Текст книги "На път за олтара"

Автор книги: Джулия Куин

сообщить о нарушении

Текущая страница: 7 (всего у книги 22 страниц)

Въпреки че той, изглежда, не осъзна, че я бе обидил, а и Луси предполагаше, че не би трябвало да се учудва. Красотата на Хърмайъни беше толкова легендарна, че никой не се обиждаше от неблагоприятното сравнение. Обратното би означавало да се самозалъгваш.

– Не мога да я облека в черно – заяви Луси. Това беше единственият цвят, който би накарал Хърмайъни да изглежда малко бледа.

– Не, не би могла, нали? – Ричард спря и се замисли над проблема, а Луси невярващо го изгледа. Нейният брат, когото се налагаше редовно да осветлява по модните въпроси, сега, изглежда, искрено се интересуваше от цвета на роклята на Хърмайъни като придружителка.

– Хърмайъни може да облече какъвто цвят пожелае – реши Луси. И защо не? От всички шаферки на този свят нямаше друга, която да означава повече за нея от най-близката ѝ приятелка.

– Това е много мило от твоя страна – обяви Ричард и замислено я погледна. – Ти си добра приятелка, Луси.

Тя знаеше, че би трябвало да се почувства поласкана, ала вместо това просто се зачуди защо му бе отнело толкова дълго, за да го осъзнае.

Ричард ѝ се усмихна, после сведе поглед към цветето в ръката си. Вдигна го и повъртя няколко пъти стъблото между палеца и показалеца си. Примигна, смръщи леко вежди, после сложи цветето до роклята ѝ. Те бяха в един и същ цвят на синьото – с леко пурпурен и може би малко сив оттенък.

– Трябва да носиш рокля с този цвят – реши той. – Изглеждаш много хубава в момента.

Звучеше малко изненадан и Луси разбра, че действително го мислеше.

– Благодаря – рече тя. Винаги бе смятала, че синьото прави очите ѝ да изглеждат малко по-ярки. Ричард беше първият човек освен Хърмайъни, който го отбелязваше. – Може би ще го направя.

– Ще се връщаме ли в къщата? – попита той. – Сигурен съм, че ще пожелаеш да разкажеш всичко на Хърмайъни.

Тя замълча, после поклати глава.

– Не, благодаря. Мисля да поостана още малко в градината. – Показа пътеката, водеща към езерото. – Недалеч има пейка. Иска ми се да поседя малко на слънце. Толкова приятно грее.

– Сигурна ли си? – Ричард присви очи към небето. – Винаги казваш, че не искаш да получиш лунички.

– Аз вече имам лунички, Ричард. А и няма да се задържа дълго.

Не беше възнамерявала да излиза навън, когато отиде да го приветства с добре дошъл, затова не си бе взела шапка. Но беше още рано. Няколко минути на слънце нямаше да съсипят тена ѝ.

Освен това го искаше. Нямаше ли поне веднъж да е хубаво да направи нещо само защото ѝ се искаше, а не защото така се очакваше?

Ричард кимна.

– Ще се видим ли на обяд?

– Мисля, че се сервира в един и половина.

– Е, ти би трябвало да го знаеш – ухили се той.

– Няма нищо по-добро от един брат – измърмори Луси.

– И нищо по-добро от една сестра. – Той се наведе и я целуна по челото, сварвайки я напълно неподготвена.

– О, Ричард! – ахна Луси, а в очите ѝ нахлуха сълзи. Ужаси се от сантименталната си реакция. Тя никога не плачеше. Всъщност се славеше с пълното отсъствие на всякакви такива наклонности.

– Върви – подкани я той толкова ласкаво, че по бузата ѝ се търкулна една сълза. Луси побърза да я изтрие, засрамена, че брат ѝ я бе видял как плаче.

Ричард стисна ръката ѝ и кимна към южната поляна.

– Върви да позяпаш дърветата и прави каквото там ти се прави. Ще се почувстваш по-добре, когато останеш малко насаме със себе си.

– Не се чувствам зле – побърза да го увери Луси. – Затова не е нужно да се почувствам по-добре.

– Разбира се, че не. Просто си малко изненадана.

– Именно.

Именно. Именно. Всъщност се радваше, наистина. Чакаше този момент от години. Нямаше ли да е хубаво всичко да се уреди? Тя обичаше реда. Обичаше всичко да е уредено.

Просто новината я изненада. Това беше всичко. Както когато видиш приятелка на неочаквано място и почти не я познаеш. Тя не бе очаквала тази новина в момента. Тук, докато гостуваше в дома на семейство Бриджъртън. И това беше единствената причина да се чувства толкова странно.

Наистина.

ГЛАВА 8

В която нашата героиня научава истината за брат си (но не вярва в нея), нашият герой узнава тайна за госпожица Уотсън (но не го е грижа) и двамата откриват истината за себе си (но не я осъзнават).

Час по-късно Грегъри все още се поздравяваше за комбинацията от майсторската си стратегия и точно избрания момент, довели до разходката му с госпожица Уотсън. Двамата си прекараха чудесно, а лорд Фенсуърт – е, Фенсуърт също може да е прекарал чудесно, но в компанията на сестра си, а не на прекрасната госпожица Хърмайъни Уотсън.

Победата наистина бе сладка.

Както бе обещал, Грегъри я поведе из градините на Обри Хол, впечатлявайки я със смайващите си познания по градинарство – успя да си припомни цели шест имена в тази област. Дори делфиниум, макар че, ако трябваше да бъде честен, заслугата за това беше на лейди Лусинда.

Останалите бяха следните: роза, маргаритка, божур, зюмбюл и трева. Като цяло, той смяташе, че се е справил доста добре. Детайлите никога не са били силната му страна. А и в интерес на истината, това беше само игра.

Съдейки по всичко, госпожица Уотсън също малко се бе разтопила в компанията му. Не въздишаше и не примигваше кокетно, но маската на любезно равнодушие бе изчезнала и той дори два пъти успя да я разсмее.

Тя не бе разсмяла него, но Грегъри не бе толкова сигурен, че тя се опитваше да го постигне, а освен това той определено се усмихна. При това неведнъж.

Което бе добре. Наистина. Беше приятно да усеща как остроумието му отново се завръща. Вече не изпитваше онова чувство, че са забили юмрук в гърдите му, което навярно беше благоприятно за дихателната му система. Младият мъж установи, че диша с наслада – дейност, която доста се затрудняваше, докато се взираше в тила на госпожица Уотсън.

Грегъри се намръщи и поспря насред самотната си разходка по пътечката, водеща към езерото. Реакцията му беше доста странна. Той със сигурност бе видял тила ѝ тази сутрин. Нима тя не бе изтичала напред, за да помирише някакво цвете?

Хммм. Може би не. Не можеше да си спомни.

– Добър ден, господин Бриджъртън.

Грегъри се обърна и се изненада да види лейди Лусинда, седнала на близката каменна пейка. Винаги бе смятал за странно разположението на тази пейка – с лице към дърветата. Но може би точно това беше замисълът. Да си с гръб към къщата и многобройните ѝ обитатели. Сестра му Франческа често бе казвала, че след ден или два в лоното на цялото семейство Бенедикт дърветата могат да бъдат много добра компания.

Лейди Лусинда се бе усмихнала вяло и Грегъри изведнъж бе осенен от прозрението, че тя сякаш не е съвсем на себе си. Очите ѝ изглеждаха уморени, а тялото – някак отпуснато.

Тя изглежда уязвима, помисли си той доста неочаквано. Брат ѝ сигурно бе донесъл неприятни вести.

– Струвате ми се доста сериозна – рече той и любезно се приближи към нея. – Може ли да ви правя компания?

Тя кимна и върху устните ѝ се появи някакво подобие на усмивка. Обаче не беше усмивка. Изобщо.

Грегъри седна до нея.

– Успяхте ли да останете насаме с брат си?

Лейди Лусинда отново кимна.

– Той ми съобщи някои семейни новини. Не бяха… много важни.

Грегъри наклони глава и внимателно я погледна. Беше напълно ясно, че тя лъжеше. Но той нямаше да я притиска. Ако искаше да сподели, щеше да го направи. Освен това не беше негова работа.

При все това му беше любопитно.

Събеседницата му се взираше в далечината, навярно в някое дърво.

– Тук е много приятно.

Беше странно да чуе подобна баналност от нейните устни.

– Да – съгласи се той. – Езерото е съвсем наблизо, зад дърветата. Аз често идвам тук, когато искам да помисля.

Тя внезапно се извърна към него.

– Наистина ли?

– Защо сте толкова изненадана?

– Аз… аз не знам. – Лейди Лусинда сви рамене. – Предполагам, че не изглеждате такъв.

– От хората, които мислят? Ама, наистина, как може!

– Разбира се, че не – възрази тя и му хвърли раздразнен поглед. – Имах предвид, че не сте от тези, които трябва да се уединят, за да помислят.

– Простете арогантността ми, но вие също не ми изглеждате от тях.

Тя се замисли за миг.

– Действително не съм.

Грегъри се разсмя.

– Очевидно сте имали неприятен разговор с брат си.

Лейди Лусинда изумено примигна. Но нищо не каза. Което също не беше типично за нея.

– А вие за какво сте дошли тук да размишлявате? – попита тя.

Той отвори уста, за да отговори, но не успя да изрече нито дума, защото тя го изпревари:

– За Хърмайъни, предполагам.

Нямаше смисъл да го отрича.

– Вашият брат е влюбен в нея.

Думите му я изтръгнаха от мъглата, в която явно се бе потопила.

– Ричард? Не говорете глупости!

Грегъри недоверчиво я погледна.

– Не мога да повярвам, че не сте го забелязали.

– А аз не мога да повярвам, че вие сте го забелязали. За бога, тя го възприема само като брат.

– Това може и да е вярно, но неговите чувства са съвсем различни.

– Господин Бри…

Но той вдигна ръка, за да я накара да замълчи.

– Хайде сега, лейди Лусинда, смея да отбележа, че съм виждал повече влюбени глупаци, отколкото вие…

Смехът буквално избухна от устата ѝ.

– Господин Бриджъртън – заговори тя, след като най-после успя да си поеме дъх, – през последните три години аз съм постоянна спътница на Хърмайъни Уотсън. Хърмайъни Уотсън – натърти тя, в случай че не беше разбрал. – Повярвайте ми, на този свят няма човек, който да е виждал повече влюбени глупаци от мен.

За миг Грегъри толкова се слиса, че не знаеше как да отговори. Тя имаше право.

– Ричард не е влюбен в Хърмайъни – заяви тя и в потвърждение на думите си тръсна глава. И изсумтя. По женски, но все пак. При това изсумтя на него.

– Простете, но не съм съгласен – заинати се Грегъри, който имаше седем братя и сестри и не знаеше как любезно да избегне спора.

– Той не може да е влюбен в нея – съвсем уверено изрече тя. – Той е влюбен в друга жена.

– О, така ли? – Грегъри дори не си даде труд да се надява.

– Да, така. Той постоянно разказва за някакво момиче, с което се бил запознал благодарение на свой приятел – осведоми го тя. – Мисля, че беше нечия сестра. Не помня името ѝ. Май че беше Мери.

Мери. Хммм. Знаеше, че Фенсуърт няма никакво въображение.

– Следователно – продължи лейди Лусинда – той не е влюбен в Хърмайъни.

Поне тя отново приличаше на себе си. Светът изглеждаше малко по-стабилен, когато Луси Абърнати джафкаше наоколо като териер. Той почти бе почувствал как почвата се изплъзва под краката му, когато я бе видял да се взира мрачно в дърветата.

– Вярвайте на каквото си щете – с надменна въздишка оповести Грегъри. – Но аз знам едно: много скоро на вашия брат ще му се наложи да лекува разбитото си сърце.

– О, нима? – насмешливо изпръхтя тя. – Защото вие сте толкова уверен в своя успех?

– Защото съм уверен в неговия неуспех.

– Но вие дори не го познавате.

– А сега пък го защитавате? Само преди минути твърдяхте, че той не се интересува от госпожица Уотсън.

– Не се интересува. – Лейди Лусинда прехапа устна. – Но той е мой брат. А ако се интересуваше, аз щях да го подкрепя, не мислите ли?

Грегъри повдигна вежда.

– Виж ти, колко бързо предаността ви сменя посоката!

Тя го погледна почти извинително.

– Той е граф. А вие… не сте.

– От вас ще излезе забележителна светска майка.

Гърбът ѝ се скова.

– Моля?

– Излагате приятелката си на търг и я давате на този, който направи най-високия залог. Когато вашата дъщеря порасне и стане за женене, вече ще сте доста обиграна.

Тя скочи на крака, очите ѝ блестяха от гняв и възмущение.

– Казахте ужасно нещо. Най-важното за мен винаги е било щастието на Хърмайъни и ако тя може да бъде щастлива с граф… който е и мой брат…

О, страхотно! Сега тя се опитваше да сватоса Хърмайъни с Фенсуърт. Няма що, голям успех постигна, Грегъри. Голям, наистина!

– Тя може да бъде щастлива с мен. – Той стана. И това беше вярно. Тази сутрин два пъти я бе разсмял, въпреки че тя него – не.

– Разбира се, че може – съгласи се лейди Лусинда. – И Бог ми е свидетел, вероятно ще бъде щастлива с вас, ако не оплескате всичко. А и без това Ричард е прекалено млад, за да се жени. Той е едва на двайсет и две.

Грегъри с любопитство я огледа. Сега звучеше така, сякаш го смяташе за най-добрия кандидат. Какво мислеше наистина?

– И – добави тя, нетърпеливо затъквайки зад ухото си един тъмнорус кичур, който вятърът постоянно хвърляше в лицето ѝ – той не е влюбен в нея. Напълно съм сигурна в това.

Изглежда, нито един от тях имаше какво да добави към казаното, а тъй като и двамата бяха на крака, Грегъри махна с ръка към къщата.

– Ще се връщаме ли?

Тя кимна и те бавно поеха напред.

– Това все още не решава проблема с господин Едмъндс – отбеляза Грегъри.

Тя се подсмихна.

– Какво означава това? – недоволно попита той.

Сега лейди Лусинда направо се изкиска. Е, може би не точно изкиска, но издаде онзи особен звук с носа си, както правят хората, когато им е смешно.

– Нищо – отвърна тя, все още с усмивка. – Всъщност съм впечатлена, че не се престорихте, че не помните името му.

– Може би трябваше да го нарека господин Едуардс, после господин Елингтън, господин Едифис, господин…

Луси високомерно повдигна вежди.

– Уверявам ви, че щяхте да изгубите уважението ми.

– Какъв ужас. О, какъв ужас – простена той и сложи ръка на сърцето си

Лейди Лусинда го стрелна с поглед през рамо и закачливо му се усмихна.

– Едва не ви улучих.

Той запази безгрижното си изражение.

– Аз съм ужасен стрелец, но знам как да избегна куршум.

Това вече я заинтригува.

– Никога не съм срещала мъж, който открито да признае, че е лош стрелец.

Грегъри сви рамене.

– Има някои неща, от които просто няма как да се скриеш. Аз винаги ще бъда Бриджъртън, когото при стрелба отблизо сестра му винаги ще го победи.

– Онази, за която ми разказахте?

– Всички – честно призна Грегъри.

– О. – Лейди Лусинда се намръщи.

Сигурно трябваше да има някакво предписание какво трябва да се каже в такава ситуация. Какво се казва, когато един джентълмен признае някой свой недостатък? Не си спомняше някой досега да го бе правил, но със сигурност в човешката история е имало случаи, когато някои джентълмени са го правили. И някой е бил длъжен да отвърне на подобно признание.

Девойката примигна, надявайки се подходящият отговор да изникне в съзнанието ѝ. Обаче нищо не ѝ хрумна.

И тогава…

– Хърмайъни не може да танцува. – Думите, изскочили от устата ѝ, нямаха никаква връзка със съзнанието ѝ.

Мили боже, нима това имаше някакъв смисъл?

Той спря и се извърна към нея. Върху лицето му бе изписано любопитство. Или може би просто беше изумен. Навярно и двете. И изрече единственото нещо, което човек би могъл да каже при подобни обстоятелства:

– Моля?

Луси повтори казаното, защото нямаше как да си върне обратно думите.

– Тя не може да танцува. Затова не танцува. Защото не може.

И после зачака в земята да се разтвори пропаст, за да може да скочи в нея. Никак не ѝ помагаше и това, че в момента господин Бриджъртън се взираше в нея, сякаш беше леко умопобъркана.

Успя да изстиска измъчена усмивка – това бе всичко, с което можеше да запълни този невъзможно дълъг момент.

Накрая той проговори:

– Сигурно има причина, поради която ми казвате това.

Луси нервно издиша. Той не звучеше ядосан – по-скоро любопитен, отколкото каквото и да било друго. А и тя нямаше намерение да обиди Хърмайъни. Но когато той каза, че не можел да стреля, просто ѝ се бе сторило подходящо – колкото и да бе странно – да му каже, че Хърмайъни не може да танцува. Наистина ѝ изглеждаше съвсем на място. Предполагаше се, че мъжете трябва да са отлични стрелци, жените да танцуват, а истинските най-добри приятелки трябваше да си държат глупавите уста затворени.

Явно и тримата имаха нужда от малко напътствия.

– Мислех, че това ще ви накара да се почувствате по-добре – каза накрая Луси. – Защото не умеете да стреляте.

– О, аз мога да стрелям – възрази господин Бриджъртън. – Това е лесната част. Просто не умея да улучвам.

Луси се засмя. Не можа да се сдържи.

– Аз бих могла да ви науча.

Той рязко извърна глава.

– О, боже! Само не ми казвайте, че и вие умеете да стреляте.

Луси гордо се изпъчи.

– Всъщност много добре.

Той поклати глава.

– Само това липсваше.

– Това е прекрасно умение – възрази тя.

– Сигурен съм, че е така, но в живота ми вече има четири жени, които могат да стрелят по-добре от мен. Последното, което ми е нужно, е… о, боже отново, моля ви, само не ми казвайте, че и госпожица Уотсън е отличен стрелец.

Луси стреснато примигна.

– Знаете ли, не съм сигурна.

– Е, в такъв случай има някаква надежда.

– Не е ли странно това? – промърмори тя.

Той сериозно я изгледа.

– Че имам надежда?

– Не, че… – Не можеше да го каже. Господи, дори на нея ѝ се струваше глупаво.

– А, вие навярно мислите, че е странно, задето не знаете дали госпожица Уотсън може да стреля.

Ето пак. Той се досети.

– Да – призна Луси. – Но пък и откъде бих могла да знам? Точната стрелба не беше част от занятията в училището на госпожица Мос.

– За огромно облекчение на джентълмените по света, уверявам ви. – Той се усмихна накриво. – Кой ви е учил?

– Баща ми – изстреля Луси, преди да обмисли отговора си. В първия миг ѝ се стори, че въпросът я изненада, но не беше това.

Изненада я отговорът ѝ.

– Господи, когато още сте прохождали?

– Тъкмо вече бях проходила – отвърна Луси, все още озадачена от странната си реакция. Сигурно се дължеше на това, че не мислеше често за баща си. Той си бе отишъл толкова отдавна, че нямаше много въпроси, чиито отговори да е определил покойният граф Фенсуърт. – Той смяташе, че това е важно умение – продължи тя. – Дори за момичетата. Нашият дом се намира недалеч от дувърското крайбрежие и винаги има контрабандисти. Повечето от тях са приятелски настроени – всички ги познават, дори мировият съдия.

– Навярно се е наслаждавал на френския коняк – промърмори господин Бриджъртън.

Луси се усмихна при спомена.

– Както и баща ми. Но не всички контрабандисти ни бяха познати. Сигурна съм, че някои са били доста опасни. И… – Тя се наведе към него. Човек не говори такива неща, без да се наведе към събеседника си. Не би било забавно, нали?

– И…? – нетърпеливо я подкани господин Бриджъртън.

Лейди Лусинда снижи гласа си.

– Мисля, че те бяха шпиони.

– В Дувър? Преди десет години? Естествено, че там е имало шпиони. Макар да се съмнявам в целесъобразността на решението да се въоръжава едва проходилото население.

Луси прихна.

– Е, аз бях малко по-голяма от това. Струва ми се, че тогава съм била на седем. След като татко почина, Ричард продължи с уроците.

– Предполагам, че той също е блестящ стрелец.

Тя съкрушено кимна.

– Съжалявам.

Двамата отново закрачиха към къщата.

– В такъв случай няма да го предизвиквам на дуел – някак си безцеремонно заяви господин Бриджъртън.

– Предпочитам да не го правите.

Грегъри се извърна към нея с изражение, което би могло да бъде наречено единствено като лукаво.

– Е, лейди Лусинда, смятам, че вие току-що заявихте привързаността си към мен.

Устата ѝ се отвори като на риба на сухо.

– Аз не… и какво по-точно ви даде основание за подобен извод? – И защо страните ѝ внезапно пламнаха?

– Това би бил неравен двубой – заяви господин Бриджъртън, без очевидно ни най-малко да се притеснява от своя недостатък. – Макар, честно казано, да се съмнявам, че в цяла Британия ще се намери и един мъж, с когото да съм наравно по умения за стреляне.

Луси все още не се бе оправила от потреса от преди малко и главата ѝ все още ѝ се маеше, но успя да промърмори:

– Сигурна съм, че преувеличавате.

– Не – отвърна той, почти нехайно. – Вашият брат навярно ще ме уцели в рамото. – Замълча, обмисляйки казаното. – Ако предположим, че не се цели в сърцето ми.

– О, не ставайте глупав.

Той сви рамене.

– При все това вие сте загрижена за моето благополучие повече, отколкото си мислите.

– Аз съм загрижена за благополучието на всички – тросна се Луси.

– Да – промърмори той, – така е.

Луси отстъпи назад.

– Защо думите ви прозвучаха като обида?

– Така ли? Уверявам ви, че не съм искал да ви засегна.

Тя толкова дълго се взира с подозрение в него, че той накрая вдигна ръце в знак, че се предава.

– Това беше комплимент, кълна се.

– Неохотно даден.

– Съвсем не! – Грегъри я погледна и не можа да сдържи усмивката си.

– Вие ми се присмивате!

– Не – настоя той, но после, естествено, се разсмя. – Извинете. Сега се смея.

– Бихте могли поне да се опитате да бъдете любезен и да кажете, че се смеете заедно с мен.

– Бих могъл. – Той се ухили, а в очите му лумнаха дяволити пламъчета. – Но би било лъжа.

Луси едва не го шляпна по рамото.

– О, вие сте ужасен!

– Като трън в петата за братята ми, уверявам ви.

– Наистина ли? – Луси никога и никому досега не бе била трън в петата, но в този момент подобна перспектива ѝ се стори доста привлекателна. – И защо така?

– О, все същите натяквания. Трябва да улегна, да си намеря цел, да се заловя за нещо полезно.

– Да се ожените?

– И това също.

– Затова ли сте толкова влюбен в Хърмайъни?

Грегъри замълча – само за миг. Но колебанието беше там. Луси го долови.

– Не – отвърна той. – Това е нещо съвсем различно.

– Разбира се – побърза да се съгласи Луси, чувствайки се глупаво, задето бе попитала.

Та той още снощи ѝ бе разказал – за любовта, която те връхлита и просто нямаш избор. Той не искаше Хърмайъни, за да угоди на брат си; искаше Хърмайъни, защото не можеше да не я иска.

И тези мисли я заставиха да се почувства малко по-самотна.

– Ето че стигнахме. – Господин Бриджъртън посочи вратата към салона. Луси дори още не бе осъзнала, че вече са пред къщата.

– Да, разбира се. – Тя погледна към вратата, после към него, чудейки се защо се чувства толкова неловко сега, когато трябваше да се сбогуват. – Благодаря ви за компанията.

– Удоволствието беше изцяло мое.

Луси пристъпи към вратата, после отново се извърна с лице към него.

– О!

Веждите му въпросително се извиха.

– Нещо не е ли наред?

– Не. Но трябва да се извиня… Аз доста ви отклоних от пътя ви. Казахте, че обичате да се разхождате там – по пътеката към езерото, – когато имате нужда да помислите. А така и не стигнахте до целта си.

Той я погледна с любопитство и леко наклони глава настрани. А в очите му – о, ако Луси можеше да опише това, което видя в тях! Защото не го разбра, не разбра как то я накара угрижено да склони глава заедно с неговата, как я застави да почувства, че мигът се разтяга… по-дълго… по-дълго… докато не се превърне във вечност.

– Не искахте ли да останете сам? – тихо попита тя… почти шепнешком.

Господин Бриджъртън бавно поклати глава.

– Исках. – Изрече го така, сякаш току-що му бе хрумнало, като че мисълта, пръкнала се в главата му, бе нова и доста неочаквана. – Исках – повтори младият мъж, – но сега не искам.

Тя го погледна и той също я погледна. И внезапно я осени.

Той не знае защо.

Не знаеше защо вече не желаеше да остане насаме със себе си.

А тя не разбираше защо това беше толкова важно.

ГЛАВА 9

В която нашата история прави рязък обрат.

На следващата вечер щеше да се състои маскеният бал. Събитието обещаваше да бъде грандиозно, не прекалено грандиозно, разбира се – братът на Грегъри, Антъни, нямаше да изтърпи голямо нарушение на спокойния му провинциален живот. Но при все това балът щеше да бъде кулминацията на забавленията в имението. Щяха да присъстват всички гости заедно с още стотина или толкова души – някои от Лондон, а други направо от домовете си в провинцията. Всички спални бяха проветрени и приготвени за обитателите им, но въпреки това доста голям брой гости трябваше да нощуват в съседните имения, а малцината, които нямаха късмет, в близките странноприемници.

Първоначалният замисъл на Кейт беше да устрои фантастичен бал с маски – тя копнееше да се накипри като Медуза (което за никого не бе изненада), – но накрая заряза идеята, след като Антъни я осведоми, че ако продължава да настоява, той сам ще избере костюма си.

Погледът, който ѝ хвърли, очевидно бе достатъчен тя да обяви мигновено отстъпление.

По-късно сподели с Грегъри, че Антъни още не ѝ бил простил, задето миналата година го бе накарала да отиде на маскения бал в семейство Билингтън, издокаран с костюм на Купидон.

– Костюмът е бил прекалено ангелски? – попита Грегъри.

– Да, но откъм положителната страна – настоя Кейт. – Сега вече знам точно как е изглеждал той като бебе. Всъщност много очарователно.

– До този момент – потръпна Грегъри – не осъзнавах точно колко много те обича брат ми.

– Много – усмихна се Кейт и кимна. – Действително много.

И така, бе постигнат компромис. Никакви костюми, само маски. Антъни нямаше нищо против маската, тя щеше да му позволи изцяло да зареже задълженията си на домакин, ако реши (и без това кой щеше да забележи отсъствието му?), а Кейт се зае да сътвори маска като на Медуза, със змии, изскачащи във всички посоки. (Напълно безуспешно.)

По настояване на Кейт Грегъри се появи в балната зала точно в осем и половина и балът бе открит. Това, естествено, означаваше, че единствените присъстващи гости бяха той, брат му и Кейт, но наоколо се суетяха достатъчно слуги, така че помещението не изглеждаше празно. Антъни заяви, че е възхитен от сбирката.

– Така е много по-добре, без цялата тази блъсканица наоколо – щастливо обяви той.

– Откога стана такъв противник на светските събития? – попита Грегъри и грабна висока чаша с искрящо шампанско от подноса на минаващия сервитьор.

– Нищо подобно – сви рамене Антъни. – Просто ми писна да слушам всякакъв род глупости.

– Трудно му е да остарява – потвърди съпругата му.

Дори и коментарът ѝ да го бе обидил, Антъни с нищо не го показа.

– Просто не желая да имам работа с идиоти – каза той на Грегъри и лицето му грейна. – А това намалява наполовина светските ми задължения.

– Какъв е смисълът да имаш титла, ако не можеш да откажеш нечия покана? – насмешливо промърмори Грегъри.

– Наистина – съгласи се Антъни. – Наистина.

Грегъри се извърна към Кейт.

– Нямаш ли доводи против това?

– О, имам много доводи – отвърна снаха му и протегна шия, докато оглеждаше балната зала, за да се увери, че няма възникнали проблеми в последната минута. – Аз винаги имам доводи.

– Вярно е – потвърди Антъни. – Но тя знае кога не може да спечели.

Кейт се извърна към Грегъри, макар че думите ѝ съвсем явно бяха насочени към съпруга ѝ.

– Знам как да избирам битките си.

– Не ѝ обръщай внимание – посъветва го Антъни. – Това е просто нейният начин да признае поражението си.

– И при все това той продължава – каза Кейт, без да се обръща конкретно към никого, – въпреки че знае, че накрая аз винаги побеждавам.

Антъни сви рамене и се усмихна на брат си с нетипична за него смутена усмивка.

– Тя е права, разбира се. – Той допи питието си. – Но няма смисъл да се предаваш без борба.

Грегъри само се усмихна. На този свят не се бяха раждали други толкова влюбени глупаци. Беше приятно да ги наблюдава, макар да изпитваше лека завист.

– Как върви ухажването ти? – поинтересува се снаха му.

Антъни мигом наостри уши.

– Какво ухажване? – попита той и върху лицето му се появи обичайното му изражение всички-да-ми-се– подчиняват-аз-съм-виконт. – Коя е тя?

Грегъри метна раздразнен поглед на Кейт. Той не бе споделил своите чувства с брат си. Не бе сигурен защо; навярно отчасти, защото през последните дни почти не бе виждал Антъни. Но имаше и нещо повече. Това просто не му се струваше нещо, което човек би желал да сподели с брат си. Особено с такъв, който му беше много повече от брат.

Да не споменаваме… Ако не успееше…

Е, той специално не искаше семейството му да знае.

Но той щеше да успее. Защо се съмняваше в себе си? Дори преди, когато госпожица Уотсън все се отнасяше към него като към незначителна досада, той беше сигурен в крайния резултат. Затова нямаше смисъл сега – когато приятелството им разцъфтяваше – той да се съмнява в себе си.

Кейт, напълно предвидимо, подмина без внимание раздразнението на Грегъри.

– Обожавам когато ти не знаеш нещо – заяви тя на съпруга си. – Особено когато аз го знам.

Антъни се извърна към Грегъри.

– Сигурен ли си, че искаш да се ожениш за една от тях?

– Не точно за тази – отвърна Грегъри. – Макар че, предпочитам да е нещо подобно.

Кейт доби обидено изражение, когато я нарекоха „нещо“, но бързо се окопити и се обърна към Антъни с думите:

– Той призна, че е влюбен в… – Размаха едната си ръка във въздуха, сякаш отпъждаше глупава идея. – О, няма значение, мисля, че няма да ти кажа.

Заявлението ѝ будеше подозрение. Тя навярно имаше намерение и занапред да продължи да крие информацията от съпруга си. Грегъри не беше сигурен кое му достави по-голямо удоволствие – че Кейт бе запазила тайната му или това, че Антъни беше озадачен и продължаваше да тъне в неведение.

– Да видим дали ще можеш да отгатнеш – предизвика тя съпруга си с лукава усмивка. – Това може да придаде смисъл на вечерта ти.

Антъни измери брат си със спокоен поглед.

– Коя е?

Грегъри сви рамене. Винаги вземаше страната на Кейт, когато се стигнеше до спор с брат му.

– Аз съм последният човек, който ще лиши вечерта ти от смисъл.

– Самонадеяно кутре – промърмори Антъни и Грегъри разбра, че вечерта започва чудесно.

Гостите започнаха да прииждат и след час балната зала се изпълни с жуженето на гласове и смях. Изглежда, с маските на лицата всички бяха малко по-авантюристично настроени и много скоро разговорите станаха по-неприлични, а шегите – по-цинични.

А смехът… Трудно беше да се намери точната дума, с която да се опише, но беше различен. Във въздуха витаеше нещо повече от веселие. Той бе напоен с нещо като възбуда, като че ли гостите някак си знаеха, че това беше нощта на дързостта.

На свободата.

Защото на сутринта никой нямаше да знае.

Като цяло Грегъри обичаше такива нощи.

Но към девет и половина започна да се обезсърчава. Почти беше сигурен, че госпожица Уотсън не се бе появила. Дори с маска за нея щеше да е невъзможно да скрие самоличността си. Косата ѝ бе прекалено изумителна, като призрачно сияние на светлината на свещите, за да я сбърка човек с някой друг.

От друга страна, лейди Лусинда… За нея нямаше да бъде трудно да се смеси с тълпата. Разбира се, тя имаше много красива коса, светлоруса с меден оттенък, но в нея нямаше нищо неочаквано или уникално. Навярно половината от дамите във висшето общество имаха коси със същия цвят.

Той огледа балната зала. Добре де, не половината. Може би дори не и една четвърт. Обаче не можеше да се каже, че косата ѝ прилича на озарена от лунна светлина като на приятелката ѝ.

Младият мъж се намръщи. Госпожица Уотсън действително вече трябваше да се е появила. Като гостенка в имението на нея не ѝ се налагаше да се оправя с разкаляни пътища, куци коне или с дългата редица чакащи отпред карети. И макар да не вярваше, че тя ще дойде толкова рано като него, все пак не би могла да закъснее с цял час.