Текст книги "Колелото на мрака"

24.

Скот Блекбърн спря на входа на „Оскар“, за да закопчее шития си по поръчка костюм от „Гивс енд Хоукс“, оправи бледоморавата си вратовръзка и огледа помещението. Беше осем и четиридесет и пет и втората смяна бе започнала: рояк слаби, елегантни чуждестранни келнерки търчаха с основните блюда под сребърни капаци, предназначени за всяка маса, оставяха ги, като в същия миг един келнер заставаше зад всеки гост – и вдигаше капака да открие ястието отдолу.

Със сардонична извивка на устните Блекбърн се плъзна към масата си. Двамата му сътрапезници вече се бяха настанили и се надигнаха угоднически при появата му. Както впрочем би трябвало – Блекбърн бе инвестирал сто милиона в съответните им компании и беше член на Комисията за възнагражденията и на Управителния съвет. Двете бутилки бургундско на масата бяха вече празни сред разпилените остатъци от ордьоври, антипаста и първото блюдо – някаква дребна птица – гълъб или фазан. Когато седна, той взе една бутилка и разгледа етикета й.

– Ришбург Домейн дьо ла Романе-Конти’78 – прочете той. – Е, приятели, вече май сте напреднали доста с материала. Той обърна бутилката и изля остатъка на дъното в чашата си. – И не сте ми оставили нищо, освен утайка!

Ламбе и Калдерон се засмяха почтително и Ламбе направи знак на една келнерка.

– Донесете още една от тези от частната ни изба – каза той. – От вече отворените.

– Веднага, сър. – Келнерката се плъзна безшумно като прилеп.

– Какъв е поводът? – попита Блекбърн.

– Просто си помислихме, че ще си го позволим – каза Ламбе и разтърси меките си отпуснати рамене. Блекбърн забеляза, че мъжът изглежда по-малко унил от преди. Слабакът вече явно бе посвикнал с океана.

– Защо не? – кимна Блекбърн. – Този воаяж се очертава дори още по-интересен, отколкото очаквах. Покрай другото, натъкнах се на старо гадже миналата вечер и установих, че е услужлива – многоуслужлива. Или поне в началото.

Това се посрещна с гръмогласен смях от двамата му сътрапезници.

– А после какво? – попита Ламбе, нетърпеливо наведен напред.

Блекбърн разтърси ръката си и се разсмя:

– Не знам кое беше по-вълнуващо – чукането или боричкането след това. Брей, истинска тигрица!

Още блюдолизнически смях.

Келнерката се върна с бутилката и чиста чаша, и Ламбе направи знак, че той ще налее на Блекбърн за проба. Блекбърн разлюля течността в чашата, смукна бързо, разлюля отново, наведе се и вдъхна букета. После се изправи на стола с полузатворени очи, наслаждавайки се на аромата. Миг след това вдигна чашата до устата си, отпи малка глътка, задържа я върху език, пое малко въздух през устните си, разпенвайки виното, преди да го преглътне. Завършил ритуала, той остави чашата долу и направи знак на келнерката, че е свободна.

– Какво мислиш? – попита Ламбе нетърпеливо.

– Великолепно.

Те си отдъхнаха.

Блекбърн отново вдигна чашата си.

– И като стана дума, имам да ви съобщя нещо.

Двамата мъже се обърнаха към него, изпълнени с любопитство.

– Напълнете чашите си!

Те го направиха с готовност.

– Както знаете, след продажбата на „Грамнет“ за два милиарда обикалях доста, търсех нещо ново, с което да се захвана. И мисля, че го намерих.

– Ще споделиш ли? – попита Калдерон.

Блекбърн се наслади на дългата пауза.

– Става въпрос за нови начини за търсене и сканиране на бази данни от образи в мрежата. – Той се усмихна. – Когато продадох „Грамнет“, си запазих правата върху частния ми алгоритъм за компресия на образи. С него ще доставям снимки и образи до всеки десктоп, при това образи, които изглеждат сто пъти по-добре от всичко съществуващо досега.

– Но „Гугъл“ разработват технологии за търсене на образи от години – каза Ламбе. – Изглежда още не могат да го направят както трябва.

– Възнамерявам да използвам различна технология: старомоден усилен труд. Имам хиляди програмисти и изследователи, които мога да впрегна в тази работа, двайсет и четири часа в денонощието, седем дни в седмицата. Ще изградя най-голямата онлайн мултимедийна база данни в мрежата.

– Как?

– Образите могат да се свържат по същия начин, както уебстраниците. Хората, търсещи изображения, отиват от един подобен образ към следващия. Не анализират мета данните или образите: анализират връзките. След като веднъж влязат в собствената ти база данни, можеш да градиш върху милиони, милиарди връзки, генерирани от потребителите. Тогава ще сложа ръка на самите образи, със свръхвисока разделителна способност, като използвам алгоритми и математически сигнатури, за да ги компресирам. Имам дузина сървърни системи, които работят на празен ход и само чакат да бъдат запълнени.

– Ами авторските права върху изображенията – как ще се оправяш с тях?

– Да им го начукам на авторските права! Край на правата. Това е мрежата. Информацията трябва да се получава безплатно. Всички го правят – защо не и аз?

Над групата се възцари благоговейно мълчание.

– И като начало – имам един скрит коз. – Той вдигна чашата си и се изкикоти гърлено. – И какъв коз само!

После взе тумбестата тристадоларова бутилка вино, притваряйки очи с явно и необуздано удоволствие.

– Господин Блекбърн? – прозвуча нисък, почтителен глас отстрани.

Блекбърн се обърна, раздразнен от прекъсването на удоволствието. Един мъж в по-скоро безличен костюм стоеше зад него. Беше нисък и грозен и имаше бостънски акцент. Блекбърн се намръщи:

– Кой сте вие?

– Казвам се Пат Кемпър. Шеф на отдела по сигурността на „Британия“. Мога ли да разменя с вас няколко думи насаме?

– Сигурността? За какво става въпрос?

– Не се безпокойте, рутинно е.

– Приятелите ми могат да чуят всичко, което ми казвате.

Кемпър се поколеба за момент.

– Много добре. Ще възразите ли, ако седна? – И като се огледа наоколо, той придърпа един стол от дясната страна на Блекбърн.

– Най-искрените ми извинения за прекъсването на вечерята – каза Кемпър. Бостънският му акцент вече стържеше по нервите на Блекбърн. Този тип изглеждаше и говореше като ченге. – Но протоколът изисква да ви задам няколко въпроса. Става въпрос за член на персонала, жената, която трябваше да почиства апартамента ви. Хуанита Сантамария.

– Прислужницата? – Блекбърн се намръщи. – Имам си собствена прислужница, на която съм възложил да контролира хората ви.

– Сантамария е чистила апартамента ви два пъти. Вторият път беше през първата вечер на пътуването ни, около осем и половина вечерта, когато е отишла да оправи леглата. Викали ли сте я да дойде в апартамента ви?

– В осем и половина миналата нощ? – Блекбърн се облегна назад в стола си и отпи нова глътка вино. – Никой не е идвал. Личната ми прислужница беше в медицинския център, получи морска болест и направо си изповръща червата. Аз бях на вечеря. И освен това бях дал строги инструкции никой да не влиза в апартамента ми без надзор.

– Извинявам се за това, сър. Но не знаете ли какво би могло да се е случило в апартамента ви онази вечер? Инцидент, някой, с когото да е разговаряла, или правила нещо? А може би е счупила нещо, или пък… е откраднала някаква вещ?

– Какво, да не би после да й се е случило нещо?

Мъжът се поколеба.

– Всъщност, да. Госпожица Сантамария е получила пристъп малко след напускането на апартамента ви. Впоследствие се самоуби. Онези, които я познават, както и съквартирантките й, не са забелязали никакви признаци на предстояща беда. Била е, казват те, весела и общителна.

– Същото се казва винаги и за масовите убийци или самоубийците – каза Блекбърн подигравателно.

– Споменаха също така, че когато госпожица Сантамария излязла за смяна онзи ден, била в добро настроение.

– Не мога да ви помогна. – Блекбърн разклати виното и отново вдигна чашата до носа си, вдишвайки аромата. – Никой не е идвал. Няма нищо счупено или откраднато. Повярвайте ми, щях да знам: следя персонала си.

– Нещо, което да е видяла, или пък да е докоснала? Нещо, което да я е уплашило?

Блекбърн внезапно спря по средата на ритуала, чашата замръзна на половината път към устата му. След известно време той я сложи на масата, без да е отпил и глътка от нея.

– Господин Блекбърн? – побутна го Кемпър.

Блекбърн се обърна и го погледна.

– Категорично не – произнесе той със слаб, безстрастен глас. – Там няма нищо. Както казах, там не е имало никого. Прислужницата ми беше в амбулаторията. Аз бях на вечеря. Случилото се на онази жена няма нищо общо с мен или апартамента ми. Тя дори не би трябвало да е там.

– Много добре. – Кемпър се изправи. – Така и предполагах, но нали знаете, протокол. От „Норд Стар“ жив ще ме одерат, ако си спестя процедурата. – Той се усмихна. – Господа, няма повече да говорим за това. Благодаря ви за търпението и ви желая приятна вечер. – Той кимна към всекиго от тях, после бързо се отдалечи.

Ламбе го гледа известно време как си проправя път между масите. След това се обърна към Блекбърн.

– Ей, каква си я свършил, стари приятелю? Странни неща стават в каютите. – И той зае мелодраматична поза.

Блекбърн не отговори.

Келнерката се приближи към масата им.

– Ще позволите ли да ви изброя специалитетите ни за вечерта, господа?

– Ако обичате. Имам да наваксвам два дена ядене. – И Ламбе потри ръце.

Блекбърн рязко се изправи и блъсна стола си назад.

– Скот? – погледна го Калдерон обезпокоено.

– Не съм гладен – отвърна Блекбърн. Лицето му беше побеляло.

– Хей, Скоти… – започна Ламбе. – Хей, чакай! Къде отиваш?

– В каютата. – И без да каже дума повече, той се обърна и излезе от ресторанта.