Текст книги "На път за олтара"

Автор книги: Джулия Куин

сообщить о нарушении

Текущая страница: 4 (всего у книги 22 страниц)

– Ще бъдете ли така любезен да ѝ сервирате?

Господин Бърбрук кимна и Луси стана.

– Краката ми изтръпнаха и смятам да ги пораздвижа – заяви. – В другия край на поляната има прекрасни цветя. Господин Бриджъртън, запознат ли сте с местната флора?

Грегъри вдигна глава, изненадан от въпроса ѝ.

– Малко – отвърна, но не помръдна от мястото си.

Хърмайъни беше заета да уверява господин Бърбрук, че обожава пай с цариградско грозде, затова Луси се възползва от момента, кимна към цветята и същевременно хвърли на господин Бриджъртън настойчив поглед, обикновено означаващ: „Веднага елате с мен“.

За миг лицето му доби озадачено изражение, но той бързо се съвзе и се изправи на крака.

– Ще ми позволите ли да споделя с вас скромните си познания за природата, лейди Лусинда?

– Това би било прекрасно! – отвърна тя навярно прекалено възторжено.

Хърмайъни се втренчи в нея с явно подозрение. Но Луси знаеше, че тя няма да предложи да се присъедини към тях; ако го стореше, господин Бриджъртън щеше да си помисли, че тя жадува за компанията му.

И така, Хърмайъни щеше да остане с господин Бърбрук и пая. Луси сви рамене. Какво пък, съвсем справедливо.

– Доколкото ми е известно, това там е маргаритка – заговори господин Бриджъртън, докато прекосяваха поляната. – А онова синьо цвете с дългото стъбло… Всъщност нямам представа как се нарича.

– Делфиниум – припряно рече Луси – и трябва да знаете, че не ви извиках, за да си говорим за цветя.

– Заподозрях го.

Тя реши да не обръща внимание на тона му.

– Бих искала да ви дам един съвет.

– Наистина ли – провлачи той, при това интонацията му не бе въпросителна.

– Наистина.

– И какъв е този ваш съвет?

Действително нямаше начин да го каже по-тактично, затова Луси го погледна право в очите и заяви:

– Вие правите всичко погрешно.

– Моля? – сковано процеди той.

Луси с усилие сподави въздишката си. Ето че бе засегнала гордостта му и той със сигурност щеше да стане непоносим.

– Ако искате да покорите сърцето на Хърмайъни – заговори тя, – трябва да направите нещо различно.

Господин Бриджъртън се втренчи в нея с поглед, който можеше да бъде определен като едва ли не пренебрежителен.

– Аз съм напълно способен да ухажвам една дама.

– Сигурна съм, че сте… с другите дами. Но Хърмайъни е различна.

Господин Бриджъртън остана мълчалив и Луси разбра, че върви в правилната посока. Той също смяташе Хърмайъни за различна, иначе не би полагал толкова усилия.

– Всички правят същото, което и вие – обясни Луси и стрелна поглед през рамо, за да се увери, че Хърмайъни и господин Бърбрук нямат намерение да се присъединят към тях. – Всички.

– Един джентълмен обича да го сравняват със стадото – изрече ехидно господин Бриджъртън.

Луси имаше един куп подходящи отговори на това, но реши да не се отклонява от главната тема и продължи:

– Вие не трябва да се държите като останалите. Трябва да се откроите от тях.

– И как предлагате да го направя?

Девойката пое дълбоко дъх. Отговорът ѝ никак нямаше да му хареса.

– Трябва да престанете да бъдете толкова… отдаден. Не се отнасяйте с нея като с принцеса. Всъщност е най-добре няколко дни да я оставите на мира.

Върху лицето му се изписа недоверие.

– И да оставя останалите джентълмени да ѝ се нахвърлят?

– Те и без това ще ѝ се нахвърлят – нехайно отвърна тя. – Нищо не можете да сторите за това.

– Страхотно.

Луси не се обезкуражи, а продължи към целта.

– Ако вие се отдръпнете, Хърмайъни ще изпита любопитство защо сте го направили. – Господин Бриджъртън очевидно продължи да се съмнява, затова тя настоя: – Не се тревожете, тя ще разбере, че се интересувате от нея. За бога, би трябвало да е пълна глупачка, за да не го разбере след днешния ден.

При тези думи господин Бриджъртън се намръщи, а Луси не можеше да повярва, че води толкова откровен разговор с почти непознат мъж. Но отчаяните ситуации изискваха отчаяни мерки… или отчаяни речи.

– Тя ще го разбере, обещавам ви. Хърмайъни е много умна. Макар че, изглежда, не всички го забелязват. Повечето мъже не са способни да видят по-далеч от лицето ѝ.

– Аз бих искал да опозная ума ѝ – тихо промълви той.

Нещо в тона му уцели Луси право в сърцето. Тя вдигна глава, погледна в очите му и изпита странното усещане, че се намира някъде другаде и той също беше там, а светът около тях изчезва.

Той се различаваше от другите джентълмени, които познаваше. Тя не беше сигурна как точно, просто знаеше, че той притежава нещо повече. Нещо особено. Нещо, което я накара да изпита силна болка дълбоко в гърдите.

За миг ѝ се стори, че ще се разплаче.

Но не го направи. Защото наистина не можеше. А и не беше от тези жени. И не желаеше да бъде. ѝ определено нямаше да плаче, когато дори не знаеше причината.

– Лейди Лусинда?

Прекалено дълго бе мълчала. Това беше толкова нетипично за нея и…

– Тя няма да ви позволи – изтърси тя. – Имам предвид, да опознаете ума ѝ. Но можете… – Девойката се прокашля и няколко пъти примигна, за да проясни погледа си, после решително прикова очите си в малката туфа маргаритки, облени от слънчевите лъчи. – Можете да я убедите по друг начин – продължи тя. – Сигурна съм, че можете. Ако проявите търпение. И сте истински.

Той не отвърна веднага. Известно време единствено шепотът на вятъра нарушаваше тишината. Накрая събеседникът ѝ тихо попита:

– Защо ми помагате?

Луси отново го погледна и с облекчение установи, че този път земята остана твърда под краката ѝ. Отново беше себе си – енергична, разумна и практична до краен предел, без никакви глупави фантазии в главата. А той просто беше поредният джентълмен, съревноваващ се за ръката на Хърмайъни.

Всичко беше нормално.

– Или вие, или господин Едмъндс – отвърна Луси.

– Значи така се казва – промърмори той.

– Той е секретар на баща ѝ – обясни Луси. – Не е лош човек и не мисля, че преследва само парите ѝ, но всеки глупак може да види, че вие сте по-добра партия.

Господин Бриджъртън наклони глава настрани.

– Стори ли ми се, или вие току-що нарекохте госпожица Уотсън глупачка?

Луси се извърна към него и го прониза с твърд поглед.

– Никога не подлагайте на съмнение предаността ми към Хърмайъни. Аз не бих могла… – Хвърли бърз поглед към приятелката си, за да се увери, че тя не гледа към тях, и снижи глас: – Не бих могла да я обичам по-силно дори ако беше моя родна сестра.

За негова чест, господин Бриджъртън почтително се поклони и рече:

– Обидих ви. Моля да ме извините.

Луси мъчително преглътна и кимна, приемайки думите му. Той имаше такъв вид, все едно действително го мислеше, и това постепенно я успокои.

– Хърмайъни означава много за мен – призна тя и се замисли за всички училищни ваканции, които бе прекарала със семейство Уотсън, за самотните посещения у дома. Нейните ваканции сякаш никога не съвпадаха с тези на брат ѝ, а Фенсуърт Аби беше студено и мрачно място само в компанията на чичо ѝ.

Робърт Абърнати винаги бе изпълнявал задълженията си към своите двама повереници, но винаги оставаше студен и недружелюбен. Пребиваването ѝ у дома означаваше дълги самотни разходки, безкрайно четене на книги в самота, самотни закуски, обеди и вечери, тъй като чичо ѝ Робърт никога не прояви желание да седне на масата с нея. Когато ѝ съобщи, че ще учи в училището на госпожица Мос, Луси изпита желание да се хвърли на врата му, да го прегърне и да изкрещи: „Благодаря ти, благодаря ти, благодаря ти!“

Само че дотогава тя никога не го бе прегръщала, не и през седемте години, през които беше неин настойник. Освен това той седеше зад бюрото си и вече се бе съсредоточил върху документите, пръснати пред него, давайки ѝ да разбере, че е свободна и може да си върви.

Когато пристигна в училището, Луси с ентусиазъм се хвърли в новия си живот. Обожаваше всяка една минута. Толкова беше прекрасно да има хора, с които да говори. Брат ѝ Ричард бе заминал за Итън на десет години, още преди баща ѝ да умре, а тя близо десет години бе обикаляла из коридорите на Фенсуърт Аби, придружавана единствено от гувернантката.

В училище хората я харесаха. И това беше най-хубавото от всичко. У дома тя беше само допълнение, но в училището за изискани млади дами на госпожица Мос другите ученички търсеха компанията ѝ. Задаваха ѝ въпроси и с нетърпение очакваха отговора ѝ. Луси може и да не беше най-популярното момиче, но имаше чувство за принадлежност, за значимост.

През първата година от обучението им двете с Хърмайъни бяха настанени в една стая и приятелството им беше почти мигновено. До вечерта на онзи първи ден двете се смееха и бъбреха, сякаш се бяха познавали през целия си живот.

Хърмайъни я караше да се чувства… някак си по-добра. Не само приятелството им, а съзнанието, че са приятелки. Луси обичаше да бъде нечия най-добра приятелка. И разбира се, ѝ харесваше да има своя най-добра приятелка, но най-много я радваше мисълта, че на този свят има човек, който я смяташе за най-добрата. Това я караше да се чувства уверено.

Успокояващо.

Всъщност точно така го бе описал господин Бриджъртън, когато разказваше за семейството си.

Луси знаеше, че може да разчита на Хърмайъни. А Хърмайъни знаеше същото за нея. И Луси се съмняваше, че на този свят има още някого, за когото би могла да каже същото. Навярно брат ѝ. Ричард щеше винаги да ѝ се притече на помощ, ако се нуждаеше, но напоследък двамата се виждаха толкова рядко. Жалко наистина. Като малки деца бяха много близки. Затворени във Фенсуърт Аби, те рядко имаха с кого да си играят освен един с друг. За щастие, през по-голяма част от времето се разбираха и рядко се караха.

Девойката се застави да се върне в настоящето и погледна господин Бриджъртън. Той все още стоеше мълчаливо и я гледаше с изражение на учтиво любопитство. Луси бе обзета от странното усещане, че ако му разкаже всичко – за Хърмайъни, за брат си Ричард, за Фенсуърт Аби и колко прекрасно е било да отиде в училището…

Той щеше да разбере. На пръв поглед може и да изглеждаше невъзможно, защото той бе отраснал в толкова голямо и задружно семейство. Навярно не знаеше какво означава да си самотен, да искаш да кажеш нещо, но да няма на кого. Но някак си – по очите му, които внезапно станаха по-зелени, осъзна тя, и толкова съсредоточени върху лицето й…

Тя преглътна. За бога, какво ставаше с нея, че не можеше да довърши собствените си мисли?

– Аз само искам Хърмайъни да е щастлива – успя да пророни. – Надявам се, че го разбирате.

Той кимна, после насочи поглед към останалите участници в пикника.

– Ще се присъединим ли към тях? – предложи и тъжно се усмихна. – Струва ми се, че господин Бърбрук успя да нахрани госпожица Уотсън с три парчета пай.

Луси почувства как в гърдите ѝ се надига смях.

– О, боже!

– Трябва да се върнем заради здравето ѝ, ако не заради нещо друго – добави той с очарователно безстрастен тон.

– Ще помислите ли върху това, което ви казах? – попита Луси, слагайки ръка върху лакътя му.

– Ще помисля – кимна той.

Тя малко по-силно стисна ръката му.

– Права съм за това. Уверявам ви, че не греша. Никой не познава Хърмайъни по-добре от мен. И никой толкова дълго не е наблюдавал как всички онези джентълмени се опитват безуспешно да спечелят благосклонността ѝ.

Господин Бриджъртън извърна глава и погледите им се срещнаха. За миг двамата останаха напълно неподвижни и Луси се досети, че той я преценява, при това го правеше по такъв начин, че тя би трябвало да се почувства неловко.

Но не се почувства. И това бе най-странното нещо. Той се взираше в нея, все едно можеше да надникне в самата ѝ душа, но тя не изпита ни най-малко неудобство. Тъкмо напротив, колкото и да бе странно, ѝ беше… приятно.

– За мен ще бъде чест да приема съвета ви за госпожица Уотсън – заяви той и се обърна, за да поемат към мястото на пикника. – И ви благодаря, задето ми предлагате помощта си, за да я спечеля.

– Б-благодаря – заекна Луси, защото нали точно това бе намерението ѝ?

Но в този момент осъзна, че вече не се чувства толкова спокойно и приятно.

* * *

Грегъри спази съвсем точно насоките на лейди Лусинда. Същата вечер той не отиде при госпожица Уотсън, когато гостите се събраха преди вечеря в салона. Когато се преместиха в трапезарията, той не направи опит да наруши светския порядък и да си смени мястото така, че да седне до нея. А когато джентълмените изпиха портвайна си и се присъединиха към дамите в музикалния салон, за да послушат солово изпълнение на пианото, той седна на задния ред, въпреки че госпожица Уотсън и Луси стояха сами и щеше да бъде лесно – и дори очаквано – да се спре и за кратко да си побъбри с тях.

Но не, той твърдо се придържаше към тази навярно неразумна тактика, затова решително се отправи към дъното на салона. Видя как госпожица Уотсън си намери място през три редици пред него, а после се настани удобно на стола си и най-накрая си позволи да се полюбува на тила ѝ.

Което щеше да бъде доста увлекателно занимание, ако можеше да мисли за нещо друго освен за пълната ѝ липса на интерес. Към него.

Честно казано, дори да му пораснеха две глави и опашка, едва ли щеше да бъде удостоен с нещо повече от любезната полуусмивка, с която тя изглежда даряваше всички. Най-много.

А Грегъри не бе свикнал да получава такава реакция от жените. Не очакваше всички да припадат по него, но когато полагаше усилия, обикновено се радваше на много по-добри резултати от настоящия.

А и беше дяволски дразнещо.

И така, той наблюдаваше двете девойки, изгаряйки от желание те да се обърнат, да се размърдат на столовете или по някакъв начин да дадат знак, че са усетили присъствието му. Накрая, след три концерта и една фуга, лейди Лусинда бавно извърна глава.

Грегъри с лекота прочете мислите ѝ.

Бавно, бавно, престори се, че поглеждаш към вратата, за да видиш дали някой влиза. Бързо стрелни поглед към господин Бриджъртън…

Той вдигна чашата си в знак на поздрав.

Тя ахна – поне той се надяваше да го е сторила – и бързо се обърна.

Грегъри се усмихна. Навярно не би трябвало толкова да се радва на неудобството ѝ, но честно, това беше единственият интересен момент за цялата вечер.

Колкото до госпожица Уотсън… дори и да бе почувствала жаркия му поглед, с нищо не се издаде. На Грегъри му се щеше да мисли, че тя прекалено старателно го пренебрегва – това поне би било свидетелство, че знае за присъствието му. Но докато наблюдаваше как погледът ѝ разсеяно се плъзга из помещението, как често накланя глава, за да прошепне нещо на ухото на лейди Лусинда, му стана болезнено ясно, че изобщо не го пренебрегваше. Ако беше така, това би означавало, че го е забелязала.

Което тя очевидно не бе сторила.

Грегъри стисна зъби. Макар нито за миг да не се бе усъмнил в добрите намерения на лейди Лусинда, съветът, който му бе дала, очевидно се бе оказал yжàceн. И тъй като до заминаването на гостите оставаха само пет дни, той бе пропилял ценно време.

– Изглеждаш отегчен.

Грегъри се обърна. На стола до него се бе настанила снаха му и говореше с тих глас, за да не пречи на представлението.

– Съкрушителен удар по репутацията ми на добра домакиня – сухо добави Кейт.

– Съвсем не – промърмори Грегъри. – Ти, както винаги, си великолепна.

Кейт насочи поглед напред и помълча няколко секунди, преди да каже:

– Тя е много красива.

Грегъри не си даде труд да се преструва, че не е разбрал кого имаше предвид. Кейт беше прекалено умна за това. Но това не означаваше, че има намерение да продължава този разговор.

– Красива е – отвърна, вперил поглед напред.

– Подозирам – продължи Кейт, – че сърцето ѝ вече принадлежи на някого. Тя не поощрява ничии ухажвания и джентълмените вече се умориха от това.

Грегъри почувства как челюстта му се стяга.

– Чух – не мирясваше Кейт, макар да разбираше, че дразни Грегъри, но това не я възпря, – че същото е било през цялата пролет. Момичето не дава никакви признаци, че желае да си намери съпруг.

– Тя е влюбена в секретаря на баща си – осведоми я Грегъри. Действително какъв смисъл имаше да го пази в тайна? Кейт щеше да намери начин да разбере всичко. А и навярно би могла да му помогне.

– Наистина ли? – Гласът ѝ прозвуча малко по-високо и тя бе принудена шепнешком да се извини на гостите. – Наистина ли? – повтори, значително по-тихо. – А ти как разбра?

Грегъри отвори уста, за да отговори, но Кейт го изпревари, отговаряйки на собствения си въпрос:

– Ах, разбира се, лейди Лусинда. Тя би трябвало да знае всичко.

– Всичко – сухо потвърди зет ѝ.

Кейт няколко минути обмисля тази новина, после изтъкна очевидното:

– Родителите ѝ не може да са доволни.

– Не знам дали им е известно.

– О, боже! – Съдейки по възгласа ѝ Кейт бе впечатлена от тази сочна клюка и Грегъри се извърна, за да я погледне. И наистина очите ѝ бяха широко отворени и блестяха като звезди.

– Опитай се да се сдържаш – посъветва я той.

– Но това е най-вълнуващата новина, която съм чувала през цялата пролет!

Грегъри сурово я изгледа.

– Трябва да си намериш хоби.

– О, Грегъри – рече Кейт и лекичко го сръга в ребрата, – не позволявай на любовта да те превърне в надут досадник. По природа си прекалено забавен и жизнерадостен. Родителите ѝ никога няма да ѝ позволят да се омъжи за секретаря, а тя не е от тези, които ще избягат с любимия. Ти трябва само да почакаш тя да се осъзнае.

Грегъри раздразнено въздъхна.

Кейт утешително го потупа по ръката.

– Знам, знам, ти искаш всичко да стане на секундата. Такива като теб не са от търпеливите.

– Такива като мен?

Тя отново го перна леко по ръката, очевидно смятайки това за достатъчен отговор.

– Честно, Грегъри – добави тя, – това е за добро.

– Че тя е влюбена в някой друг?

– Престани да драматизираш. Искам да кажа, че така ще имаш време, за да се убедиш в силата на чувствата си към нея.

Грегъри се замисли как дъхът му засядаше в гърдите всеки път щом я видеше, сякаш бяха забили юмрук в корема му. Господи, особено щом зърнеше тила ѝ, колкото и да бе странно. Не проумяваше защо му е нужно време за размисъл. Точно така винаги си бе представял любовта. Огромна, внезапна и изключително вдъхновяваща.

И в същото време някак си съкрушителна.

– Бях изненадана, че ти не помоли да те настаня до нея на вечерята – промърмори Кейт.

Грегъри метна сърдит поглед към тила на лейди Лусинда.

– Ако искаш, мога да го уредя за утре – предложи Кейт.

– Направи го.

Кейт кимна.

– Да, аз… О, добре. Концертът свърши. А сега прояви внимание и бъди любезен.

Двамата с Кейт станаха, за да аплодират изпълнителя.

– Някога случвало ли ти се е да изслушаш поне един концерт, без да бъбриш? – попита той, продължавайки да гледа напред.

– Изпитвам странна неприязън към концертите – призна тя, но после устните ѝ се извиха в малка дяволита усмивка. – Както и някаква носталгична нежност.

– Наистина ли? – Сега той бе заинтригуван.

– Не разкривам някаква тайна, разбира се – промърмори тя, като упорито отказваше да го погледне, – но действително ти някога виждал ли си ме да се появявам в операта?

Грегъри усети как веждите му се извиват нагоре. Явно в миналото на брат му е имало някаква оперна певица. Между другото, къде беше брат му? Антъни изглежда бе развил забележителен талант да избягва повечето светски задължения като домакин на дома. Грегъри го бе видял само два пъти, ако не се брои разговора предишна вечер, когато пристигна.

– Къде е нашият блестящ лорд Бриджъртън? – попита той.

– О, някъде тук. Не знам. Но ще се намерим в края на деня, това е най-важното. – Кейт се извърна към него със забележително ведра усмивка. Дразнещо ведра. – Трябва да обърна внимание на гостите – заяви и продължи да се усмихва така, сякаш нямаше никакви грижи на света. – Забавлявай се. – И си тръгна.

Грегъри остана да обикаля салона, разговаряйки с познати, докато тайно наблюдаваше госпожица Уотсън. Тя бъбреше с двама млади джентълмени – дразнещи глупаци и двамата, – докато лейди Лусинда любезно стоеше настрани. И макар да нямаше признаци, че госпожица Уотсън флиртува с тях, тя определено им отделяше много повече внимание, отколкото той бе получил тази вечер.

А лейди Лусинда се усмихваше мило.

Грегъри замислено присви очи. Дали не го бе подвела? Не, не приличаше на измамница. Но пък и двамата се бяха срещнали преди по-малко от двайсет и четири часа. Колко добре я познаваше? Тя би могла да има скрит мотив. И може да е талантлива актриса и под невинната ѝ външност да се крият мрачни, мистериозни тайни…

О, по дяволите! Полудяваше. Беше готов да заложи и последното си пени, че лейди Лусинда не може да излъже дори животът ѝ да зависеше от това. Тя беше слънчев и открит човек и определено не криеше мистериозни тайни. Наистина му желаеше доброто, в това бе напълно сигурен.

Но съветът ѝ не струваше.

Той улови погледа ѝ. Стори му се, че по лицето ѝ се мярна извинително изражение и тя дори леко сви рамене.

Сви рамене? Какво, дявол да го вземе, означаваше това?

Той пристъпи напред.

После спря.

Не.

Да.

Не.

Може би?

Проклятие! Не знаеше какво да прави. Изключително странно и неприятно усещане.

Отново погледна лейди Лусинда. Изражението му съвсем не бе мило и доброжелателно. Ама наистина всичко това беше по нейна вина!

Естествено, сега тя не го гледаше.

Грегъри продължи да я пронизва с поглед.

Тя се обърна. Очите ѝ се разшириха. Разтревожено, злорадо си помисли Грегъри.

Добре. Това вече беше нещо. Щом той не можеше да бъде ощастливен от взора на госпожица Уотсън, то поне можеше да накара лейди Лусинда да почувства тегобата на неговия.

Честно, имаше случаи, когато трябваше да се забрави за всякакво зряло поведение и такт.

Застанал недалеч от стената, Грегъри най-после започна да се наслаждава на вечерта. Имаше нещо извратено забавно да си представя лейди Лусинда като малко беззащитно зайче, което не знае кога ще настъпи неизбежният му край.

Не, разбира се, Грегъри не смяташе да влиза в ролята на ловеца. С ужасяващо неточната си стрелба той не можеше да уцели нищо, което се движи, така че беше дяволски добре, че не му се налагаше да отстрелва храната си.

Но можеше да си се представи като лисица.

Грегъри се усмихна и за пръв път тази вечер усмивката му бе искрена.

В този миг разбра, че съдбата бе на негова страна, защото забеляза как лейди Лусинда се извини и се измъкна през вратата на музикалния салон, навярно за да се погрижи за естествените си нужди. Тъй като Грегъри стоеше в другия край на залата, никой не забеляза кога излезе през страничната врата.

А когато лейди Лусинда мина покрай вратата на библиотеката, той успя да улови ръката ѝ и тихомълком да я вкара вътре.

ГЛАВА 5

В която нашият герой и нашата героиня водят

много интригуващ разговор.

В един миг Луси вървеше по коридора, сбърчила нос, докато се опитваше да си спомни къде беше най-близката тоалетна, а в следващия полетя във въздуха или най-малкото се препъна в краката си и с все сила се блъсна в определено голямо, определено топло и определено човешко тяло.

– Не викайте – разнесе познат се глас.

– Господин Бриджъртън?

Господи, това действително беше странно! Луси не беше съвсем сигурна дали да се плаши, или не.

– Трябва да поговорим – заяви той и пусна ръката ѝ. Но заключи вратата и пъхна ключа в джоба си.

– Сега? – изуми се девойката. Очите ѝ привикнаха с полумрака на стаята и тя осъзна, че се намират в библиотеката. – Тук? – А накрая най-уместният въпрос изскочи в ума й: – Сами?

Той се намръщи.

– Няма да ви се нахвърля, ако това ви тревожи.

Луси стисна зъби. Не беше помислила, че той би го сторил, но обещанието му да се държи прилично прозвуча по-скоро като обида.

– Е, в такъв случай за какво е всичко това? – сърдито попита тя. – Ако ме заловят тук, във вашата компания, ще възникнат големи неприятности. Както знаете, аз съм практически сгодена.

– Знам – отвърна господин Бриджъртън. С онзи тон. Сякаш до втръсване му го бе повтаряла, макар Луси много добре да помнеше, че го бе споменала само веднъж. Или може би два пъти.

– Е, сгодена съм – измърмори тя, с пълното съзнание, че може да измисли остроумен отговор чак след два часа.

– Какво става? – сърдито попита той.

– Какво имате предвид? – на свой ред попита Луси, макар отлично да разбираше за какво говореше той.

– Госпожица Уотсън – изръмжа господин Бриджъртън.

– Хърмайъни? – Сякаш имаше друга госпожица Уотсън. Но трябваше да спечели малко време.

– Вашият съвет – господин Бриджъртън я прониза с поглед – беше пълна глупост.

Той беше прав, разбира се, но тя се бе надявала, че може да не го е забелязал.

– Добре – пророни Луси, докато предпазливо го наблюдаваше как скръсти ръце.

Жестът не беше от най-предразполагащите, но трябваше да признае, че много добре му се удаде. Тя бе чувала, че господин Бриджъртън се слави като забавен човек, с добродушен и весел нрав, качества, които в момента определено отсъстваха, но поне не беше ядосан. Луси предполагаше, че не само жените се чувстваха малко недоволни, ако в перспектива ги очаква несподелена любов.

А докато поглеждаше нерешително към красивото му лице, ѝ хрумна, че той навярно нямаше много опит с несподелената любов. Действително, коя жена би казала „не“ на този джентълмен?

Освен Хърмайъни. Но тя бе казала „не“ на всички. Той не биваше да го приема лично.

– Лейди Лусинда? – провлачено я извика господин Бриджъртън, докато чакаше отговора ѝ.

– Разбира се – заусуква го тя. Щеше ѝ се той да не изглеждаше толкова голям в затворената стая. – Добре. Добре.

Той повдигна вежда.

– Добре?

Девойката мъчително преглътна. В тона му прозвуча бащинско снизхождение, сякаш тя донякъде го забавляваше, но не заслужаваше особено внимание. Луси много добре познаваше този тон. Беше любим на по-големите братя, когато го използваха към по-малките си сестри. И на приятелите им, които можеха да доведат у дома за училищните ваканции.

Мразеше този тон.

Но направи усилие и продължи:

– Съгласна съм, че моят план не се оказа най-добрият начин на действие, но честно казано, не съм сигурна дали нещо друго би могло да ви помогне.

Очевидно не това желаеше да чуе господин Бриджъртън. Тя прочисти гърлото си. Два пъти. И после още веднъж.

– Много съжалявам – додаде, защото действително се чувстваше зле и от опит знаеше, че извиненията спасяваха винаги, когато не знаеш какво да кажеш. – Но аз действително мислех…

– Вие ми казахте – прекъсна я той, – че ако пренебрегвам госпожица Уотсън…

– Не съм ви казала да я пренебрегвате!

– Определено ми го казахте.

– Не, не, не съм. Казах ви малко да се отдръпнете. Да се опитате да не показвате толкова очевидно увлечението си.

Не беше точната дума, но Луси наистина не я бе грижа.

– Много добре – процеди господин Бриджъртън и тонът му от снизходителен стана откровено покровителствен. – Ако не трябваше да я пренебрегвам, какво конкретно според вас трябваше да направя?

– Ами…

Луси се почеса по тила, който я засърбя, сякаш внезапно се бе изприщила с най-ужасния обрив. Или може би бяха просто нерви. Би предпочела да се е изприщила.

– Никак не ѝ се нравеше гадното усещане, започващо да се разпростира в стомаха ѝ, докато се опитваше да измисли разумен отговор.

– С изключение на това, което вече направих – уточни провалилият се ухажор.

– Не съм сигурна – смънка Луси. – Аз нямам голям опит в подобни дела.

– О, сега ли ми го казвате!

– Ами, струваше си да се опита – не му остана длъжна тя. – Бог е свидетел, че вие със сигурност не постигахте успех.

Устните на господин Бриджъртън се стиснаха в тънка линия. Луси се досети, че го е засегнала, и си позволи малка, доволна усмивка. Обикновено не обичаше да злорадства, но днешният случай беше особен и тя не можеше да си откаже удоволствието да се поздрави.

– Много добре – сковано процеди той и макар тя да предпочиташе той да се извини и да каже – съвсем ясно, – че тя е била права, а той е сгрешил, Луси предполагаше, че в някои среди „много добре“ може да мине като признание за грешка.

А съдейки по лицето му, това беше единственото извинение, което щеше да получи.

Луси царствено кимна. Това, изглежда, беше най-добрият начин на действие. Ако се държи като кралица, вероятно щяха да започнат да се отнасят към нея като към такава.

– Имате ли други блестящи идеи?

Или пък няма.

– Ами – поде Луси, преструвайки се, че господин Бриджъртън действително се интересува от отговора, а не бе задал въпроса само за да я уязви, – мисля, че проблемът не е в това какво трябва да се направи, а защо не постигнахте успех.

Той недоумяващо примигна.

– Досега никой не се е отказвал от Хърмайъни – поясни Луси с нотка на нетърпение. Не обичаше хората, които не я разбираха мигновено. – Нейното безразличие само заставяше мъжете да удвоят усилията си. А това действително е засрамващо.

Лицето на господин Бриджъртън доби обидено изражение.

– Моля?

– Нямам предвид вас – побърза да го увери Луси.

– Това е огромно облекчение за мен.

Луси би трябвало да се засегне от сарказма му, но чувството му за хумор толкова приличаше на нейното, че тя неволно изпита удоволствие от размяната на реплики.

– Както вече казах – продължи, защото никога не обичаше да се отклонява от основната тема, – досега никой, изглежда, не се е признавал за победен и не е насочвал вниманието си към по-достижима дама. След като мъжете разберат, че всички останали се домогват до нея, те, изглежда, подлудяват. Сякаш тя е някаква награда, която трябва да бъде спечелена.

– Не и за мен – тихо рече господин Бриджъртън.

Тя се взря в лицето му и тутакси осъзна, че беше искрен, и за него Хърмайъни наистина беше повече от награда. Той действително имаше чувства към нея. Луси не бе сигурна защо или как се бе случило, тъй като той едва познаваше приятелката ѝ. А Хърмайъни не беше много открита в разговорите си, нито пък някога бе общувала свободно с джентълмен, който я ухажваше. Но за господин Бриджъртън беше важен духовният свят на жената, а не само съвършеното лице. Или поне той така си мислеше.

Тя бавно кимна, докато осмисляше всичко това.

– Аз смятах, че ако някой действително престане да я обсипва с внимание, това навярно ще я заинтригува. Не че – побърза да го увери тя – Хърмайъни приема за даденост вниманието на джентълмените. Тъкмо обратното. Всъщност в по-голямата си част за нея това е досадна неприятност.

– Ласкателството ви не познава граници. – Но той се усмихваше съвсем леко, докато го изричаше.

– Никога не съм била умела ласкателка – призна тя.

– Очевидно не.

Луси се подсмихна накриво. Той не искаше да я обиди и тя нямаше да приеме думите му като обида.

– Тя ще се осъзнае.

– Мислите ли?

– Да. Длъжна е да го стори. Хърмайъни е романтичка, но разбира как е устроен светът. Дълбоко в душата си тя знае, че не може да се омъжи за господин Едмъндс. Това е просто невъзможно. Родителите ѝ ще се отрекат от нея или поне ще я заплашат, че ще го направят, а тя не е от тези, които са готови да рискуват.