Текст книги "Колелото на мрака"
Автор книги: Линкълн Чайлд
Соавторы: Дъглас Престън
Жанр:
Классическая проза
сообщить о нарушении
Текущая страница: 2 (всего у книги 28 страниц)
– При вас ли учеше?
– Прояви малък интерес към Чонг Ран. Беше странно – определено притежаваше силата на желанието и активността на ума, за да успее, може би в степента, в която всеки западняк, който сме виждали… освен жената. Констанс.
Пендъргаст кимна.
– Откъде знаете, че е бил той?
Монахът не отговори направо.
– Бихме желали да го проследите, да намерите Агозиена и да го върнете обратно в манастира.
Пендъргаст отново кимна.
– Този Джордан Амброуз… как изглеждаше той?
Монахът бръкна в робата си и извади малък, навит на руло пергамент. Развърза връзките, с които беше вързан и го разгъна.
– Нашият художник на танка направи негов портрет по моя молба.
Пендъргаст взе свитъка и го разгледа. Той показваше млад, силен и красив мъж към трийсетте, с дълга руса коса и сини очи; лицето му изразяваше физическа решимост, морална небрежност и висока интелигентност. Беше забележителен портрет, сякаш уловил както външния, така и вътрешния облик на личността.
– Това ще е много полезно – каза Пендъргаст като го завърза отново и го пъхна в джоба си.
– Нуждаете ли се от повече информация, за да намерите Агозиена? – попита монахът.
– Да. Кажете ми какво точно означава Агозиен.
Промяната, която настъпи у монаха, беше поразителна. Лицето му придоби внимателен, почти уплашен израз.
– Не мога – отвърна той с разтреперан глас толкова тихо, че едва се чуваше.
– Неизбежно е. Ако трябва да ви върна това нещо, необходимо е да знам какво представлява.
– Не ме разбрахте. Не мога да ви кажа, защото ние не знаем какво е.
Пендъргаст се намръщи.
– Как е възможно?
– Агозиенът е бил запечатан в дървена кутия още преди да бъде получен за съхранение от нашия манастир преди хиляда години. Никога не сме я отваряли – това е строго забранено. Кутията се е предавала от Ринпоче на Ринпоче винаги запечатана.
– Що за кутия е?
Монахът показа с ръце размерите – приблизително петнайсет на петнайсет на сто и двайсет сантиметра.
– Необикновена форма. Какво според вас може да се сложи в кутия с такава форма?
– Вероятно нещо дълго и тънко. Жезъл или меч. Свитък или навита на руло картина. Серия печати може би, или въжета със свещени възли.
– А какво означава това име: Агозиен?
Монахът се поколеба:
– Мрак.
– Защо отварянето на кутията е било забранено?
– Основателят на манастира, първият Раланг Ринпоче, я получил от един свят човек от изток, от Индия. Светият човек бил изгравирал отстрани на кутията текст, който съдържа предупреждението. Имам тук копие от текста, което ще преведа. – Той извади малък свитък, изписан с тибетски букви, отдалечи го с треперещи ръце от очите си и издекламира:
За да не освободиш дхармата,
нечистата сила на злото и болката,
и мрака около колелото на мрака,
Агозиена не бива да отваряш.
– „Дхармата“ – каза Пендъргаст – се отнася до учението на Буда, нали?
– В този контекст предполага нещо дори по-голямо – целия свят.
– Неясно и тревожно.
– Точно толкова енигматично е и на тибетски. Но използваните думи са много силни. Предупреждението е сериозно, господин Пендъргаст – много сериозно.
Пендъргаст се замисли над думите му.
– Как би могъл един външен човек да разполага с достатъчно информация за тази кутия, за да я открадне? Прекарах преди време цяла година тук и никога не съм чувал за нея.
– Това е голяма загадка. Със сигурност никой от монасите ни не е казал и дума. Страхопочитанието ни пред този предмет е огромно и никога не говорим за него, дори помежду си.
– Този човек, Амброуз, е могъл да загребе скъпоценности на стойност милиони долари само с едната си ръка. Всеки обикновен крадец щеше да вземе първо златото и бижутата.
– Може би – рече монахът след известно мълчание – той не е обикновен крадец. Злато, скъпоценности… Вие говорите за земни богатства. Преходнисъкровища. Агозиенът…
– Да? – подкани го Пендъргаст.
Но старият свещеник просто разпери ръце и отвърна на погледа му с трескави очи.
3.
Черното було на нощта тъкмо бе започнало да се повдига, когато Пендъргаст пое през обкованите в желязо врати на вътрешната манастирска порта. Нататък, отвъд външната стена, се извисяваше грамадата на Анапурна с остри лилави очертания, издигащи се от стопяващия се мрак. Той изчака в покрития с камъни двор, докато един от монасите безмълвно доведе коня му. Мразовитият предутринен въздух беше натежал от роса и уханието на диви рози. Натовари дисагите на гърба на животното, провери седлото и нагласи стремената.
Констанс Грийн наблюдаваше безмълвно последните приготовления на агента от ФБР. Беше облечена с монашеска роба с убит цвят на шафран и ако не бяха изящните й черти и разпиляната кестенява коса, почти можеше да мине за един от обитателите на манастира.
– Съжалявам, че се налага да те оставя така рано, Констанс. Трябва да поема по следата, преди да е изстинала.
– Наистина ли нямат представа какво е?
Пендъргаст поклати глава.
– Освен за формата и името му, никаква.
– Мрак… – промълви тя и вдигна към него разтревожени очи. – Колко дълго ще отсъстваш?
– Трудната част вече е извършена. Знам името на крадеца и как изглежда той. Сега трябва единствено да го хвана. Възстановяването на предмета би трябвало да е работа за седмица, най-много две. Проста задача. След две седмици ти ще си приключила с обучението си и ще можеш да се присъединиш към мен отново, за да завършим нашето пътешествие из Европа.
– Бъди предпазлив, Алойзиъс.
Пендъргаст се усмихна тънко.
– Този мъж може и да е със съмнителен морал, но не ми прилича на убиец. Би трябвало рискът да е минимален. Това е обикновено престъпление, но с един объркващ аспект: защо е взел Агозиена и е оставил цялото това съкровище непокътнато. Както изглежда, не е имал отдавнашен интерес към тибетската култура. Това предполага, че Агозиенът е нещо изключително ценно и важно – или че по някакъв начин е наистина изключителен.
Констанс кимна.
– Имаш ли някакви напътствия към мен?
– Почивай. Медитирай. Довърши започнатото обучение. – Той направи пауза. – Донякъде се съмнявам, че никой тук не знае какво е Агозиен – все някой е надзърнал. Такава е човешката природа – дори тук, сред тези монаси. Изключително би ми помогнало, ако знаех какво представлява.
– Ще направя каквото мога.
– Отлично. Знам, че мога да разчитам на дискретността ти. – Пендъргаст се поколеба, след което се обърна към нея: – Констанс, има нещо, което трябва да те помоля.
При вида на изражението му очите й се разшириха, но когато заговори, гласът й остана спокоен.
– Да?
– Никога не си говорила за пътуването си към „Фийвършам“. В някакъв момент може би ще имаш нужда да го направиш. Когато се присъединиш към мен… ако си готова… – Гласът му отново секна в нетипично объркване и нерешителност.
Констанс отвърна очи.
– Вече изминаха седмици – продължи той, – откакто не сме разговаряли какво е станало. Но рано или късно…
Тя рязко се обърна към него.
– Не! – отсече кратко. – Не. – Замълча за момент, овладявайки се. – Искам да ми обещаеш нещо: никога повече не споменавай негоили… „Фийвършам“ в мое присъствие.
Пендъргаст остана неподвижен, като я наблюдаваше внимателно. Бе явно, че прелъстяването от брат му Диоген я е наранило дори по-дълбоко, отколкото си беше давал сметка. Най-сетне той леко кимна.
– Обещавам.
После, като пусна ръцете й, той я целуна по двете бузи. Взе поводите, метна се на седлото, смушка коня, премина през външната порта и пое надолу към виещата се пътека.
4.
Дълбоко в недрата на манастира Гсалриг Чонг, в една гола килия, Констанс Грийн седеше в поза лотос със затворени очи и визуализираше изключително сложно завързаната копринена нишка, която лежеше на възглавничка пред нея. Церинг беше зад гърба й в мъждивата светлина, тя усещаше присъствието му само по ниското бучене на гласа му, който напяваше монотонно на тибетски. Беше се захванала с интензивно изучаване на езика от почти осем седмици и сега го говореше почти гладко, като използваше скромен речник, наред с няколко фрази и идиома.
– Виж възела в ума си – дойде ниският хипнотизиращ глас на нейния учител.
По силата на волята възелът можеше да се материализира на около метър пред затворените й очи, излъчващ светлина. Това, че тя седеше на голия, студен под, изчезна от съзнанието й.
– Направи го отчетлив. Направи го стабилен.
Възелът дойде на фокус рязко, като се люлееше леко и ставаше неясен, когато вниманието й се разколебаваше, но винаги се връщаше на фокус.
– Умът ти е като езеро по здрач – каза учителят. – Неподвижно, спокойно и чисто.
Странно усещане да е тук, но и в същото време да я няма, обхвана Констанс. Възелът, който бе избрала да визуализира, продължи да стои пред нея. Беше със средна сложност, завързан преди триста години от един велик учител. Познаваха го под името „Двойната роза“.
– Увеличи образа на възела в ума си.
Беше труден баланс на стягане и отпускане. Ако се концентрираше прекалено силно върху яснотата и устойчивостта, образът започваше да се разпада и нахълтваха други мисли; ако отпуснеше прекалено много, образът избледняваше в мъглявината на съзнанието й. Съществуваше идеална балансираща позиция; и постепенно, съвсем постепенно, тя я постигна.
– Сега разгледай образа на възела, който създаде в ума си. Огледай го от всички страни: отгоре, отстрани.
Блестящите меко намотки от коприна останаха устойчиви пред духовния й взор, донасяйки й тиха радост, внимание, каквото никога преди не бе изпитвала. И тогава гласът на учителя й се изгуби напълно и единственото, което остана, бе самият възел. Времето изчезна. Пространството изчезна. Остана единствено възелът.
– Развържи го.
Това бе най-трудната част, изискваща огромна концентрация – да успее да проследи усукванията на възела, след което мислено да го развърже.
Времето течеше; биха могли да са десет секунди или десет часа.
Една ласкава ръка докосна рамото й и очите й се отвориха. Церинг стоеше пред нея с прехвърлена около ръката роба.
– Колко трая? – попита тя на английски.
– Пет часа.
Констанс се изправи и усети краката си толкова несигурни, че едва бе в състояние да върви. Той я хвана за ръката и й помогна да се стабилизира.
– Добре се учиш – каза той. – Не се възгордявай от това.
Тя кимна.
– Благодаря.
Тръгнаха по древен коридор и завиха на ъгъла. Напред пред тях се чу слабият звук на молитвените колела, отразен в каменните стени.
Втори ъгъл. Тя се почувства освежена, чиста, будна.
– Какво задвижва тези молитвени колела? – попита тя. – Никога не спират да се въртят.
– Под манастира има поток – изворът на река Цангпо. Водата минава по колелата и задвижва механизмите.
– Находчиво.
Минаха покрай стената със скърцащи и тракащи месингови колела. Констанс видя зад тях гора от движещи се месингови пръти и дървени механизми.
Оставиха ги зад себе си и влязоха в един от външните коридори. Напред се показа един от далечните павилиони на манастира, правоъгълните колони рамкираха трите високи върха. Двамата влязоха в павилиона и Констанс вдиша чистия високопланински въздух. Церинг й посочи стол и тя седна. Той седна до нея. В продължение на пет минути гледаха потъмняващите върхове в мълчание.
– Медитацията, която изучаваш, е много мощна. Някой ден може да излезеш от медитация и да откриеш възела… развързан.
Констанс не каза нищо.
– Някои хора могат да влияят върху физическия свят единствено с мисъл, да създават неща от мисълта си. Съществува една история за монах, който медитирал толкова дълго върху роза, че когато отворил очи, на пода имало роза. Това е много опасно. Има хора, които с достатъчно умение и медитация могат да създават неща… по-различни от рози. Това не е желателно и е сериозно отклонение от будисткото учение.
Тя кимна че разбира, без да вярва и на дума от казаното.
Устните на Церинг се разтегнаха в усмивка.
– Скептична си. Това е много хубаво. Независимо дали вярваш или не, избирай внимателно образите, върху които медитираш.
– Ще го направя – каза Констанс.
– И запомни: макар да имаме много „демони“, повечето не са зли. Те са привързаности, които трябва да превъзмогнеш, за да постигнеш просветление.
Поредна продължителна тишина.
– Имаш ли въпроси?
Тя не каза нищо известно време, спомняйки си прощалната молба на Пендъргаст.
– Кажи ми, защо има вътрешен манастир?
Церинг не отговори веднага.
– Вътрешният манастир е най-старият в Тибет, построен тук, в отдалечените планини, от група скитащи монаси от Индия.
– За да запази Агозиена ли е бил построен?
Монахът я погледна сърдито.
– За това не бива да се говори.
– Настойникът ми замина оттук, за да го търси. По молба на манастира. Може би аз също мога да помогна по някакъв начин.
Старият мъж погледна настрана и хладността в очите му нямаше нищо общо с пейзажа извън павилиона.
– Агозиенът е пренесен тук от Индия. Донесен далеч в планините, където да не бъде застрашен. Построили вътрешния манастир, за да го защитават и пазят. После, доста по-късно, около вътрешния храм бил изграден външен.
– Тук има нещо, което не разбирам. Ако Агозиенът е толкова опасен, защо просто не е бил унищожен?
Монахът мълча дълго. Най-накрая каза тихо:
– Защото има важна цел за в бъдеще.
– Каква цел?
Но нейният учител остана тих.
5.
Джипът се появи, накланяйки се силно на завоя на хълма, задруса се през серия огромни, пълни с кал дупки и се спусна на един широк, мръсен път към град Кианг във влажна долина, недалеч от тибетско-китайската граница. Сив дъждец падаше от небето в плащаница от кафяв пушек, който бълваха група комини отвъд калната река. Двата бряга бяха осеяни с боклук.
Шофьорът на джипа отмина един претоварен камион, натискайки бясно клаксона. Сви покрай друг камион на една задънена улица, зави на няколко стъпки от ръба на крайпътната канара и започна да се спуска към града.
– Към железопътната гара – обърна се Пендъргаст към шофьора на мандарински.
– Уей, уей, ксян ченг!
Джипът отмина пешеходци, колоездачи, мъж в каруца с два вола. Шофьорът със скърцане спря, докато навлизаха в трафика на кръговото движение, напредвайки сантиметър по сантиметър, като постоянно натискаше клаксона. Изгорели газове и истинска симфония от клаксони изпълваха въздуха. Чистачките на предното стъкло се движеха напред-назад, като нашарваха на черти мръсотията, която покриваше джипа, а анемичният дъжд успяваше единствено да я размаже.
След кръговото движение широкият булевард завърши до ниска циментова постройка. Шофьорът рязко спря пред нея:
– Пристигнахме.
Пендъргаст излезе и разтвори чадъра си. Въздухът миришеше на сяра и бензинови изпарения. Той влезе в сградата и си проправи път между тълпите от хора, които се блъскаха и викаха, помъкнали огромни сакове и кошове на колела. Някои носеха живи кокошки и патици с вързани крака, а един дори буташе едно будещо съжаление с мръсотията си прасе, вързано в стара количка за пазаруване.
В дъното на помещението навалицата се разреди и Пендъргаст откри онова, което търсеше: един мрачен коридор, който водеше към служебните кабинети. Той отмина полуспящия гард и бързо тръгна по дългия коридор, като гледаше имената върху вратите, край които минаваше. Най-накрая спря пред особено мръсна врата. Натисна бравата, оказа се отключена и той влезе вътре без да чука.
Един нисък и закръглен китайски чиновник седеше зад бюро, отрупано с папки. Отстрани стоеше очукан сервиз за чай, чашите бяха евтини и мръсни. Стаята миришеше на пържена храна и пикантен сос.
Мъжът скочи, ядосан от неканеното нахълтване.
– Кой сте вие? – извика той на лош английски.
Пендъргаст стоеше до вратата със скръстени пред гърдите ръце и презрителна усмивка на лицето.
– Какво искате? Ще извикам пазача. – Той посегна да вземе телефона, но Пендъргаст бързо се наведе и натисна слушалката обратно на мястото й.
– Ва – каза Пендъргаст с нисък глас на мандарински. – Спрете.
Лицето на мъжа почервеня след тази поредна обида.
– Имам няколко въпроса, на които бих искал да ми се отговори – продължи Пендъргаст, все още използвайки хладен официален мандарински.
Ефектът върху служителя беше явен, лицето му изразяваше обида, объркване и опасение.
– Оскърбявате ме – извика той най-сетне на мандарински. – Нахълтвате в кабинета ми, дърпате телефона ми и отправяте изисквания! Кой сте вие, че си позволявате да влизате по подобен начин, държейки се като варварин?
– Ще бъдете ли така любезен да седнете, драги господине, да се успокоите и да слушате. В обратен случай… – Пендъргаст премина към оскърбителния разговорен – ще се окажете на следващия влак далеч от тук, преназначен на гранична станция високо в планината Канлун.
Лицето на мъжа се зачерви, но той не заговори. След малко седна сковано с ръце на бюрото и зачака.
Пендъргаст също седна. Извади навития свитък, който Тубтън му беше дал, и го разгъна пред чиновника. Мъжът го взе неохотно.
– Този човек е минал оттук преди два месеца. Казва се Джордан Амброуз. Носел е една дървена кутия, много стара. Подкупил те е, а ти в замяна си му дал разрешително за изнасяне на кутията. Бих искал да видя копие от това разрешително.
Настъпи дълга тишина. Тогава чиновникът остави рисунката на масата.
– Наистина не знам за какво говорите – каза той рязко. – Не вземам подкупи. Освен това през станцията минават много хора. Не бих могъл да си спомня.
Пендъргаст извади плоска бамбукова кутия от джоба си, отвори я и я обърна надолу, изсипвайки на масата в спретната купчинка новички банкноти от по сто юана. Мъжът впери очи в тях и преглътна.
– Трябва да си спомняте онзи мъж – каза Пендъргаст. – Кутията е била голяма – дълга метър и половина. Била е очевидно стара. Невъзможно е било господин Амброуз да я пренесе оттук или да я изнесе от страната без разрешително. Сега, любезни ми господине, имате избор: да прекрачите принципите си и да вземете подкупа, или да запазите принципите си и да свършите в планината Канлун. Както може би сте предположили от акцента ми и лекотата, с която говоря езика, въпреки, че съм чужденец, имам много важни връзки в Китай.
Чиновникът избърса ръцете си с кърпичка. После протегна едната си ръка, покривайки парите. Придърпа ги към себе си и те бързо изчезнаха в едно чекмедже. После той се изправи. Същото стори Пендъргаст и двамата си стиснаха ръцете и размениха любезни, официални приветствия, сякаш се срещаха за първи път.
Мъжът седна.
– Би ли желал господинът чай? – попита той.
Пендъргаст погледна към отвратителния чаен сервиз, после се усмихна.
– За мен ще е огромна чест, любезни господине.
Мъжът се провикна грубо към една задна стаичка и оттам се появи негов подчинен, който взе чаения сервиз. Пет минути по-късно той върна изпускащия пара чайник. Бюрократът напълни чашите.
– Спомням си мъжа, за когото говорите – каза той. – Нямаше виза за Китай. Носеше продълговата кутия. Искаше входна виза – която му беше необходима, за да напусне, а така също и разрешително за изнасяне. Дадох му и двете. Излезе му… много скъпо.
Чаят беше зелен и Пендъргаст се изненада от качеството му.
– Не говореше китайски, разбира се. Разказа ми напълно невероятна история за това как е преминал от Непал в Тибет.
– А кутията? Каза ли нещо за нея?
– Каза, че е антика, която купил в Тибет – знаете, онези мръсни тибетци продават собствените си деца за няколко юана. Тибетският автономен район е пълен със стари неща.
– Попитахте ли го какво има в нея?
– Каза, че е ритуален нож пур-бу. – Той затършува из едно чекмедже, прелисти някакви документи и извади разрешителното. После го побутна към Пендъргаст.
– Но кутията беше заключена и той отказа да я отвори – продължи служителят. – Това му костваше още доста пари, отказването на проверка на съдържанието. – Той се усмихна, разкривайки редица потъмнели от чая зъби.
– Какво според вас е имало вътре?
– Представа нямам. Хероин, валута, скъпоценни камъни? – Той разпери ръце.
Пендъргаст посочи разрешителното.
– Тук се казва, че щял да хване влака за Ченгду, а после самолет на „Чайна Еър“ за Бейджин, откъдето ще смени за полет към Рим. Това истина ли е?
– Да. Настоях да ми покаже билета си. Ако би тръгнал да напуска Китай по друг маршрут, би се изложил на опасността да бъде спрян. Разрешението е валидно само за Кианг – Ченгду – Бейджин – Рим. Така че съм сигурен, че си е заминал по този начин. Разбира се, след като пристигне в Рим… – Той отново разпери ръце.
Пендъргаст си записа информацията за пътуването.
– Как се държеше? Беше ли неспокоен?
Бюрократът помисли за миг.
– Не. Това беше много странно. Той изглеждаше… еуфоричен. Сърдечен. Почти сияещ.
Пендъргаст се изправи.
– Благодаря ви най-любезно за чая, ксиян ченг.
– И аз на вас, прелюбезни господине – каза чиновникът.
Час по-късно Пендъргаст се качи в първокласен вагон на трансграничния китайски Експресен влак към Ченгду.
