Текст книги "На път за олтара"

Автор книги: Джулия Куин

сообщить о нарушении

Текущая страница: 15 (всего у книги 22 страниц)

Луси измъчено затвори очи. Тя не беше като Хайъсинт Сейнт Клеър. Достатъчно беше на човек да прекара четвърт час с най-малката сестра на Грегъри, за да разбере, че тя щеше да се осмели на всичко, щеше да грабне всеки шанс, за да осигури собственото си щастие. Щеше да се опълчи на условностите, щеше да устои на най-суровите критики и пак да остане цяла и невредима, телом и духом.

Луси не беше толкова смела. Тя никога не се бе ръководила от чувствата. Нейното верую винаги е бил здравият разум. И прагматизмът.

Не беше ли казала на Хърмайъни, че трябва да се омъжи за мъж, когото ще одобрят родителите ѝ?

Не беше ли казала на Грегъри, че не желае страстна, всепоглъщаща любов? Че тя просто не беше такъв човек?

Не беше такъв човек. Действително не беше. Когато гувернантката ѝ даваше да оцветява очертани с молив рисунки, тя никога не излизаше извън линиите.

– Не мисля, че мога да го направя – прошепна Луси.

Хайъсинт се взира мъчително дълго в нея, преди отново да се върне към шиенето.

– Погрешно съм ви преценила – тихо, но с официален тон рече тя.

Думите зашлевиха Луси като плесник през лицето.

– Ка… ка…

Какво казахте?

Но устните на Луси отказваха да оформят думите. Тя не искаше да чуе отговора. А Хайъсинт отново се бе върнала към обичайното си забързано състояние. Погледна раздразнено Луси и нареди:

– Не мърдайте толкова.

– Извинете – промърмори Луси и си помисли: Отново го казах. Аз съм толкова предвидима, толкова традиционна и напълно лишена от въображение.

– Продължавате да мърдате.

– О. – Господи, нима тази вечер нищо не можеше да направи правилно? – Извинете.

Хайъсинт я убоде с иглата.

– Все още мърдате.

– Не мърдам! – почти изкрещя Луси.

Хайъсинт се подсмихна.

– Така е по-добре.

Луси сведе поглед и се намръщи.

– Кървя ли?

– Ако кървите, вината ще е единствено ваша – заяви Хайъсинт и се изправи.

– Моля?

Върху лицето на Хайъсинт играеше доволна усмивка.

– Ето – обяви и посочи резултата от шиваческата си дейност. – Определено не е като нова, но за тази вечер ще свърши работа.

Луси се наведе, за да огледа подгъва. Хайъсинт беше доста щедра в похвалата към самата себе си. Шевът беше доста нескопосан.

– Никога не ме е бивало много с иглата – рече Хайъсинт и безгрижно сви рамене.

Луси се изправи, сподавяйки желанието да разпори шева и сама да го зашие.

– Трябваше да ми кажете – промърмори.

Устните на Хайъсинт се извиха в бавна, лукава усмивка.

– Виж ти, май внезапно станахме много докачливи.

В следващия миг Луси шокира самата себе си със заявлението:

– А вие се държахте обидно.

– Възможно е – съгласи се Хайъсинт с такъв тон, сякаш ѝ беше безразлично. Погледна към вратата с озадачено изражение. – Той вече трябваше да е тук.

Сърцето на Луси странно трепна.

– Все още ли искате да ми помогнете? – прошепна тя.

Хайъсинт се извърна към нея.

– Надявам се – отвърна и огледа Луси със студен поглед, – че вие погрешно сте преценили самата себе си.

* * *

Грегъри закъсняваше с десет минути за срещата. Но нищо не можеше да направи; след като танцува с една млада дама, стана очевидно, че се налага да прояви същата любезност и към още неколцина девойки. И макар да му бе трудно да се съсредоточи върху светските разговори, които трябваше да води, не се притесняваше за забавянето. Луси и Хайъсинт отдавна бяха напуснали залата и сега никой не можеше да каже, че е хукнал след тях. Въпреки че възнамеряваше да намери начин да направи Луси своя съпруга, нямаше нужда да причинява скандал.

Най-накрая се запъти към спалнята на сестра си; бе прекарал безброй вечери в Хейстингс Хаус и отлично познаваше всички коридори. Когато стигна до вратата, влезе, без да чука, а добре смазаните панти не издадоха нито звук.

– Грегъри!

Първо се разнесе гласът на Хайъсинт. До нея стоеше Луси, която изглеждаше…

Съкрушена.

Какво ѝ бе сторила Хайъсинт?

– Луси? – попита той и се спусна напред. – Нещо случило ли се е?

Луси поклати глава.

– Нищо важно.

Той се извърна и обвинително изгледа сестра си.

Хайъсинт сви рамене.

– Аз ще бъда в съседната стая.

– И ще подслушваш зад вратата?

– Ще седя зад писалището на Дафни – отвърна сестра му. – То е в средата на стаята и преди да възразиш, не мога повече да се отдалеча. Ако някой дойде, ще трябва да притичам при теб, за да изглежда всичко благоприлично.

Колкото и на Грегъри да не му се искаше да го признае, тя имаше право, затова само кимна и я съпроводи с поглед, докато излизаше от стаята. Изчака да чуе щракването на вратата, преди да заговори.

– Да не би тя да ти е казала нещо неприятно? – попита той Луси. – Понякога може да бъде безобразно нетактична, но обикновено сърцето ѝ е на правилното място.

Луси поклати глава.

– Не – тихо рече, – мисля, че тя каза абсолютно точните неща.

– Луси? – въпросително я погледна Грегъри.

Погледът ѝ, който изглеждаше толкова замъглен, се проясни.

– Какво искаше да ми кажеш? – попита тя.

– Луси – подхвана Грегъри, чудейки се как е най-добре да подходи.

Бе репетирал наум речта си през цялото време, докато танцуваше на долния етаж, но сега, когато се озова тук, насаме с нея, не знаеше какво да ѝ каже.

Или по-скоро знаеше. Но нямаше представа в какъв ред, нито с какъв тон. Дали да ѝ каже, че я обича? Да разголи сърцето си пред една жена, която възнамеряваше да се омъжи за друг? Или да предпочете по-безопасния път и да ѝ обясни защо не бива да се омъжва за Хейзълби?

Преди месец отговорът щеше да бъде очевиден. Тогава беше романтик, обичаше грандиозните жестове. Щеше да ѝ признае любовта си, уверен в щастливия край. Щеше да вземе ръката ѝ. Да коленичи.

Щеше да я целуне.

Но сега…

Вече не беше толкова сигурен. Вярваше на Луси, ала не вярваше на съдбата.

– Не можеш да се омъжиш за Хейзълби – заяви той.

Луси изумено ококори очи.

– Какво искаш да кажеш?

– Не можеш да се омъжиш за него – повтори младият мъж, избягвайки отговора. – Ще бъде истинско нещастие. Ще бъде… Трябва да ми повярваш. Не бива да се омъжваш за него.

Тя поклати глава.

– Защо ми казваш това?

Защото те искам за себе си.

– Защото… защото… – Той отчаяно търсеше точните думи. – Защото ти стана моя приятелка. И аз искам да си щастлива. Хейзълби няма да ти бъде добър съпруг, Луси.

– Защо не? – Гласът ѝ звучеше тихо, глухо и задъхано, съвсем нетипично за нея.

– Той… – Мили боже, как да го каже? Дали тя изобщо ще разбере какво имаше предвид? – Той не… – Грегъри преглътна. Трябваше да има по-деликатен начин да го каже. – Той не… Някои хора… – Погледна я. Долната ѝ устна трепереше. – Той предпочита мъже – изтърси думите на един дъх. – Пред жените. Някои мъже са такива.

И застина в мъчително очакване. В продължение на безкрайно дълъг миг Луси не реагира на съобщението му, просто стоеше застинала, като статуя на скръбта. От време на време примигваше, но иначе оставаше неподвижна. И накрая…

– Защо?

Защо? Той не разбра.

– Защо той…

– Не – яростно го прекъсна тя. – Защо ми го казваш? Защо реши да ми го кажеш?

– Казах ти…

– Не, ти не го направи от великодушни подбуди. Защо ми го каза? Просто за да ме измъчиш? За да ме накараш да се почувствам така, както ти се почувства, когато Хърмайъни се омъжи за брат ми, а не за теб?

– Не! – възкликна Грегъри и тутакси я сграбчи за раменете. – Не, Луси – повтори. – Никога не бих постъпил така. Искам ти да бъдеш щастлива. Искам…

Нея. Искаше нея, ала не знаеше как да го каже. Не и сега, когато тя го гледаше така, сякаш бе разбил сърцето ѝ.

– Бих могла да бъда щастлива с него – прошепна девойката.

– Не. Не, не би могла. Ти не разбираш, той…

– Да, бих могла! – извика тя. – Може би нямаше да го обичам, но бих могла да бъда щастлива. Точно това очаквах. Нима не разбираш, че точно за това бях подготвена. А ти… ти… – Тя се изтръгна от ръцете му и се извърна, за да не вижда той лицето ѝ. – Ти съсипа всичко.

– Как?

Тя вдигна очи към него. Погледът ѝ бе толкова твърд и пронизващ, че дъхът заседна в гърлото му. Накрая отвърна:

– Защото ме накара да желая теб.

Сърцето му лудешки заблъска в гърдите.

– Луси – пророни, защото не можеше да изрече нищо друго. – Луси.

– Не знам какво да правя – призна тя.

– Целуни ме. – Той обхвана лицето ѝ в шепи. – Просто ме целуни.

Този път, когато той я целуна, беше различно. Тя беше същата жена в обятията му, ала той не беше същият мъж. Нуждата му за нея беше по-дълбока, по-първична.

Защото я обичаше.

Целуваше я с цялата си душа, с всеки свой дъх, с всеки удар на сърцето си. Обсипваше с целувки лицето, веждите, ушите и през цялото време мълвеше името ѝ като молитва…

Луси, Луси, Луси.

Желаеше я. Нуждаеше се от нея.

Тя беше като въздуха.

Като храната.

Като водата.

Устните му се спуснаха надолу по шията, стигнаха до обрамченото с дантела деколте на корсажа. Кожата ѝ пламтеше от целувките му, а когато пръстите му се плъзнаха по едното рамо, тя ахна…

Но не го спря.

– Грегъри – прошепна, а пръстите ѝ се заровиха в косата му, когато устните му се придвижиха към ключицата. – Грегъри, о, Г… Грегъри.

Ръката му благоговейно погали оголеното рамо. Кожата ѝ, бяла и гладка, проблясваше на светлината на свещите и изведнъж той бе обхванат от безумна жажда за притежание. И гордост.

Никой мъж не я бе виждал такава и той мислено се помоли никой друг мъж никога да не я види.

– Не можеш да се омъжиш за него, Луси – настоятелно прошепна той, думите му опариха като огън кожата ѝ.

– Грегъри, недей – простена тя.

– Не можеш – повтори Грегъри и тогава, защото знаеше, че не може да позволи това да стигне прекалено далече, целуна за последен път страстно устните на Луси, преди да се отдръпне и да я застави да го погледне в очите.

– Не можеш да се омъжиш за него – изрече за сетен път.

– Грегъри, какво мога аз…

Той сграбчи ръцете ѝ. Здраво. И тогава го изрече:

– Обичам те.

От изумление устните ѝ се разтвориха. Ала не можеше да проговори.

– Обичам те – отново каза той.

Луси го подозираше – надяваше се, – но в действителност не си бе позволила да повярва. Затова, когато най-после си възвърна дар словото, само промълви:

– Наистина ли?

Той се усмихна, после сърдечно се разсмя и опря чело о нейното.

– С цялото си сърце – закле се. – Съвсем скоро го осъзнах. Аз съм глупак. Слепец. Един…

– Не – прекъсна го тя. – Не се упреквай. Никой не ме забелязва веднага, когато Хърмайъни е наблизо.

Пръстите му я стиснаха по-силно.

– Тя не може да стъпи на малкия ти пръст.

Топла вълна започна да се разпростира по цялото ѝ тяло. Не беше желание, нито страст, а чисто, неподправено щастие.

– Ти наистина го мислиш – прошепна тя.

– Достатъчно, за да преместя небето и земята, за да попреча на сватбата ти с Хейзълби.

Тя пребледня.

– Луси?

Не. Не можеше да го направи. Беше почти комично наистина. Цели три години тя не спираше да натяква на Хърмайъни, че тя трябва да бъде практична, да следва правилата. Сумтеше презрително, когато приятелката ѝ се впускаше в пространни излияния за любов, страст и неземна музика. А сега…

Пое дълбоко дъх, за да се успокои. А сега тя смяташе да развали годежа си.

Който бе уговорен преди много години.

Със сина на граф.

Пет дни преди сватбата.

Господи, какъв скандал!

Девойката отстъпи назад и вдигна брадичка, за да може да вижда лицето му. Очите му грееха със същата любов, която изпълваше и нейното сърце.

– Обичам те – прошепна, защото все още не го бе казала. – Аз също те обичам.

За пръв път нямаше да мисли за другите. Нямаше да вземе това, което ѝ даваха, и да се примири. Щеше да се бори за щастието си, сама щеше да изкове съдбата си.

Нямаше да направи това, което се очакваше от нея.

Щеше да направи това, което тя искаше.

Време беше.

Стисна ръцете на Грегъри. И се усмихна. Не беше колеблива усмивка, а широка и уверена, изпълнена с надеждите и мечтите ѝ – и твърдата вяра, че може да ги сбъдне.

Щеше да бъде трудно. И страшно.

Но си струваше.

– Ще говоря с чичо си – твърдо и непоколебимо заяви тя. – Утре.

Грегъри я привлече към себе си за последна целувка, бърза, но страстна и пълна с обещание.

– Да те придружа ли? – попита той. – Да го посетя ли и да му съобщя за намеренията си?

Новата Луси, смела и дръзка, попита:

– А какви са твоите намерения?

Очите на Грегъри се разшириха от изненада, изместена от одобрение, а после той взе ръцете ѝ в своите.

Тя се досети какво смята да направи, преди да го види. Ръцете му се плъзнаха надолу по нейните, докато той се спускаше…

Докато не се оказа коленичил на едно коляно пред нея, гледайки я като че ли беше най-красивата жена на света.

Ръката ѝ се стрелна към устата и тя осъзна, че трепери.

– Лейди Лусинда Абърнати – заговори със страстен и сигурен глас, – ще ми окажете ли честта да станете моя съпруга?

Тя се опита да отвърне. Опита се да кимне.

– Омъжи се за мен, Луси – каза той. – Омъжи се за мен.

И този път тя успя.

– Да – пророни, последвано от: – Да! О, да!

– Аз ще те направя щастлива – рече Грегъри и се изправи, за да я прегърне. – Обещавам ти.

– Не е нужно да обещаваш. – Тя поклати глава и примигна, за да възпре напиращите сълзи. – Няма начин да не бъда щастлива.

Той отвори уста, навярно за да каже още нещо, но бе прекъснат от почукване по вратата, тихо, но настоятелно.

Хайъсинт.

– Върви – прошепна Грегъри. – Нека Хайъсинт те заведе обратно в балната зала. Аз ще дойда след малко.

Луси кимна, подръпна и приглади роклята си, за да се увери, че всичко е наред.

– Косата ми – паникьоса се тя и очите ѝ се стрелнаха към лицето му.

– Прекрасна е – увери я той. – Изглеждаш съвършено.

– Сигурен ли си? – попита Луси, отправяйки се към вратата.

Обичам те, изрече той само с устни, а очите му потвърждаваха думите.

Луси отвори вратата и Хайъсинт се втурна вътре.

– Господи, вие двамата сте толкова бавни! – възкликна тя. – Трябва да се връщаме. Веднага!

Тя закрачи надолу по коридора, после спря и погледна първо Луси, после брат си. Накрая погледът ѝ се спря на Луси и тя въпросително повдигна едната си вежда.

Луси се почувства висока до небето.

– Не сте ме преценили погрешно – тихо рече. Очите на Хайъсинт се разшириха, а устните ѝ се извиха в доволна усмивка.

– Добре.

И действително беше така, осъзна Луси. Всичко наистина беше много добре.

ГЛАВА 18

В която нашата героиня прави ужасно откритие.

Тя можеше да го направи. Можеше. Трябваше само да почука. Въпреки това продължаваше да стои пред вратата на кабинета на чичо си; пръстите ѝ бяха свити в юмрук, сякаш действително беше готова да почука.

Но не съвсем.

Колко дълго стоеше тук? Пет минути? Десет? Колкото и да бяха, беше достатъчно време, за да бъде заклеймена като пълна глупачка. Страхливка.

Как се бе случило това? Защо се бе случило? В училището я смятаха за способна и практична. Тя беше момичето, което знаеше как да се справи с всичко. Не беше срамежлива. Нито страхлива.

Но когато ставаше дума за чичо Робърт…

Девойката въздъхна. Винаги ставаше такава, когато се отнасяше до чичо ѝ. Той беше толкова суров, толкова несговорчив. За разлика от винаги веселия ѝ дружелюбен баща.

Когато тръгваше от училище, тя се чувстваше като пеперуда, но когато се завръщаше у дома, сякаш отново бе напъхана обратно в малкия тесен пашкул. Бе станала свита, мълчалива. Самотна.

Но не и този път. Пое дълбоко дъх и изправи рамене. Този път щеше да каже това, което бе нужно. Щеше да го накара да я изслуша.

Вдигна ръка. И почука.

Зачака.

– Влез.

– Чичо Робърт – рече Луси, пристъпвайки в кабинета. Вътре цареше полумрак въпреки късната следобедна светлина, косо проникваща през прозореца.

– Лусинда – каза той и ѝ хвърли бърз поглед, преди отново да забие нос в документите. – Какво има?

– Трябва да поговорим.

Той отбеляза нещо, изгледа намръщено листа, после попи мастилото.

– Говори.

Луси се прокашля. Щеше да бъде много по-лесно, ако той поне я погледнеше. Мразеше да говори на темето му, наистина мразеше това.

– Чичо Робърт – отново подхвана.

Той изръмжа нещо в отговор, но продължи да пише.

– Чичо Робърт.

Луси видя как перото забави своя ход и накрая той вдигна глава.

– Какво има, Лусинда? – попита той, явно раздразнен.

– Трябва да поговорим за лорд Хейзълби. – Ето. Каза го.

– Има ли проблем? – бавно попита чичо ѝ.

– Не – чу се да отвръща Луси, въпреки че това изобщо не беше вярно. Но това казваше винаги, когато някой я попиташе дали има проблем. Това беше едно от нещата заедно с „Простете“ или „Моля за извинение“, които с лекота изричаше.

Фрази, които я бяха научили да казва.

Има ли проблем?

Не, разбира се, че не. Не, не се съобразявайте с моите желания. Не, моля, не се притеснявайте заради мен.

– Лусинда? – Гласът на чичо ѝ прозвуча остро, почти стържещо.

– Не – отново рече тя, този път по-високо, сякаш това щеше да ѝ вдъхне смелост. – Всъщност да, има проблем. Трябва да поговоря с теб за това.

Чичо ѝ отегчено я изгледа.

– Чичо Робърт – започна тя, имайки чувството, че се придвижва на пръсти през поле, гъмжащо от таралежи, – знаеше ли… – Прехапа устна, докато погледът ѝ се стрелкаше навсякъде другаде, но не и към лицето му. – Или по-точно наясно ли си…

– Изплюй камъчето, Лусинда – сряза я той.

– Лорд Хейзълби – бързо изрече Луси, отчаяна час по-скоро да приключи с това – не харесва жени.

За миг чичо Робърт остана неподвижен, вторачил поглед в нея. А после…

Избухна в смях.

Той избухна в смях.

– Чичо Робърт? – Сърцето на Луси започна бясно да тупти. – Знаеше ли това?

– Разбира се, че знаех – тросна се той. – Защо мислиш, че баща му е толкова нетърпелив да го ожени за теб? Той знае, че ти няма да приказваш.

Защо тя нямаше да приказва?

– Би трябвало да ми благодариш – грубо прекъсна мислите ѝ чичо Робърт. – Половината от мъжете във висшето общество са жестоки грубияни. Аз те давам на единствения, който няма да ти досажда.

– Но…

– Имаш ли представа колко много жени биха искали да са на твоето място?

– Не става дума за това, чичо Робърт.

Очите му се превърнаха в две късчета лед.

– А за какво става дума?

Луси стоеше напълно неподвижно, осъзнавайки, че сега съдбата ѝ щеше да се реши. Това беше нейният миг. Тя никога досега не му се бе противопоставяла и навярно никога повече нямаше да го стори.

Преглътна. И го каза:

– Не желая да се омъжа за лорд Хейзълби.

Мълчание. Но погледът му…

Погледът му беше унищожителен.

Луси го срещна със студена решителност. Почувства как в нея се надига нова сила. Нямаше да се огъне. Не и сега, когато на карта бе заложен остатъкът от живота ѝ.

Устните на чичо ѝ ту се стискаха в тънка линия, ту се кривяха, макар че лицето му оставаше като издялано от камък. Накрая, когато Луси бе сигурна, че няма да издържи мълчанието, той попита с отсечен тон:

– Може ли да попитам защо?

– Аз… аз искам деца – отвърна Луси, улавяйки се за първото извинение, което ѝ дойде наум.

– О, ще имаш деца – увери я той.

После се усмихна и кръвта застина във вените ѝ.

– Чичо Робърт? – прошепна тя.

– Той може и да не харесва жени, но ще може да си върши работата достатъчно често, за да създаде потомство. А ако той не може… – Чичо ѝ сви рамене.

– Какво? – Луси усети как в гърдите ѝ се надига паника. – Какво имаш предвид?

– Давънпорт ще се погрижи за това.

– Баща му? – ахна Луси.

– Така или иначе детето ще е пряк наследник от мъжки пол, а само това е важно.

Луси неволно притисна длан към устата си.

– О, аз не мога. Не мога.

Представи си лорд Давънпорт с вонящия му дъх и тресящите се провиснали бузи. И жестоките, жестоки очи. Той нямаше да бъде мил. Не разбираше откъде го знае, но беше сигурна, че той нямаше да бъде мил с нея.

Чичо ѝ се наклони напред и очите му заплашително се присвиха.

– Всекиму от нас е отредена роля в този живот, Лусинда, а твоята е да бъдеш съпруга на благородник. Задължението ти е да родиш наследник. И ще го направиш, както Давънпорт сметне за необходимо.

Луси преглътна. Винаги бе правила това, което ѝ се казваше. Винаги бе приемала, че светът се ръководи от определени правила. Мечтите можеха да бъдат нагодени; общественият порядък – не.

Вземи, което ти се дава, и се примири, като се опитваш да приемеш нещата откъм положителната им страна.

Винаги го бе казвала. И винаги го бе правила.

Ала не и този път.

Вдигна глава и погледна чичо си право в очите.

– Няма да го направя – заяви, без гласът ѝ да трепне. – Няма да се омъжа за него.

– Какво… каза? – Всяка дума прозвуча като отделно малко изречение, изпълнено със студена заплаха.

Луси преглътна.

– Казах…

– Знам какво си казала! – изкрещя чичо ѝ, удари с две ръце по бюрото и стана от стола. – Как смееш да поставяш под съмнение моето решение? Аз те отгледах, храних те, давах ти всяко проклето нещо, което ти е необходимо. Десет години се грижих за това семейство, макар че нищо – нищичко – няма да получа от наследството.

– Чичо Робърт – опита се да каже Луси, но едва успя да чуе собствения си глас.

Всяка дума, която бе изрекъл, беше вярна. Той не притежаваше тази къща. Не притежаваше Фенсуърт Аби, нито другите имения на фамилията. Той нямаше нищо освен това, което реши да му даде Ричард, когато най-после поеме задълженията си на граф.

– Аз съм твой настойник – продължи чичо ѝ. Сега гласът му бе тих, но трепереше от едва сдържания гняв. – Разбираш ли това? Ще се омъжиш за Хейзълби и никога повече няма да говорим за това.

Луси ужасено се втренчи в него. Той бе неин настойник от десет години и през цялото това време тя никога не го бе виждала да губи самообладание. Винаги се бе отнасял към нея със студено неодобрение.

– Заради онзи идиот Бриджъртън е, нали? – изръмжа той и помете с юмрук няколко книги върху бюрото, които глухо тупнаха на пода.

Луси отскочи назад.

– Отговаряй!

Тя не проговори, а само предпазливо наблюдаваше разярения си родственик, който пристъпваше към нея.

– Отговаряй! – изрева той.

– Да – бързо отвърна Луси и отстъпи крачка назад. – Как… Ти как разбра?

– Да не ме мислиш за пълен идиот? Майка му и сестра му, и двете, в един и същ ден ме молят да бъда така любезен и да ти позволя да ги удостоиш с присъствието си. – Той изруга под нос. – Очевидно са планирали да те отвлекат.

– Но ти ме пусна на бала.

– Защото сестра му е херцогиня, глупачка такава! Дори Давънпорт се съгласи, че трябва да отидеш.

– Но…

– Мътните го взели! – изруга високо чичо Робърт и накара смаяната Луси тутакси да замълчи. – Не мога да повярвам как може да си толкова глупава! Той поне предложи ли ти брак? Ти действително ли си готова да захвърлиш графски наследник заради вероятността да се омъжиш за четвъртия син на виконт?

– Да – прошепна Луси.

Чичо ѝ навярно бе съзрял решителността върху лицето ѝ, защото пребледня.

– Какво си направила? – застрашително попита той. – Позволи ли му да те докосне?

Луси си спомни за целувката и се изчерви.

– Тъпа крава! – изсъска чичо ѝ. – Имаш късмет, че Хейзълби не може да различи девственица от курва.

– Чичо Робърт! – Луси се разтрепери от ужас. Все още не бе събрала толкова смелост, че да може, без да ѝ мигне окото, да му позволи да я мисли за покварена. – Аз никога не бих… не съм… Как може да си помислиш нещо подобно за мен?

– Защото се държиш като проклета глупачка! – отсече той. – От тази минута няма да излизаш от къщата до самата сватба. Ако се наложи, ще поставя охрана пред вратата на спалнята ти.

– Не! – извика Луси. – Как можеш да ми причиняваш това? Какво значение има? Ние не се нуждаем от парите им. Нито от връзките им. Защо да не мога да се омъжа по любов?

За пръв път от началото на сблъсъка им чичо ѝ не реагира. Стоеше като замръзнал, само вената на слепоочието му пулсираше. И тогава, когато Луси се осмели да си поеме дъх, той яростно изруга, хвърли се към нея и я притисна към стената.

– Чичо Робърт! – ахна девойката. Ръцете му обхванаха брадичката ѝ и извиха главата ѝ настрани. Тя се опита да преглътне, ала това бе невъзможно, защото шията ѝ бе стисната като в менгеме. – Недей – немощно изскимтя тя. – Моля те… Спри.

Но ръката му се притисна още по-здраво към ключицата ѝ, а кокалчетата му болезнено се впиха в кожата ѝ.

– Ти ще се омъжиш за Хейзълби – изсъска той. – Ще се омъжиш за него и аз ще ти кажа защо.

Луси мълчеше, само се взираше в него с ужасени очи.

– Ти, скъпа моя Лусинда, си последната вноска от плащанията по дългогодишен дълг към лорд Давънпорт.

– Какво означава това? – прошепна младото момиче.

– Изнудване – мрачно отвърна чичо Робърт. – Ние плащаме на Давънпорт от години.

– Но защо? – удиви се Луси.

Какво толкова бяха извършили, че да ги изнудват?

Устните на чичо ѝ насмешливо се изкривиха.

– Твоят баща, обичаният от всички осми граф Фенсуърт, беше предател.

Луси имаше чувството, че гърлото ѝ отново бе стиснато, този път сякаш от невидима ръка, защото се задъха. Не можеше да е истина! Бе предположила извънбрачна връзка. Може би баща ѝ е бил граф, който не е бил истински Абърнати. Но предателство? Мили боже… не.

– Чичо Робърт, сигурно има някаква грешка – заговори тя, опитвайки се да се обърне към здравия му разум. – Недоразумение. Моят баща… Той не е бил предател.

– О, уверявам те, че е бил, и Давънпорт го знае.

Луси се замисли за баща си. Все още бе жив в съзнанието ѝ – висок, красив, със засмени сини очи. Бе харчил парите с лека ръка; дори тя го знаеше още когато беше малко момиче. Но не е бил предател. Не би могъл да бъде. Той беше човек на честта. Тя много добре помнеше това. Личеше си по възгледите и принципите, от които се бе ръководил в живота си, от нещата, на които я бе научил.

– Ти лъжеш – заяви тя, думите изгориха гърлото ѝ. – Или са излъгали теб.

– Има доказателство – процеди чичо ѝ, рязко я пусна, прекоси стаята и отиде до масичката с напитките. Наля от гарафата пълна чаша с коняк и я пресуши на един дъх. – И Давънпорт го притежава.

– Как така?

– Не знам как – сопна се той. – Знам само, че го има. Аз го видях.

Луси отново преглътна и обви ръце около гърдите си, опитвайки се да проумее това, което ѝ казваше.

– Какво доказателство?

– Писма – мрачно отвърна той. – Написани с ръката на баща ти.

– Може да са подправени.

– Носят неговия печат! – прогърмя той и тресна чашата върху бюрото.

Очите на Луси се разшириха, докато гледаше как конякът се разплиска над ръба на чашата и се разля върху бюрото.

– Мислиш ли, че щях доброволно да приема нещо подобно, без лично да се уверя? – продължи да крещи чичо Робърт. – Имаше сведения – подробности, – неща, което само баща ти би могъл да знае. Да не мислиш, че през всичките тези години щях да плащам на този изнудвач Давънпорт, ако имаше дори и най-малката вероятност писмата да са фалшиви?

Луси поклати глава. Чичо ѝ може да беше всякакъв, но не беше глупак.

– Той дойде при мен шест месеца след смъртта на баща ти. Оттогава му плащам.

– Но аз какво общо имам? – попита тя.

Чичо ѝ горчиво се изсмя.

– Защото ти ще бъдеш идеалната здрава, силна и послушна съпруга. Ти ще компенсираш недостатъците на Хейзълби. Давънпорт е длъжен да ожени сина си и му е нужна някоя, чието семейство ще си мълчи. – Изгледа я равнодушно. – А ние няма да говорим. Защото не можем. И той го знае.

Луси кимна с глава в знак на съгласие. Тя никога не би могла да говори за такива неща независимо дали бе съпруга на Хейзълби, или не. Освен това харесваше Хейзълби. Не желаеше да усложнява живота му. Но не желаеше и да бъде негова съпруга.

– Ако не се омъжиш за него – бавно заговори чичо ѝ, – цялото семейство Абърнати ще бъде съсипано. Разбираш ли?

Луси се вледени.

– Не става дума за младежки лудории или срамен потомък в родословното дърво. Баща ти е извършил най-тежкото предателство. Продавал е държавни тайни на французите, предавал ги е на техни шпиони, подвизаващи се като контрабандисти по крайбрежието.

– Но защо? – прошепна Луси. – Ние не се нуждаем от пари.

– И откъде мислиш сме получили парите си? – язвително попита той. – А баща ти – той изруга цветисто – винаги е обичал опасностите. Вероятно го е направил заради тръпката от авантюрата. Не е ли това жестока шега с всички нас? Цялото графство е застрашено, и то само заради страстта на баща ти към приключения.

– Татко не беше такъв – възрази Луси, макар вътрешно да не беше толкова сигурна.

Тя беше на осем години, когато бе убит от уличен разбойник в Лондон. Бяха ѝ казали, че се е притекъл на помощ на някаква дама, но ако и това е било лъжа? Дали е бил убит заради предателството му? Той беше неин баща, но доколко добре го познаваше?

Но изглежда, чичо Робърт не чу забележката ѝ.

– Ако не се омъжиш за Хейзълби – заговори с нисък глас, натъртвайки всяка дума, – лорд Давънпорт ще разкрие истината за баща ти и по твоя вина ще бъде опозорено името Фенсуърт.

Луси поклати глава. Със сигурност трябваше да има друг начин. Тя не би могла да носи на плещите си този товар.

– Мислиш, че няма да го стори? – презрително се изсмя чичо Робърт. – И кой мислиш ще пострада Лусинда? Ти? Ами да, предполагам, че ще страдаш, но винаги можеш да си събереш багажа, да постъпиш в някое училище и да си живуркаш там като възпитателка. Навярно ще ти достави удоволствие.

Той пристъпи към нея, без да откъсва поглед от лицето ѝ.

– Но помисли за брат си. Как ще живее дамгосан като син на предател? Кралят почти сигурно ще го лиши от титлата му. Както и от голяма част от богатството му.

– Не – рече Луси.

Не. Не искаше да го повярва. Ричард не бе сторил нищо лошо. Със сигурност той не би могъл да бъде обвиняван за греховете на баща си.

Девойката се свлече в едно кресло, отчаяно опитвайки се да сложи в ред мислите и чувствата си.

Предателство. Как е могъл баща ѝ да направи такова нещо? Това беше в разрез с всичко, в което бе възпитана да вярва. Нима баща ѝ не бе обичал Англия? Нима той не ѝ бе казвал, че Абърнати трябва да изпълняват своя свещен дълг пред Британия?

Или е бил чичо Робърт? Луси стисна силно очи, опитвайки се да си припомни. Някой ѝ го бе казал. Сигурна бе в това. Дори помнеше къде бе стояла, пред портрета на първия граф. Помнеше уханието във въздуха и точните думи и – по дяволите, помнеше всичко, с изключение на човека, който ги бе изрекъл.

Отвори очи и погледна чичо си. Навярно е бил той. Звучеше като нещо, което той би казал. Той не бе говорил много често с нея, но когато го правеше, дългът винаги е бил основна тема на разговора.

– О, татко! – прошепна тя.

Как е могъл да го стори? Да продаде държавни тайни на Наполеон и да застраши живота на хиляди британски войници? Или дори…

Стомахът ѝ болезнено се присви. Господи, той може да е бил отговорен за смъртта им. Кой знаеше какво точно бе разкрил на врага, колко много животи са били погубени заради действията му?

– Всичко е в твоите ръце, Лусинда – рече чичо ѝ. – Това е единственият начин да се сложи край на изнудването.

Тя неразбиращо поклати глава.

– Какво имаш предвид?

– След като станеш една от семейство Давънпорт, повече не може да има изнудване. Всеки наш позор ще падне и върху тях. – Той отиде до прозореца, облегна се тежко на перваза и погледна навън. – След десет години аз най-после… ние най-после ще бъдем свободни.