Текст книги "На път за олтара"

Автор книги: Джулия Куин

сообщить о нарушении

Текущая страница: 13 (всего у книги 22 страниц)

– Добре направено – промърмори Грегъри.

– Аз се старая да виждам най-доброто във всичко – заяви Луси. – Винаги.

– Много похвално – тихо отбеляза младият мъж.

Неясно защо думите му ядосаха Луси. Не просто я ядосаха, направо я вбесиха. Не беше нужно да я хвалят, задето умееше да се примирява с второто място във всяко едно отношение. Все едно да спечели награда за най-красиви обувки в състезание по бързо ходене. Неуместно и безсмислено.

– Ами вие? – попита тя и гласът ѝ прозвуча по-рязко, отколкото досега. – Вие стараете ли се да откривате най-доброто във всичко? Затова ли твърдите, че сте се възстановили? Не бяхте ли вие този, който изпадаше във възторг само при споменаването на думата „любов“? Вие казахте, че любовта била всичко, че не ви оставяла избор. Казахте още…

Луси замълча, ужасена от собствения си тон. Той се взираше в нея, сякаш бе откачила и може би действително не беше на себе си.

– Вие казахте много неща – промърмори тя, надявайки се, че това ще сложи край на разговора.

Трябваше да върви. Преди той да дойде, бе седяла на пейката поне петнайсет минути, времето беше влажно и ветровито, а тя не беше облечена достатъчно топло. А и като се замислеше, у дома навярно я чакаха стотици неща за вършене.

Или поне книга, която би могла да почете.

– Съжалявам, че ви разстроих – тихо продума Грегъри.

Луси не можеше да се застави да го погледне.

– Но аз не ви излъгах – продължи той. – Действително вече почти не се сещам за госпожица… извинете ме, лейди Фенсуърт, може би с изключение на случаите, когато за пореден път разбирам, че в крайна сметка двамата с нея не бихме си подхождали.

Тя се извърна към него и изведнъж осъзна, че ѝ се искаше да му повярва. Действително ѝ се искаше.

Защото, ако той можеше да забрави Хърмайъни, може би и тя ще може да забрави него.

– Не знам как да го обясня – додаде той и поклати глава, като че ли беше не по-малко озадачен от самата нея. – Но ако някога почувствате безумна и необяснима любов…

Луси замръзна. Той нямаше да го каже. Със сигурност не можеше да го каже.

Грегъри сви рамене.

– Е, аз не бих ѝ се доверил.

Мили боже! Думите на Хърмайъни. Точно същите.

Опита се да си припомни какво бе отвърнала на Хърмайъни. Защото трябваше да каже нещо сега. В противен случай той щеше да забележи мълчанието ѝ, щеше да се обърне и да види колко е разстроена. А после щеше да започне да ѝ задава въпроси, а тя не знаеше отговорите и…

– Малко вероятно е да ми се случи – изтърси Луси. Думите сами се изтърколиха от устата ѝ.

Грегъри се обърна, но тя старателно продължи да се взира напред. Отчаяно ѝ се искаше да не бе хвърлила всичкия хляб на птиците. Щеше да бъде много по-лесно да избягва да го гледа, ако бе заета с нещо друго.

– Вие не вярвате, че ще се влюбите в някого? – попита господин Бриджъртън.

– Ами, възможно е – отвърна тя, опитвайки се да звучи безгрижно и светски. – Но не така.

– Така?

Тя пое дълбоко дъх, недоволна, че той я принуждава да обяснява.

– Не с тази отчаяна любов, която вие двамата с Хърмайъни сега отричате – заяви тя. – Аз не съм от този тип, не мислите ли?

Луси прехапа устна и най-накрая си позволи да погледне към него. Ами ако той можеше да отгатне, че тя лъже? Ако усети, че тя вече беше влюбена в него? Щеше да потъне в земята от срам, но нямаше ли да е по-добре да разбере какво знаеше той? Тогава поне нямаше да ѝ се налага да се чуди.

Неведението не беше блаженство. Не и за някой като нея.

– Както и да е, това няма значение – продължи Луси, защото повече не можеше да понася възцарилото се мълчание. – След седмица ще се омъжа за лорд Хейзълби и никога няма да потъпча клетвите си. Аз…

– Хейзълби? – Грегъри изви цялото си тяло, за да се извърне с лице към нея. – Вие се омъжвате за Хейзълби?

– Да – отвърна девойката и гневно примигна. Що за странна реакция беше това! – Мислех, че знаете.

– Не. Не знаех. – Той изглеждаше шокиран. Потресен.

Господи!

Грегъри поклати глава.

– Дори не разбирам защо не съм го знаел.

– Не беше тайна.

– Да – малко троснато рече Грегъри. – Искам да кажа, не. Не, разбира се, че не е било тайна. Имах предвид нещо съвсем друго.

– Не уважавате ли лорд Хейзълби? – попита Луси, внимателно подбирайки думите си.

– Не, не е това – отвърна Грегъри, клатейки глава – съвсем леко, сякаш го правеше несъзнателно. – Напротив, уважавам го. Аз го познавам отдавна. Бяхме заедно в колежа. И в университета.

– Значи сте връстници? – попита Луси и изведнъж ѝ хрумна, че нещо не е съвсем наред, щом не знаеше възрастта на годеника си. Но пък и не бе сигурна и за възрастта на Грегъри.

Той кимна.

– Той е много… мил. Ще се отнася добре с вас. – Прокашля се. – Внимателно.

– Внимателно? – като ехо повтори Луси, учудена от странния му подбор на думи.

Очите им се срещнаха и тя чак сега осъзна, че той не я бе поглеждал, откакто му бе казала името на годеника си. Но Грегъри не заговори. Просто се взираше в нея, погледът му беше толкова напрегнат, че очите му сякаш бясно си сменяха цвета. Бяха кафяви със зелен оттенък, после зелени с кафяв, а накрая всичко се преля в почти неразличим нюанс.

– Какво има? – прошепна младото момиче.

– Няма значение – отвърна той, но гласът му ѝ се стори някак непознат. – Аз… – После се извърна и магията се разсея. – Сестра ми – рече и се прокашля. – Утре вечер дава прием. Бихте ли искали да присъствате?

– О, да, би било прекрасно! – възкликна Луси, макар да знаеше, че не бива. Но толкова отдавна не бе посещавала светско събитие, а след като се омъжеше, нямаше да има възможност да прекарва време в неговата компания. Не трябваше да се измъчва сега, мечтаейки за недостижимото, но не можеше да се възпре.

Берете рози в своя час.*

[* Първият ред от стихотворението „Съвет към девойките“ от Робърт Херик, превод Спас Николов. – Б. пр.]

Сега. Защото действително кога друг път…

– О, но аз няма да мога. – Разочарованието бе превърнало гласа ѝ в жален стон.

– Защо не?

– Заради чичо ми – отвърна лейди Лусинда и въздъхна. – И заради лорд Давънпорт, бащата на Хейзълби.

– Знам кой е той.

– Разбира се. Съж… – Тя замълча. Нямаше да го каже. – Те не желаят все още да бъда представена във висшето общество.

– Моля? И защо?

Луси сви рамене.

– Няма смисъл да ме представят в обществото като лейди Лусинда, когато само след седмица ще бъда лейди Хейзълби.

– Това е абсурдно.

– Така казват те. – Тя се намръщи. – Освен това мисля, че не желаят да пилеят излишни пари.

– Вие ще присъствате на приема утре вечер – твърдо заяви Грегъри. – Аз ще се погрижа за това.

– Вие? – усъмни се Луси.

– Не точно аз – обясни той, сякаш тя си бе изгубила ума, – а майка ми. Повярвайте ми, когато става дума за спазване на светски правила и тънкости, тя може да постигне всичко. Имате ли придружителка?

Луси кимна.

– Моята леля Хариет. Здравето ѝ е малко крехко, но аз съм сигурна, че ще може да присъства на приема, ако чичо ми разреши.

– Той ще разреши – убедено рече Грегъри. – Сестрата, за която става дума, е най-голямата. Дафни. – Млъкна за секунда и добави: – Нейна светлост херцогиня Хейстингс. Чичо ви не би могъл да откаже на една херцогиня, нали?

– Не мисля, че ще посмее – бавно изрече Луси. Не можеше да се сети за някой, който би дръзнал да откаже на една херцогиня.

– Тогава е решено – обобщи господин Бриджъртън. – Днес следобед ще получите писмо от Дафни. – Стана и ѝ предложи ръка.

Тя преглътна. Щеше да бъде едновременно горчиво и сладко да го докосне, но тя сложи ръката си в неговата. Тя беше топла и обещаваше спокойствие. И безопасност.

– Благодаря ви – промърмори Луси, после отдръпна ръката си, за да я обвие около дръжката на кошницата. Кимна на прислужницата, която тутакси забърза към нея.

– До утре – рече Грегъри и официално се поклони, сякаш се сбогуваше с нея.

– До утре – откликна Луси, питайки се дали наистина щяха да се видят утре вечер. Доколкото помнеше, чичо ѝ никога досега не бе променял вече взето решение. Но може би…

Всичко бе възможно.

Трябваше да се надява.

ГЛАВА 15

В която нашият герой узнава, че не е

и навярно никога няма да бъде толкова мъдър,

колкото майка си.

Час по-късно Грегъри чакаше в салона на „Номер пет“ на Брутън Стрийт, лондонския дом на майка му, която бе настояла да се изнесе от Бриджъртън Хаус след сватбата на Антъни. Това беше и неговият дом допреди няколко години, преди да се премести в своето жилище. Сега майка му живееше тук сама, откакто най-малката му сестра се бе омъжила. Грегъри се стараеше да я посещава два пъти в седмицата, когато беше в Лондон, и всеки път се изумяваше колко тиха изглеждаше къщата сега.

– Скъпи! – възкликна майка му, като плавно влезе в салона с широка усмивка. – Мислех, че ще те видя чак довечера. Как мина пътуването ти? Разкажи ми всичко за Бенедикт, Софи и децата. Истинско престъпление е, че толкова рядко виждам внуците си.

Грегъри снизходително се усмихна. Майка му беше в Уилтшър само преди месец и посещаваше Бенедикт по няколко пъти в годината. Той добросъвестно разказа новините за четирите деца на Бенедикт, като отдели особено внимание на малката Вайолет, кръстена на баба си.

– Всъщност, майко – подхвана той, след като тя изчерпа своя запас от въпроси, – аз дойдох, за да те помоля за услуга.

Вайолет винаги бе имала съвършена стойка, но в този момент като че ли още малко изправи гръб.

– Така ли? За какво става дума?

Той ѝ разказа за Луси, без да навлиза в подробности, за да не си направи майка му някои неуместни изводи за интереса му към нея.

Майка му имаше навика да гледа на всяка неомъжена дама като на потенциална булка. Дори и на тези, чиято сватба щеше да се състои в края на седмицата.

– Разбира се, че ще ти помогна – увери го Вайолет. – Това никак няма да ме затрудни.

– Нейният чичо е решен да я държи затворена у дома – напомни ѝ Грегъри.

Тя пренебрежително махна с ръка.

– Детска игра, скъпи синко. Остави това на мен. Много бързо ще се справя.

Грегъри реши да не говори повече по темата. Щом майка му заявяваше, че знае как да осигури нечие присъствие на бала, той напълно ѝ се доверяваше. Ако продължеше да я разпитва, можеше само да я наведе на мисълта, че има скрити мотиви.

Каквито той, естествено, нямаше.

Просто харесваше Луси. Смяташе я за приятелка. И искаше тя малко да се позабавлява.

Всъщност загрижеността му беше достойна за възхищение.

– Ще помоля сестра ти да изпрати покана с лично писъмце – замислено рече Вайолет. – А може и направо да посетя чичо ѝ. Ще излъжа и ще кажа, че съм я срещнала в парка.

– Ще излъжеш? – хитро се подсмихна Грегъри. – Ти?

Ответната усмивка на майка му определено беше коварна.

– Няма значение дали той ще ми повярва. Това е едно от предимствата на възрастта, никой не се осмелява да се противопостави на такава стара вещица като мен.

Грегъри многозначително повдигна вежди, отказвайки да се хване на въдицата ѝ. Вайолет Бриджъртън може и да беше майка на осем възрастни деца, но с гладката млечнобяла кожа на лицето си и широка усмивка изобщо не се вписваше в редиците на старите вещици. Всъщност Грегъри често се бе питал защо тя така и не се бе омъжила повторно. Не липсваха привлекателни овдовели джентълмени, желаещи да я поканят на вечеря или танц. Грегъри подозираше, че всеки от тях би бил щастлив да се ожени за майка му, ако тя бе проявила някакъв интерес.

Но тя не го бе сторила и Грегъри трябваше да признае, че колкото и да бе егоистично, решението на майка му да остане сама го радваше. Въпреки навика ѝ да се меси в живота на децата си, имаше нещо много успокояващо във всепоглъщащата ѝ преданост към децата и внуците.

Баща му бе починал преди повече от двайсет години. Грегъри изобщо не го помнеше. Но майка му често говореше за него и всеки път гласът ѝ се променяше. Погледът ѝ се смекчаваше, а ъгълчетата на устните ѝ се повдигаха – съвсем малко, но достатъчно, за да види Грегъри колко са ѝ скъпи спомените.

Това бяха онези моменти, когато той разбираше защо тя толкова настояваше децата ѝ да изберат своите половинки по любов.

Той винаги бе смятал да спази завета ѝ. Каква ирония наистина, имайки предвид фарса с госпожица Уотсън.

В салона влезе прислужницата и остави подноса с чая върху ниската масичка между тях.

– Готвачката е изпекла любимите ти бисквити – каза Вайолет, подавайки му чаша с чай, приготвен, както го обичаше – без захар, с капка мляко.

– Ти си очаквала посещението ми? – учуди се Грегъри.

– Не днес следобед, не – отвърна Вайолет, отпивайки от чая. – Но знаех, че скоро ще се появиш. Когато огладнееш.

Грегъри я удостои с крива усмивка. Беше вярно. Като мнозина мъже на неговата възраст и неговото положение, в жилището му нямаше място за истинска кухня. Той се хранеше по приеми, в клуба и естествено, в домовете на майка си и братята и сестрите си.

– Благодаря – промърмори младият мъж и пое от ръцете ѝ чиния с шест бисквити.

Вайолет склони глава и за секунда огледа подноса, после сложи две бисквити в чинията си.

– Много съм трогната – заговори тя и вдигна очи към него, – че потърси помощта ми за лейди Лусинда.

– Така ли? – любопитно попита Грегъри. – А към кого другиго бих могъл да се обърна по този въпрос?

Вайолет отхапа малко парченце от бисквитата.

– Не, разбира се, че аз съм очевидният избор, но ти трябва да осъзнаваш, че рядко се обръщаш за помощ към семейството.

Грегъри застина за миг, после бавно се извърна към нея. Очите на майка му – толкова сини и смущаващо пронизващи, сякаш можеха да проникнат право в душата на човек – бяха приковани в лицето му. Какво искаше тя да каже с това? Никой не обичаше семейството си повече от него.

– Това не е вярно – каза той накрая.

Но майка му само се усмихна.

– Не мислиш ли така?

Грегъри стисна челюсти.

– Не, не мисля.

– О, не се обиждай. – Тя се пресегна през масичката и го потупа по ръката. – Нямах предвид, че не ни обичаш. Но наистина предпочиташ всичко да правиш сам.

– Например?

– О, ами, да си търсиш съпруга…

Той тутакси я прекъсна:

– Да не би да се опитваш да ми кажеш, че Антъни, Бенедикт и Колин са приветствали намесата ти, когато са си търсели съпруги?

– Не, разбира се, че не. Никой мъж не би го направил. Но… – Тя размаха ръка във въздуха, сякаш искаше да изтрие предишното изречение. – Прости ми. Беше лош пример.

С тиха въздишка тя се извърна към прозореца и Грегъри разбра, че майка му бе готова да зареже темата. Обаче за негова изненада, той не беше.

– Какво лошо има в това да предпочиташ да правиш всичко сам? – попита той.

Тя се извърна и го погледна. Имаше вид като че ли насила я въвличат в неприятен разговор.

– Ами, нищо. Аз съм горда, че съм отгледала толкова самостоятелни синове. В крайна сметка вие сами избрахте своя път в живота. – Замълча и добави: – С помощта на Антъни, разбира се. Бих била доста разочарована, ако той не ви наглеждаше и не се грижеше за вас.

– Антъни е изключително щедър – тихо рече Грегъри.

– Да, такъв е, нали? – усмихна се Вайолет. – С парите и времето си. В това отношение много прилича на баща ви. – За миг очите ѝ се натъжиха. – Толкова ми е мъчно, че ти не го познаваш.

– Антъни ми беше добър баща – каза Грегъри не само защото знаеше, че ще ѝ стане приятно, но и защото беше истина.

Майка му стисна устни и за миг Грегъри се изплаши, че тя може да заплаче. Тутакси извади носна кърпичка и ѝ я подаде.

– Не, не, не е нужно – увери го тя, макар че взе кърпичката и попи очите си. – Добре съм. Само малко… – Вайолет преглътна, после се усмихна, ала очите ѝ подозрително блестяха. – Някой ден, когато имаш свои деца, ще разбереш колко е приятно да чуеш подобни думи.

Остави кърпичката и взе чашата с чай. Замислено отпи малка глътка и доволно въздъхна.

Грегъри се усмихна. Майка му обожаваше чая. Чувствата ѝ надминаваха традиционната английска любов към чая. Тя твърдеше, че чаят ѝ помага да мисли, което нормално би похвалил като нещо добро, ако не беше фактът, че прекалено често той бе предметът на нейните размисли. След третата чаша майка му обикновено се впускаше в разработването на плашещо подробен план за женитбата му с дъщерята на някоя приятелка, която преди няколко сутрини бе навестила.

Но очевидно този път бракът не я вълнуваше. Майка му остави чашата и тъкмо когато той си мислеше, че ще смени темата, каза:

– Но той не е твой баща.

– Моля? – не разбра Грегъри.

– Антъни. Той не е твой баща.

– Да? – бавно попита Грегъри, защото продължаваше да не разбира накъде бие тя.

– Той е твой брат – продължи Вайолет Бриджъртън. – Както са Бенедикт и Колин, а когато беше малък – о, колко копнееше да участваш в техните дела.

Грегъри мълчаливо застина.

– Но разбира се, те не те искаха със себе си и кой би могъл да ги обвини?

– Кой наистина? – сковано промърмори най-малкият ѝ син.

– О, не се засягай, Грегъри – каза майка му и се извърна към него. Изражението ѝ бе смесица от малко разкаяние и малко нетърпение. – Те бяха чудесни братя и действително много търпеливи през повечето време.

– През повечето време?

– Е, понякога – поправи се Вайолет. – Но ти беше много по-малък от тях. Помежду ви просто нямаше много общи неща, които да правите. А когато ти порасна, ами…

Думите ѝ заглъхнаха и тя въздъхна. Грегъри се наклони напред.

– Ами какво? – подкани я той.

– О, нищо.

– Майко.

– Много добре – рече тя и в този миг той разбра, че тя знаеше точно какво говори и всички въздишки и забавени думи са били изцяло заради по-голям ефект.

– Струва ми се, че ти смяташе, че трябва да се докажеш пред тях – каза Вайолет.

Той изненадано я погледна.

– А не трябваше ли?

Устните на майка му се разтвориха, но няколко секунди от тях не излезе нито звук.

– Не – промълви накрая. – Защо мислиш, че е трябвало?

Що за глупав въпрос! Защото… Защото…

– Това не е от нещата, които могат лесно да се изразят с думи – промърмори той.

– Наистина ли? – Тя отпи от чая си. – Трябва да призная, че това не е реакцията, която очаквах.

Грегъри стисна зъби.

– И какво точно очакваше?

– Точно? – Тя го погледна. В очите ѝ танцуваха весели искрици, което окончателно го раздразни. – Не съм сигурна дали мога да бъда съвсем точна, но предполагам, че очаквах да го отречеш.

– Само защото не ми се ще да е така, не означава, че не е вярно – рече той и подчертано небрежно сви рамене.

– Братята ти те уважават – изтъкна Вайолет.

– Не съм казал, че не ме уважават.

– Те осъзнават, че вече си зрял и самостоятелен мъж.

Това, помисли си Грегъри, не беше съвсем вярно.

– Не е признак на слабост да помолиш за помощ – продължи Вайолет.

– Никога не съм смятал, че е – отвърна Грегъри. – Нима току-що не те помолих за помощ?

– По въпрос, който само жена би могла да реши – пренебрежително махна с ръка майка му. – Нямаше друг избор, освен да се обърнеш към мен.

Беше вярно, затова Грегъри премълча.

– Ти си свикнал да правиш всичко сам – заяви Вайолет.

– Майко.

– Хайъсинт е същата – побърза да добави тя. – Мисля, че това е синдромът на най-малките деца. И честно, не искам да кажа, че който и да било от вас двамата е мързелив, разглезен или дребнав и заядлив.

– Тогава какво искаш да кажеш? – поинтересува се Грегъри.

Тя го дари с палава усмивка.

– Точно?

Грегъри усети как част от напрежението го напуска.

– Точно – отвърна той и кимна, за да подскаже, че оценява играта и на думи.

– Просто исках да кажа, че на теб никога не ти се е налагало да полагаш големи усилия за каквото и да било. В това отношение имаш късмет. Изглежда, хубавите неща сами ти се случват.

– И, като моя майка, ти си притеснена от това… сега?

– О, Грегъри – въздъхна тя. – Изобщо не съм притеснена. Желая ти само най-доброто. Ти го знаеш.

Той не бе съвсем сигурен кой е уместният отговор за подобно заявление, затова замълча и само многозначително повдигна вежди.

– Май с приказките си оплесках нещата, нали? – намръщи се Вайолет. – Опитвам се само да кажа, че никога не ти се е налагало да полагаш усилия, за да постигнеш целта си. Но не съм сигурна дали причината е в твоите способности, или в целите.

Грегъри запази мълчание. Очите му откриха една много сложна шарка върху тапетите и останаха приковани там, неспособни да се съсредоточат върху нищо друго, докато мислите му яростно се вихреха.

Незнайно накъде.

И тогава, преди дори да разбере какво мислеше, той изтърси:

– Какво общо има всичко това с братята ми?

Майка му недоумяващо примигна и накрая промърмори:

– О, имаш предвид усещането си, че трябва да се докажеш?

Той кимна.

Вайолет стисна устни. Замисли се.

– Не съм сигурна – рече накрая.

Грегъри смаяно отвори уста. Това не беше отговорът, който очакваше.

– Аз не знам всичко – призна тя и Грегъри се изпълни с подозрението, че тези думи за пръв път излизаха от устните и. – Предполагам – продължи бавно и замислено, – че ти… Ами, това е странна комбинация, така ми се струва. Или може би не е толкова странна, когато човек има толкова много по-големи братя и сестри.

Грегъри я чакаше да събере мислите си. В салона беше тихо, въздухът бе неподвижен, но му се струваше, че сякаш нещо се спуска отгоре му, притиска го от всички страни.

Не знаеше какво смята да каже майка му, ала някак си…

Разбра…

И това беше важно.

Може би повече от всичко друго, което някога бе чувал.

– Ти не желаеш да помолиш за помощ – каза майка му, – защото за теб е толкова важно братята ти да те възприемат като възрастен човек. И в същото време… Ами, всичко в живота ти се отдава лесно и аз мисля, че понякога ти дори не се опитваш.

Устните му се разтвориха.

– Не че не искаш да опиташ – изпревари го Вайолет. – Просто през по-голямата част от времето не ти се налага. И когато изникне нещо, което изисква прекалено много усилия… Ако е нещо, с което не можеш сам да се справиш, ти решаваш, че не си струва труда.

Грегъри установи, че погледът му отново се връща към онова място върху стената, където лозата толкова любопитно се извиваше.

– Аз знам какво означава да се потрудиш заради нещо – тихо рече той, после извърна очи и я погледна в лицето. – Отчаяно да желаеш нещо и да знаеш, че може би няма да бъде твое.

– Така ли? Радвам се. – Вайолет се пресегна към чашата, но очевидно размисли и погледна сина си. – И постигна ли желаното?

– Не.

Очите ѝ тутакси се натъжиха.

– Съжалявам.

– А аз не – твърдо заяви той. – Вече не.

– О. Добре. – Тя се размърда на мястото си. – Тогава не съжалявам. Предполагам, че ти се е отразило добре и сега си по-добър човек.

Първият порив на Грегъри бе да се обиди, но за своя огромна изненада, се чу да казва:

– Навярно си права.

И за още по-огромна изненада, действително го мислеше.

Майка му мъдро се усмихна.

– Радвам се, че можеш да го видиш в тази светлина. Повечето хора не могат. – Погледна часовника и удивено възкликна: – О, боже, как лети това време! Обещах на Порша Федърингтън да я навестя този следобед.

Грегъри стана, когато майка му се изправи на крака.

– Не се тревожи за лейди Лусинда – каза тя, забързано ситнейки към вратата. – Аз ще се погрижа за всичко. И моля те, допий си чая. Тревожа се за теб, живееш сам, без жена, която да се погрижи за теб. Още една подобна година и ще бъдеш само кожа и кости.

Той я изпрати до вратата.

– Това беше доста нетактично подканване към брак.

– Наистина ли? – Тя многозначително го изгледа. – Колко хубаво от моя страна, че вече не се опитвам да бъда тактична. Установих, че повечето мъже не обръщат внимание на нищо, което не е ясно изразено.

– Дори синовете ти.

– Особено синовете ми.

Той се подсмихна накриво.

– Изпросих си го, нали?

– Все едно собственоръчно ми написа покана.

Грегъри се опита да я придружи до главния коридор, но тя го отпрати:

– Не, не е необходимо. Върви и си допий чая. Когато ми съобщиха за идването ти, заръчах в кухнята да приготвят сандвичи. Всеки миг ще ги донесат и със сигурност ще се развалят, ако ти не ги изядеш.

Точно в този момент стомахът на Грегъри изкурка, затова той се поклони и рече:

– Ти си страхотна майка, знаеш ли?

– Защото те храня?

– Ами, да, но навярно и заради още няколко неща.

Вайолет се повдигна на пръсти и го целуна по бузата.

– Ти вече не си моето мое малко момченце, нали?

Грегъри се усмихна. Откакто се помнеше, това беше гальовното ѝ обръщение към него.

– Докато искаш, аз винаги ще бъда твоето малко момченце, майко. Докато искаш.

ГЛАВА 16

В която нашият герой се влюбва. Отново.

Когато ставаше дума за светски интриги, Вайолет Бриджъртън бе изключително веща, както сама твърдеше. И действително, когато Грегъри пристигна на следващата вечер в Хейстингс Хаус, сестра му Дафни, настоящата херцогиня Хейстингс, го осведоми, че лейди Лусинда Абърнати ще присъства на бала.

Той се почувства необяснимо радостен при новината. Луси изглеждаше толкова разочарована, когато му каза, че не може да отиде на бала. И наистина нима едно момиче нямаше право да се позабавлява за последен път, преди да се омъжи за Хейзълби?

Хейзълби.

Грегъри все още не можеше да повярва. Как така не бе разбрал, че тя ще се омъжи за Хейзълби? Нищо не можеше да направи, за да попречи, а и не беше негова работа, но господи, това беше Хейзълби.

Не трябваше ли да каже на Луси?

Хейзълби беше много симпатичен млад мъж и Грегъри трябваше да признае, че се отличаваше с повече от приемлива интелигентност. Нямаше да я бие, нито да бъде груб с нея, но той нямаше да бъде… не можеше…

Не можеше да ѝ бъде истински съпруг.

Дори самата мисъл за това го отвращаваше. Луси нямаше да има нормален семеен живот, защото Хейзълби не харесваше жени. Не и по начин, по който трябваше да ги харесва един мъж.

Хейзълби щеше да бъде добър с нея и вероятно щеше да ѝ осигури изключително щедра сума, с която да разполага за лични нужди, което беше много повече от това, което имаха много омъжени жени независимо от своите наклонности.

Но не изглеждаше справедливо, че точно на Луси бе съдено да има такъв живот. Тя заслужаваше много повече. Къща, пълна с деца. И кучета. Може би две котки. Струваше му се от жените, които биха искали цяла менажерия.

И цветя. В дома на Луси навсякъде трябваше да има цветя, Грегъри бе сигурен в това. Розови божури, жълти рози и онези сини цветя с дълги дръжки, които тя толкова харесваше.

Делфиниуми. Така се казваха.

Той застина. Потъна в спомени. Делфиниуми.

Луси може и да твърдеше, че брат ѝ бил градинарят в семейството, но Грегъри не можеше да си я представи да живее в дом, лишен от цветове.

В нейния дом трябваше да бъде шумно, да звънти смях и да цари прелестен безпорядък независимо от усилията ѝ да поддържа всяко ъгълче безупречно чисто и подредено. Никак не му бе трудно да си я представи как се суети наоколо и се опитва да подреди живота на всички по строго определен график.

Само като си помисли за това, едва не се разсмя на глас. И нямаше да има значение, че цяла армия от слуги щеше да чисти, подрежда, лъска, мете и мие. Щом в дома трополяха детски крачета, нищо не можеше да остане на мястото си.

Луси бе родена да ръководи. Тъкмо това я правеше щастлива и тя трябваше да има голямо домакинство, което да управлява.

Деца. Много деца.

Може би осем.

Грегъри огледа балната зала, която постепенно се запълваше с гости. Не видя Луси, макар че все още нямаше много хора и тя не би могла да се изгуби в тълпата. Обаче съзря майка си.

Тя вървеше към него.

– Грегъри – рече и улови двете му ръце, когато стигна до него, – тази вечер си особено красив.

Той поднесе ръцете ѝ към устните си.

– Казано с цялата искреност и непредубеденост на любяща майка – промърмори младият мъж.

– Глупости – усмихна се тя. – Факт е, че моите деца са изключително умни и красиви. Ако беше само мое мнение, не смяташ ли, че досега някой щеше да е изтъкнал, че греша?

– Сякаш би се осмелил.

– Ами, да, предполагам, че би – отвърна тя с впечатляващо безстрастно изражение. – Но аз ще се заинатя и ще настоявам, че съм права.

– Както желаеш, майко – сериозно заяви Грегъри. – Както желаеш.

– Лейди Лусинда пристигна ли?

Грегъри поклати глава.

– Още не.

– Странно, че досега не съм я срещала – замислено отбеляза Вайолет Бриджъртън. – Човек би си помисли, че след като вече две седмици е в града… О, няма значение. Сигурна съм, че ще ми хареса, след като ти положи толкова усилия, за да осигуриш присъствието ѝ тук тази вечер.

Грегъри внимателно я погледна. Познаваше този тон – едновременно безгрижен и идеално премерен, – който използваше, докато се опитваше да се сдобие с информация. В това отношение майка му беше истински майстор.

И сякаш в потвърждение на тази мисъл тя дискретно приглади косата си и, преструвайки се, че не го гледа, подхвърли:

– Каза, че си се запознал с нея, докато си гостувал на Антъни, нали?

Грегъри не виждаше причина да се прави, че не разбира какво има предвид.

– Майко, тя е сгодена и скоро ще се омъжи – натъртено заяви. А след това за по-голяма тежест додаде: – След седмица.

– Да, да, знам. За сина на лорд Давънпорт. Доколкото разбирам, бракът е отдавна уреден.

Синът ѝ кимна. Не си представяше, че майка му знае истината за Хейзълби. Фактът не беше общоизвестен. Естествено, носеха се слухове. Винаги имаше слухове. Но никой не се осмеляваше да ги повтори пред дамите.

– Аз получих покана за сватбата – осведоми го Вайолет.

– Така ли?

– Доколкото разбрах, ще бъде пищно събитие.

Грегъри за миг стисна зъби.

– Тя ще бъде графиня.

– Да, предполагам. Не е от венчавките, които се празнуват в тесен кръг.

– Не.

Вайолет въздъхна.

– Обожавам сватбите.

– Наистина ли?

– Да. – Тя отново въздъхна, дори с още повече трагизъм, макар Грегъри да не си представяше, че бе възможно. – Толкова са романтични – добави. – Булката, женихът…

– Доколкото ми е известно, и двамата са неотменна част от всяка церемония.

Майка му го стрелна сърдито с поглед.

– Как съм могла да възпитам син, напълно лишен от романтика?

Грегъри реши, че навярно не съществува отговор на този въпрос.

– Засрами се! – възкликна Вайолет. – Аз смятам да присъствам. Почти никога не отказвам покана за сватба.

И в този миг се разнесе гласът.

– Кой ще се жени?

Грегъри се извърна. Беше по-малката му сестра Хайъсинт. Облечена в синьо и както винаги, си пъхаше носа в чужди дела.

– Лорд Хейзълби и лейди Лусинда Абърнати – отвърна Вайолет.

– А, да – намръщи се Хайъсинт. – Получих покана. Церемонията ще се състои в църквата „Сейнт Джордж“, нали?

Вайолет кимна.

– Последвана от прием във Фенсуърт Хаус.

Хайъсинт огледа залата. Правеше го доста често дори тогава, когато не търсеше никого конкретно.

– Не е ли странно, че още не съм я срещала? Тя е сестра на граф Фенсуърт, нали? – Тя сви рамене. – Странно е, че и него не познавам.

– Не мисля, че лейди Лусинда е била представена в обществото – намеси се Грегъри. – Поне официално.

– Значи тази вечер ще бъде нейният дебют! – възкликна Вайолет. – Колко вълнуващо за всички нас!