Текст книги "Колелото на мрака"
Автор книги: Линкълн Чайлд
Соавторы: Дъглас Престън
Жанр:
Классическая проза
сообщить о нарушении
Текущая страница: 20 (всего у книги 28 страниц)
56.
Льосюр седна на един стол в конферентната зала, в близост до помощния мостик. Беше прогизнал до кости, но сега, вместо да му е студено, имаше чувството, че се задушава от горещината и мириса на потни тела. Стаята, предвидена да побира пет-шест души, беше пълна с палубни офицери и старши чинове, и продължаваха да прииждат още.
Льосюр дори не ги изчака да изберат местата си, преди да се изправи и да почука с кокалчетата на ръцете си по масата, и започна.
– Току-що говорих с Мейсън – каза той. – Потвърди, че планът й е да насочи „Британия“ към Кериън Рокс и да разбие кораба странично. До този момент не сме успели да проникнем на мостика или да дезактивираме автопилота. Освен това не открих лекар психиатър на борда, достатъчно нормален, че да й постави диагноза или да предложи начин да въздействаме върху нея.
Той огледа присъстващите.
– Проведох няколко разговора с капитана на „Гренфел“, единственият кораб, достатъчно близко, за да предприеме спасяване. Другите кораби – цивилни и тези на Бреговата охрана – са били отклонени. Няма да успеят да стигнат до нас преди сблъсъка. Канадската Брегова охрана е изпратила също така два самолета с цел наблюдение и комуникация. Имат и флотилия от хеликоптери на разположение, но в момента ние сме все още извън обсега на Бреговата авиация. Не можем да очакваме никаква помощ от тази посока. А „Гренфел“ няма как да побере четири хиляди и триста пътници.
Той спря и си пое дълбоко въздух.
– Ние сме в центъра на буря, при вятър със сила четиридесет до шестдесет възла. Но най-трудният ни проблем е скоростта на кораба спрямо водата: двайсет и девет възла. – Той облиза пресъхналите си устни. – Щяхме да имаме много опции, ако не се движехме – прехвърляне на хора към „Гренфел“, качване на корабите на отрядите със специално предназначение. Но нищо от това не е изпълнимо при двайсет и девет възла. – Той се огледа. – Така че, хора, трябват ми идеи, и то сега.
– Ами ако извадим от строя двигателите? – попита някой.
Льосюр погледна към главния механик.
– Мистър Холси?
Мъжът се намръщи.
– Имаме четири дизелови двигателя, подсилени от две газови турбини LM 2500 на „Дженерал Илектрик“. Изключи един дизел и нищо няма да стане. Изключи втори, а по-добре ще е да изключиш онези турбини, иначе ще получиш експлозия от сгъстен газ.
– Тогава значи трябва да извадим от строя газовите турбини? – погледна го въпросително Льосюр.
– Става въпрос за реактивни двигатели с високо налягане, сър, които се въртят с триста и шейсет оборота в минута. Всеки опит за прекъсване, докато това чудовище се върти на висока скорост, би било… самоубийство. Ще изтръгнете дъното на кораба.
– Да прережем осите тогава? – предложи друг.
– Няма оси – отвърна инженерът. – Всеки двигател представлява самостоятелна система. Дизелът и турбините генерират електричество, което задвижва двигателите.
– Ами ако заклиним зъбните предавки? – попита Льосюр.
– Вече го проучих. Не може да стане, докато се движим.
– А какво ще стане, ако просто прекъснем цялата електрическа енергия към двигателите?
Главният механик се намръщи.
– Не може да се направи. Точно по тази причина капитанският мостик е защитен, както и автопилотната система – поради страх от терористична атака. Гениите в Министерството на вътрешните работи са решили да проектират кораба така, че ако терористи се опитат да го завземат, да няма какво да извадят от контрол. И независимо какво се случва, капитанът да може да доведе кораба до пристанище.
– Говорим за капитанския мостик – намеси се трети офицер. – Ами ако пробием аварийния люк и пуснем вътре газ? Нещо, което ще измести въздуха вътре. По дяволите, в кухнята има няколко метални кутии с въглероден двуокис. Нали разбирате, ще я накараме да излезе оттам.
– И после какво? Ще продължим да се движим на автопилот.
За миг настъпи тишина. После началникът на отдел Информационни технологии, Хафнагел, очилат мъж, облечен с лабораторна престилка, прочисти гърлото си:
– Автопилотът е част от софтуера, както всяка друга – каза той с тих глас. – Тя може да бъде разбита – поне на теория. Разбиваме я и я препрограмираме.
Льосюр се завъртя към него.
– Как? Защитена е с файъруол 2323
Част от компютърна система, предназначена да пречи на неупълномощени лица да теглят на информация. – Б.пр.
[Закрыть].
– Няма такава система, която да не може да бъде разбита.
– Вземете най-добрия от екипа си и се залавяйте веднага.
– Това е Пенър, сър. – Началникът на Информационните технологии се изправи.
– Докладвайте ми колкото е възможно по-скоро.
– Да, сър.
Льосюр го изпрати с поглед, докато излизаше от конферентната зала.
– Някакви други идеи?
– Какво ще кажете за военните? – попита Краули, другият трети помощник. – Могат да изпратят изтребители, да извадят от строя мостика с реактивни снаряди. Или пък да вземат подводница и да повредят витлата с торпедо.
– Вече обмисляхме тази възможност – отвърна Льосюр. – Няма начин да насочат точно снарядите. Освен това в близост няма подводници, а и като се има предвид нашата скорост, няма как да ни пресрещнат или да ни прихванат.
– А не можем ли да се спуснем със спасителни лодки? – дойде глас някъде отзад.
Льосюр погледна Лиу, мъжа, отговарящ за корабните съоръжения.
– Възможно ли е?
– При скорост от почти трийсет възла, в бурно море… Исусе, дори не мога да си представякак бихте могли да го направите.
– Не искам да чувам какво не можете да си представите. Ако съществува дори и най-отдалечена възможност, искам да я обмислите.
– Да, сър. Ще разбера дали е възможно. Но за да се направи, ще ми е необходим пълен екипаж за спасителната моторна лодка – а те всички са вързани в ръцете.
Льосюр изруга. Само това им липсваше – матроси без опит. Разбира се, имаха какви ли не глупаци на борда – от крупиета до масажисти на певците в салоните – като си помисли човек колко много баласт.
– Този мъж, който се появи тук преди малко, как се казваше? Брус, да. Той е служил в Кралската флота, освен това има и приятели. Идете и го намерете. Осигурете помощта му.
– Но той е възрастен, почти на седемдесет – възрази Кемпър.
– Господин Кемпър, познавам седемдесетгодишни моряци, които могат да ви нокаутират в два рунда. – Той отново се обърна към Краули: – Тръгвайте.
Откъм вратата избумтя един глас с явен шотландски акцент.
– Няма нужда да ме търсите, господин Льосюр. – Брус си проправи път през тълпата. – Гевин Брус, на вашите заповеди.
Льосюр се обърна към него.
– Господин Брус. Бяхте ли уведомен за настоящата ситуация?
– Да.
– Трябва да знаем дали можем да се спуснем в спасителните лодки при това състояние на нещата и при тази скорост. Имате ли опит в това отношение? Сегашните са други – свободно падащи.
Брус потърка брадичката си замислено.
– Ще трябва да ги огледаме отблизо. – Той се поколеба. – Може да ги спуснем след сблъсъка.
– Не можем да чакаме сблъсъка. Удар при скорост трийсет възла… половината от хората на борда ще са убити или наранени от самия удар.
Думите му бяха посрещнати с тишина. След миг Брус кимна бавно.
– Мистър Брус, упълномощавам вас и групата ви да се заемете с този проблем. Господин Лиу и трети помощник Краули ще ви ръководят – те са напълно наясно с процедурите по напускането на кораб.
– Да, капитане.
Льосюр огледа стаята.
– Има още нещо. Нуждаем се от комодор Кътър. Той познава кораба по-добре от всеки от нас и… ами, той е единственият, който знае поредицата от цифри за изключване от код три. Ще отида да го извикам.
– Като капитан ли? – попита Кемпър.
Льосюр се поколеба.
– Нека първо видим какво ще каже. – Той погледна часовника си.
Осемдесет и една минути.
57.
Капитан Каръл Мейсън стоеше на мостика и гледаше трийсет и две инчовия плазмен екран на системата за GPS. Истинско чудо на електронното инженерство, помисли си тя, – технология, която виртуално интерпретираше остарелите умения, математиката, опита и дълбоката интуиция, които се изискват за управление и навигация. С този прибор едно умно дванайсетгодишно момче можеше практически да навигира „Британия“: използвайки тази голяма картинна електронна карта с малкото корабче върху нея, линията, очертана напред, показваше курса на кораба, на всеки десет минути се даваше приблизителното му местоположение в перспектива, заедно с контролните пунктове при всяка промяна в курса.
Тя погледна автопилота. Друго чудо; той постоянно следеше корабната скорост през водата, скоростта спрямо дъното, оборотите на двигателите, изходната мощност, положението на перото на руля и правеше безброй настройки, толкова фини, че не можеха да бъдат доловени дори от най-добрите моряци на борда. Автопилотът държеше кораба на курс и скорост по-добре и от най-опитния капитан, като същевременно пестеше гориво – поради което корабният устав диктуваше автопилотът да бъде използван навсякъде, освен в затворено море или крайбрежни води.
Преди десет години мостикът на кораб като този би изисквал присъствието на минимум трима високо подготвени офицери; сега беше нужен само един… и през повечето време не се налагаше тя да прави нищо.
Мейсън насочи вниманието си към навигационната маса на Льосюр, с хартиените карти, успоредни линии, компаси, моливи и маркери и кутията, където беше секстантът. Мъртви инструменти, мъртви умения.
Тя заобиколи таблото и се върна на румпела, отпускайки ръка върху елегантния махагонов щурвал. Беше тук единствено за шоуто. От дясната му страна се намираше панелът на кормчията, където се извършваше истинската работа по управлението: шест малки лоста, манипулирани с докосване на един пръст, които контролираха двата фиксирани и двата ротационни двигателя и клапаните за горивото. Със своите въртящи се на 360 градуса електродвигатели на кърмата, корабът беше толкова маневрен, че можеше да влезе в док без да е нужно да бъде влачен на буксир.
Тя плъзна ръка по гладкия лак на щурвала и вдигна очи към стената от сиви прозорци отпред. След засилването на вятъра дъждът беше отслабнал и сега можеше да види очертанията на носа, потръпващ във високите вълни, огромното изригване на пръски и летяща пяна, които заливаха палубата на бака в бяло.
Тя усети някакъв мир, абсолютна празнота, чувство, което никога не бе изпитвала преди. По-голямата част от живота й беше преминала в самоосъждане, чувства на неудовлетвореност, съмнения, гняв и самонадеяна амбиция. Сега всичко това изчезна като с магическа пръчка. Вземането на решение никога не е било толкова просто и след това ги нямаше онези агонизиращи съмнения, които бяха съпътствали цялата й кариера. Беше взела решение да разбие този кораб; беше го направила хладнокръвно и без емоция; и сега единственото, което оставаше, беше да го изпълни.
Защо? – беше я попитал Льосюр. Щом не можеше да предположи защо, тогава нямаше защо да му доставя удоволствието да го изрича. За нея то беше очевидно. До този момент никога не бяха назначавали жена капитан на трансатлантически лайнер. Колко глупава трябва да е била, за да си мисли, че тя ще е тази, която ще направи пробива. Знаеше – и това не беше суета, – че беше два пъти по-добър капитан от повечето измежду равните й. Беше завършила като първенец Морската Академия в Нюкасъл, с най-висок успех в историята на училището. Досието й беше перфектно – неопетнено. Беше останала дори неомъжена, въпреки няколкото отлични възможности, за да елиминира всякакви въпроси за отпуск по майчинство. С деликатност и изисканост бе култивирала правилните отношения в компанията, бе избирала правилните наставници, като през цялото време се грижеше да не показва кариеристични тенденции; усърдно бе изграждала твърдото, професионално, но не неприятно поведение на най-добрите капитани, винаги искрено доволна от успехите на колегите си.
Беше се изкачила бързо по стълбицата до втори, след това до първи помощник, и най-накрая до старши помощник-капитан точно навреме. Да, имаше коментари през цялото време, отблъскващи забележки и неприятни сексуални опити за сближаване от по-висшестоящи, но тя винаги се бе справяла с тях с апломб, без никога да разклати лодката, без да се оплаче, отнасяше се с по-нисшите и висшестоящите простаци с максимална коректност и уважение, преструвайки се, че не е чула противните, вулгарни коментари и отвратителни предложения. Приемаше всичко с хумор, сякаш бяха изрекли нещо находчиво.
Когато „Океания“ беше пусната преди четири години, тя и други двама старши помощници бяха на ред да бъдат издигнати за командири – тя, заедно с Кътър и Трейл. Трейл, най-малко компетентният, който освен всичко имаше проблем с пиенето, бе получил командването. Кътър, който бе по-добрият, не успя заради сприхавия си, саможив характер. Но тя – най-добрата измежду тримата – бе прескочена. Защо ли? Беше жена.
И това не беше дори най-лошото. Всичките й колеги бяха съчувствали на Кътър, макар мнозина от тях да не го обичаха. Всички го дърпаха настрана и му разправяха, че е срам, че капитанството наистина е негово, че компанията е направила грешка – и всички го уверяваха, че ще получи следващия рейс.
Никой от тях не я дръпна настрани, не й каза нещо подобно. Никой не дойде да й съчувства. Всички приемаха, че като жена тя не го очаква и нещо повече, не би могла да се справи. Повечето от тях бяха весели състуденти, с които бе учила заедно в Кралската морска академия; постът й бе отказан, защото е жена. Никой и не подозираше за изгарящата обида, която й бяха нанесли – като знаеха, че е най-добрият кандидат от тримата, най-старшата и с най-високи оценки.
Още тогава би трябвало да го осъзнае.
След това се появи „Британия“. Най-големият, най-луксозен океански лайнер, строен някога. Струваше на компанията почти милиард паунда. И сега тя беше най-недвусмисленият избор. Бе на косъм да получи командването.
Само че го пое Кътър. И тогава, сякаш да увеличат обидата, те кой знае защо бяха решили, че тя ще е доволна и на трохите от трапезата – старши помощник на същия кораб с него.
Кътър не беше глупав. Много добре знаеше, че тя заслужава поста. Знаеше също, че тя беше по-добрият капитан. И я мразеше заради това. Чувстваше се заплашен. Още преди да се качат на борда, беше използвал всяка възможност да я критикува, да я подценява. И тогава даде ясно да се разбере, че за разлика от повечето капитани на лайнери, той няма да прекарва времето си в бъбрене с пасажерите, или да домакинства веселите вечери на капитанската маса. Щеше да стои на мостика – узурпирайки мястото, което по право се падаше на нея.
И тя веднага му бе дала амунициите, от които той се нуждаеше в битката си да я унижи. Първото нарушение на дисциплината в целия й живот – и се случи още преди „Британия“ да напусне пристанището. Още тогава сигурно бе разбрала подсъзнателно, че никога няма да командва голям кораб.
Странно, че Блекбърн си беше резервирал билет за Първия воаяж на „Британия“: мъжът, който пръв й бе предложил брак, на когото тя бе отказала заради собствената си изгаряща амбиция. Каква ирония – беше станал милиардер десет години след връзката им.
Какви изумителни три часа бяха прекарали те заедно, сега всеки миг от тях бе запечатан в паметта й. Каютата му беше едно чудо. Бе напълнил салона с любимите си съкровища, картини за милиони долари, скулптури, редки антики. Той беше особено възбуден от една тибетска картина, току-що придобита – преди не повече от двайсет и четири часа – и в първоначалния си изблик на въодушевление и гордост я извади от кутията й и я разви пред нея на пода на салона. Тя я беше гледала смаяна, поразена, останала без думи, падна в ръцете му и коленичи да я види отблизо, да проследи с очите и пръстите си всяка безкрайна подробност по нея. Картината я всмука в себе си, избухна в съзнанието й. И докато я гледаше – хипнотизирана, почти припаднала, – той бе вдигнал полата над бедрата й, бе издърпал бикините й, и като полудял жребец я бе възседнал. Беше секс, какъвто никога не бе преживявала преди и никога нямаше да го забрави; дори най-малките подробности, най-миниатюрната капчица пот, най-лекия стон, всеки допир и тласък на плът в плът. Само мисълта за това я караше да пламва с нова страст.
Лошото беше, че никога нямаше да й се случи пак.
Защото после Блекбърн бе навил магичната картина и я бе прибрал в кутията й. Все още възбудена от опиянението на сливането им, тя го помоли да не го прави; помоли го да я погледне още веднъж. Той се беше обърнал и очевидно бе съзрял копнежа, изписан върху лицето й. Внезапно очите му се бяха присвили до ревниви, собственически точици. Беше й се подиграл, беше й казал, че я е видяла веднъж и няма защо да я гледа пак. И тогава – тъй бързо, както я бе заляла преди малко похотта – сега я изпълни тъмен, всепоглъщащ гняв. Разкрещяха се един на друг с такава ярост, на каквато не бе подозирала, че е способна. Скоростта, с която емоциите я превземаха бе толкова шокираща, колкото и развеселяваща. После Блекбърн й беше заповядал да си върви. Не – тя никога вече нямаше да му проговори, никога нямаше да погледне картината пак.
И тогава настъпи най-върховната ирония. Виковете им бяха накарали пасажерите от съседната каюта да се оплачат. Бяха я видели да напуска тризонета на Блекбърн. Някой беше докладвал за нея. Възможност, която Кътър не би пропуснал. Беше я унижил на мостика пред всички палубни офицери. Тя не се съмняваше, че това вече е влязло в досието й и щеше да бъде докладвано на компанията.
Много от офицерите и екипажа, дори и семейните, имаха сексуални връзки на борда; беше толкова лесно, като да ловиш риба в буре. Тях изглежда никога не ги докладваха – защото бяха мъже. От мъжете се очакваше да вършат подобни неща, предпазливо и през свободното си време, точно както тя го беше направила. Но за жена беше различно – или поне културата на компанията изглеждаше такава.
С кариерата й беше свършено. Единственото, на което можеше да се надява сега, беше командването на средно голям круизен кораб, някой от онези по-запуснатите, които обикалят по Средиземноморието и Карибите, претъпкани с дебели старчоци от средната класа, тръгнали на екскурзия по море да плюскат и да пазаруват. Никога не виждали синя вода, хукваха да се крият и при най-слабата буря.
Кътър.Какъв по-добър начин за перфектно отмъщение от това да му отнеме командването, да му изтръгне вътрешностите и да ги хвърли на дъното на Атлантическия океан?
58.
В продължение на няколко минути Констанс гледаше как Пендъргаст крачи напред-назад в дневната на апартамента „Тюдор“. Веднъж спря, сякаш искаше да заговори, но след миг закрачи отново. Най-накрая се обърна към нея.
– Обвини ме в егоистично поведение. В това, че искам да се спася за сметка на другите на борда на „Британия“. Кажи ми нещо, Констанс: според теб кой на този борд заслужава спасение?
Той отново потъна в мълчание, изчаквайки отговора; очите му блестяха развеселено. Това беше последното нещо, което Констанс бе очаквала да чуе.
– Зададох ти въпрос – продължи Пендъргаст, когато тя не отговори. – Кой измежду тази просташка, алчна и противна тълпа на борда на този кораб, ти наистина смяташ, че заслужава да бъде спасен?
Констанс продължаваше да не казва нищо.
След миг Пендъргаст се изсмя:
– Виждаш ли? Нямаш отговор – защото не съществува такъв.
– Не е истина – възрази тя.
– Истина? Ти се шегуваш. Какво значи истина? – казал подигравателно Пилат, и не изчакал отговор.От мига, в който се качи на кораба, ти бе възмутена от отвратителната невъздържаност, ужасяваше се от мазното самодоволство на богатите и разглезените. Ти сама забеляза шокиращата несправедливост между обслужващите и обслужваните. Поведението ти на вечерята в онази Първа нощ, начина, по който отговори на онези непоносими, нетактични еснафи, с които бяхме принудени да се храним, показа, че вече си произнесла присъда над „Британия“. И беше права. Затова те питам пак, по друг начин: не е ли този кораб плуващ паметник на човешката алчност, вулгарност и глупост?Не ли това палат на безграничната похотливост, изцяло заслужаващ унищожение?
Той разпери ръце, сякаш отговорът бе очевиден.
Констанс го погледна объркано. Онова, което казваше, я засегна истински. Тя беше отвратена от парадността на буржоата и фалшивата изтънченост на повечето от пасажерите, които беше срещнала. И шокирана и обидена от жестоката експлоатация и начин на живот на екипажа. Някои от нещата, които Пендъргаст казваше, засягаха една не особено приятна струна в нея, възбуждайки и засилвайки собствените й дълго сдържани мизантропски импулси.
– Не, Констанс – продължи той. – Единствените двама, които заслужават да бъдат спасени, сме ние.
Тя поклати глава.
– Говориш за пътниците. Ами екипажът и персоналът? Те просто се опитват да си изкарат прехраната. И те ли, според теб, заслужават да умрат?
Пендъргаст махна с ръка.
– И те, в някаква степен, са излишни търтеи, част от огромното море пролетариат, което идва и си отива от бреговете на света като прилива и отлива, без да остави следа.
– Не е възможно да го мислиш. Хората са всичко за теб. Прекарал си целият си живот, опитвайки се да спасяваш живота на другите.
– Значи съм разхищавал живота си за нещо безполезно, дори лекомислено. Единственото, за което брат ми и аз винаги сме били съгласни, беше, че няма по-ненавистна дисциплина от антропологията: представи си само, да посветиш живота си на изучаването на някой човек. – Той взе монографията на Брок от масата, прелисти я и я подаде на Констанс.
– Виж това.
Констанс погледна отворената страница. Беше черно-бяла репродукция на маслена картина: млад, прелестен ангел се бе надвесил над човек с объркано изражение, който движеше ръката си по страница от стар ръкопис.
– „Свети Матей и ангелът“ – каза той. – Известна ли ти е?
Тя го погледна озадачено.
– Да.
– Значи тогава знаеш, че има няколко по-висши образа на тази земя. Или по-красиви. Виж израза на напрегнато усилие върху лицето на Матей – сякаш всяка дума в Евангелието, която пише, е опит да се изтръгне от истинската природа на своето същество. Сега го сравни с апатичното присъствие на ангела, който му помага – начина, по който главата се навежда; полунаивната, полусвенлива стойка на краката; почти скандално чувственото лице. Погледни как Матей е готов да ни ритне с прашния си крак, сякаш ще разкъса повърхността на картината. Нищо чудно, че светецът покровител го възпира! И ако ангелът ни изглежда мекушав, необходимо е само да зърнем силата, славата в тези величествени криле, за да ни напомнят, че сме в присъствието на божество. – Той спря за момент. – Знаеш ли, Констанс, защо от всичките репродукции в тази монография само тази е в черно и бяло?
– Не, не знам.
– Защото не съществува цветна снимка на картината. Била е унищожена. Да, този великолепен израз на творческия гений е бил бомбардиран, потънал в забрава по време на Втората световна война. Сега ми кажи: ако трябва да избера между това платно и живота на милион безполезни, неуки, бързопреходни хора – човечеството, казваш ти, е толкова важно за мен – кое, мислиш, бих избралда загине в онзи голям пожар? – Той побутна томчето към нея.
Констанс го гледаше ужасена.
– Как можа да изречеш такова противно нещо? И кое ти дава правотода го изречеш? Какво те направи толкова различен?
– Скъпа моя Констанс! Не помисляй и за миг, че вярвам, че съм по-добър от останалата част от тълпата. Моите пороци са същите, както на всеки друг. И един от тези пороци е себелюбието. Аз заслужавам спасение, защото искам моя живот да продължи – и съм в позиция да направя нещо за това. Вече не сме на ръба, а се движим направо към катастрофа. И погледнато практически – как бих могъл аз да спася този кораб? Както във всяка катастрофа, всеки се грижи сам за себе си.
– Наистина ли мислиш, че можеш да живееш с тази мисъл, ако изоставиш тези хора на съдбата им?
– Разбира се, че мога. Както и ти.
Констанс се поколеба.
– Не съм сигурна – промърмори тя. Някъде дълбоко част от нея усети нещо силно привличащо в думите му – и това я смути повече от всичко.
– Тези хора не означават нищо за нас. Както мъртвия, за когото четеш във вестниците. Просто ще напуснем този плаващ Гомор и ще се върнем в Ню Йорк. Ще се гмурнем в интелектуални забавления, философия, поезия, беседи: Ривърсайд 891 е превъзходно обзаведен като място за уединение и размисъл. – Той направи пауза. – И не правеше ли точно така твоят пръв настойник и мой далечен роднина, Енок Ленг? Неговите престъпления бяха далеч по-отвратителни от нашите малки моменти на егоизъм. А той все пак успя да се отдаде на живот на физически комфорт и интелектуални удоволствия. Един дълъг, дълъгживот. Знаеш, че това е истина, Констанс: ти беше там с него, през цялото време. – И той отново кимна, сякаш това бе най-съсипващият му аргумент.
– Истина е. Аз бяхтам. За да видя как угризенията на съвестта бавно разяждат ума му, както червеят – изгнилото дърво. Накрая бе останало толкова малко от този брилянтен човек и бе едва ли не благословия, когато… – Тя не можа да довърши. Но умът й го направи: тя знаеше, че не може да бъде убедена от нихилистичното послание на Пендъргаст. – Алойзиъс, не ме интересува какво казваш. Това е ужасно лошо. Ти винаги си помагал на другите. Беше посветил цялата си кариера на това.
– Именно! И каква е ползата? Какво ми донесе това освен неудовлетворение, съжаление, отчуждение, огорчение, болка и укори? Ако бях напуснал ФБР, мислиш ли, че отсъствието ми щеше да ги опечали? Благодарение на собствената ми некомпетентност, единственият ми приятел в Бюрото умря по един повече от ужасен начин. Не, Констанс: най-посленаучих горчивата истина. През цялото време съм се старал безсмислено – безплодния труд на Сизиф! – опитвах се да запазя онова, което по същината си е неспасяемо. – След тези думи той се успокои и се облегна в кожения фотьойл, вземайки чашата си с чай.
Констанс го погледна в ужас.
– Това не е онзи Алойзиъс Пендъргаст, когото познавам. Ти си променен. Още щом се върна от каютата на Блекбърн, се държеше странно.
Пендъргаст отпи глътка от чая, подсмърквайки презрително.
– Ще ти кажа какво се случи. Булото най-после падна от очите ми. – Той внимателно остави чашата обратно на масата и изправи гръб. – Томи показа истината.
– То?
– Агозиенът. Наистина забележителен предмет, Констанс, една мандала, която ти позволява да провидиш през реалнатаистина до центъра на света: чистата, неподправена истина. Толкова силна, че може да пречупи един неустойчив ум. Но за тези от нас със силен интелект, това е откровение. Сега се познавам:кой съм, и – най-важното – какво искам.
– Не помниш ли какво казаха монасите? Агозиенът е зло, тъмен инструмент на отмъщението, чиято цел е пречистване на света.
– Да. До известна степен двусмислен избор на думи, не мислиш ли? Пречистванена света. Аз, разбира се, няма да го използвам за такава цел. По-скоро ще го настаня в библиотеката на имението ни на Ривърсайд драйв, където мога да прекарам целия си живот, съзерцавайки неговите чудеса. – Пендъргаст се облегна назад и отново взе чая си. – Агозиенът следователно ще ме придружи в спасителната лодка. Както и ти – предполагам, ще намериш, че планът ми е приятен.
Констанс преглътна, но не отговори.
– Не разполагаме с много време. Настъпи моментът да вземеш решение, Констанс – с мен ли си… или си против мен?
И когато отпи друга глътка, бледите му котешки очи я гледаха спокойно над ръба на чашата с чай.
