Текст книги "Колелото на мрака"

1.

Единственото, което нарушаваше застиналата шир на долината Льолунг, бяха две черни точки, които се промъкваха по неясна пътека. Бяха не по-големи от нацепените от студа обли камъни, покриващи дъното й. Долината бе пусто място, лишено от дървета; вятърът хихикаше и шепнеше между скалите, а урвите подемаха виковете на черните орли. Фигурите, яхнали коне, се приближаваха към огромна, висока две хиляди стъпки стена от гранит, от която се изливаше бавна струя вода – изворът на свещената река Цангпо. Пътеката се губеше в гърлото на клисурата, която разсичаше скалното лице, появявайки се отново на по-високо ниво като наклонен прорез във вертикалната стена и най-накрая излизаше горе на един дълъг хребет, преди отново да се скрие отвъд назъбените върхове и пукнатини. Замръзналата необятност на трите хималайски върха – Даулагири, Анапурна и Манаслу, покрити със снежни качулки – завършваше сцената, създавайки усещане за изумителна мощ и величие. Отвъд тях се надигаше море от буреносни облаци с цвят на желязо.

Двете фигури пресякоха долината с вдигнати на главите качулки срещу студения вятър. Това беше последният етап от дълго пътуване и въпреки надигащата се буря те се движеха на бавен ход, конете им бяха на ръба на изтощението. Когато наближиха гърлото на клисурата, пресякоха един стремителен поток веднъж, после втори път. След което без да бързат влязоха в тесния проход и изчезнаха.

Вече в клисурата, те продължиха да следват неясната пътека по пътя й над бучащия поток. Кухини от син лед лежаха в сенките, където скалната стена срещаше осеяното с речни камъни дъно. По небето, подгонени от стенещия в горните участъци на теснината вятър, се носеха тъмни облаци.

Пътеката се промени рязко в основата на грамадната каменна стена, изкачвайки се нагоре през една стръмна и ужасяваща цепнатина. Древна стражева кула, построена върху стърчащия скален нос, лежеше в руини: четирите разбити стени от камък представляваха опора единствено за редицата от косове. На самото дъно на цепнатината стоеше огромен камък мани,с издълбана върху него тибетска молитва, протрит и излъскан от хилядите ръце на желаещите благословия преди предприемането на опасното пътешествие към върха.

При стражевата кула двамата странници слязоха. Оттук бяха принудени да се движат пеша, водейки конете си по тясната пътека, тъй като надвисналата част бе прекалено ниска, за да позволи преминаването на ездач. На места свлачищата бяха оголили отвесната скала, отнасяйки с нея и пътеката; тези дупки бяха запълнени от груби дъски и пръти, забити в камъка и оформяха серия тесни, скърцащи мостове без перила. Другаде пътеката бе толкова стръмна, че пътниците и оседланите им коне се принуждаваха да се катерят по издълбани в скалата стъпала, станали хлъзгави и неравни от преминаването на безброй поклонници и животни.

Вятърът сега се обърна, препускаше с бучене, понесъл със себе си парцали сняг. Буреносната сянка падна над клисурата, потапяйки я в тъмнина, дълбока като нощ. Двамата все още се изкачваха по шеметната пътека, нагоре по заледените стъпала и каменни вдлъбнатини. Докато се движеха, ревът на водопада отекваше странно между каменните стени, примесен с усилващия се вятър, сякаш мистериозни гласове говореха на непознат език.

Когато пътниците най-после изкачиха хребета, вятърът почти ги спря на място, като развяваше одеждите им и хапеше откритата им кожа. Те се приведоха срещу него, задърпаха напред инатящите се коне и продължиха по протежението на хребета, докато стигнаха до руините на разрушено село. Беше мрачно, безрадостно място, със съборени от някакъв древен катаклизъм къщи, с разхвърляни навсякъде изпочупени греди, с кирпичени тухли, слели се вече с пръстта, от която бяха направени.

В центъра на селото се издигаше купчина молитвени камъни, завършваща с прът, на който се развяваха дузина дрипави молитвени знаменца. От едната страна се намираше древно гробище, запазената стена на което бе рухнала и сега ерозията бе отворила гробовете, разпръсквайки кости и черепи надолу по един сипей. При приближаването на двете фигури ято гарвани излетяха с шумно пляскане на крилете от развалината, дрезгавите им викове се издигнаха към оловните облаци.

Един от пътниците спря до купчината камъни и даде знак на другия да почака. Наведе се, взе стар камък и го добави към останалите. После спря за кратък размисъл, а вятърът шибаше дрехата му и я развяваше, докато най-накрая той пое отново поводите на коня си. Продължиха да вървят.

Зад безлюдното село пътеката се стесни рязко напред по протежението на един остър като нож хребет. Борейки се срещу яростта на вятъра, двете фигури запълзяха по него, прехвърляйки рамото на планината – и едва тогава успяха да забележат назъбените стени и островърхи покриви на огромна крепост, изправена мълчаливо на фона на тъмното небе.

Това беше манастирът Гсалриг Чонг, име, което можеше да се преведе като „Перлата на съзнаването на пустотата“. Когато пътеката заобиколи хребета отстрани, манастирът се разкри напълно пред погледите им: масивни, измазани в червено стени и контрафорси се издигаха върху гола гранитна скала, и завършваха в комплекс от островърхи покриви и кули, които блестяха тук-там с кръпки от златни листове.

Манастирът Гсалриг Чонг беше един от малкото в Тибет, оцелели след китайските опустошителни набези, при които войниците прогониха Далай Лама, убиха хиляди монаси и разрушиха безброй манастири и религиозни сгради. Гсалриг Чонг бе пощаден отчасти заради изключителната си отдалеченост и близостта до оспорваната граница с Непал, но също така благодарение на обикновено бюрократично недоглеждане: самото му съществуване се бе изплъзнало някакси от вниманието на официалната власт. Дори днес картите на тъй наречения Тибетски автономен район не отбелязват този манастир и монасите полагат неимоверни усилия да запазят нещата по този начин.

Пътеката се виеше покрай стръмен сипей, където група лешояди ровеха из пръснатите кости.

– Изглежда наскоро е имало смъртен случай – промърмори мъжът, кимайки към тежките птици, които безстрашно подскачаха съвсем наблизо.

– Откъде знаеш? – попита втората фигура.

– Когато умре монах, тялото му се нарязва и се хвърля на дивите животни. Това се смята за най-висша чест, тленните ти останки да нахранят и подкрепят други живи същества.

– Странен обичай.

– Напротив, логиката е безукорна. Нашитеобичаи са странни.

Пътеката завърши до малка врата в масивната оградна стена. Вратата беше отворена и на прага й стоеше будистки монах, увит в роба в аленочервено и шафраненожълто, който държеше запалена факла, сякаш ги очакваше.

Двамата странници минаха през вратата, водейки конете си. Появи се втори монах и мълчаливо пое поводите, за да заведе животните до яслите.

Новодошлите спряха пред първия монах в падналия мрак. Той не каза нищо, просто чакаше.

Първият пътник свали качулката си, разкривайки продълговатото бледо лице, бяло русата коса, мраморните черти и сребристите очи на специален агент Алойзиъс Пендъргаст от Федералното Бюро за разследване.

Монахът се обърна към другата фигура. Тя свали качулката си с колебливо движение и кестенявата коса се разпиля на вятъра, улавяйки вихрушката от снежинки. Тя стоеше, леко навела глава – млада жена малко след двайсетте, с деликатно лице, фино очертани устни и високи скули – Констанс Грийн, повереница на Пендъргаст. Проницателните й виолетови очи пробягаха наоколо, запечатвайки бързо всичко, преди да се сведат надолу към земята.

Монахът се вгледа в нея само за миг. Без никакъв коментар, той се обърна и им направи жест да го последват по каменния път към главния комплекс.

Пендъргаст и повереницата му се движеха в мълчание, докато преминаха през втора врата и влязоха в тъмните предели на самия манастир, с въздух, натежал от мирис на сандалово дърво и восък. Големите, обковани с желязо порти се затвориха с грохот след тях, заглушавайки воя на вятъра до слаб шепот. Те продължиха по дълъг коридор, от едната страна на който бяха подредени месингови молитвени цилиндри, които скърцаха и се въртяха и въртяха, задвижвани от някакъв скрит механизъм. Коридорът се разклони и отново зави, навлизайки по-дълбоко в дълбините на манастира. Срещу тях изникна друг монах с огромни свещи в месингови обкови; трепкащата им светлина разкри поредица древни фрески, украсяващи двете стени.

Приличните на лабиринти завои ги отведоха най-накрая в голяма зала. Единият край бе доминиран от златна статуя на Падмасамбхава, Тантристкият Буда, осветен от стотици свещи. За разлика от замислените, полузатворени очи на повечето изображения на Буда, очите на Тантристкия Буда бяха широко отворени, бдителни и пълни с живот, символизиращи повишеното познание, постигнато от изучаването на тайните техники на Дзогчен и дори достъпната само за посветени Чонг Ран.

Манастирът Гсалриг Чонг бе една от двете съкровищници в света, запазила дисциплината Чонг Ран, енигматичните доктрини, познати на онези малцина, които ги знаеха като „Перлата на непостоянството на разума“.

На прага към вътрешния олтар двамата пътници спряха. В отсрещния край няколко монаси си почиваха в мълчание, седнали върху подредени в редици каменни пейки, сякаш очакваха някого.

Най-горната скамейка беше заета от старейшината на манастира. Мъжът изглеждаше странно. Древното му лице бе сбръчкано в постоянен израз на веселие, дори смях. Одеждите му висяха от него като пране, провесено на тел. До него седеше малко по-млад монах, също познат на Пендъргаст: Церинг, един от малцината, говорещи английски, който се държеше като „управител“ на манастира. Той беше изключително запазен мъж на възраст вероятно към шейсетте. Под тях седяха редица от двайсет монаси на различна възраст: някои – тийнейджъри, други стари и сбръчкани.

Церинг се изправи и заговори на английски, пропит от странната музикална напевност на тибетския.

– Приятелю Пендъргаст, приветстваме те отново в манастира Гсалриг Чонг, приветстваме и гостенката ти. Заповядайте, седнете и пийте чай с нас.

Той посочи към една каменна пейка, покрита с избродирани с коприна възглавници – единствените възглавници в помещението. Двамата седнаха и малко по-късно няколко монаси се появиха с месингови подноси с чаши, от които се виеше парата на намаслен чай и тсампа. Пиха от сладкия чай мълчаливо и едва когато го привършиха, Церинг заговори отново:

– Какво доведе приятеля Пендъргаст обратно в Гсалриг Чонг? – попита той.

Пендъргаст се надигна.

– Благодаря за посрещането, Церинг – произнесе той тихо. – Радвам се, че съм тук. Върнах се при вас, за да продължа пътешествието си към медитация и просветление. Нека ви представя госпожица Констанс Грийн, която също дойде с надежда за учение. – Той взе ръката й и тя се изправи.

Последва дълга тишина. Най-накрая Церинг стана. Отиде до Констанс и застана пред нея, вгледа се спокойно в лицето й, после я докосна по косата, като я попипа нежно с пръсти. След това, пак така нежно протегна ръка и я допря до възвишението на гърдите й, първото до едната, после до другата. Тя продължи да стои неподвижно.

– Жена ли сте? – попита той.

– Сигурно сте виждали жена и преди – каза Констанс сухо.

– Не – отвърна Церинг. – Не съм виждал жена, откакто дойдох тук като двегодишен.

Констанс се изчерви.

– Много съжалявам. Да, жена съм.

Церинг се обърна към Пендъргаст.

– Това е първата жена, идвала някога в Гсалриг Чонг. Никога не приемаме жени за ученички. Съжалявам, че трябва да го кажа, но това не може да бъде допуснато. Особено сега, по средата на погребална церемония за Многоуважаемия Раланг Ринпоче.

– Ринпоче е мъртъв? – попита Пендъргаст.

Церинг се поклони.

– Съжалявам да чуя за смъртта на Най-Върховния Лама.

При тези думи Церинг се усмихна.

– Това не е загуба. Ние ще открием неговото превъплъщение – деветнадесетия Ринпоче – и той ще е отново с нас. Аз съм този, който съжалява, че отказва да изпълни молбата ти.

– Тя се нуждае от вашата помощ. Аз имам нужда от нейната помощ. Ние двамата… сме уморениот света. Извървяхме дълъг път, за да намерим мир. Мир и изцеление.

– Знам колко трудно е било пътуването ви. Знам колко много сте се надявали. Но Гсалриг Чонг съществува от хиляда години без женско присъствие и това не може да се промени. Тя трябва да си тръгне.

Последва дълга тишина. И тогава Пендъргаст вдигна очи към древната, неподвижна фигура, заела най-високата пейка.

– Такова ли е и решението на старейшината?

В първия момент нямаше и следа от раздвижване. Случаен посетител би взел сбръчканата фигура за някакъв щастлив, изкуфял идиот, който се хили тъпо от високия си стол над другите. Но тогава последва най-просто трепване на изсъхнал показалец и един от по-младите монаси се изкачи и се приведе към старейшината, допирайки ухо до беззъбата му уста. След миг той се изправи и каза нещо на Церинг на тибетски.

Церинг преведе:

– Старейшината моли жената да повтори пак името си, ако обича.

– Аз съм Констанс Грийн – долетя тихият, но решителен глас.

Церинг преведе на тибетски, затруднен от името.

Последвалата тишина продължи минути.

Отново трепване на показалеца; отново старият монах промърмори нещо до ухото на младия монах, който го повтори със силен глас.

Церинг каза:

– Абатът пита дали това е истинското й име.

Тя кимна.

– Да, това е истинското ми име.

Старият Лама вдигна приличната си на клечка ръка и посочи към една неясна стена на стаята с нокътя си, който стърчеше почти на два и половина сантиметра от пръста му. Всички очи се обърнаха към една храмова картина, скрита под падаща на гънки свещеническа дреха, една от многото, закачени на стената.

Церинг отиде и повдигна дрехата, приближавайки една свещ. Пламъкът освети потресаващо богато и сложно изображение: красива зелена богиня с осем ръце седеше върху бял лунен диск и около нея се въртеше в спирала златен филигран, сякаш подхванат от буря.

Старият Лама мърмори дълго с беззъбата си уста в ухото на младия монах. После той седна на мястото си и се усмихна, докато Церинг преведе отново.

– Негово Светейшество моли да насочите вниманието си към картината танкана Зелената Тара.

Последваха шепот и тътрене на крака, когато монасите станаха от пейките и почтително се наредиха в кръг около картината, като ученици, чакащи урок.

Старият Лама помаха с костеливата си ръка на Констанс Грийн да се присъедини към кръга, което тя направи припряно и монасите се дръпнаха настрана, за да й сторят място.

– Това е картина на Зелената Тара – продължи Церинг да превежда с лекота смотолевените думи на стария монах. – Тя е майка на всички Буди. Тя притежава постоянство и непроменливост. А също мъдрост, деятелен ум, бърза мисъл, великодушие и неустрашимост. Негово Светейшество кани жената да се приближи и да разгледа мандалата на Зелената Тара.

Констанс пристъпи напред нерешително.

– Негово Светейшество пита как ученичката е получила името на Зелената Тара.

Констанс се огледа.

– Не разбирам какво имате предвид.

– Вашето име е Констанс Грийн. Това име съдържа две важни качества на Зелената Тара. Негово Светейшество пита как сте получили името.

– Грийн е фамилното ми име. Често срещана английска фамилия, но нямам представа за произхода й. А първото ми име, Констанс, ми е дала майка ми. Било е популярно в… по времето, когато съм се родила. Всяко сходство на името ми със Зелената Тара е очевидно случайно.

Сега старейшината започна да се смее, като се тресеше и се опитваше да се изправи с помощта на двама монаси. Той успя да се задържи в продължение само на няколко минути, сякаш и най-лекото побутване би го съборило в непохватна купчина. Продължи да се смее, докато говори, нисък, хъхрещ звук, който разкри розовите му венци, а костите му почти тракаха от смях.

– Случайно? Няма такова нещо. Ученичката се пошегува – преведе Церинг. – Абатът обича хубавата шега.

Констанс премести очи от Церинг към старейшината, после обратно.

– Означава ли това, че ще ми бъде позволено да се обучавам тук?

– Означава, че учението ви вече е започнало – каза Церинг с усмивка.