Текст книги "На път за олтара"

Автор книги: Джулия Куин

сообщить о нарушении

Текущая страница: 6 (всего у книги 22 страниц)

– Ще се разпоредя да отнесат подноса горе – заяви той и даде знак на лакея.

– О, това би било чудесно. – Тя благодарно му се усмихна, а сърцето му буквално прескочи един удар. Преди бе смятал, че това е само образно казано, но сега знаеше, че е истина. Любовта наистина влияеше върху вътрешните органи на човек.

– Моля ви предайте на лейди Лусинда моите най-добри пожелания – рече той, докато с любопитство наблюдаваше как госпожица Уотсън трупаше върху чинията резени месо.

– Луси много обича бекон – осведоми го тя.

– Виждам.

След бекона последваха щедра порция бъркани яйца, треска, картофи, домати, а в отделна чиния подреди кифлички и препечени филийки.

– Закуската е любимото ѝ ядене – поясни госпожица Уотсън.

– Моето също.

– Ще ѝ го кажа.

– Едва ли ще ѝ я заинтересува.

В трапезарията влезе прислужница с поднос и госпожица Уотсън ѝ подаде чиниите.

– О, ще я заинтересува – възрази тя. – Луси се интересува от всичко. Тя дори събира наум числа. За развлечение.

– Шегувате се! – Грегъри не можеше да си представи по-малко приятен начин да си прекараш времето.

Събеседницата му сложи ръка на сърцето си.

– Кълна ви се. Мисля, че тя иска да развие ума си, защото никога не е била много добра по математика. – Отиде до вратата и се обърна. – Господин Бриджъртън, закуската беше чудесна. Благодаря ви за компанията и приятния разговор.

Той наклони глава.

– Удоволствието беше изцяло мое.

Само дето не беше. Тя също се бе забавлявала от общуването им. Видя го в усмивката ѝ. И в очите.

И Грегъри се почувства като крал.

* * *

– Знаеш ли, че ако сънуваш, че умираш насън, ще умреш в съня си?

Луси дори не спря да реже бекона.

– Глупости – заяви. – Кой ти го каза?

Хърмайъни приседна на ръба на леглото.

– Господин Бриджъртън.

Ето с това беконът не можеше да се съревновава. Луси мигом вдигна глава.

– Значи си го видяла на закуска?

Хърмайъни кимна.

– Седяхме един срещу друг. Той ми помогна да подбера блюдата за теб.

Луси ужасено изгледа обилната си закуска. Обикновено успяваше да прикрие вълчия си апетит, като оставаше по-дълго на масата в трапезарията и после си сипваше допълнително, след като отминеше първата вълна гости.

Е, добре, вече нищо не можеше да се направи за това. Грегъри Бриджъртън и без това вече я мислеше за глупава патица – сега щеше да мисли за нея като за патица, която до края на годината щеше да тежи над седемдесет килограма.

– Между другото, той е доста забавен – промърмори Хърмайъни, докато разсеяно навиваше една къдрица на пръста си.

– Чух, че бил доста очарователен млад мъж.

– Мммм.

Луси внимателно се вгледа в приятелката си. Хърмайъни бе зареяла поглед през прозореца и макар изражението и да не беше досущ като на влюбена девица, наизустяваща любовен сонет, напълно подхождаше на девица, запомняща един или два куплета.

– Той е много хубав – отбеляза Луси.

Нямаше нищо лошо да го изтъкне. Не че му бе хвърлила око и имаше намерение да го преследва за съпруг, а и външността му бе толкова привлекателна, че думите ѝ можеха да се приемат просто като констатация на факт, а не изразяване на собствено мнение.

– Така ли мислиш? – попита Хърмайъни.

Тя отново се извърна към Луси и замислено наклони глава настрани.

– О, да – отвърна Луси. – Особено очите му. Винаги са ми харесвали лешникови очи.

Честно казано, тя никога не бе обръщала внимание на въпросния цвят, но сега, като се замислеше за това, лешниковите очи бяха доста привлекателни. Малко кафяво, малко зелено. Най-доброто от двата цвята.

Хърмайъни я погледна с любопитство.

– Не знаех това.

Луси сви рамене.

– Аз не ти казвам всичко.

Още една опашата лъжа. Хърмайъни бе осведомена за всяка една скучна подробност от живота на Луси и така беше от три години. С изключение, разбира се, на плановете ѝ да сватоса Хърмайъни с господин Бриджъртън.

Господин Бриджъртън. Добре. Трябваше да върне разговора към неговата персона.

– Но трябва да признаеш – поде Луси с най-замисления си глас, – че той не е прекалено красив. И това е хубаво.

– Господин Бриджъртън?

– Да. Носът му е малко крив, не мислиш ли? А веждите му не са съвсем равни.

Луси се намръщи. Дори не бе подозирала, че толкова добре познава лицето на Грегъри Бриджъртън.

Хърмайъни само кимна, но Луси продължи:

– Лично аз едва ли бих искала да се омъжа за прекалено красив мъж. Би било ужасно потискащо. Ще се чувствам като грозното патенце всеки път, когато си отворя устата.

Хърмайъни се изкиска.

– Грозно патенце?

Луси кимна и реши да не кряка. Зачуди се дали мъжете, които ухажваха Хърмайъни, не се притесняваха за същото.

– Косата му е много тъмна – отбеляза Хърмайъни.

– Не е толкова тъмна – възрази Луси. Според нея тя имаше умерено кестеняв оттенък.

– Да, но господин Едмъндс е толкова рус.

Господин Едмъндс действително имаше много красива руса коса и Луси реши да не говори за това. А и знаеше, че в този момент трябва да бъде много внимателна. Ако прекалено настойчиво тласкаше Хърмайъни към господин Бриджъртън, тя със сигурност щеше да се запъне и отново да затъне в своята любов към господин Едмъндс, а това щеше да бъде пълна катастрофа.

Не, Луси трябваше да действа деликатно. Ако Хърмайъни пренасочеше отдадеността си към господин Бриджъртън, то трябваше сама да го реши. Или поне така да си мисли.

– А и семейството му е много влиятелно – промърмори Хърмайъни.

– На господин Едмъндс? – престори се, че не разбира Луси.

– Не, на господин Бриджъртън, разбира се. Чух много интересни неща за тях.

– О, да – съгласи се Луси. – Аз също. Много ми харесва лейди Бриджъртън. Тя е великолепна домакиня.

Хърмайъни кимна в знак на съгласие.

– Мисля, че тя предпочита теб пред мен.

– Не ставай глупава.

– Аз нямам нищо против – сви рамене Хърмайъни. – Не че тя не ме харесва. Просто харесва теб повече. Жените винаги харесват теб повече.

Луси отвори уста, за да възрази, но замълча, осъзнала, че това беше истина. Колко странно, че никога досега не го бе забелязала.

– Е, ти няма да се омъжваш за нея – изтъкна тя.

Хърмайъни остро я изгледа.

– Не съм казала, че искам да се омъжа за господин Бриджъртън.

– Не, естествено, че не – побърза да се съгласи Луси и мислено се срита. Знаеше, че думите бяха грешка в мига, в който изскочиха от устата ѝ.

– Но… – Хърмайъни въздъхна и отново се взря в пространството.

Луси се наклони напред. Явно това означаваше да ловиш всяка дума.

И тя зачака, зачака… докато накрая не издържа.

– Хърмайъни? – попита накрая.

Приятелката ѝ се пльосна на леглото.

– О, Луси – простена тя с трагичен тон, достоен за сцената на „Ковънт Гардън“*, – толкова съм объркана.

[* Лондонският кралски театър. – Б. пр.]

– Объркана? – усмихна се Луси. Това беше добър знак.

– Да – отвърна Хърмайъни от доста неграциозната си поза върху леглото. – Когато седях на масата с господин Бриджъртън – е, всъщност отначало ми се стори умопобъркан, – но после осъзнах, че компанията му ми доставя удоволствие. Той всъщност е забавен и ме накара да се смея.

Луси не каза нищо, чакайки приятелката ѝ да си събере мислите и да се доизкаже.

Хърмайъни издаде звук, полувъздишка, полустон. Изразяващ дълбоко страдание.

– И когато осъзнах това, аз го погледнах и… – Тя се претърколи настрани и подпря главата си на лакътя. – Аз запърхах.

Луси все още се опитваше да смели определението умопобъркан.

– Запърха? – повтори тя. – Какво означава, че си запърхала?

– Стомахът ми. Сърцето ми. Моето… нещо. Не знам какво.

– Същото, както когато си видяла за пръв път господин Едмъндс?

– Не. Не. Не.

Всяко „не“ беше изречено с различна интонация и Луси остана с определеното усещане, че Хърмайъни се опитва да убеди себе си.

– Изобщо не беше същото – заяви тя. – Но беше… съвсем малко същото. По много по-малка скала.

– Разбирам – промърмори Луси с достойна за възхищение сериозност, имайки предвид, че нищо не разбра. Но пък и тя никога не разбираше подобни неща. А след странния разговор с господин Бриджъртън предишната вечер беше убедена, че никога няма да ги проумее.

– Но не мислиш ли, че ако съм толкова отчаяно влюбена в господин Едмъндс, не би трябвало никога да „запърхвам“ с някой друг?

Луси се замисли над думите ѝ.

– Не разбирам защо любовта трябва да е отчаяна – рече накрая.

Хърмайъни легна по корем, подпря се на двата лакътя и с любопитство погледна приятелката си.

– Не това беше въпросът ми.

Не беше ли? А не трябваше ли да бъде?

– Ами – поде Луси, като внимателно подбираше думите си, – може би това означава…

– Знам какво се каниш да кажеш – прекъсна я Хърмайъни. – Ще кажеш, че това навярно означава, че не съм влюбена в господин Едмъндс, както си мисля. А след това ще добавиш, че трябва да дам шанс на господин Бриджъртън. А накрая ще ме посъветваш да дам шанс и на другите мъже.

– Е, не на всички – рече Луси. Но останалото доста се доближаваше.

– Не мислиш ли, че всичко това вече ми е хрумвало? Не осъзнаваш ли колко потискащо и объркващо е това? Да се съмнявам в себе си? За бога, Луси, ами ако това никога няма край? Ако отново се случи? С някой друг?

Луси подозираше, че не се очаква да отговори, но при все това го стори:

– Няма нищо лошо в това да се съмняваш в себе си, Хърмайъни. Бракът е много важна стъпка. Най-големият избор, който ще направиш в живота си. И след като го направиш, вече не можеш да размислиш.

Луси лапна парченце бекон, напомняйки си колко бе благодарна, задето лорд Хейзълби беше толкова добра партия. Можеше да се намира в много по-лошо положение. Тя задъвка, преглътна и отново заговори:

– Нужно е само да си дадеш малко време, Хърмайъни. И би трябвало да го направиш. Няма причина да бързаш да се омъжваш.

Възцари се продължително мълчание, преди Хърмайъни да отговори:

– Предполагам, че си права.

– Ако действително ти е съдено да бъдеш с господин Едмъндс, той ще те чака. – Господи! Луси не можеше да повярва, че току-що изрече това.

Хърмайъни скочи от леглото, притича до приятелката си и здраво я прегърна.

– О, Луси, това беше най-милото нещо, което си ми казвала. Знам, че не го одобряваш.

– Ами… – Луси се прокашля, опитвайки се да измисли приемлив отговор. Нещо, което щеше да я накара да не се чувства толкова виновна, задето не го мислеше наистина. – Не че…

На вратата се почука.

О, слава богу!

– Влезте! – едновременно извикаха двете момичета.

Влезе една прислужница и припряно се поклони.

– Милейди – рече тя, насочила поглед към Луси, – пристигна лорд Фенсуърт и желае да ви види.

Луси я зяпна втрещено.

– Моят брат?

– Той ви очаква в розовия салон, милейди. Да му предам ли, че веднага ще слезете?

– Да. Да, разбира се.

– Искате ли да му кажа още нещо?

Луси бавно поклати глава.

– Не, благодаря. Това е всичко.

Прислужницата излезе, оставяйки Луси и Хърмайъни да се зяпат потресено една друга.

– Как мислиш, защо ли е дошъл Ричард? – попита накрая Хърмайъни с разширени от любопитство очи. Тя се бе срещала няколко пъти с брата на Луси и двамата винаги се бяха разбирали добре.

– Не знам. – Луси бързо скочи от леглото, забравила напълно да се преструва на болна. – Надявам се единствено да не се е случило нещо лошо.

Хърмайъни кимна и я последва до гардероба.

– Чичо ти да е бил болен?

– Поне аз не съм чула. – Луси измъкна обувките си и приседна на ръба на леглото, за да ги обуе. – Най-добре да побързам да го видя. Щом е тук, значи се е случило нещо важно.

Хърмайъни я погледна за секунда, сетне попита:

– Искаш ли да те придружа? Естествено, няма да се намесвам в разговора ви. Но ако искаш, ще сляза долу с теб.

Луси кимна и двете заедно се запътиха към розовия салон.

ГЛАВА 7

В която нашият неочакван гост

донася неприятна вест.

Грегъри бъбреше със снаха си в трапезарията за закуска, когато икономът я осведоми за пристигането на неочакван гост и той съвсем естествено реши да я придружи до розовия салон, за да поздрави лорд Фенсуърт, по-големия брат на лейди Лусинда. Нямаше други занимания, а и някак си му се стори редно да се запознае с младия граф, когото само преди четвърт час бе споменала госпожица Уотсън. Грегъри не го бе срещал, а само бе чувал за него; заради разликата от четири години пътищата на двамата не се бяха пресекли в университета, а Фенсуърт все още не бе решил да заеме мястото си в лондонското висше общество.

Грегъри очакваше да види ученолюбив млад мъж, нещо като книжен плъх, тъй като бе дочул, че Фенсуърт бе предпочел да остане в Кеймбридж, въпреки че в момента нямаше занятия. И наистина сериозният джентълмен, който чакаше пред прозореца в розовия салон, излъчваше известна внушителност, която го правеше да изглежда малко по-възрастен от годините си. Но същевременно лорд Фенсуърт беше висок и добре сложен млад мъж и макар и може би малко срамежлив, се държеше с подобаващо достойнство, което бе по-скоро вродено, отколкото свързано с благородническата титла. Братът на лейди Лусинда отлично съзнаваше кой бе той, а не просто, че е носител на титла. Грегъри тутакси го хареса.

Докато не стана очевидно, че той, също както и останалите представители на мъжката част на човечеството, бе влюбен в Хърмайъни Уотсън.

Единствената загадка всъщност беше защо Грегъри бе толкова изненадан.

Но Грегъри бе длъжен да му го признае – Фенсуърт посвети цяла минута на добруването на сестра си, преди да попита:

– А госпожица Уотсън? Тя ще се присъедини ли към нас?

Не бяха толкова думите, колкото тонът, но дори и не чак толкова това, колкото блясъкът в очите му – онази искра на нетърпение и радостно предусещане.

О, нека наричаме нещата с истинските им имена. Това беше отчаян копнеж, ясно и просто. Грегъри нямаше как да не го познае – беше сигурен, че през последните дни същото неведнъж бе проблясвало и в неговите очи.

Мили боже!

Грегъри все още намираше Фенсуърт за свестен джентълмен въпреки дразнещата му влюбеност, но наистина цялата ситуация започваше да става уморителна.

– За нас е голямо удоволствие да ви посрещнем в Обри Хол, лорд Фенсуърт – каза Кейт, след като го осведоми, че няма представа дали госпожица Уотсън ще придружи сестра му до розовия салон. – Надявам се, че вашето идване не се дължи на някакъв извънреден и спешен случай у дома.

– Съвсем не – успокои я Фенсуърт. – Но моят чичо пожела да дойда и да отведа Луси у дома. Иска да поговори с нея за нещо важно.

Едното ъгълче на устната на Грегъри се повдигна нагоре.

– Трябва да сте много предан на сестра си – отбеляза той, – за да изминете целия този път лично. Със сигурност бихте могли просто да изпратите карета.

За негова чест, братът на Луси не се смути от въпроса, ала в същото време не можа веднага да отговори.

– О, не – рече той малко припряно след продължителната пауза, – аз бях повече от щастлив да дойда лично. Луси е чудесна компания, а двамата отдавна не сме се виждали.

– Налага ли се веднага да потеглите обратно? – поинтересува се Кейт. – За мен е истинска радост да общувам със сестра ви. И за нас ще бъде чест да ни гостувате.

Грегъри се зачуди за какво точно беше всичко това. Ако лорд Фенсуърт се присъединеше към компанията, на Кейт щеше да ѝ се наложи да потърси друга дама, за да изравни броя на мъжете и жените. Макар да предполагаше, че ако лейди Лусинда си тръгне, щеше да има същия проблем.

Младият граф се поколеба и Кейт се възползва от момента, за да възкликне умолително:

– О, моля ви, кажете, че ще останете. Дори и да е само за няколко дни.

– Ами… – подхвана Фенсуърт и примигна, докато обмисляше поканата. Беше ясно, че искаше да остане (и Грегъри беше съвсем сигурен, че знаеше каква бе причината). Но с титла или не, той все още беше прекалено млад и Грегъри предполагаше, че бе длъжен да се отчита пред чичо си за всички дела, отнасящи се до семейството.

А беше очевидно, че чичото желаеше бързото завръщане на лейди Лусинда.

– Предполагам, че няма да навреди, ако остана един ден.

Виж ти! Младокът беше готов да се опълчи на чичо си, за да спечели допълнително време с госпожица Уотсън. А като брат на лейди Лусинда той беше единственият мъж, когото Хърмайъни никога нямаше да отблъсне с обичайното си любезно безразличие. Грегъри се подготви за още един ден на уморително съперничество.

– Моля ви, останете до петък – рече Кейт. – Ние планираме в четвъртък вечер да устроим маскен бал и ще ми е много неприятно, ако го пропуснете.

Грегъри мислено си отбеляза да удостои Кейт с изключително семпъл подарък за следващия ѝ рожден ден. Камъни може би.

– Това е само още един ден – рече Кейт с подкупваща усмивка.

Точно в този момент лейди Лусинда и госпожица Уотсън влязоха в салона. Първата бе облечена в утринна светлосиня рокля, а втората в същата зелена рокля, която носеше на закуска. Лорд Фенсуърт хвърли поглед на девойките (повече на едната, отколкото на другата, и трябва да се отбележи, че родната кръв не беше по-важна от несподелената любов) и промърмори:

– Добре, до петък.

– Прекрасно! – плесна с ръце Кейт. – Веднага ще се разпоредя да приготвят стаята ви.

– Ричард? – въпросително го повика лейди Лусинда. – Защо си тук?

Тя се спря на прага, навярно смутена от присъствието на Кейт и Грегъри.

– Луси! – посрещна я брат ѝ. – Цяла вечност не съм те виждал!

– Четири месеца – машинално го поправи тя, сякаш някаква малка част от мозъка ѝ изискваше абсолютна точност дори когато това едва ли имаше значение.

– Господи, това е доста време! – възкликна лейди Бриджъртън. – Е, ние сега ще ви оставим, лорд Фенсуърт. Сигурна съм, че двамата със сестра ви искате да се видите насаме.

– Не е нужно да се бърза – възрази Фенсуърт и за кратко стрелна поглед към госпожица Уотсън. – Не бих искал да бъда груб, а още не съм ви поблагодарил за гостоприемството.

– Изобщо няма да е грубо – намеси се Грегъри, предвкусвайки бързо излизане от салона с госпожица Уотсън под ръка.

Лорд Фенсуърт се обърна и примигна, сякаш напълно бе забравил присъствието на Грегъри. Не беше кой знае колко изненадващо, тъй като Грегъри беше необичайно мълчалив по време на целия разговор.

– Моля, не се притеснявайте – рече графът. – Ние с Луси ще поговорим по-късно.

– Ричард – заговори Луси с обезпокоено изражение, – сигурен ли си? Аз не те очаквах и ако се е случило нещо…

Но брат ѝ поклати глава.

– Нищо, което да не може да почака. Чичо Робърт иска да говори с теб. Той ме помоли да те отведа у дома.

– Веднага ли?

– Не уточни – отвърна Ричард, – но лейди Бриджъртън много любезно ни покани да останем до петък и аз се съгласих. Аз – той се прокашля – предположих, че ще искаш да останем.

– Разбира се. – Луси все още изглеждаше объркана и притеснена. – Но аз… ами… чичо Робърт…

– Ние трябва да тръгваме – твърдо заяви госпожица Уотсън. – Луси, ти трябва да останеш насаме с брат си.

Луси погледна брат си, но той се възползва от намесата на госпожица Уотсън в разговора, за да насочи поглед право към нея, и попита:

– Как си, Хърмайъни? Отдавна не сме се виждали.

– Четири месеца – отново уточни Луси.

Госпожица Уотсън се засмя и дари графа с топла усмивка.

– Добре съм, благодаря. А Луси, както винаги, е права. За последно говорихме през януари, когато ни посети в училище.

Лорд Фенсуърт кимна в знак на потвърждение.

– Как бих могъл да забравя? Прекарахме няколко много приятни дни.

Грегъри би заложил дясната си ръка, че Фенсуърт знаеше точно до минутата колко дни са изминали от последния път, когато бе видял госпожица Уотсън. Но въпросната дама очевидно нямаше представа за увлечението му, защото само се усмихна и рече:

– Наистина бяха много приятни. Беше много мило от твоя страна да ни заведеш на ледената пързалка. Винаги си такава добра компания.

Мили боже, как можеше тя да е толкова сляпа? Нямаше начин да се държи толкова окуражително, ако знаеше за чувствата му към нея. Грегъри беше сигурен за това.

Но макар да бе съвсем очевидно, че госпожица Уотсън бе изключително благоразположена към лорд Фенсуърт, нямаше никакви признаци, че тя изпитва някакви романтични чувства към него. Грегъри се утеши с напомнянето, че двамата навярно се познаваха отдавна и беше съвсем естествено тя да е приятелски настроена към Фенсуърт, имайки предвид колко бе близка с лейди Лусинда.

На практика бяха като брат и сестра.

И като се сети за лейди Лусинда, Грегъри се извърна към нея и не остана особено изненадан, когато видя, че тя се мръщеше. Брат ѝ, който бе пътувал поне един ден, за да пристигне при сестра си, сега, изглежда, никак не бързаше да говори с нея.

Естествено, всички останали също се бяха умълчали. Грегъри с интерес наблюдаваше неловката ситуация. Всички, изглежда, се озъртаха в очакване да видят кой ще е следващият, който ще заговори. Дори лейди Лусинда, която никой не би нарекъл срамежлива, като че ли не знаеше какво да каже.

– Лорд Фенсуърт – наруши мълчанието Кейт, – вие сигурно сте гладен. Не желаете ли да закусите?

– С огромно удоволствие, лейди Бриджъртън.

Кейт се извърна към лейди Лусинда.

– Между другото, не ви видях на закуска. Вие ще хапнете ли нещо?

Грегъри си спомни за отрупания с храна поднос, който госпожица Уотсън бе изпратила горе за нея, и се запита каква част от блюдата бе успяла да погълне, преди да слезе долу, за да се срещне с брат си.

– Разбира се – промърмори лейди Лусинда. – Във всеки случай с радост ще правя компания на Ричард.

– Госпожице Уотсън – ловко се намеси Грегъри в разговора, – бихте ли желали да се поразходите из градината? Струва ми се, че божурите разцъфнаха. А онези сини цветя с дългите стъбла… винаги забравям как се казват.

– Делфиниум. – Това, естествено, беше лейди Лусинда. Той знаеше, че тя няма да се сдържи. Неочаквано тя се извърна и леко присви очи насреща му. – Вчера ви казах името им.

– Да, така е – промърмори Грегъри. – Никога не помня такива подробности.

– О, Луси помни всичко – весело заяви госпожица Уотсън. – И аз с удоволствие ще се разходя с вас в градината. Разбира се, ако Луси и Ричард не възразяват.

И двамата я увериха, че не възразяват, въпреки че Грегъри беше сигурен, че зърна разочарование и – ще се осмели да го каже – раздразнение в очите на лорд Фенсуърт.

Грегъри се усмихна.

– Ще се срещнем в нашата стая, нали? – попита госпожица Уотсън Луси.

Другото момиче кимна и Грегъри тържествуващо – нямаше нищо по-приятно от това да победи съперника си – хвана госпожица Уотсън под ръка и я поведе към вратата.

В крайна сметка се очертаваше доста приятна сутрин.

* * *

Луси последва брат си и лейди Бриджъртън в утринната трапезария. Нямаше нищо против да закуси с брат си, защото не бе имала възможност да изяде много от храната, която по-рано бе подбрала за нея Хърмайъни. Обаче това означаваше, че се налага цели трийсет минути да издържи безсмислен разговор, докато въображението ѝ рисува всевъзможни бедствия, които биха могли да бъдат причина чичо ѝ толкова неочаквано да я извика у дома.

Ричард не можеше да говори за нищо важно с нея пред лейди Бриджъртън и половината гости, дрънкащи за рохки яйца и наскоро падналия дъжд, затова Луси търпеливо изчака, докато брат ѝ приключи (той винаги се хранеше дразнещо бавно), а след това с все сили се опита да не избухне, докато двамата вървяха към страничната поляна. Ричард първо я попита за училището, после за Хърмайъни, за майката на Хърмайъни, отклони се, за да се поинтересува как е братът на Хърмайъни, на когото очевидно се бе натъкнал в Кеймбридж, а накрая се върна към дебюта ѝ във висшето общество и до каква степен щеше да го сподели с Хърмайъни…

Докато Луси не издържа, рязко спря, сложи ръце на хълбоците си и настоя Ричард незабавно да ѝ обясни защо бе дошъл.

– Казах ти – смънка той, избягвайки погледа ѝ. – Чичо Робърт иска да говори с теб.

– Но защо?

Не беше въпрос с очевиден отговор. Случаите, когато през изминалите десет години чичо Робърт си бе дал труд да разговаря с нея, можеха да се преброят на пръстите на едната ѝ ръка. И щом възнамеряваше да започва сега, имаше причина за това.

Ричард няколко пъти се прокашля и накрая смотолеви:

– Ами, Луси, мисля, че той планира да те омъжи.

– Веднага? – прошепна Луси.

Сама не разбираше защо беше толкова изненадана. Знаеше, че това предстои; тя практически от години беше сгодена. И неведнъж бе споделяла с Хърмайъни, че всъщност е глупаво да има сезон – защо да се харчат пари, когато накрая тя пак щеше да се омъжи за Хейзълби?

Но сега… внезапно… никак не ѝ се искаше да се омъжи. Поне не толкова скоро. Нямаше желание да се превръща от ученичка в съпруга, без нищо помежду им. Не жадуваше за приключение – дори не искаше приключение – наистина, не беше от този тип.

Не мечтаеше за много – само за няколко месеца на свобода и веселие.

Да танцува до припадък, партньорът ѝ да я върти толкова шеметно, че пламъците на свещите да се слеят в ярки змиевидни дълги ивици светлина.

Навярно беше твърде практична. Може би действително се бе превърнала в „добрата стара Луси“, както я наричаха много от момичетата в училището на госпожица Мос. Но обичаше да танцува. И искаше да танцува. Сега. Преди наистина да остарее. Преди да стане съпруга на Хейзълби.

– Не знам точно кога – отвърна Ричард и я погледна… дали не беше със съжаление? Защо със съжаление?

– Много скоро, мисля – добави брат ѝ. – Чичо Робърт изглежда някак нетърпелив да те омъжи.

Луси само се взираше в него, питайки се защо не можеше да престане да мисли за танци, не можеше да спре да си се представя в сребристосива рокля, приказна и сияйна, в обятията на…

– О! – Девойката притисна длан към устата си, сякаш можеше да възпре мислите си.

– Какво има?

– Нищо – отвърна тя и поклати глава. Мечтаните ѝ видения нямаха лице. Не биха могли да имат. Затова тя каза отново, този път по-твърдо: – Няма нищо. Съвсем нищо.

Брат ѝ се спря, за да огледа дивото цвете, някак си успяло да се изплъзне от бдителните погледи на градинарите на Обри Хол. Беше малко, синьо, току-що разцъфнало.

– Красиво е, нали? – промърмори Ричард.

Луси кимна. Ричард винаги бе обичал цветята. Особено дивите. Те бяха различни, осъзна девойката. Тя винаги бе предпочитала идеално подредените лехи, в които всяко цвете беше на мястото си, обгрижвано с много любов и търпение.

Но сега…

Сведе поглед към това малко цвете, нежно и крехко, дръзнало да се пръкне там, където не му бе мястото.

И лейди Лусинда реши, че тя също харесва дивите цветя.

– Знам, че този сезон трябваше да те представят в обществото – с извинителен тон промърмори Ричард. – Но честно, това толкова ли е ужасно? А и ти всъщност никога не си искала да имаш сезон, нали?

Луси преглътна.

– Не – отвърна, защото знаеше, че той иска да чуе точно това. Пък и тя не желаеше да го кара да се чувства по-зле, отколкото вече се чувстваше. А и действително предстоящият сезон в Лондон ѝ бе напълно безразличен. Поне доскоро.

Ричард изскубна малкото цвете с корените, любопитно го огледа, после вдигна поглед към нея.

– Горе главата, Луси – рече той и леко я потупа по брадичката. – Хейзълби не е лош човек. Няма да се чувстваш зле като негова съпруга.

– Знам – тихо промълви тя.

– Той няма да те нарани – добави брат ѝ и се усмихна с леко фалшива усмивка. От онези, предназначени да успокояват, но някак си никога не успяваха.

– Не мисля, че би го направил – съгласи се Луси, но в гласа ѝ се прокрадна нещо… – Защо го каза?

– Без причина – побърза да я увери Ричард. – Но знам, че това тревожи толкова много жени. Не всички мъже се отнасят към съпругите си с такова уважение, което ще ти оказва Хейзълби.

Луси кимна. Разбира се. Това беше вярно. Тя бе чувала разни истории. Всички млади момичета ги бяха чували.

– Няма да е толкова лошо – продължи Ричард. – Ти навярно дори може да го обикнеш. Той е много приятен човек.

Приятен. Това беше добре. Много по-добре от неприятен.

– Някой ден той ще бъде граф Давънпорт – додаде Ричард, макар че тя, естествено, вече го знаеше. – Ти ще бъдеш графиня. При това доста знатна.

Това беше главното. Приятелките ѝ от училище винаги казваха, че тя била голяма късметлийка, защото бъдещето ѝ вече било уредено, при това толкова успешно. Тя беше дъщеря на граф и сестра на граф. И щеше да бъде съпруга на граф. Нямаше от какво да се оплаква. От нищо.

Но усещаше такава пустота в душата си.

Всъщност чувството не беше лошо. Но беше смущаващо. И непознато. Все едно никъде не принадлежеше, без корени, без пристан. Като че ли се носеше по течението.

Като че ли не беше тя. И това бе най-лошото.

– Ти не си изненадана, нали, Луси? – попита Ричард. – Знаеше, че този момент ще настане. Всички го знаехме.

Тя кимна.

– Няма нищо – рече тя, опитвайки се да прозвучи с обичайната си безгрижност. – Просто не очаквах, че ще се случи толкова скоро.

– Разбира се – кимна Ричард. – Все пак донякъде е изненада. След като свикнеш с идеята, всичко ще ти изглежда много по-добре. Дори нормално. В крайна сметка ти винаги си знаела, че ще бъдеш съпруга на Хейзълби. И помисли колко много ще се забавляваш, докато планираш сватбата. Чичо Робърт казва, че ще бъде грандиозно събитие. Предполагам в Лондон. Давънпорт настоява на това.

Луси се усети как кимва. Всъщност обичаше да планира и да организира разни неща. Имаше нещо толкова хубаво в усещането да бъдеш начело, да направляваш събитията.

– Хърмайъни може да бъде твоя шаферка – добави Ричард.

– Разбира се – промърмори Луси. А и коя друга наистина би могла да избере?

– Има ли някой цвят, който не ѝ отива? – намръщи се Ричард. – Защото ти ще бъдеш булката. Никоя жена не бива да те засенчва.

Луси завъртя очи. И това ми било брат!