Текст книги "На път за олтара"

Автор книги: Джулия Куин

сообщить о нарушении

Текущая страница: 3 (всего у книги 22 страниц)

За миг се възцари пропита с ужас почти благоговейна тишина. Ако бяха католички, двете девойки със сигурност щяха да се прекръстят.

– Пази боже – промълви накрая Хърмайъни.

Луси бавно кимна. Джорджиана бе омъжена за страдащ от задух и подагра седемдесетгодишен старец. При това дори без титла. Мили боже, заради тази жертва горката Джорджиана заслужаваше да спечели поне едно „лейди“ пред името си.

– Така че, както виждаш – завърши Луси, – Хейзълби не е толкова лош вариант. Всъщност много по-добър от повечето.

Хърмайъни я погледна. Внимателно.

– Е, ако това искаш, Луси, аз безрезервно ще те подкрепя. Но що се отнася до мен… – Тя въздъхна и зелените ѝ очи се забулиха от онова отсъстващо изражение, което караше зрели мъже да припадат. – Аз искам нещо друго.

– Знам това. – Луси се опита да се усмихне, но не можеше да си представи как Хърмайъни щеше да осъществи мечтата си. В света, в който те живееха, дъщерите на виконти не се омъжваха за техните секретари. А на Луси ѝ се струваше, че щеше да бъде много по-разумно Хърмайъни да съобрази мечтата си с реалността, отколкото да промени обществения порядък. И по-лесно.

Но в момента се чувстваше уморена. И искаше да си легне. Утре сутринта щеше да се заеме с Хърмайъни. Като започне с хубавеца господин Бриджъртън. Той би бил идеален за приятелката ѝ, а Бог бе свидетел, че проявяваше голям интерес към нея.

Хърмайъни щеше да се осъзнае и да размисли. Луси щеше да се погрижи за това.

ГЛАВА 3

В която нашият герой полага много, много големи усилия.

Утрото на следващия ден беше слънчево и ясно и Грегъри тъкмо закусваше с наслада, когато до него изникна снаха му. Съдейки по усмивката на лицето ѝ, явно бе замислила нещо.

– Добро утро – поздрави го тя прекалено бодро и жизнерадостно.

Грегъри кимна, докато пълнеше чинията си с бъркани яйца.

– Кейт.

– Времето е толкова хубаво и ми хрумна, че можем да организираме екскурзия до селото.

– За да се купят панделки и воланчета?

– Именно – отвърна тя. – Смятам, че е много важно да се подкрепят местните търговци, не мислиш ли така?

– Разбира се – промърмори той, – макар че напоследък не изпитвам особена необходимост от панделки и воланчета.

Кейт не даде вид, че е забелязала сарказма му.

– Всички млади дами разполагат с джобни, но няма къде да ги харчат. Ако не ги изпратя в града, нищо чудно да устроят игрална зала в розовия салон.

Ето това беше нещо, което би искал да види.

– И – продължи доста решително Кейт – ако ги изпратя в града, ще трябва да им осигуря ескорт.

Когато Грегъри не реагира достатъчно бързо, тя повтори:

– Ескорт.

Младият мъж се прокашля.

– Може ли да предположа, че ме молиш този следобед да се разходя до селото?

– Тази сутрин – уточни тя. – Смятам да разпределя гостите по двойки, а тъй като ти си Бриджъртън и следователно любимият ми джентълмен сред останалите джентълмени, си позволявам да те попитам дали сред нашите дами няма такава, на която би желал да кавалерстваш?

Кейт си беше чиста проба сватовница, но в този случай Грегъри реши, че трябва да ѝ бъде благодарен за вмешателството.

– Всъщност – подхвана той, – има…

– Възхитително! – прекъсна го снаха му и плесна с ръце. – Това е Луси Абърнати.

Луси Абър…

– Луси Абърнати? – слиса се Грегъри. – Лейди Лусинда?

– Да, снощи двамата изглеждахте отлична двойка и трябва да призная, Грегъри, че много я харесвам. Тя твърди, че е практически сгодена, но според мен…

– Не ме интересува лейди Лусинда – пресече я насред изречението той, решавайки, че би било прекалено опасно да изчака Кейт да си поеме дъх.

– Не те интересува?

– Не, не ме интересува. Аз… – Наклони се, макар двамата да бяха единствените в трапезарията. Изглеждаше някак странно и да, малко смущаващо да го изкрещи. – Интересува ме Хърмайъни Уотсън – тихо изрече. – Бих искал да кавалерствам на госпожица Уотсън.

– Наистина ли? – Кейт не изглеждаше точно разочарована, а по-скоро леко примирена. Сякаш вече бе чувала тези думи. При това неведнъж.

По дяволите.

– Да – отвърна Грегъри и почувства как в него се надига раздразнение. Първо към Кейт, защото, ами, беше тук, до него, той беше отчаяно влюбен, а всичко, което можа да каже тя, беше едно: „Наистина ли?“

Обаче сетне осъзна, че цяла сутрин е раздразнен. Предишната нощ не бе спал добре; не бе спрял да мисли за Хърмайъни и изящната извивка на шията ѝ, за зеления оттенък на очите ѝ, за мелодичността на гласа ѝ. Никога, никога не бе реагирал на жена по този начин и макар да се чувстваше облекчен, че най-после бе намерил жената, която възнамеряваше да направи своя съпруга, беше малко смущаващо, че тя не бе изпитала същото към него.

Небесата му бяха свидетел, че бе мечтал за този момент. Когато се замислеше за откриването на истинската любов, тя винаги беше неясен образ в мечтите му – без име, без лице. Но винаги му отвръщаше със същата огромна страст. Не го изпращаше да танцува с най-добрата ѝ приятелка, за бога!

– Тогава да бъде Хърмайъни Уотсън – рече Кейт и въздъхна, както въздишат жените, когато възнамеряват да ти кажат нещо, което просто е невъзможно да се разбере дори и да предпочетат да го изрекат на английски, което те, разбира се, не правеха.

Беше Хърмайъни Уотсън. И Хърмайъни Уотсън щеше да бъде.

Скоро.

Може би дори още тази сутрин.

* * *

– Мислиш ли, че в селото може да се купи нещо друго освен панделки и воланчета? – попита Хърмайъни Луси, докато двете слагаха ръкавиците си.

– Много се надявам – отвърна приятелката ѝ. – Така постъпват домакините при подобни гостувания, нали? Изпращат ни с нашите джобни пари да купуваме панделки и воланчета. Имам толкова много, че мога да украся цяла къща. Или поне малка сламена колиба.

Хърмайъни дяволито се подсмихна.

– Аз ще даря моите и двете ще украсим… – Тя замълча, замисли се, после се усмихна. – Голяма сламена колиба!

Луси се ухили. Хърмайъни беше толкова лоялен човек. Но разбира се, никой никога не го бе забелязал. Никой не си бе дал труд да види нещо друго освен лицето ѝ. Макар че, ако трябваше да бъде честна, Хърмайъни рядко разкриваше дори частица от себе си пред своите обожатели, за да могат да осъзнаят какво се крие зад красивата ѝ външност. Не че беше точно срамежлива, въпреки че определено не беше толкова общителна като Луси. По-скоро Хърмайъни беше затворена. Тя просто нямаше желание да споделя мислите и възгледите си с хора, които не познаваше.

И това подлудяваше мъжете.

Луси надникна през прозореца, когато влязоха в един от многобройните салони в Обри Хол. Лейди Бриджъртън им бе казала да дойдат точно в единайсет.

– Поне няма изгледи да вали – отбеляза Луси.

Последния път, когато бяха изпратени да пазаруват разни дрънкулки, бе ръмяло през целия път на връщане. Короните на дърветата им бяха помогнали да останат сравнително сухи, но обувките им бяха почти съсипани. А Луси киха цяла седмица.

– Добро утро, лейди Лусинда, госпожице Уотсън.

Лейди Бриджъртън, тяхната домакиня, влезе в салона с обичайната си уверена крачка. Тъмната ѝ коса бе стегната в спретнат кок на тила, а очите ѝ излъчваха интелигентност.

– Колко се радвам да видя и двете ви – рече тя. – Вие сте последните от дамите.

– Така ли? – ужаси се Луси. Мразеше да закъснява. – Много съжалявам. Но нима не казахте, че срещата е в единайсет?

– О, скъпа, нямах намерение да ви разстройвам – успокои я лейди Бриджъртън. – Действително казах единайсет часа. Но само защото реших да ви изпратя на смени.

– На смени? – недоумяващо повтори Хърмайъни.

– Да, така е много по-забавно, не сте ли съгласни? Имаме осем дами и осем джентълмени. Ако ви бях изпратила всички наведнъж, щеше да бъде невъзможно да се проведе истински разговор. Да не споменаваме ширината на пътя. За нищо на света не бих искала да се препъвате един в друг.

Можеше да се каже нещо за безопасността, когато бяха повече хора, но Луси запази тези мисли за себе си. Лейди Бриджъртън очевидно имаше някакво свое дневно разписание, а след като вече бе решила, че много харесва виконтесата, по-скоро беше любопитна как ще завърши всичко това.

– Госпожице Уотсън, вие ще бъдете двойка с брата на съпруга ми. Предполагам, че снощи сте се запознали?

Хърмайъни учтиво кимна.

Луси вътрешно се усмихна. Явно тази сутрин господин Бриджъртън е бил доста зает. Браво на него!

– А вие, лейди Лусинда – продължи лейди Бриджъртън, – ще бъдете придружавана от господин Бърбрук. – Тя се усмихна вяло, почти извинително. – Той ни е нещо като роднина – додаде – и е добродушен младеж.

– Нещо като роднина? – изуми се Луси, която не бе сигурна как да реагира на нетипичния за лейди Бриджъртън неуверен тон. – Какво ще рече „нещо“?

– Ами неговият брат е женен за сестрата на съпругата на един от братята на моя съпруг.

– О! – Луси успя да запази любезното изражение на лицето си. – Тогава сте близки роднини?

Лейди Бриджъртън се засмя.

– Харесвам ви, лейди Лусинда. А колкото до Невил… ами сигурна съм, че ще го намерите за забавен. А ето го и него. Невил! Невил!

Луси наблюдаваше лейди Бриджъртън, която се спусна да посрещне господин Невил Бърбрук, появил се на вратата. Те вече бяха представени, естествено, още в началото на гостуването им в дома на виконт и виконтеса Бриджъртън. Но Луси още не бе разговаряла е господин Бърбрук, дори не го бе виждала отблизо. Изглеждаше приветлив и весел младеж, с румено лице и разрошена руса коса.

– Привет, лейди Бриджъртън – откликна той и някак си успя да се спъне в крака на една изящна масичка, докато влизаше в стаята. – Тази сутрин закуската беше чудесна. Особено херингата.

– Благодаря ви – отвърна лейди Бриджъртън и погледна обезпокоено китайската ваза, която в момента се поклащаше върху масичката. – Сигурна съм, че помните лейди Лусинда.

Те си размениха поздрави, след което господин Бърбрук попита:

– Обичате ли херинга?

Луси погледна първо към Хърмайъни, после към лейди Бриджъртън за напътствие, но и двете изглеждаха не по-малко слисани от нея, затова тя само промърмори:

– Ъъ… да?

– Прекрасно! – възкликна господин Бърбрук. – Между другото, това там жълтоклюна рибарка ли е?

Луси удивено примигна. Погледна към лейди Бриджъртън, но установи, че виконтесата упорито избягва погледа ѝ.

– Жълтоклюна рибарка, значи – смотолеви накрая, тъй като не можа да измъдри по-подходящ отговор.

От своя страна господин Бърбрук вече се бе запътил към прозореца и на нея не и остана нищо друго, освен да го последва. Тя надникна навън. Не видя никакви птици.

Междувременно с крайчеца на окото си девойката забеляза, че господин Бриджъртън бе влязъл в стаята и се бе заел да очарова Хърмайъни. Господи, каква красива усмивка имаше този мъж! Белозъба и стигаща до очите, за разлика от повечето отегчени млади аристократи, които Луси бе срещала. Господин Бриджъртън се усмихваше така, сякаш наистина му бе весело и леко на душата.

В което, разбира се, нямаше нищо странно, тъй като той се усмихваше на Хърмайъни, от която очевидно бе запленен.

Луси не можеше да чуе какво си говореха, но много лесно разпозна изражението на Хърмайъни. Любезно, естествено, тъй като Хърмайъни никога нямаше да бъде нелюбезна. Навярно никой друг не можеше да го забележи, но Луси, която толкова добре познаваше приятелката си, знаеше, че Хърмайъни просто търпи ухажването на господин Бриджъртън с кимвания и мили усмивки, докато мислите ѝ се рееха някъде много, много надалече.

При онзи проклет господин Едмъндс.

Луси стисна зъби, докато се преструваше, че търси рибарки, жълтоклюни или не, с господин Бърбрук. Нямаше причина да не смята господин Едмъндс за симпатичен млад мъж, но истината беше, че родителите на Хърмайъни никога нямаше да одобрят този съюз. А Хърмайъни може и да вярваше, че ще може да живее щастливо със секретарска заплата, но Луси определено бе сигурна, че след като стихнат първите брачни възторзи, приятелката ѝ ще бъде нещастна.

А и тя можеше да сключи толкова по-добър брак. Беше очевидно, че Хърмайъни можеше да се омъжи за всеки. За всеки. Не бе нужно да ѝ уреждат съпруг. Ако пожелаеше, можеше да бъде кралицата на висшето общество.

Луси наблюдаваше господин Бриджъртън, докато кимаше и слушаше с половин ухо господин Бърбрук, който отново се бе върнал на темата за херингата. Господин Бриджъртън беше идеален. Нямаше титла, но Луси не беше толкова безсърдечна, за да смята, че Хърмайъни трябва да се омъжи за някой от най-знатната аристокрация. Тя просто не биваше да пада до нивото на секретар, за бога!

Освен това господин Бриджъртън беше изключително красив, с тъмнокестенява коса и прекрасни лешникови очи. А и произхождаше от уважавано семейство, с благоразумни роднини, което според Луси говореше в негова полза. Когато една жена се омъжва за един мъж, тя се омъжваше и за семейството му.

Луси не можеше да си представи по-добър съпруг за Хърмайъни. Е, предполагаше, че не би възразила, ако господин Бриджъртън бе първи по реда на унаследяване на титлата маркиз, но човек не можеше да има всичко на този свят. Но най-важното бе, че Луси бе сигурна, че той ще направи Хърмайъни щастлива, въпреки че приятелката ѝ все още не го бе осъзнала.

– Аз ще помогна това да се случи – промърмори под нос Луси.

– Ъ? – стресна се господин Бърбрук. – Открихте ли птицата?

– Ето там – Луси посочи едно дърво.

Той се наклони напред.

– Наистина ли?

– О, Луси! – разнесе се гласът на Хърмайъни.

Девойката се обърна.

– Ще тръгваме ли? Господин Бриджъртън вече изгуби търпение.

– Аз съм изцяло на вашите услуги, госпожице Уотсън – заяви въпросният джентълмен. – Ще тръгнем, когато пожелаете.

Хърмайъни стрелна Луси с поглед, в който ясно се четеше, че тя няма търпение да тръгне, затова Луси обяви:

– Нека тогава да вървим!

Взе господин Бърбрук под ръка и му позволи да я поведе към главната алея. Луси успя да изписка само веднъж, макар че небесата ѝ бяха свидетел, че се спъна поне три пъти. Само един Господ знаеше, но господин Бърбрук прояви завидния талант да открива върху напълно равна поляна всякакви корени, камъни и буци и я водеше право към тях.

Ей, богу!

Луси мислено се подготви за следваща рана. Очертаваше се доста болезнена разходка. Но и ползотворна. Когато се върнат у дома, Хърмайъни поне ще бъде заинтригувана от господин Бриджъртън.

Луси щеше да се погрижи за това.

* * *

Ако Грегъри бе имал някакви съмнения по отношение на госпожица Хърмайъни Уотсън, те мигом отлетяха в мига, в който тя мушна ръка под лакътя му. Заля го усещането, че всичко си е дошло на мястото, някаква странна мистична увереност в това, че се бяха съединили две половинки. Тя идеално му подхождаше. Двамата си подхождаха.

И той я искаше.

Това дори не беше обикновено желание. Всъщност беше доста особено. Не изпитваше нищо, приличащо на плебейска похот. Това беше нещо друго. Нещо, което идваше отвътре. Той просто искаше тя да му принадлежи. Искаше да я гледа и да знае. Да знае, че тя ще носи името му, ще носи децата му под сърцето си и всяка сутрин ще го поглежда влюбено над чашата с шоколад.

Щеше му се да ѝ разкаже за всичко това, да ѝ сподели мечтите си, да нарисува картината на съвместния им живот, но не беше глупак, затова само отбеляза, докато я водеше към входната алея:

– Тази сутрин изглеждате изключително красива, госпожице Уотсън.

– Благодаря – отвърна тя.

И не каза нищо повече.

Той се прокашля.

– Добре ли спахте?

– Да, благодаря.

– Харесва ли ви гостуването?

– Да, благодаря – прозвуча явно неизменният ѝ отговор.

Странно, но той винаги бе мислил, че разговорът с жената, за която жадуваше да се ожени, ще протича малко по-лесно.

Напомни си, че тя все още си въобразяваше, че е влюбена в друг мъж. Някой неподходящ, ако се съди по снощната забележка на лейди Лусинда. Как го бе нарекла тя – по-малкото зло?

Грегъри погледна напред. Лейди Лусинда се препъваше пред него с господин Невил Бърбрук под ръка, който явно така и не се бе научил да нагажда крачката си според дамата. Тя, изглежда, добре се справяше, макар да му се стори, че по някое време дочу тих вик на болка.

Мислено поклати глава. Навярно е била някоя птица. Невил не беше ли заявил, че е видял цяло ято през прозореца?

– Отдавна ли сте приятелки с лейди Лусинда? – попита Грегъри своята спътница. Естествено, знаеше отговора; лейди Лусинда му го бе казала миналата нощ. Но не можа да измисли какво друго да каже. А и трябваше да зададе такъв въпрос, че на него да не може да се отговори само с „да, благодаря“ или „не, благодаря“.

– От три годни! – отвърна госпожица Уотсън. – Тя е моята най-близка приятелка. – При тези думи лицето ѝ най-после леко се оживи и тя добави: – Трябва да ги настигнем.

– Господин Бърбрук и лейди Лусинда?

– Да – твърдо кимна тя. – Да, трябва да ги настигнем.

Последното, което искаше Грегъри, бе да пропилее безценното време, което имаше с госпожица Уотсън, но покорно извика на Бърбрук да почака. Бърбрук го стори и толкова внезапно спря, че лейди Лусинда буквално се блъсна в него.

Тя нададе стреснат вик, но по-скоро от изненада, отколкото от болка.

Обаче госпожица Уотсън се възползва от момента, измъкна ръката си изпод лакътя на кавалера си и хукна напред.

– Луси! – извика тя. – О, скъпа моя Луси, нарани ли се?

– Съвсем не – отвърна лейди Лусинда, малко сконфузена от прекалената загриженост на приятелката си.

– Трябва да те подкрепя – заяви госпожица Уотсън и улови ръката ѝ.

– Трябва ли? – повтори лейди Лусинда и изскубна ръката си. Или по-скоро се опита. – Не, наистина това не е необходимо.

– Аз настоявам.

– Това не е необходимо – повтори лейди Лусинда и Грегъри съжали, че не вижда лицето ѝ, защото прозвуча сякаш го процеди през стиснати устни.

– Ъ-хе-хе – раздаде се гласът на Бърбрук. – Май аз ще трябва да вървя под ръка с теб, Бриджъртън.

Грегъри го изгледа смразяващо.

– Не.

Бърбрук примигна.

– Това беше просто шега, нали знаеш.

Грегъри с усилие сподави въздишката си и някак си успя да изстиска:

– Разбрах.

Познаваше Невил Бърбрук, откакто и двамата прохождаха и обикновено проявяваше по-голямо търпение към него, но в момента копнееше единствено да му надене намордник на муцуната.

А междувременно двете момичета спореха за нещо с приглушени гласове и Грегъри не можа да разбере за какво ставаше дума. Лейди Лусинда продължаваше да дърпа ръката си, но госпожица Уотсън просто отказваше да я пусне.

– Тя е ранена – заяви Хърмайъни, извърна се и запримигва.

Тя запримигва? Нима бе избрала точно този момент, за да флиртува?

– Не съм – възрази Луси. – Изобщо. Трябва да продължим.

Грегъри не можеше да реши дали да се чувства развеселен, или обиден от този спектакъл. Госпожица Уотсън съвсем ясно даваше да се разбере, че не желаеше той да я придружава, и макар някои мъже да обичаха да чезнат по недостижимото, той винаги бе предпочитал усмихнатите, дружелюбни и сговорчиви жени.

В този миг госпожица Уотсън извърна глава и той зърна тила ѝ (какво толкова особено имаше в тила ѝ?). И Грегъри усети как отново потъва, обзет от онова чувство на безумна влюбеност, което снощи го бе завладяло, и си заповяда да не се отчайва. Все пак се познаваха по-малко от един ден; тя просто се нуждаеше от време, за да го опознае. Любовта не връхлиташе всички с еднаква бързина. Например брат му Колин дълги години бе познавал съпругата си, преди да осъзнае, че двамата са предопределени да бъдат заедно.

Не че Грегъри възнамеряваше да чака дълги години, но все пак това придаваше по-добра перспектива на настоящата ситуация.

След известно време стана ясно, че госпожица Уотсън няма да отстъпи и двете жени ще вървят ръка за ръка. Грегъри закрачи до госпожица Уотсън, а Бърбрук запреплита крака около лейди Лусинда.

– Трябва да ни разкажете какво е да си член на толкова голямо семейство – обърна се към Грегъри лейди Лусинда, като се наклони напред, за да го погледне покрай госпожица Уотсън. – Ние с Хърмайъни имаме само по един брат.

– Аз самият имам трима – осведоми ги Бърбрук. – Всичките сме момчета. Ако не се брои сестра ми, естествено.

– Това е… – Грегъри смяташе да даде обичайния си отговор, че е истинска лудница и обикновено създава много повече неприятности, отколкото си струва, но после някак си истината сама излезе навън и той се чу да казва: – Всъщност е успокояващо.

– Успокояващо? – повтори като ехо лейди Лусинда. – Колко интригуващо определение.

Той проточи врат покрай госпожица Уотсън и видя, че сините очи на лейди Лусинда го гледат с любопитство.

– Да – бавно повтори, събирайки мислите си, преди да продължи. – Мисля, че е успокояващо да имаш голямо семейство. Това създава усещането за… просто за успокоение.

– Какво имате предвид? – попита Луси, очевидно искрено заинтересована от темата.

– Ами аз знам, че те са наоколо – отвърна Грегъри, – че ако някога изпадна в беда или просто се нуждая от добър събеседник, винаги мога да се обърна към тях.

И това бе истина. Никога досега не се бе замислял за това толкова надълбоко, но беше самата истина. Грегъри не беше толкова близък с братята си, както те помежду си, но това беше съвсем естествено, имайки предвид разликата във възрастта. Когато те бяха вече зрели мъже, той все още учеше в Итън. А сега и тримата бяха женени, със собствени семейства.

Ала въпреки това той знаеше, че ако имаше нужда от тях или от сестрите си, трябваше само да ги помоли за помощ.

Разбира се, той никога не го бе правил. Не и за нещо важно. Или дори за по-маловажни неща. Но знаеше, че би могъл да го стори. А това беше повече, отколкото имаха мнозинството хора на този свят, повече, отколкото някога щяха да имат.

– Господин Бриджъртън?

Грегъри се сепна и примигна. Лейди Лусинда въпросително го гледаше.

– Моля да ми простите – промърмори той. – Предполагам, че се отнесох за кратко.

Усмихна ѝ се и кимна, после хвърли поглед към госпожица Уотсън и остана изненадан да види, че тя също се бе обърнала, за да го погледне. Очите ѝ, ясни и ослепително зелени, изглеждаха огромни върху лицето ѝ и той за миг почувства някаква магическа връзка помежду им. Тя се усмихна едва доловимо и леко смутено, задето я бяха заловили, и побърза да извърне глава.

Сърцето на Грегъри подскочи в гърдите.

И тогава лейди Лусинда отново заговори:

– Точно това изпитвам към Хърмайъни. Тя е моя духовна сестра.

– Госпожица Уотсън е действително невероятна млада дама – промърмори Грегъри и побърза да добави: – Както, разбира се, и вие.

– Както и великолепна акварелистка – обяви лейди Лусинда.

Хърмайъни очарователно се изчерви.

– Луси.

– Но това е вярно – настоя приятелката ѝ.

– Аз също обичам да рисувам – раздаде се бодрият глас на Невил Бърбрук. – Обаче всеки път съсипвам ризите си.

Грегъри изумено го погледна. Развълнуван от странно откровения разговор с лейди Лусинда и споделения поглед с госпожица Уотсън, той почти бе забравил за присъствието на Бърбрук.

– Камериерът ми постоянно мърмори заради това – продължи господин Бърбрук, докато бавно крачеше с тях. – Не проумявам защо не могат да измислят боя, която се пере от лена. – Замълча, очевидно потънал в размисъл. – Или от вълната.

– Вие обичате ли да рисувате? – обърна се лейди Лусинда към Грегъри.

– Нямам талант за това – призна той. – Но моят брат е сравнително известен художник. Две негови картини висят в Националната галерия.

– О, това е страхотно! – възкликна тя и се извърна към госпожица Уотсън. – Чу ли, Хърмайъни? Трябва да помолиш господин Бриджъртън да те запознае с брат си.

– Не бих желала да причинявам неудобство на господин Бриджъртън или на брат му – скромно отвърна госпожица Уотсън.

– Няма да ми причините никакво неудобство – усмихна ѝ се Грегъри. – За мен ще е удоволствие да ви запозная, а Бенедикт винаги обича да говори за изкуство. На мен рядко ми се удава да се включа в разговора, тъй като не разбирам много от изкуство, но той винаги говори с въодушевление.

– Виждаш ли – Луси потупа Хърмайъни по ръката, – че двамата с господин Бриджъртън имате много общи неща.

Дори Грегъри заключи, че думите ѝ бяха доста преувеличени, но нищо не каза.

– Кадифе – внезапно оповести Невил.

Три глави се извърнаха в неговата посока.

– Извинете, не разбрах? – промърмори лейди Лусинда.

– То е най-лошото от всички – каза той, енергично кимайки. – Да се изпере боята, имам предвид.

Грегъри виждаше само тила на лейди Лусинда, но не му бе трудно да си представи как недоумяващо примигва, когато попита:

– Вие носите кадифе, когато рисувате?

– Ако е студено.

– Колко… необикновено.

Лицето на Невил грейна.

– Мислите ли? Винаги съм искал да бъда необикновен.

– Вие сте – каза тя и Грегъри долови искрената убеденост в гласа ѝ. – Вие определено сте необикновен, господин Бърбрук.

Невил направо засия.

– Необикновен. Това ми харесва. Необикновен. – Отново се усмихна и повтори думите, сякаш ги пробваше на вкус: – Необикновен. Необикновен. Не-оооооо-бикновен.

Четиримата продължиха своят път до селото в дружеско мълчание, от време на време подчертавано от опитите на Грегъри да привлече госпожица Уотсън в разговора. Понякога успяваше, но по-често лейди Лусинда поддържаше и довършваше разговора. В случаите, когато не ръчкаше приятелката си да вземе участие в обсъжданата тема.

А Невил през цялото време бъбреше, най-вече сам със себе си и най-вече за новооткритата си необикновеност.

Най-накрая се показаха познатите селски постройки. Невил обяви, че бил необикновено изгладнял, каквото и да означаваше това, затова Грегъри поведе групата към „Белия елен“ местна странноприемница, в която се поднасяше проста, но винаги вкусна храна.

– Можем да си устроим пикник – предложи лейди Лусинда. – Няма ли да е чудесно?

– Страхотна идея! – възкликна Невил, зяпайки я сякаш беше богиня, спуснала се за кратко сред простосмъртните.

Грегъри беше малко смаян от жаркия плам в очите му, но лейди Лусинда като че ли не забеляза.

– А вие как мислите, госпожице Уотсън? – попита Грегъри.

Но въпросната дама толкова бе погълната от мислите си, погледът ѝ бе отнесен, макар очите ѝ да бяха вперени в някаква картина на стената.

– Госпожице Уотсън? – повтори той и когато най-после успя да привлече вниманието ѝ, попита: – Бихте ли желали да си устроим пикник?

– О. Да, би било прекрасно.

След тези думи тя отново се зае да съзерцава пространството, а съвършените ѝ устни се извиха в замислено, почти изпълнено с копнеж изражение.

Грегъри кимна, сподави разочарованието си и пристъпи към организацията. Собственикът на странноприемницата, добър познат на семейството му, му даде две чисти завивки за легла, които да разстеле на земята, и обеща да приготви и донесе кошница с храна.

– Отлично се справихте, господин Бриджъртън – похвали го лейди Лусинда. – Не си ли съгласна, Хърмайъни?

– Да, разбира се.

– Надявам се да донесе пай – рече Невил, докато придържаше вратата, за да минат дамите. – Винаги мога да ям пай.

Грегъри ловко улови госпожица Уотсън под ръка, преди тя да успее да се изплъзне.

– Помолих да донесе разнообразна храна – тихо я осведоми. – Надявам се, че все нещо ще отговаря на предпочитанията ви.

Тя го погледна и той отново почувства как въздухът напуска със свистене тялото му и потъва в очите ѝ. Беше убеден, че и тя го е почувствала. Трябва да го е почувствала. Как бе възможно да не го е почувствала, след като той усещаше, че нозете му се подгъват под него?

– Сигурна съм, че ще бъде много вкусна – каза прелестната сирена.

– Обичате ли сладко?

– Да – призна тя.

– Тогава имате късмет – довери ѝ Грегъри. – Господин Гладиш обеща да включи в менюто прочутия пай с цариградско грозде на съпругата му, прославил я в целия окръг.

– Пай? – Невил видимо живна и се извърна към лейди Лусинда. – Той наистина ли каза, че ще ни донесат пай?

– Струва ми се, че да – отвърна тя.

Невил доволно въздъхна.

– Обичате ли пай, лейди Лусинда?

Почти незабележима сянка на раздразнение помрачи за секунди чертите на лицето ѝ.

– Какъв пай, господин Бърбрук?

– О, какъвто и да е. Сладък, с билки, плодов, месен.

– Ами… – Тя се прокашля и се озърна наоколо, сякаш сградите и дърветата можеха да ѝ се притекат на помощ. – Аз… ъ… предполагам, че харесвам всякакви пайове.

И в тази минута на Грегъри му стана безпределно ясно, че Невил се бе влюбил до уши.

Горката лейди Лусинда.

Те прекосиха главната улица и се отправиха към поляната. Грегъри разтвори завивките и ги постла на земята. Лейди Лусинда, каквато си бе умница, седна първа и потупа мястото до себе си, за да се настани Невил, принуждавайки Грегъри и госпожица Уотсън да се наместят върху другата завивка.

А след това Грегъри се зае да покори сърцето на госпожица Уотсън.

ГЛАВА 4

В която нашата героиня дава съвет, нашият

герой го приема и всички преяждат с пай.

Той правеше всичко погрешно.

Луси надникна иззад рамото на господин Бърбрук, едва сдържайки се да не се намръщи. Господин Бриджъртън правеше геройски опити да спечели благосклонността на Хърмайн и Луси бе длъжна да признае, че при нормални обстоятелства, с различна жена, той лесно щеше да успее. Луси си спомни мнозинството момичета, които познаваше от училището на госпожица Мос – всяко от тях вече щеше да е лудо любено в него. Действително всяко едно от тях.

Но не и Хърмайъни.

Той доста се стараеше. Беше прекалено внимателен, прекалено грижлив, прекалено… прекалено… Ами прекалено влюбен, ако трябваше да бъдем честни, или поне прекалено увлечен.

Господин Бриджъртън беше чаровен, красив и очевидно умен, но Хърмайъни беше виждала това и преди. Луси дори не можеше да преброи джентълмените, ухажвали приятелката ѝ по съвсем същия начин. Някои бяха остроумни, други – настойчиви. Всички те я засипваха с цветя, поеми, бонбони – един дори ѝ подари кученце (което майката на Хърмайъни тутакси отказа да пусне в дома си, заявявайки на горкия джентълмен, че естествената среда на кучетата не включва обюсонски килими и китайски порцелан).

Но по същество всички бяха еднакви. Попиваха всяка нейна дума и я съзерцаваха сякаш беше гръцка богиня, слязла на земята, и всички се надпреварваха да нашепват в прекрасните ѝ уши най-изкусните и романтични комплименти. И никога не разбираха колко са лишени от оригиналност.

Ако господин Бриджъртън действително искаше да събуди интереса на Хърмайъни, трябваше да направи нещо различно.

– Още малко пай, лейди Лусинда? – любезно предложи господин Бърбрук.

– Да, моля – промърмори Луси само за да се залиса с рязането, докато обмисляше следващата си стъпка.

Наистина не желаеше Хърмайъни да пропилява живота си заради господин Едмъндс, а господин Бриджъртън беше идеален за нея. Само трябваше малко да му помогне.

– О, погледнете! – възкликна тя. – Хърмайъни няма пай.

– Няма пай? – ужасено ахна господин Бърбрук.

Луси го погледна и кокетно запримигва насреща му – умение, което, за съжаление, все още не бе усвоила.