Текст книги "Колелото на мрака"
Автор книги: Линкълн Чайлд
Соавторы: Дъглас Престън
Жанр:
Классическая проза
сообщить о нарушении
Текущая страница: 16 (всего у книги 28 страниц)
41.
На другия край на кораба, седем палуби по-долу, Емили Далбърг излезе от кафене „Сохо“ след лека закуска с чай и кифла, и тръгна по близкия търговски коридор, известен като „Риджънт стрийт“. Предпочиташе този изискан пасаж пред другия, „Сейнт Джеймс“ на Палуба 6. Коридорът беше украсен така, че да изглежда като истинската „Риджънт стрийт“ отпреди сто години и дизайнерите бяха свършили изумителна работа: улични лампи с истински газови фенери, калдъръмени алеи с малки, елегантни бутици за облекла от двете страни. Беше дошла точно навреме: за разлика от казината и клубовете, които бяха отворени през целия ден и цялата нощ, „Риджънт стрийт“ спазваше обичайното работно време. Беше десет часът и магазините тъкмо отваряха, включваха осветлението, персоналът вдигаше металните решетки.
Десет часът. Имаше да убие час и половина до повторната среща с Гевин Брус и планирането на следващата им стъпка.
Далбърг се приближи до първия магазин, разглеждайки стоките на витрината. Познаваше истинската „Риджънт стрийт“ добре и стоките тук бяха дори по-скъпи от онези. Представи си само, размишляваше тя, докато гледаше през витрината, да платиш хиляда и сто паунда за една затворена коктейлна рокля, която можеш да си вземеш от Лондон за една трета от тези пари. Явно фактът да си на океански лайнер караше хората да губят здравия си разум.
Тя се усмихна неопределено, докато се спускаше по фалшивото авеню, а умът й блуждаеше. Странно, въпреки цялата паника и объркване, и страхът надвиснал във въздуха като плащ, тя се улови, че мисли за елегантния мистър Пендъргаст. Не го беше виждала от първата вечеря на кораба, освен веднъж, когато се разминаха в казиното, но тя осъзна, че мислите й се връщат към него отново и отново. Беше на тази земя от петдесет и една години, беше минала през трима съпрузи, всеки следващ по-богат от предишния, но през целия си живот не бе срещала мъж толкова интригуващ като Алойзиъс Пендъргаст. А най-странното беше, че изобщо не можеше да определи какво точно я привличаше у него. Но щеше да разбере; знаеше го от първия път, когато срещнаха погледите си, от първите сладки като мед думи, които се бяха отронили от устните му…
Тя спря да се полюбува на една украсена с пайети блуза на „Корнели“, а съзнанието й се зарея далече, преди да се върне обратно в настоящето. Първите й двама съпрузи бяха английски аристократи от старомоден тип и нейната способност и независимост накрая ги бяха прогонили. В третия си съпруг, американски барон в индустрията за опаковане на месо, най-сетне бе открила равен – колкото да го види как умира от удар по време на полов акт. Беше се надявала да срещне подходящ четвърти съпруг на круиза – животът беше кратък, а тя изпитваше смъртен страх да остане сама на стари години с конете си; но сега, с бъркотията около тези ужасни убийства, изгледите наистина не бяха обещаващи.
Няма значение. Веднъж да пристигнеше в Ню Йорк, следваха партито на Гугенхайм, забавите на списание „Ел“, вечерите в Метрополитън клъб, и още много места, на които можеше да срещне подходящия. Може би, помисли си тя, трябваше да понижи малко стандартите си… но съвсем леко.
А може би не. Беше сигурна, например, че господин Пендъргаст не би изисквал понижаване на стандартите. Най-малкото толкова сигурна, колкото би могла да бъде, преди да е съблякла дрехите на един мъж.
Погледна към бавно движещата се тълпа. Беше по-рехава от обикновено, което несъмнено се дължеше на високите вълни, изчезналите пасажери и убийството. А може би всички имаха махмурлук – количеството ликьор, което бе видяла да се изпива в ресторанти, клубове и салони предишната вечер, доста я беше учудило.
Тя се приближи до друг елегантен магазин, последният в пасажа, който тъкмо отваряше. Изчака лениво, докато металните ролетни щори се вдигаха с ужасен шум – онова, което бе очарователно на „Риджънт стрийт“, на борда на кораба беше направо гадно – и се изненада приятно, когато стъклената витрина разкри малък магазин за кожи. Не беше отишла, за да си купи нещо за обличане, но въпреки това можеше да оцени една красиво ушита дреха, когато я видеше. Един от служителите в магазина стоеше зад витрината и суетливо оправяше дълго кожено палто на „Зуки“ 1313
Марка луксозни кожени облекла. – Б.пр.
[Закрыть], което се бе поразкривило върху старомодния, изплетен от ракита манекен. Тя спря да се полюбува на палтото, украсено с ресни, в доста авангарден стил, впрочем. „Достатъчно дебело да държи топло в Сибир“, помисли си тя с усмивка.
Служителят дърпаше и се мъчеше с нарастващо раздразнение, докато най-сетне разбра, че палтото е закопчано с кукички. Като завъртя очи театрално, той го разкопча и разтвори двете предници. От манекена плисна течност, последвана от нещо, което приличаше на червеникаво бяло въже. Служителят, усетил по ръцете си влага, ги вдигна. Бяха червени – покрити с гъсто червено, което можеше да е само кръв.
Кръв…
Емили Далбърг сложи ръка пред устата си. Мъжът зад витрината реагира по-бурно, хукна навътре, хлъзна се на пода и загуби равновесие; извика и се хвана за манекена, но след миг се приземи тежко на земята заедно с него и палтото разкри труп.
Но не, осъзна Емили Далбърг; това не беше труп, във всеки случай не цялтруп, а бъркотия от органи, червени, бели и жълти, които висяха от разръфана дупка в изплетения от ракита торс на манекена. Тя се втренчи шокирана и невярваща, неспособна да помръдне. Беше видяла достатъчно кървави сцени в семейната фабрика за опаковане на месо на третия си съпруг, за да знае, че тези органи не са на животни. Не, вътрешностите на животните бяха по-големи. Това беше нещо съвсем различно…
Внезапно тя осъзна, че крайниците й отново са в състояние да се движат. В следващия миг се обърна и забърза надолу по „Риджънт стрийт“ с несигурни крачки, следвана по петите от все по-силни писъци. Но Емили Далбърг не се обърна назад нито веднъж.
42.
Три минути след десет вратата към Палуба 9 се отвори със скърцане към напълно безлюдния коридор. Писъкът на пожарната аларма беше секнал и единственото, което остана, бе досадното съобщение за тревога, повтарящо се отново и отново от корабната радиоуредба. От едната посока идваха далечните гласове на пожарникарите; от другата – неясната глъчка от предния салон. След кратко колебание, Пендъргаст излезе от тъмнината като паяк от дупката си. Погледна първо в едната, после в другата посока, взирайки се напрегнато към застлания с килим коридор. После с котешка бързина се стрелна напред, отвори входната врата на тризонета „Пеншърст“, надникна вътре и, след като затвори след себе си, пусна резето.
Остана неподвижен известно време в тихото антре. Оттатък, в салона, завесите бяха дръпнати срещу мрака и бурната сутрин, пропускайки слаба светлина в притихналия интериор. Чуваше се глухото боботене на кораба, звукът на дъжда и вятърът, който биеше в прозорците. Той вдиша, всичките му сетива бяха нащрек. Усети едва-едва същата восъчна миризма на пушек и смола, която таксиметровият шофьор бе описал; миризмата от вътрешния манастир на Гсалриг Чонг.
Погледна часовника си: двайсет и четири минути.
Тризонетът беше един от двата най-големи апартамента на борда, приличащ повече на елегантна градска къща, отколкото на корабна каюта, с три спални и стая за упражнения на горните етажи и салон, кухня, трапезария и балкон долу, свързани с вита стълба. Той влезе в тъмния салон. Сребро, злато, тюркоаз и лак блестяха матово в сенките. Пендъргаст светна лампите и бе заслепен от изключителната и еклектична колекция от предмети на изкуството, която се разкри пред очите му: ранни картини в стил кубизъм на Брак и Пикасо, смесени безразборно с шедьоври на азиатската живопис и статуи от Индия, Югоизточна Азия, Тибет и Китай. Имаше и други съкровища: маса, показваща кутии за емфие от ранно английско щамповано сребро и злато; няколко сандъчета, съдържащи древни гръцки монети; странна колекция от нещо, прилично на карфици за римска тога, както и римски монети.
Колекцията като цяло показваше колекционер с набито око, безукорен вкус и необикновено дълбоки джобове. И дори нещо повече – бе дело на човек с истинска култура и разбиране, човек с интереси и познания, далеч надхвърлящи един обикновен бизнес.
Това ли беше човекът, безпричинно и садистично осакатил Джордан Амброуз след смъртта му? Спомни си отново, че убийството на Амброуз беше психологически непоследователно във всяко отношение.
Той се насочи право към големия тиков шкаф в отсрещния край на стаята, който, бе обяснила Констанс, съхраняваше сейфа на апартамента. Като отвори шкафа, той извади магнитния пропуск, с който Кемпър го бе снабдил, и го пъхна в процепа. Миг по-късно вратата на сейфа се открехна с леко изщракване.
Той я отвори широко и напрегна очи да огледа вътрешността. Тогава усети, че отвътре се разнася силна миризма на смола и пушек. Сейфът беше празен, с изключение на едно нещо: дълга, правоъгълна кутия от дърво, покрита с избелели тибетски надписи.
Измъкна я изключително внимателно, отбелязвайки лекотата й. Беше толкова проядена от дървояди, че напомняше изсушен сюнгер, който се рони и пръска прах и при най-лекото докосване. Той вдигна старото месингово резе и нетърпеливо отвори капака, който се разпадна в ръцете му. Остави настрана парчетата и насочи поглед към вътрешността на кутията.
Беше празна.
43.
Звънецът на мостика издаде звук: знак, че някой влиза. Миг по-късно Кемпър се появи на прага. Льосюр се стресна при вида на мъжа: лицето му беше сиво, косата разрошена, дрехите – раздърпани. Изглеждаше така, сякаш не е спал от седмица.
– Какво става, господин Кемпър? – попита той, поглеждайки неволно към комодор Кътър, който бе още на мостика и продължаваше да се разхожда нервно. Корабът се движеше на автопилот – единство на софтуер, техника и сателитна технология, което бе истинско чудо на морската инженерна мисъл, способно да държи курса на кораба по-точно дори от най-добрия навигатор, спестявайки значително количество гориво. Проблемът, помисли си Льосюр, беше, че автопилотът продължаваше да следва курс към Ню Йорк.
– Откриха изчезналото момиче – каза Кемпър; гласът му беше тих. – Или по-точно – част от него.
Възцари се кратка тишина. Льосюр усети, че го залива вълна на ужас, когато се опита да смели информацията.
– Част от него – повтори той накрая. Гърлото му пресъхна.
– Парчета от човешко тяло – черва, вътрешности – бяха открити натъпкани в манекен в един от магазините на „Риджънт стрийт“. Приблизително по същото време кървави следи, полусмачкана гривна и… съсирена кръв, както и други неща… бяха локализирани от групата ми за разследване на перилата на кърмовия люк на Палуба 1.
– Значи останалото е било хвърлено зад борда – произнесе Льосюр много тихо. Това беше лош сън, кошмар.
– Така изглежда, сър. Плейърът на момичето беше намерен на Палуба В, извън люка, който води към машинното отделение. Сигурно някой я е заговорил долу, завел я е, или я е пренесъл до Палуба 1, след това я е убил и заклал на откритата палуба, хвърлил я е извън борда, като е оставил няколко… ами-и-и… трофея. Тях, оказа се, е занесъл в магазина за кожи на „Риджънт стрийт“.
– Пътниците знаят ли вече?
– Да. Новината изглежда бързо се е разчула. Отразява им се зле.
– До каква степен?
– Бях свидетел на голям брой истерични сцени. Наложи се да задържат един мъж в казино „Ковънт Гардън“. Предупредих ви колко опасна може да стане истерията – препоръката ми е обявяване на ISPS 1414
Международен кодекс за сигурност на корабните и портови съоръжения. Всеки кораб има своя програма за действия след обявяване на този код – в случай на терористична атака, опит за отвличане, пиратство и др. – Б.пр.
[Закрыть]код първа степен и да предприемете незабавно стъпки за увеличаване на безопасността на борда.
Льосюр се обърна към друг офицер.
– Активирайте охранителните люкове на всички подстъпи към мостика. Да не минава никой без разрешение.
– Разбрано, сър.
Той се обърна отново към шефа на сигурността:
– Ще обсъдя предложението ви за ISPS с комодора. Някакви следи, които да водят към убийството?
– Никакви. С изключение на това, че убиецът има забележителен достъп до всякакви места на кораба, включително ключ за машинното отделение и магазина за кожи на „Риджънт стрийт“.
– Пендъргаст каза, че убиецът е успял по някакъв начин да се снабди със служебен пропуск.
– Или оригинален ключ – предположи Кемпър. – Раздадени са дузини.
– Мотив?
– Може да е дело на побеснял социопат. Или някой, който има специална цел.
– Цел? Каква например?
Кемпър сви рамене:
– Не знам. Да предизвика паника на борда, може би?
– Но защо?
Когато шефът по сигурността не отговори, Льосюр кимна.
– Благодаря, мистър Кемпър. Ще бъдете ли така добър да ме придружите, докато докладвам за това на комодора?
Кемпър преглътна мъчително, но кимна. Льосюр отиде до централния мостик и се изпречи на пътя на комодора.
– Капитан Кътър?
Кътър спря да крачи и вдигна бавно едрата си глава.
– Какво има, мистър Льосюр?
– Господин Кемпър току-що съобщи за друго убийство на борда. Става дума за младо момиче.
При тези думи очите на Кътър блеснаха за миг, след което отново помрачняха. Той се обърна към шефа по сигурността:
– Господин Кемпър?
– Сър. Шестнайсетгодишно момиче е било убито рано тази сутрин на Палуба 1. Някои части от тялото са били натъпкани във вътрешността на манекен в един от магазините на „Риджънт стрийт“; разбрало се при отварянето на магазина. Историята се разпространява из кораба и пътниците изпадат в паника.
– Провеждате ли разследване?
– Екипът ми, сър, полага максималните възможни усилия да поддържа реда, да отговаря на оплакванията за изчезване и да успокоява пътниците. С цялото ми уважение, но ние не сме в състояние да събираме доказателства, да разпитваме заподозрени или да провеждаме разследване.
Кътър продължи да го гледа настойчиво.
– Нещо друго, мистър Кемпър?
– Бих препоръчал обявяване на ISPS първа степен, на борда на кораба.
Очите се фокусираха за кратко върху Льосюр, преди да се завъртят към вахтения офицер.
– Господин Уордингтън? – извика Кътър. – Колко остава приблизително до Ню Йорк?
– При сегашната скорост и хединг, шейсет и шест часа, сър.
– А до Сейнт Джонс?
– Двайсет и три часа, сър, ако поддържаме същата скорост.
На мостика се възцари дълга тишина. Очите на Кътър светеха на мъждивата светлина на електронните прибори. Той се обърна към шефа по сигурността:
– Господин Кемпър, обявете код едно. Искам да затворите две от казината и половината нощни клубове. В допълнение, изберете магазините и залите, които са направили най-малък оборот. Прехвърлете служителите, чиито способности и умения позволяват, към поддръжката на реда на борда. Затворете игралните зали, клубовете за здраве, театрите и спа центровете – и пренасочвайте и техните служители към охраната всеки път, когато се налага.
– Разбрано, сър.
– Запечатайте всички зони, които могат да съдържат юридически доказателства за едното или другото престъпление. Не искам там да влиза никой, дори вие.
– Вече е направено, сър.
Той се обърна.
– Господин Льосюр, от десет вечерта до осем сутринта влиза в сила полицейски час до влизането ни в пристанище. Всички пътници трябва да останат затворени в каютите си през това време. Преместете часовете за вечеря така, че последната смяна да завършва най-късно в девет и половина.
– Да, сър.
– Отменя се румсървисът, както и всяко друго обслужване на пътниците. Целият обслужващ персонал ще се придържа към минимален график за почистване. Членовете на екипажа да се заключват в каютите си, когато не са на дежурство или в стола. Никакви изключения. Господин Льосюр, предприемете съответните стъпки да ограничите движението на низшия персонал по кораба.
– Да, сър.
– Направете съответните съобщения към пътниците, обявете ISPS код първа степен на борда на кораба и предайте заповедите ми. Нарушенията ще се наказват строго. Няма да се допускат никакви изключения от тези правила, без значение на това колко богат или… влиятеленможе да е пасажерът, или претендира, че е.
Настъпи дълга, тежка тишина. Льосюр чакаше да последват най-важните заповеди.
– Това е всичко, мистър Льосюр.
Но Льосюр не помръдна.
– Капитан Кътър, извинете, че го споменавам, но сигурен ли сте, че няма да се отклоним към Сейнт Джонс?
Когато очите на капитана се спряха върху него, те станаха студени.
– Не.
– Защо не, сър? – преглътна той.
– Нямам навика да обяснявам основанията за решенията си на по-низшия състав.
Льосюр отново преглътна в неуспешен опит да освободи гърлото си.
– Капитане, ако мога…
Кътър го прекъсна:
– Мистър Льосюр, извикайте старши помощник Мейсън обратно на мостика и се приберете в каютата си до следваща заповед.
– Да, сър.
– Това е всичко. Господин Кемпър, вие също можете да напуснете мостика. – И без да каже нищо повече, Кътър се отдалечи и възобнови разходката си.
44.
Внимателно, много внимателно Пендъргаст пренесе ронещата се кутия на светлината. Нагласи една бижутерска лупа до окото си и започна да сортира с пинсета парченцата вътре – умрели насекоми, парченца смола, дървени стърготини, влакна – като ги слагаше отделно в малките епруветки, които бе извадил от джобовете на сакото си. Когато завърши, намести капака на кутията, сглобявайки го с изключително старание, и я върна обратно в сейфа, в правоъгълника от стърготини, от който я бе извадил. Затвори сейфа, вкара магнитната си карта в четящото устройство, за да я заключи, после затвори шкафа и се дръпна.
Погледна часовника си: оставаха осемнайсет минути.
Блекбърн беше скрил предмета – какъвто и да беше той – някъде в апартамента си.
Той обиколи салона, изследвайки всеки предмет последователно. Повечето от тях, чиито размери надвишаваха тези на кутията, той отхвърляше веднага. Но имаше и такива, които биха се побрали вътре, макар и доста трудно; твърде много, които трябваше да се проучат както му е редът в рамките на четвърт час.
Той се изкачи на втория етаж и претърси спалните, баните и стаята за упражнения. Блекбърн, отбеляза си той, беше предекорирал само салона – с изключение на копринените дамаски с монограми под формата на голямо и показно „Б“, стаите на горния етаж бяха с първоначалния си декор.
Той се обърна към салона и се закова в средата, сребристите му очи обиколиха помещението, спирайки се върху всяка вещ. Дори да елиминираше всички предмети, които не бяха нито тибетски, нито индийски, както и по-съвременните от дванайсети век, все още му оставаха прекалено много. Имаше желязно ритуално копие, украсено със злато и сребро; кама фурба 1515
Използвана в будистките церемонии за прогонване на духовете. – Б.пр.
[Закрыть]от масивно злато, чието острие бе с триъгълно сечение, излизащо от устата на Макаба 1616
Същество от тибетската митология, а също и символ на Камадева – богиня, представляваща любовта и похотта. – Б.пр.
[Закрыть]; няколко големи молитвени колела от изящно гравирана слонова кост и сребро, с изваяни мантри; сребърна ритуална дорже камбана с инкрустирани тюркоаз и корал; и няколко древни танки и мандали.
Всички – изключителни. Но коя от тях беше Агозиенът, ужасният и забранен предмет, който щеше да пречисти земята от разпространението на човешките паразити?
Очите му се спряха на необикновените картини танка, закачени по стените: рисунки на тибетски божества и демони, поръбени със скъп копринен брокат, използвани като обект на медитация. Първата представляваше изящен образ на Авалокитешвара бодхисатва, Буда на състраданието; следващата, свирепо изображение на демона Калазига – демон с остри зъби, три очи и накит на черепа, танцуващ разюздано в средата на буен огън. Той разгледа танките отблизо с лупата си, след това отскубна сребърна нишка от ръба на всяка и ги изследва внимателно.
После се приближи до най-голямата мандала, която висеше над камината. Беше умопомрачителна: сложна метафизична интерпретация на космоса, и в същото време – магично изображение на вътрешното състояние на просветления Буда. Мандалите бяха замислени като обекти на съзерцание, помощно средство за медитация, пропорциите им по магически начин насочваха към чистота и спокойствие на ума. Взирането в една мандала те караше макар и за кратко да преживееш нищото, което представлява същността на просветлението.
Това бе една изключително хубава мандала; Пендъргаст я погледна, очите му почти магнетично бяха привлечени към центъра й и той почувства познатия мир и свобода от привързаност, която се излъчваше от там.
Това ли беше Агозиенът? Не – тук нямаше заплаха, нямаше опасност.
Хвърли поглед на часовника си. Блекбърн щеше да се върне след дванайсет минути. Не разполагаше с повече време да проучва отделните предмети. Заради това се върна в средата на стаята и остана там, мислейки трескаво.
Агозиенът беше тук: сигурен беше. Но също така беше сигурен, че по-нататъшното търсене щеше да представлява пилеене на ценно време. Сети се за една будистка фраза: „Когато спреш да търсиш, тогава ще намериш.“
Той седна на дивана на Блекбърн, затвори очи и бавно, спокойно освободи съзнанието си. Когато умът му се успокои, когато спря да се вълнува дали ще намери Агозиена или не, отвори очи и отново огледа стаята, запазвайки съзнанието си празно, а ума си – в покой.
Щом го направи, погледът му бе привлечен от изящна картина на Жорж Брак, закачена скромно в ъгъла. Помнеше смътно картината, ранен шедьовър на френския кубист, наскоро продаден на търг в „Кристис“ в Лондон – спечелен, доколкото си спомняше, от неизвестен купувач.
От мястото си на дивана той разглеждаше платното с удоволствие, свободно от принуда.
Седем минути.
