Текст книги "На път за олтара"

Автор книги: Джулия Куин

сообщить о нарушении

Текущая страница: 2 (всего у книги 22 страниц)

Хърмайъни винаги измисляше някаква благовидна причина – навехнат глезен или главоболие, възпрепятстващи я да се развихри на дансинга. Което винаги вършеше работа, само дето тя пробутваше всичките си обожатели на Луси. Първоначално нямаше проблем, но това бе започнало да става толкова често, че Луси подозираше, че джентълмените сега си мислеха, че бяха прехвърляни на нея от съжаление, което не можеше да бъде по-далеч от истината.

От своя страна Луси с пълно право можеше да се нарече прекрасна танцьорка. Както и отлична събеседница.

– За мен ще бъде удоволствие да танцувам с лейди Лусинда – заяви господин Бриджъртън, защото действително какво друго би могъл да каже?

И така, Луси се усмихна, не съвсем искрено, но все пак изобрази усмивка, и му позволи да я поведе към вътрешния двор.

ГЛАВА 2

В която нашата героиня показва явна липса на

уважение към всякаква романтика.

Грегъри беше истински джентълмен, затова умело скри разочарованието си, предложи ръка на лейди Лусинда и я поведе към импровизирания дансинг. Тя несъмнено беше очарователна и приятна млада дама, но не беше госпожица Хърмайъни Уотсън.

А той бе чакал цял живот да срещне госпожица Хърмайъни Уотсън.

При все това реши, че му е провървяло. Лейди Лусинда очевидно беше най-близката приятелка на госпожица Уотсън – госпожица Уотсън определено я обсипваше с внимание по време на краткия им разговор, когато лейди Лусинда бе зареяла поглед някъде над рамото му и очевидно не чуваше нито дума. А бидейки ощастливен с четири сестри, Грегъри поназнайваше нещичко за жените, най-важното, от което беше, че винаги бе добра идея да се сприятелиш с най-добрата приятелка на желания обект, при условие че те действително бяха приятелки, а не ги свързват онези странни отношения, при които се преструват на такива, а всъщност само изчакват идеалния момент, за да си забият една друга нож в гърба.

Загадъчни същества са това жените. Само ако се научеха да казват каквото мислят, светът щеше да бъде доста по-просто място.

Но съдейки по всичко, госпожица Уотсън и лейди Лусинда ги свързваше искрено приятелство и преданост, така че разсеяността на лейди Лусинда нямаше значение. И ако Грегъри искаше да узнае повече за госпожица Уотсън, трябваше да започне с лейди Лусинда Абърнати.

– Отдавна ли гостувате в Обри Хол? – вежливо попита Грегъри, докато чакаше музиката да започне.

– Едва от вчера – отвърна тя. – А вие? Досега не сме ви виждали на нито една от сбирките.

– Пристигнах тази вечер – осведоми я той. – След вечеря. – Той се намръщи. Сега, когато вниманието му не бе обсебено от госпожица Уотсън, си спомни, че беше доста гладен.

– Сигурно сте гладен! – възкликна лейди Лусинда. – Не предпочитате ли да се разходим из двора, вместо да танцуваме? Обещавам ви, че непременно ще минем покрай масата с освежителните напитки.

Грегъри едва се сдържа да не я сграбчи в обятията си.

– Лейди Лусинда, вие сте една невероятна млада дама!

Тя се усмихна, но това бе някак си странна усмивка и Грегъри така и не разбра какво означаваше. Хареса комплимента му, в това беше почти сигурен, но в реакцията ѝ имаше още нещо, някаква тъга и може би донякъде примирение.

– Навярно имате брат – заключи той.

– Имам – потвърди тя, приемайки с усмивка дедуктивните му способности. – Той е четири години по-голям от мен и винаги е гладен. Никога няма да спра да се удивлявам, че в килера все пак оставаше някаква храна, когато си беше у дома за ваканциите.

Грегъри я улови под ръка и двамата бавно закрачиха из двора.

– Оттук – обади се спътницата му и лекичко дръпна ръката му, когато той се опита да ги поведе в посока обратна на часовниковата стрелка. – Освен ако, разбира се, не предпочитате сладкото.

Грегъри буквално грейна.

– Да не би да има и нещо солено?

– Сандвичи. Малки са, но са много вкусни, особено тези с яйцата.

Той кимна леко разсеяно. С крайчеца на окото си зърна госпожица Уотсън и тутакси изгуби способността да се съсредоточава върху нещо друго. Особено когато бе заобиколена от мъже. Грегъри се изпълни с непоколебимата увереност, че те само бяха чакали някой да отведе лейди Лусинда, преди да се хвърлят в атака.

– Ъъ, отдавна ли се познавате с госпожица Уотсън? – попита той, стараейки се да прикрие интереса си.

– От три години – отвърна дамата му след кратко мълчание. – Двете учим заедно в училището на госпожица Мос. Или по-точно учихме. Завършихме училището в началото на тази година.

– Може ли да се осмеля да предположа, че по-късно тази пролет възнамерявате да дебютирате в Лондон?

– Да – отвърна тя и кимна към масата, отрупана с леки закуски. – Прекарахме последните два месеца в подготовка, както майката на Хърмайъни обича да нарича посещенията в провинциални имения и приеми в тесен кръг.

– За да се „излъскате“, както се казва? – поинтересува се Грегъри с усмивка.

Устните ѝ насмешливо се извиха.

– Точно така. От мен вече би трябвало да се е получил чудесен свещник.

Отговорът ѝ го развесели.

– Само свещник ли, лейди Лусинда? Моля ви, не се подценявайте. Вие сте най-малко една от онези чудати сребърни урни, с които, изглежда, напоследък всички украсяват салоните си.

– Тогава съм урна – съгласи се тя с такъв вид, сякаш най-сериозно обмисляше идеята. – Чудя се каква би била Хърмайъни?

Скъпоценност. Диамант. Диамант в златен обков. Диамант в златен обков, заобиколен с… Господин Бриджъртън с усилие се изтръгна от връхлетелите го мисли. По-късно можеше да се отдаде на поетични излияния, когато от него не се очакваше да води разговор. Разговор с друга млада дама.

– Определено нямам никаква представа – безгрижно заяви той, подавайки ѝ чиния. – Та аз току-що се запознах с госпожица Уотсън.

Тя нищо не каза, но веждите ѝ съвсем леко се повдигнаха. И това, разбира се, се случи в момента, когато Грегъри осъзна, че гледа над рамото ѝ към госпожица Уотсън.

Лейди Лусинда леко въздъхна.

– Навярно би трябвало да знаете, че тя е влюбена в друг мъж.

Грегъри с усилие насочи погледа си към жената, на която, следвайки правилата на приличие, бе длъжен да обърне внимание.

– Моля?

Тя сви изящните си рамене и сложи няколко малки сандвича в чинията си.

– Хърмайъни. Тя е влюбена в друг. Помислих, че бихте искали да го знаете.

Грегъри я зяпна, а после, противно на всякакъв здрав разум, отново погледна госпожица Уотсън. Жестът беше толкова очевиден и жалък, но не можа да се възпре. Той просто… Мили боже, просто искаше да я гледа и гледа и никога да не откъсва поглед. Ако това не беше любов, не можеше да си представи какво друго беше.

– Шунка?

– Какво?

– Шунка. – Лейди Лусинда държеше с щипките за сервиране миниатюрен сандвич. Изражението на лицето ѝ бе дразнещо ведро и спокойно. – Искате ли сандвич с шунка? – попита тя.

Той изръмжа нещо и подаде чинията си. А после, защото не можеше да остави нещата такива, каквито бяха, сковано добави:

– Сигурен съм, че това не е моя работа.

– Сандвича ли имахте предвид?

– Госпожица Уотсън – процеди той.

Макар че, естествено, най-безсрамно излъга. Що се отнасяше до него, Хърмайъни Уотсън беше негова работа или поне много скоро щеше да бъде.

Макар да имаше нещо смущаващо, че тя очевидно не бе поразена от същия гръм като него. Никога не му бе хрумвало, че когато се влюби, неговата избраница може да не почувства същото, при това със същата незабавност. Но най-малкото това обяснение – заблудата ѝ, че била влюбена в някой друг – беше балсам за наранената му гордост. Беше много по-приемливо да мисли, че е увлечена по някой друг, отколкото да е напълно безразлична към него.

Всичко, което му оставаше да направи, беше да я застави да осъзнае, че който и да беше другият мъж, той не беше отреденият за нея.

Грегъри не беше чак толкова самонадеян, че да смята, че би могъл да спечели всяка жена, привлякла погледа му, но със сигурност никога не бе имал затруднения в отношенията си с прекрасния пол. А имайки предвид реакцията му към госпожица Уотсън, беше дори немислимо да предположи, че чувствата му към нея още дълго ще останат несподелени. Може и да му се наложи да се потруди, за да спечели сърцето и ръката ѝ, но това само щеше да направи победата по-сладка.

Или поне той така си каза. Ако трябваше да бъде честен, взаимното поразяване от гръм би било за предпочитане и щеше да му навлече далеч по-малки главоболия.

– Не се разстройвайте – обади се лейди Лусинда и леко проточи врат, за да огледа по-добре сандвичите. Явно търсеше нещо по-екзотично от британското свинско.

– Не съм разстроен – намусено отвърна Грегъри и зачака тя отново да насочи вниманието си към него. А когато тя не го стори, отново повтори: – Не съм разстроен.

Дамата му се извърна, внимателно го изгледа и сетне примигна.

– Е, това е освежаващо, трябва да кажа. Повечето мъже са съкрушени.

Грегъри се начумери.

– Какво имате предвид с това, че повечето мъже са съкрушени?

– Точно това, което казах. – Лейди Лусинда го погледна раздразнено. – Или, ако не са съкрушени, са необяснимо разгневени. – Тя очарователно изсумтя, както се полагаше на благородна дама. – Като че ли вината е нейна.

– Вина? – откликна Грегъри, защото в интерес на истината, му беше дяволски трудно да следи мисълта ѝ.

– Вие не сте първият джентълмен, който си въобразява, че е влюбен в Хърмайъни – осведоми го тя с доста уморено изражение. – Непрекъснато се случва.

– Аз не си въобразявам, че съм влюбен… – Той замълча, надявайки си, че тя не е забелязала натъртването на думата „въобразявам“. Господи, какво му ставаше? Винаги бе имал чувство за хумор. Дори за самоирония. Особено за самоирония.

– Не си ли въобразявате? – Тя прозвуча приятно изненадана. – Е, това е освежаващо.

– Защо да е освежаващо? – присви очи Грегъри.

– А вие защо задавате толкова много въпроси? – върна му го лейди Лусинда.

– Не задавам – възрази той, макар да го правеше.

Тя въздъхна, а после напълно го слиса с думите:

– Много съжалявам.

– Моля?

Лейди Лусинда сведе поглед към сандвича с яйчена салата в чинията си, после отново го вдигна към него. Грегъри заключи, че такава последователност не е комплимент за него. Обикновено имаше предимство пред яйчената салата.

– Реших, че навярно искате да говорите за Хърмайъни – призна тя. – Извинете ме, ако съм сгрешила.

Думите ѝ поставиха Грегъри в твърде затруднено положение. Можеше да признае, че се е влюбил до уши в госпожица Уотсън, което беше неудобно дори за такъв безнадежден романтик като него. Или можеше да отрече, в което тя очевидно нямаше да повярва. Или да направи компромис и да признае леко увлечение, което обикновено той би сметнал за най-доброто решение, ала това можеше да обиди лейди Лусинда.

В крайна сметка се бе запознал едновременно с двете девойки. А не се бе влюбил до уши в нея.

Но тогава, сякаш можеше да чете мислите му (което, честно, го изплаши), тя махна с ръка и рече:

– Моля ви, не се тревожете за моите чувства. Аз вече съм свикнала с това. Както казах, това непрекъснато се случва. – Все едно в откритото сърце на Грегъри забиха тъп нож. И го завъртяха. – Да не споменаваме – безгрижно продължи да чурулика тя, – че аз на практика съм сгодена. – След това заявление отхапа от сандвича.

Грегъри се зачуди що за мъж се бе обвързал с това странно създание. Не че точно съжаляваше въпросния тип, просто… се чудеше.

В този миг лейди Лусинда нададе едно кратко:

– О!

Очите му проследиха погледа ѝ, насочен към мястото, където преди малко стоеше госпожица Уотсън.

– Питам се къде ли е отишла – поясни лейди Лусинда.

Грегъри тутакси се извърна към изхода, надявайки се за последен път да зърне бленуваната дама на сърцето си, преди да е изчезнала, но беше закъснял. Дяволски разочароващо. Какъв е смисълът от безумната, поразяваща, мигновена любов, ако нищо не можеш да направиш за това?

И забравете всичко за несподелената любов! Мили боже!

Не бе сигурен как се наричаше въздишката през стиснати зъби, но точно това направи.

– Ах, лейди Лусинда, ето къде сте!

Грегъри вдигна поглед и видя снаха си да приближава към тях.

И си спомни, че изобщо бе забравил за нея. Кейт нямаше да се обиди; тя беше изключително добра и ведра душа. Но при все това Грегъри обикновено се опитваше да спазва благоприличие с жените, които не му бяха кръвни роднини.

Лейди Лусинда направи лек поклон.

– Лейди Бриджъртън.

В отговор Кейт топло ѝ се усмихна.

– Госпожица Уотсън ме помоли да ви предам, че не се чувства добре и се оттегля за вечерта.

– Така ли? Тя каза ли… О, няма значение. – Лейди Лусинда махна с ръка – жест, предназначен да подскаже безгрижие, но Грегъри забеляза как ъгълчетата на устните ѝ малко се отпуснаха и се досети, че се е разстроила.

– Изглежда, е понастинала – додаде Кейт.

Лейди Лусинда кимна.

– Да – отвърна, но не изглеждаше толкова притеснена, както би си помислил Грегъри, имайки предвид обстоятелствата, – сигурно е това.

– А ти – продължи Кейт, извръщайки се към Грегъри – дори не си направи труда да ме поздравиш. Как си?

Той улови двете ѝ ръце и ги целуна в знак на извинение.

– Закъснях, прости ми.

– Това го разбрах. – Изражението на лицето ѝ бе по-скоро леко раздразнено, отколкото негодуващо. – Иначе как си?

– Иначе се чувствам прекрасно – ухили се той. – Както винаги.

– Както винаги – повтори тя и с поглед му даде да разбере, че го очаква обстоен разпит. – Лейди Лусинда – продължи Кейт с не толкова сух тон, – предполагам, че вече сте се запознали с брата на съпруга ми, господин Грегъри Бриджъртън?

– Естествено – отвърна лейди Лусинда. – Двамата се възхищаваме на лакомствата. Сандвичите са много вкусни.

– Благодаря – рече Кейт и добави: – А Грегъри обеща ли ви танц? Не мога да гарантирам, че музиката ще се изпълнява от професионалисти, но успяхме да съберем струнен квартет сред нашите гости.

– Обеща – потвърди лейди Лусинда, – но аз го освободих от задължението, за да може да утоли глада си.

– Навярно имате братя – с усмивка отбеляза домакинята.

Лейди Лусинда погледна към Грегъри с леко сепнато изражение, преди да отвърне:

– Само един.

Той се извърна към снаха си.

– Преди малко и аз направих същото заключение – поясни.

Кейт се разсмя.

– Такива са те, великите умове. – Извърна се към по-младата жена и рече: – Важно е да се разбере поведението на мъжете, лейди Лусинда. Никога не бива да се подценява силата на храната.

Лейди Лусинда недоумяващо се ококори насреща ѝ.

– За да бъдат в добро настроение?

– Е, и това също – почти безцеремонно отвърна Кейт, – но не бива да се подценява ползата ѝ, за да се победи в спор. Или просто за да получиш това, което искаш.

– Кейт, та тя току-що е излязла от класната стая – смъмри Грегъри снаха си.

Кейт не обърна внимание на забележката му и широко се усмихна на лейди Лусинда.

– Никога не е прекалено рано, за да се придобият важните умения.

Лейди Лусинда погледна към Грегъри, сетне към Кейт, а после в очите и проблеснаха развеселени искрици.

– Разбирам защо толкова много хора ви се възхищават и ви уважават, лейди Бриджъртън.

– Прекалено сте любезна, лейди Лусинда – засмя се Кейт.

– О, моля те, Кейт – не се стърпя Грегъри. Извърна се към лейди Лусинда и добави: – Ще стърчи тук цяла нощ, ако продължавате да я обсипвате с комплименти.

– Не му обръщайте внимание – ухили се Кейт. – Той е млад и глупав и няма представа за какво говори.

Грегъри се канеше да направи друг коментар – не можеше да позволи Кейт да има последната дума, – но в този миг се намеси лейди Лусинда:

– С удоволствие бих ви обсипвала с комплименти до края на вечерта, лейди Бриджъртън, но мисля, че е време да напусна приятната ви компания. Бих желала да проверя как е Хърмайъни. През целия ден не се чувстваше много добре и искам да се уверя, че всичко е наред.

– Разбира се – кимна Кейт. – Моля, предайте ѝ моите най-добри пожелания и позвънете, ако имате нужда от нещо. Нашата икономка се смята за нещо като лечителка и винаги може да приготви някоя лечебна отвара.

Тя се усмихна, а изражението на лицето ѝ беше толкова дружелюбно, че Грегъри мигом се досети, че тя одобрява лейди Лусинда. Което означаваше много. Кейт никога не бе търпяла глупаци, доброволно или не.

– Ще ви изпратя – побърза да заяви младият мъж. Да прояви любезност бе най-малкото, което можеше да направи за нея, освен това не биваше да обижда най-близката приятелка на госпожица Уотсън.

Те се сбогуваха с Кейт и Грегъри нагласи ръката ѝ в сгъвката на лакътя си. Двамата мълчаливо изминаха разстоянието до вратата на салона.

– Предполагам, че оттук нататък можете да се оправите? – попита Грегъри.

– Разбира се – отвърна спътницата му. И тогава неочаквано вдигна очи към него – очите ѝ са синкави, разсеяно си помисли той – и попита: – Желаете ли да предам от ваше име някакво послание на Хърмайъни?

Той зяпна от изумление.

– Защо ще го правите? – попита, преди да успее да измисли как да смекчи въпроса си.

Тя само сви рамене и отвърна:

– Вие сте по-малкото зло, господин Бриджъртън.

Отчаяно му се искаше да я помоли да обясни загадъчната си забележка, но не можеше да го стори, не и след толкова кратко познанство. Вместо това се опита да запази невъзмутимо изражение на лицето си, докато изричаше:

– Предайте ѝ моите поздрави, това е всичко.

– Наистина ли?

Мътните го взели, погледът ѝ го нервираше.

– Наистина.

Тя направи едва забележим поклон и си тръгна.

За миг Грегъри остана втренчен във вратата, през която бе изчезнала, после се обърна, за да се върне в градината. Повечето от гостите танцуваха, смях изпълваше въздуха, но някак си вечерта му се стори скучна и безинтересна.

Трябва да похапна, реши той. Щеше да изяде още двайсетина от онези малки сандвичи, а после също ще се оттегли в стаята си.

Утрото е по-мъдро от вечерта.

* * *

Луси знаеше, че Хърмайъни не е настинала, нито я болеше нещо и ни най-малко не се изненада да я завари седнала на леглото, вглъбена в нещо, наподобяващо писмо от четири страници.

Написано с изключително стегнат почерк.

– Донесе го лакеят – оповести Хърмайъни, дори без да вдига глава. – Каза, че пристигнало с днешната поща, но забравили да го донесат по-рано.

Луси въздъхна.

– От господин Едмъндс, предполагам?

Хърмайъни кимна.

Луси прекоси стаята, която понастоящем споделяха двете с Хърмайъни, и седна на стола пред тоалетката. Това не беше първото писмо, получено от приятелката ѝ от господин Едмъндс, и Луси от опит знаеше, че Хърмайъни ще го прочете два пъти, а после още веднъж за по-задълбочен анализ, а накрая още веднъж, за да отдели всички скрити намеци в началото и края.

Което означаваше, че в следващите пет минути Луси нямаше какво друго да прави, освен да изучава ноктите си.

Което и стори не защото много се интересуваше от ноктите си и не защото беше особено търпелива персона, а защото умееше да разпознае безнадеждната ситуация, когато я видеше, и не виждаше причина да пилее енергия да въвлича Хърмайъни в разговор, когато очевидно приятелката ѝ не се интересуваше от нищо, което Луси можеше да ѝ каже.

Ноктите не могат да задържат за дълго вниманието на едно момиче, особено когато са старателно изрязани и изпилени, затова Луси стана, отиде до гардероба и разсеяно започна да разглежда дрехите си.

– О, боже – промърмори, – мразя, когато тя прави това. – Камериерката ѝ бе поставила чифт обувки не както трябва – лявата обувка отдясно, а дясната отляво. Макар Луси да знаеше, че няма нищо фатално, това обиждаше някакво странно (и изключително подредено) кътче на чувствителността ѝ, затова оправи обувките, после отстъпи назад, за да огледа резултата от работата си. Накрая сложи ръце на хълбоците си и решително се обърна. – Е, вече свърши ли? – настоятелно попита.

– Почти – отвърна приятелката ѝ. Прозвуча, сякаш през цялото време думата е била на езика ѝ, готова да се отрони от устните ѝ, за да се отърве от Луси, когато тя зададе въпроса.

Луси сърдито изпухтя и седна отново на стола. Тази сцена вече се бе разигравала много пъти помежду им. Или поне четири.

Да, Луси знаеше точно колко писма бе получила Хърмайъни от романтичния господин Едмъндс. Макар че би предпочела да не знае. Всъщност изпитваше доста голямо раздразнение, че този факт заемаше не малка част от мозъка ѝ, която можеше да бъде използвана за нещо далеч по-полезно, като например знания по ботаника, музика или, в името на бога, дори още една страница от ежегодния наръчник по етикет на аристокрацията „Дебрет“. Но за нещастие, писмата на господин Едмъндс бяха събитие, а когато Хърмайъни бе споходена от някакво събитие, Луси също бе принудена да реагира.

Двете бяха делили една стая три години в училището на госпожица Мос, а тъй като Луси нямаше близка роднина, която да я представи във висшето общество, майката на Хърмайъни се бе съгласила да се нагърби с това задължение, затова двете все още бяха заедно.

Което в действителност беше страхотно, с изключение на постоянното присъствие (поне духом) на господин Едмъндс. Луси го бе срещала само веднъж, но имаше чувството, че сякаш той винаги присъстваше, надвиснал над тях, принуждавайки Хърмайъни да въздиша в неподходящи момента и да се взира замислено в далечината, като че ли учеше наизуст любовни сонети, за да може да ги включи в следващия си отговор.

– Нали си наясно – заговори Луси, въпреки че Хърмайъни с нищо не бе показала, че е приключила с четенето на пространното писание, – че родителите ти никога няма да ти разрешат да се омъжиш за него.

Това бе достатъчно, за да накара Хърмайъни да остави писмото, макар и за кратко.

– Да – раздразнено отвърна тя, – ти вече много пъти го изтъкна.

– Той е секретар – напомни ѝ Луси.

– Знам го.

– Секретар – повтори Луси, макар че досега двете бяха водили безброй пъти този разговор. – Секретар на баща ти.

Хърмайъни взе отново писмото, опитвайки се да подмине натякванията на приятелката си, но накрая се отказа и го остави, потвърждавайки предположенията на Луси, че вероятно отдавна го е прочела и сега го препрочиташе за втори или може би за трети път.

– Господин Едмъндс е добър и почтен човек – заяви Хърмайъни и сви устни.

– Сигурна съм в това – съгласи се Луси, – но ти не можеш да се омъжиш за него. Баща ти е виконт. Наистина ли мислиш, че ще позволи на единствената си дъщеря да се омъжи за беден секретар?

– Моят баща ме обича – промълви Хърмайъни, но гласът ѝ не прозвуча особено убедително.

– Не се опитвам да те разубедя да се омъжиш по любов – подхвана Луси, – но…

– Точно това се опитваш да направиш – сряза я Хърмайъни.

– Не, съвсем не. Просто не разбирам защо не се опиташ да се влюбиш в някого, когото родителите ти навярно ще одобрят.

Красивите устни на Хърмайъни разочаровано се присвиха.

– Ти не разбираш.

– Какво има да се разбира? Не мислиш ли, че животът ти ще бъде малко по-лесен, ако се влюбиш в подходящия мъж?

– Луси, ние не избираме в кого да се влюбим.

Луси скръсти ръце.

– Не виждам защо не.

Ченето на Хърмайъни буквално увисна от потрес.

– Луси Абърнати – оповести, – ти нищо не разбираш.

– Да – сухо рече Луси, – вече го спомена.

– Как може изобщо да ти хрумне, че човек избира в кого да се влюби? – пламенно заговори Хърмайъни, макар и не чак толкова пламенно, че да скочи от леглото. – Човек не избира. Това просто се случва. За миг.

– Е, точно в това не вярвам – поклати глава Луси и тъй като не можа да устои, добави: – Не и за миг.

– Е, аз пък те уверявам, че е точно така – настоя Хърмайъни. – Знам го, защото с мен се случи. Аз не съм търсила любовта.

– Не си ли?

– Не. – Хърмайъни сърдито изгледа приятелката си. – Не съм я търсила. Аз просто имах намерение да си намеря съпруг в Лондон. И наистина кой би очаквал да срещне някой подходящ във Финчли?

Последното бе изречено с пренебрежението, присъщо единствено на коренните жители на Финчли.

Луси завъртя очи и наклони глава настрани, очаквайки Хърмайъни да продължи.

Но Хърмайъни очевидно не оцени търпението ѝ.

– Не ме гледай така – тросна се тя.

– Как?

– Така.

– Повтарям – как?

Цялото лице на Хърмайъни се сгърчи.

– Много добре разбираш за какво говоря.

Луси притисна длан към бузата ѝ.

– О, боже, сега заприлича досущ на майка ти.

Хърмайъни обидено се дръпна.

– Това беше грубо.

– Но майка ти е много хубава!

– Не и когато цялото ѝ лице е сгърчено.

– Майка ти е хубава дори със сгърчено лице – заяви Луси, опитвайки се да сложи край на темата. – А сега ще ми разкажеш ли за господин Едмъндс, или не?

– Смяташ да ми се подиграваш ли?

– Разбира се, че не.

Веждите на приятелката ѝ недоверчиво се стрелнаха нагоре.

– Хърмайъни, обещавам да не ти се подигравам.

Хърмайъни все още не изглеждаше много убедена, но каза:

– Много добре. Но ако ти…

– Хърмайъни.

– Както ти казах – поде тя и предупредително изгледа Луси, – не съм очаквала да срещна любовта. Дори не знаех, че баща ми е наел нов секретар. Просто се разхождах в градината, опитвайки са да избера рози, които да отрежа, за да украся масата, когато… го видях.

Последното бе изречено с драматизъм, достатъчен да ѝ извоюва роля на сцената.

– О, Хърмайъни! – въздъхна Луси.

– Обеща, че няма да ми се подиграваш – напомни ѝ Хърмайъни и размаха пръст към приятелката си, жест, толкова необичаен за нея, че Луси притихна. – Отначало дори не видях лицето му – продължи Хърмайъни. – Само тила му и косата, която се къдреше около яката на палтото. – На това място тя въздъхна. Действително въздъхна, докато се обръщаше към Луси с трагично изражение. – И цвета. Наистина, Луси, виждала ли си някога толкова поразителен оттенък на русо?

Имайки предвид колко пъти бе принудена да слуша как джентълмените правят точно такива заявления за косата на Хърмайъни, Луси реши, че ще е най-добре да се въздържи от коментар.

Но Хърмайъни не бе приключила. Всъщност едва бе започнала.

– Когато той се извърна – унесено пророни тя – и видях профила му, кълна ти се, че чух музика.

Луси едва се сдържа да не изтъкне, че музикалният салон в дома на Уотсън се намира точно до розовата градина, но прехапа език.

– А когато се обърна с лице към мен – сега гласът на Хърмайъни звучеше по-тихо, а очите и се премрежиха, добивайки онова отнесено изражение уча-наизуст-любовен-сонет, – единствената мисъл в главата ми беше: „Аз съм погубена“.

Луси изумено ахна.

– Не казвай това. Дори не смей да си го мислиш!

Погубването не беше нещо, което една млада благородница споменаваше с лека ръка.

– Не в смисъл, че действително съм погубена – нетърпеливо уточни Хърмайъни. – За бога, Луси, аз бях в розовата градина, не ме ли слушаш? Но знаех, знаех, че бях погубена за всички останали мъже. Разбрах, че на този свят никога няма да има друг като него.

– И разбра всичко това само от тила му? – поинтересува се Луси.

Хърмайъни възмутено я стрелна с поглед.

– И от профила, но не това е важното.

Луси търпеливо чакаше кога ще ѝ обяснят кое е важното, макар да беше напълно сигурна, че нямаше да се съгласи с въпросното обяснение. Или дори да го разбере.

– Важното е – рече толкова тихо Хърмайъни, че се наложи Луси да се приведе напред, за да я чува, – че аз няма да бъда щастлива без него. Не е възможно да бъда.

– Е – бавно поде Луси, защото не беше напълно сигурна какво би могла да добави към това, – ти сега изглеждаш щастлива.

– Това е само защото знам, че той ме чака. И – Хърмайъни вдигна писмото – ми пише, че ме обича.

– О, боже! – промърмори Луси под нос.

Хърмайъни сигурно я бе чула, защото стисна устни, но нищо не каза. Двете просто останаха да седят смълчани няколко минути по местата си. Накрая Луси се прокашля.

– Този симпатичен господин Бриджъртън изглежда запленен от теб.

Хърмайъни сви рамене.

– Той е най-малкият син, но мисля, че има прилична издръжка. И определено е от добро семейство.

– Луси, казах ти, че той не ме интересува.

– Е, освен това е много красив – додаде Луси може би малко по-настоятелно, отколкото възнамеряваше.

– Ами тогава ти го спечели – тросна ѝ се Хърмайъни.

Луси я зяпна потресено.

– Знаеш, че не мога. Аз практически съм сгодена за лорд Хейзълби.

– Практически – напомни ѝ Хърмайъни.

– Все едно е официално – възрази Луси.

И това беше самата истина. Чичо ѝ още преди години бе обсъдил този въпрос с граф Давънпорт, бащата на виконт Хейзълби. Хейзълби беше около десетина години по-голям от Луси и просто чакаше тя да порасне.

Което се предполагаше, че се е случило. Сигурно вече сватбата не беше толкова далече.

Съюзът беше добър. Хейзълби беше приятен човек. Не разговаряше с нея все едно беше пълна глупачка и изглежда, обичаше животните. Имаше доста привлекателна външност, макар че косата му бе започнала да оредява. Разбира се, Луси се бе виждала със своя бъдещ съпруг само три пъти, но всички знаеха, че първото впечатление беше изключително важно и обикновено най-вярното.

Освен това чичо ѝ бе неин настойник, откакто баща ѝ бе починал преди десет години. И макар да не проявяваше особена любов и привързаност към нея и брат ѝ Ричард, той бе изпълнил дълга си и ги бе отгледал добре. Луси знаеше, че сега е неин дълг да се подчини на желанията му и да приеме годежа, който той бе уредил.

Или практически уредил.

Действително, нямаше много разлика. Тя щеше да се омъжи за Хейзълби. Всички го знаеха.

– Мисля, че ти го използваш като извинение – отбеляза Хърмайъни.

Луси настръхна.

– Не те разбирам.

– Ти използваш Хейзълби като извинение – повтори Хърмайъни и лицето ѝ доби високомерно изражение, което никак не се понрави на Луси. – За да не позволиш на сърцето си да се увлече по някой друг.

– И по кого по-точно би могло да се увлече сърцето ми? – пожела да узнае Луси. – Сезонът още дори не е започнал!

– Може би – съгласи се приятелката ѝ, – но ние толкова често излизаме, за да се „излъскаме“, както двете с майка ми обичате да казвате. Ти не живееш изолирано, Луси. Срещаш се с мъже.

Нямаше смисъл да изтъква, че никой от тези мъже никога не я забелязваше, когато Хърмайъни беше наблизо. Приятелката ѝ щеше да се опита да възрази, но и двете знаеха, че тя просто лъжеше, за да пощади чувствата на Луси. Затова Луси измърмори под нос нещо, което би трябвало да бъде отговор, без действително да е отговор.

Хърмайъни не каза нищо повече; само я погледна по онзи игрив начин, както не гледаше никой друг, и Луси най-накрая разбра, че трябва да се защити.

– Това не е извинение – заяви девойката и скръсти ръце, но после реши, че позата не отговаря на момента, и ги опря на хълбоците си. – Наистина за какво става дума? Ти отлично знаеш, че аз трябва да се омъжа за Хейзълби. Уговорено е преди години.

Отново скръсти ръце. После ги отпусна. И накрая седна.

– Това е добър съюз – продължи Луси. – Честно казано, след случилото се с Джорджиана Уитън аз би трябвало да падна на колене и да целувам краката на чичо си, задето ми е уредил толкова приемлив брак.