Текст книги "На път за олтара"

Автор книги: Джулия Куин

сообщить о нарушении

Текущая страница: 20 (всего у книги 22 страниц)

– За бога, не се съпротивлявай – промърмори той. – И без това няма да ти се наложи да правиш нещо необичайно. Единствената разлика е, че ще имаш публика.

– Публика?

– Не е много прилично, но така ще имам доказателство.

Тя започна да се съпротивлява още по-ревностно и успя да освободи едната си ръка дотолкова, че да я размаха диво във въздуха. Той бързо я хвана, но Луси се възползва от моментното отклонение на вниманието му и здравата го ритна в пищяла.

– Проклятие! – изруга той и я дръпна по-близо. – Престани!

Тя отново го изрита, като при това преобърна едно празно нощно гърне.

– Престани! – Той притисна нещо към ребрата ѝ. – Веднага!

Луси мигом застина.

– Това нож ли е? – прошепна.

– Запомни това – заканително заговори той, а горещият му дъх лъхна неприятно ухото ѝ. – Не мога да те убия, но мога да ти причиня голяма болка.

Тя с усилие сподави риданието си.

– Аз съм твоя племенница.

– Не ме е грижа.

Луси преглътна и попита с тих глас:

– Изобщо някога било ли те е грижа?

Той я побутна към вратата.

– Да ме е грижа?

Тя кимна.

За миг се възцари тишина, която Луси нямаше намерение да прекъсва. Не можеше да види лицето на чичо си, не долови промяна в стойката му. Не можеше да направи нищо, освен да се взира във вратата, докато ръката му се протегна към дръжката.

И тогава той каза:

– Не.

Е, получи отговор.

– Ти беше задължение – поясни той. – Задължение, което изпълних и от което с удоволствие се отървах. А сега ела с мен и не казвай нито дума.

Луси кимна. Ножът се притискаше силно в ребрата ѝ и тя вече бе чула тихия раздиращ звук, когато острието проникна през плътната тъкан на корсажа.

Не се възпротиви, когато я поведе надолу по коридора към стълбите. Грегъри беше тук, не спираше да си повтаря. Беше тук и щеше да я намери. Фенсуърт Хаус бе голяма къща, но все пак не беше крепост. Имаше ограничен брой места, където да я скрие.

А в балната зала на първия етаж се забавляваха стотици гости.

Освен това лорд Хейзълби едва ли щеше да се съгласи с подобна лудост.

Имаше поне десетина причини планът на чичо ѝ да не успее.

Десетина. А може би повече. А на нея ѝ бе нужна една – само една, за да осуети намеренията му.

Но тези мисли ѝ донесоха малка утеха, когато той спря и завърза очите ѝ.

И стана още по-малка, когато я натика в една стая, завря я в единия ъгъл и завърза ръцете и краката ѝ.

– Ще се върна.

Луси чу как прекосява стаята и от устните ѝ се изстреля една-единствена дума – един въпрос, който имаше значение…

– Защо?

Стъпките спряха.

– Защо, чичо Робърт?

Не се отнасяше само за семейната чест. Нима тя вече не бе доказала, че бе готова да се пожертва заради нея? Не трябваше ли да ѝ вярва?

– Защо? – отново попита, мислено молейки се да му е останала някаква съвест. Със сигурност не би могъл толкова много години да се грижи за нея и Ричард, без да има чувство за справедливост.

– Знаеш защо – каза той накрая, но Луси разбра, че лъже. Прекалено дълго бе мълчал, преди да отговори.

– Върви тогава – горчиво рече тя. Нямаше смисъл да го задържа. Щеше да бъде по-добре, ако Грегъри я намери сама.

Ала той не помръдна. Дори през кърпата на лицето тя долови недоверието му.

– Какво чакаш? – извика младото момиче.

– Не съм сигурен – бавно отвърна той и тя го чу как се обърна.

Стъпките приближиха.

Бавно.

Бавно.

И тогава…

* * *

– Къде е тя? – ахна Хърмайъни.

Грегъри влезе в малката стая и внимателно се огледа – срязаните шалове, прекатуреното нощно гърне.

– Някой я е отвел – мрачно заяви младият мъж.

– Чичо ѝ?

– Или Давънпорт. Само те двамата имат основание да… – Той поклати глава. – Не, те не могат да ѝ навредят. За тях е важно бракът да бъде законен и обвързващ. И дългосрочен. Давънпорт иска Луси да му роди наследник.

Хърмайъни кимна.

Грегъри се извърна към нея.

– Познавате къщата. Къде би могла да е тя?

Хърмайъни поклати глава.

– Не знам. Не знам. Ако е бил чичо й…

– Предположете, че е чичо ѝ – настоя Грегъри. Не беше сигурен, че Давънпорт беше достатъчно ловък, за да похити Луси, а ако това, което бе казал Хейзълби за баща си, бе вярно, то Робърт Абърнати беше човекът с тайните.

Той беше този, който имаше какво да изгуби.

– Кабинета – прошепна Хърмайъни. – Той винаги е в кабинета си.

– Къде се намира той?

– На първия етаж. Прозорците гледат към задния двор.

– Не би рискувал. Прекалено близо е до балната зала.

– Тогава спалнята му. Ако иска да скрие Луси по-далече от хорските очи, ще я заведе там. Или в нейната спалня.

Грегъри я хвана за ръката и я поведе навън през вратата. Двамата се спуснаха по тесните извити стълби и спряха пред вратата, която водеше от стълбата за прислугата към площадката на втория етаж.

– Покажете ми вратата на спалнята му – каза Грегъри, – а после вървете.

– Няма да…

– Намерете съпруга си – нареди той. – И го доведете.

За миг Хърмайъни се поколеба, но после кимна в знак на съгласие и му посочи спалнята на чичо Робърт.

– Вървете – каза Грегъри. – Побързайте.

Тя хукна надолу стълбите, Грегъри предпазливо пое по коридора. Стигна до вратата, която му бе посочила Хърмайъни, и внимателно притисна ухо до вратата.

– Какво чакаш?

Беше гласът на Луси. Приглушен заради тежката дървена врата, но беше той.

– Не знам – разнесе се мъжки глас и Грегъри установи, че не може да определи на кого е. Водил бе няколко разговора с лорд Давънпорт и нито един с чичо ѝ. Нямаше представа кой от двамата държеше Луси в плен.

Затаи дъх и бавно завъртя дръжката.

С лявата си ръка.

В дясната държеше пистолета.

Господ да им е на помощ на всички, ако се наложеше да го използва.

Успя да открехне вратата – достатъчно, за да надникне, без да го забележат.

Сърцето му спря.

Луси беше завързана, с превръзка на очите, свита в далечния ъгъл на стаята. Чичо ѝ стоеше пред нея с насочен към челото ѝ пистолет.

– Какво си намислила? – попита той с вледеняващо спокоен глас.

Луси не проговори, но брадичката ѝ трепереше, сякаш се опитваше със сетни сили да държи главата си изправена.

– Защо искаш да си тръгна? – заплашително попита той.

– Не знам.

– Кажи ми. – Мъжът се хвърли напред и заби пистолета в ребрата и. А после, когато тя не отговори достатъчно бързо, дръпна рязко превръзката от очите ѝ и завря лице в нейното. – Казвай!

– Защото не мога да понасям чакането – прошепна тя с треперещ глас. – Защото…

Грегъри пристъпи тихо в стаята и насочи пистолета си в гърба на Робърт Абърнати.

– Освободете я.

Чичото на Луси замръзна.

Грегъри сложи пръст на спусъка.

– Освободете Луси и бавно се отдръпнете.

– Не мисля, че ще стане – заяви Абърнати и леко се извърна, за да може Грегъри да види, че сега дулото на пистолета е опряно в слепоочието на Луси.

Някак си Грегъри успя да запази самообладание. Не проумяваше как, но ръката му продължи да стиска здраво пистолета. Дори не трепна.

– Хвърли оръжието! – заповяда Абърнати.

Грегъри не помръдна. Погледът му се стрелна към Луси, после обратно към чичо ѝ. Дали щеше да я нарани? Би ли могъл? Грегъри все още не беше сигурен защо Робърт Абърнати искаше Луси да се омъжи за Хейзълби, но беше очевидно, че това бе желанието му.

Което означаваше, че не можеше да я убие.

Грегъри стисна зъби и още по-здраво обхвана дръжката на пистолета.

– Освободете Луси – процеди с тих, но уверен глас.

– Хвърли оръжието! – изрева Абърнати и от устните на Луси се изтръгна ужасяващ, задавен звук, когато другата му ръка я смушка силно в ребрата.

Господи, той беше луд! Очите му диво обхождаха стаята, а ръката му – тази с пистолета – трепереше.

Безумецът щеше да я застреля. Грегъри го разбра и му призля. Каквото и да бе направил Робърт Абърнати, той знаеше, че вече нямаше какво да губи. И не му пукаше кого щеше да завлече на онзи свят.

Без да откъсва поглед от чичото на Луси, Грегъри бавно се приведе напред.

– Не го прави! – извика Луси. – Той няма да ме нарани. Не може.

– О, напротив, мога – отвърна чичо ѝ и се усмихна.

Кръвта на Грегъри застина във вените му. Щеше да се опита – мили боже, щеше да се опита с всички сили двамата с Луси да излязат живи и невредими от този ад, но ако трябваше да се избира – ако само единият от тях можеше да излезе през тази врата…

Щеше да бъде Луси.

Това, осъзна младият мъж, беше любовта. Да, това бе чувството за справедливост. И това беше страстта и прекрасната увереност, че ще бъде щастлив да се събужда до нея през остатъка от живота си.

Но имаше нещо повече. Това бе чувството, тази убеденост, че би дал живота си за нея. Не можеше да има съмнение. Нито колебание. Ако хвърли пистолета, Робърт Абърнати със сигурност щеше да го застреля.

Но Луси щеше да живее.

Грегъри приклекна до самия под.

– Не я наранявайте – тихо промълви.

– Не хвърляй пистолета! – изкрещя Луси. – Той няма…

– Млъквай! – сряза я Абърнати и дулото на пистолета се притисна още по-силно в нея.

– Нито дума повече, Луси! – предупреди я Грегъри.

Все още не беше сигурен как, дявол да го вземе, щеше да се измъкне от това, но знаеше, че не бива да ядосва Робърт Абърнати и да направи всичко възможно той да запази разсъдъка си.

Луси отвори уста, но очите им се срещнаха…

И тя я затвори.

Вярваше му. Мили боже, тя му вярваше, че ще запази и двамата в безопасност, а Грегъри се чувстваше като измамник, защото всичко, което правеше, беше да печели време, за да опази куршумите в пистолетите, докато някой дойде.

– Няма да ви нараня, Абърнати – рече Грегъри.

– Тогава хвърли оръжието.

Ръката на Грегъри остана изпъната, но пистолетът сега сочеше настрани и в следващия момент трябваше да го сложи на пода.

Но той не го направи.

– Защо настоявате да я омъжите за Хейзълби? – попита, без да отделя поглед от лицето на Абърнати.

– Тя не ти ли каза? – презрително попита той.

– Тя ми каза това, което вие сте ѝ казали.

Чичото на Луси започна да трепери.

– Говорих с лорд Фенсуърт – тихо рече Грегъри. – Той остана доста изненадан от характеристиката, която сте направили на баща му.

Робърт Абърнати не отговори, но гърлото му се движеше, адамовата ябълка подскачаше нагоре и надолу, докато конвулсивно преглъщаше.

– Всъщност – продължи Грегъри – той е напълно уверен, че грешите. – Говореше със спокоен, равен глас. Без насмешка. Сякаш бяха на светски прием. Не искаше да предизвиква Абърнати; искаше само да поддържа разговора.

– Ричард нищо не знае – отвърна чичото на Луси.

– Говорих също и с лорд Хейзълби – осведоми го Грегъри. – Той също беше изненадан. Не е подозирал, че баща му ви изнудва.

Чичото на Луси го изгледа кръвнишки.

– В момента той разговаря с него – тихо додаде Грегъри.

Никой не проговори. Нито помръдна. От напрежение мускулите на Грегъри го заболяха. Вероятно няколко минути стоеше приведен, балансирайки на пети. Ръката му, все още изпъната, държеше стабилно пистолета, насочен встрани.

Погледна към оръжието.

После към Луси.

Тя поклати глава. Бавно, почти незабележимо. Устните ѝ не издадоха нито звук, но той лесно разбра какво иска да му каже.

Върви си.

И моля те.

За свое изумление, Грегъри усети, че се усмихва. Тръсна глава и прошепна:

– Никога.

– Какво каза? – излая Абърнати.

Грегъри изрече единственото, което му дойде наум.

– Обичам племенницата ви.

Абърнати го погледна, сякаш бе полудял.

– Пет пари не давам.

Грегъри реши да рискува.

– Обичам я достатъчно, за да запазя тайните ви.

Робърт Абърнати пребледня. Кръвта напълно се отцеди от лицето му и той застина като вкаменен.

– Били сте вие – тихо каза Грегъри.

Луси рязко извърна глава.

– Чичо Ричард?

– Млъквай! – злобно изръмжа той.

– Нима си ме излъгал? – настоя Луси, а гласът ѝ се прекърши от болка. – Излъгал ли си ме?

– Луси, недей – предупреди я Грегъри.

Но тя вече клатеше глава и нищо не можеше да я спре.

– Не е бил баща ми, нали? Бил си ти. Лорд Давънпорт е изнудвал теб заради твоите престъпления.

Чичо ѝ нищо не каза, но Луси и Грегъри видяха истината в очите му.

– О, чичо Робърт – прошепна тъжно тя, – как си могъл?

– Аз нямах нищо – изсъска той. – нищо. Само останките, които баща ти ми подхвърляше.

Изведнъж лицето на Луси стана пепелявосиво.

– Ти ли си го убил?

– Не – отвърна чичо ѝ. Но нищо друго. Само едно кратко „не“.

– Моля те – с тънък и умолителен глас продължи Луси, – не ме лъжи. Не и за това.

Чичо ѝ раздразнено въздъхна и рече:

– Знам само това, което ми казаха властите. Той е бил намерен близо до игрален дом, прострелян в гърдите и обран.

За миг Луси остана втренчена в него, после очите ѝ се напълниха със сълзи и кратко кимна.

Грегъри бавно се изправи.

– Всичко свърши, Абърнати. Хейзълби знае, както и Фенсуърт. Вие не можете да принудите Луси да се подчини на заповедите ви.

Чичото на Луси я сграбчи още по-плътно.

– Мога да я използвам, за да избягам.

– Естествено, че можете. Като я пуснете.

Абърнати се изсмя. Горчиво и язвително.

– Ние няма да спечелим нищо, ако ви издадем – внимателно подхвана Грегъри. – По-добре да ви позволим тихо да напуснете страната.

– Никога няма да бъде тихо – подигравателно изсумтя Абърнати. – Ако тя не се омъжи за онова извратено конте, Давънпорт ще крещи оттук до Шотландия. И семейството ще бъде погубено.

– Не – поклати глава Грегъри. – Няма да бъде погубено. Вие никога не сте били граф. Нито техен баща. Да, ще има скандал; това не може да се избегне. Но братът на Луси няма да изгуби титлата си, а всичко ще отшуми, когато хората си спомнят, че никога не са ви харесвали.

С едно бързо движение Абърнати премести дулото на оръжието от корема ѝ и го опря в шията ѝ.

– Внимавай какво говориш – процеди той.

Грегъри пребледня и отстъпи крачка назад.

И тогава всички го чуха.

Трополенето на стъпки. Тичащи по коридора.

– Свалете оръжието – помоли го Грегъри. – Имате само миг, преди да…

Вратата се разтвори. Ричард, Хейзълби, Давънпорт, Хърмайъни – всички нахлуха в стаята, неподозиращи за драматичните събития, разиграващи се вътре.

Чичото на Луси отскочи назад и като обезумял насочи пистолета към тях.

– Махайте се! Всички!

Очите му се стрелкаха като на подгонено животно, а ръката му се местеше напред и назад, целейки се във всеки подред.

Ричард смело пристъпи напред.

– Негодник! – изсъска младият граф. – Ще се погрижа да…

Пистолетът изгърмя.

Грегъри с ужас видя как Луси се свлече на земята. От гърлото му се изтръгна животински вик; той вдигна пистолета.

И се прицели.

Стреля.

За пръв път в живота си улучи целта.

Е, почти.

* * *

Чичото на Луси не беше едър мъж, но при все това ѝ причини болка, когато се стовари отгоре ѝ. Тежестта му я притисна, изтласквайки въздуха от дробовете ѝ, тя се задави и задъха. Затвори очи.

– Луси!

Грегъри като обезумял я издърпваше изпод чичо ѝ.

– Къде си ранена? – извика той, а ръцете му трескаво шареха навсякъде в търсене на раната.

– Аз не съм… – Тя едва смогваше да си поеме дъх. – Той не ме… – Сведе поглед към гърдите си. Корсажът ѝ бе пропит с кръв. – О, господи!

– Не мога да намеря раната – прошепна Грегъри. Улови брадичката ѝ и повдигна лицето ѝ, за да го гледа в очите.

И тя почти не го позна.

Очите му… красивите му лешникови очи… изглеждаха помътнели, почти празни. Като че ли някой бе угасил живеца в него, бе отнел… душата му.

– Луси – изхриптя той, – моля те. Говори с мен.

– Не съм ранена – най-накрая успя да отрони тя.

Ръцете му застинаха.

– Кръвта.

– Не е моя.

Без да откъсва очи от неговите, тя притисна ръка към бузата му. Той трепереше. О, господи, той трепереше. Луси никога не го бе виждала в такова състояние, не си бе представяла, че би могъл да стигне дотук.

Изражението в очите му… Сега го разбра. Беше ужас.

– Не съм ранена – прошепна тя. – Моля те… недей… всичко е наред, скъпи. – Не си даваше сметка какво говори; искаше просто да го успокои.

Грегъри дишаше пресекливо, а когато заговори, думите бяха накъсани, недовършени.

– Помислих, че аз… дори не знам какво помислих.

Пръстът ѝ напипа нещо мокро и тя нежно го избърса.

– Вече всичко свърши – промълви тя. – Вече всичко свърши и… – Внезапно осъзна, че стаята е пълна с други хора. – Ами, мисля, че свърши – колебливо добави и се надигна, за да седне.

Мъртъв ли беше чичо ѝ? Знаеше, че беше прострелян. От Грегъри или от Ричард, не знаеше точно от кого. И двамата бяха стреляли едновременно.

Оказа се, че чичо Робърт не беше смъртно ранен. Той допълзя до стената и се подпря на нея, притискайки ръка към рамото си. Взираше се напред с примиреното изражение на победен.

Луси намръщено го изгледа.

– Имаш късмет, че той е лош стрелец.

Грегъри само изсумтя.

В другия ъгъл Ричард и Хърмайъни се бяха вкопчили един в друг, но и двамата бяха невредими. Лорд Давънпорт крещеше нещо, Луси не бе сигурна какво, а лорд Хейзълби – мили боже, нейният съпруг – се бе облегнал небрежно на рамката и наблюдаваше сцената.

Улови погледа ѝ и ѝ се усмихна. Съвсем леко. Естествено, без да разтваря устни; той никога не се усмихваше широко.

– Съжалявам – рече Луси.

– Недейте.

Грегъри се изправи на колене редом с нея и закрилнически обви ръка около рамото ѝ. Хейзълби развеселено ги съзерцаваше, може би дори с отсянка на удоволствие.

– Все още ли желаете да анулираме нашия брак? – попита той.

Луси кимна.

– Още утре ще уредя подготвянето на документите.

– Сигурен ли сте? – разтревожи се Луси. Той беше добър човек и тя не искаше репутацията му да пострада.

– Луси!

Тя бързо се извърна към Грегъри.

– Съжалявам. Аз нямах предвид… аз просто…

Хейзълби безгрижно махна с ръка.

– Моля ви, не се притеснявайте. Това е най-доброто нещо, което навярно би могло да се случи. Стрелба, изнудване, предателство… Сега никой изобщо няма да гледа на мен като на причина за анулирането.

– О. Ами, това е добре – зарадва се Луси. Изправи се на крака, все пак трябваше да спази правилата на приличие, имайки предвид колко благородно се държеше той. – Но вие все още имате нужда от съпруга, нали? Защото мога да ви помогна да си намерите подходяща, когато всичко се уреди.

Очите на Грегъри едва не изхвръкнаха от орбитите.

– Мили боже, Луси!

Тя го наблюдаваше, докато той се изправяше.

– Имам чувството, че трябва да оправя нещата. Той мислеше, че получава съпруга. Не е съвсем честно да остане с празни ръце.

Грегъри затвори очи.

– Добре че толкова много те обичам – рече уморено, – защото в противен случай щеше да се наложи да ти сложа намордник.

От изумление ченето и увисна.

– Грегъри! – извика тя, последвано от: – Хърмайъни!

– Извинете! – Хърмайъни притискаше длан към устата си, за да сподави смеха си. – Но вие двамата сте си лика-прилика!

Хейзълби влезе в стаята и подаде на чичо ѝ носна кърпичка.

– Вземете, трябва да спрете кръвта – промърмори. Обърна се към Луси. – Аз действително не искам съпруга, както сигурен съм, знаете, но предполагам, че трябва да намеря начин да създам наследник, иначе титлата ще се наследи от моя противен братовчед. А това би бил истински позор. Камарата на лордовете сигурно ще се саморазпусне, ако той реши да заеме място в редиците ѝ.

Луси само го погледна и недоумяващо примигна.

Хейзълби се усмихна.

– Затова, да, ще ви бъда благодарен, ако ми намерите някоя подходяща дама.

– Разбира се – промърмори тя.

– Ще имате нужда и от моето одобрение – разфуча се лорд Давънпорт, излизайки напред.

Грегъри се извърна към него с неприкрито отвращение.

– Съветвам ви да замълчите – изрече презрително. – Незабавно.

Давънпорт обидено изпухтя, но побърза да отстъпи назад.

– Имаш ли представа с кого говориш, жалко кутре?

Грегъри присви очи насреща му.

– На човек с много несигурно положение.

– Моля? – изфъфли лорд Давънпорт.

– Веднага ще прекратите изнудването си – рязко заяви Грегъри.

Лорд Давънпорт тръсна глава към чичото на Луси.

– Той е бил предател!

– А вие сте предпочели да не го издадете – сряза го Грегъри, – което, предполагам, че кралят ще сметне за не по-малко осъдително.

Лорд Давънпорт политна назад, сякаш го бяха ударили.

Грегъри притегли Луси към себе си.

– А вие – обърна се към Абърнати, – ще напуснете страната. Утре. И не се връщайте.

– Аз ще заплатя пътуването му – обади се Ричард. – Но нищо повече.

– Вие сте много по-щедър, отколкото бих бил аз на ваше място – промърмори Грегъри.

– Искам той да замине – напрегнато отвърна Ричард. – Ако мога да ускоря отпътуването му, с радост ще поема разходите.

Грегъри се извърна към Давънпорт.

– Вие никога няма да кажете нито дума за случилото се. Ясно ли е? А на вас – обърна се Хейзълби, – много благодаря.

В отговор Хейзълби изискано кимна.

– Не мога да се въздържа. Аз съм романтик. – Сви рамене. – Това качество често ни навлича неприятности, но не можем да променим нашата природа, нали?

Грегъри охотно кимна в знак на съгласие и широко се усмихна.

– Нямате представа колко сте прав – промърмори и улови ръката на Луси.

Не можеше да понася да е разделен от нея, дори да е само с няколко сантиметра.

Пръстите им се преплетоха и той сведе поглед към нея. Очите ѝ сияеха от любов, а Грегъри бе обхванат от непреодолимото желание да се разсмее. Само защото беше жив и можеше.

Само защото я обичаше.

Но в този миг забеляза, че устните ѝ потрепват. А ъгълчетата на устата ѝ леко се повдигат от едва сдържан смях.

И тогава, пред погледите на най-чудатата група свидетели той бурно я прегърна и я целуна с цялата си душа на безнадежден романтик.

След известно време – достатъчно дълго – лорд Хейзълби се прокашля.

Хърмайъни се преструваше, че гледа настрани, а Ричард промърмори:

– Що се отнася до сватбата…

Грегъри с огромна неохота се отдръпна от своята любима. Погледна наляво. Погледна надясно. После към Луси.

И отново я целуна.

Защото действително денят беше много дълъг.

И заслужаваше малко снизхождение.

А само един бог знаеше колко време ще мине, преди да може да се ожени за нея.

Но най-вече я целуна, защото…

Защото…

Усмихна се, взе лицето ѝ в шепи и потърка нос в нейния.

– Нали знаеш, че те обичам.

Тя му се усмихна.

– Знам.

И той осъзна, че пак ще я целуне.

Без причина.

ЕПИЛОГ

В който нашият герой и нашата героиня

проявяват усърдието, на което знаем, че са способни.

Първия път Грегъри беше истинска развалина.

Втория път беше дори по-зле. Споменът за първия път никак не го успокояваше. Дори напротив. Сега, когато имаше по-пълна представа за това, което се случваше (Луси не му бе спестила нито една подробност, дяволите да я вземат проклетата ѝ педантичност!), дори най-лекият шум беше повод за страх и всевъзможни ужасяващи спекулации.

Дявол да го вземе, колко бе хубаво, че мъжете не можеха да раждат! Иначе, признаваше Грегъри без никакъв срам, човечеството би измряло преди много поколения.

Обаче Луси очевидно нямаше нищо против да ражда деца, щом след това можеше да му описва процеса с пълни подробности.

Винаги когато пожелаеше.

Третия път Грегъри беше почти спокоен. Все още висеше пред вратата, затаил дъх, докато слушаше покъртителните стонове, но поне не се съсипваше от тревога.

А четвъртия път си взе книга.

При петия беше само вестник. (Всяко нейно раждане изглежда ставаше по-бързо от предишното. Доста добре.)

Шестото дете го свари неподготвен. За кратко бе излязъл от къщата, за да се види с един приятел, а когато се прибра, завари Луси, весела и спокойна, с новороденото в скута си. Дори без следа от умора по лицето си.

Впоследствие тя често му напомняше за този негов пропуск, затова той се постара за появата на номер седем да си бъде у дома. И действително беше на своя пост пред вратата, ако не се смяташе краткото отскачане до кухнята, за да хапне нещо.

След седмото раждане Грегъри се замисли, че е време да се сложи край на цялата епопея. Седем беше идеално число за броя на децата, а освен това, както каза на Луси, вече почти не помнеше как изглежда, когато не е бременна.

– За теб това е достатъчно основание, за да се погрижиш отново да бъда бременна – дръзко му бе заявила тя тогава.

Той не можеше да оспорва твърдението ѝ, затова просто я целуна по челото и отиде на гости на Хайъсинт, на която най-подробно изложи доводите си, че седем е идеалният брой деца. (Хайъсинт не се разсмя.)

Ала скоро, половин година след седмото раждане, Луси стеснително му съобщи, че отново очаква дете.

– Това е за последно – заяви той. – Парите едва ни стигат за тези деца, които вече имаме.

(Това не беше истина, защото Луси имаше извънредно голяма зестра, а Грегъри бе установил, че притежава делови способности и проницателност, които бяха толкова необходими за инвестирането на капитала.)

Но честно, осем деца трябваше да бъдат напълно достатъчни.

Не че искаше да намали среднощните си занимания с Луси, но имаше и други неща, които един мъж можеше да прави – неща, с които отдавна, честно казано, би трябвало да се заеме.

Затова, след като беше твърдо убеден, че това ще бъде последното дете, Грегъри реши да си изясни за какво беше цялата тази дандания и въпреки бурните протести на ужасената акушерка остана редом с Луси през цялото време на раждането (до рамото ѝ, разбира се.)

– Тя е вече майстор в това – промърмори лекарят, като надникна под чаршафа. – Честно казано, моята помощ вече не е нужна.

Грегъри погледна към Луси. Тя бе взела ръкоделието си.

Съпругата му сви рамене.

– Действително всеки път става все по-лесно.

И наистина, когато започнаха родилните болки, Луси отмести настрани ръкоделието си, нададе продължителен стон и…

Плъок!

Смаяният Грегъри примигна, докато гледаше ревящото новородено, цялото зачервено и сбръчкано.

– Е, стана доста по-лесно, отколкото очаквах – заяви той.

Луси го изгледа сърдито.

– Ако беше до мен при първото ми раждане, ти щеше… Ооооох!

Грегъри тревожно се наведе над нея.

– Какво има?

– Не знам – отвърна Луси и в очите ѝ се изписа ужас. – Но нещо не е наред.

– Хайде сега – успокои я акушерката, – вие просто…

– Знам какво трябва да чувствам – тросна се родилката. – Но сега е различно.

Лекарят подаде на акушерката новороденото – момиченце, радостно отбеляза Грегъри – и се върна при Луси.

– Хммм… – промърмори той и сложи длан върху корема ѝ.

– Какво е това хммм? – заинтересува се тя, без да прикрива нетърпението си.

Докторът пак повдигна чаршафа и отново надникна.

– Ха! – възкликна Грегъри и се върна при рамото на Луси. – Не мислех, че ще видя нещо подобно.

– Но какво става? – запита Луси настойчиво. – Какво правите… оооооох!

Плъок!

– Всемогъщи Боже! – изуми се акушерката. – Те са две!

Не, помисли си Грегъри, определено чувствайки, че му призлява, вече бяха девет.

– О, боже – прошепна той.

Девет деца.

Девет.

Десет без едно.

А пък десет е вече двуцифрено число. Още един път и бащинството му щеше да се изразява с двуцифрено число.

– Боже мой – отново прошепна той.

– Грегъри? Какво ти стана? – извика му Луси.

– Трябва да седна.

Тя изтощено се усмихна.

– Е, във всеки случай майка ти ще бъде много доволна.

Той кимна, едва способен да мисли. Девет деца. Какво правеше човек с девет деца? Обичаше ги навярно.

Погледна съпругата си. Косата ѝ бе разрошена, лицето – подпухнало, с тъмни кръгове под очите.

Помисли си, че никога не е била по-красива.

Любовта действително съществува, помисли си той.

И беше велика.

Грегъри се усмихна.

Деветократно велика.

Което беше много велико, наистина.

Скъпи читатели,

Някога чудили ли сте се какво се е случило с любимите ви герои, след като затворите последната страница? Искало ли ви се е любимият ви роман да продължи още малко? На мен – да, а ако съдя по въпросите от моите читатели, не съм единствената. Затова, след като получих безброй запитвания от феновете на семейство Бриджъртън, реших да опитам нещо малко по-различно и написах втори епилог за всеки един от романите. Това са продължения на историите.

Първоначално вторите епилози на поредицата бяха достъпни само онлайн, по-късно бяха публикувани (заедно с разказ за Вайолет Бриджъртън) в сборник със заглавие „И заживели щастливо… “. Сега за пръв път вторият епилог е включен в съответния роман. Надявам се да се насладите на продължението на историята на Грегъри и Лусинда.

С обич,

Джулия Куин

ЕПИЛОГ 2

21 юни 1840 г.

Кътбанк Манър

Норт Уинкфилйд, Бъркс

Скъпи мой Гарет,

Надявам се да си добре, когато получиш това писмо. Не мога да повярвам, че са изминали едва две седмици, откакто потеглих от Клеър Хаус за Бъркшир. Луси е станала огромна. Изглежда невероятно, че още не е родила. Ако бях толкова издута, докато носех Джордж или Изабела, щях постоянно да се оплаквам.

(Също така съм сигурна, че ти никога няма да ми напомниш някое от моите оплаквания, докато съм в подобно състояние.)

Луси твърди, че тази нейна бременност не прилича на предишните. Мисля, че трябва да ѝ повярвам. Видях я преди раждането на Бен и мога да се закълна, че танцуваше жига*. Длъжна съм да призная, че изпитах силна завист, но би било невъзпитано и нетипично за една майка да признава подобно чувство, а както знаем, аз винаги се държа възпитано. И понякога типично като майка.

[* Бърз бароков танц, произхождащ от шотландския jig. – Б. пр.]

Като заговорихме за потомството ни, трябва да те уведомя, че Изабела си прекарва чудесно. Предполагам, че с удоволствие би останала с братовчедите си за цялото лято. Сега ги учи как да ругаят на италиански. Аз направих вял опит да я смъмря, но съм сигурна, че тя осъзнава, че тайно ѝ се възхищавам. Всяка жена трябва да умее да ругае на някакъв друг език, след като правилата на висшето общество ни забраняват английските ругатни.

Не съм сигурна кога ще се върна у дома. Както е тръгнало, няма да се изненадам, ако Луси издържи така чак до юли. Разбира се, аз обещах да остана при нея за малко след раждането. Може би трябва да изпратиш Джордж, за да ни погостува за малко? Не мисля, че някой ще забележи присъединяването на още едно хлапе към сегашната тълпа.

Твоя предана съпруга,

Хайъсинт

Послепис: Добре че още не бях запечатала писмото с клеймо. Луси току-що роди близнаци. Близнаци! Мили боже, как ще се справят с толкова много дечурлига? Тръпки ме побиват.

* * *

– Не мога да го направя отново.

Луси Бриджъртън вече го бе казвала и преди, седем пъти, ако трябва да бъдем по-точни, но този път действително говореше сериозно. И не защото само преди половин час бе родила деветото си дете, с което ставаше експерт по родилна дейност и още едно раждане нямаше да ѝ причини голямо неудобство. Но това беше просто… Близнаци! Защо никой не я бе предупредил, че може да се сдобие и с близнаци? Нищо чудно, че ѝ бе толкова дяволски некомфортно през последните няколко месеца. Носила бе в утробата си две бебета, очевидно постоянно боксуващи се.

– Две момиченца – оповести съпругът ѝ. Грегъри се надвеси над нея, ухилен до уши. – Е, това нарушава равновесието.

– Момчетата ще получат земи, могат да гласуват и да носят панталони – заяви Хайъсинт, сестрата на Грегъри, която бе дошла да помага на Луси в навечерието на раждането. – Ще се наложи да го понесат.