Текст книги "На път за олтара"
Автор книги: Джулия Куин
сообщить о нарушении
Текущая страница: 18 (всего у книги 22 страниц)
Каза го. Повтори след свещеника дума по дума. Казва своята част докато не настана моментът да се закълне във вярност на Хейзълби, докато…
Вратите на църквата се разтвориха с трясък.
Тя се обърна. Всички се обърнаха.
Грегъри.
Мили боже.
Приличаше на луд, дишаше толкова тежко, че едва можеше да говори.
Олюля се и пристъпи напред, като се подпря на облегалката на редицата от пейки, и тя го чу да изрича:
– Недей.
Сърцето на Луси спря.
– Не го прави.
Букетът се изплъзна от ръцете ѝ. Нямаше сили да помръдне, да заговори; не можеше да направи нищо друго, освен да стои там като статуя, докато той вървеше към нея, нехаещ за стотиците хорски очи, втренчени в него.
– Не го прави – повтори.
Цареше гробна тишина. Защо всички мълчаха? Със сигурност някой щеше да се втурне напред, щеше да сграбчи Грегъри за ръцете и да го извлече навън…
Но никой не го направи. Всички в захлас наблюдаваха разиграващия се спектакъл, това беше театър и никой не искаше да пропусне края на пиесата.
И тогава…
Точно тук.
Точно тук, пред всички, той спря.
Той спря. И каза:
– Обичам те.
До нея Хърмайъни промърмори:
– О, господи!
Луси искаше да заплаче.
– Обичам те – повтори Грегъри и без да откъсва поглед от лицето ѝ, отново тръгна напред. – Не го прави – заяви, най-после стигнал до предната част на църквата. – Не се омъжвай за него.
– Грегъри – прошепна тя, – защо правиш това?
– Обичам те – каза той, сякаш нямаше друго обяснение.
От гърлото ѝ се изтръгна тих стон. В очите ѝ запариха сълзи и цялото ѝ тяло се скова. Замръзна неподвижно. Само един лек полъх на вятъра, само едно дихание можеха да я съборят. В главата ѝ имаше само един въпрос: „Защо?“.
И не.
И моля те.
И… о, господи, лорд Хейзълби!
Луси погледна младоженеца, който от главен герой се бе превърнал във второстепенен. Той през цялото време бе останал безмълвен, наблюдавайки разиграващата се драма със същия интерес, както и останалите присъстващи. Луси го помоли с поглед за напътствие, ала той само сви рамене. Беше съвсем леко движение, толкова незабележимо, че едва ли друг би му обърнал внимание, но Луси го видя и разбра какво означаваше.
Изборът е твой.
Тя отново се извърна към Грегъри. Очите му пламтяха и той се отпусна на едно коляно.
Недей, опита се да каже тя. Ала не можа да раздвижи устните си. И гласът ѝ бе изчезнал.
– Омъжи се за мен – рече Грегъри и тя почувства цялата любов в гласа му. Този глас се обви около нея, прегърна я, целуна я. – Омъжи се за мен.
О, господи, как го желаеше! Повече от всичко, искаше да падне на колене и да вземе ръцете му в длани. Искаше да го целуне. Да изкрещи колко го обича – тук, пред всички, които познаваше, навярно пред всички, които някога щеше да познава.
Но бе искала това и вчера, и онзи ден. Нищо не се бе променило. Светът ѝ бе станал обществено достояние, ала нищо не се бе променило.
Баща ѝ все още беше предател.
Продължаваха да изнудват семейството ѝ.
Съдбата на брат ѝ и Хърмайъни все още беше в ръцете ѝ.
Луси погледна Грегъри. Сърцето ѝ се сви от болка за него, за тях двамата.
– Омъжи се за мен – прошепна той.
Устните ѝ се разтвориха и тя отвърна:
– Не.
ГЛАВА 22
В която настава същински хаос.
Настана същински хаос.
Лорд Давънпорт се втурна напред, последван от чичото на Луси и брата на Грегъри, който току-що бе изкачил пъргаво стълбите на църквата, след като бе преследвал Грегъри през целия Мейфеър.
Братът на Луси се опита да измъкне Луси и Хърмайъни от цялата суматоха, но лорд Хейзълби, който до момента наблюдаваше разиграващите се събития с любопитството на страничен зрител, спокойно хвана младоженката за ръка и заяви:
– Аз ще се погрижа за нея.
Колкото до Луси, тя политна назад, а ченето ѝ увисна, когато лорд Давънпорт скочи върху Грегъри и го повали по корем като… – ами, като нищо, което Луси някога бе виждала.
– Хванах го! – победоносно изкрещя лордът, но в същия миг здравата бе халосан с дамска чантичка, принадлежаща на Хайъсинт Сейнт Клеър.
Луси затвори очи.
– Предполагам, че едва ли сте мечтали за такава сватба – промърмори Хейзълби в ухото ѝ.
Луси поклати глава, прекалено слисана, за да каже каквото и да било. Трябваше да помогне на Грегъри. Действително трябваше. Но имаше чувството, че всичките ѝ сили бяха изцедени до последната капка, а и беше прекалено голяма страхливка, за да се изправи отново лице в лице с него.
Ами ако той я отхвърли?
Ами ако тя не може да му устои?
– Надявам се, че той ще съумее да се измъкне изпод баща ми – продължи Хейзълби с напълно невъзмутим тон, сякаш наблюдаваше доста скучно надбягване на хиподрума. – Човекът тежи сто и трийсет килограма, макар че никога няма да го признае.
Луси изумено се извърна към него. Трудно ѝ бе да повярва колко спокоен беше при цялата тази бъркотия в църквата. Дори министър-председателят храбро отблъскваше атаките на едра и пищна дама с натруфена шапка, украсена с плодове, която налагаше всеки, който ѝ попаднеше под ръка.
– Тя едва ли вижда нещо през всичките тези гроздове, увиснали от периферията на шапката ѝ – отбеляза Хейзълби, проследявайки погледа на Луси.
Кой беше този мъж, за когото – мили боже, дали вече се бе омъжила за него? Двамата бяха изразили съгласието си, но никой още не ги бе обявил за съпруг и съпруга. Ала въпреки това Хейзълби беше странно спокоен, имайки предвид събитията от тази сутрин.
– Защо не казахте нещо? – попита Луси.
Той се извърна и я погледна с любопитство.
– Имате предвид, докато вашият господин Бриджъртън ви се обясняваше в любов?
Не, докато свещеникът дуднеше за светостта на брака, искаше хапливо да отвърне Луси.
Вместо това само кимна.
Хейзълби наклони глава настрани.
– Предполагам, че исках да видя как ще постъпите.
Тя потресено се втренчи в него. Какво щеше да направи той, ако бе казала „да“?
– Между другото, съм поласкан – рече Хейзълби. – И ще ви бъда добър съпруг. Не бива да се тревожите за това.
Но Луси не можа да отговори. Бяха отместили лорд Давънпорт от Грегъри и въпреки че някакъв друг джентълмен, когото Луси не познаваше, се опитваше да го удържи, той напираше към нея.
– Моля те – прошепна тя, макар че никой навярно не можеше да я чуе, дори и Хейзълби, който се бе притекъл на помощ на министър-председателя. – Моля те, недей.
Но Грегъри бе неумолим и макар че двама мъже го удържаха – единият приятелски, а другият – не, някак си бе успял да стигне до долните стъпала. Вдигна глава и насочи пламтящия си взор към нея. В очите му се бореха гняв, тревога и неразбиране и Луси едва не се олюля от стаената в тях болка.
– Защо? – настоятелно попита той.
Цялото ѝ тяло се разтрепери. Можеше ли да го излъже? Способна ли бе да го направи? Тук, в църквата, след като пред погледите на всички му бе нанесла най-съкрушителната обида?
– Защо!
– Защото се налагаше – прошепна тя.
В очите му проблесна нещо – разочарование? Не. Надежда? Не, нито това. Беше нещо друго. Нещо, което тя не можа да определи.
Той отвори уста, за да заговори, да я попита нещо, но в този момент към двамата мъже, които го държаха, се присъедини и трети и всички заедно успяха да го изведат от църквата.
Луси се обгърна с ръце, едва способна да остане права, докато наблюдаваше как го влачат навън.
– Как можахте?
Тя се обърна. Хайъсинт Сейнт Клеър се бе прокраднала зад нея и сякаш искаше да я изпепели с поглед, все едно бе дяволско изчадие.
– Вие не разбирате – промълви Луси.
Но очите на Хайъсинт продължиха да мятат мълнии.
– Вие сте слаба – изсъска тя. – Вие не го заслужавате!
Луси поклати глава, не бе сигурна дали да се съгласи с нея, или не.
– Надявам се вие…
– Хайъсинт!
Погледът на Луси се отклони встрани. Към тях приближаваше друга жена. Беше майката на Грегъри. Бяха ги запознали на бала в Хейстингс Хаус.
– Достатъчно – строго рече тя.
Луси преглътна и примигна, за да възпре напиращите сълзи.
Лейди Бриджъртън се извърна към нея.
– Простете ни – каза тя и отведе дъщеря си.
Луси гледаше как се отдалечават, изпълнена със странното усещане, че всичко това се случва на някой друг, че може би беше просто сън, само кошмар или може би въображението ѝ се бе развихрило, пренасяйки я сред страниците на зловещ роман. Може би целият ѝ живот беше част от нечие въображение. Може би само ако затвори очи…
– Е, ще продължим ли?
Нещастницата се сепна. Беше лорд Хейзълби. Баща му, застанал до него, изрази същото желание, но в доста по-малко любезна форма.
Луси кимна.
– Добре – изръмжа Давънпорт. – Умно момиче.
Луси се зачуди какво ли означаваше да ти бъде направен комплимент от лорд Давънпорт. Със сигурност нищо добро.
Но при все това тя му позволи да я поведе обратно към олтара. Сега стоеше изправена само пред половината гости, тъй като останалите бяха предпочели да догледат спектакъла, който се разиграваше отвън.
И тя се омъжи за Хейзълби.
* * *
– Какво си мислеше?
На Грегъри му бе нужна минута, за да съобрази, че въпросът на майка му бе насочен към Колин, а не към него. Те седяха в нейната карета, в която го бяха натикали, след като напуснаха църквата. Грегъри нямаше представа къде отиват. Навярно някъде по-далече от църквата „Сейнт Джордж“.
– Опитах се да го спра – оправда се Колин.
Двамата никога не бяха виждали майка си толкова ядосана.
– Очевидно не си се постарал достатъчно.
– Имаш ли някаква представа колко бързо може да тича той?
– Много бързо – потвърди Хайъсинт, без да ги поглежда.
Седеше по диагонал срещу Грегъри и се взираше през прозорчето на каретата с присвити очи.
Грегъри продължи да мълчи.
– Ох, Грегъри – въздъхна Вайолет. – О, горкичкият ми син.
– Трябва да напуснеш града – заяви Хайъсинт.
– Тя е права – съгласи се майка им. – Нищо не може да се направи.
Грегъри отново премълча. Какво искаше да каже Луси с това: Защото се налагаше?
Какво означаваше това?
– Аз никога няма да я приема – троснато обяви Хайъсинт.
– Тя ще бъде графиня – напомни ѝ Колин.
– Не ми пука, ако ще да е проклета кралица…
– Хайъсинт! – смъмри я майка ѝ.
– Е, няма да я приема – настръхна Хайъсинт. – Никой няма право да се отнася така с брат ми! Никой!
Вайолет и Колин се втренчиха в нея. Колин изглеждаше развеселен, Вайолет – разтревожена.
– Ще я съсипя – продължи Хайъсинт.
– Не – тихо се обади Грегъри, – няма да го направиш.
Останалите членове на семейството притихнаха. Грегъри подозираше, че до този момент те изобщо не бяха забелязали, че не участва в разговора.
– Ще я оставиш на мира – добави той.
Хайъсинт ядно стисна зъби.
Той решително и твърдо я погледна.
– И ако пътищата ви случайно се пресекат – заговори, – ти ще се държиш приятелски и мило с нея. Разбра ли ме?
Хайъсинт не отвърна.
– Разбра ли ме? – изрева Грегъри.
Всички слисано се втренчиха в него. Той никога не губеше самообладание и не крещеше. Никога!
И тогава Хайъсинт, която никога не се бе славила с особена тактичност, изрече:
– Всъщност не.
– Моля? – с леден глас попита Грегъри.
– Замълчи! – изсъска в същия миг Колин.
– Не те разбирам – без да се смути, продължи Хайъсинт, като смушка Колин в ребрата. – Как изобщо можеш да си толкова великодушен към нея? Ако това се бе случило на мен…
– Не се е случило на теб – сряза я Грегъри. – И ти не я познаваш. Нямаш представа какви са причините за действията ѝ.
– А ти имаш ли? – избухна Хайъсинт.
Грегъри също нямаше. И това го убиваше.
– Обърни и другата буза, Хайъсинт – тихо рече майка ѝ.
Трепереща от гняв, Хайъсинт се облегна назад, но не каза нищо.
– Мисля, че можеш да останеш за известно време при Бенедикт в Уилтшър – предложи Вайолет. – Предполагам, че Антъни и Кейт скоро ще пристигнат в града, затова не можеш да отидеш в Обри Хол, макар да съм сигурна, че не биха имали нищо против да се настаниш в дома им, докато ги няма.
Грегъри продължаваше да се взира през прозорчето. Нямаше никакво желание да заминава за провинцията.
– Би могъл да попътуваш – обади се Колин. – Италия е особено красива по това време на годината. Не си бил там, нали?
Грегъри поклати глава, слушаше ги само с половин ухо. Нямаше никакво желание да заминава за Италия.
Защото се налагаше, бе казала тя.
Не защото го е желала. Не защото е било разумно.
А защото се е налагало.
Какво означаваше това?
Дали я бяха принудили? Или изнудили?
Какво би могла да е направила тя, че да я изнудват?
– Щеше да ѝ бъде много трудно, ако бе решила да отмени сватбата – внезапно каза Вайолет и съчувствено потупа сина си по ръката. – Едва ли някой би искал да си спечели лорд Давънпорт за свой враг. А и наистина в църквата, пред погледите на всички… Ами – примирено въздъхна тя, – затова трябва да си изключително смел. И издръжлив. – Замълча и поклати глава. – И подготвен.
– Подготвен? – попита Колин.
– За последствията – поясни Вайолет. – Щеше да избухне страшен скандал.
– Вече избухна скандал – промърмори Грегъри.
– Да, но не толкова страшен, колкото, ако тя бе казала „да“ – каза майка му. – Не че се радвам на този изход. Знаеш, че единствено искам ти да си щастлив. Но сега обществото ще одобри избора ѝ. Всички ще я смятат за разумно момиче.
Устните на Грегъри неволно се изкривиха в унила усмивка.
– А мен за откачил от любов глупак.
Никой не му възрази.
– Трябва да кажа, че приемаш всичко изненадващо добре – обади се след малко майка му.
Наистина.
– Аз мислех… – Тя сама се прекъсна. – Е, няма значение какво съм си мислила аз, а само това, което в действителност е.
– Не – рече Грегъри и рязко се извърна към нея. – Какво си мислила? Как е трябвало да постъпя?
– Не става въпрос за това как би трябвало да постъпиш – отвърна Вайолет, очевидно смутена от внезапните му въпроси. – Просто си мислех, че ти ще… се ядосаш много повече.
Грегъри я изгледа продължително, после отново се извърна към прозорчето. Движеха се по Пикадили към Хайд Парк. Защо не беше по-ядосан? Защо не удряше с юмруци по стената? Беше се наложило да го извлекат от църквата и насила да го натикат в каретата, но когато всичко свърши, го бе обхванало някакво странно, почти неестествено спокойствие.
Неочаквано в съзнанието му изплуваха неотдавнашните думи на майка му:
Знаеш, че единствено искам ти да си щастлив.
Да бъде щастлив.
Луси го обичаше. Беше сигурен в това. Бе видял любовта в очите ѝ дори в онзи миг, когато му отказа. Знаеше го, защото тя сама му го бе казала, а Луси не би излъгала за такова нещо. Почувствал бе любовта ѝ в целувките ѝ, в топлината на прегръдката ѝ.
Тя го обичаше. И каквото и да я бе заставило да се омъжи за Хейзълби, беше по-силно от самата нея. По-могъщо.
Тя се нуждаеше от помощта му.
– Грегъри? – нежно го повика майка му.
Той се извърна. Примигна.
– Непрекъснато мърдаш – рече тя.
Нима? Дори не бе забелязал. Но сетивата му се събудиха и когато сведе поглед, видя, че свива и разпуска юмрук.
– Спрете каретата.
Всички се извърнаха към него. Дори Хайъсинт, която дотогава решително се взираше навън.
– Спрете каретата – отново нареди той.
– Защо? – попита майка му, изпълнена с подозрения.
– Имам нужда от чист въздух – отвърна и това не беше лъжа.
Колин почука по предната стена.
– Аз ще се разходя с теб.
– Не. Предпочитам да бъда сам.
Очите на майка му се разшириха от тревога.
– Грегъри… Нали не възнамеряваш да…
– Нахлуя в църквата? – довърши той вместо нея. Облегна се назад и криво ѝ се усмихна. – Достатъчно се изложих за един ден, не мислиш ли?
– И без това вече са изрекли брачните клетви – вметна Хайъсинт.
Грегъри сподави желанието си да изгледа кръвнишки сестра си, която никога не пропускаше възможност да се заяде с някого.
– Именно – съгласи се той.
– По-добре е да не си сам – рече Вайолет. Сините ѝ очи бяха пълни със загриженост и състрадание.
– Остави го – тихо се обади Колин.
Грегъри изненадано се извърна към по-големия си брат. Не бе очаквал да го подкрепи.
– Той вече е голям мъж – додаде Колин. – Може сам да взема решения.
Дори Хайъсинт не направи опит да възрази.
Каретата вече бе спряла и кочияшът чакаше пред вратичката. Когато Колин кимна, той я отвори.
– Не ми се иска да тръгваш – каза Вайолет.
Грегъри я целуна по бузата.
– Имам нужда от свеж въздух – отвърна той. – Това е всичко.
Той скочи долу, но преди да хлопне вратичката, Колин се наведе и тихо рече:
– Не прави нищо глупаво.
– Нищо глупаво – обеща му Грегъри, – само това, което е необходимо.
Огледа се, за да определи къде се намира, а после, преди каретата на майка му да потегли, умишлено се отправи на юг.
По-далече от църквата „Сейнт Джордж“.
Но когато стигна до следващата пресечка, зави в обратна посока.
И хукна.
ГЛАВА 23
В която нашият герой рискува всичко. Отново.
През десетте години, откакто чичо ѝ бе станал неин настойник, Луси не помнеше някога да е устройвал прием. Той не беше от хората, които щяха с усмивка да приемат каквито и да било ненужни разходи – в интерес на истината той изобщо не се усмихваше. Затова тя се бе отнесла с известно подозрение към разкошния прием, устроен в нейна чест във Фенсуърт Хаус след сватбената церемония.
Навярно лорд Давънпорт бе настоял за това. Чичо Робърт би се задоволил с поднасянето на бисквити в църквата и с това да приключи празненството.
Но не, сватбата трябваше да стане събитие, при това в най-екстравагантния смисъл на думата, затова много скоро след приключването на церемонията Луси бързо бе отведена в родния ѝ дом, който много скоро щеше да стане бивш. В спалнята ѝ, която също предстоеше да стане бивша, ѝ предоставиха достатъчно време, за да наплиска лицето си със студена вода, преди да я повикат в голямата зала, за да посрещне гостите.
Действително е забележително, мислеше си младоженката, докато кимаше и приемаше благопожеланията на дошлите да я поздравят, колко майсторски умееше да се преструва висшето общество, че нищо не се бе случило.
О, утре навярно нямаше да говорят за нищо друго, а и можеше да очаква, че в близките няколко месеци тя ще да бъде главна тема на разговорите. И със сигурност през следващата година всеки щеше да изрича името ѝ, добавяйки: „Познавате я. Онази със сватбата“.
Което непременно щеше да бъде последвано от: „Оооо! Същата“.
Обаче сега мърмореха в лицето ѝ само: „Какво щастливо събитие“ или „Каква красива младоженка!“ Разбира се, коварните и дръзките възкликваха: „Прекрасна церемония, лейди Хейзълби!“
Лейди Хейзълби.
Мислено изпробва новото си име. От сега нататък беше лейди Хейзълби.
А можеше да бъде госпожа Бриджъртън.
По-скоро лейди Лусинда Бриджъртън, тъй като не беше длъжна да се откаже от почетната си титла, ако се омъжи за човек без титла. Името беше много хубаво – може би не толкова благородно като лейди Хейзълби и определено не можеше да се сравни с графиня Давънпорт, но…
Тя преглътна и някак си успя да запази усмивката, която преди пет минути бе лепнала на лицето си.
Тя би предпочела да бъде лейди Лусинда Бриджъртън.
Предпочиташе лейди Лусинда Бриджъртън. Тя беше щастлива, винаги готова да се усмихне, а животът ѝ щеше да бъде пълен и съвършен. Имаше куче, може би две или няколко деца. Къщата ѝ беше топла и уютна и често пиеше чай с приятелките си.
Лейди Лусинда Бриджъртън се смееше.
Ала тя никога нямаше да бъде тази жена. Бе се омъжила за лорд Хейзълби и сега беше негова съпруга, но колкото и да се опитваше, не можеше да си представи какъв ще бъде животът ѝ. Не знаеше какво означаваше да бъдеш лейди Хейзълби.
Приемът продължаваше и Луси танцува задължителния танц с новоизлюпения си съпруг, който, за нейно облекчение, се оказа доста добър партньор. После танцува с брат си и едва не се разплака и както се очакваше, с чичо си.
– Ти постъпи правилно, Луси – заяви той.
Луси не каза нищо. Нямаше доверие на себе си и се боеше, че ще каже нещо неподходящо.
– Гордея се с теб.
Тя едва не се разсмя.
– Никога досега не си се гордял с мен.
– Сега се гордея.
Не ѝ убягна, че не бе възражение.
Танцът с чичо ѝ завърши и тогава – мили боже! – трябваше да танцува с лорд Давънпорт.
Което тя направи, защото не забравяше дълга си. Особено на днешния ден.
Поне не ѝ се наложи да участва в разговор. Лорд Давънпорт беше прекалено възбуден и говореше и за двамата. Беше възхитен от Луси. Тя била великолепна придобивка за семейството.
И все в този дух, докато Луси не осъзна, че тя бе успяла да спечели сърцето му во веки веков. Не само се бе съгласила да се омъжи за сина му, славещ се със съмнителна репутация, но и бе потвърдила решението си пред цялото виеше общество – сцена, достойна за лондонския театър „Друри Лейн“.
Луси леко склони глава настрани. Когато лорд Давънпорт беше развълнуван, слюнката летеше от устата му с удивителна бързина и точност. Честно казано, не бе сигурна кое беше по-лошо – презрението на лорд Давънпорт или вечната му благодарност.
Но слава богу, през по-голямата част от празненството Луси успя да избегне свекъра си. Успя да избегне почти всички, което се оказа изненадващо лесно, имайки предвид, че тя беше булката. Не искаше да вижда лорд Давънпорт, защото го презираше, и не желаеше да вижда чичо си, защото подозираше, че презира и него. Не искаше да вижда лорд Хейзълби, защото това само щеше да я наведе на мисли за предстоящата първа брачна нощ. Накрая не искаше да вижда и Хърмайъни, която щеше да ѝ задава въпроси, а Луси непременно щеше да се разплаче.
Не искаше да вижда и брат си, тъй като той сигурно щеше да бъде с Хърмайъни, а тя таеше горчиви чувства, сменящи се с вина, задето изпитваше завист. Ричард не бе виновен, че беше безумно щастлив, а тя – нещастна.
Но при все това предпочиташе да не го вижда.
Оставаха гостите, повечето от които Луси не познаваше. И никой, с когото би искала да се срещне.
Намери уединено ъгълче в залата, където се устрои, а след няколко часа всички бяха толкова пияни, че изглежда, никой не забелязваше, че младоженката седи съвсем сама.
И определено никой не забеляза, когато тя се измъкна и отиде в спалнята си за кратка почивка. Вероятно беше много невъзпитано булката да напусне приема, даден в нейна чест, но в този момент на Луси ѝ бе напълно безразлично. Ако някой забележеше отсъствието ѝ, щеше да помисли, че е отишла до тоалетната. А по някаква причина ѝ се струваше съвсем естествено да бъде сама през този ден.
Луси се промъкна по задното стълбище, за да не се натъкне на някой от бродещите из къщата гости, и въздъхна облекчено, когато влезе в спалнята си и затвори вратата зад себе си.
Облегна се на рамката и бавно се освободи от всички емоции, докато не се почувства напълно опустошена.
Сега ще заплача, помисли си тя.
И действително искаше да поплаче. Имаше чувството, че от часове се сдържа, очаквайки подходящия момент. Но сълзите не идваха. Беше прекалено вцепенена, прекалено замаяна от събитията от последните двайсет и четири часа. Затова просто стоеше до вратата и се взираше в леглото.
И си спомняше.
Господи, нима бяха изминали само дванайсет часа, откакто бе лежала там, сгушена в обятията му? Струваше ѝ се, че е било преди дяла вечност. Като че целият ѝ живот сега бе разделен на две и сега определено беше след.
Затвори очи. Може би, ако не го гледа, спомените ще изчезнат. Може би, ако тя…
– Луси.
Тя застина. Мили боже, не.
– Луси.
Тя бавно отвори очи и прошепна:
– Грегъри?
Той изглеждаше ужасно – с измачкани дрехи и разрошена и прашна коса, досущ като човек, препускал лудешки. Сигурно се бе промъкнал по същия път, както и миналата нощ. И очевидно я чакаше.
Тя отвори уста, опитвайки се да заговори.
– Луси – отново рече той и тя си позволи за миг да се потопи в гласа му.
– Защо си тук? – попита накрая.
Той пристъпи към нея и сърцето ѝ се сви от мъчителен копнеж по него. Лицето му беше толкова красиво, толкова скъпо и толкова съвършено близко. Познаваше линията на скулите, точния цвят на очите му – кафяв около ирисите, преминаващ в зелен по краищата.
А устните му – познаваше формата им, мекотата им, когато я целуваха. Познаваше усмивката му, всяка бръчица, когато се намръщеше, и знаеше…
Знаеше прекалено много.
– Не бива да си тук – с пресеклив глас пророни Луси, контрастиращ с неподвижната ѝ стойка.
Грегъри направи още една крачка към нея. Очите му не пламтяха от гняв, което ѝ бе непонятно. Гледаше я жадно и собственически, така, както една омъжена жена не биваше да позволява да я гледа друг мъж.
– Трябва да знам защо – заяви той. – Няма да те пусна. Не и докато не узная защо.
– Недей – прошепна клетницата. – Моля те, не прави това.
Моля те, не ме карай да съжалявам. Моля те, не ме карай да жадувам за още, да мечтая и да се питам.
Тя се обгърна с ръце. Може би… може би ще успее да се стисне толкова силно, че да се обърне наопаки. И тогава нямаше да вижда, нямаше да чува. Можеше да бъде сама и…
– Луси…
– Недей – прекъсна го тя, този път по-рязко.
Недей.
Не ме карай да вярвам в любовта.
Но той се приближи още. Бавно, но решително.
– Луси. – Гласът му бе топъл, но настоятелен. – Само ми кажи защо. Това е всичко, за което те моля. Ще си тръгна и обещавам, че никога повече няма да те доближавам, но трябва да знам защо.
Тя поклати глава.
– Не мога да ти кажа.
– Не искаш да ми кажеш – поправи я той.
– Не! – задавено извика тя. – Не мога! Моля те, Грегъри. Трябва да си вървиш.
Той дълго остана мълчалив. Само наблюдаваше лицето ѝ и Луси сякаш виждаше мислите му.
Не биваше да позволява това, помисли си тя и в гърдите ѝ започна да се надига паника. Трябваше да закрещи. Да накара да го изхвърлят. Трябваше да избяга от стаята, преди той да разруши всичките ѝ толкова внимателно градени планове за бъдещето. Но вместо това просто стоеше там, като вкаменена.
– Теб те изнудват.
Не беше въпрос.
Тя не отговори, но разбра, че лицето ѝ я бе издало.
– Луси – нежно и внимателно подхвана той, – аз мога да ти помогна. Каквото и да се е случило, аз мога да го поправя.
– Не – възрази тя, – не можеш и си глупак, ако… – Млъкна. Толкова беше бясна, че не можеше да говори. Кой му даваше право да си мисли, че може да нахлуе в живота ѝ и да оправи неща, когато нищо не знаеше за връхлетялата я беда? Нима си мислеше, че тя би се предала заради нещо незначително? Нещо, което лесно можеше да бъде преодоляно?
Не беше толкова слаба.
– Ти не знаеш – рече тя. – Нямаш никаква представа.
– Тогава ми кажи.
Тя цялата трепереше, беше ѝ горещо… студено… и всичко помежду им.
– Луси – заговори Грегъри, а спокойният му равен глас се заби като острите зъби на вилица там, където най-много болеше.
– Не можеш да оправиш това – заяви тя.
– Това не е вярно. Не съществува заплаха, надвиснала над теб, която да не може да бъде премахната.
– С какво? – язвително попита Луси. – С вълшебни дъги и феи и най-добрите пожелания на семейство ти? Няма да се получи, Грегъри. Няма. Семейство Бриджъртън може и да е влиятелно, но ти не можеш да промениш миналото, нито да подчиниш бъдещето на своите желания.
– Луси – за кой ли път повтори Грегъри и протегна ръка към нея.
– Не. Не! – Тя отблъсна ръката му, отказвайки предложената утеха. – Ти не разбираш. Не можеш да разбереш. Ти и цялото ти семейство сте толкова щастливи, толкова съвършени.
– Не сме.
– Такива сте. Вие дори не осъзнавате, че сте такива и не можете да проумеете, че ние, останалите, не сме, че ние може да се борим, да се опитваме, да сме добри и пак да не получаваме това, което желаем.
Докато траеше малката ѝ реч, Грегъри я наблюдаваше. Само я наблюдаваше, без да продума. Гледаше я как стои, обгърнала се с ръце; изглеждаше толкова малка, бледа и до болка сама.
Накрая попита:
– Обичаш ли ме?
Тя затвори очи.
– Не ме питай това.
– Обичаш ли ме?
Той видя как челюстта ѝ се стегна, как раменете ѝ се напрегнаха и изправиха и разбра, че тя се опитва да поклати глава.
Грегъри пристъпи към нея – бавно, внимателно.
Тя изпитваше болка. Толкова много я болеше, че болката ѝ се разпростря във въздуха, обви се около него, проникна в сърцето му. Грегъри страдаше заедно с нея. Беше физическа болка, ужасна и остра и за пръв път той се усъмни в способността си да я пропъди.
– Обичаш ли ме? – отново попита младият мъж.
– Грегъри…
– Обичаш ли ме?
– Аз не мога…
Той сложи ръце върху раменете ѝ. Тя трепна, но не се отдръпна.
Той докосна брадичката ѝ, повдигна лицето ѝ се потопи в синята бездна на очите ѝ.
– Обичаш ли ме?
– Да – изхлипа Луси и се срути върху гърдите му. – Но не мога. Не разбираш ли? Не бива. Трябва да сложа край на това.
За миг Грегъри остана неподвижен. Признанието ѝ би трябвало да му донесе облекчение и до известна степен бе така, но най-вече почувства как кръвта му потече по-бързо във вените.
Той вярваше в любовта.
Нима тя не беше единственото постоянно нещо в живота му?
Вярваше в любовта.
Вярваше в нейната сила, в безкрайната ѝ доброта, в правотата ѝ.
Благоговееше пред могъществото ѝ, уважаваше нейната изключителност.
И в този миг, точно тук и сега, докато Луси хлипаше в прегръдките му, Грегъри разбра, че беше готов на всичко заради това.
Заради любовта.
– Луси – прошепна и в главата му постепенно започна да се оформя една идея. Беше безумна, безнравствена и напълно неразумна, но той не можеше да се отърси от единствената мисъл, завладяла съзнанието му.
Бракът ѝ не бе консумиран.
Двамата все още имаха шанс.
– Луси.
Тя се отдръпна.
– Трябва да се върна в залата. Сигурно ще ме търсят.
Но той здраво улови ръката ѝ.
– Не се връщай.
Луси се ококори насреща му.
– Какво искаш да кажеш?
– Ела с мен. Ела с мен сега. – Грегъри се чувстваше замаян, способен на всичко и може би малко луд. – Ти все още не си станала негова истинска съпруга. Бракът може да бъде анулиран.
– О, не! – Тя поклати глава и отскубна ръката си от неговата. – Не, Грегъри.
– Да. Да.
Колкото повече обмисляше тази идея, толкова по-разумна му се струваше. Не разполагаха с много време; след тази вечер щеше да ѝ е невъзможно да каже, че е недокосната. С действията си Грегъри я бе лишил от тази възможност. Ако двамата имаха някакъв шанс да бъдат заедно, това беше точно сега.
Не можеше да я отвлече; нямаше начин да я изведе от къщата, без да се вдигне шум. Но можеше да спечели малко време. Достатъчно, за да реши какво да прави.
Отново я притегли към себе си.
– Не – по-високо заяви Луси. Отново понечи да се изскубне от ръцете му и той съзря нарастващата в очите ѝ паника.
– Да, Луси – рече той.
– Ще закрещя – заплаши го тя.
– Никой няма да те чуе.
Тя ужасено го зяпна, дори той не можеше да повярва, че бе изрекъл думите.
– Заплашваш ли ме? – попита тя.
Грегъри поклати глава.
– Не. Спасявам те.
И тогава, преди да е имал възможност да размисли, той я сграбчи през кръста, метна я през рамо и изтича от стаята.
ГЛАВА 24
В която нашият герой оставя нашата
героиня в неловко положение.
– Към тръбата в тоалетната ли ще ме завържеш?
– Съжалявам – отвърна Грегъри, докато с такова умение завързваше на възел краищата на два шала, че Луси почти се притесни, че не му е за пръв път. – Не мога да те оставя в стаята ти. Там е първото мястото, където ще те потърсят. – Стегна възела и го дръпна, за да провери здравината му. – Това беше първото място, където аз погледнах.
