Текст книги "Колелото на мрака"
Автор книги: Линкълн Чайлд
Соавторы: Дъглас Престън
Жанр:
Классическая проза
сообщить о нарушении
Текущая страница: 14 (всего у книги 28 страниц)
35.
Като управляващ директор на дружеството с ограничена отговорност „Абърдийн Банк енд Тръст“, Гевин Брус си мислеше – бе непоколебимо убеден, – че има невероятно голям опит в поемането на контрол над невъзможни ситуации и поставянето на нещата на мястото им. В хода на кариерата си бе преживял не повече от четири банкови фалита, но беше вкарал банките бързо във форма и бе променил съдбата им. Преди това бе служил като офицер във Военноморската флота на Нейно величество, вземайки участие във военните действия на Фолклендските острови и опитът от онова време му беше добре дошъл. Но никога не се бе сблъсквал с толкова странно и толкова плашещо предизвикателство като това.
Брус пътуваше с още двама представители на „Абърдийн Банк енд Тръст“ – Нилс Уелч и Куентин Шарп – и двамата бивши моряци като него, сега безукорно облечени банкери в стила на Ситито. Работеше с тях от години и ги познаваше като добри, надеждни мъже. Бяха поканени на това пътешествие от една негова клиентка, Емили Далбърг, като отплата за обслужването. В наше време повечето богати клиенти изглежда смятаха, че банкерът им е задължен, но Емили разбираше важността от поощряването на старомодните отношения на взаимно доверие. И Брус й се беше отплатил за това доверие, помагайки й да премине през два гадни развода и едно сложно дело за наследство. Самият той вдовец, оценяваше по достойнство вниманието и подаръка й.
Жалко, че всичко вървеше към влошаване.
След развръзката в театър „Белгрейвия“ миналата нощ – на която беше присъствал – му стана ясно веднага, че корабният персонал не е в състояние да се справи. Те не само че нямаха представа как да разследват убийството или следите на убиеца, но и изглеждаха неспособни да се справят със страха и паниката, които плъзнаха из кораба – при това не само сред пасажерите, бе забелязал Брус с удивление, но също и сред обслужващия състав. Беше прекарал достатъчно време на кораб, за да знае, че моряците често попадат във властта на суеверни представи. „Британия“ беше станала крехка черупка и той бе убеден, че още един шок – и всичко ще потъне в хаос.
Ето защо след обяда седнаха заедно с Уелч, Шарп и госпожа Далбърг – тя бе настояла да участва, – и заедно съставиха план. И сега, докато крачеха по застланите с плюш коридори, водени от Брус, той предприе някои мерки за успокоение, знаейки, че са пуснали плана си в действие.
Малката група премина през палубите и стигна до коридор, който водеше към мостика. Бяха спрени от як гард с воднисти очи и разбъркана прическа.
– Тук сме, за да се срещнем с комодор Кътър – каза Брус, показвайки картата си.
Мъжът я взе и я погледна.
– Мога ли да попитам за какво се отнася, сър?
– За последното убийство. Кажете му, че сме група разтревожени пътници и че искаме да го видим веднага. – След миг колебание добави някак смутено: – Екс капитан, Кралска флота.
– Да, сър. Един момент, сър.
Охранителят забързано се отдалечи, като затвори и заключи вратата след себе си. Брус чакаше нетърпеливо, със скръстени пред гърдите ръце. Минаха пет минути, преди мъжът да се появи.
– Ако обичате насам, сър.
Брус и хората му последваха гарда през люка и влязоха в една много по-различна зона на кораба, с линолеум на пода, боядисани в сиво стени, имитация на дърво, осветена от серия флуоресцентни лампи. Миг по-късно бяха въведени в спартански обзаведена конферентна зала с една-единствена редица прозорци от дясната страна, които гледаха към бурния безкраен океан.
– Моля, седнете. Капитан Мейсън ще е тук всеки момент.
– Помолихме да се срещнем с капитана на кораба – отвърна Брус. – С комодор Кътър.
Охранителят прокара ръка през разрошената си коса.
– Комодорът няма възможност. Съжалявам. Старши помощник-капитан Мейсън е втори в йерархията.
Брус хвърли въпросителен поглед към малката си група.
– Да настояваме ли?
– Боя се, че не е добра идея, сър – каза гардът.
– Е, щом е тъй, ще се срещнем със старши помощника.
Не бяха успели да седнат, когато миг по-късно в рамката на вратата се появи една жена в безукорна униформа, с пъхната под фуражката коса. Щом се окопити от изненадата, че жена заема такъв висок пост, Брус бе впечатлен от спокойното й, сериозно изражение.
– Моля, седнете – покани ги тя, като в същото време се настани на челното място зад масата – още една подробност, която не избегна одобрението му.
Банкерът изложи същността незабавно.
– Капитан Мейсън, ние сме представители на една от най-големите банки във Великобритания, с нас е и клиентка на банката. Както по всяка вероятност знаете, някои от пътниците са започнали да се заключват в каютите си. Тръгнаха приказки за убиец на борда от типа на Джак Изкормвача.
– Осведомена съм.
– Екипажът, в случай, че не сте забелязали, също е изплашен – намеси се Емили Далбърг.
– Отново: осведомени сме за тези проблеми и предприемаме стъпки за справяне със ситуацията.
– Така ли? – вдигна вежди Брус – В такъв случай, капитан Мейсън, мога ли да попитам къде е корабната охрана? До този момент тя беше практически невидима.
Мейсън направи пауза, спирайки поглед върху всеки от тях.
– Ще бъда откровена с вас. Причината да виждате малко охрана е, че тук охраната наистина емалко – поне относително, като се има предвид размера на „Британия“. Правим всичко, което можем, но това е много, много голям кораб и на борда има четири хиляди и триста души. Целият ни охранителен състав работи непрекъснато.
– Казвате, че правите всичко, което можете, но защо тогава корабът не направи завой? Ние не виждаме абсолютно никаква възможност, освен да се насочим обратно към пристанището, колкото е възможно по-бързо.
При тези думи капитан Мейсън погледна разтревожено.
– Най-близкото пристанище е Сейнт Джонс, Нюфаундленд, така че ако се отклоним, ще отидем точно там. Но ние няма да се отклоняваме. Продължаваме за Ню Йорк.
Брус беше поразен.
– Защо?
– Заповед на комодор Кътър. Той има свои… добре обмислени причини.
– Които са?
– Точно сега заобикаляме от североизток периферията на Голямата плитчина. Отклоняването към Сейнт Джонс ще ни отведе точно в сърцето й. Второ, отклоняването към Сейнт Джонс ще ни принуди да минем право през Лабрадорското течение по време на юлския сезон на айсбергите, което макар и да не е опасно, ще ни принуди да намалим скоростта си. И най-накрая, отклоняването ще ни спести само един ден. Комодорът смята, че влизането на док в Ню Йорк сити би било по-уместно, предвид… ами, предвид законовите средства, от които може да се нуждаем.
– На борда има маниак – каза Емили Далбърг. – Може да бъде убит и друг човек през този ваш „само един ден“.
– Въпреки всичко, такива са заповедите на капитана.
Брус се изправи.
– В такъв случай настояваме да говорим директно с него.
Капитан Мейсън също стана, за миг маската й на служебно лице се смъкна и Брус зърна измъчено, уморено и нещастно лице.
– Комодорът не може да бъде безпокоен в момента. Много съжалявам.
Брус отново я погледна.
– Ние също съжаляваме. Може да сте сигурна, че отказът на комодора да ни приеме няма да остане без последствия. Сега ислед това. Не сме хора, с които можете да се шегувате.
Мейсън протегна ръка.
– Не съм бездушна към мнението ви, господин Брус, и ще направя всичко, каквото мога, за да предам на комодора думите ви. Но става въпрос за кораб, който си има капитан, упълномощен да взема решения. Като бивш капитан сигурно ще разберете какво означава това.
Брус игнорира протегнатата й ръка.
– Забравяте нещо. Ние сме не само ваши пътници и клиенти, вие също имате вашите отговорности. Може да се направи нещо и ние сме решили да го направим. – И като даде знак на групата си да го последва, той се завъртя и излезе от помещението.
36.
Свещеник Пол Битърман излезе от асансьора, олюля се и се облегна на блестящите хромови перила. „Британия“ беше попаднала в мъртво вълнение, но това бе само едната част от проблема; Битърман се бореше с комбинацията от прекомерно количество храна, поето на вечеря, и осемте чаши превъзходно шампанско.
Продължавайки да се държи за перилата, той огледа в двете посоки елегантния коридор на Палуба 9, примига и се опита да се ориентира. Вдигна ръка към устните си, за да потисне оригването с вкус на хайвер, трюфели, крем брюле и сухо шампанско. Почеса се лениво. Нещо не изглеждаше както трябва тук.
След минута-две разбра какво е. Вместо да вземе левия асансьор, както обикновено правеше, в алкохолната мъгла, обвила съзнанието му, кой знае защо се беше качил на десния и се бе озовал на обратната страна. Е, това можеше лесно да се оправи. Като си тананикаше под нос, той бръкна в джоба си за входната карта към апартамент 961. Пусна перилата и пое малко несигурно в посоката, която му се струваше правилната, но скоро откри, че номерата на стаите се увеличават в обратната посока.
Той спря; обърна се; този път се оригна без да си дава труд да закрива устата си с ръка и пое назад. Главата му наистина беше необикновено мътна и за да я проясни, се опита да възстанови серията от събития, които го бяха довели – за пръв път през петдесет и тригодишния му живот – до състояние, което се доближаваше до отравяне.
Всичко започна по-рано същия следобед. Беше усетил, че се разболява от морска болест още след събуждането си – не беше в състояние да хапне и троха – и никое от лекарствата, купени в корабната аптека, изглежда не помогна ни най-малко. Най-накрая беше отишъл в медицинския пункт, където лекарят му предписа пластир скополамин. Слагайки го зад ухото си според инструкциите, той се върна в каютата си да подремне.
Пол Битърман не знаеше дали защото беше прекарал ужасна нощ, или се дължеше на пластира, но усети, че му се доспива. Беше се събудил в девет и петнайсет тази вечер, освободен от чувството за гадене, сухотата в устата и в момента изпитваше нечовешки глад. Беше спал по време на обичайния си час за вечеря – осем часът, – но едно кратко позвъняване му осигури резервация за последното сервиране – в десет и половина – в „Кенсингтън Гардънс“.
„Кенсингтън Гардънс“ му допадна много. Беше по-модерен, по-младежки от старомодните ресторанти, в които се беше хранил, човек можеше да види там някои наистина възхитителни жени, а храната бе отлична. Изненадващо, но ресторантът не беше пълен – всъщност, бе полупразен. Изгладнял, той си поръча шатобриан за двама и унищожи цялата порция. Една бутилка шампанско бе достатъчна да утоли жаждата му, но любезният келнер побърза да го снабди с втора.
На масата до него се водеше някакъв странен разговор: разтревожени мъж и жена обсъждаха внезапната поява на труп. Явно бе проспал някакво важно събитие. Докато се движеше бавно и предпазливо по коридора на Палуба 9, той реши, че първото, което ще направи сутринта след събуждането си, ще е да разбере всичко докрай.
Но възникна друг проблем. Номерата на каютите сега нарастваха – 954, 956, но пък бяха само четни числа.
Той спря, хвана се отново за перилата и се опита да мисли. При това темпо май нямаше никога да открие номер 961. Разсмя се гласно. „Пол, стари приятелю, не си използваш мозъка.“ Беше излязъл от дясната страна на борда, а нечетните числа на каютите, каквато беше и неговата, се намираха отдясно. Как можа да забрави? Трябваше да намери напречен коридор. Тръгна отново, като се движеше на зигзаг, мъглата в мозъка му се уравновесяваше от възхитителното усещане за плуване в крайниците. Реши, че свещеник или не, трябва да пие по-често шампанско. Домашно производство, разбира се – беше спечелил това пътешествие в томбола на YMCA 1111
Абревиатура на „Асоциация на младите християни“. – Б.пр.
[Закрыть], иначе никога не би си позволил бутилка френско вино със скромната си заплата.
Напред и наляво се виждаше едно прекъсване в редицата от врати: входът към един от коридорите в мидела 1212
Средната част на кораба. – Б.пр.
[Закрыть]Сигурно водеше към левия коридор и неговия апартамент. Той се препъна, докато минаваше през вратата.
Коридорът се състоеше от двойка асансьори срещу уютно фоайе с дъбови библиотечни шкафове и въртящи се столове. В този късен час мястото беше пусто. Битърман се поколеба, ноздрите му се разшириха. Във въздуха се долавяше миризма – напомняше миризма на дим. За миг чувството му на ленива еуфория избледня: беше внимавал достатъчно в инструкциите за сигурност, за да знае, че огънят е най-голямата опасност на един кораб. Но този мирис беше необичаен. Напомняше на тамян, или, по-точно на китайския тамян, който веднъж бе помирисал в един непалски ресторант в китайския квартал в Сан Франциско.
Още по-бавно сега, той прекоси фоайето към левия коридор отсреща. Тук беше много тихо, можеше да чуе дори боботенето на дизеловите двигатели, далече долу под краката си. Миризмата тук се усещаше по-силно – много по-силно. Странният мускусен аромат бе комбиниран с друг, по-дълбок и по-малко приятен мирис – мирис на плесенясала пръст, може би, заедно с нещо, което не можеше да определи. Той спря и се намръщи. После, хвърляйки поглед назад към фоайето, мина в левия коридор.
И спря, изтрезнял в миг от опиянението.
Точно пред него се намираше източникът на миризмата: тъмен облак дим, който блокираше пътя му напред. И все пак това не беше дим, какъвто бе виждал преди, странно непроницаем, с плътен, тъмен, сивкав цвят и ребреста повърхност, която му напомняше – по някакъв странен и неприятен начин – за ленени чаршафи.
Пол Битърман си пое дъх шумно. Нещо не беше наред тук – никак не беше наред.
Предполагаше се, че димът ще се носииз въздуха, ще се извива и ще се обръща, размивайки се до тънки струйки по края. Но този просто си стоеше тук, с големина на човек, странно зъл, сякаш опълчен срещу него. Беше толкова правилен и гладък, че изглеждаше твърд, като живо същество.
Той усети, че сърцето му започва да бие ускорено от страх. Дали си въобразяваше, или наистина плътният облак имаше форматана човек? Виждаха се израстъци, които изглеждаха като ръце; бъчвообразна глава с лице, странни крака, които се движеха, сякаш танцувайки… О, Господи, не приличаше на човек, а на зъл дух…
Точно в този момент нещото бавно протегна парцаливите си ръце и с ужасяваща решителност тръгна с вълнообразни движения право към него.
– Не! – изкрещя той. – НЕ! Махай се! Махай се!
Тези отчаяни крясъци бяха последвани от бързо отваряне на вратите на каютите от двете страни на коридора на Палуба 9. Настъпи кратка, наелектризирана тишина. После ахване; писъци; глухият звук от тяло, рухнало на килима; френетично захлопване на врати. Битърман не чу нищо от това. Цялото му внимание, всяка фибра от неговото същество бе прикована в уродливото нещо, което идваше все по-близо, още по-близо…
После всичко отмина.
37.
Льосюр местеше очи от Хентоф към Кемпър, после обратно. Той вече се чувстваше обиден, че комодорът беше прехвърлил проблема към него – той беше корабен офицер в края на краищата, а не служител в казиното. Отгоре на всичко нещата продължаваха да се влошават. С най-малко едно убийство, а може би дори три, той имаше да се занимава с много по-опасни и обезпокоителни неща от това. Той отново премести поглед от лицето на Хентоф към Кемпър.
– Искам да съм сигурен, че съм правилно разбран – произнесе той. – Казвате ми, че този тип Пендъргаст е успял да накара картоброячите да изгубят един милион паунда на масите за блекджек, като в същото време е събрал за себе си печалба от почти триста хиляди.
Хентоф кимна.
– Точно така, сър.
– Струва ми се, че вас просто са ви оскубали, господин Хентоф.
– Не, сър – възрази Хентоф с ледена нотка в гласа. – Пендъргаст трябваше да спечели, за да загубят те.
– Обяснете.
– Пендъргаст започна с проследяване на разбъркването на картите – техника, в която наблюдавате пълна подкова за игра, запаметявате позициите на определени критични карти или групи от карти, наречени „слъгове“, след което ги проследявате визуално по време на разбъркването. Той успя също така да зърне долната карта и след като му предложиха да цепи, успя да пъхне тази карта точно на мястото, на което искаше.
– Не ми изглежда възможно.
– Става въпрос за добре познати, извънредно трудни техники. Този Пендъргаст изглежда ги владее по-добре от останалите.
– Това все още не обяснява защо е било нужно Пендъргаст да спечели, за да загубят те.
– Като се знае къде са били определени карти, и това се комбинира с броячна система, той е в състояние да контролира картите „по течението“ към останалите играчи при всяко влизане или излизане от играта.
Льосюр кимна бавно, докато смилаше казаното.
– Той трябвашеда спре бързо добрите карти, за да направи така, че лошите да отидат „по течението“. За да накара другите да загубят, той трябваше да спечели.
– Схванах – произнесе раздразнено Льосюр. – И сега искате да знаете какво да правите с печалбите му?
– Точно така.
Льосюр се замисли за момент. Всичко опираше до това как комодор Кътър ще реагира, когато тази работа стигне до ушите му – което, разбира се, щеше да стане. Отговорът не беше обнадеждаващ. И когато и Корпорацията научеше, щеше да стане още по-зле. По един или друг начин те трябваше да върнат парите обратно.
Той въздъхна.
– Ако не искаме да имаме проблеми с компанията, трябва да върнете парите обратно.
– Как?
Льосюр извърна умореното си лице.
– Намерете начин.
Трийсет минути по-късно Кемпър вървеше по застлания с плюшен килим коридор на Палуба 12, с Хентоф по петите, чувствайки как се поти неприятно в тъмния си костюм. Той спря пред вратата на апартамент „Тюдор“.
– Сигурен ли сте, че това е подходящото време? – попита Хентоф. – Единайсет часът е.
– Не останах с усещането, че Льосюр иска да изчакаме – отвърна Кемпър. – А вие? – След което се обърна към вратата и почука.
– Влезте! – долетя далечен глас.
Те влязоха и видяха Пендъргаст и младата жена, която пътуваше с него – Констанс Грийн, негова племенница или нещо такова – в салона, на намалено осветление, да седят зад масата с останалата част от изисканата вечеря пред себе си.
– А, господин Кемпър – каза Пендъргаст като се изправи и побутна настрана салатата си от кресон. – И господин Хентоф. Очаквах ви.
– Нима?
– Естествено. Работата ни не е завършена. Заповядайте, седнете.
Кемпър се отпусна с известна несръчност на близкия диван. Хентоф взе един стол, поглеждайки от агент Пендъргаст към Констанс Грийн и после обратно, сякаш се опитваше да схване истинските им взаимоотношения.
– Да ви предложа по чаша порто? – попита Пендъргаст.
– Не, благодаря – отказа Кемпър. След миг на неловка тишина той продължи: – Исках отново да ви благодаря, че се погрижихте за онези картоброячи.
– Пак заповядайте. Приехте ли съвета ми за това как да им противодействате срещу повторно печелене?
– Да, благодаря ви.
– Проработи ли?
– Абсолютно – кимна Хентоф. – Щом в казиното влезе наблюдател, веднага изпращаме коктейлна келнерка да го въвлече в тривиален разговор – като винаги намесва цифри. Това направо ги побърква, но нищо не могат да направят.
– Отлично. – Пендъргаст хвърли въпросителен поглед към Кемпър. – Има ли нещо друго?
Кемпър разтърка слепоочието си.
– Ами, тук възниква въпросът за… парите.
– Да не говорите за онезипари? – И Пендъргаст кимна към бюрото, където, забеляза Кемпър едва сега, стоеше купчина от дебели пликове, овързани с тънки гумени ластичета.
– Ако са от печалбата от казиното, да.
– И възниква въпросза парите?
– Вие работихте за нас – каза Кемпър, чувствайки неубедителността на довода си, още преди да го е изрекъл. – Печалбата по право принадлежи на работодателя ви.
– Не съм служител на никого – каза Пендъргаст с ледена усмивка. – Освен, разбира се, на федералното правителство.
Кемпър усети мъчителна неловкост под сребристия поглед.
– Господин Кемпър – продължи Пендъргаст, – вие сте наясно, разбира се, че стигнах до тази печалба законно. Броенето на карти, проследяването на разбъркването на картите и останалите техники, които използвах – всички те са законни. Попитайте господин Хентоф. Дори нямаше нужда да тегля от кредитната линия, която ми предложихте.
Кемпър хвърли поглед към Хентоф, който кимна нещастно.
Поредна усмивка.
– Е, в такъв случай: отговорих ли на въпроса ви?
Кемпър си представи как докладва всичко това на Кътър и усети, че гръбнакът му се вдървява.
– Не, господин Пендъргаст. Ние смятаме, че тази печалба е за казиното.
Пендъргаст се приближи до бюрото. Взе един от пликовете, измъкна дебела пачка с банкноти и лениво ги прелисти с палец.
– Мистър Кемпър – произнесе той, обърнат с гръб към него, – обикновено не ми и хрумва да помагам на казино да възстанови парите си срещу комарджии, които прибират парите на банката. Симпатиите ми щяха да са в друга посока. Знаете ли защо ви помогнах?
– За да ни накарате да ви помогнем.
– Само донякъде. Направих го, защото съм сигурен, че на борда има убиец и заради сигурността на пътуващите трябва да го идентифицирам – преди да е убил отново. За съжаление, той все още е с една стъпка пред мен.
Унинието на Кемпър се задълбочи. Никога нямаше да си върне обратно парите, плаването се очертаваше като истинска катастрофа по всички фронтове и щяха да обвинят него.
Пендъргаст се обърна и отново прокара палец през банкнотите.
– Горе главата, господин Кемпър! Вие двамата все още можете да си вземете парите обратно. Готов съм да го направя в замяна на една малка услуга.
Кой знае защо, това изобщо не утеши Кемпър.
– Искам да претърся каютата и сейфа на господин Блекбърн. За тази цел ще ми е нужен магнитен пропуск и трийсет минути, през които да оперирам.
Пауза.
– Мисля, че можем да го уредим.
– Има само една пречка. Блекбърн понастоящем се е укрил в бърлогата си и няма да излезе.
– Защо? Да не се страхува заради убиеца?
Пендъргаст отново се усмихна: лека, иронична усмивка.
– Едва ли, мистър Кемпър. Крие нещо, което трябва да намеря. Ето защо трябва да бъде убеден да излезе.
– Нямате право да ме молите да малтретирам пасажер.
– Да малтретирате? Колко грубо. Един по-елегантен начин да го накарате да се измъкне ще е да включите пожарната аларма за десния борд на Палуба 9.
Кемпър се намръщи.
– Искате от мен да задействам фалшива пожарна тревога? Няма начин.
– Но трябва.
Кемпър се замисли за момент.
– Предполагам, че можем да организираме противопожарно учение.
– Той няма да излезе от апартамента си, ако е просто учение. Само задължителна евакуация е в състояние да го измъкне.
Кемпър прокара ръце през влажната си коса. Господи, той се потеше.
– Може би ще мога да задействам пожарна тревога в този коридор.
Този път заговори Констанс:
– Не, мистър Кемпър – произнесе тя със странен, старомоден акцент. – Ние проучихме въпроса внимателно. Трябва да обявите централна тревога. Един счупен противопожарен кран би бил открит твърде бързо. Нуждаем се от пълни трийсет минути в апартамента на Блекбърн. Освен това ще трябва да блокирате временно системата за гасене, което е възможно единствено от централната противопожарна система за контрол.
Кемпър се изправи, Хентоф го последва.
– Невъзможно. Лудост е да се иска подобно нещо. Пожарът е най-опасното нещо, което може да се случи на борда на един кораб, като изключим потъването. Корабен офицер, който задейства преднамерено фалшива пожарна тревога… Ще бъда обвинен в криминално престъпление, може би дори в углавно престъпление. Исусе! Господин Пендъргаст, вие сте агент от ФБР, знаете, че не мога да го направя! Трябва да съществува някакъв друг начин!
Пендъргаст се усмихна, почти тъжно този път.
– Не съществува друг начин.
– Няма да го направя.
Агентът прокара пръст по краищата на дебелата пачка банкноти. Кемпър почти усети миризмата на парите – миришеха на ръждясало желязо.
Кемпър втренчи очи в пачката.
– Просто не мога.
Настъпи тишина. После Пендъргаст стана, отиде до бюрото, отвори горното чекмедже, сложи банкнотите вътре, след което прибра там и останалите пликове. Затвори чекмеджето с бавно, отмерено движение, обърна се към Хентоф и кимна:
– Ще се видим в казиното, мистър Хентоф.
Отново последва тишина, този път по-продължителна.
– Каните се да… залагате? – попита бавно, като разчленяваше думите, Хентоф.
– Защо не? – Пендъргаст разпери ръце. – В отпуска сме, в края на краищата. Освен това знаете, че обожавам блекджека. Мислех си също така да науча и Констанс.
Хентоф погледна разтревожено към Кемпър.
– Казвали са ми, че бързо се уча – каза Констанс.
Кемпър отново прокара ръце през влажната си коса. Усещаше влагата, която се събираше под мишниците му. С всеки миг ставаше все по-лошо.
Атмосферата в помещението се обтегна. Най-накрая Кемпър издиша шумно.
– Ще отнеме известно време за подготовка.
– Разбирам.
– Ще обявя обща пожарна тревога на Палуба 9 в десет часа утре сутринта. Това е най-доброто, което мога да направя.
Пендъргаст кимна рязко.
– В такъв случай ние трябва да изчакаме до тогава. Да се надяваме, че нещата ще са спокойни, а-а-а… под контрол през това време.
– Под контрол? Какво искате да кажете?
Но в отговор Пендъргаст само се поклони на всеки от тях, след което отново седна зад масата и се върна към вечерята си.
