Текст книги "Колелото на мрака"
Автор книги: Линкълн Чайлд
Соавторы: Дъглас Престън
Жанр:
Классическая проза
сообщить о нарушении
Текущая страница: 7 (всего у книги 28 страниц)
16.
– Пак си направила водата във ваната прекалено гореща – просъска възрастната жена; острият й глас беше твърде силен за каютата. – И си сложила твърде малко масло за вана.
Инге Ларсен се опитваше да помогне на старицата, която тежеше два пъти повече от самата нея, да се напъха в нощницата си.
– Съжалявам, мамо – промърмори момичето.
– И колко пъти да ти повтарям – продължи наставническият глас, докато набръчканата и отпусната кожа проявяваше милостта да се скрие под пластовете коприна и памук. – Докато си тръгваше от вечерята, си оставила чантата ми от дясната страна на инвалидната количка. А трябва да стои от ляво. От ляво!
– Много добре, мамо. – Като присвиваше очи заради болезнената хватка на старческата ръка върху рамото й, Инге подаде на възрастната жена бастуна й. За благодарност веднага получи болезнено чукване по кокалчетата.
– Стой изправена, момиче. Да не искаш да падна!
– Не, мамо. – Инге гледаше встрани, докато говореше. Да среща очите на работодателката си изглежда само подбуждаше допълнителни критики.
– Наистина ти си най-лошатакомпаньонка, която някога съм имала – а мога да ти кажа, че съм имала повече от достатъчно. Ако не се поправиш, просто ще трябва да те освободя.
– Много съжалявам, ако не ви удовлетворявам, мамо – отвърна Инге.
Беше въпрос на половин час да настани жената в леглото, да подвие юргана под краката й, да намаже ръцете й с крем, а лицето – с избелващ мехлем, да разреше и сплете косата й и да разпухка възглавниците.
– Сега не искам да чувам и звук от устата ти – долетя скърцащият глас. – Знаеш колко трудно ми е да заспя.
– Както кажете, мамо.
– И остави вратата отворена. Спя леко и не се знае кога може да ми потрябваш.
– Много добре. – Колкото се може по-тихо и бавно Инге излезе на пръсти от спалнята и зае мястото си на стола точно пред вратата в дневната. Там спеше тя. Старата жена настояваше завивките й сутрин веднага да се прибират и да не бъдат постилани до късно през нощта; изглежда я дразнеше фактът, че и Инге трябваше да спи.
Тя зачака, като едва се осмеляваше да диша, докато старата дама раздразнено си мърмореше под нос. Звуците постепенно утихнаха и дишането й стана равномерно. Инге седеше и слушаше, докато не започна шумното хъркане, както всяка нощ: обратно на думите й, старата спеше извънредно дълбоко и никога не се събуждаше преди да е дошло утрото.
След това, много внимателно, Инге се надигна от стола и крадешком премина край отворената врата на спалнята. Хъркането невъзмутимо продължаваше. Движейки се към изхода, тя се спря само за миг пред огледалото, за да се увери, че е в приемлив вид. Отсреща я погледна сериозна млада жена с руса коса и тъжни, почти уплашени очи. Приглади прическата си набързо и продължи към входната врата на апартамента. Открехна я внимателно и се шмугна навън.
Пое надолу по покрития с елегантен килим коридор и почти в същия миг се почувства по-добре. Сякаш тъмна мъгла се надигаше под топлината на слънцето. Щом стигна до централното стълбище, Инге се спусна към обществените зали в кораба. Тук атмосферата бе толкова по-жизнерадостна – хората разговаряха, смееха се. Не един мъж й се усмихна докато минаваше край магазините, кафенетата и винените барове: макар и срамежлива и леко непохватна, Инге беше привлекателна, а шведските й корени не можеха да се сбъркат.
Работеше за старицата вече от два месеца и преживяването нямаше нищо общо с очакванията й. Рано осиротяла, тя бе прекарала уединено детство, израснала бе в манастирски училища. Когато дойде време да си потърси работа, вече имаше място като компаньонка на възрастни дами, осигурено от една агенция, свързана с манастира. На пръв поглед – идеално. Говоримият й английски беше безупречен, а училището й даваше отлични препоръки. Нямаше къде да живее – като компаньонка щеше да получава и стая, и храна. А най-хубавото беше, че пътуванията с богата дама щяха да й позволят да се докосне до външния свят – нещо, за което много пъти си бе мечтала.
Ала реалността нямаше нищо общо с тези блянове. Господарката й я критикуваше на всяка стъпка; Инге не можеше да си спомни и една думичка, която би могла да мине за похвала. Когато беше будна, старата жена изискваше постоянно внимание и настояваше всеки неин каприз да се изпълнява незабавно. Инге нямаше право да се отделя от нея. Все едно се намираше в затвор – с двегодишна присъда, като се има предвид договора, който бе подписала. Единствените мигове на свобода идваха късно нощем, когато старицата потъваше в сън. На зазоряване, когато се будеше раздразнена и капризна, всичко започваше отначало.
Инге вървеше из елегантно обзаведените зали и попиваше музиката, разговорите, гледките и миризмите. Тя притежаваше богато въображение – фантазиите бяха единственото й убежище, – но поне „Британия“ отговаряше на надеждите й. Беше най-прекрасното нещо, което бе виждала в живота си. Тя спря пред огромното казино и се загледа към богатите и влиятелните, които залагаха или грациозно се носеха в разкошните си дрехи и накити. Подобни гледки й помагаха да забрави ада, който й се налагаше да понася по цял ден.
Инге се застоя на вратата още няколко минути. После се изправи и пое обратно. Часът бе късен, много късен, и трябваше да поспи – възрастната дама не й позволяваше следобедна дрямка или каквито и да било почивки. Но тя щеше да се върне тук утре вечер, изпивайки гледките с очи – гледки, даващи храна за сънища и фантазии, които на свой ред щяха да й помогнат да посрещне идващите дни. Мечти за времето, когато и тя щеше да може да пътува сред такъв лукс и елегантност, необременена от своята бедност или чуждата жестокост, когато щеше да има съпруг и цял гардероб с прекрасни дрехи. И независимо колко богата станеше, Инге винаги щеше да говори кротко с прислужниците и да се отнася с тях сърдечно, помнейки, че те също са човешки същества.
17.
Специален агент Пендъргаст безшумно се плъзгаше из разкошните обществени зали на „Британия“, а сребристите му очи отбелязваха всеки детайл, сглобявайки плана на кораба в ума си. Вече вървеше от почти три часа, прекосил бе салони, спа центрове, ресторанти, кръчми, казина, пасажи с магазини и обширни ехтящи театри. Облечен в безупречно скроен черен костюм, агентът с лекота се сливаше с тълпите от смокинги и единственото, което го отличаваше от множеството, бе платинено русата му коса и бледата кожа.
Знаеше, че целта му е някъде тук. В четири след полунощ най-сетне го откри да крачи безцелно по Палуба 7, най-високата от обществените палуби, проправяйки си път през лабиринта от зали и галерии към централната част на кораба. Непосредствено над главите им се намираха близо хиляда и стоте пасажерски каюти. За да оправдае гигантската си инвестиция в построяването на този огромен и тежък плавателен съд, „Норд Стар“ бяха намалили броя на единичните стаи за сметка на просторните – и скъпи – апартаменти с балкони, гледащи към морето. Поради тези балкони се наложило апартаментите да са разположени в най-горните отделения на кораба, високо над пенещата се вода, а обществените зали да се проектират на по-долните палуби.
Тълпите бяха намалели. Корабът се люшкаше бавно над вълните, след всяко поклащане му бяха нужни минути, за да се наклони в другата посока. Движеха се откъм центъра на буря далеч на изток. Твърде възможно беше много от пътниците да съжаляват заради разточителната вечеря, на която се бяха насладили по-рано вечерта. Явно и неговата мишена спадаше към тях.
Пендъргаст спря, за да разгърне карта с плана на кораба, изпъстрена отгоре с неговите собствени бележки. Огледа се наоколо и откри това, което търсеше: люк, водещ към горната палуба. Въпреки, че другите нива на „Британия“ имаха външни фоайета, обществени балкони и плажни палуби с басейни, само Палуба 7 разполагаше с място за разходки, което обикаляше целия съд. И точно натам се бе запътила неговата цел: мъжът отваряше люка и излизаше на чист въздух.
На вратата Пендъргаст отпи глътка бърбън от малка плоска бутилка от сребро, задържа го за миг в устата си, после го преглътна, отвори вратата и прекрачи отвън. Попадна в нещо като щорм. Вятърът го блъскаше в лицето, измъкна вратовръзката изпод сакото му и я развя назад и тя заплющя зад гърба му. Въпреки че беше осем нива над повърхността на океана, въздухът беше пълен с разпрашени водни капки. Отне му миг да осъзнае, че това не се дължеше напълно на приближаващата буря; корабът се движеше с трийсет възла в час, което дори в безветрено море създаваше собствен щорм на всяка открита палуба. Ставаше както бе казал първият помощник-капитан, Льосюр: „Круизните кораби обикновено избягват бури. Ние не се отклоняваме – просто порим вълните напред.“
Той видя целта си да стои зад перилата, на около петдесет метра, на завет. Пендъргаст закрачи напред, вдигнал ръка за сърдечен поздрав.
– Джейсън? Джейсън Ламбе?
Мъжът се обърна.
– Какво има? – Лицето му беше позеленяло.
Пендъргаст се приближи, стисна ръката му.
– За бога, наистина сити! Помислих си, че съм се припознал на вечерята! Какво правиш, по дяволите? – Той издърпа ръката си и започна да потупва ентусиазирано мъжа по гърба, придърпвайки го по-близо.
– Ъ-ъ-ъ… добре съм. – Джейсън Ламбе изобщо не изглеждаше добре. – Извинете ме, но познавам ли ви?
– Пендъргаст! Алойзиъс Пендъргаст! П.С. 84, Ривърдейл! – Пендъргаст потупа още веднъж мъжа по рамото, стисна го дружески, докато дишаше в лицето му, облъхвайки го с тежък дъх на бърбън. Ламбе замръзна, потръпна и направи усилие да се измъкне от неприятната, плътна прегръдка.
– Не си спомням никакъв Пендъргаст – произнесе той несигурно.
– Хайде сега! Джейсън, спомни си старите дни! Клубовете, университетския баскетбол! – Ново стискане на рамото, по-силно този път.
На Ламбе му дойде в повече. С енергично усилие той се опита да се освободи от желязната хватка на агента.
– Да не си изкуфял на стари години, а, Джейсън? – Пендъргаст го поглади любвеобилно по рамото.
Ламбе най-сетне се изтръгна, блъсна ръката му и отстъпи назад.
– Вижте, Пендъргаст, защо не се приберете в каютата си и да изтрезнеете? Нямам и най-отдалечена идея кой сте.
– Така ли се отнасяш със старите си приятели? – изхленчи Пендъргаст.
– Сега ще ти го кажа по-ясно. Да ти го начукам, аверче. – Ламбе мина бързо край него и влезе обратно вътре; все още изглежда го мъчеше морската болест.
Пендъргаст се облегна на перилата, като се тресеше от тих смях. След малко се изправи, прочисти гърлото си, оправи костюма и вратовръзката си, избърса ръце в копринената кърпичка и с презрително свити вежди отстрани с маникюрираните си пръсти няколко въображаеми прашинки от себе си. След това закрачи по палубата. Люлеенето на кораба все още се усещаше силно и той се наведе срещу вятъра, докато се придвижваше напред с ръка на перилата.
Вдигна очи към редицата от балкони над него, всичките празни. Изглеждаше върховна ирония: болшинството от пасажерите на „Британия“ плащаха солидно възнаграждение да получат апартамент с балкон, но заради изключително високата скорост на кораба не можеха да го използват.
Изминаха почти десет минути, докато обходи кораба по дължина. Най-накрая спря на завет при кърмата. Приближи се към перилата и погледна към разпенените вълни: четири линии от бяла пяна чезнеха в сърдития океан. Пръските и пяната, подети от вятъра и морето, започваха да замръзват в лека мъглица, обгръщаща кораба в тайнствен, влажен саван.
Корабната сирена изсвири печално и Пендъргаст се обърна, облягайки се замислено на перилата. На палубите над него две хиляди и седемстотин пасажери се наслаждаваха на луксозно обкръжение. А далече долу в дълбоките пространства под ватерлинията се намираха квартирите на хиляда и шестстотин мъже и жени, чиято работа беше да удовлетворяват всяка прищявка на тези пасажери.
Над четири хиляди души – и сред тях се намираше един странен убиец и един мистериозен предмет, заради който бе извършено убийство.
Скрит на завет, Пендъргаст извади списъка от джоба си, измъкна автоматична писалка и бавно прокара една черта през името на Джейсън Ламбе. Неговата преценка за физическото състояние на мъжа – което бе изпитал, преструвайки се на пиян състудент, – го увери, че тънките като клечки ръце на Ламбе, както и хилавата му фигура, не биха могли да смажат Амброуз, да оставим настрана развихрилата се свирепа ярост.
Оставаха шестима.
Сирената прозвуча отново. Пендъргаст спря. След малко изправи гръб и се заслуша напрегнато. За миг си помисли, че е чул друг вик, който се сля с воя на сирената. Той почака, вслушан още няколко минути. Но нямаше нищо, освен напора на вятъра. Като се загърна плътно в сакото си, той се насочи към люка и гостоприемната топлина на кораба. Беше време да се оттегли за нощта.
18.
Неясният диск на слънцето успя да пробие мъглата, покрила източния хоризонт и бледите лъчи на утрото обляха кораба с жълта светлина. Първи помощник-капитан Гордън Льосюр излезе от Адмиралския клуб и тръгна по покрития с плюшени килими коридор на щирборда на Палуба 10. Няколко пасажери стояха до асансьора и той ги поздрави с добро утро. Те му кимнаха в отговор; изглеждаха прежълтели и унили. Льосюр, който никога не се бе разболявал от морска болест през всичките двайсет години служба, се опита да почувства състрадание, но му се стори трудно. Когато пасажерите се разболяваха от морска болест, ставаха раздразнителни. А тази сутрин бяха ужасно раздразнителни.
За един кратък миг той изпита носталгия към Кралската флота. Обикновено жизнерадостен, сговорчив човек, той бе започнал да се отегчава от крещящия стил на живот на круизния кораб – особено от странностите на разглезените пътници, отчаяно стремящи се да получат „стойността на парите си“, да се отдадат на оргии от ядене, пиене, хазарт и секс. И тези американски пасажери – винаги правеха все същите тъпи коментари за него: че приличал на Пол Маккартни. И искаха да знаят дали има нещо общо с прочутия музикант. Общото между него и Пол Маккартни беше толкова, колкото между кралица Елизабет и кучето й. Може би трябваше да тръгне по стъпките на баща си и да влезе в търговския флот. И сега щеше да работи на приятен, тих и благословен, заради отсъствието на пътници, огромен танкер.
Той се усмихна разочаровано на себе си. Какво му ставаше? Беше още съвсем в началото на плаването, за да започнат да се въртят такива мисли в главата му.
Докато продължаваше назад към кърмата, той извади една радиостанция от калъфа й, нагласи я на корабните честоти и натисна бутона.
– Апартамент 1046 ли е?
– Да, сър. – Бостънският акцент на Кемпър проряза микрофона. – Господин Евъред. Джералд Евъред.
– Много добре. – Льосюр прибра радиостанцията. Той спря отвън пред вратата, прочисти гърлото си, оправи униформата, след което вдигна ръка и почука веднъж.
Вратата бързо се отвори от мъж, наближаващ петдесетте. Льосюр автоматично си отбеляза подробностите: шкембе, оредяваща коса, скъп костюм, каубойски ботуши. Той не изглеждаше да страда от морска болест, нито пък имаше вид на раздразнен. Изглеждаше уплашен.
– Господин Евъред? – обърна се той към мъжа. – Аз съм първият помощник. Разбрах, че сте искали да разговаряте с някого от командния състав?
– Влезте. – Евъред го побутна навътре, след което затвори вратата. Льосюр огледа каютата. Вратата на гардероба беше отворена и той видя закачените костюми и рокли. Върху пода на банята се виждаха разхвърляни хавлиени кърпи, което означаваше, че камериерката още не е идвала да почисти стаята. Странно, помисли си той – леглото беше перфектно оправено. Което на свой ред означаваше, че никой не е спал в него предишната нощ. На възглавницата лежеше каубойска шапка.
– Съпругата ми изчезна – каза Евъред; силният му тексаски акцент не изненада Льосюр.
– От колко време я няма?
– Не се прибра в каютата снощи. Искам корабът да се претърси.
Льосюр бързо изобрази на лицето си подходящото съчувствено изражение.
– Много съжалявам да чуя това, господин Евъред. Ще направим всичко, което можем. Ще разрешите ли да ви задам няколко въпроса?
Евъред поклати глава:
– Няма време за въпроси. Чаках прекалено дълго. Трябва да организирате претърсването.
– Господин Евъред, ще помогне извънредно много, ако мога да събера малко информация преди това. Моля ви, седнете.
Евъред се поколеба за момент. След това седна на края на леглото и забарабани с пръсти по коленете си.
Льосюр се отпусна в близкото кресло и извади бележник. Беше установил, че помага, ако си води бележки – изглежда това успокояваше хората.
– Името на съпругата ви?
– Чарлин.
– Кога я видяхте за последно?
– Около десет и половина миналата вечер. Може би единадесет.
– Къде?
– Тук, в нашата каюта.
– Тя излезе ли?
– Да. – Колебание.
– Накъде тръгна?
– Не мога да кажа точно.
– Не спомена ли, че иска да отиде да пазарува или да отиде в казиното, нещо такова?
Отново колебание.
– Ами, виждате ли… ние имахме малък спор.
Льосюр кимна. Ето какво беше.
– Случвало ли се е и преди, господин Евъред?
– Какво да се е случвало?
– Жена ви да излиза след спор?
Мъжът се засмя горчиво.
– По дяволите, да. Не се ли случва на всекиго?
На Льосюр не му се беше случвало, но реши да не го споменава.
– Случвало ли се е да не се прибира през цялата нощ?
– Не, никога. Винаги после се връщаше с подвита опашка. Точно затова ви се обадих. – Той избърса челото си с кърпичка. – И сега си мисля, че е по-добре веднага да се заемете с претърсване.
Льосюр знаеше, че трябва деликатно да отклони мислите на пасажера от претърсване. Факт беше, че „Британия“ бе прекалено голяма, за да бъде претърсена изцяло. А дори и да искаха да го направят, не разполагаха с необходимия човешки потенциал за това: пътниците нямаха представа колко малоброен е охранителният персонал на един океански лайнер.
– Извинете, че питам, господин Евъред – каза той колкото се може по-внимателно, – но вие и съпругата ви… в добри отношения ли бяхте?
– Какво общо има това с изчезването на жена ми, по дяволите? – избухна мъжът, като почти скочи от леглото.
– Трябва да обмислим всички възможности, господин Евъред. Тя може да си седи в някой от салоните сега, все още ядосана.
– Точно за това говоря – идете да я намерите!
– Ще го направим. Ще я потърсим първо по радиоуредбата. – Льосюр вече бе достатъчно наясно как стояха нещата. Двойката бе чукнала средна възраст, имаше проблеми в брака и бе предприела пътешествие с надежда за освежаване на чувствата. Може би съпругът бе хванат в изневяра с някоя колежка в кабинета си, или пък тя се бе изкушила от малко следобедно удоволствие със съсед. И така, бяха се отправили на романтичен океански воаяж да загладят нещата и вместо да открият магията, бяха стигнали до скандал насред Атлантика.
Евъред се намръщи отново.
– Беше само спор, нищо сериозно. Никога не е оставала навън цялата нощ. По дяволите, трябва да съберете хората си и да започнете…
– Господин Евъред – прекъсна го любезно Льосюр, – питам се дали бихте имали нещо против да ви кажа нещо? Да ви успокоя.
– Какво?
– Работил съм на борда на пътнически кораби години наред. През цялото време съм виждал такива неща. Двойките се карат, изневеряват си. Вашата съпруга не е единствената, която е излязла от къщи, господин Евъред. Това е „Британия“, най-големият пътнически кораб в океана. Има стотици, хиляди неща на борда, които могат да разсеят жена ви. Може би е в някое от казината – отворени са през цялата нощ, както знаете. Може да е в спа центъра. Или пък да пазарува. Може би е спряла някъде да си починат краката й, след което е заспала – има над двайсет салона на борда. А може би е срещнала някой познат; жена, или…
Льосюр остави гласа му да секне скромно, но нямаше съмнение, че намекът е ясен.
– Или какво? Да не би да намеквате, че жена ми е срещнала друг мъж? – Евъред стана от леглото, обхванат от тъжна ярост.
Льосюр стоеше и се усмихваше обезоръжаващо.
– Господин Евъред, не ме разбрахте. Определено не съм намеквал нищо подобно. Казвам ви просто, че съм виждал това да се случва стотици пъти преди, и че накрая нещата винаги се оправят. Винаги. Съпругата ви просто се забавлява навън. Ще излъчим няколко съобщения по радиоуредбата и ще я помолим да се свърже с нас или с вас. Гарантирам ви, че ще се върне. Ето какво: защо не поръчате закуска за двама, сервирана в апартамента? Обзалагам се на каквото искате, че ще се е прибрала още преди закуската да е пристигнала. Ще ви изпратя бутилка „Вьов Клико“, за наша сметка.
Евъред дишаше тежко, правеше опит да се контролира.
– Междувременно, имате ли снимка на съпругата си, която да ми заемете? Разполагаме с ваши снимки при качването, разбира се, но винаги е от полза да имаме повече от една. Ще я пусна сред охраната, така че да я разпознаят, ако я видят.
Евъред се завъртя и влезе в банята. Льосюр чу отваряне на цип, звук от ровене и тършуване. Минута по-късно Евъред влезе отново, със снимка в ръка.
– Няма защо да се безпокоите, господин Евъред. „Британия“ по всяка вероятност е едно от най-сигурните места в света.
Мъжът го погледна.
– Дано да сте прав.
Льосюр изобрази насилена усмивка.
– А сега поръчайте закуска за двама. И приятен ден! – Той излезе от каютата.
В коридора спря и погледна снимката. За негова изненада, откри, че госпожа Евъред е съвсем млада. Не чак скандално, разбира се, но никак не беше за изхвърляне: дванайсетина години по-млада от съпруга си, слаба и руса, облечена в бански костюм от две части. Сега той вече бе повече от сигурен какво се е случило: госпожата, ядосана, беше срещнала някого и беше преспала с него. Той поклати глава. Тези луксозни лайнери бяха като една огромна плаваща оргия. Понякога се случваше на хората, когато се намираха далеч от сушата – започваха да се държат като шайка сибарити. Ако господин Евъред знаеше кое е добро за него, щеше да излезе и да направи същото: на борда имаше предостатъчно богати вдовици…
Льосюр се ухили при тази мисъл. След това прибра снимката в джоба си. Щеше да я изпрати на охраната: в края на краищата Кемпър и момчетата му бяха любители на жените с пламенна външност и без всякакво съмнение щяха да оценят по достойнство красивите извивки на госпожа Евъред.
