Текст книги "На път за олтара"

Автор книги: Джулия Куин

сообщить о нарушении

Текущая страница: 16 (всего у книги 22 страниц)

Луси не продума. Нямаше какво да каже. Чичо Робърт я изгледа през рамо, после се обърна и запристъпва към нея, като внимателно я наблюдаваше.

– Виждам, че най-после схвана цялата сериозност на положението.

Тя го погледна с изтерзани очи. Върху лицето му нямаше капка състрадание, съчувствие или обич. Само студената маска на дълга. Той бе направил това, което се очакваше от него, и тя трябваше да стори същото.

Замисли се за Грегъри, за лицето му, когато я помоли да се омъжи за него. Той я обичаше. Не знаеше какво чудо бе събудило в него това чувство, но той я обичаше.

И тя го обичаше.

Господи, каква ирония на съдбата! Тя, която винаги се бе надсмивала над романтичната любов, се бе влюбила. Окончателно и безнадеждно се бе влюбила – достатъчно силно, за да захвърли всичко, в което бе смятала, че вярва. Заради Грегъри беше готова да изтърпи скандал и да причини хаос в семейството си. Заради Грегъри беше достатъчно смела, за да понесе клюките, шепненето зад гърба, злобните намеци.

Тя, която полудяваше, когато обувките ѝ в гардероба не бяха спретнато подредени, беше готова да зареже сина на граф четири дни преди сватбата! И ако това не беше любов, тя не знаеше какво беше.

Само че сега всичко бе свършило. Надеждите ѝ, мечтите, рисковете, които копнееше да поеме – всичко бе приключило.

Тя нямаше избор. Ако се опълчи на лорд Давънпорт, цялото ѝ семейство ще бъде погубено. Замисли се за Ричард и Хърмайъни – толкова щастливи, толкова влюбени. Как можеше да ги обрече на живот в позор и бедност?

Ако се омъжи за Хейзълби, животът ѝ няма да бъде това, което искаше за себе си, но нямаше да страда. Хейзълби беше разумен и добър човек. Ако го помолеше, сигурно щеше да я защити от баща си. А животът ѝ щеше да бъде…

Удобен.

Традиционен.

Много по-добър, отколкото този, който Ричард и Хърмайъни щяха да имат, ако срамът на баща ѝ станеше публично достояние. Нейната жертва бе нищо в сравнение с това, което семейството ѝ би било принудено да понесе, ако откажеше да се омъжи за Хейзълби.

Нима доскоро не бе искала нищо друго освен удобен и традиционен живот? Не можеше ли да се научи пак да желае това?

– Ще се омъжа за него – промълви Луси, вперила невиждащ поглед през прозореца. Навън валеше. Кога бе заваляло?

– Добре.

Луси продължи да седи неподвижно в креслото. Усещаше как силите ѝ се отцеждат от тялото ѝ, изтичат от ръцете и краката ѝ, изливат се от пръстите ѝ. Господи, колко бе уморена. Изтощена. И толкова ѝ се искаше да се разплаче.

Ала сълзите ѝ бяха пресъхнали. Дори след като стана и бавно се върна в стаята си, сълзите не дойдоха.

На следващия ден, когато икономът я попита дали си е у дома за господин Бриджъртън и тя отрицателно поклати глава, пак нямаше сълзи.

И на по-следващия ден, когато бе принудена да повтори същия жест, отново нямаше сълзи.

Но на още по-следващия, след като двайсет и четири часа бе държала визитката му в ръка, нежно плъзгайки пръст по всяка буква от името му – Почитаемият Грегъри Бриджъртън, – започна да ги усеща, парещи зад клепачите.

После случайно го зърна да стои на тротоара, вперил поглед във фасадата на Фенсуърт Хаус.

И той я видя. Знаеше, че я е видял; очите му се разшириха, тялото му се напрегна и тя почувства всяка частица от недоумението и гнева му.

Пусна завесата. Бързо. И при все това остана до прозореца – трепереща и неспособна да помръдне. Краката ѝ сякаш се бяха сраснали с пода и тя отново го усети – онзи ужасен пристъп на паника, зараждащ се в корема ѝ.

Всичко беше погрешно. Беше толкова погрешно, но в същото време Луси знаеше, че прави това, което трябва.

И остана там. До прозореца, втренчена в гънките на завесата. Остана да стои там, докато краката ѝ се сковаха, изтръпнаха и ѝ стана все по-трудно да диша. Остана там, докато сърцето ѝ започна да се свива все повече и повече, остана там, докато най-сетне бавно започна да се отпуска.

После, незнайно как, намери сили да отиде до леглото и да си легне.

И тогава сълзите най-после рукнаха.

ГЛАВА 19

В която нашият герой взема нещата и

нашата героиня в свои ръце.

В петък Грегъри беше напълно отчаян.

Три пъти бе ходил на посещение при Луси във Фенсуърт Хаус. И трите пъти бяха отказали да го приемат.

Времето му изтичаше.

Тяхното време изтичаше.

Какво, дяволите да го вземат, ставаше? Дори чичото на Луси да бе отхвърлил молбата и да спре сватбата – естествено, той не би могъл да бъде доволен; тя, в крайна сметка, възнамеряваше да зареже бъдещ граф, – със сигурност Луси щеше да се опита да се свърже с него.

Тя го обичаше.

Той го знаеше, както познаваше собствения си глас, собственото си сърце. Знаеше го, както знаеше, че земята е кръгла, че нейните очи са сини и две плюс две винаги беше равно на четири.

Луси го обичаше. Тя не го бе излъгала. Тя не умееше да лъже.

Никога не би излъгала. Не и за нещо подобно. Което означаваше, че нещо не беше наред. Друго обяснение не можеше да има.

Той я бе търсил в парка, с часове я чака на пейката, където обичаше да храни гълъбите, но тя така и не се появи. Наблюдавал бе вратата на дома ѝ с надеждата да я засече, когато излезе по някакви дела, но тя нито веднъж не прекрачи прага.

И тогава, когато за трети път му бе отказано да го пуснат в дома ѝ, той я видя. Само я зърна през прозореца; тя прекалено бързо спусна завесата. Ала това бе достатъчно. Не успя да разгледа лицето ѝ – не и достатъчно добре, за да види изражението ѝ. Но имаше нещо в движенията ѝ, в забързания, почти панически жест, с който пусна завесата.

Нещо не беше наред.

Дали я държаха затворена против волята ѝ? Може би я бяха упоили? Грегъри мислено прехвърляше различни възможности, всяка по-зловеща от предишната.

И ето че настана петък вечер. До сватбата оставаха по-малко от дванайсет часа. В обществото цареше пълна тишина – нямаше нито една клюка, нито дори неясен слух. Ако някой дори само бе намекнал, че сватбата между Хейзълби и Абърнати няма да се състои, Грегъри непременно щеше да чуе за това. Най-малкото Хайъсинт щеше да каже нещо. Хайъсинт знаеше всичко обикновено преди за това да узнаят самите обекти на слуховете.

Грегъри стоеше в сенките на дървото срещу Фенсуърт Хаус. Беше се облегнал на дебелия ствол и не откъсваше втренчения си поглед от фасадата. Кой беше нейният прозорец? Онзи, зад който я бе мярнал по-рано през деня? Не се виждаше никаква светлина, но може би завесите бяха прекалено плътни. Или тя си бе легнала. Вече беше доста късно.

А на сутринта беше сватбата ѝ.

Мили боже!

Не можеше да ѝ позволи да се омъжи за лорд Хейзълби. Просто не можеше. Защото, ако знаеше нещо в сърцето си, това беше неоспоримият факт, че той и Лусинда Абърнати бяха предопределени да бъдат съпруг и съпруга. Нейното лице трябваше да гледа всяка сутрин на закуска, докато омита с наслада бърканите яйца с бекон, пушената херинга, треската и препечените филийки.

Грегъри кратко се изсмя, но това беше нервен, почти отчаян смях, звук, който човек издава, когато се кани да се разплаче. Луси трябваше да се омъжи за него дори и само защото двамата трябваше да изядат купища, купища храна на закуска.

Погледна към прозореца ѝ.

По-скоро към прозореца, който се надяваше, че бе нейният. С неговия късмет нищо чудно да зяпаше прозореца на слугинската баня.

Нямаше представа колко дълго стоеше тук. Откакто се помнеше, за пръв се чувстваше безпомощен, а поне това – наблюдението на проклетия прозорец – беше нещо, което можеше да контролира.

Младият мъж се замисли за живота си. Безспорно много приятен. Достатъчно пари, прекрасно семейство, много приятели. Беше здрав и телом, и духом и преди фиаското е Хърмайъни Уотсън имаше непоколебима вяра в собствените си преценки. Може и да не беше най-дисциплинираният човек на земята и навярно трябваше да обръща повече внимание на всички онези неща, за които Антъни обичаше да му досажда, но знаеше кое е добро и кое лошо. Освен това знаеше – винаги бе знаел с абсолютна яснота, – че животът му ще бъде щастлив и успешен.

Просто беше такъв човек.

Не беше меланхолик. Не изпадаше в яростни пристъпи.

Никога не му се бе налагало усилено да се труди.

Погледна замислено към прозореца.

И в крайна сметка бе станал самодоволен. Толкова сигурен в щастливия край, че не бе повярвал – и все още не можеше да повярва, – че може и да не получи това, което желае.

Направил бе предложение. Тя бе приела. Вярно, че бе обещана на Хейзълби и все още беше, в интерес на истината.

Но нима истинската любов не трябваше да тържествува? Не беше ли станало така с братята и сестрите му? Защо, по дяволите, само той нямаше късмет?

Замисли се за майка си, припомни си изражението на лицето ѝ, когато толкова умело бе анализирала характера му. Осъзна, че почти за всичко е била права.

Но само почти.

Да, действително не му се бе налагало да се труди усърдно за каквото и да било. Но това беше само едната страна на въпроса. Той не беше мързелив. Би работил, без да жали сили само ако…

Само ако имаше основателна причина.

Втренчи се в прозореца.

Сега имаше такава причина.

Изведнъж осъзна, че досега само бе чакал. Чакаше Луси да убеди чичо си да развали годежа. Чакаше парченцата на мозайката на живота му да се подредят от само себе си, а той да намести последното с едно триумфално; „Аха!“.

Чакаше.

Чакаше любовта. Чакаше да го споходи.

Чакаше яснота, онзи момент, когато ще знае как точно да действа.

Време беше да спре да чака. Дошло бе време да забрави за съдбата и предопределеността.

Настанало бе време да действа. Да работи.

Усилено.

Никой нямаше да му поднесе на тепсия онова последно парченце от мозайката; той трябваше сам да го намери.

Трябваше да види Луси. И то сега. След като очевидно му бе забранено да го стори по традиционния начин във времето, обичайно за посещения.

Прекоси улицата, после зави зад ъгъла и се отправи към задната част на къщата. Прозорците на приземния етаж бяха плътно затворени и всичките бяха тъмни. Малко по-нависоко няколко завеси потрепваха от тихия порив на вятъра, но нямаше начин Грегъри да се изкатери по сградата, без да се пребие.

Огледа се. Наляво, надясно, тясната уличка и конюшните. А пред него…

Вход за слугите.

Няколко секунди замислено го изучва. Е, защо не?

Пристъпи напред и сложи ръка на дръжката.

Тя се завъртя.

Грегъри едва не се засмя от радост. Или поне отново се върна към вярата – е, може би само малко – за съдбата, предопределеността и други подобни глупости. Със сигурност това не беше нещо обичайно. Навярно някой слуга се бе измъкнал потайно навън по свои дела. Щом вратата не беше заключена, тогава очевидно Грегъри трябваше да влезе вътре.

Или беше луд.

Реши да вярва в съдбата.

Тихо затвори вратата зад себе си и постоя за миг неподвижно, за да привикнат очите му с тъмнината. Беше се озовал в просторен килер, а вдясно се намираше кухнята. Имаше определена вероятност някой от слугите на долния етаж да спи наблизо, затова той събу ботушите си и стиснал ги в ръка, пое навътре в дебрите на къщата.

Обутите му в чорапи крака пристъпваха безшумно, докато се прокрадваше по задните стълби към втория етаж – там, където смяташе, че се помещава спалнята на Луси. Спря до площадката, връхлетян от мимолетен пристъп на здрав разум.

Какво си мислеше? Нямаше ни най-малка представа какво можеше да се случи, ако го заловяха тук. Дали нарушаваше някакъв закон? Вероятно. Едва ли би могло да бъде другояче. Въпреки че като брат на виконт можеше да се спаси от бесилката, щеше да остане опозорен до края на дните си, тъй като домът, в който бе нахлул, принадлежеше на граф.

Обаче трябваше да види Луси. Писнало му бе да чака.

Отново се огледа, за да се ориентира, после се запъти към предната част на къщата. Имаше две врати в края на коридора. Спря, мислено си представи фасадата и протегна ръка към лявата врата. Ако Луси действително се намираше в стаята си, когато я бе видял, значи това беше правилната врата. Ако ли не…

Е, нямаше представа. Ни най-малка. И ето го сега, бродеше нощем из дома на граф Фенсуърт.

Мили боже!

Бавно завъртя дръжката и облекчено издиша, когато не се чу щракване или скърцане. Открехна вратата, колкото да се промуши, после внимателно я затвори и чак след това се огледа.

В стаята бе тъмно, лунният лъч почти не проникваше през спуснатите завеси. Обаче очите му вече бяха привикнали с мрака, затова успя да види мебелите – тоалетна маса, гардероб…

Легло.

Леглото беше масивна мебел с балдахин с плътни завеси, които бяха спуснати. Ако някой наистина лежеше вътре, то човекът спеше много тихо – не хъркаше, не се въртеше.

Точно така би трябвало да спи Луси, внезапно си помисли Грегъри. Като труп. Тя не беше нежно цветенце, неговата Луси, и беше привърженичка на дълбокия здрав сън. Стори му се странно, че беше толкова сигурен в това, ала това бе самата истина.

Просто я познаваше, осъзна Грегъри. Действително я познаваше. Не само обичайните неща. Всъщност не знаеше обичайните неща. Нямаше представа кой е любимият ѝ цвят. Нито можеше да отгатне кое е любимото ѝ животно или каква храна предпочиташе.

Но някак си нямаше значение дали знаеше какъв цвят харесваше тя; розов, син, пурпурен или черен. Грегъри познаваше сърцето ѝ. Искаше сърцето ѝ.

И не можеше да позволи тя да се омъжи за друг.

Внимателно отгърна завесата.

Леглото беше празно.

Той тихо изруга, но после забеляза, че чаршафите бяха смачкани, а върху възглавницата имаше скорошна вдлъбнатина, оставена от нечия глава.

Грегъри рязко се извърна точно навреме, за да види свещника, носещ се стремително във въздуха към него.

Възкликна изненадано и се наведе встрани, ала недостатъчно бързо, за да избегне удара в слепоочието. Отново изруга, този път с пълен глас, а после чу…

– Грегъри?

Младият мъж примигна.

– Луси?

Тя се спусна напред.

– Какво правиш тук?

Той нетърпеливо посочи към леглото.

– Защо не спиш?

– Защото утре се омъжвам.

– Ами, аз точно заради това съм тук.

Тя безмълвно се втренчи в него, сякаш присъствието му беше толкова неочаквано, че не знаеше как правилно да реагира.

– Помислих те за злосторник – накрая продума, наведе се и вдигна свещника.

Той си позволи лека усмивка

– Ако трябва да съм съвсем честен, май аз съм точно такъв – промърмори той.

За миг му се стори, че тя щеше да отвърне на усмивката му, ала вместо това се обгърна с ръце и заяви:

– Трябва да си вървиш. Веднага.

– Не и докато не говориш с мен.

Погледът ѝ се прикова някъде над рамото му.

– Няма какво да ти кажа.

– А как ти се струва: „Обичам те“?

– Не го казвай – прошепна девойката.

Той пристъпи напред.

– Обичам те.

– Грегъри, моля те.

Той пристъпи още по-близо.

– Обичам те.

Тя пое дълбоко дъх. Изпъна рамене.

– Утре ще се омъжа за лорд Хейзълби.

– Не – рече той, – няма да го направиш.

Устните ѝ се разтвориха.

Той се протегна и улови ръката ѝ в своята. Тя не се отдръпна.

– Луси – прошепна Грегъри.

Тя затвори очи.

– Бъди с мен – рече той.

Тя бавно поклати глава.

– Моля те, недей.

Грегъри я притегли по-близо и измъкна свещника от отмалелите ѝ пръсти.

– Бъди с мен, Луси Абърнати. Бъди моята любима, моята съпруга.

Тя отвори очи и за миг си позволи да срещне неговите, преди да се извърне.

– Правиш нещата по-трудни – прошепна.

Болката в гласа ѝ беше непоносима.

– Луси – пророни той и докосна бузата ѝ, – позволи ми да ти помогна.

Тя поклати глава, но притисна буза към дланта му и застина. Но не за дълго. Само за секунда. Ала той го почувства.

– Ти не можеш да се омъжиш за него – рече Грегъри и наклони лицето ѝ към своето. – Няма да бъдеш щастлива.

Очите ѝ блестяха, когато срещнаха неговите. В нощния сумрак те изглеждаха тъмни, тъмносиви и до болка тъжни. Грегъри съзря в глъбините им целия свят. Всичко, което бе нужно да знае, всичко, което може би някога трябваше да знае, – беше там.

– Няма да бъдеш щастлива, Луси – прошепна той. – Знаеш, че няма да бъдеш.

Тя остана безмълвна. Единственият звук, който се чуваше, беше дъхът ѝ, излизащ с тихо свистене от устните ѝ. И тогава, накрая…

– Ще бъда спокойна.

– Спокойна? – повтори той. Ръката му се отдръпна от лицето ѝ и безволно се отпусна встрани, когато Грегъри отстъпи назад. – Ще бъдеш спокойна?

Тя кимна.

– И това е достатъчно?

Тя отново кимна, но този път съвсем леко.

В гърдите му се надигна гняв. Тя беше готова да го захвърли заради това? Защо нямаше желание да се бори?

Тя го обичаше, но дали го обичаше достатъчно?

– Заради положението му ли е? – рязко попита той. – Толкова ли е важно за теб да бъдеш графиня?

Тя мълча прекалено дълго, преди да отговори и той разбра, че излъга, когато каза:

– Да.

– Не ти вярвам – заяви той и гласът му се прекърши от болка и гняв.

Сведе поглед към ръката си и осъзна, че все още държи свещника. Искаше да го запрати в стената. Вместо това го остави на малката масичка. Видя, че ръцете му треперят.

Погледна я. Тя мълчеше.

– Луси – замоли се Грегъри, – просто ми кажи. Позволи ми да ти помогна.

Тя преглътна и отмести поглед.

Грегъри взе ръцете ѝ в своите. Тя се напрегна, но не ги отдръпна. Двамата стояха един срещу друг и той виждаше как забързано се повдигат и спускат гърдите ѝ.

В синхрон с неговите.

– Обичам те – каза той. Защото, ако продължаваше да го повтаря, може би щеше да е достатъчно. Може би думите щяха да изпълнят стаята, да я обгърнат отвсякъде, да проникнат в кожата ѝ. Може би тя най-после щеше да разбере, че на този свят съществуваха неща, които не могат да бъдат отречени. – Ние си принадлежим. Завинаги.

Очите ѝ се затвориха. Уморено. Но когато отново ги отвори, Грегъри видя мъката в тях.

– Луси – заговори той, опитвайки се да вложи цялата си душа в една-единствена дума. – Луси, кажи ми…

– Моля те, не го казвай – отрони тя и извърна глава, за да не го гледа. Гласът ѝ звучеше задавено. – Говори всичко друго, но не и това.

– Защо не?

– Защото е вярно – прошепна тя.

За миг дъхът му секна, после с едно рязко движение той я привлече към себе си. Не беше прегръдка, не съвсем. Пръстите им останаха преплетени и съединените им ръце се оказаха помежду им.

Грегъри прошепна името ѝ.

Устните на Луси се разтвориха.

Той отново прошепна името ѝ толкова тихо, почти без звук, само с устни.

Луси. Луси.

Тя бе застинала, почти без да диша. Тялото му беше близо до нейното, но не се докосваха. Но обгръщащата ги като прегръдка топлина проникна през нощницата ѝ, помилва кожата ѝ.

Тя цялата пламна.

– Позволи ми да те целуна – прошепна той. – Само още веднъж. Позволи ми да те целуна само още веднъж и ако ми кажеш да си вървя, кълна ти се, ще го сторя.

Луси почувства как разумът я напуска, отстъпвайки пред желанието, и тя пропада в една мамеща бездна на любов и страст, където правилното не можеше да бъде отличено от грешното.

Тя го обичаше. Обичаше го толкова много, ала той не можеше да бъде неин. Сърцето ѝ бясно препускаше и едва смогваше да си поеме дъх, но единствената ѝ мисъл беше, че никога повече нямаше да изпита това, което чувстваше сега. Никой никога нямаше да я погледне така, както я гледаше Грегъри в този миг. След по-малко от двайсет и четири часа тя щеше да се омъжи за мъж, който дори нямаше да пожелае да я целуне.

Никога повече нямаше да изпита това странно изтръпване в най-съкровената ѝ част, възхитителния трепет като крила на пеперуди в стомаха. За последен път се взираше в устните на мъж, изпълнена с болезнения копнеж да докоснат нейните.

Господи, колко го желаеше! Желаеше това. Преди да е станало прекалено късно.

И той я обичаше. Той я обичаше. Беше го казал и въпреки че не можеше напълно да повярва в любовта, вярваше на него.

Облиза устни.

– Луси – прошепна той името ѝ, което прозвуча като въпрос, заявление и молба – всичко в едно.

Тя кимна. А после, защото разбираше, че не може да лъже себе си или него, каза на глас:

– Целуни ме.

По-късно нямаше да се преструва, нито да твърди, че е била пометена от страстта, лишена от способността да мисли. Решението беше нейно. И тя сама го бе взела.

За миг Грегъри не помръдна, но тя знаеше, че я бе чул. Дишането му стана шумно и накъсано, а очите му заблестяха, когато я погледна.

– Луси – изрече. Гласът му – дрезгав, дълбок и стотици други неща, превърна костите ѝ в желе. Устните му намериха ямката на шията ѝ. – Луси – промърмори той.

Тя искаше да каже нещо в отговор, но не можа. Бяха ѝ нужни всичките ѝ сили само да го помоли за целувка.

– Обичам те – прошепна той, докато плъзгаше устни по шията ѝ. – Обичам те. Обичам те.

Това бяха най-болезнените, най-прекрасните, най-ужасните, най-великолепните думи, които можеше да ѝ каже. Искаше ѝ се да заплаче – от щастие и тъга.

Удоволствие и болка.

И изведнъж, за пръв път в живота си, тя разбра цялата мъчителна радост от егоизма. Не биваше да прави това. Знаеше, че не бива, и знаеше, че той навярно си мисли, че тя ще намери начин да развали уговорката с Хейзълби.

Тя го лъжеше. Лъжата ѝ бе толкова ясна, сякаш я бе изрекла на глас.

Но беше безсилна да стори друго.

Това беше нейният миг. Единственият миг, в който ще може да подържи блаженството в ръцете си. И трябваше да ѝ стигне за цял живот.

Окуражена от лумналия в нея огън, тя обхвана в шепи лицето на Грегъри, притегли го към себе си и жадно впи устни в неговите. Не знаеше какво прави – сигурно съществуваха правила за подобни случаи, но не я бе грижа. Искаше просто да го целуне. И нищо не можеше да я спре.

Едната му ръка се плъзна по бедрото ѝ и Луси долови през тънкия плат на нощницата колко жарка беше дланта му. После тя се премести на дупето ѝ, стисна го и го обхвана и телата им се озоваха плътно притиснати едно в друго. Луси усети, как се плъзга надолу и в следващия миг двамата бяха върху леглото, тя лежеше по гръб, той я притискаше върху дюшека и почувства възхитителната горещина и тежест на мъжкото тяло.

Почувства се като жена.

Почувства се като богиня.

Почувства, че може да се обвие около него и никога да не го пусне.

– Грегъри – задъхано прошепна и зарови пръсти в косата му.

Той застина и тя разбра, че я чакаше да продължи.

– Обичам те – промълви Луси, защото беше вярно и тя имаше нужда поне нещо да бъде истина. Утре той щеше да я намрази. Утре тя щеше да го предаде, но поне сега нямаше да излъже. – Искам те – рече тя, когато той вдигна глава и се взря в очите ѝ. Гледа я дълго и настойчиво и тя знаеше, че ѝ даваше последна възможност да се отдръпне. – Искам те – повтори Луси, защото го искаше до забрава. Искаше той да я целува, да я обладае и да забрави, че тя не шептеше думи на любов.

– Лу…

Тя притисна пръст към устните му. И прошепна:

– Искам да бъда твоя. – Замълча и добави: – Тази нощ.

Тялото му се разтърси от силна тръпка, дишането му се учести. Той простена нещо, може би името ѝ, и после устните им се сляха в целувка, която вземаше, изгаряше и поглъщаше. Луси не устоя на огнената вихрушка и се раздвижи под него, ръцете ѝ се плъзнаха към шията му, нахлуха под реверите на сакото, пръстите ѝ отчаяно търсеха топлата кожа. С хриплива ругатня той се надигна, все още възседнал я, и смъкна сакото и вратовръзката си.

Тя се втренчи в него с широко отворени очи. Той сваляше ризата си, но не бавно или с ловки движения, а с трескава бързина, която подчертаваше силата на желанието му.

Грегъри вече не се владееше. И двамата бяха изгубили контрол. Той също като нея се бе превърнал в роб на огъня, изгарящ телата им.

Захвърли ризата и тя ахна, когато зърна голата му гръд, осеяна с малки косъмчета, изпъкналите и изваяни мускули, напиращи под кожата.

Той беше красив. Луси не бе осъзнавала, че един мъж може да бъде толкова красив, ала това бе единствената дума, с която можеше да го опише. Вдигна ръка и предпазливо докосна гърдите му. Усети бесните удари на сърцето му, как кръвта му пулсираше и едва не отдръпна ръката си.

– Не – възпря я Грегъри и захлупи дланта ѝ със своята. Обви пръсти около нейните, а после я притисна до сърцето си.

Той се взря в очите ѝ.

Тя не можа да отвърне поглед.

В следващия миг отново се отпусна върху нея и тя усети горещото му и твърдо тяло, а ръцете и устните му бяха навсякъде. А нощницата й… Вече, изглежда, не покриваше много от нея. Беше вдигната нагоре върху бедрата ѝ, после се озова навита около талията. Той я докосваше – не там, но много близо. Галеше корема ѝ, изгаряйки я с горещата си длан.

– Грегъри – простена тя, защото някак си пръстите му бяха намерили гърдите ѝ.

– О, Луси – изпъшка той, обхвана гърдата ѝ, стисна я, подразни връхчето и…

О, мили боже! Как бе възможно да усеща всичко там?

Бедрата ѝ се извиха нагоре, имаше нужда да бъде по-близо. Нуждаеше се от нещо, което не можеше точно да определи, нещо, което да я изпълни докрай. Да я накара да се почувства цялостна.

Сега той нетърпеливо дърпаше нагоре нощницата ѝ, изхлузи я през главата ѝ, оставяйки я скандално гола. Тя несъзнателно се опита да се прикрие с ръка, ала той сграбчи китката ѝ и я притисна към гърдите си. Отново я бе възседнал, изправил гръб и я гледаше така, сякаш… сякаш…

Сякаш тя беше красива.

Гледаше я така, както мъжете винаги гледаха Хърмайъни, само дето в погледа му имаше и нещо повече. Повече страст, повече желание.

Тя се почувства като богиня, на която се покланят.

– Луси – промърмори младият мъж, милвайки гърдата ѝ. – Аз имам чувството… мисля…

Замълча и поклати глава. Бавно, като че ли не разбираше какво се случва с него. – Цял живот съм чакал това – прошепна. – През целия си живот. Дори не знаех. Дори не знаех.

Луси взе ръката му, поднесе я към устните си и целуна дланта. Тя разбираше.

Дишането му се ускори, после той се плъзна от нея, а ръцете му се заеха припряно да разкопчават бричовете.

Тя го наблюдаваше с широко отворени очи.

– Ще бъда нежен – закле се Грегъри. – Обещавам.

– Не се притеснявам – отвърна Луси и неуверено се усмихна.

Устните му се извиха в ответна усмивка.

– Изглеждаш ми притеснена.

– Не съм – заяви тя, но отмести поглед.

Грегъри се засмя и легна до нея.

– Може да те заболи. Казвали са ми, че в началото е така.

Тя поклати глава.

– Не ме интересува.

Ръката му се плъзна по рамото ѝ.

– Само запомни, ако има болка, после ще стане по-добре.

Тя го усети как отново лумва – онзи бавен пламък в корема ѝ.

– Колко по-добре? – попита със задъхан и непознат глас.

Грегъри се усмихна и пръстите му погалиха бедрото ѝ.

– Доста, така са ми казвали.

– Доста или много по-добре? – попита тя, едва смогвайки да говори.

Той легна върху нея, покривайки всеки сантиметър от тялото ѝ със своето. Беше порочно.

Беше блаженство.

– Много по-добре – отвърна той и леко я гризна по шията. – Всъщност много повече от добре.

Грегъри разтвори краката ѝ и се настани между тях. Тя почувства как твърдата му и гореща мъжественост се притисна към нея. Напрегна се и той сигурно го бе усетил, защото тихо прошепна в ухото й:

– Шшшт.

Оттам устните му бавно се придвижиха надолу.

И надолу.

И надолу.

Плъзнаха се по шията до вдлъбнатината на рамото и тогава…

О, Господи!

Дланта му обгърна заоблената ѝ твърда гръд, а устата му засмука зърното.

Тя подскочи под него.

Той се засмя, а другата му ръка притисна рамото ѝ към дюшека, за да я задържи неподвижна, докато продължаваше сластното мъчение, като прекъсна само за да се прехвърли на другата ѝ гърда.

– Грегъри – прошепна тя, защото не знаеше какво друго да каже. Толкова бе завладяна от емоции, напълно безпомощна пред тази чувствена атака. Изгуби способността си да определя, обяснява или тълкува. Можеше единствено да чувства и това беше най-ужасяващото и вълнуващо преживяване, което можеше да си представи.

Любимият ѝ захапа за последен път зърното ѝ и се изтегли нагоре, така че лицето му да бъде съвсем близо до нейното. Дишането му бе накъсано, а мускулите – напрегнати.

– Докосни ме – хрипливо я помоли.

Луси разтвори устни, а очите ѝ въпросително погледнаха неговите.

– Навсякъде – добави той.

Чак тогава Луси осъзна, че ръцете ѝ бяха опънати покрай тялото, а пръстите ѝ конвулсивно се бяха вкопчили в чаршафите, сякаш те можеха да ѝ помогнат да запази разума си.

– Извини ме – промълви тя и после изведнъж, колкото и да бе удивително, се разсмя.

Едното ъгълче на устата му леко се изви нагоре.

– Май ще трябва да те отуча от този навик – промърмори той.

Ръцете ѝ се плъзнаха по гърба му, нежно изучавайки гладката кожа.

– Ти не искаш да се извинявам? – попита тя. Когато той се шегуваше, когато я дразнеше, се чувстваше приятно. Можеше да бъде дръзка.

– Не и за това – изпъшка Грегъри.

Луси потри крака си в прасеца му.

– Никога ли?

И в този момент ръцете му започнаха да правят неописуеми неща.

– А ти искаш ли да се извиня за това?

– Не! – простена тя.

Той я докосваше нежно на места, където никога не си бе представяла, че би могла да бъде докосвана. Това би трябвало да бъде най-ужасното нещо на света, но не беше. То я караше да се извива, да се гърчи и повдига. Нямаше представа какво изпитва – не би могла да го опише дори самият Шекспир да ѝ помагаше.

Но искаше още. Това беше единствената ѝ мисъл, единственото, което знаеше.

Грегъри я водеше нанякъде. Усещаше как я дърпа, тегли, носи.

И тя искаше всичко това.

– Моля те – замоли се Луси, думите сами се отрониха от устните ѝ. – Моля те…

Но Грегъри, изглежда, също не намираше думи и само мълвеше името ѝ. Отново и отново, сякаш устните му бяха забравили да произнасят други слова.

– Луси – прошепна, целувайки падината между гърдите ѝ. – Луси – простена и плъзна единия си пръст в нея. А после изохка: – Луси!

Тя го докосна. Внимателно, нежно.

Но беше тя. Нейната ръка, нейната милувка и той почувства, че е обхванат от пламъци.

– Съжалявам – промълви тя и отдръпна ръката си.

– Не се извинявай – хрипкаво изрече той, но не защото беше ядосан, а защото трудно произнасяше думите. Намери ръката ѝ и я върна на предишното място. – Виж колко силно те желая – рече и обви пръстите ѝ около мъжествеността си. – С всичко, което имам, с цялото си същество.

Носът му бе на сантиметър от нейния. Диханията им се сливаха, а очите им…

Сякаш бяха едно цяло.

– Обичам те – промърмори Грегъри и застана между краката ѝ. Ръката ѝ го пусна и се премести на гърба му.

– Аз също те обичам – прошепна девойката, а очите ѝ се разшириха, сякаш бе изумена, че го е изрекла.

Но на него не му пукаше. Нямаше значение дали тя бе имала намерение да го каже, или не. Беше го казала и вероятно не можеше да върне думите назад. Тя беше негова.

И докато стоеше застинал, притиснат леко към женствеността ѝ, Грегъри осъзна, че се намира на ръба на пропаст. Сега животът му бе разделен на две части: преди и след.

Повече никога нямаше да обича друга жена.

Повече никога нямаше да може да обича друга жена.

Не и след това. Не и докато Луси ходеше по тази земя. Не можеше да има никоя друга.