Текст книги "На път за олтара"

Автор книги: Джулия Куин

сообщить о нарушении

Текущая страница: 21 (всего у книги 22 страниц)

Луси леко се засмя. На Хайъсинт можеше да се разчита, че винаги ще схване най-важното.

– А твоят съпруг знае ли, че ти си настроена толкова войнствено? – попита я Грегъри.

– Моят съпруг ме подкрепя във всичко – увери го Хайъсинт и му се усмихна мило, без да отмества поглед от мъничкото създание в бебешки повой, сгушено в ръцете ѝ. – Винаги.

– Твоят съпруг е светец – отбеляза Грегъри и се надвеси над другото новородено в скута си. – Или просто си е загубил ума. Както и да е, ние ще му бъдем вечно благодарни, задето се ожени за теб.

– Как го търпиш? – попита Хайъсинт и се наведе към Луси, която наистина започваше да се чувства доста странно. Тя тъкмо понечи да ѝ отговори, когато Грегъри я изпревари:

– Старая се животът ѝ да бъде безкраен празник – рече той. – Изпълнен само с нежност и светлина и всичко да е съвършено и добро.

Хайъсинт го изгледа така, сякаш щеше да повърне.

– Ти просто завиждаш – изтъкна Грегъри.

– За какво? – попита тя настоятелно.

Обаче той само махна с ръка. Явно за него въпросът бе лишен от смисъл. Луси затвори очи и се усмихна, наслаждавайки се на словесната престрелка. Грегъри и Хайъсинт винаги се подкачаха един друг – дори и сега, когато и двамата наближаваха четиресетия си рожден ден. Все пак въпреки постоянните им заяждания – или може би тъкмо заради тях – те бяха много силно привързани един към друг. Хайъсинт бе силно предана; бяха ѝ необходими две години, за да отвори сърцето си за Луси след женитбата ѝ с Грегъри.

Луси предполагаше, че Хайъсинт бе имала известно основание да се държи така. Нали Луси едва не се омъжи за неправилния мъж. Е, не, тя се бе омъжила за неправилния мъж, но за неин късмет, обединените усилия на един виконт и един граф (придружени от щедри дарения за англиканската църква) постигнаха анулирането на брака, до което, технически погледнато, не би трябвало да се прибягва.

Оттогава обаче изтече много вода. Сега Хайъсинт беше за нея като родна сестра, както и всичките сестри на Грегъри. Беше прекрасно да се омъжиш в голямо семейство. Вероятно именно заради това Луси бе толкова възхитена, че двамата с Грегъри имаха толкова многобройно потомство.

– Девет – тихо отрони тя, като отвори очи и погледна двете дребни вързопчета, които имаха нужда от имена. И коса.

– Майка ми сигурно ще заяви, че всяка разумна личност би трябвало спре на осем – промълви Грегъри. Усмихна се на Луси. – Искаш ли да гушнеш една от новите ни щерки?

Тя почувства познатия прилив на майчинска любов.

– О, да.

Акушерката ѝ помогна да се надигне и Луси протегна ръце, за да поеме едната от двете си дъщерички.

– Много е розова – промърмори тя и притисна рожбата си към гърдите си. Момиченцето започна да пищи пронизително като банши*, но Луси реши, че това е най-прекрасният звук.

[* Жена призрак в ирландския фолклор и във високопланинските райони на Шотландия, чиято поява е предсказание за смърт. – Б. пр.]

– Розовото е чудесен цвят – каза Грегъри. – Късметлийският ми оттенък.

– Тази има доста силна хватка – отбеляза Хайъсинт и се обърна настрани, за да могат всички да видят нейното кутре, обгърнато от мъничкото юмруче на бебето.

– И двете близначки са съвсем здрави – заяви акушерката. – Знаете, че близнаците често не са.

Грегъри се наведе напред, за да целуне Луси по челото.

– Аз съм безкрайно щастлив мъж – измърмори той.

Луси немощно се усмихна. И тя бе щастлива, макар това да ѝ се струваше като истинско чудо. Ала бе прекалено уморена, за да може да промълви нещо друго освен:

– Мисля, че приключихме. Моля те, кажи ми, че приключихме.

Грегъри влюбено ѝ се усмихна.

– Приключихме – обяви. – Или поне дотолкова, доколкото мога да гарантирам.

Луси кимна, изпълнена с благодарност. Тя също не желаеше да се лишава от блаженството на семейното ложе, но честно казано, трябваше да се намери нещо, с което да се сложи край на несекващия поток от бебета.

– Как ще ги кръстим? – запита Грегъри и се ококори закачливо срещу бебето в ръцете на Хайъсинт.

Луси кимна към акушерката и ѝ подаде бебето, за да може удобно да се облегне назад. Ръцете ѝ трепереха и не се чувстваше достатъчно уверена, за да държи в тях едно бебе дори и облегната на възглавниците.

– Не искаше ли да я кръстим Елоиз? – промърмори тя и затвори очи. Всичките си предишни деца вече бяха кръстили на техни родственици: Катарин, Ричард, Хърмайъни, Дафни, Антъни, Бенедикт и Колин. Очевидно за следващото момиче бе дошъл редът на Елоиз.

– Знам – потвърди Грегъри и тя долови весела нотка в тона му. – Но не планирах две имена.

При тези негови думи Хайъсинт се извърна и изрече с обвинителен тон:

– Значи ще кръстите другото момиче Франческа.

– Ами – подхвана Грегъри, звучейки само малко самодоволно, – тя е следващата по ред.

Хайъсинт остана със зяпнала уста и Луси нямаше да се изненада, ако видеше пушек да излиза от ушите ѝ.

– Не мога да повярвам – заговори тя и сега вече определено гледаше възмутено Грегъри. – Кръстихте децата си на всички възможни роднини, с изключение на мен.

– Уверявам те, че това е просто щастлива случайност – успокои я Грегъри. – Мислех, че и Франческа ще остане без съименница.

– Дори Кейт има съименница!

– Кейт подкрепяше нашата любов – напомни ѝ Грегъри. – А ти нападна Луси в църквата.

Луси щеше да прихне, ако имаше сили.

Обаче на Хайъсинт никак не ѝ беше смешно.

– Тя се омъжваше за друг.

– Задръж малко недоволството си, мила сестричке. – Грегъри се обърна към Луси. – Тя няма да се откаже, нали? – Той отново взе в ръце едното бебе, макар че Луси не разбра кое точно. – Красива е – рече той и вдигна глава, за да се усмихне на съпругата си. – Но много е мъничка. Мисля, че е по-дребничка от останалите.

– Близнаците винаги са по-дребни – обади се акушерката.

– Да, разбира се – промърмори той.

– Само че те не се чувстват дребни – обясни им Луси. Опита да се надигне, за да може да вземе второто бебе, но ръцете ѝ не се подчиняваха на волята ѝ. – Толкова съм изтощена – призна тя.

Акушерката се намръщи.

– Не беше толкова продължително раждане.

– Обаче трябваше да се родят две деца – напомни ѝ Грегъри.

– Да, така е, но тя вече е раждала толкова много пъти – уточни припряно акушерката. – Колкото повече деца е родила една жена, толкова по-лесно ражда следващия път.

– Не се чувствам добре – обади се Луси.

Грегъри подаде бебето, което държеше, на една прислужничка и се взря в съпругата си.

– Какво не е наред?

– Изглежда ми доста бледа – чу Луси гласа на Хайъсинт.

Но не звучеше както обикновено. Гласът ѝ бе тънък и сякаш се чуваше през дълга тясна тръба.

– Луси? Луси?

Тя се опита да отговори. Дори си мислеше, че наистина отговаря. Но не усещаше устните си да се движат, нито чуваше собствения си глас.

– Нещо не е наред – каза Грегъри. Прозвуча рязко, изплашено. – Къде е доктор Джарвис?

– Той си тръгна – осведоми го акушерката. – Има друго раждане… жената на адвоката.

Луси се опита да отвори очи. Искаше да види лицето му, да му каже, че е добре. Само че не беше добре. Всъщност не я болеше; е, не повече от обичайното при всяко раждане. Не знаеше точно как да опише състоянието си. Просто се чувстваше зле.

– Луси? – Викът на Грегъри се мъчеше да проникне през мъглата, в която тя тънеше. – Луси! – Той пое ръката ѝ, стисна я, после силно я раздруса.

Тя искаше да го успокои, но се усещаше безкрайно далече. И коварното изнемощяване се разпростираше навред в нея, пълзейки от корема към краката ѝ, достигайки чак до пръстите на краката ѝ.

Не беше толкова зле, ако не мърдаше. Може би, ако поспи малко…

* * *

– Какво не е наред с нея? – властно настоя Грегъри. Зад него бебетата скимтяха, но поне мърдаха и си оставаха розови, докато Луси…

– Луси? – Постара се гласът му да прозвучи настойчиво, но му се стори, че само издаваше ужаса, който го обземаше. – Луси?

Лицето и бе пепелявосивкаво, а устните – безкръвни. Не беше съвсем в безсъзнание, но не реагираше.

– Какво не е наред с нея?

Акушерката бързо се премести в края на леглото и надникна под завивките. Ахна и когато вдигна глава, лицето ѝ беше пребледняло като това на Луси.

Грегъри също сведе поглед, точно навреме, за да забележи яркочервеното петно върху чаршафа.

– Подайте ми още кърпи! – нареди акушерката. Грегъри въобще не се подвоуми и тутакси изпълни заповедта ѝ.

– Ще ми трябват още кърпи – мрачно рече жената и много чевръсто напъха няколко кърпи под бедрата на родилката. – Хайде, вървете да донесете!

– Аз ще отида – намеси се Хайъсинт. – Ти стой тук!

Тя изтича в коридора, като остави Грегъри край акушерката, безпомощен и объркан. Кой мъж би могъл да остане безучастен, когато жена му кърви?

Но не знаеше какво да направи. Нямаше представа какво да стори, освен да подава кърпите на акушерката, която с груба сила ги напъхваше под Луси.

Отвори уста, за да изрече нещо…, каквото и да е. Може би отрони някаква дума. Не беше сигурен. Може би от гърлото му все пак се изтръгна някакъв звук, вик на ужас, който мигом се спотаи и застина в него.

– Къде са кърпите? – настоя тя.

Грегъри трескаво кимна и се втурна към коридора. Олекна му, че му възложиха да върши нещо.

– Хайъсинт! Хай…

Луси изкрещя.

– О, боже мой – ахна той и стисна с ръка рамката на вратата, за да не падне на пода. Не беше заради кръвта, можеше да понесе дори най-кървавата гледка. А заради писъка на Луси. Никога не бе чул такъв смразяващ писък да се изтръгва от гърлото на някое човешко създание.

– Какво правите с нея? – попита той.

Гласът му трепереше, докато се оттласкваше от стената. Непоносимо му бе да я гледа такава, още по-мъчително да я слуша, но може би трябваше да държи ръката на Луси.

– Стимулирам коремните мускули – изръмжа акушерката. Силно натисна с ръка корема на родилката и после разтърка дланта си наоколо. Луси нададе още един писък и стисна така силно ръката на Грегъри, че едва не му прекърши пръстите.

– Не мисля, че това е добра идея – скептично промърмори той. – Само я карате да губи още кръв. Не бива да губи повече…

– Трябва да ми имаш доверие – сряза го акушерката. – Виждала съм това и преди. И то толкова много пъти, че им загубих бройката.

Инстинктивно Грегъри усети как устните му се присвиват, за да попита: „А те оживяха ли?“, но не се осмели да го изрече. Лицето на акушерката беше прекалено мрачно. Не искаше да узнае отговора.

Сега вече писъците на Луси се накъсваха от стенания и някак си това беше още по-зле. Дишането ѝ се учести, но стана още по-плитко. Очите ѝ оставаха плътно стиснати заради силните болки от притисканията на ръката на акушерката.

– Моля те, накарай я да спре – пророни тя.

Грегъри стрелна отчаян поглед към акушерката.

Сега тя използваше и двете си ръце, като едната достигна до…

– О, господи. – Извърна се назад. Повече не можеше да гледа. – Трябва да ѝ позволиш да ти помогне – рече на Луси.

– Донесох кърпи! – изкрещя Хайъсинт, когато се втурна в стаята. Но мигом се прикова на място и се вгледа в Луси. – О, боже мой! – Гласът ѝ потрепери. – Грегъри?

– Млъквай! – Не искаше да слуша вайканията на сестра си, нито да отговаря на въпросите ѝ. Защото не знаеше отговорите. За бога, нима тя не виждаше, че самият той няма представа какво се случва?

А да го принуждава да го изрече на глас би било най-жестокото изтезание.

– Боли – изскимтя Луси. – Боли!

– Знам. Знам. Ако можех да махна болката, щях да го сторя, заклевам ти се. – Стисна ръката ѝ в двете си длани, искаше неговата сила някак си да се предаде на нея. Но нейното стискане все повече отслабваше, като се усилваше само след поредното яко натискане на акушерката.

После ръката на Луси безволно се отпусна.

Дъхът на Грегъри секна. Изгледа акушерката с очи, разширени от ужас. Тя все още беше в подножието на леглото, с лице, стегнато в мрачна решителност. Ала после внезапно спря, присви очи и отстъпи крачка назад. Не каза нищо.

Хайъсинт застина, с кърпите в ръце.

– Какво… какво става?

Гласът ѝ дори не се извиси до шепот, сякаш не ѝ достигна сила да довърши мисълта си.

Акушерката протегна ръка и докосна окървавените чаршафи около Луси.

– Мисля… че това е всичко – пророни тя.

Грегъри сведе поглед към съпругата си, която лежеше ужасяващо неподвижна. После се обърна към акушерката. Видя как гърдите ѝ бързо се повдигаха и спускаха, за да си поеме въздух на големи глътки, което не можеше да си позволи, докато притискаше Луси.

– Какво имате предвид – заговори той сподавено, едва чуто, – „че това е всичко“?

– Кървенето свърши.

Грегъри бавно се извърна към Луси. Кървенето бе свършило. Какво означаваше това? Дали кръвоизливът бе окончателно спрян?

Тогава защо акушерката просто стоеше? Не трябваше ли да направи нещо? Не трябваше ли той да направи нещо? Или Луси…

Отново се завъртя към акушерката, ужасът му бе почти осезаем.

– Тя не е мъртва – заговори акушерката забързано. – Или поне не мисля.

– Не мислите? – повтори той като ехо и гласът му се извиси.

Акушерката се олюля назад. Цялата беше покрита с кръв и изглеждаше много изтощена, но Грегъри нямаше да се трогне дори ако в следващия миг рухнеше мъртва на пода.

– Помогнете ѝ – заповяда ѝ той.

Жената пое ръката на Луси и провери пулса ѝ. Кимна забързано, когато го напипа, но после добави:

– Направих всичко, което можех да сторя.

– Не – тръсна глава Грегъри, защото отказваше да повярва, че това бе всичко. Трябваше да има още нещо, с което да може да ѝ се помогне. – Не – повтори. – Не!

– Грегъри – обади се Хайъсинт и докосна ръката му.

Ала той се отдръпна от нея.

– Направете нещо – изрече той за трети път и се приближи с една застрашителна стъпка към акушерката. – Трябва да направите нещо.

– Тя изгуби много кръв – обясни му акушерката, като се облегна на стената. – Сега можем само да чакаме. Няма как да разбера дали ще оцелее. Някои жени успяват. Други… – Гласът ѝ заглъхна. Може би просто не искаше да се доизкаже. Или може би я изплаши изражението на Грегъри.

Той преглътна. Не беше избухлив човек; винаги се бе държал разумно. Но сега искаше да крещи, да блъска с юмруци в стените, да намери начин да събере всичката изтекла кръв и да я върне обратно в Луси.

Едва можеше да диша от силата на обзелите го чувства.

Хайъсинт тихо пристъпи към него. Ръката и намери неговата и той инстинктивно вплете пръсти в нейните. Зачака тя да изрече нещо като „Тя ще бъде добре“ или „Всичко ще бъде наред, само имай вяра“.

Но тя не каза нищо. Такава си беше Хайъсинт, никога не лъжеше. Но беше тук. Слава богу, че беше тук.

Стискаше ръката му и той знаеше, че ще бъде до него, докато той ще се нуждаеше от нея.

Погледна акушерката и примигна, като се мъчеше да намери най-уместния тон.

– Ами ако… – Не. – Какво ще стане, когато… – заговори колебливо. – Какво ще стане, когато се събуди?

Акушерката погледна първо към Хайъсинт, което поради някаква причина го раздразни, и рече само:

– Ще бъде много изтощена.

– Но ще бъде добре, нали? – попита той почти едновременно с нея.

Акушерката го изгледа мрачно, примирено, със съжаление.

– Трудно е да се предскаже – продума накрая.

Грегъри се взря в лицето ѝ, отчаяно търсещ знак за надежда, прикрит зад половинчатая ѝ отговор.

– Какво означава това, по дяволите?

Акушерката се опита да избегне очите му.

– Може да има някаква инфекция. Често се наблюдава при подобни случаи.

– Защо?

Жената примигна.

– Защо? – изрева той. Хайъсинт веднага стисна по-здраво ръката му.

– Не знам. – Акушерката отстъпи крачка назад. – Просто се случва.

Грегъри пак се извърна към Луси. Повече не искаше да погледне акушерката. Тя цялата бе оплескана с кръв – кръвта на съпругата му – и това може би не беше по нейна вина – може би не беше по ничия вина, – ала не можеше да я гледа нито секунда повече.

– Доктор Джарвис трябва да се върне – промълви той с приглушен тон, като стисна провисналата от леглото ръка на Луси.

– Ще се погрижа за това – обеща му Хайъсинт. – И ще повикам някой да смени чаршафите.

Грегъри дори не я погледна.

– Вече трябва да тръгвам – обади се акушерката.

Той продължи да мълчи. Чу движението на крака по пода и тихото изщракване на ключалката на вратата, но през цялото това време не откъсваше очи от лицето на Луси.

– Луси – прошепна, като се постара гласът му да прозвучи закачливо. – Ла ла ла Луси. – Беше просто един глупав припев, измислен от дъщеря им Хърмайъни, когато бе на четири години. – Ла ла ла Луси.

Втренчи се в лицето ѝ. Дали тя не се усмихна преди малко? Стори му се, че изражението ѝ леко се промени.

– Ла ла ла Луси. – Гласът му потрепери, но той продължи: – Ла ла ла Луси.

Чувстваше се като идиот. Звучеше като идиот, но нямаше представа какво друго да ѝ каже. При нормални обстоятелства никога не губеше дар слово. Със сигурност не и с Луси. Но сега… какво би могъл да каже човек в такъв момент?

Затова просто приседна до нея. Остана да седи сякаш с часове, забравил дори да диша.

Седеше там и закриваше устата си с ръка всеки път, когато в гърлото му напираше поредният хлип, защото не искаше тя да го чуе. Седеше там и отчаяно се опитваше да пропъди мрачните си мисли какъв би бил животът му без нея.

Тя беше целият му свят. По-късно се заредиха децата и тя вече не беше всичко за него, но все още оставаше центърът на семейството. Тяхното слънце. Неговото слънце, около което се въртеше всичко останало.

Луси. Тя бе момичето, което той не бе осъзнал, че обожава, докато не стана почти прекалено късно. Тя беше толкова съвършена, неговата отредена от съдбата половинка, че едва не я бе пропуснал. Чакал бе любов, изпълнена със страсти и драматизъм. Така и не му бе хрумнало, че истинската любов може да бъде много обикновена и безкрайно уютна.

Можеше с часове да седи с Луси и да не си кажат нито дума. Или да бъбрят оживено като свраките. С нея можеше да тръсне някоя глупост, без хич да го е грижа. Можеше по цяла нощ да я люби или да прекара няколко седмици просто сгушен до нея.

Нямаше значение. Нищо нямаше значение, защото и двамата знаеха.

– Не мога да се справя без теб – избъбри той. Дявол да го вземе, вече бе изтекъл цял час, без да отрони нито дума и това беше първото, което ѝ каза. – Имам предвид, че мога, защото ще бъда принуден, но ще бъде ужасно. И честно казано, няма да свърша толкова страхотна работа. Аз съм добър баща, но това е само защото ти си толкова добра майка.

Ако тя умреше…

За миг здраво стисна очи, опитвайки се да прогони тази мисъл. Толкова усърдно се опитваше досега да изтласка тези три думи от съзнанието си.

Три думи. Само три думи, които би трябвало да са „аз те обичам“. А не…

Пое си дълбоко дъх. Трябваше да се отърси от тези мисли.

От лекия бриз навън прозорецът се отвори и Грегъри дочу как отвън долетя весел вик. Беше на някое от децата му – съдейки по звука, едно от момчетата. Навън бе слънчево и той за миг си представи как те играят на гоненица по поляната.

Луси обичаше да им се любува, когато играеха навън. Обичаше също и да тича с тях дори и да беше в толкова напреднала бременност, че се клатушкаше като патица.

– Луси – прошепна той, като се опитваше да овладее гласа си, за да не трепне издайнически. – Не ме оставяй. Моля те, не ме оставяй. Те се нуждаят повече от теб – доизрече сподавено и леко се отмести, за да може да стиска дланта ѝ с двете си ръце. – Децата. Те се нуждаят повече от теб. Знам, че го знаеш. Никога не би го казала, но го знаеш. И аз се нуждая от теб. Мисля, че това също го знаеш.

Но тя не му отговори. Въобще не помръдна.

Ала дишаше. Поне, слава богу, дишаше.

– Татко?

Грегъри се обърна към посоката, от която долетя гласът на най-голямото от децата му. Но веднага се извърна настрани, за да се овладее.

– Дойдох да видя бебетата – рече Катарин още щом влезе в стаята. – Леля Хайъсинт ми каза, че вече може да ги видя.

Той кимна, но не се осмели да продума.

– Много са сладки – възхити се Катарин. – Имам предвид бебетата, а не леля Хайъсинт.

За своя безкрайна изненада Грегъри намери в себе си сили, за да се усмихне.

– Не – отговори той, – никой не би нарекъл леля ти Хайъсинт сладка.

– Аз обаче я обичам – побърза да добави Катарин.

– Знам – кимна баща ѝ, като най-сетне се обърна към нея. Винаги лоялна, такава си беше Катарин. – Също и аз.

Катарин се приближи с няколко крачки, но се спря, като стигна до леглото.

– Защо мама още спи?

Той преглътна мъчително.

– Ами, тя е много уморена, милата. Изисква се голяма енергия, за да родиш едно бебе. Двойно повече за две бебета.

Катарин кимна сериозно, ала той не бе уверен дали му повярва. Дъщеря му изгледа майка си намръщено – не съвсем разтревожено, но все пак остана нащрек.

– Доста е бледа – промълви накрая.

– Така ли мислиш? – разтревожи се Грегъри.

– Ами виж я, бяла е като платно.

Точно това си мислеше и той, обаче се постара да звучи по-безгрижно, затова само добави:

– Е, може би е малко по-бледа от обичайното.

Катарин го изгледа за миг, после седна на стола до неговия. Остана напрегната, със скръстени в скута си ръце. Грегъри не можеше да престане да ѝ се удивлява. Катарин Хейзъл Бриджъртън се бе появила на бял свят преди почти дванайсет години и той бе станал баща. Това беше неговото истинско призвание, осъзна той още в мига, в който пое в ръце новородената си дъщеря. Самият той беше най-малкият син в семейството; нямаше да наследи титлата, нито имаше призвание за свещеник или армейски офицер. Съдено му бе да живее като джентълмен, притежаващ малка ферма.

И като баща.

Тогава, щом за пръв път сведе надолу очи към бебето Катарин, очичките ѝ още бяха бебешкосиви, както по-късно на всичките му следващи деца, той разбра. Защо живееше на тази земя, какво бе призванието му… тогава разбра. За да бди над това малко прекрасно създание и да се грижи за него, докато не се превърне в зряла личност, и винаги да се старае тя да бъде добре.

Обожаваше всичките си деца, но между него и Катарин съществуваше специална връзка, защото тя бе онази, която го бе научила какъв му бе отредено да бъде.

– Другите искат да я видят – рече тя. Бе свела поглед към десния си крак, докато го люлееше напред-назад.

– Тя още се нуждае от почивка, скъпа.

– Знам.

Грегъри я зачака да продължи. Дъщеря му не казваше какво се таи в мислите ѝ. Имаше чувството, че тя бе тази, която искаше да види майка си. Искаше ѝ се да приседне от едната страна на леглото и да се смее и бъбри закачливо с майка си, след което да ѝ разкаже за разходката си навън заедно с гувернантката си.

Останалите – по-малките ѝ братя и сестри – може би бяха забравили за майка си.

Но Катарин винаги е била невероятно близка с Луси. Бяха като две грахови зърна в една шушулка. Външно се различаваха, защото Катарин много приличаше на другата Катарин, снахата на Грегъри, настоящата виконтеса Бриджъртън. Това нямаше никакъв смисъл, понеже не бяха кръвни роднини, но и двете Катарин бяха с еднакви черни коси и овални лица. Само очите им нямаха еднакъв цвят, но формата им бе една и съща.

Обаче по нрав Катарин – неговата Катарин – беше досущ като майка си. Стремеше се във всичко да има ред. И винаги предпочиташе да се занимава със същността на нещата. Ако трябваше да сподели с майка си впечатленията от вчерашната си разходка сред природата, щеше да започне с цветята, които бе видяла. Нямаше да ги помни всичките, но непременно щеше да изтъкне разнообразните им цветове. Грегъри нямаше да се изненада, ако по-късно гувернантката дойде при него и му каже, че Катарин е настояла да изминат още един километър, за да провери дали розовите цветя се редуват с жълти.

Честна във всичко, такава беше неговата Катарин.

– Мимзи каза, че бебетата трябвало се кръстят на леля Елоиз и на леля Франческа – заяви Катарин, след като за трийсет и втори път разлюля крака си напред-назад.

(Той ги бе броил. Грегъри не можеше да повярва, че ги бе броил. Очевидно с всеки изминал ден все повече заприличваше на Луси.)

– Както винаги, Мимзи е права – каза той. Мимзи беше гувернантката и бавачката на децата и в същото време заслужаваше да бъде обявена за светица.

– Ама тя не знае какви трябва да бъдат вторите им имена.

Грегъри се намръщи.

– Не мисля, че сега трябва да го решаваме.

Катарин го измери с типичния си непоносимо прям поглед.

– Преди мама да се е наспала?

– Ъ, да – промърмори Грегъри и отклони поглед от нейния. Не се гордееше с това, че избягваше да я гледа, но това бе единствената възможност, за да не се разплаче пред дъщеря си.

– Мисля, че едното от двете бебета трябва да се кръсти Хайъсинт – обяви Катарин.

Той кимна.

– Елоиз Хайъсинт или Франческа Хайъсинт?

Катарин замислено стисна устни, после твърдо обяви:

– Франческа Хайъсинт. Звучи много хубаво. Макар че…

Грегъри я изчака да си довърши мисълта, но след като тя не продължи, я подкани:

– Макар че…

– Малко е цветно.

– Не знам как може да се избегне това с име като Хайъсинт*.

[* Зюмбюл (англ.). – Б. пр.]

– Вярно е – замислено рече Катарин, – но какво ще стане, ако тя не се окаже сладка и деликатна?

– Като леля ти Хайъсинт? – промърмори той. Някои неща наистина не можеха да се премълчат.

– Тя е доста страшна – заяви Катарин без капка сарказъм.

– Страшна или страховита?

– О, по-скоро страшна. Леля Хайъсинт ни най-малко не е страховита.

– Не ѝ го казвай.

Катарин примигна, тъй като не ѝ стана ясно.

– Смяташ, че тя иска да е страховита?

– И страшна.

– Колко странно – промърмори дъщеря му. После го изгледа с блеснали очи. – Мисля, че на леля Хайъсинт ще ѝ хареса да има едно бебе, което да е кръстено на нея.

Грегъри усети, че се усмихва. С истинска усмивка, а не с някакво подобие, за да успокои Катарин.

– Да – рече тихо, – ще ѝ се хареса.

– Тя навярно мисли, че няма да има съименница – продължи Катарин, – след като вие с мама ги карате по ред. Всички знаем, че сега е редът на Елоиз, ако бебето е момиче.

– Кой да очаква, че ще се родят близначки?

– Дори и да е така – възрази Катарин, – не бива да се забравя леля Франческа. Мама би трябвало да роди три близначета, за да се кръсти едно на леля Хайъсинт.

Три близначета. Грегъри не беше католик, но едва се сдържа да не се прекръсти.

– И всичките да са момичета – добави Катарин, – което съвсем не е вероятно математически.

– Така е – промърмори той.

Тя се усмихна. И той се усмихна. Накрая си стиснаха ръцете.

– Само си мисля… – поде пак Катарин.

– Какво, скъпа?

– Ако Франческа трябва да бъде Франческа Хайъсинт, тогава Елоиз трябва да бъде Елоиз Луси. Защото мама е най-добрата от всички майки.

Грегъри отново трябваше да се пребори с буцата, заседнала в гърлото му.

– Да – потвърди прегракнало, – така е.

– Мисля, че това ще се хареса на мама. Какво ще кажеш?

Грегъри с усилие успя да кимне, привидно спокоен.

– Тя навярно ще каже, че ние трябва да кръстим бебето на някой друг. Тя е много великодушна в това отношение.

– Знам – съгласи се Катарин. – Ето защо ние трябва да го направим, докато тя още спи. Преди да има възможност да оспори решението ни. Защото знаеш, че ще го направи.

Грегъри се засмя.

– Тя ще заяви, че не е бивало да правим това – продължи Катарин, – но тайно в себе си ще остане очарована.

На Грегъри му се наложи да преглътне още една буца в гърлото си, но тази буца, за щастие, бе родена от бащина любов.

– Мисля, че си права.

Катарин засия.

Той разроши косата ѝ. Скоро тя щеше да бъде прекалено голяма за подобни изрази на обич; щеше да го скастри да не ѝ разваля фризурата. Ала засега можеше да роши косата ѝ колкото си поиска.

– Как опозна толкова добре майка си?

Тя снизходително го изгледа. Вече бяха водили този разговор.

– Понеже аз съм същата като нея.

– Да, същата си – съгласи се той. Ръцете им останаха сплетени още за кратко, докато не му хрумна нещо друго. – Луси или Лусинда?

– О, Луси – мигом отвърна Катарин, защото много добре знаеше за какво говори баща ѝ в момента. – Пък и тя всъщност не е Лусинда.

Грегъри въздъхна и погледна към съпругата си, която все още спеше в леглото.

– Не – тихо пророни, – не е. – Усети как малката топла ръка на дъщеря му се плъзна в неговата.

– Ла ла ла Луси – промълви Катарин и той долови леката усмивка в гласа ѝ.

– Ла ла ла Луси – повтори той. И колкото и да бе удивително, долови усмивка и в собствения си глас.

* * *

След няколко часа доктор Джарвис се върна, уморен и разрошен след трудното многочасово раждане в центъра на селото. Грегъри познаваше много добре лекаря. Питър Джарвис току-що бе завършил университета, когато Луси и Грегъри решиха да се преместят да живеят близо до Уинкфийлд, и оттогава той беше техният семеен лекар. Докторът и Грегъри бяха връстници и в течение на годините бяха споделили много вечери през годините. Освен това госпожа Джарвис беше близка приятелка на Луси и децата им често играеха заедно.

Но през всичките тези години, откакто бяха приятели с лекаря, Грегъри никога не го бе виждал толкова угрижен, колкото сега, със стиснати устни, без следа от обичайните шеги, с които ги обсипваше, преди да започне прегледа на Луси.

Там беше и Хайъсинт, която бе настояла, че Луси се нуждае от подкрепата на друга жена в стаята.

– Като че някой от вас може да проумее опасностите от родилната треска – бе заявила тя с пренебрежителен тон.

Грегъри не бе отронил нито дума. Само се бе отместил настрани, за да направи място на сестра си. Имаше нещо успокояващо в присъствието на Хайъсинт. Или може би вдъхновяващо. Хайъсинт притежаваше такава необуздана енергия, че човек можеше да повярва, че самата тя можеше да застави Луси да се излекува.

Грегъри и Хайъсинт застинаха, когато докторът пое ръката на Луси, за да ѝ измери пулса, преди да преслуша сърцето ѝ. А после, за безкрайна изненада на Грегъри, лекарят я сграбчи за раменете и започна силно да я тресе.

– Ама какво правиш? – изкрещя Грегъри и се втурна към него, за да спаси жена си.

– Събуждам я! – заяви Питър с решителен тон.

– Но тя не се ли нуждае от почивка?

– Нуждае се повече от събуждане.

– Но… – Грегъри не знаеше срещу какво точно протестира, но честно казано, това нямаше значение, защото лекарят веднага го прекъсна:

– За бога, Бриджъртън, трябва да сме сигурни, че тя може да се събуди. – Отново я разтърси с все сила, но този път извика много силно: – Лейди Лусинда! Лейди Лусинда!

– Тя не е Лусинда – чу се да казва Грегъри, после пристъпи напред и я извика: – Луси? Луси?

Жена му помръдна и промърмори нещо неясно в съня си.

Грегъри остро погледна Питър, с куп неизречени въпроси в очите.

– Опитай се да изтръгнеш отговор от нея – посъветва го Питър.

– Нека аз да опитам – решително се намеси Хайъсинт.

Грегъри замря, когато сестра му се наведе до ухото на Луси и каза нещо с най-спокоен тон.

– Какво и каза? – попита той.

Хайъсинт поклати глава.

– Няма да искаш да знаеш.

– О, за бога – промърмори той и я отмести настрани. Грабна ръката на Луси и я стисна по-силно от всеки друг път. – Луси! Колко стъпала има задната стълба от кухнята до първия етаж?