Текст книги "На път за олтара"

Автор книги: Джулия Куин

сообщить о нарушении

Текущая страница: 5 (всего у книги 22 страниц)

– Ако наистина обича някого – тихо заговори господин Бриджъртън, – тя би рискувала всичко.

Луси застина. Имаше нещо в гласа му. Нещо грубо и властно. От силата му кожата ѝ настръхна и сякаш я прикова на място.

Трябваше да попита. Трябваше да го стори. Трябваше да знае.

– Ами вие? – прошепна. – Вие бихте ли рискували всичко?

Той не помръдна, но очите му пламтяха. И нито за миг не се поколеба.

– Всичко.

Устните ѝ се разтвориха. От изумление? Благоговение? Нещо друго?

– А вие бихте ли? – попита господин Бриджъртън.

– Аз… аз не съм сигурна.

Девойката поклати глава, обхваната от странното усещане, че вече не познава себе си. Защото всъщност въпросът беше лесен. Само преди няколко дни щеше да бъде такъв. Тя би отвърнала „естествено, че не“ и щеше да добави, че е прекалено практична и здравомислеща за подобни глупости.

А най-вече щеше да заяви, че такава любов не съществува.

Но нещо се бе променило и тя не разбираше какво точно. Нещо се бе раздвижило в нея, изпълвайки я със смут.

И с несигурност.

– Не знам – повтори тя. – Предполагам, че ще зависи.

– От какво? – Гласът му прозвуча още по-тихо. Невероятно тихо, но Луси чу всяка дума.

– От… – Луси не знаеше. Откъде би могла да знае от какво би могло да зависи? Почувства се изгубена, лишена от стабилност и… и… и тогава думите внезапно се намериха. Отрониха се от устните ѝ. – От любовта, предполагам.

– От любовта.

– Да.

Господи, дали някога бе водила подобен разговор? Нима хората действително разговаряха за подобни неща? И дали изобщо имаше отговори на тези въпроси?

Или тя беше единственият човек на тази земя, който не разбираше?

Нещо заседна в гърлото ѝ и Луси неочаквано се почувства ужасно сама в своето невежество. Той знаеше, Хърмайъни знаеше, всички поети твърдяха, че знаят. Изглежда, тя беше единствената изгубена душа, единствената личност, която не разбираше какво е любов, която дори не бе сигурна, че това чувство съществуваше или ако го имаше, дали щеше да го познае.

– От това как я усещаш – рече накрая тя, защото не знаеше какво друго да каже. – От самата любов. Как я възприемаш.

Погледите им се срещнаха.

– Мислите ли, че има варианти?

Луси не бе очаквала нов въпрос. Тя все още не можеше да се окопити от предишния.

– За това как се усеща любовта – поясни господин Бриджъртън. – Мислите ли, че може да е различна за различните хора? Ако обичаш някого искрено и дълбоко, нима любовта няма да означава… всичко?

Луси не знаеше какво да отговори.

Той се обърна и направи няколко крачки към прозореца.

– Тя ще ви погълне – продължи. – Нима би могло да бъде другояче?

Луси само се взираше в гърба му, омагьосана от широките му рамене, чиято сила се подчертаваше от идеално ушитото сако. Колкото и да бе странно, не можеше да откъсне поглед от малкото местенце, където косата му докосваше яката.

Едва не подскочи, когато той се обърна.

– Няма да има съмнения. – Изрече го глухо, но с настойчивостта на истински вярващ. – Вие просто ще знаете. Ще изпитвате всички чувства, за които някога сте мечтали и дори още повече.

Той направи крачка към нея. После още една. И още една. И накрая рече:

– Аз мисля, че това е любовта.

В този миг Луси разбра, че не ѝ бе съдено да изпита това чувство. Ако то съществуваше – ако любовта я имаше такава, каквато я бе описал господин Бриджъртън, – то тя не чакаше нея. Трудно ѝ беше да си представи подобна вихрушка от емоции. Едва ли би ѝ харесала. Това със сигурност го знаеше. И не желаеше да се чувства пометена от подобна стихия, оставена на милостта на нещо неподвластно на нея.

Не искаше да страда. Не искаше да изпитва разочарование. И ако това означаваше да се лиши от блаженство и екстаз, така да бъде.

Вдигна очи към него, останала без дъх от силата на откритията си.

– Това е прекалено много – чу се да изрича. – Би било прекалено много. Аз не бих…

Той бавно поклати глава.

– Не бихте имали избор. Това няма да зависи от вас. То просто… се случва.

Устата ѝ се отвори от изумление.

– Точно това каза и тя.

– Кой?

Когато Луси заговори, гласът ѝ прозвуча странно безпристрастно, сякаш думите се изливаха направо от паметта ѝ.

– Хърмайъни. Това каза Хърмайъни за господин Едмъндс.

Ъгълчетата на устните на господин Бриджъртън се присвиха.

– Така ли?

Луси бавно кимна.

– Почти дословно. Тя каза, че просто се случва. За миг.

– Тя е казала това?

Думите прозвучаха като ехо. Действително това бе всичко, което можеше да стори – да шепти безсмислени въпроси, търсейки потвърждение, да се надява, че може би не е чул правилно, че тя ще му даде друг отговор.

Но разбира се, тя не го направи. Всъщност беше по-лошо, отколкото се страхуваше.

Тя продължи:

– Тя била в градината, така ми каза, и просто търсела рози и тогава го видяла. И разбрала.

Грегъри само се взираше в нея. Усещаше някаква празнота в гърдите си, а гърлото му бе стегнато. Не това искаше да чуе. По дяволите, това беше единственото, което не желаеше да чуе.

Тогава тя вдигна глава и очите ѝ, сиви в нощния полумрак, срещнаха неговите и той изпита усещане за някаква интимност. Сякаш я познаваше, знаеше какво ще каже и какво ще бъде изражението на лицето ѝ, докато го казва. Беше странно, плашещо усещане и най-вече смущаващо, защото тя не беше почитаемата госпожица Хърмайъни Уотсън.

Тя беше лейди Лусинда Абърнати и не беше жената, с която възнамеряваше да прекара остатъка от живота си.

Тя беше много мила, умна и повече от привлекателна. Но Луси Абърнати не беше за него. И Грегъри едва не се разсмя, защото всичко щеше да бъде много по-лесно, ако сърцето му бе подскочило в мига, в който зърна нея. Дори практически да бе сгодена, тя не беше влюбена. В това беше напълно сигурен.

Но Хърмайъни Уотсън…

– Какво каза тя? – прошепна той, ужасен от отговора.

Лейди Лусинда килна глава настрани и доби озадачен вид.

– Тя каза, че дори не видяла лицето му. Само тила…

Само тила.

– …и тогава той се обърнал и ѝ се сторило, че чула музика, а единствената ѝ мисъл била…

Аз съм погубен.

– …аз съм погубена. – Това ми каза. – Луси го погледна с любопитство, все още склонила глава настрани. – Можете ли да си представите? Погубена? Как ли пък не! Не мога да го проумея.

Ала той можеше. Можеше.

Отлично.

Погледна лейди Лусинда и видя, че тя го наблюдава. Все още изглеждаше озадачена. И угрижена. И само малко смутена, когато попита:

– Не го ли намирате за странно?

– Да.

Само една дума, но сърцето му се изля в нея. Защото действително беше странно. И го преряза като с нож. Защото тя не би трябвало да изпитва това към друг мъж.

Не това трябваше да се случи.

И тогава, сякаш изтръгнала се от магията, лейди Лусинда се обърна и направи няколко крачки вдясно. Взря се в книгите – макар че едва ли би могла да прочете нещо на мъждивата светлина, – после прокара пръсти по гърбовете им.

Грегъри, сам не разбиращ защо, наблюдаваше ръката ѝ. Просто я наблюдаваше как се движи. Тя беше доста изящна девойка, осъзна младият мъж. Отначало не се забелязваше, защото външността ѝ беше някак си традиционна. Човек очакваше изяществото да блести като коприна, да сияе и зашеметява. Изяществото беше орхидея, а не обикновена маргаритка.

Но когато лейди Лусинда се движеше, тя изглеждаше различна. Като че ли… летеше.

Беше добра танцьорка. Грегъри бе сигурен в това.

Макар да не проумяваше защо това имаше такова значение за него.

– Съжалявам – промълви тя и внезапно се извърна.

– За госпожица Уотсън?

– Да. Не исках да нараня чувствата ви.

– Не сте ги наранили – отвърна той, може би малко по-рязко.

– О. – Тя примигна, навярно от изненада. – Радвам се за това. Наистина нямах намерение да ви причиня болка.

И Грегъри разбра, че действително не бе искала. Тя не беше такъв човек.

Устните ѝ бяха разтворени, но тя не заговори веднага. Погледът ѝ бе вперен някъде над рамото му, сякаш търсеше зад него правилните думи.

– Просто… Ами, когато изрекохте онези думи за любовта – подхвана тя, – те ми прозвучаха толкова познато. Дори не можах да го разбера.

– Нито пък аз – тихо промълви той.

Лейди Лусинда остана мълчалива, без да го поглежда. Устните и бяха стиснати – съвсем леко – и от време на време примигваше. Не кокетно, а по-скоро решително.

Тя размишляваше, осъзна Грегъри. Лейди Лусинда беше от хората, които размишляваха за нещата, вероятно за безкрайното отчаяние на всеки, нагърбил се със задачата да я направлява в живота.

– Какво ще правите? – попита тя накрая.

– С госпожица Уотсън?

Тя кимна.

– А вие какво предлагате?

– Не съм сигурна. Мога да говоря с нея от ваше име, ако желаете.

– Не.

В това имаше нещо твърде детинско. Грегъри тъкмо бе започнал да се чувства като истински мъж, пораснал и съзрял, готов да се бори, да постига успехи и признание.

– В такъв случай може да почакате – предложи лейди Лусинда и едва забележимо сви рамене. – Или да продължите и отново да се опитате да я спечелите. Тя още цял месец няма да има възможност да се вижда с господин Едмъндс и аз мисля… че накрая… тя ще прозре…

Но Луси не довърши. А Грегъри искаше да знае.

– Ще прозре какво? – настоя той.

Лейди Лусинда го погледна така, сякаш току-що я бяха изтръгнали от унеса и.

– Ами, че вие… че вие… просто, че вие сте много по-добър от останалите. Не проумявам защо още не може да го види. За мен е съвсем очевидно.

Казано от всяка друга жена, това би прозвучало странно. Навярно прекалено дръзко. Дори може би с кокетен намек за бъдещи отношения.

Но не ѝ от нея. Притворството ѝ бе чуждо, тя беше от момичетата, на които един мъж можеше да се довери. Като сестрите му, реши Грегъри, тя бе надарена с жив ум и остро чувство за хумор. Лейди Лусинда никога нямаше да вдъхнови стихоплетство, но затова пък от нея би излязъл чудесен приятел.

– Това непременно ще се случи – тихо, но убедено рече тя. – Тя ще разбере. Вие… и Хърмайъни… Вие ще бъдете заедно. Сигурна съм в това.

Докато тя говореше, Грегъри наблюдаваше устните ѝ. Не знаеше защо, но формата им внезапно го заинтригува… как се движеха, оформяйки гласните и съгласните. Бяха обикновени устни. Досега нищо в тях не бе привлякло вниманието му. Но сега, в сумрака на библиотеката, когато тишината се нарушаваше само от тихия шепот на гласовете им…

Младият мъж се зачуди какво би било усещането да я целуне.

Отстъпи назад, залят от внезапно и всепоглъщащо усещане за погрешност.

– Трябва да се връщаме – рязко заяви.

В очите ѝ се мерна обидено изражение. Проклятие! Не искаше думите му да прозвучат така, сякаш беше нетърпелив да се отърве от нея. Тя за нищо не бе виновна. Той просто беше уморен. И разочарован. А тя беше тук. А нощта бе тъмна. И двамата бяха сами.

И това не беше желание. Не би могло да бъде желание. Той бе чакал цял живот да реагира така, както бе реагирал на Хърмайъни Уотсън. И след това не би могъл да изпитва желание към друга жена. Нито към лейди Лусинда, нито към която и да било друга жена.

Другите жени не означаваха нищо за него. Тя беше нищо.

Не, това не беше справедливо. Тя беше нещо. Всъщност нещо голямо. Ала не беше предопределена за него.

ГЛАВА 6

В която нашият герой постига известен успех.

Мили боже, какво бе казала?

Тази единствената мисъл звучеше в главата на Луси, докато лежеше в леглото същата нощ, прекалено ужасена да се върти или дори да помръдне. Беше изпъната неподвижно по гръб, вперила поглед в тавана, напълно покрусена.

А на следващата сутрин, когато се взря в огледалото и видя тъмните кръгове на умора под очите си, тя унило въздъхна и всичко отново започна…

О, господин Бриджъртън, вие сте толкова по-добър от останалите.

– Луси Абърнати – промърмори девойката под нос, – ти си глупава крава.

– Каза ли нещо? – Хърмайъни, която стоеше до леглото, я погледна. Луси вече бе сложила ръка на дръжката на вратата, готова да слезе долу за закуска.

– Просто събирах числа наум – излъга Луси. Хърмайъни отново се зае с обуването на обувките си.

– За бога, защо? – промърмори тя най-вече на себе си.

Луси сви рамене, въпреки че приятелката ѝ не я гледаше. Тя винаги казваше, че събира числа наум, когато Хърмайъни я хващаше, че си говори сама. Нямаше представа защо Хърмайъни ѝ вярваше; Луси мразеше да събира числа също толкова, колкото и дробите, и таблицата за умножение. Но това изглеждаше като нещо, което тя можеше да прави, каквато бе практична, и Хърмайъни никога не се бе усъмнила.

От време на време Луси промърморваше по някое число просто за по-голяма достоверност.

– Готова ли си да слизаме долу? – попита Луси, завъртайки дръжката.

Не че тя беше. Най-малко от всичко на света ѝ се искаше да види, ами, когото и да било. А по-специално, разбира се, господин Бриджъртън, но мисълта да се изправи пред света като цяло я ужасяваше.

Но беше гладна, а и не можеше вечно да се крие в стаята, така че не виждаше защо трябва да страда на празен стомах.

Докато вървяха към трапезарията, Хърмайъни неочаквано се втренчи в нея.

– Добре ли си, Луси? – попита. – Изглеждаш някак странно.

Луси едва сподави желанието да се разсмее. Тя не изглеждаше, а наистина беше странна. Беше пълна идиотка, която не биваше да бъде пускана на обществени места.

Мили боже, нима действително бе казала на Грегъри Бриджъртън, че е по-добър от останалите?

Искаше ѝ се да умре. Или поне да се скрие под леглото.

Но не, дори не можеше да се престори на болна и да остане в леглото. Даже не ѝ бе хрумнало да опита. Тя беше толкова абсурдно привикнала да следва всекидневната рутина, че беше готова да слезе на закуска още преди в главата ѝ да се е появила дори една-едничка свързана мисъл.

Разбира се, с изключение на очевидната лудост, която не спираше да кънти в ума ѝ. Върху това нямаше проблем да се съсредоточи.

– Но въпреки това изглеждаш добре – обобщи Хърмайъни, когато стигнаха до горното стъпало. – Харесва ми, че си избрала зелена панделка със синя рокля. Аз самата не бих се сетила, но е много елегантно. И толкова отива на очите ти.

Луси сведе поглед към тоалета си. Не помнеше как се е облякла. Истинско чудо, че не приличаше на избягала от някой цирк.

Макар че…

Девойката тихо въздъхна. Мисълта да избяга с цирк ѝ се стори привлекателна и даже разумна, тъй като бе сигурна че никога повече не биваше да се появява в прилично общество. Очевидно при нея отсъстваше изключително важната връзка между мозъка и езика и само един бог знаеше какво може да се изплъзне от устните ѝ следващия път.

Нищо чудно да заяви на Грегъри Бриджъртън, че го смята за бог.

Което тя не смяташе. Ни най-малко. Просто вярваше, че е добра партия за Хърмайъни. И му го бе казала. Нали?

Какво бе казала? Какво точно бе казала?

– Луси?

Това, което тя бе казала… Това, което тя бе казала, беше…

Луси застина.

Мили боже. Той щеше да си помисли, че тя се интересува от него.

Хърмайъни бе извървяла няколко крачки, преди да осъзнае, че Луси не беше до нея.

– Луси?

– Знаеш ли – проговори Луси с леко писклив глас, – струва ми се, че не съм гладна.

По лицето на Хърмайъни се изписа недоверие.

– Няма да закусваш?

За Луси това беше чудо небивало. Винаги поглъщаше закуската си с настървението на изгладнял моряк.

– Аз… ъъ… мисля, че снощи съм яла нещо, от което не се чувствам добре. Може би сьомгата. – За по-голям ефект сложи ръка върху корема си. – Мисля, че е по-добре да си легна.

И никога да не стане.

– Наистина лицето ти изглежда позеленяло – установи Хърмайъни.

Луси вяло се усмихна, като мислено се закле да бъде благодарна за малките милости на съдбата.

– Искаш ли да ти донеса нещо? – попита приятелката и.

– Да! – пламенно възкликна девойката, надявайки се, че Хърмайъни няма да чуе къркоренето на стомаха ѝ.

– О, всъщност май не бива – изведнъж заяви Хърмайъни и замислено опря пръст на устните си. – Ако ти е зле и ти се гади, навярно не бива да ядеш. Едва ли искаш да повърнеш след храна.

– Всъщност не ми се гади – импровизира Луси.

– Не ти се гади?

– Ами… ъъ… трудно ми е да обясня. Аз… – Луси се облегна на стената. Кой да предположи, че в нея се е криела толкова талантлива актриса?

Хърмайъни тутакси се спусна към нея и прелестните ѝ вежди угрижено се сключиха.

– О, боже! – притесни се тя и обви ръка около раменете на Луси, за да я подкрепи. – Действително изглеждаш ужасно.

Луси примигна. Може би наистина се разболяваше. Още по-добре. Това щеше с дни да подсигури отшелничеството ѝ.

– Връщам те в леглото – с нетърпящ възражение тон заяви Хърмайъни. – А след това ще повикам майка. Тя ще знае какво да направи.

Луси облекчено кимна. Лейди Уотсън лекуваше всички болести с шоколад и бисквити. Определено нетрадиционно лекарство, но майката на Хърмайъни го предпочиташе, когато тя самата беше болна, затова не можеше да го откаже на друг болник.

Хърмайъни я поведе към общата им спалня и дори събу обувките на Луси, преди да я сложи да си легне.

– Ако не те познавах толкова добре – рече Хърмайъни, мятайки небрежно обувките в гардероба, – щях да помисля, че се преструваш.

– Никога не бих могла.

– О, би могла – възрази Хърмайъни. – Би могла и още как! Но няма дълго да издържиш. Ти си прекалено традиционна.

Традиционна? Какво общо имаше това с каквото и да било?

Хърмайъни тихо изпухтя.

– Сега навярно ще се наложи да седя на закуска с онзи досаден господин Бриджъртън.

– Той не е толкова ужасен – каза Луси малко по-живо, отколкото се очакваше от човек, натровил се със сьомга.

– Предполагам, че не е – съгласи се Хърмайъни. – Смея да заявя, че той е по-добър от повечето.

Луси потръпна, когато чу този отглас от собствените си думи. Толкова по-добър от останалите. Толкова по-добър от останалите.

Това навярно бяха най-ужасните думи, които устните ѝ бяха произнасяли.

– Но не за мен – продължи Хърмайъни, неподозираща за терзанията на Луси. – И той много скоро ще го разбере. И тогава ще се насочи към някоя друга.

Луси се съмняваше в това, но не каза нищо. Каква бъркотия! Хърмайъни беше влюбена в господин Едмъндс, господин Бриджъртън бе влюбен в Хърмайъни, а Луси не беше влюбена в господин Бриджъртън.

Но той си мислеше, че е.

Което, разбира се, беше пълна глупост. Тя никога нямаше да го допусне, защото практически беше сгодена за лорд Хейзълби.

Хейзълби. Луси едва не изпъшка. Всичко би било много по-просто, ако можеше да си спомни лицето му.

– Може би не е зле да позвъня, за да ни донесат закуската тук – рече Хърмайъни и лицето ѝ светна, сякаш току-що бе открила нов континент. – Мислиш ли, че ще ни изпратят поднос с храна?

О, по дяволите! Това не влизаше в плановете ѝ. Сега Хърмайъни щеше да има извинение да остане в стаята през целия ден. И на следващия, ако Луси продължи да се преструва на болна.

– Не проумявам как досега не съм се сетила – затюхка се Хърмайъни, докато се отправяше към звънеца. – Много по-приятно ми е да остана тук, с теб.

– Недей! – извика Луси, докато мислите ѝ трескаво препускаха.

– Защо не?

Защо наистина? Луси отчаяно затърси изход от ситуацията.

– Ако ги помолиш да донесат поднос, може да не получиш това, което искаш.

– Но аз знам какво искам. Рохко яйце и препечена филийка. Със сигурност няма да ги затрудни.

– Но аз не искам рохко яйце. – Луси с все сили се опита да си придаде жално и трогателно изражение. – Ти отлично познаваш предпочитанията ми. Ако слезеш в трапезарията, не се съмнявам, че ще намериш нещо подходящо за мен.

– Но аз мислех, че ти няма да закусваш.

Луси отново притисна длан върху корема си.

– Ами, може да хапна малко.

– О, много добре – предаде се Хърмайъни, но сега в гласа ѝ прозвуча нетърпение. – Какво искаш?

– Ъъ, може би малко бекон?

– Когато си натровена с риба?

– Не съм сигурна, че е от рибата.

За един продължителен момент, който на Луси се стори като цяла вечност, Хърмайъни остана внимателно взряна в приятелката си.

– Само бекон тогава? – попита накрая.

– Хм, и още нещо, което смяташ, че ще ми хареса – заяви Луси, навреме съобразявайки, че много лесно може да се поръча резен бекон в стаята.

Хърмайъни сдържано въздъхна.

– Скоро ще се върна. – Хвърли леко подозрителен поглед към Луси. – А ти не се преуморявай.

– Няма – обеща Луси.

Усмихна се, когато вратата се затвори зад Хърмайъни. Преброи до десет, сетне скочи от леглото, изтича до гардероба и оправи захвърлените обувки. След това грабна една книга, върна се в леглото и с удоволствие се потопи в романа.

В крайна сметка утрото обещаваше да бъде много приятно.

* * *

Когато влезе в трапезарията, Грегъри се чувстваше много по-добре. Случилото се снощи беше нищо. Практически забравено.

Всъщност той не бе поискал да целуне лейди Лусинда. Просто се бе зачудил какво би било да я целуне. Разликата беше оттук до небето.

В крайна сметка той беше мъж. Беше си задавал подобен въпрос за стотици жени, а в повечето случаи даже не бе имал намерение да разговаря с тях. Всички мъже се питаха. Важното бе дали на практика ще се опиташ да намериш отговора.

Какво бяха казали братята му – щастливо женените му братя, трябваше да добави – някога? Бракът не ги бе направил слепци. Те може и да не търсеха жени, но това не означаваше, че не забелязваха стоящите пред тях представителки на нежния пол. Дали беше някоя кръчмарка с пищен бюст, или благопристойна млада дама със – ами, прелестни устни – един мъж не можеше да не забележи въпросната част от тялото.

А щом я забележи, тогава би се зачудил и…

И нищо. Всичко приключва с нищо.

Което означаваше, че Грегъри можеше на свежа глава да пристъпи към закуската.

Яйцата бяха балсам за душата, реши той. Както и беконът.

Единственият друг обитател на трапезарията беше петдесетинагодишният и безкрайно надут господин Сноу, който, слава богу, беше много по-заинтересован от вестника, отколкото да води светски разговор със сътрапезника си. След размяната на задължителните поздрави Грегъри се настани в противоположния край на масата и започна да се храни.

Тази сутрин наденичките бяха отлични. Препечените филийки – превъзходни. Намазани с точното количество масло. Бърканите яйца се нуждаеха от малко сол, но иначе бяха много вкусни.

Опита солената треска. Не беше зле. Съвсем не беше зле.

Опита още една хапка. Задъвка. С наслада. Отдаде се на дълбок размисъл за политиката и селското стопанство.

После решително се прехвърли на физиката на Нютон. Наистина трябваше да отделя по-голямо внимание на занятията в Итън – ето че сега не можеше много добре да си припомни разликата между сила и работа.

Да видим, работата се измерваше в метри и килограми, а силата в…

Дори не беше чудене. Честно, за всичко беше виновен нощният сумрак. И неговото настроение. Той се чувстваше малко не на себе си. И се бе загледал в устата ѝ, защото тя говореше, за бога! Къде другаде да гледа?

Хвана се за вилицата с подновен ентусиазъм. Обратно към треската. И чая. Нищо не измиваше всичко така, както чаят.

Отпи голяма глътка и погледна над ръба на чашата, когато чу някой да върви по коридора.

И после на прага се появи тя.

Грегъри изумено примигна, после надзърна над рамото ѝ. Тя беше дошла без обичайната си придружителка.

Сега, когато се замисли за това, му хрумна, че никога не бе виждал госпожица Уотсън без лейди Лусинда.

– Добро утро – подвикна Грегъри с точния тон. Достатъчно приятелски, за да не звучи отегчено, но не прекалено приятелски. Един мъж никога не искаше да звучи отчаяно.

Госпожица Уотсън го огледа, когато той се изправи, и на лицето ѝ не се отразиха никакви емоции. Нито щастие, нито гняв, нямаше нищо освен лек проблясък на разпознаване. Доста забележително наистина.

– Добро утро – промърмори тя.

Защо не, мътните го взели?

– Ще ми правите ли компания? – попита Грегъри.

Устните ѝ се разтвориха, но тя не каза нищо, сякаш не знаеше какво иска. И тогава, като някакво извратено доказателство, че помежду им действително съществува някаква висша връзка, той прочете мислите ѝ.

Наистина. Грегъри съвсем точно знаеше какво мислеше тя.

О, много добре, предполагам, че и без това трябва да закуся.

– Не мога да остана дълго – осведоми го госпожица Уотсън. – Луси не се чувства добре и аз обещах да ѝ занеса поднос със закуска.

Трудно беше да си представи несломимата лейди Лусинда болна, макар Грегъри да не разбираше защо. Не че я познаваше. Всъщност двамата бяха водили няколко разговора. Ако дори имаше и толкова.

– Надявам се, че не е нещо сериозно – промърмори той.

– Не мисля, че е сериозно – отвърна тя, взе една чиния, а после го погледна, примигвайки с тези свои поразителни зелени очи. – Вие ядохте ли риба?

Той сведе поглед към треската в чинията.

– Сега?

– Не, миналата вечер.

– Струва ми се, че да. Обикновено ям всичко.

Очарователните и устни се начупиха за миг, после тя промърмори:

– Аз също ядох.

Грегъри зачака по-нататъшно обяснение, но тя не благоволи да му го даде. Затова той остана прав, докато тя сипваше в чинията си малки порции от бърканите яйца с шунка. После, след секунда размисъл…

Дали съм гладна? Защото колкото повече храна сложа в чинията, толкова по-дълго ще се храня. Тук. В трапезарията за закуска. С него.

…си сложи една препечена филийка.

Хмм. Да, гладна съм.

Грегъри изчака тя да седне насреща му и той също се отпусна на стола. Госпожица Уотсън го възнагради с лека усмивка – по-скоро не беше усмивка, а едва забележимо движение на устните – и се зае с яйцата.

– Добре ли спахте? – любезно попита Грегъри.

Тя попи устата си със салфетката.

– Много добре, благодаря.

– А аз – не – обяви той. Мътните го взели, щом любезният разговор не бе в състояние да предизвика интерес у нея, може би трябваше да я изненада.

Тя вдигна глава.

– Много съжалявам – пророни и отново сведе глава. И продължи да се храни.

– Сънувах лош сън – продължи младият мъж. – Всъщност кошмар. Ужасяващ.

Сътрапезницата му взе ножа и отряза късче бекон.

– Много съжалявам – промърмори, изглежда, без да съзнава, че бе изрекла точно същите думи само преди минута.

– Не мога да си припомня какво точно ми се присъни – замислено продължи Грегъри. Естествено, си съчиняваше. Не бе спал добре, но не заради кошмар. Но щеше да я застави да говори с него или щеше да умре, докато се опитва. – Вие помните ли своите сънища? – поинтересува се той.

Вилицата ѝ спря на половината път към устата – и отново се появи тази възхитителна връзка между умовете им.

В името на бога, защо той ме пита за това?

Е, може би тя не призоваваше божието име. Това би изисквало малко повече емоция, отколкото, изглежда, госпожица Уотсън притежаваше. Поне с него.

– Ъ, не – отвърна тя. – Обикновено не ги помня.

– Наистина ли? Колко интригуващо. А аз според изчисленията ми помня около половината.

Тя кимна.

Ако кимна, няма да се наложи да измислям отговор.

Той самоотвержено задълба по темата.

– Снощният ми сън беше много жив. Вилнееше буря. Трещяха гръмотевици и блестяха светкавици. Много драматично.

Тя изви шия много бавно и погледна през рамо.

– Госпожице Уотсън?

Тя се обърна обратно.

– Стори ми се, че чух нечий глас.

Надявах се да съм чула нечий глас.

Честна дума, този удивителен талант да чете чужди мисли започваше да става досаден.

– Добре – рече той, – докъде бях стигнал?

Госпожица Уотсън чевръсто се зае да опустошава чинията си.

Господин Бриджъртън се приведе напред. Тя нямаше да се отърве толкова лесно от него.

– О, да, поройният дъжд – припомни си той. – Валеше като из ведро, истински потоп. Земята започна да се топи под краката ми. И да ме тегли надолу.

Той млъкна, преднамерено втренчил очи в лицето ѝ, принуждавайки я да каже нещо.

След няколко секунди на изключително неловко мълчание тя най-после откъсна поглед от храната в чинията си и го насочи към Грегъри. На зъбците на вилицата ѝ се полюшваше парченце от бърканите яйца.

– Земята се топеше – не се даваше Грегъри и едва не се разсмя.

– Колко… неприятно.

– Наистина беше – оживено се съгласи той. – Мислех, че целия ще ме погълне. Госпожице Уотсън, някога изпитвали ли сте нещо подобно?

Мълчание. А после…

– Не. Не, не мога да кажа, че съм изпитвала.

Грегъри разсеяно подръпна крайчеца на ухото си, после доста небрежно заяви:

– Никак не ми се понрави.

Той не на шега се изплаши, че тя може да се задави с чая.

– Ама наистина – продължи, – кому ли би се понравило?

И за пръв път, откакто я познаваше, му се стори, че маската на безразличие се смъква от лицето ѝ и тя почти прочувствено изрече:

– Нямам представа.

Дори поклати глава. Три постижения наведнъж! Цяло изречение, проблясък на емоция и поклащане на глава.

Мили боже, може би щеше да достигне до нея!

– И какво стана после, господин Бриджъртън?

О, небеса, тя му бе задала въпрос! Грегъри едва не се катурна от стола.

– Ами всъщност – отвърна той – аз се събудих.

– Какъв късмет.

– И аз така си помислих. Те казват, че ако сънуваш, че умираш насън, ще умреш в съня си.

Госпожица Уотсън отвори широко очи.

– Така ли?

– Те са. братятами – призна той. – Вие също можете да получите информация от подобен източник.

– Аз имам брат – потвърди тя. – Доставя му удоволствие да ме тормози.

Грегъри мрачно кимна.

– Затова са създадени братята.

– А вие тормозите ли сестрите си?

– Главно най-малката.

– Защото е най-малка.

– Не, защото го заслужава.

Госпожица Уотсън се засмя.

– Господин Бриджъртън, вие сте ужасен!

Грегъри бавно се ухили.

– Не познавате Хайъсинт.

– Ако тя ви дразни толкова много, че изпитвате желание да я тормозите, аз съм сигурна, че ще я обикна.

Той се облегна назад, наслаждавайки се на усещането за лекота. Беше приятно да не се налага да се труди толкова усилено.

– Значи вашият брат е по-голям?

Тя кимна.

– И ме тормози, защото съм по-малка.

– Искате да кажете, че не го заслужавате?

– Разбира се, че не.

Грегъри не можеше да определи дали тя се шегува.

– И къде е брат ви сега?

– В Тринити Хол. – Госпожица Уотсън лапна и последната хапка от яйцата. – Кеймбридж. Братът на Луси също е там. Той се дипломира миналата година.

Грегъри не проумяваше защо тя му разказваше всичко това. Братът на Лусинда Абърнати ни най-малко не го интересуваше.

Госпожица Уотсън отряза малко парченце от бекона и поднесе вилицата към устните си. Грегъри също се хранеше и тайничко я наблюдаваше, докато дъвче. Боже, колко бе красива! Не мислеше, че някога бе срещал жена с такъв тен на лицето. Всъщност имаше невероятна кожа. Навярно повечето мъже смятаха, че красотата ѝ се крие в косата и очите ѝ. И това беше истина, защото при вида на косата и очите ѝ мъжете застиваха като статуи. Но кожата ѝ приличаше на алабастър, изпод който сякаш проблясваха розови венчелистчета.

Грегъри спря да дъвче. Никога досега не бе предполагал, че може да бъде толкова поетичен.

Госпожица Уотсън остави вилицата си.

– Е – рече тя с едва доловима въздишка, – предполагам, че трябва да приготвя една чиния за Луси.

Грегъри тутакси скочи на крака, за да ѝ помогне. Мили боже, по тона ѝ можеше да реши, че на нея действително не ѝ се искаше да тръгва. Младият мъж мислено се поздрави с изключително плодотворната закуска.