в мрежата.

– Как?

– Образите могат да се свържат по същия начин, както уебстраниците. Хората, търсещи изображения, отиват от един подобен образ към следващия. Не анализират мета данните или образите: анализират връзките. След като веднъж влязат в собствената ти база данни, можеш да градиш върху милиони, милиарди връзки, генерирани от потребителите. Тогава ще сложа ръка на самите образи, със свръхвисока разделителна способност, като използвам алгоритми и математически сигнатури, за да ги компресирам. Имам дузина сървърни системи, които работят на празен ход и само чакат да бъдат запълнени.

– Ами авторските права върху изображенията – как ще се оправяш с тях?

– Да им го начукам на авторските права! Край на правата. Това е мрежата. Информацията трябва да се получава безплатно. Всички го правят – защо не и аз?

Над групата се възцари благоговейно мълчание.

– И като начало – имам един скрит коз. – Той вдигна чашата си и се изкикоти гърлено. – И какъв коз само!

После взе тумбестата тристадоларова бутилка вино, притваряйки очи с явно и необуздано удоволствие.

– Господин Блекбърн? – прозвуча нисък, почтителен глас отстрани.

Блекбърн се обърна, раздразнен от прекъсването на удоволствието. Един мъж в по-скоро безличен костюм стоеше зад него. Беше нисък и грозен и имаше бостънски акцент. Блекбърн се намръщи:

– Кой сте вие?

– Казвам се Пат Кемпър. Шеф на отдела по сигурността на „Британия“. Мога ли да разменя с вас няколко думи насаме?

– Сигурността? За какво става въпрос?

– Не се безпокойте, рутинно е.

– Приятелите ми могат да чуят всичко, което ми казвате.

Кемпър се поколеба за момент.

– Много добре. Ще възразите ли, ако седна? – И като се огледа наоколо, той придърпа един стол от дясната страна на Блекбърн.

– Най-искрените ми извинения за прекъсването на вечерята – каза Кемпър. Бостънският му акцент вече стържеше по нервите на Блекбърн. Този тип изглеждаше и говореше като ченге. – Но протоколът изисква да ви задам няколко въпроса. Става въпрос за член на персонала, жената, която трябваше да почиства апартамента ви. Хуанита Сантамария.

– Прислужницата? – Блекбърн се намръщи. – Имам си собствена прислужница, на която съм възложил да контролира хората ви.

– Сантамария е чистила апартамента ви два пъти. Вторият път беше през първата вечер на пътуването ни, около осем и половина вечерта, когато е отишла да оправи леглата. Викали ли сте я да дойде в апартамента ви?

– В осем и половина миналата нощ? – Блекбърн се облегна назад в стола си и отпи нова глътка вино. – Никой не е идвал. Личната ми прислужница беше в медицинския център, получи морска болест и направо си изповръща червата. Аз бях на вечеря. И освен това бях дал строги инструкции никой да не влиза в апартамента ми без надзор.

– Извинявам се за това, сър. Но не знаете ли какво би могло да се е случило в апартамента ви онази вечер? Инцидент, някой, с когото да е разговаряла, или правила нещо? А може би е счупила нещо, или пък… е откраднала някаква вещ?

– Какво, да не би после да й се е случило нещо?

Мъжът се поколеба.

– Всъщност, да. Госпожица Сантамария е получила пристъп малко след напускането на апартамента ви. Впоследствие се самоуби. Онези, които я познават, както и съквартирантките й, не са забелязали никакви признаци на предстояща беда. Била е, казват те, весела и общителна.

– Същото се казва винаги и за масовите убийци или самоубийците – каза Блекбърн подигравателно.

– Споменаха също така, че когато госпожица Сантамария излязла за смяна онзи ден, била в добро настроение.

– Не мога да ви помогна. – Блекбърн разклати виното и отново вдигна чашата до носа си, вдишвайки аромата. – Никой не е идвал. Няма нищо счупено или откраднато. Повярвайте ми, щях да знам: следя персонала си.

– Нещо, което да е видяла, или пък да е докоснала? Нещо, което да я е уплашило?

Блекбърн внезапно спря по средата на ритуала, чашата замръзна на половината път към устата му. След известно време той я сложи на масата, без да е отпил и глътка от нея.

– Господин Блекбърн? – побутна го Кемпър.

Блекбърн се обърна и го погледна.

– Категорично не – произнесе той със слаб, безстрастен глас. – Там няма нищо. Както казах, там не е имало никого. Прислужницата ми беше в амбулаторията. Аз бях на вечеря. Случилото се на онази жена няма нищо общо с мен или апартамента ми. Тя дори не би трябвало да е там.

– Много добре. – Кемпър се изправи. – Така и предполагах, но нали знаете, протокол. От „Норд Стар“ жив ще ме одерат, ако си спестя процедурата. – Той се усмихна. – Господа, няма повече да говорим за това. Благодаря ви за търпението и ви желая приятна вечер. – Той кимна към всекиго от тях, после бързо се отдалечи.

Ламбе го гледа известно време как си проправя път между масите. След това се обърна към Блекбърн.

– Ей, каква си я свършил, стари приятелю? Странни неща стават в каютите. – И той зае мелодраматична поза.

Блекбърн не отговори.

Келнерката се приближи към масата им.

– Ще позволите ли да ви изброя специалитетите ни за вечерта, господа?

– Ако обичате. Имам да наваксвам два дена ядене. – И Ламбе потри ръце.

Блекбърн рязко се изправи и блъсна стола си назад.

– Скот? – погледна го Калдерон обезпокоено.

– Не съм гладен – отвърна Блекбърн. Лицето му беше побеляло.

– Хей, Скоти… – започна Ламбе. – Хей, чакай! Къде отиваш?

– В каютата. – И без да каже дума повече, той се обърна и излезе от ресторанта.

25.

– Тези звуци са направо отвратителни – каза добродушният, привлекателен чужденец. – Дали ще помогне, ако поговоря със старата дама?

– О, не – отвърна Инге, ужасена от предложението. – Не, моля ви, недейте. Не е чак толкова лошо, свикнала съм.

– Както искате. Ако промените мнението си, уведомете ме.

– Много сте мил. Достатъчно ми помага това, че има някой, с когото да разговарям. – Тя спря, изчервявайки се силно.

До този момент на Инге Ларсен не й се бе случвало подобно нещо. Винаги бе водила уединено съществувание, бидейки болезнено срамежлива. А сега бе изляла сърцето си пред някого, когото бе срещнала преди половин час.

Големият, с позлатени краища часовник на облепената с тапети стена, в салона за разговори показваше десет без пет. Един струнен квартет свиреше тихо в далечния ъгъл и на неравни интервали минаваше по някоя двойка, хваната за ръце. Залата беше обляна от светлината на хиляди заострени свещи и те изпълваха вечерния въздух с мек, златен блясък. Инге не беше и мислила, че някога би могла да бъде на толкова красиво място.

Може би магическата атмосфера тук и тази нощ й помогнаха да свали гарда. А може би се дължеше просто на характера на новия й приятел: висок, самоуверен, излъчващ доверие.

В далечния край на масата чужденецът небрежно прехвърли крак върху крак.

– Значи сте живели в манастир през целия си живот?

– Почти. Откакто навърших шест години. Стана, защото родителите ми починаха в автомобилна катастрофа.

– И нямахте никакъв друг роднина? Никакви братя и сестри?

Инге поклати глава.

– Никого. Освен брата на дядо ми, който ме записа в манастирското училище, вместо в някое от държавните. Но сега е мъртъв. Имам няколко приятелки от училище. Те в известен смисъл са ми почти като семейство. И жената, при която работя. – „Работодателката ми“, помисли си тя. „Защо не можех да работя за човек като този тук?“ – Тя понечи да заговори, но се спря, чувствайки, че отново се изчервява.

– Щяхте да кажете нещо.

Инге се засмя стеснително.

– Не, не е важно.

– Моля ви, разкажете ми. Бих искал да го чуя.

– Просто… – Тя се поколеба отново. – Вие сте толкова важна личност. Толкова успял, толкова… Чухте всичко за мен и сега… надявах се да чуя вашата история.

– Не е нещо кой знае колко особено. – Отговорът прозвуча някак язвително.

– Наистина ли? Бих искала да чуя как сте направили невъзможното, за да станете това, което сте. Защото… ами, някой ден бих… – Гласът й секна, сякаш бе загубила дар слово.

Настъпи тишина.

– Съжалявам – каза Инге припряно. – Нямах право да питам. Съжалявам. – Тя изпита внезапно неудобство. – Късно е – наистина трябва да се връщам в леглото. Дамата, за която се грижа… ако тя се събуди, ще се ядоса, че не съм при нея.

– Глупости – каза чужденецът, а гласът му внезапно бе станал отново топъл. – Бих бил щастлив да ви разкажа историята си. Да се разходим по палубата – тук е задушно.

Инге не мислеше, че е особено задушно, но не каза нищо и те се насочиха към асансьора и се качиха четири палуби нагоре, до Палуба 7.

– Ще ви покажа нещо, което се обзалагам, че не сте виждали преди – каза новият й приятел и я поведе надолу по коридора, покрай ресторант „Хайд Парк“ – тих в този късен час – до един голям люк. – Можем да излезем тук.

Беше първият път, когато Инге излизаше на открита палуба. Беше доста хладно и вятърът стенеше около кораба и пръскаше воден прах в косите и по раменете й. Сърдити облаци се носеха покрай бледата лимонова луна, огромният кораб пореше тежките вълни. Над тях и под тях светлините от безбройните прозорци и странични отвори превръщаха морската пяна в разтопено злато. Беше невероятно романтично.

– Къде сме? – задъхано попита тя.

– На палубата за разходки. Тук искам да ви покажа нещо. – И спътникът й я поведе към перилата в най-задната част на кораба. – В тъмна нощ като тази може да се види планктонът, който блести в оставената от кораба диря. Погледнете – невероятно е.

Държейки се здраво за перилата, Инге се наведе. Ако паднеше, щеше да е право в морето долу, което се пенеше и кипеше около кърмата. Милиарди светлинки блещукаха в пенестата диря, океанът сякаш бе оживял и фосфоресцираше, една отделна вселена перлен живот, родена да съществува само миг от тласъка на кораба.

– Величествено е – прошепна тя, потръпвайки в студения въздух.

В отговор една ласкава ръка обви раменете й, придърпвайки я по-близо.

Инге се съпротивлява само миг. После си позволи да бъде привлечена още по-близо, доволна от топлината. Докато гледаше надолу към неземния блясък на корабната диря, тя почувства друга ръка да се плъзга и да сграбчва другото й рамо. Хватката ставаше все по-стегната.

И тогава – с единствено, грубо дръпване – тя усети, че се издига във въздуха и тялото й се преобръща над перилата.

Последва дълго свистене на въздуха и внезапен шок от досега с ледената вода.

Тя се преметна и се изви, дезориентирана от водата, зашеметена от удара. След това започна да се бори, дрехите и обувките й тежаха като камъни, но изплува на повърхността, шляпаше с длани, драскаше и се опитваше да хване въздуха, сякаш да се изкачи в небето.

За миг съзнанието й се превърна в объркан водовъртеж – запита се как бе паднала – дали перилата не бяха поддали по някакъв начин… но след това главата й се проясни.

„Аз не паднах. Бях хвърлена.“

Простотата на този факт я зашемети. Това не можеше да е вярно. Огледа се диво наоколо, удряйки инстинктивно бушуващата пяна. Голямата кърма на кораба, напомняща блестяща кула, вече се губеше в нощта. Тя отвори уста да изкрещи, но устата й мигновено се напълни с вода. Закашля се и започна неистово да се бори да остане на повърхността. Водата бе парализиращо студена.

– Помощ! – извика тя с толкова слаб и задавен глас, че едва сама се чу сред воя на вятъра, грохота на двигателите и оглушителния съсък на надигащите се мехури от килватерната диря. Високо над себе си чу далечния крясък на чайките, които следваха кораба денем и нощем.

Беше сън. Това трябваше да е. Но въпреки това водата бе толкова студена, толкова невъобразимо студена. Тя удряше с ръце, риташе, натъртените й крайници тежаха като олово.

Беше хвърлена от кораба.

Усети, че я завладява ужас при отдалечаването на грозда от светлини. Все още можеше да види през прозорците на огромната бална зала „Крал Джордж II“ на Палуба 7 черните движещи се точки, откроени на блестящия фон светлина – хората.

– Помощ! – Опита се да размаха ръка и потъна, дращейки нагоре към повърхността.

„Изритай обувките. Плувай.“

Отне й известно време да се освободи от глупавите си обувки с нисък ток, които работодателката й я караше да носи. Но не стана по-добре. Вече дори не усещаше крайниците си. Направи няколко слаби загребвания, но плуването беше безнадеждно; струваше й огромно усилие само да държи главата си на повърхността.

„Британия“ избледняваше в легналата ниско над водата нощна мъгла. Светлините ставаха все по-неясни. Виковете на чайките вече не се чуваха. Съскането на издигащите се мехурчета и зеленият цвят на разпенената килватерна диря бавно се разсеяха. Водата стана черна, толкова черна, колкото бе дълбока.

Светлините изчезнаха. Миг по-късно се стопи и далечният грохот на двигателите.

Тя се взираше ужасена в мястото, където само преди миг имаше светлини и звуци. Всичко бе чернота. Задържа очите си фиксирани в петънцето, ужасена, че ако отклони поглед, ще загуби мястото, сякаш по някакъв начин това бе последната й надежда. Морето наоколо беше тъмно, връхлитащо. Луната се показа иззад подгонените от вятъра облаци. Мъглата над водите за миг заискря в сребърно под лунните лъчи, после отново потъмня, когато яркият диск потъна в облаците. Тя усети, че я подема вълна, издига я нагоре, спуска я, отново я издига.

Когато напрегна очи и се взря в мъгливата тъмнина, връхлетя я огромна островърха вълна със съсък, притискайки я надолу. Тя размаха бясно ръце и крака, удряше, дращеше. Около нея нямаше нищо – абсолютно нищо; само катранена чернота и ужасяващ, неумолим студ.

Но докато се бореше, пронизващият студ сякаш намаля леко, заменен от необяснима топлина. Крайниците й изчезнаха. С отминаването на секундите движенията й ставаха все по-бавни, докато накрая трябваше да вложи цялата си неистова воля просто да мърда. Тя направи отчаян опит да остане на повърхността, но цялото й тяло се бе превърнало в торба безполезен товар. Започна да й се струва, че изобщо не е в морето, а че спи в леглото си. Всичко това беше кошмар. Обзе я облекчение и благодарност. Леглото беше топло, меко, пухкаво и тя се преобърна и усети как потъва в черната топлина. Въздъхна – и когато го направи, почувства нещо могъщо и тежко върху гърдите си, някаква огромна тежест. Кратък проблясък на съзнание я накара да проумее: тя изобщо не беше в леглото си; това не беше сън; наистина потъваше в черните бездънни глъбини на Северния Атлантик и това бяха последните мигове на белите й дробове.

„Бях убита“, бе последната мисъл, която прекоси мозъка й, докато се носеше надолу, и тогава въздъхна още веднъж, последният въздух излезе от устата й в изблик на тих ужас, по-силен от най-дивашкия крясък.


    Ваша оценка произведения:

Популярные книги за неделю