Текст книги "Колелото на мрака"

19.

Шефът по сигурността се намираше в централния охранителен комплекс, лабиринт от помещения с ниски тавани на Палуба А на „Британия“. Питайки за посоката, Пендъргаст отмина първо служителя на контролно-пропускателния пункт, след това серия сейфове, съблекалня и душове, после голяма кръгла стая, пълна с дузини локални телевизионни вериги, свързани със стотици, може би хиляди наблюдателни камери, пръснати из кораба. Трима скучаещи охранители гледаха с безстрастни очи покритите с плоскопанелни екрани стени. Отвъд стоеше затворена врата, на която пишеше „Кемпър“. Легендарният корабен блясък, забеляза Пендъргаст, не съществуваше в трюма.

Той почука.

– Влез – долетя глас.

Пендъргаст прекрачи вътре и затвори. Патрик Кемпър седеше зад бюрото си, с ухо към телефонната слушалка. Беше нисък, плещест мъж с голяма, продълговата глава, дебели, възлести уши и кестеняв кичур изкуствена коса, и неизменно напрегнато изражение, отпечатано върху лицето. Кабинетът му беше подчертано гол: освен една снимка в рамка на „Британия“ и няколко вътрешни промоционални плаката на „Норд Стар“, нямаше никаква друга мебелировка и украса. Часовникът на стената зад Кемпър показваше точно дванайсет на обяд.

Кемпър остави телефона.

– Седнете.

– Благодаря. – Пендъргаст седна в един от двата твърди стола, обърнати към бюрото. – Искали сте да ме видите.

Напрегнатото изражение върху лицето на Кемпър се задълбочи.

– Не съвсем. Хентоф го предложи.

Пендъргаст трепна при акцента.

– Значи мениджърът на казиното е приел малкото ми предложение? Отлично. Ще бъда изключително щастлив да ви върна услугата тази вечер, когато броячите се подготвят за вечерната си работа.

– Ще уговорите подробностите с Хентоф.

– Колко мило.

Кемпър въздъхна:

– Имам си достатъчно грижи в момента. Така че се надявам да приключим бързо. Какво точно ви трябва?

– Достъп до централния сейф на кораба.

Внезапно отегченото поведение на шефа на сигурността се изпари.

– Няма начин!

– А! Останал съм с погрешното впечатление, че сме се споразумели.

Изражението на Кемпър се смени с невяра.

– На пътниците не се позволява да влизат в хранилището, още по-малко пък да слухтят наоколо.

Отговорът на Пендъргаст, когато дойде, беше мек:

– Не е трудно човек да си представи какво може да се случи на един директор по сигурността, който отговаря за загуба от милион паунда в казиното на обикновен седемдневен круизен кораб. Хентоф може и да управлява казиното, но когато става въпрос за сигурност, трънчето ще се забие във вас.

Отминаха няколко мига, в които двамата мъже се гледаха един друг. После Кемпър облиза устните си.

– Само първият помощник, старши помощникът и капитанът имат достъп до хранилището – произнесе той с нисък глас.

– Тогава предлагам да звъннете на някого от тях по ваш избор.

Кемпър продължи да гледа втренчено Пендъргаст още няколко минути. Най-накрая – без да откъсва очи от него – вдигна телефонната слушалка и се свърза. Проведе кратък разговор. Когато остави телефона, изражението на лицето му не изглеждаше напълно прояснено.

– Първият помощник ще ни посрещне долу.

Беше работа за пет минути да стигнат до хранилището, разположено на едно ниво под Палуба В, в здраво укрепена секция на кораба, в която също така се намираха главната система за управление и контрол, както и сървърите, контролиращи вътрешната мрежа на „Британия“. Тук, под ватерлинията, вибрациите на дизеловите двигатели се усещаха много по-силно. Първият помощник вече ги очакваше на охранителния пункт – беше олицетворение на корабен командир със сребристата си коса и елегантна униформа.

– Това е господин Пендъргаст – каза Кемпър, с ясно доловима липса на любезност в гласа.

Льосюр кимна.

– Запознахме се снощи. На масата на Роджър Майлс.

Пендъргаст се усмихна слабо.

– Славата ми върви пред мен, благодарение на добрия господин Майлс. Положението е следното, джентълмени: един клиент ме натовари да открия предмет, който е бил откраднат от него. Знам три неща за този предмет: че е уникален тибетски артефакт; че се намира някъде на кораба; и че сегашният му собственик – който, между другото, е също на кораба – е убил човек, за да се сдобие с него.

Той потупа горното джобче на сакото си.

– Списъкът ми от заподозрени съдържа три имена на пасажери, които, според мистър Майлс, са оставили предмети в хранилището на кораба. Бих искал да хвърля един бегъл поглед на тези предмети, ако не възразявате.

– Защо? – попита Кемпър. – Всеки апартамент е снабден със собствен сейф. Ако това, което казвате, е истина, крадецът не би оставил такова нещо тук.

– Предметът е дълъг почти метър и трийсет. Което означава, че е прекалено голям за сейф в стая, дори и за тези в най-големите апартаменти.

Льосюр се намръщи.

– Нека направим така. Господин Пендъргаст, можете да гледате, но не можете да пипате. Господин Кемпър, доведете един от вашите хора тук, ако обичате. Бих искал да наблюдават три чифта очи.

Те отминаха охранителния пункт и тръгнаха по къс коридор, който завършваше с необозначена врата. Първият помощник бръкна в джоба си, извади ключ на метална верижка и отключи. Кемпър отвори и влязоха.

Въпреки, че помещението беше малко, задната стена бе изцяло заета от масивна въртяща се врата от лъскава стомана. Льосюр изчака, докато дойде един от гардовете от охранителния пост. После, изваждайки втори ключ от джоба си, той го мушна в ключалката на сводестата врата. Това бе последвано от плъзване на магнитна карта в отвора на четящото устройство. Следващото, което Льосюр направи, бе да притисне длан към един скенер за разчитане линиите на ръката отстрани на процепа за карти. Чу се метално изщракване и една червена лампа над вратата светна.

Льосюр се приближи към голямо табло за набиране на цифрови комбинации на отсрещната стена. Като закриваше цифрите от останалите присъстващи, той завъртя шайбата наляво и надясно няколко пъти. Светлината над вратата стана зелена; той натисна един бутон в средата на масивната врата и тя се отвори.

Интериорът беше осветен във воднисто зелена светлина. Зад вратата се намираше камера – повърхността й бе около четири квадратни метра. Задната част на хранилището бе снабдена със стоманена преграда, отвъд която лежаха безброй метални кутии, подредени в плъзгащи се рамки на височината на раменете. Двете облицовани стени бяха покрити с врати на сейфове, някои доста големи, гладките им фронтални панели блестяха матово на бледата светлина. Всяка имаше прорез за ключ в средата, с номер, гравиран направо в стоманата.

– Сейф на сейфовете – каза Пендъргаст. – Много впечатляващо.

– Точно така – кимна Льосюр. – Кого търсим?

Пендъргаст извади листа от джоба си.

– Първият е Едуард Робърт Смекър, лорд Клайвбърг. – Той спря за секунда, четейки. – Изглежда, че навремето фамилното му състояние било изчерпано и той прибягнал до по-творчески начини за свързване на двата края. Обиколил с джета си Монако, Сан Тропе, Капри и Коста Смералда. Накитите проявявали странната склонност да изчезват, когато бил наоколо. Никое от бижутата, за които се предполага, че е откраднал, така и не било открито, и той успявал да се изплъзне всеки път. Предполага се, че е шлифовал наново скъпоценните камъни и е стопил метала за кюлчета.

Първият офицер се обърна към един панел върху близката стена и бързо затрака по бутоните на таблото.

– Трябва да е номер 236. – Той се приближи до малък сейф. – Този не е достатъчно голям, за да побере предмета, който споменахте.

– Може би профилът на обекта може да се намали чрез сгъване или отрязване. Ще бъдете ли така добър да го отворите?

С почти незабележимо свиване на устните Льосюр пъхна ключ в ключалката и го завъртя. Вратата се отвори и разкри голям алуминиев куфар с цифрова ключалка.

– Интересно – промърмори Пендъргаст и се прокрадна към отворената врата по котешки. После се протегна и с най-голямо внимание започна да върти циферблата с дълъг, тънък пръст.

– Един момент! – извика Кемпър. – Казах ви да не докосвате нищо…

– Ах! – Пендъргаст повдигна капака на куфара. Вътре имаше много блокчета алуминиево фолио и целофанови рула, всички покрити с дебел восъчен пласт.

– Исусе! – извика Кемпър. – Надявам се да не е това, което изглежда. – Той извади малко ножче от джоба си, проби восъка и фолиото и го прокара надолу, при което се посипа фин бял прах. Той топна върха на пръста си в праха и после го сложи върху езика си.

– Кокаин.

– Оказва се – промърмори Пендъргаст, – че нашият прекрасен лорд Клайвбърг е започнал нова, още по-доходоносна бизнес авантюра.

– Какво ще правим? – попита Льосюр, като се взираше в белия прах.

– Нищо засега – отвърна Кемпър, като затвори куфарчето и завъртя циферблата. – Повярвайте ми, това няма да ни доведе до никъде. Ще прехвърлим случая на щатските митнически власти. Когато влезем в пристанището, Клайвбърг ще си събере багажа и те ще го сгащят с тези боклуци – извънкораба.

– Много добре – каза Льосюр. – Но как ще обясним, че сме отворили…?

– Не е нужно да обясняваме – каза Кемпър мрачно. – Оставете подробностите на мен.

– Какъв късмет! – произнесе Пендъргаст бодро, докато настроението в стаята ставаше все по-мрачно. – Истинско щастливо съвпадение, че дойдох!

Никой друг изглежда не споделяше гледната му точка.

– Следващ в списъка ми е филмовата звезда Клод Далас.

Льосюр забеляза, че Кемпър е започнал да се изпотява. Ако това се разчуеше някога… Той се обърна към таблото, без да довърши мисълта си.

– Номер 822.

Приближиха се до голям сейф.

– Обещаващо – промърмори Пендъргаст.

Льосюр го отвори с ключа си. Вътре се намираха няколко стари параходни куфара, покрити с етикети от дестинации като Рио де Жанейро, Пукет и Гоа. Ключалките бяха защитени с големи колкото юмрук катинари.

– Хм – вдигна вежди Пендъргаст. Той се наведе пред куфара, като масажираше брадичката си странно.

– Господин Пендъргаст – обади се шефът на охраната с предупредителен глас.

Пендъргаст протегна двете си сухи ръце, в едната от които се виждаше малък, блестящ инструмент; потърка катинара, като го въртеше между пръстите си и той се разтвори с изщракване.

– Господин Далас трябва да смени този катинар – каза той. И преди Кемпър или Льосюр да възразят, той го дръпна, отвори ключалката и вдигна капака.

Отгоре лежеше гумиран костюм, заедно с няколко изплетени от конски косми камшици, вериги, белезници, въжета и многобройни кожени и метални приспособления от неясен характер.

– Колко любопитно – рече Пендъргаст и се пресегна. Този път Льосюр не каза нищо, докато агентът извади пелерина тип „Супермен“ и костюм с изрязан чатал. Разгледа го внимателно, като отскубна нещо от рамото, сложи го в специална епруветка, която сякаш се появи от нищото и изчезна в нищото, после внимателно върна одеянието на мястото му. – Струва ми се, че не е необходимо да проверяваме другите кутии на господин Далас.

– Определено не енеобходимо – съгласи се дрезгаво Льосюр.

– И последният – каза Пендъргаст – е Феликс Стрейдж, председател на Гръцкия и Римския отдели в Метрополитън Мюзиъм. Връща се от едно доста неприятно пътуване до Италия, където е бил разпитван от италианските власти за някои покупки на незаконно придобити антики, които музеят му направил през 80-те години.

Льосюр отправи към Пендъргаст дълъг, твърд поглед. После се обърна към таблото.

– Номер 597 – каза той. – Преди да отворя сейфа, нека да е ясно едно. Дръжте си ръцете далеч. Този път ще действа господин Уодъл. – Той кимна към гарда. – Ако отворите което и да е от съдържимото вътре, тази ви установяваща фактите мисия ще приключи рязко и преждевременно. Ясен ли съм?

– Напълно – отвърна агентът добродушно.

Льосюр отиде до сейфа в най-ниската редица на дясната стена – един от най-големите в цялото хранилище. Спря се и потърси друг ключ. После клекна, отключи металната врата и я отвори. Вътре имаше три масивни сандъка от дърво. Сейфът беше дълбок, а светлината – доста мъждива, за да могат да се различат предметите.

Пендъргаст гледа сандъците известно време, без да помръдне. После се обърна и извади една отвертка от джоба си.

– Господин Уодъл?

Мъжът погледна несигурно към Кемпър, който кимна отсечено.

Уодъл взе отвертката и развинти едната страна на сандъка – осем болта всичко, – след което я свали. Вътре имаше амбалаж и стиропор. Той махна амбалажа и две от блокчетата стиропор и пред очите им се показа гръцка ваза.

Пендъргаст извади малко фенерче и освети вътрешността на сандъка.

– Хм. Изглежда имаме ваза келикскрейтър. Без съмнение оригинална. Явно нашият доктор Стрейдж е използвал старите си номера, да изнася тайно антики за музея си. – Той се изправи и прибра фенерчето. После се дръпна от стената със сейфовете. – Благодаря ви за отделеното време и търпение, господа.

Льосюр кимна. Кемпър не каза нищо.

– А сега, извинете ме, но трябва да ви оставя. – При тези думи той се поклони, обърна се и излезе от хранилището.

В асансьора, който се изкачи до Палуба 12, Пендъргаст извади листа от джоба си. Прекара една черта през името на лорд Клайвбърг и още една през Далас. Името на Стрейдж остави така, както си беше.