Текст книги "На път за олтара"

Автор книги: Джулия Куин

сообщить о нарушении

Текущая страница: 8 (всего у книги 22 страниц)

Ако не друго, лейди Лусинда нямаше да го позволи. Тя беше изключително точна.

В добрия смисъл на думата.

А не по онзи непоносим, дразнещ начин.

Грегъри вътрешно се усмихна. Не, тя изобщо не беше такава.

Лейди Лусинда приличаше повече на Кейт или поне щеше да бъде, когато малко остарееше. Умна, делова, малко палава.

Всъщност доста забавна. Тя беше славна и мила девойка, тази лейди Лусинда.

Но и нея не видя сред гостите. Или поне така му се струваше. Не можеше да бъде напълно сигурен. Забеляза няколко дами с приблизително същия оттенък на косата като нейната, но никоя не му заприлича на нея. Едната от тях имаше различна походка – малко тромава, дори сякаш леко накуцваше. А другата не беше със същия ръст. Може би се различаваше с няколко сантиметра. Не можеше точно да определи.

Не беше тя.

Вероятно беше там, където и госпожица Уотсън. Неясно защо мисълта го поободри. С госпожица Уотсън нямаше да се случи нищо лошо, щом е заедно с лейди Лусинда.

Стомахът му се обади и той реши засега да прекрати диренето и да се подкрепи. Кейт, както винаги, бе поръчала да приготвят разнообразни вкусотии, за да могат гостите да похапват през цялата вечер. Грегъри се запъти право към сандвичите – те приличаха точно на онези, които домакинята бе поднесла на гостите в нощта на пристигането му, и тогава много му харесаха. Десетина щяха да му стигнат, за да засити глада си.

Хммм. Видя сандвичи с краставички – чисто похабяване на хляба, ако изобщо имаше такъв. Със сирене – не, не това търсеше. Може би…

– Господин Бриджъртън?

Лейди Лусинда. Щеше да познае гласа ѝ навсякъде.

Грегъри се обърна. Ето я и нея. Мислено се поздрави. Бил е напълно прав за онези маскирани медноруси създания. Определено тази вечер не се бе натъквал досега на нея.

Очите ѝ се разшириха и той осъзна, че маската ѝ от сиво-син филц беше със същия цвят като очите ѝ. Зачуди се дали госпожица Уотсън бе подбрала маска със зеления цвят на очите си.

– Вие сте, нали?

– Как разбрахте? – попита той.

Тя примигна.

– Не знам. Просто се досетих. – Устните ѝ се разтвориха – съвсем леко, колкото да проблеснат снежнобелите ѝ зъби, – и тя рече: – Аз съм Луси. Лейди Лусинда.

– Знам – промърмори Грегъри, все още зазяпан в устата ѝ. Какво казваха за маските? Че закриват горната част на лицето и правят долната по-интригуваща.

Почти омагьосваща.

Как не бе забелязал, че ъгълчетата на устните ѝ са леко повдигнати? Или луничките, ръснати по носа ѝ? Бяха седем. Точно седем, всичките с идеален овал с изключение на последната, която имаше формата на Ирландия.

– Огладняхте ли? – попита тя.

Грегъри примигна и с мъка откъсна поглед от устните ѝ, за да го насочи към очите ѝ.

Тя сочеше сандвичите.

– Тези с шунка са много вкусни. И с краставичките. Аз обикновено не си падам много по сандвичите с краставички – с тях изглежда никога няма да се нахраниш, макар че ми харесва как хрупкат, – но тези са с малко меко сирене, а не само с масло. Много неочаквано и приятно.

Тя млъкна, наклони глава настрани и го погледна, очаквайки отговора му.

А той се усмихна. Не можа да се сдържи. Имаше нещо необикновено забавно у нея, докато бъбреше за храна.

Пресегна се и сложи един сандвич с краставичка върху чинията си.

– С такава препоръка нима бих могъл да откажа?

– Е, и сандвичите с шунка са много вкусни, ако този не ви хареса.

Колко типично за нея. Искаше всички да са щастливи. Опитай този сандвич. Ако не ти хареса, опитай този или този. А ако и те не ти харесат, вземи моя.

Естествено, тя не го бе казала, но някак си Грегъри знаеше, че щеше да го предложи.

Лейди Лусинда сведе поглед към подноса.

– Ще ми се да не ги бяха смесили.

Той въпросително я погледна.

– Моля?

– Ами – подхвана тя с онова „ами“, което предшества дълго и разгорещено обяснение. – Не мислите ли, че щеше да бъде по-практично да се отделят отделните видове сандвичи? Да се сложи всеки вид в по-малка чиния? По този начин веднага ще намерите този, който ви харесва, и ще знаете точно откъде да си вземете още един. Или – тя се въодушеви, сякаш разчепкваше проблем с огромно обществено значение, – ако изобщо има още един. Помислете. – Махна към подноса. – Може да не е останал нито един сандвич с шунка. А не бихте могли да преровите всички, докато търсите желания. Би било изключително невъзпитано.

Грегъри замислено я изгледа, накрая каза:

– Вие обичате нещата ви да са подредени, нали?

– О, да! – пламенно възкликна лейди Лусинда. – Наистина обичам.

Той си спомни за собствената си дезорганизираност. Захвърляше обувките си в гардероба, оставяше поканите разпръснати навсякъде… Миналата година бе дал отпуск на своя камериер, изпълняващ и ролята на секретар, за да посети болния си баща. Когато се бе върнал, горкият човек едва не бе припаднал при вида на безпорядъка върху бюрото на Грегъри.

Грегъри погледна сериозното личице на лейди Лусинда и едва не се разсмя. Навярно щеше да я подлуди само за една седмица.

– Харесва ли ви сандвичът? – поинтересува се тя, след като той отхапа една хапка. – С краставичката?

– Много е интересен – промърмори той.

– Чудя се дали храната трябва да е интересна?

Грегъри довърши сандвича си.

– Не съм сигурен.

Лейди Лусинда разсеяно кимна.

– Тези с шунката са много хубави.

Двамата потънаха в уютно мълчание, докато оглеждаха залата. Музикантите свиреха бърз валс и полите на дамите, въртящи се във вихъра на танца, се издуваха като копринени камбани. Невъзможно бе да ги наблюдаваш и да не почувстваш, че нощта сякаш е жива… неспокойна и трептяща от енергия… в очакване да направи своя ход.

Нещо щеше да се случи тази нощ. Грегъри бе сигурен в това. Нечий живот щеше да се промени.

Ако имаше късмет, щеше да бъде неговият.

Ръцете му изтръпнаха. Краката също. Струваше му огромно усилие да остане неподвижен. Искаше да се движи, да направи нещо. Искаше да раздвижи живота си, да се протегне и да улови мечтата си.

Искаше да се движи. Не можеше да остане на едно място. Той…

– Искате ли да танцуваме?

Нямаше намерение да го предлага. Но когато се обърна, Луси беше до него и думите просто се изплъзнаха от устата му.

Очите ѝ светнаха. Макар да беше с маска, той я видя как се зарадва.

– Да – почти въздъхна тя и добави: – Обичам да танцувам.

Грегъри взе ръката ѝ и я поведе към дансинга. Валсът бе в разгара си, но те бързо уловиха ритъма и танцът ги подхвана, превърна ги в едно цяло. За Грегъри бе достатъчно да притисне ръка към талията на своята дама и тя се движеше точно натам, където той очакваше. Двамата се въртяха, а въздухът се носеше с такава бързина около тях, че те се разсмяха.

Беше съвършено. Секващо дъха. Сякаш музиката се бе промъкнала през кожата им и направляваше всяко тяхно движение.

И изведнъж всичко свърши.

Толкова бързо. Прекалено бързо. Музиката стихна и за миг двамата замряха в прегръдките си, все още потънали в спомена за танца.

– О, това беше прекрасно! – възкликна лейди Лусинда със сияещи очи.

Грегъри я пусна и се поклони.

– Вие сте великолепна танцьорка, лейди Лусинда. Знаех си, че ще бъдете.

– Благодаря, аз… – Очите ѝ изведнъж се впиха в неговите. – Знаели сте?

– Аз… – Защо бе казал това? Нямаше намерение да го изрича. – Вие сте много грациозна – смънка накрая, докато я отвеждаше от дансинга. Всъщност беше много по-грациозна от госпожица Уотсън, макар че това беше обяснимо, имайки предвид какво бе казала Луси за липсата на танцувални умения у приятелката ѝ. – Личи си по походката ви – добави той, тъй като тя явно очакваше по-подробно обяснение.

Това трябваше да свърши работа, защото той нямаше намерение да задълбава по темата.

– О. – Устните ѝ потрепнаха. Съвсем леко. Но това беше достатъчно. И изведнъж го осени – тя изглеждаше щастлива. И Грегъри осъзна, че повечето хора не изглеждаха щастливи. Изглеждаха развеселени, оживени или доволни.

А лейди Лусинда изглеждаше щастлива.

И това много му хареса.

– Чудя се къде ли е Хърмайъни – рече тя и се огледа.

– Тя не дойде ли с вас? – учуди се Грегъри.

– Дойде. Но после видяхме Ричард. И той я покани на танц. Не – натърти тя – защото е влюбен в нея. Просто беше любезен. Това прави един брат за приятелката на сестра си.

– Аз имам четири сестри – напомни ѝ той. – Знам. – Но тутакси си спомни. – Мислех, че госпожица Уотсън не танцува.

– Не танцува. Обаче Ричард не го знае. Никой не го знае. Освен мен. И вас. – Тя настойчиво го погледна. – Моля ви, не казвайте на никого. Умолявам ви. Хърмайъни ще се почувства унизена.

– Устата ми е заключена – обеща той.

– Предполагам, че са отишли да пийнат нещо освежително – реши Луси и леко се наведе настрани, опитвайки се да види по-добре масата с напитките. – Хърмайъни каза, че ѝ е горещо. Това е любимото ѝ извинение. Почти винаги сработва, когато някой я покани на танц.

– Не ги виждам – отбеляза Грегъри, проследявайки погледа ѝ.

– Не, не бихте могли. – Тя отново се извърна с лице към него и леко поклати глава. – Не знам защо ги търся. Това беше доста отдавна.

– По-отдавна, отколкото е нужно на човек да си изпие питието на малки глътки?

Луси се засмя.

– Не, ако се наложи, Хърмайъни може цяла вечер да пие чаша лимонада. Но мисля, че Ричард ще изгуби търпение.

Според Грегъри брат ѝ с радост би отрязал дясната си ръка, за да има възможността да се взира в госпожица Уотсън, докато тя се преструва, че отпива от лимонадата си, но нямаше смисъл да се опитва да убеждава Луси.

– Навярно са решили да се поразходят – заяви Луси, очевидно без ни най-малко да се разтревожи.

Но Грегъри мигом се напрегна.

– В градината?

Тя сви рамене.

– Предполагам. Определено не са тук в балната зала. Хърмайъни не би могла да се скрие в тълпата. С нейната коса, нали разбирате.

– Но мислите ли, че е разумно да ги оставяме сами? – не се предаваше Грегъри.

Лейди Лусинда го погледна, като че ли не можеше да разбере настоятелността в гласа му.

– Те едва ли са сами – рече тя. – Отвън има повече от десетина души. Погледнах през френските врати.

Грегъри се застави да остане неподвижен, докато се опитваше да реши какво да прави. Очевидно трябваше час по-скоро да открие госпожица Уотсън, преди тя да е сторила нещо непоправимо.

Непоправимо.

Господи!

Животът може да се промени само за миг. Ако госпожица Уотсън действително се разхождаше някъде с брата на Луси… Ако някой ги заловеше…

В гърдите му започна да се надига някаква странна гореща вълна – смесица от гняв, ревност и нещо много неприятно. Госпожица Уотсън може би беше в опасност… или може би не беше. Може би тя охотно бе отвърнала на ухажването на Фенсуърт…

Не. Не, не бе отвърнала. Грегъри буквално изтика мисълта от главата си. Госпожица Уотсън си въобразяваше, че е влюбена в онзи нелеп господин Едмъндс, който и да беше той. Тя не би поощрявала флиртуването на Грегъри или лорд Фенсуърт.

Но дали братът на Луси се бе възползвал от възможността, която той бе пропуснал? Вероятността го терзаеше, гърдите му горяха, сякаш разкъсани от нажежен снаряд – отново го сграбчи това чувство, това усещане, това проклето… ужасно… дразнещо…

– Господин Бриджъртън?

Противно. Определено противно.

– Господин Бриджъртън, нещо не е ли наред?

Той извърна глава с два сантиметра, колкото да види лейди Лусинда, но при все това му бяха нужни няколко секунди, за да фокусира погледа си върху лицето ѝ. В очите ѝ се четеше притеснение, устните ѝ бяха тревожно стиснати.

– Не изглеждате добре – рече тя.

– Аз съм добре – изръмжа той.

– Но…

– Добре съм – тросна се младият мъж.

Тя се отдръпна.

– Разбира се, че сте добре.

Как го бе постигнал Фенсуърт? Как бе успял да остане насаме с госпожица Уотсън? Той все още имаше жълто около устата, за бога, току-що бе завършил университета и никога не е бил в Лондон. А Грегъри беше… Е… много по-опитен от него.

Трябваше да бъде по-бдителен.

Никога не биваше да допуска нищо подобно.

– Може би трябва да отида да потърся Хърмайъни – каза Луси, бавно отстъпвайки от него. – Виждам, че предпочитате да останете сам.

– Не! – изтърси Грегъри, малко по-рязко, отколкото благоприличието позволяваше. – Аз ще дойда с вас. Трябва двамата заедно да ги потърсим.

– Мислите ли, че това е разумно?

– Защо да не е?

– Аз… аз не знам. – Луси млъкна и няколко секунди се взира в него, без да мига, а накрая каза: – Просто не мисля, че е. Вие току-що се усъмнихте в разумността на това, че Ричард и Хърмайъни заедно са отишли в градината.

– Но вие със сигурност не можете да претърсите къщата сама.

– Естествено, че не – съгласи се Луси. Ако се съдеше по тона ѝ, беше глупаво дори да предполага нещо подобно. – Смятах да намеря лейди Бриджъртън.

Кейт? Господи!

– Не правете това – бързо рече Грегъри. И може би малко пренебрежително, макар че нямаше подобно намерение.

Но тя явно се обиди, защото гласът ѝ прозвуча рязко, когато попита:

– И защо не?

Грегъри се приведе, гласът му прозвуча глухо и нетърпеливо.

– Ако Кейт ги намери и те не са в приличен вид, както се полага, ще им се наложи да се оженят най-късно след две седмици. Помнете думите ми.

– Не говорете небивалици. Разбира се, че двамата ще бъдат в приличен вид, както се полага – изсъска лейди Лусинда. Това слиса Грегъри, защото никога не му бе хрумвало, че тя може с такава решителност да отстоява мнението си. – Хърмайъни никога не би си позволила да се държи неподобаващо – възмутено продължи тя. – Между другото нито пък Ричард. Той е мой брат. Мой брат.

– Той я обича – без да го усуква заяви Грегъри.

– Не. Не. Не я обича. – Мили боже, тя изглеждаше готова да избухне на части. – А дори и да я обичаше – продължи възмутено да нарежда, – което не е така, той никога не би я опозорил. Никога. Не би го сторил. Той не би…

– Той не би какво?

Тя преглътна.

– Не би го причинил на мен.

Грегъри не можеше да повярва в подобна наивност.

– В момента той не мисли за вас, лейди Лусинда. Всъщност дори съм готов да се обзаложа, че той нито веднъж не е помислил за вас.

– Говорите ужасни неща.

Грегъри сви рамене.

– Той е влюбен мъж. А влюбеният мъж е равнодушен към всички останали.

– О, това ли означава да си влюбен? – ядно попита тя. – Това означава ли, че вие също сте равнодушен?

– Не – кратко отвърна той и осъзна, че това всъщност бе истина.

Вече бе свикнал с тази чудата страст. И бе възвърнал своето равновесие. И като джентълмен със значително по-голям опит той беше, дори когато не се отнасяше до госпожица Уотсън, много по-разумен, отколкото Фенсуърт.

Лейди Лусинда го изгледа с надменно нетърпение.

– Ричард не е влюбен в нея. Не знам как да ви го обясня.

– Грешите – решително отсече Грегъри. Два дни бе наблюдавал Фенсуърт. Наблюдавал го бе как той неотклонно следи с поглед госпожица Уотсън. Смее се на шегите ѝ. Носи ѝ разхладителни напитки.

Бере цветя и ги затъква зад ухото ѝ.

Ако това не беше любов, тогава Ричард Абърнати беше най-внимателният, грижовен и безкористен по-голям брат в историята на мъжката половина от човечеството.

А тъй като самият той беше по-голям брат – когото често бяха притискали да танцува с приятелките на сестрите му, – Грегъри категорично можеше да заяви, че не съществуваше толкова любезен и отдаден по-голям брат.

Естествено, човек обича сестра си, но не жертва всяка минута заради най-добрата ѝ приятелка, без да очаква някаква награда.

Освен ако не беше замесена пламенна и несподелена любов.

– Не греша – каза лейди Лусинда с вид на възмутена по-малка сестра, едва сдържаща се да скръсти ръце пред гърдите си. – Ще отида да потърся лейди Бриджъртън.

Грегъри обви ръка около китката ѝ.

– Това би било огромна грешка.

Тя опита да отскубне ръката си, но Грегъри не я пусна.

– Не се отнасяйте покровителствено с мен! – изсъска тя.

– Не го правя. Просто ви напътствам.

Ченето ѝ увисна. Наистина, напълно увисна.

Гледката щеше да му достави удоволствие, ако в този момент не беше толкова бесен на целия свят.

– Вие сте непоносим – продума тя, след като дойде на себе си.

Грегъри сви рамене.

– Понякога.

– И заблуден.

– Много добре, лейди Лусинда. – Като едно от осем деца Грегъри не можеше да не се възхити от остроумна забележка или уместен отговор. – Но щях много повече да се впечатля от словесните ви умения, ако не се опитвах да ви удържа да не извършите някаква велика глупост.

Тя го погледна с присвити очи и процеди:

– Повече не желая да разговарям с вас.

– Никога?

– Отивам да потърся лейди Бриджъртън.

– Да ме потърсите? По какъв повод?

Това беше последният глас, който Грегъри искаше да чуе.

Младият мъж се обърна. Кейт стоеше пред двамата и наблюдаваше сцената с повдигната вежда.

И тримата мълчаха.

Кейт погледна многозначително към ръката на Грегъри, все още сключена около китката на Луси. Той бързо я пусна и отстъпи назад.

– Има ли нещо, за което трябва да знам? – попита лейди Бриджъртън с тон, представляващ идеална смесица от учтив интерес и добродетелна властност. На Грегъри му бе напомнено, че когато пожелаеше, снаха му можеше да бъде доста страховита личност.

Лейди Лусинда – естествено – тутакси заговори:

– Господин Бриджъртън, изглежда, смята, че Хърмайъни може да е в опасност.

Поведението на Кейт мигом се промени.

– В опасност? Тук?

– Не – изръмжа Грегъри, макар че това, което искаше да каже, беше: Ще те убия! Лейди Лусинда, ако трябва да бъдем точни.

– Не съм я виждала от известно време – продължи дразнещата глупачка. – Ние дойдохме заедно, но това беше преди близо час.

Кейт се огледа и накрая погледът ѝ се спря на вратата, водеща към градината.

– Не може ли да е в градината? Повечето от гостите вече се изнесоха там.

Лейди Лусинда поклати глава.

– Не я видях. Погледнах.

Грегъри нищо не каза. Струваше му се, че наблюдава как светът се руши пред очите му. А и наистина какво би могъл да каже, за да спре това?

– Не е отвън? – учуди се Кейт.

– Не мисля, че има нещо нередно – не спираше да дърдори тази досадница лейди Лусинда. – Но господин Бриджъртън нещо се притесни.

– Така ли? – Кейт извърна поглед към девера си. – Ти си се притеснил? Защо?

– Може ли да го обсъдим някой друг път? – неохотно промърмори Грегъри.

Кейт тутакси се отказа да настоява и погледна право към Луси.

– Защо той е притеснен?

Луси преглътна. А после прошепна:

– Мисля, че тя може да е с брат ми.

Кейт пребледня.

– Това не е добре.

– Ричард никога няма да направи нещо непристойно – настоя Луси. – Уверявам ви.

– Той е влюбен в нея – каза Кейт.

Грегъри нищо не каза. Потвърждаването на правотата му никога не му бе носила по-малко радост.

Луси местеше поглед от Кейт към Грегъри и обратно, а изражението на лицето ѝ граничеше с паника.

– Не – прошепна девойката. – Не, вие грешите.

– Не греша – със сериозен тон рече Кейт. – И ние трябва да ги намерим. По-бързо.

Тя се обърна и се втурна към вратата. Грегъри я последва. Дългокрак и чевръст, той много бързо я настигна. Лейди Лусинда няколко секунди остана като прикована на мястото си, после се изтръгна от вцепенението и забърза след тях.

– Той никога не би направил нещо против волята на Хърмайъни – настоятелно рече тя. – Кълна ви се.

Кейт спря. Обърна се. Погледна Луси. Изражението ѝ бе открито и може би малко тъжно, сякаш осъзнаваше, че в този момент по-младата жена губеше част от невинността си, и Кейт съжаляваше, че тя трябва да нанесе удара.

– Може и да не се налага – тихо промърмори лейди Бриджъртън.

Да я принуждава. Кейт не го каза, но думите увиснаха във въздуха.

– Може и да не се налага той да… Какво искате да…

Грегъри видя мига, в който Луси разбра. Очите ѝ, винаги толкова променливи на цвят, никога не бяха изглеждали по-сиви.

А изражението им бе толкова покрусено.

– Трябва да ги намерим – прошепна Луси.

Кейт кимна и тримата мълчаливо напуснаха залата.

ГЛАВА 10

В която любовта тържествува,

но не за нашия герой и нашата героиня.

Луси вървеше по коридора след лейди Бриджъртън и Грегъри. Опиваше се да сподави нарастващата в душата ѝ тревога. В стомаха ѝ се бе загнездило неприятно усещане, а дишането ѝ се бе учестило.

И мислите ѝ не бяха съвсем ясни. Трябваше да се съсредоточи върху настоящия проблем. Знаеше, че се налага да отдаде пълното си внимание на търсенето, но част от ума ѝ блуждаеше – замаян, паникьосан, неспособен да се отърве от ужасяващото предчувствие, че ще се случи нещо лошо.

Което не разбираше. Нима не искаше Хърмайъни да се омъжи за брат ѝ? Нима не бе казала току-що на господин Бриджъртън, че този брак, макар и невероятен, би бил идеален? Хърмайъни щеше да стане нейна сестра законно, не само емоционално, а Луси не би могла да си представи нещо по-чудесно. Но при все това, тя се чувстваше…

Неспокойна. И малко сърдита.

И виновна. Разбира се. Защото какво право имаше да се сърди?

– Трябва да се разделим – пое издирването в свои ръце господин Бриджъртън, след като завиха зад няколко ъгъла и глъчката от маскения бал стихна в далечината.

Той свали маската си. Дамите последваха примера му. Оставиха трите маски върху скътаната в уютна ниша малка масичка с настолна лампа.

Лейди Бриджъртън поклати глава.

– Не можем. Ти със сигурност не бива да ги намериш – каза тя на Грегъри. – Дори не желая да се замислям за последствията, ако госпожица Уотсън бъде открита насаме с двама неженени джентълмени.

Да не споменаваме реакцията му, помисли си Луси. Господин Бриджъртън ѝ се струваше уравновесен човек, обаче не бе сигурна, че ако се натъкнеше сам на двойката, нямаше да се впусне във възмутена тирада за защита на честта и добродетелта, което винаги водеше до катастрофа. Винаги. Макар че, имайки предвид чувствата му към Хърмайъни, реакцията му можеше да се дължи не толкова на накърнената чест и добродетел, колкото на гняв, породен от ревност.

И още по-лошо, въпреки че господин Бриджъртън може и да беше калпав стрелец, Луси бе сигурна, че можеше да насини нечие око със смъртоносна бързина.

– А тя не може да бъде сама – продължи лейди Бриджъртън и кимна към Луси. – Тъмно е. И пусто. Джентълмените носят маски, за Бога! Това намалява задръжките и приспива съвестта.

– Аз и без това не знам къде да търся – додаде Луси. Тя живееше тук вече седмица, но се съмняваше, че бе видяла и половината от къщата.

– Ще останем заедно – твърдо заяви лейди Бриджъртън.

Съдейки по вида му, господин Бриджъртън искаше да възрази, но се сдържа и вместо това каза:

– Чудесно. Тогава да не губим време.

И той тръгна напред с такива дълги крачки, че двете жени едва успяваха да го настигнат.

Разтваряше врати и ги оставяше открехнати, прекалено устремен да стигне до следващата врата и бързо да я отвори, така че тези, които се окажат вътре, да не могат нищо да променят. Луси правеше същото, но с вратите от другата страна на коридора. Лейди Бриджъртън беше отишла напред и също оглеждаше помещенията.

– О! – Луси отскочи назад и затръшна вратата.

– Намерихте ли ги? – попита господин Бриджъртън. Двамата с лейди Бриджъртън вече вървяха към нея.

– Не – избъбри Луси и лицето ѝ пламна. Мъчително преглътна. – Намерих някой друг.

Лейди Бриджъртън изпъшка.

– Господи! Моля не ми казвайте, че дамата е неомъжена.

Луси отвори уста, но изминаха няколко секунди, преди да отвърне:

– Не знам. И двамата бяха с маски, както разбирате.

– Били са с маски? – попита лейди Бриджъртън. – Тогава значи са женени. Но не един за друг.

Луси отчаяно искаше да я попита как бе достигнала до този извод, но не можа да събере смелост, а и господин Бриджъртън отклони мислите ѝ, като мина пред нея и рязко отвори вратата. Женски писък разцепи въздуха, последван от гневен мъжки глас, сипейки думи, които Луси не се осмеляваше да повтори.

– Извинете – промърмори господин Бриджъртън. – Продължавайте. – Той затвори вратата. – Морли – обяви – и съпругата на Уитмор.

– О! – удивено възкликна лейди Бриджъртън. – Нямах представа, че имат връзка.

– Трябва ли да направим нещо? – развълнува се Луси.

Господи, на по-малко от три метра от нея се извършваше прелюбодейство!

– Това е проблем на Уитмор – мрачно заяви господин Бриджъртън. – А ние имаме свои проблеми.

Луси застина на място, а той продължи надолу по коридора. Лейди Бриджъртън гледаше вратата. Явно много ѝ се искаше да я отвори и да надзърне вътре, но накрая само въздъхна и последва девера си.

Луси продължи да се взира във вратата, опитвайки се да се оправи сред хаоса от мисли, бушуващи в главата ѝ. Гледката на двойката върху масата – върху масата, за бога! – я бе потресла, но нещо друго я притесняваше. Нещо в самата сцена не беше наред. Не беше на място. Извън контекста.

Или може би нещо бе раздвижило паметта ѝ.

Какво беше то?

– Идвате ли? – повика я лейди Бриджъртън.

– Да – отвърна Луси. А после се възползва от предимството на невинността и младостта и добави: – Шокът, нали знаете. Просто ми е нужно малко време, за да се съвзема.

Лейди Бриджъртън съчувствено я погледна и кимна, но продължи да проверява стаите от лявата страна на коридора.

Какво бе видяла? Мъж и жена и разбира се, гореспомената маса. Два стола, розови. Един диван с дамаска на райета. И една малка масичка до дивана, върху която имаше ваза с цветя…

Цветя.

Това беше.

Тя знаеше откъде бяха цветята.

Ако грешеше, а всички останали бяха прави и брат ѝ действително беше влюбен в Хърмайъни, имаше едно-единствено място, където би я завел, за да я убеди да отвърне на чувствата му.

Оранжерията. Тя се намираше в другия край на къщата, далече от балната зала. И беше пълна не само с портокалови дръвчета, но и с цветя. Великолепни тропически цветя, за които лорд Бриджъртън навярно бе похарчил цяло състояние, за да му ги доставят отвън. Елегантни орхидеи. Редки рози. Дори скромни диви цветя, пресадени в оранжерията и обградени с много грижи и любов.

Нямаше по-романтично място от оранжерия, обляна в лунна светлина. И нямаше друго място, където брат ѝ би се чувствал по-свободно. Той обичаше цветя. Винаги ги бе обичал и имаше удивителна памет за техните имена, латински и общоприети. Винаги късаше някое цвете, бърборейки откъслечни сведения – че някое цъфти само на лунна светлина, а друго е роднина на подобно растение, донесено от Азия. Луси винаги бе намирала това за малко отегчително, но би могло да бъде и романтично, ако не брат ѝ разказваше за цветята.

Огледа коридора. Двамата Бриджъртън се бяха спрели, за да поговорят за нещо, а по позите им Луси се досети, че разговорът е доста напрегнат.

Нямаше ли да е по-добре, ако тя ги намери? Без който и да било Бриджъртън наоколо?

Ако Луси ги намери, щеше да ги предупреди и така да предотврати нещастието. Ако Хърмайъни искаше да се омъжи за брат й… ами, това щеше да бъде по неин избор, а не защото е била принудена, тъй като са я изненадали в неудобна ситуация.

Луси знаеше как да стигне до оранжерията. Само след няколко минути можеше да е там.

Предпазливо направи крачка назад. Изглежда, нито Грегъри, нито лейди Бриджъртън я забелязаха.

Девойката взе решение.

Още шест внимателни стъпки до ъгъла. А после – огледа за последно коридора – и пъргаво зави зад ъгъла.

И хукна.

Вдигна полите си и затича като вятър или поне толкова бързо, колкото ѝ позволяваше кадифената бална рокля. Нямаше представа с колко време разполага, преди господин Бриджъртън и лейди Бриджъртън да забележат отсъствието ѝ. Макар да не знаеха накъде се е затичала, Луси не се съмняваше, че щяха да я открият. На всяка цена трябваше първа да намери Хърмайъни и Ричард. Ако успееше да се добере до тях и да ги предупреди, можеше да избута Хърмайъни през вратата и да заяви, че е заварила Ричард сам.

Нямаше да разполага с много време, но можеше да се справи. Знаеше, че може.

Луси стигна до главния коридор и забави крачката си, докато преминаваше. Наоколо сновяха слуги, мяркаха се закъснели гости и тя не биваше да тича, тъй като можеше да възбуди подозрения.

Промъкна се в западния коридор, сви зад ъгъла и отново се затича. Дробовете ѝ горяха, под тежката рокля кожата ѝ бе покрита с пот. Но тя не забави темпото. Вече беше близо. Можеше да се справи.

Знаеше, че може да успее.

Трябваше да успее.

И тогава, сякаш с помощта на магия тя беше там – пред тежката двойна врата, водеща в оранжерията. Ръката ѝ хвана една от масивните дръжки и се накани да я натисне, но вместо това се приведе, за да си поеме дъх.

Очите ѝ пареха и тя се опита да се изправи. Когато успя, внезапно я връхлетя усещането, като че ли отгоре ѝ се стоварваше стена от паника. Стената беше материална, осезаема и с такава бързина падаше върху нея, че девойката се отдръпна.

Господи, не искаше да отваря тази врата. Не искаше да ги вижда. Не искаше да знае какво правеха, не искаше да знае защо или как. Не желаеше нищо от това. Искаше всичко да бъде така, както преди три дни.

Не можеше ли да върне времето назад? Та това бяха само три дни. Три дни и Хърмайъни все още щеше да бъде влюбена в господин Едмъндс, което в действителност не беше чак такъв проблем, след като нищо не се бе случило, а Луси щеше да бъде…

Тя щеше да бъде самата себе си, щастлива, уверена и само практически сгодена.

Защо всичко трябваше да се променя? Животът на Луси беше идеален такъв, какъвто бе досега. Всички заемаха своите места, всичко беше в пълен порядък и тя не бе длъжна да мисли толкова усилено за всичко. Не се интересуваше какво означава любовта и какво е усещането, а брат ѝ не въздишаше тайно по най-добрата ѝ приятелка, нейната сватба беше само мъгляв план в бъдещето и тя беше щастлива. Наистина беше щастлива.

И си искаше този живот обратно.

Вкопчи се по-здраво в дръжката, опита се да я натисне, ала тя не помръдна. Паниката все още я държеше в плен, сковаваше мускулите ѝ, притискаше гърдите ѝ. Тя не можеше да се съсредоточи. Не можеше да мисли.

И краката ѝ започнаха да треперят.

О, мили Боже, щеше да падне. Точно тук, насред коридора, на сантиметри от целта щеше да рухне на пода. И тогава…

– Луси!

Беше господин Бриджъртън, тичаше към нея и тя разбра, че се е провалила.

Беше се провалила.

Беше стигнала до оранжерията. Беше стигнала навреме, но просто бе застинала пред вратата. Като глупачка, обвила пръсти около проклетата дръжка на вратата и…

– Господи, Луси, какво си мислеше, че правиш? – забрави официалностите той, назовавайки я по малко име.

Сграбчи я за раменете, а тя се облегна на силното му тяло. Искаше да се сгуши до гърдите му и да забрави.

– Съжалявам – прошепна. – Съжалявам.

Не знаеше за какво съжаляваше, но въпреки това го каза.

– Една жена не бива да броди сама из къщата – каза Грегъри, а гласът му прозвуча различно. Дрезгаво. – Мъжете са пияни. И използват маските като разрешение, за да…

Той млъкна. А после…

– Хората не са на себе си.

Тя кимна и накрая откъсна поглед от пода и го насочи към лицето на Грегъри. И тогава го видя. Просто го видя. Лицето му, което ѝ бе станало толкова близко. Сякаш познаваше всяка черта, от най-малката къдрица до едва забележимия белег близо до лявото му ухо.