Текст книги "На път за олтара"

Автор книги: Джулия Куин

сообщить о нарушении

Текущая страница: 9 (всего у книги 22 страниц)

Девойката преглътна. Пое дълбоко въздух. Не точно като нормалното вдъхване, но дишаше. После задиша по-бавно, почти нормално.

– Съжалявам – повтори тя, защото не знаеше какво друго да каже.

– Проклятие! – изруга Грегъри и разтревожено се вгледа в лицето ѝ. – Какво се е случило с теб? Добре ли си? Някой…

Леко охлаби хватката си и трескаво се озърна.

– Кой направи това? – строго попита Грегъри. – Кой те накара да…

– Не – тръсна глава Луси. – Нямаше никого. Аз бях сама. Аз… аз исках да ги намеря. Помислих, че ако аз… Ами, не исках вие да… А сетне аз… Сетне дотичах тук и…

Грегъри стрелна поглед към вратата на оранжерията.

– Те там ли са?

– Не знам – призна Луси. – Така мисля. Не можах…

Паниката най-после бе стихнала, почти бе изчезнала и сега всичко ѝ се струваше толкова глупаво. Тя се чувстваше толкова глупава. Бе стояла до вратата и нищо не бе направила. Нищо.

– Не можах да отворя вратата – прошепна накрая.

Трябваше да му каже. Не можеше да го обясни, защото самата тя не го разбираше, но трябваше да му каже какво се бе случило.

Защото той я бе намерил.

И това бе променило всичко.

– Грегъри! – Лейди Бриджъртън нахлу в коридора, направо ги връхлетя, очевидно напълно останала без дъх, опитвайки се да ги догони. – Лейди Лусинда! Защо вие… Добре ли сте?

Звучеше толкова загрижено, че Луси се запита как ли изглежда. Усещаше, че е пребледняла. Всъщност се чувстваше някак смалена, но се зачуди какво толкова в лицето ѝ бе предизвикало такава очевидна тревога у лейди Бриджъртън.

– Аз съм добре – отвърна Луси, облекчена, че лейди Бриджъртън не я бе видяла такава, каквато я бе заварил господин Бриджъртън. – Просто съм малко задъхана. Мисля, че тичах прекалено бързо. Беше глупаво от моя страна. Съжалявам.

– Когато се обърнахме и видяхме, че ви няма… – Лейди Бриджъртън с всички сили се стараеше да изглежда строга, но веждите и бяха смръщени от притеснение, а очите ѝ бяха толкова добри и ласкави.

На Луси ѝ идеше да се разплаче. Никой никога не я бе гледал така. Хърмайъни я обичаше и това беше голяма утеха за Луси, но това беше различно. Лейди Бриджъртън не беше много по-възрастна от нея, с десет или петнайсет години, но както я гледаше…

Почти като майка.

Беше само за миг. Всъщност няколко секунди, но можеше да се престори, че ѝ е майка. И може би да изпита съжаление, само малко.

Лейди Бриджъртън пристъпи към тях, прегърна Луси през раменете и я отдръпна от Грегъри, който отпусна ръце.

– Сигурна ли сте, че сте добре?

Луси кимна.

– Добре съм. Сега.

Лейди Бриджъртън погледна към Грегъри. Той кимна. Веднъж.

Луси не знаеше какво означава това.

– Мисля, че те може да са в оранжерията – рече тя и не бе много сигурна какво бе прозвучало в гласа ѝ – примирение или съжаление.

– Много добре. – Лейди Бриджъртън изпъна рамене и се отправи към вратата. – Не ни остава нищо друго, нали?

Луси поклати глава. Грегъри не реагира.

Лейди Бриджъртън пое дълбоко дъх и отвори вратата. Луси и Грегъри тутакси приближиха, за да надникнат вътре. В оранжерията беше тъмно, осветяваше я само лунната светлина, струяща през големите прозорци.

– По дяволите!

Луси сепнато се дръпна от изумление. Никога не бе чувала жена да ругае.

За миг тримата останаха неподвижни, после лейди Бриджъртън направи крачка напред и извика:

– Лорд Фенсуърт! Лорд Фенсуърт, моля ви отговорете! Тук ли сте?

Луси понечи да повика Хърмайъни, но Грегъри притисна длан към устата ѝ.

– Недей – прошепна в ухото ѝ. – Ако има още някой тук, не бихме искали да разбере, че търсим и двамата.

Луси кимна, чувствайки се до болка неопитна. Бе мислила, че има някаква представа за света, но с всеки изминал ден, изглежда, разбираше все по-малко и по-малко. Господин Бриджъртън се отдръпна и влезе по-навътре в оранжерията. Застана с ръце на хълбоците и се взря в тъмнината.

– Лорд Фенсуърт! – извика отново лейди Бриджъртън.

Този път се чу шумолене. Съвсем тихо. И бавно. Сякаш някой се опитваше да скрие присъствието си.

Луси се извърна в посока на гласа, но никой не се появи. Тя прехапа устна. Може би беше просто някое животно. В Обри Хол имаше няколко котки. Те спяха в малък сандък до кухненската врата, но може би някоя от тях се бе заблудила и е останала заключена в оранжерията. Сигурно беше котка. Ако беше Ричард, той щеше да се озове на повика.

Погледна лейди Бриджъртън в очакване на по-нататъшните ѝ действия. Виконтесата погледна настойчиво девера си, каза нещо само с устни и посочи с ръка мястото, откъдето се чу шумоленето.

Грегъри кимна и безшумно тръгна напред. Дългите му крака прекосиха помещението със завидна бързина, докато…

Луси ахна. Преди да успее дори да мигне, Грегъри се втурна напред и от гърлото му се изтръгна странен, първобитен звук. После направо прелетя във въздуха, приземи се с глух звук и изръмжа:

– Хванах те!

– О, не! – Ръката на Луси се стрелна към устата ѝ.

Господин Бриджъртън бе приковал някого към пода, а ръцете му бяха опасно близо до гърлото на пленника.

Лейди Бриджъртън се спусна към тях. Като я видя, Луси най-после си спомни, че и тя има крака, и хукна след нея. Ако беше Ричард – о, моля те, господи, нека не е Ричард – тя трябваше да стигне при него, преди господин Бриджъртън да го е убил.

– Пуснете… ме!

– Ричард! – изписка Луси. Това беше гласът на брат ѝ. Не можеше да го сбърка.

Човекът, проснат на пода на оранжерията, се извъртя и Луси видя лицето му.

– Луси? – Ричард изглеждаше зашеметен.

– О, Ричард! – Цялото разочарование на света бе вложено в тези две думи.

– Къде е тя? – грубо попита Грегъри.

– Къде е кой?

На Луси ѝ призля. Ричард се преструваше, че не разбира. Но тя го познаваше прекалено добре. Той лъжеше.

– Госпожица Уотсън – процеди Грегъри.

– Не знам защо вие…

От гърлото на Грегъри се изтръгна страховит гърлен звук.

– Грегъри! – Лейди Бриджъртън сграбчи ръката му. – Престани!

Той отслаби хватката си. Съвсем малко.

– Може би тя не е тук – обади се Луси. Знаеше, че това не беше вярно, но някак си ѝ се струваше най-добрият начин да спаси положението. – Ричард обича цветята. Винаги ги е обичал. А не обича приемите.

– Истина е – задъхано рече Ричард.

– Грегъри – заговори лейди Бриджъртън, – трябва да го пуснеш.

Луси се извърна с лице към нея и тогава го видя. Зад виконтесата.

Нещо розово. Само проблясък. По-скоро петно, едва забележимо сред растенията.

Хърмайъни беше с розова рокля. Със същия оттенък.

Очите на Луси се разшириха. Навярно беше просто цвете. Наоколо имаше много розови цветя. Тя се извърна към Ричард. Бързо.

Прекалено бързо. Господин Бриджъртън забеляза рязкото движение.

– Какво видя? – строго попита той.

– Нищо.

Но той не ѝ повярва. Пусна Ричард и понечи да се отправи в посоката, накъдето гледаше Луси, но Ричард се претърколи настрани и го улови за глезена. Грегъри падна с възмутен възглас, но бързо се окопити, сграбчи Фенсуърт за ризата и го дръпна с такава сила, че главата на лорда се удари в пода.

– Недейте! – извика Луси и се хвърли напред.

Господи, те щяха да се убият един друг! Първо господин Бриджъртън беше отгоре, после Ричард, после господин Бриджъртън. Накрая девойката вече не можеше да определи кой надделява, а през цялото време двамата просто се налагаха един друг.

Луси отчаяно искаше да ги раздели, но не виждаше как може да го стори, без да рискува да бъде наранена. Двамата не забелязваха нищо наоколо, още по-малко нещо толкова обикновено като човешко същество.

Може би лейди Бриджъртън щеше да успее да ги спре. Това беше нейният дом и тя отговаряше за гостите. Тя имаше повече власт, отколкото Луси, за да овладее ситуацията.

Луси се обърна.

– Лейди Бри…

Думите заседнаха в гърлото и. Лейди Бриджъртън не беше там, където се намираше само преди секунда.

О, не!

Луси се огледа като обезумяла.

– Лейди Бриджъртън? Лейди Бриджъртън?

И тогава Луси я видя. Проправяйки си път през гъсталака, виконтесата вървеше обратно към Луси, здраво стиснала Хърмайъни за китката. Косата на Хърмайъни беше разрошена, ролята ѝ бе омачкана и изкаляна, а самата тя – Господи всемогъщи – изглеждаше така, сякаш всеки миг ще избухне в сълзи.

– Хърмайъни? – прошепна Луси. Какво се бе случило? Какво бе направил Ричард?

За миг Хърмайъни нищо не продума. Просто стоеше там като виновно кутре, протегнала безволно ръка напред, като че ли бе забравила, че лейди Бриджъртън все още стискаше китката ѝ.

– Хърмайъни, какво се е случило?

Лейди Бриджъртън я пусна и изведнъж сякаш се отприщи порой.

– О, Луси! – извика тя с пресеклив глас и се метна към приятелката си. – Толкова съжалявам!

Стъписаната Луси я обхвана с ръце… но не я прегърна. Хърмайъни се вкопчи в нея като малко дете, но Луси сякаш не знаеше къде да се дене. Усещаше ръцете си като чужди, като че ли не принадлежаха на тялото ѝ. Погледна над рамото на Хърмайъни, надолу към пода. Мъжете най-после бяха престанали да се налагат с юмруци, но нея вече не я бе грижа.

– Хърмайъни? – Луси отстъпи назад, достатъчно далеч, за да вижда лицето ѝ. – Какво се е случило?

– О, Луси – пророни Хърмайъни, – аз запърхах.

* * *

Един час по-късно Хърмайъни и Ричард бяха сгодени. Лейди Лусинда се бе върнала на приема, не че оттук насетне бе в състояние да се съсредоточи върху някой светски разговор, но Кейт бе настояла.

Грегъри се напи. Или поне полагаше всички усилия, за да потъне в пиянско опиянение.

Все пак в тази нощ имаше и нещо хубаво. Всъщност той не завари лорд Фенсуърт и госпожица Уотсън на местопрестъплението. Каквото и да правеха, а Грегъри с всички сили се стараеше да не си представя, те бяха спрели, когато Кейт бе извикала Фенсуърт.

Дори и сега всичко му приличаше на фарс. Хърмайъни се бе извинила, после Луси се бе извинила, накрая Кейт се бе извинила, което изглеждаше забележително нетипично за нея, докато не завърши изречението с: „но от този момент вие двамата сте сгодени и ще се ожените.“

Фенсуърт, този малък дразнещ негодник, беше на седмото небе от радост и дори имаше наглостта да го изгледа тържествуващо и самодоволно да се ухили.

Грегъри заби коляното си в слабините му.

Не прекалено силно.

Би могло да е случайно. Наистина. Двамата все още бяха на пода, вкопчени в мъртва хватка. Навярно коляното му бе подскочило.

Нагоре.

Каквото и да бе станало, Фенсуърт изстена и се сгърчи. В мига, в който графът го пусна, Грегъри се претърколи настрани и плавно се изправи на крака.

– Много съжалявам – обърна се към дамите. – Не разбирам какво му стана.

И това беше всичко. Госпожица Уотсън му се извини – след като се извини първо на Луси, после на Кейт, а накрая на Фенсуърт, един Бог знае защо, след като той очевидно бе печелившият от вечерта.

– Не са нужни извинения – малко сковано каза Грегъри.

– Не, но аз… – Тя изглеждаше малко измъчена, но в този момент на Грегъри вече не му пукаше.

– Беше ми много приятно на закуска – увери го тя. – Просто исках да го знаете.

Защо? Защо го каза? Нима мислеше, че думите ѝ ще го накарат да се почувства по-добре?

Грегъри нищо не отвърна. Само кратко кимна и се отдалечи. Останалите сами можеха да обсъждат подробностите. Нищо не го свързваше с младите годеници, нямаше отговорности пред тях, нито пред морала. Не го интересуваше кога и как щяха да уведомят двете семейства.

Това не беше негова грижа. Нищо вече не го засягаше.

И така той си тръгна. За да потърси бутилка коняк.

И ето го сега тук. Седи в кабинета на брат си, пресушава неговия алкохол, питайки се какво, мътните го взели, означаваше всичко това. Госпожица Уотсън завинаги бе изгубена за него, това беше съвсем ясно. Освен ако, разбира се, нямаше желание да отвлече въпросната девица.

Каквото той нямаше. Без никакво съмнение. А и тя навярно щеше да пищи като идиотка през целия път. Да не споменаваме малката подробност, че навярно вече се бе отдала на Фенсуърт. О, и Грегъри щеше да погуби репутацията си. Това бе самата истина. Не можеш да отвлечеш благородна девица – особено сгодена за граф – и да очакваш доброто ти име да остане неопетнено.

Чудеше се какво ли ѝ бе казал Фенсуърт, за да остане насаме с нея.

Чудеше се и какво имаше предвид Хърмайъни, когато каза, че била „запърхала“.

Чудеше се дали ще го поканят на сватбата.

Хммм. Навярно. Луси щеше да настоява, нали? Ревностна последователка на правилата за благоприличие, такава беше тази Луси. Цялата изтъкана от добри маниери и всичко останало.

И сега какво? След толкова години на малко безцелно съществуване, в очакване, очакване и очакване парченцата на живота му да се подредят по местата си той бе решил, че най-после всичко се е получило. Бе намерил госпожица Уотсън и бе готов да върви напред и да покорява.

И светът бе станал ярък, прекрасен и сияещ от обещания.

О, много добре, светът и преди си бе достатъчно ярък, прекрасен и сияещ от обещания. И той изобщо не се бе чувствал нещастен. Всъщност никога не бе имал нищо против чакането. Дори не беше сигурен, че искаше толкова скоро да намери своята невеста. Само защото бе уверен, че истинската любов съществува, не означаваше, че искаше да я получи веднага.

Животът му и така беше много приятен. По дяволите, повечето мъже биха дали мило и драго, за да са на негово място.

Не и Фенсуърт, разбира се.

Проклетият малък мерзавец навярно в момента планираше първата си брачна нощ до най-малката подробност.

Мизерен малък него…

Пресуши чашата и си наля друга.

И какво означаваше това? Какво означаваше да срещнеш жената, която те кара да забравиш да дишаш, а тя вземе, че се сгоди за друг? Какво да прави той сега? Да седи и да чака, докато тилът на някоя друга жена го застави да изпадне в захлас?

Отхвърленият ухажор отпи още една глътка. До гуша му бе дошло от всякакви тилове. Бяха прекалено прехвалени.

Грегъри се облегна назад и вдигна крака върху бюрото на брат си. Естествено, Антъни щеше да се възмути, но той беше ли в стаята? Не. Той заварил ли бе жената, за която се надяваше да се ожени, в обятията на друг мъж? Не. А още по-важно, дали лицето му е служило за боксова круша на млад граф в изненадващо добра физическа форма?

Определено не.

Грегъри внимателно докосна бузата си. И дясното око.

Със сигурност утре нямаше да изглежда много привлекателно.

Но и Фенсуърт нямаше да изглежда по-добре, щастливо си помисли той.

Щастливо? Нима беше щастлив? Кой би си го помислил?

Младият мъж изпусна дълга въздишка, опитвайки се да прецени доколко беше пиян. Сигурно беше заради коняка. Тази вечер щастието не беше на дневен ред.

Макар че…

Грегъри стана. Само за проверка. Провеждане на малко научен експеримент. Дали можеше да стои на крака?

Можеше.

А да върви?

Да!

Но дали можеше да върви направо, без да залита?

Почти.

Хммм. Не беше чак толкова пиян, колкото си мислеше.

Значи можеше да излезе. Нямаше смисъл да прахосва неочаквано доброто си настроение.

Отиде до вратата и сложи ръка на дръжката. После спря и замислено килна глава.

Навярно беше заради коняка. Наистина нямаше друго обяснение за това.

ГЛАВА 11

В която нашият герой прави единственото,

което никога не бе очаквал да стори.

Вечерта не бе изгубила иронията си за Луси, докато вървеше към стаята си.

Сама.

След паниката на господин Бриджъртън заради изчезването на Хърмайъни… след като Луси бе смъмрена заради своеволното си бягство по средата на една, както се бе оказало, доста неспокойна вечер… след като една двойка бе принудена да се сгоди, за бога – никой не бе забелязал как Луси напусна маскения бал сама.

Все още не можеше да повярва, че лейди Бриджъртън бе настояла да се върне в балната зала. Виконтесата на практика повлече Луси за яката и я предаде в ръцете на нечия неомъжена леля, след което отиде да намери майката на Хърмайъни, която, както можеше да се предположи, нямаше никаква представа какво вълнение я очаква.

Луси остана да стърчи в ъгъла на балната зала и като глупачка да се взира в останалите гости, дивейки се как бе възможно да не подозират нищо за разтърсващите събития от вечерта. Изглеждаше почти немислимо как три човешки живота можеха да бъдат напълно променени, а останалият свят да продължи да съществува както обикновено.

Не, умърлушено се поправи тя – бяха четири; трябваше да се вземе предвид и господин Бриджъртън. В началото на вечерта той бе имал съвсем различни планове за бъдещето.

Но не, всички изглеждаха напълно нормално. Те се смееха, танцуваха, похапваха сандвичи, които все още бяха потискащо разбъркани върху единствения останал сребърен поднос.

Това бе най-странното. Не трябваше ли поне нещо да изглежда различно? Не трябваше ли някой да се приближи до Луси и оглеждайки я въпросително, да каже: „Изглеждаш някак си променена. Ах, знам. Брат ти е съблазнил най-добрата ти приятелка.“

Но никой, естествено, не го направи, а когато случайно улови отражението си в едно огледало, тя с изумление установи, че изобщо не изглежда променена. Може би малко уморена, може би малко бледа, но във всичко останало си беше добрата стара Луси.

Руса коса, не прекалено руса. Сини очи – отново не прекалено сини. Обикновена уста, която никога не успяваше да удържи затворена, както и се искаше, също толкова обикновен нос, със седем лунички, включително и онази близо до окото, която никой освен нея не бе забелязал.

По форма приличаше на Ирландия. Не проумяваше защо, ала това винаги я бе интригувало.

Девойката въздъхна. Никога не бе ходила в Ирландия и навярно никога нямаше да отиде. Изглеждаше глупаво, задето това внезапно я бе притеснило, тъй като изобщо не желаеше да ходи в Ирландия.

Ала дори и да имаше подобно желание, щеше да се наложи да помоли за разрешение лорд Хейзълби, нали? Не беше много по-различно, отколкото да помоли за разрешение чичо Робърт да направи, ами, каквото и да било, но някак си…

Луси поклати глава. Достатъчно. Беше странна нощ и сега я бе обзело странно настроение, а тя с всичките си странности се намираше в центъра на маскен бал.

Едно беше ясно – трябваше да поспи.

Затова след около половин час в напразни опити да изглежда така, сякаш се забавлява, най-сетне стана ясно, че неомъжената леля, на която я бяха поверили, не разбираше същността на възложената ѝ задача. За Луси не беше трудно да стигне до това заключение – когато се опита да я заговори, тя я бе изгледала с присвити очи през процепа на маската и бе изврещяла:

– Повдигни си брадичката, момиче! Познавам ли те?

Луси реши, че не бива да пропилява тази възможност и затова отвърна:

– Извинете. Припознах се. – След което побърза да се изнесе от балната зала.

Сама.

Действително беше почти забавно.

Почти.

Обаче тя не беше глупава и достатъчно бе кръстосвала из коридорите на къщата тази вечер, за да знае, че гостите се бяха пръснали в западна и южна посока от балната зала и едва ли щяха да се осмелят да проникнат в северното крило, където бяха апартаментите на членовете на семейството. Строго погледнато, Луси също не биваше да се мотае насам, но след всичко, което бе преживяла през последните няколко часа, мислеше, че е заслужила малко свобода на действие.

Но когато достигна до дългия коридор, водещ към северното крило, тя видя една затворена врата. Луси изумено примигна; никога досега не бе забелязвала тази врата. Предположи, че обикновено Бриджъртън я оставят отворена. В този миг я обзе разочарование. Със сигурност вратата бе заключена – какъв бе смисълът да се затваря една врата, ако не да прегражда пътя на нежеланите посетители?

Но дръжката с лекота се превъртя. Луси внимателно затвори вратата зад себе си и облекчено въздъхна. Нямаше да го понесе, ако трябваше да се върне в балната зала. Искаше само да се покатери в леглото, да се свие на топка под завивките, да затвори очи и да потъне в дълбок сън.

Перспективата ѝ се струваше божествена. А ако имаше късмет, Хърмайъни няма да се е върнала. Или още по-добре – майка ѝ ще е настояла да остане за през нощта в нейната стая.

Да, в момента мисълта да бъде съвсем сама бе изключително съблазнителна.

Пристъпи прага и се озова в един коридор, където бе тихо и цареше полумрак. След минута очите на Луси привикнаха с тъмнината. Коридорът не се осветяваше от фенери или свещи, но няколко врати бяха оставени отворени и оттам проникваше бледа лунна светлина, чертаеща успоредници върху килима. Изпълнена с някаква странна решителност, тя бавно пристъпи напред, като всяка крачка бе внимателно премерена, сякаш балансираше върху тънко въже, опънато в средата на коридора.

Една, две…

Нямаше нищо необичайно. Луси често броеше стъпките си. И винаги, когато изкачваше стълби. Остана много изненадана, когато при пристигането си в училище откри, че другите хора не го правеха.

…три, четири…

На лунната светлина килимът изглеждаше едноцветен, но Луси знаеше, че големите ромбове бяха червени, а по-малките – златисти. Интересно, дали можеше да стъпва само по златистите?

…пет, шест…

Или може би по червените. По червените беше по-лесно. Това не беше нощ, подходяща за предизвикателства.

…седем, осем…

– Оох!

Тя се спъна в нещо. Или, мили боже, по-скоро в някого. Луси гледаше надолу и стъпваше по червените ромбове и не бе видяла… но не трябваше ли другият човек да види нея!

Нечии силни ръце я сграбчиха за раменете, помагайки ѝ да запази равновесие. А после…

– Лейди Лусинда?

Тя се вцепени.

– Господин Бриджъртън?

– Виж ти, това се казва съвпадение – прозвуча глухият му глас в мрака.

Луси внимателно се освободи от ръцете му и отстъпи назад. В тесния коридор той изглеждаше огромен.

– Какво правите тук? – попита тя.

Той ѝ се ухили с подозрително весела усмивка.

– А вие какво правите тук? – Отново се бе върнал към учтивото обръщение.

– Отивам да си легна. Този коридор ми се стори най-удобният маршрут – отвърна Луси и иронично додаде: – Имайки предвид настоящото ми състояние на непридружаване.

Господин Бриджъртън наклони глава. Повдигна вежда. Примигна. И накрая рече:

– Това изобщо дума ли е?

Незнайно защо въпросът му я накара да се усмихне. Не с устни, а отвътре, където се раждаха усмивките.