На път за олтара

Текст добавлен: 20 апреля 2026, 23:30

Текст книги "На път за олтара"

Автор книги: Джулия Куин

Жанр:

Исторические любовные романы

сообщить о нарушении

Текущая страница: 22 (всего у книги 22 страниц)

Назад к карточке книги

Тя не отвори очи, обаче от устните ѝ се отрони звук, който на него му се стори като…

– Петнайсет ли каза? – попита я той.

Тя изсумтя, ала този път Грегъри я чу съвсем ясно:

– Шестнайсет.

– О, слава богу – въздъхна той, пусна ръката ѝ се свлече в най-близкия стол. – Ето. Ето, това е. Тя е добре. Тя ще бъде добре.

– Грегъри… – колебливо рече Питър.

– Нали ми каза, че трябва да я събудим.

– Да, направихме го – сковано призна Питър. – И е много добър знак, че успяхме. Обаче това не означава, че…

– Не го казвай – приглушено изръмжа Грегъри.

– Но ти трябва…

– Не го казвай!

Питър млъкна. Просто стоеше там и го гледаше ужасено. Изражението му бе смесица от жалост, състрадание и съжаление, и всичко, каквото никой не би желал да види върху лицето на някой лекар.

Грегъри уморено се облегна в стола. Беше изпълнил това, което се искаше от него. Успял бе да я събуди, макар и само за миг. Тя отново спеше, обърната с гръб и сгушена настрани.

– Направих това, което ми каза – тихо каза той. Погледна отново към Питър. – Направих това, което ми каза – повтори той, този път с по-остър тон.

– Знам – кротко се съгласи лекарят – и дори не мога да ти обясня колко успокояващо е това. Обаче не можем да приемем, че успехът ни е абсолютно сигурен.

Грегъри се опита да отвърне нещо, но гърлото му остана сковано. Отново го обзе парализиращият страх и сега едва си поемаше дъх. Ако само дишаше и нищо друго не правеше, може би нямаше да се разплаче пред своя приятел.

– Организмът ѝ трябва отново да събере сили след загубата на толкова много кръв – обясни му Питър. – Тя може още да поспи. И може – изкашля се притеснено той – никога да не се събуди.

– Разбира се, че ще се събуди – прекъсна го Хайъсинт остро. – Веднъж вече го направи, значи ще го повтори пак.

Докторът я изгледа мимолетно, преди отново да посвети цялото си внимание на Грегъри.

– Ако всичко върви добре, можем да очакваме пълно възстановяване. Но може да отнеме известно време – предупреди го той. – Не мога да съм сигурен колко кръв е изгубила. Не е изключено да бъдат необходими месеци, преди организмът ѝ напълно да укрепне.

Грегъри бавно кимна.

– Ще бъде доста изтощена. Вероятно ще се наложи да не става от леглото за около месец.

– Няма да ѝ хареса.

Питър се прокашля и продължи след неловка пауза.

– Ще изпратиш ли някой да ми съобщи, ако настъпи промяна?

Грегъри безмълвно кимна.

– Не – обади се Хайъсинт и пристъпи напред, за да препречи вратата, – аз имам още въпроси.

– Но аз нямам повече отговори – тихо рече лекарят.

Дори Хайъсинт не можеше да оспори това.

* * *

Когато настъпи утрото, ярко и безкрайно жизнерадостно, Грегъри се събуди в болничната стая на Луси, задрямал на стола до леглото ѝ. Тя още спеше, ала неспокойно, с обичайното сумтене, когато се наместваше в леглото. И точно тогава, за негово изумление, тя отвори очи.

– Луси? – Грегъри стисна ръката ѝ, но веднага се застави да разхлаби хватката си.

– Жадна съм – немощно промълви родилката.

Той кимна и моментално се втурна, за да ѝ налее чаша вода.

– Ти толкова ме… не можах – Но нищо повече не успя да издума. Гласът му се разчупи на стотици късчета, за да завърши с внезапно изхлипване. Застина, с гръб към нея, опитвайки да се овладее. Ръката му трепереше и водата се разля върху ръкава му.

Чу как Луси се напряга да произнесе името му. Знаеше, че трябва да се стегне. Тя беше тази, която едва не бе умряла. Нямаше правото да рухва точно когато тя се нуждаеше от него.

Пое дълбоко дъх. После още веднъж.

– Ето, че се събуди. – Опита се да поддържа спокоен тон, когато пак се обърна към нея. Поднесе чашата към устните ѝ, после веднага осъзна грешката си. Тя бе прекалено обезсилена, за да държи чашата в ръце, а още по-трудно ѝ бе да остане седнала в леглото.

Грегъри остави чашата на близката масичка, после я прегърна нежно през раменете, за да ѝ помогне леко да се надигне.

– Почакай да наглася възглавниците – промърмори, докато ги наместваше и набухваше, докато се убеди, че ще ѝ е удобно. Сетне поднесе чашата към устните ѝ и леко я наклони. Луси отпи и се отпусна назад, задъхана от усилието.

Грегъри я наблюдаваше мълчаливо. Не можеше да повярва, че бе отпила само няколко капки вода.

– Трябва да пийнеш още – рече той.

Тя кимна едва забележимо и отрони тихо:

– След малко.

– Ще ти бъде ли по-лесно с лъжица?

Тя затвори очи и кимна изнемощяло.

Той огледа стаята. Снощи някой му беше донесъл чаша чай и още не бяха разчистили. Може би не са искали да го събудят. Грегъри реши, че бързината е по-важна от чистотата и взе лъжичката от захарницата. После си каза, че малко захар може да е добре дошла за Луси, затова взе и захарницата.

– Ето, сега съм готов – продума и приближи лъжичката с вода към устата ѝ. – Искаш ли и малко захар?

Тя кимна и той посипа малко захар върху езика ѝ.

– Какво стана? – попита го тя.

Той я изгледа смаяно.

– Не помниш ли?

Тя примигна няколко пъти.

– Имах кръвотечение ли?

– Доста – отвърна съпругът ѝ задавено. Не можеше да продължи. Не искаше да описва на какъв ужасяващ порой от кръв бе станал свидетел. Не искаше тя да узнае и честно казано предпочиташе да забрави целия този кошмар.

Веждата ѝ се сбърчи и главата ѝ се наклони настрани. След миг Грегъри се досети, че тя иска да погледне към подножието на леглото.

– Всичко почистихме – обясни ѝ и устните му се извиха в лека усмивка. Толкова типично за Луси – винаги искаше всичко да е в ред.

Тя леко кимна и додаде:

– Уморена съм.

– Доктор Джарвис каза, че още няколко месеца ще се чувстваш отпаднала. Предполагам, че известно време ще се наложи да останеш в леглото.

Тя изпъшка, но дори и този звук бе едва доловим.

– Мразя да се излежавам в леглото.

Той се усмихна. Луси винаги беше изключително енергична и волева натура. Обичаше да се суети наоколо, да оправя разни бъркотии, да прави всичко възможно, така че всички да са щастливи. Бездействието я убиваше.

Лоша метафора, но вярна.

Той се наклони към нея със строго и решително изражение.

– Ще останеш в леглото дори ако се наложи да те завържа с въжета.

– Ти не си такъв – веднага го опроверга тя, като дори леко вирна брадичка. Той си каза, че тя се опитва да си придаде безгрижно изражение, но очевидно ѝ липсваше енергия да се държи дръзко. Отново затвори очи и леко въздъхна.

– Веднъж го направих – припомни ѝ той.

Тя издаде странен звук, който можеше да мине за смях.

– Направи го, нали?

Грегъри се приведе над нея и съвсем нежно я целуна по устните.

– Спасих положението.

– Ти винаги спасяваш положението.

– Не – преглътна той. – Това си ти.

Погледите им се преплетоха. Грегъри усети как нещо в него се пречупва и за миг му се стори, че отново ще започне да ридае. Но тогава тя, сякаш предусетила, че той вътрешно се разкъсва, сви рамене и рече:

– И без това сега не мога да помръдна.

Тъй като донякъде се бе успокоил, той стана, за да почисти трохите от бисквитата върху подноса.

– Спомни си това след седмица.

Не се съмняваше, че тя ще се опита да стане от леглото много по-рано, отколкото бе препоръчано.

– Къде са бебетата?

Грегъри изчака малко, преди да се обърне към нея.

– Не знам – бавно отвърна. Мили боже, напълно ги бе забравил. – Предполагам, че са в детската. И двете са добре. Розови и шумни и всичко, което се очаква да бъдат.

Луси вяло се усмихна и още веднъж уморено изпъшка.

– Може ли да ги видя?

– Разбира се. Веднага ще изпратя някой да ги донесе.

– Само че без другите деца – добави Луси и очите ѝ се замъглиха. – Не искам да ме виждат такава.

– Мисля, че си прекрасна – заяви той. Приближи се до леглото и приседна откъм единия му край. – Мисля, че си най-красивото създание, което някога съм виждал.

– Престани. – Луси никога не бе харесвала прекалено ласкавите комплименти. Той обаче забеляза как устните ѝ леко потрепнаха, нещо между усмивка и ридание.

– Катарин беше вчера тук – каза ѝ той.

Очите ѝ пак се отвориха.

– Не, не, не се притеснявай – побърза да я успокои той. – Казах ѝ, че просто спиш. Което и правеше. Тя не се разтревожи.

– Сигурен ли си?

Съпругът ѝ кимна.

– Нарече те Ла ла ла Луси.

Луси се усмихна.

– Тя е невероятна.

– Прилича на теб.

– Не заради това е неве…

– Точно заради това е – прекъсна я той с усмивка. – Почти забравих да ти кажа, тя измисли имена на бебетата.

– Мислех, че ти си ги измислил.

– Направих го. Ето, пийни още малко вода. – Замълча за малко, за да ѝ даде да пийне още вода. Реши, че засега най-важното е да я разсейва. Ще ѝ говори малко за това, малко за онова и така неусетно Луси щеше да изпие цяла чаша с вода. – Катарин измисли вторите имена на бебетата. Франческа Хайъсинт и Елоиз Луси.

– Елоиз…?

– Луси – довърши той вместо нея. – Елоиз Луси, не е ли прекрасно?

За негова изненада тя не възрази. Само кимна едва забележимо с просълзени очи.

– Тя каза, че ти си най-добрата майка на света – нежно добави той.

Сега Луси се разплака, големи сълзи безмълвно се търколиха от очите ѝ.

– Искаш ли сега да ти донеса бебетата? – попита той.

– Моля те – кимна тя. – И… – внезапно млъкна, а Грегъри забеляза как съпругата му преглътна с усилие. – И доведи и останалите.

– Сигурна ли си?

Тя отново кимна.

– Ако ми помогнеш да се облегна, да бъда по-стабилно изправена, мисля, че ще се справя с прегръдките и целувките.

Най-после сълзите, които досега толкова старателно бе сдържал, рукнаха от очите му.

– Не мога да измисля нещо друго, което по-бързо да ти помогне да се възстановиш. – Отиде до вратата и там се спря, после се извърна към нея, с ръка върху дръжката на вратата. – Обичам те, Ла ла ла Луси.

– И аз те обичам.

* * *

Луси реши, че Грегъри явно бе казал на децата да се държат колкото може по-прилично, защото, когато изпълниха стаята (съвсем точно подредени от най-голямото дете към най-малкото, а главичките им оформиха очарователна жива стълба), бяха много тихи и бързо си намериха места покрай стените, послушно скръстили ръце отпред.

Луси нямаше представа кои бяха тези деца. Нейните деца никога не бяха толкова мирни и кротки.

– Много е самотно тук – рече Луси.

Те тутакси щяха да се струпат около леглото ѝ, ако Грегъри не бе възпрял оживената бутаница със звучното предупреждение:

– По-кротко!

Все пак се оказа, че не тази категорична заповед спаси положението, колкото намесата на двете му ръце, които не позволиха на поне три от децата да се покатерят върху леглото.

– Мимзи не ми дава да видя бебетата – оплака се четиригодишният Бен.

– Защото се къпеш веднъж месечно – възрази му Антъни, по-голям с две години.

– Как е възможно това? – удиви се Грегъри.

– Той е много потаен – осведоми го Дафни. Тя се опитваше да се прокрадне по-близо до Луси, затова думите ѝ бяха приглушени.

– Ама как да е потаен, като смърди така силно? – попита Хърмайъни.

– Всеки ден се търкалям в цветята – надменно оповести Бен.

Луси замълча за миг, след което реши, че ще е най-добре да не обръща внимание на казаното от сина си.

– Ъ, и кои бяха тези цветя?

– Ами, не са розовите храсти – отвърна той възмутено, сякаш не можеше да повярва, че го бе попитала.

Дафни се наведе към него и леко го помириса.

– Мирише на божури – обяви тя.

– Не можеш да прецениш това само с едно помирисване – отсече Хърмайъни сърдито. Разликата във възрастта на двете момичета беше само година и половина, така че, ако не споделяха шепнешком тайните си, двете се препираха като…

Ами, всъщност като истински Бриджъртън.

– Аз имам много чувствителен нос – похвали се Дафни и се огледа, очаквайки някой да го потвърди.

– Миризмата на божурите е много лесно различима – подкрепи я Катарин.

Тя беше седнала в далечния край на леглото заедно с Ричард. Луси се запита дали те двамата не се смятаха за прекалено големи, за да се присъединят към боричкането кой да се добере до възглавниците на майка им. Всички вече бяха толкова пораснали. Дори и малкият Колин вече не беше бебе.

– Мамо? – извика той натъжено.

– Ела тук, сладурче – промърмори тя и посегна към него.

Той беше дребен, пухкав, с издути бузки и клатушкащи се крачета и тя действително смяташе, че ще е последното ѝ дете. Но сега се беше сдобила с още две, сгушени в люлките си, очакващи да получат своите имена.

Елоиз Луси и Франческа Хайъсинт. Наистина имаха страхотни съименнички.

– Обичам те, мамо – каза Колин и притисна малкото си топло лице към извивката на врата ѝ.

– И аз те обичам – задавено промълви Луси. – Обичам ви всичките.

– Тогава кога ще станеш от леглото? – попита Бен.

– Още не съм сигурна. Ужасно съм уморена. Може би след няколко седмици.

– След няколко седмици? – повтори той като ехо, втрещен от дългия срок.

– Ще видим – промърмори тя, а после се усмихна. – Но вече се чувствам по-добре.

И действително беше така. Все още беше изтощена, повече от всеки друг път. Усещаше ръцете си натежали, краката си тежки като греди, но на сърцето ѝ беше леко, та чак ѝ идеше да запее.

– Обичам всеки един от вас – внезапно обяви тя. – Теб – обърна се към Катарин – и теб, и теб, и теб, и теб, и теб, и теб. И двете бебета в детската стая.

– А дори още не ги познаваш – изтъкна Хърмайъни.

– Знам, че ги обичам. – Тя погледна към Грегъри. Той стоеше до вратата, където нито едно от децата не можеше да го види. Сълзи се стичаха по лицето му. – И знам, че и теб те обичам – нежно добави тя.

Той кимна, после избърса лицето си с опакото на дланта си.

– Майка ви се нуждае от почивка – заяви, а Луси се запита дали малчуганите доловиха колко задавен прозвуча гласът му.

Но дори и да бяха доловили, не казаха нито дума. Малко помърмориха на излизане, но се изнизаха навън също толкова благоприлично, колкото и на влизане. Грегъри последен напусна стаята, но преди да затвори вратата, надникна отново вътре и ѝ обеща:

– Скоро ще се върна.

Тя му кимна в отговор, после пак се отпусна в леглото.

– Всички ви обичам – повтори Луси, сякаш тези думи пораждаха усмивката ѝ. – Обичам всеки един от вас.

И това бе истина. Обичаше ги от все сърце.

* * *

23 юни 1840

Кътбанк Манър Норт

Уинкфилйд, Бъркс

Скъпи мой Гарет,

Забавих се в Бъркшир. Раждането на близнаците бе доста драматично, а Луси трябва да пази леглото най-малко месец. Брат ми казва, че може да се справи без мен, но това е толкова невярно, че чак е смешно. Самата Луси ме помоли да остана, но се постара той да не я чуе; човек винаги трябва да се съобразява с чувствителността на мъжете около нас. (Знам, че ще ми простиш това мнение; дори ти си длъжен да признаеш, че жените са по-полезни в болничната стая.)

Много добре стана, че бях тук. Не съм сигурна дали тя щеше да оцелее след раждането без мен. Изгуби ужасно много кръв и имаше моменти, когато не бяхме сигурни дали изобщо ще се събуди. Наложи се насаме да я скастря доста сурово. Не си спомням точните думи, но може да съм заплашила, че ще я осакатя, за да я стресна. И може дори да съм наблегнала на предупрежденията си, добавяйки: „Знаеш, че ще го направя“.

Разбира се, говорех, водена от предположението, че тя е прекалено слаба, за да долови противоречието в заплахата ми – ако не се събудеше, нямаше да има значение дали ще я осакатя.

Сигурна съм, че в момента се смееш. Но когато тя се събуди, хвърли предпазлив поглед към мен и сърдечно прошепна: „Благодаря ти“.

Така че ще остана тук още малко. Макар че ужасно ми липсваш. В такива времена осъзнаваш кое наистина е важно. Луси преди време обяви, че обича всички нас. Предполагам, че и двамата знаем, че аз никога не съм притежавала търпение за подобна любов, но със сигурност обичам теб. И нея. И Изабела, и Джордж. И Грегъри. И всъщност още доста хора.

Действително съм щастлива жена.

Това любяща съпруга,

Хайъсинт