Текст книги "На път за олтара"

Автор книги: Джулия Куин

сообщить о нарушении

Текущая страница: 19 (всего у книги 22 страниц)

– Но това е тоалетна!

– На третия етаж – услужливо уточни той. – Ще минат часове, преди някой да те намери тук.

Луси стисна зъби, отчаяно опитвайки се да овладее яростта, надигаща се в гърдите ѝ.

Той бе завързал ръцете ѝ. Зад гърба.

Господи, не смяташе, че може да е толкова бясна на някого.

Не беше само емоционална реакция – гневът буквално бликаше от нея. Цялото ѝ тяло бе изтръпнало и пламтеше. Знаеше, че няма полза, но разтърси завързаните си за тръбата ръце, скръцна със зъби и сърдито изръмжа, когато единственият резултат беше глухо изтропване.

– Моля те, не се опитвай да се освободиш – рече той и я целуна по темето. – Само ще се умориш и ще си разраниш ръцете. – Вдигна глава и внимателно огледа тръбите. – Или ще счупиш тръбата и последствията няма да бъдат много приятни.

– Грегъри, трябва да ме освободиш.

Той се наведе, така че лицата им да бъдат на едно ниво.

– Не мога – отвърна. – Не и докато все още има шанс да бъдем заедно.

– Моля те – замоли се Луси, – това е лудост. Трябва да ме върнеш. Ще бъда погубена.

– Аз ще се оженя за теб – увери я той.

– Аз вече съм омъжена.

– Не съвсем – злорадо се ухили той.

– Но аз дадох клетва!

– Обаче бракът не е консумиран. Все още може да бъде анулиран.

– Не става въпрос за това! – извика тя и отчаяно се изви, напразно опитвайки се да се освободи. Грегъри се изправи и се запъти към вратата. – Ти не познаваш ситуацията и поставяш собствените си нужди и желания над щастието на всички останали!

Тези думи го накараха да спре. Ръцете му бяха върху дръжката на вратата, но той се извърна. Изражението в очите му едва не разби сърцето ѝ.

– Ти щастлива ли си? – попита той. Тихо и с толкова любов, че Луси едва не се разплака.

– Не – прошепна тя, – но…

– Никога не бях виждал толкова тъжна булка.

Тя изтощено затвори очи. Той бе казал същото, което и Хърмайъни, и тя знаеше, че бе истина. Дори и сега само като го погледна, въпреки болките в раменете сърцето ѝ започна учестено да бие.

Тя го обичаше.

Винаги щеше да го обича.

И в същото време го ненавиждаше, задето я бе накарал да пожелае това, което не можеше да има. Ненавиждаше го, задето любовта му към нея беше толкова силна, че беше готов да рискува всичко, за да бъдат заедно. А най-вече го ненавиждаше, задето я бе превърнал в средство, което щеше да разруши семейството ѝ.

Преди да срещне Грегъри, Хърмайъни и Ричард бяха единствените двама души на тази земя, на които истински държеше. А сега те щяха да бъдат съсипани, очакваха ги много по-голямо страдание и нещастие, отколкото животът с Хейзълби би ѝ донесъл.

Грегъри мислеше, че щяха да бъдат нужни няколко часа, за да я открият тук, ала той грешеше. Никой нямаше да я намери с дни. Дори не помнеше кога за последен път някой се бе качвал тук. Това беше тоалетната на бавачката, но във Фенсуърт Хаус от много години не живееше бавачка.

Когато забележат отсъствието ѝ, първо ще я потърсят в спалнята ѝ. После съвсем логично ще проверят библиотеката, салона, тоалетната, която ползваха много по-често, отколкото веднъж на пет години…

И когато никъде не я откриеха, щяха да предположат, че е избягала. А след това, което се случи в църквата, всички щяха да решат, че не е тръгнала сама.

И тя ще бъде опозорена. Както и всички останали.

– Не става въпрос за моето щастие – заговори накрая Луси с тих и треперещ глас. – Грегъри, умолявам те, не прави това. Не се отнася само за мен. Моето семейство… Ние ще бъдем съсипани. Всички ние.

Той се върна при нея и седна на пода.

– Разкажи ми – помоли.

И тя го направи. В противен случай той нямаше да се откаже, бе сигурна в това.

Разказа му всичко. За баща си, за писмените доказателства за предателството му. Разказа му за изнудването. Разказа му, че била последната вноска по плащането и единственото средство, което ще помогне на брат ѝ да запази титлата си.

Докато говореше, Луси гледаше право пред себе си и Грегъри ѝ бе благодарен за това. Защото разказът ѝ го потресе до глъбините на душата му.

През целия ден Грегъри се бе опитвал да отгатне каква ужасна тайна бе принудила Луси да се омъжи за Хейзълби. Два пъти бе прекосил Лондон – първо, докато тичаше към църквата, а след това, докато идваше към Фенсуърт Хаус. Бе имал достатъчно време, за да мисли и гадае. Но никога – нито веднъж – не му бе хрумнало нещо подобно.

– Сега разбираш – каза Луси, – че не става дума за нещо толкова обичайно като незаконно дете или пикантно като извънбрачна връзка. Моят баща – граф от кралството – е извършил предателство. Предателство. – След тези думи Луси се разсмя. Разсмя се.

Така, както се смееха хората, когато искаха да заплачат.

– Това е отвратително – завърши тя с тих и примирен глас. – И няма измъкване.

Извърна се към Грегъри за отговор, но той нямаше такъв.

Предателство. Мили боже, той не би могъл да измисли нещо по-лошо. Имаше много прегрешения – много, много прегрешения, – заради които човек можеше да бъде прокуден от обществото, но нищо не беше толкова непростимо като предателството. В Британия нямаше семейство, което да не бе изгубило свой близък във войната с Наполеон. Раните все още бяха пресни, а дори и да не бяха…

Това беше предателство.

Един джентълмен не се отричаше от родината си.

Това бе вкоренено в душата на всеки човек в Британия.

Ако се узнаеше истината за бащата на Луси, графство Фенсуърт щеше да престане да съществува. Братът на Луси щеше да бъде лишен от титлата си. Двамата с Хърмайъни щяха да бъдат принудени да емигрират.

А Луси щеше…

Е, Луси навярно щеше да преживее скандала, особено, ако стане Бриджъртън, но никога нямаше да си го прости. В това Грегъри не се съмняваше.

И той най-после разбра.

Погледна я. Тя беше бледа и изпита, а ръцете и – здраво стиснати в юмруци.

– Семейството ми винаги е било порядъчно и достойно – рече тя с пресекващ от емоции глас. – Абърнати винаги са били лоялни към короната още от първия граф, който е получил титлата през петнайсети век. А моят баща е опозорил всички ни. Не мога да позволя това да се разкрие. Не мога. – Преглътна с усилие и тъжно добави: – Да можеше да видиш лицето си. Дори ти не ме искаш сега.

– Не! – яростно възрази Грегъри. – Не! Това не е вярно! Това никога няма да се случи. – Той взе ръцете ѝ, задържа ги в своите, любувайки се на изящната им форма, на нежните пръсти и топлината на кожата ѝ. – Прости ми. Трябваше по-бързо да се съвзема. Просто не съм и помислял за предателство.

Тя поклати глава.

– Как би могъл?

– Това, което баща ти е направил… Това е осъдително. Това е… – Младият мъж изруга под нос. – Ще бъда откровен с теб. То ме отвращава. Но ти – ти, Луси – си невинна. Ти не си направила нищо лошо и не бива да плащаш за греховете му.

– Нито брат ми – тихо промълви тя, – но ако не доведа докрай брака си с Хейзълби, Ричард ще…

– Шшт. – Грегъри притисна пръсти към устните ѝ. – Чуй ме. Аз те обичам.

Очите ѝ се напълниха със сълзи.

– Обичам те – повтори той. – Нищо на този свят или на другия не може да ме застави да те разлюбя.

– Ти обичаше и Хърмайъни – прошепна тя.

– Не – възрази той и почти се усмихна при мисълта колко глупаво му изглеждаше сега това. – Аз чаках толкова дълго да се влюбя, че жадувах за самата любов повече, отколкото за конкретна жена. Никога не съм обичал Хърмайъни, само представата за нея. Но с теб… Това е различно, Луси. Това е по-дълбоко. Това е… това е…

Отчаяно се опитваше да намери точните думи, но не успяваше. Просто не съществуваха думи, с които да обясни онова, което изпитваше към нея.

– Става дума за мен – накрая рече той, ужасен колко грубо прозвуча. – Без теб аз… аз съм…

– Грегъри – прошепна тя, – не е нужно да…

– Аз съм нищо – прекъсна я той, защото не искаше да ѝ позволи да му каже, че не е длъжен да обяснява. – Без теб аз съм нищо.

Тя се усмихна. Беше тъжна усмивка, но бе истинска и той имаше чувството, че цял живот бе чакал тази усмивка.

– Това не е вярно – рече тя. – Знаеш, че не е.

Той поклати глава.

– Може би е преувеличено, но е истина, ти ме правиш по-добър човек, Луси. Караш ме да желая, да се надявам, да мечтая и да се стремя да постигна мечтите си.

По страните ѝ потекоха сълзи.

Грегъри ги изтри с палците си.

– Ти си най-прекрасният човек, когото познавам – заяви той. – Най-благородният и достоен човек, когото някога съм срещал. Ти ме караш да се смея. Да мисля. И аз… – той пое дълбоко дъх. – Аз те обичам. – И отново: – Аз те обичам. – И отново: – Аз те обичам. – Поклати безпомощно глава. – Обичам те.

Луси се извъртя и извърна глава, така че ръцете му да се плъзнат от лицето и раменете ѝ и накрая тя напълно се освободи от тях. Грегъри не виждаше лицето ѝ, но чуваше накъсаното ѝ дишане и тихите хлипове.

– Обичам те – пророни тя накрая, все още без да го поглежда. – Знаеш, че те обичам. Няма да унижа двама ни с лъжа. И ако ставаше дума само за мен, аз бих направила всичко – всичко – заради тази любов. Нямаше да се изплаша нито от бедността, нито от позора. Бих заминала за Америка или в най-дивите дебри на Африка, ако това е единственият начин да бъда с теб. – Тя тежко въздъхна. – Но не мога да бъда толкова егоистична и да погубя двама души, които винаги искрено са ме обичали.

– Луси… – Нямаше представа какво искаше да ѝ каже, просто не искаше тя да довърши. Знаеше, че не иска да чуе това, което щеше да му каже.

Но тя го прекъсна.

– Недей, Грегъри. Моля те. Прости ми. Не мога да го направя и ако ме обичаш, както твърдиш, ще ме отведеш обратно долу, преди лорд Давънпорт да открие, че ме няма.

Грегъри стисна ръцете си в юмруци, после ги разтвори. Знаеше какво трябва да направи. Трябваше да я освободи, да я остави да се върне при гостите. Трябваше да се измъкне от къщата през слугинския вход и никога повече да не я доближава.

Тя бе обещала да обича, почита и да се подчинява на друг мъж. Длъжна бе да се отрече от всичко друго.

И най-вече от него.

При все това той не можеше да се откаже.

Не още.

– Един час – каза, стана от пода и приклекна до нея. – Дай ми само един час.

Тя се извърна, очите ѝ бяха пълни със съмнение и изумление и може би – само може би – в тях за миг проблесна искрица надежда.

– Един час? – попита. – Какво мислиш, че ще можеш да направиш за…

– Не знам – честно призна той. – Но ти обещавам следното. Ако до един час не намеря начин да те освободя от това изнудване, ще се върна. И ще те освободя.

– За да ме върнеш на Хейзълби? – прошепна тя и в гласа ѝ прозвуча…

Дали бе разочарование? Поне малко?

– Да – отвърна Грегъри, защото това беше единственото, което можеше да каже.

Колкото и да му се искаше да захвърли всякаква предпазливост, знаеше, че не може да я похити. Тя нямаше да бъде опозорена, тъй като той щеше да се ожени за нея веднага щом Хейзълби се съгласи да анулират брака, но никога нямаше да бъде щастлива.

А той знаеше, че няма да може да го понесе.

– Няма да пострадаш, ако отсъстваш за един час – рече той. – Просто ще обясниш, че си се преуморила. И си пожелала да подремнеш. Сигурен съм, че Хърмайъни ще потвърди историята ти, ако я помолиш.

Луси кимна.

– А ще ме развържеш ли?

Той леко поклати глава и се изправи.

– Луси, бих ти доверил своя живот, но не и твоя. Ти си прекалено честна за свое собствено добро.

– Грегъри!

Той сви рамене и се отправи към вратата.

– Съвестта ти ще надделее. И ти го знаеш.

– А ако обещая…

– Съжалявам. – Устните му се извиха в извинителна усмивка. – Няма да ти повярвам.

Спря и я погледна за последен път, преди да излезе. Усмихваше се, което беше доста странно, имайки предвид, че разполагаше само с един час да премахне заплахата, надвиснала над семейството ѝ и да я освободи от брачните окови. При това по време на приема по случай сватбата ѝ.

По-лесно би било да премести небето и земята.

Но когато се извърна към Луси и я видя да седи там на пода, тя изглеждаше…

Изглеждаше отново като себе си.

– Грегъри – рече тя, – не можеш да ме оставиш тук. Ами ако някой те открие и те изхвърли от къщата? Кой тогава ще знае, че съм тук? Ами ако… ако… и тогава, ако…

Той се усмихна, наслаждавайки се назидателния ѝ тон прекалено много, за да обърне внимание на думите ѝ. Да, тя определено отново звучеше като себе си.

– Когато всичко това свърши, ще ти донеса сандвич.

– Сандвич? – стъписа се тя. – Сандвич?

Той завъртя дръжката, но не я дръпна.

– Искаш сандвич, нали? Ти винаги искаш сандвич.

– Ти си полудял – промърмори Луси.

Той не можеше да повярва, че тя чак сега бе стигнала до това заключение.

– И недей да крещиш – предупреди я Грегъри.

– Знаеш, че не мога – отвърна тя.

Вярно беше. Последното, което искаше, беше да я намерят. Ако Грегъри не успееше с мисията си, тя трябваше да съумее отново да се върне на приема колкото бе възможно по-незабелязано.

– Довиждане, Луси – каза Грегъри. – Обичам те.

Тя вдигна глава и прошепна:

– Един час. Действително ли мислиш, че ще успееш?

Той кимна. Това трябваше да види тя и той бе длъжен да се преструва.

А когато затвори вратата зад гърба си, можеше да се закълне, че я чу да промърморва:

– Късмет!

Младият мъж спря, за да си поеме дълбоко дъх, преди да се насочи към стълбите. Щеше да се нуждае от нещо повече от късмет; имаше нужда от истинско чудо.

Всички обстоятелства бяха против него. Изключително против него. Но Грегъри винаги бе бил прекалено голям оптимист, за да се отчайва. А ако на този свят съществуваше поне малко справедливост, ако във въздуха се носеше вълшебство… ако правилото да се отнасяш към другите така, както искаш да се отнасят към самия теб, бе валидно, то той със сигурност заслужаваше да бъде възнаграден.

Любовта съществуваше.

Беше убеден в това. И проклет да е, ако не съществуваше за него.

* * *

Първата работа на Грегъри бе да отскочи до спалнята на Луси на втория етаж. Естествено, не можеше да влезе спокойно в балната зала и да помоли един от гостите да му отдели част от времето си. Но мислеше, че някой бе забелязал отсъствието на Луси и е тръгнал да я търси. Надяваше се да е човек, който ще се отнесе с разбиране и съчувствие към каузата им, който искрено бе загрижен за нейното щастие.

Но когато Грегъри се вмъкна в стаята, всичко беше точно така, както го бе оставил.

– По дяволите! – промърмори и се запъти отново към вратата.

Сега трябваше да измисли как да говори с брат ѝ – или дори с Хейзълби, – без да привлече внимание.

Сложи ръка на дръжката и я дръпна, но вратата се отвори прекалено лесно. Грегъри не бе сигурен какво се случи първо: дали прозвуча изненадан женски писък, или меко и топло тяло полетя в обятията му.

– Вие!

– Вие! – възкликна той. – Слава богу!

Беше Хърмайъни. Единственият човек, за когото бе сигурен, че поставя на първо място щастието на Луси.

– Какво правите тук? – изсъска тя, но затвори вратата, което определено беше добър знак.

– Трябваше да говоря с Луси.

– Тя се омъжи за Хейзълби.

Той поклати глава.

– Бракът още не е консумиран.

Ченето ѝ буквално увисна.

– Господи, нали не възнамерявате да…

– Ще бъда откровен с вас – безцеремонно я прекъсна той. – Не знам какво възнамерявам да направя, с изключение на това да намеря начин да я освободя.

Хърмайъни няколко секунди се взира изумено насреща му. А после ненадейно изтърси:

– Тя ви обича.

– Тя ли ви го каза?

Лейди Фенсуърт поклати глава.

– Не, но е очевидно. Или поне сега, когато се върна назад и се замисля. – Закрачи из стаята, после внезапно се обърна. – Тогава защо се омъжи за лорд Хейзълби? Знам, че се отнася много строго към спазването на задълженията си, но със сигурност можеше да сложи край на всичко преди днешната церемония.

– Изнудват я – мрачно обяви Грегъри.

Очите на Хърмайъни станаха още по-огромни.

– С какво?

– Не мога да ви кажа.

За нейна чест тя не си губи времето да протестира. Вместо това внимателно го погледна и делово попита:

– Как мога да помогна?

* * *

Пет минути по-късно Грегъри вече се намираше в компанията на лорд Хейзълби и брата на Луси. Естествено, той би предпочел да се справи без последния, който изглеждаше така, сякаш с радост би отрязал главата на Грегъри, ако не присъстваше съпругата му.

Която здраво го държеше за ръката.

– Къде е Луси? – заплашително попита Ричард.

– Тя е в безопасност – отвърна Грегъри.

– Простете, но не съм убеден – тросна се Ричард.

– Ричард, престани – намеси се Хърмайъни и го дръпна назад. – Господин Бриджъртън няма да ѝ навреди. Той защитава нейните интереси.

– О, нима? – ехидно провлачи Ричард.

Хърмайъни сърдито го изгледа. Грегъри никога досега не бе виждал красивото ѝ лице толкова развълнувано.

– Той я обича – заяви тя.

– Действително.

Всички погледи се извърнаха към лорд Хейзълби, който стоеше до вратата и наблюдаваше сцената със странно развеселено изражение.

Никой не знаеше какво да каже.

– Е, той със сигурност тази сутрин ясно го показа – продължи Хейзълби, настанявайки се с удивителна грациозност в едно кресло. – Не сте ли съгласни?

– Ъ, да? – отвърна Ричард, а Грегъри не можеше да го обвинява за неуверения тон.

Хейзълби, изглежда, възприемаше ситуацията по доста необикновен начин. Спокойно. Толкова спокойно, че пулсът на Грегъри запрепуска два пъти по-бързо, сякаш неволно се опитваше да компенсира липсата на реакция на Хейзълби.

– Тя ме обича – осведоми го Грегъри, стискайки ръката си в юмрук зад гърба си – но не от ярост, а защото се опасяваше, че ако не раздвижи някоя част на тялото си, имаше опасност да избухне. – Съжалявам да го кажа, но…

– Не, не, няма нищо – нехайно махна с ръка Хейзълби. – Аз съм наясно, че тя не ме обича. Което всъщност е за добро, както съм сигурен, че всички ще се съгласите.

Грегъри не бе сигурен дали от него се очаква отговор. Лицето на Ричард се обагри в яркочервено, а Хърмайъни изглеждаше силно сконфузена.

– Ще я освободите ли? – попита Грегъри. Нямаше време да го усуква.

– Ако нямах желание да го направя, действително ли мислите, че щях да седя тук и да разговарям с вас със спокойния тон, с който обикновено обсъждат времето?

– Ъ… ами, не?

Хейзълби се усмихна. Едва забележимо.

– Баща ми няма да бъде доволен. Нещо, което обикновено със сигурност ми носи огромна радост, но в случая е съпроводено с доста усложнения. Ще трябва да действаме много внимателно.

– Луси не трябва ли да присъства тук? – попита Хърмайъни.

Лицето на Ричард отново доби свирепо изражение.

– Къде е сестра ми?

– Горе – кратко отвърна Грегъри, което ограничаваше търсенето само до трийсетина помещения.

– Къде по-точно горе? – не мирясваше Ричард.

Грегъри не обърна внимание на въпроса му. Моментът действително не беше подходящ да им се съобщи, че понастоящем младоженката е вързана за тръбата в една тоалетна.

Той отново се извърна към Хейзълби, който продължаваше да седи в креслото, небрежно кръстосал крак връз крак. И с подчертан интерес изучаваше ноктите си.

От своя страна Грегъри едва се сдържаше да не се покатери по стената. Как този проклетник можеше да седи тук толкова спокойно? Това беше възможно най-критичният разговор, който всеки от тях щеше да води, а той най-спокойно изучаваше маникюра си?

– Ще я освободите ли? – процеди Грегъри.

Хейзълби вдигна поглед към него и примигна.

– Казах, че ще го направя.

– Но ще разкриете ли тайните ѝ?

При тези думи цялото поведение на Хейзълби се промени. Тялото му видимо се напрегна, а погледът му се изостри.

– Нямам никаква представа за какво говорите – заяви той, отчетливо произнасяйки всяка дума.

– Нито пък аз – добави Ричард и пристъпи към Грегъри.

Грегъри се извърна за миг към него.

– Луси я изнудват.

– Не и аз – остро каза Хейзълби.

– Моля да ме извините – тихо промълви Грегъри. Изнудването беше грозно нещо. – Нямах предвид вас.

– Винаги съм се чудел защо тя се съгласи да се омъжи за мен – замислено каза Хейзълби.

– Бракът е бил уреден от чичо ѝ – намеси се Хърмайъни. Когато всички се извърнаха учудени към нея, тя додаде: – Ами, аз познавам Луси. Тя не е бунтовнически настроена. Тя обича реда.

– Въпреки това – заговори Хейзълби, – тя имаше доста драматична възможност да се измъкне от цялата каша. – Замълча и килна глава на една страна. – Баща ми е, нали?

Грегъри мрачно кимна.

– Не е изненадващо. Той няма търпение да ме ожени. Е, тогава… – Хейзълби притисна длани една в друга, после преплете пръсти. – Какво ще правим? Предполагам, че ще решим, че блъфира?

Грегъри поклати глава.

– Не можем.

– О, хайде стига! Не може да е толкова лошо. Какво, за бога, би могла да направи лейди Лусинда?

– Ние действително трябва да я доведем тук – настоя Хърмайъни. А когато тримата мъже се обърнаха към нея, добави: – А вие бихте ли искали съдбата ви да се решава във ваше отсъствие?

Ричард пристъпи пред Грегъри.

– Кажете ми – нареди той.

Грегъри не се престори, че не разбира.

– Действително е много зле.

– Кажете ми.

– Става дума за баща ви – тихо заговори Грегъри. И разказа накратко всичко, което бе узнал от Луси.

– Тя го е направила заради нас! – потресено прошепна Хърмайъни, когато Грегъри свърши разказа си.

Извърна се към съпруга си и стисна ръката му.

– Тя го е направила, за да спаси нас. О, Луси!

Но Ричард решително тръсна глава.

– Това не е вярно! – отсече.

Грегъри се опита да не издава съжалението си, когато възрази:

– Има доказателство.

– О, нима? И какво доказателство?

– Луси казва, че има писмено доказателство.

– А тя видяла ли го е? – настоя Ричард. – А ще може ли изобщо да разбере, ако е подправено?

Грегъри пое дълбоко дъх. Не можеше да вини брата на Луси за реакцията му. Предполагаше, че и той би реагирал така, ако същите ужасни разкрития бяха излезли наяве за баща му.

– Луси не знае – продължи Ричард, клатейки глава. – Тя беше прекалено малка. Татко никога не би направил подобно нещо. Това е немислимо.

– Вие също сте били малък – внимателно му напомни Грегъри.

– Бях достатъчно голям, за да познавам собствения си баща – тросна се Ричард – и той не беше предател. Някой е измамил Луси.

Грегъри се извърна към Хейзълби.

– Вашият баща?

– Не е толкова хитър – отхвърли предложението Хейзълби. – Той с радост би изнудвал някого, но би използвал само истината, а не лъжа. Баща ми е умен, но не е изобретателен.

Ричард пристъпи напред.

– Но моят чичо е.

Грегъри нетърпеливо се извърна към него.

– Мислите, че е излъгал Луси?

– Той със сигурност ѝ е казал единственото, което би му гарантирало, че тя няма да развали годежа – горчиво заяви Ричард.

– Но защо той ще иска тя да се омъжи за Хейзълби? – изведнъж попита Хърмайъни.

Всички се обърнаха към младоженеца.

– Нямам представа – отвърна той.

– Той може би има свои тайни – заключи Грегъри.

Ричард поклати глава.

– Не са дългове.

– Според брачния договор той не получава никакви пари – отбеляза Хейзълби.

Всички вкупом се извърнаха към него.

– Може и да съм позволил на баща си да ми избере съпруга – продължи той и сви рамене, – но никога няма да се оженя, без да прочета брачния договор.

– Значи остават тайните – промърмори Грегъри.

– Навярно общи с лорд Давънпорт – додаде Хърмайъни и се извърна към Хейзълби: – Моля да ме извините.

Той махна пренебрежително.

– Не се притеснявайте за това.

– Какво ще правим сега? – попита Ричард.

– Ще доведем Луси – тутакси отвърна Хърмайъни.

Грегъри кратко кимна.

– Тя е права.

– Не – възрази Хейзълби и стана. – Нуждаем се от баща ми.

– От баща ви? – удиви се Ричард. – Той едва ли ще се отнесе благосклонно към нашата кауза.

– Може би. Освен това без заобикалки ще заявя, че той става непоносим след триминутен разговор, но ще ни даде отговорите. А и въпреки злобния си характер той в повечето случаи е безобиден.

– В повечето? – повтори Хърмайъни.

Хейзълби за миг се замисли.

– В повечето.

– Трябва да действаме – рече Грегъри. – Незабавно. Хейзълби, вие двамата с Фенсуърт ще откриете баща си и ще го разпитате. А лейди Фенсуърт и аз ще доведем Луси тук и лейди Фенсуърт ще остане при нея. – Извърна се към Ричард. – Моля да ме извините за разпределението на участниците, но вашата съпруга трябва да бъде с мен, за да се защити репутацията на Луси, ако някой ни разкрие. Тя отсъства вече почти час. Някой може да го е забелязал.

Ричард рязко кимна, но беше ясно, че ситуацията никак не му е по вкуса. Ала нямаше избор. Честта и достойнството му изискваха той да бъде този, който ще разпита лорд Давънпорт.

– Добре – рече Грегъри, – значи се договорихме. Ще се срещнем отново с вас двамата в…

Замълча. С изключение на спалнята на Луси и тоалетната на горния етаж той не познаваше разположението на стаите.

– Чакайте ни в библиотеката – инструктира го Ричард. – Намира се на първия етаж, гледа на изток. – Запъти се към вратата и каза на Грегъри: – Почакайте тук, сега ще се върна.

Грегъри нямаше търпение да хукне към Луси, но мрачното изражение на Ричард бе достатъчно, за да го убеди да остане на мястото си. И наистина братът на Луси се върна след по-малко от минута, носейки със себе два пистолета.

Подаде единия на Грегъри.

Мили боже!

– Може да ви потрябва – сурово заяви Ричард.

– Господ да ни е на помощ в такъв случай – промърмори под нос Грегъри.

– Моля?

Грегъри само поклати глава.

– Успех тогава. – Ричард кимна на Хейзълби. Двамата се изнесоха от стаята и бързо закрачиха надолу по коридора.

– Да вървим – подкани Грегъри Хърмайъни и я поведе в противоположната посока. – И се опитайте да не ме съдите много строго, когато видите къде ви водя.

Тихият и смях достигна до ушите му, докато се изкачваха по стълбите.

– Защо ми се струва, че ако не друго, то ще отсъдя, че сте доста умен?

– Нямах ѝ доверие, че няма да избяга – призна младият мъж, взимайки по две стъпала наведнъж. Когато стигнаха до най-горната площадка, Грегъри се обърна с лице към нея. – Беше доста коравосърдечно от моя страна, но нямах друг избор. Трябваше да спечеля малко време.

Хърмайъни кимна.

– Къде отиваме?

– В тоалетната на бавачката – призна той. – Завързах я за тръбата.

– Завързали сте я за… О, господи, нямам търпение да видя това!

Но когато отвориха вратата на малката тоалетна, Луси бе изчезнала.

И съдейки по всичко, не бе тръгнала доброволно.

ГЛАВА 25

В която научваме какво се бе случило

десет минути по-рано.

Дали бе минал един час? Със сигурност вече бе минал един час.

Луси пое дълбоко дъх, за да успокои нервите си. Защо никой не се бе сетил да сложи часовник в тоалетната? Нима на никого не му бе хрумнало, че накрая някой ще се озове вързан за тръбата в тази тоалетна и ще поиска да знае колко е часът?

Наистина беше само въпрос на време.

Луси барабанеше нетърпеливо с пръстите на дясната си ръка по пода. Бързо. Бързо, от показалеца към кутрето. Лявата ѝ ръка бе завързана за тръбата с дланта нагоре и тя ту свиваше, ту разпускаше пръстите си, после…

– Оооооох! – обезсърчено изпъшка Луси.

Изпъшка? Скръцна със зъби.

Изпъшкръцна.

Трябваше да има такава дума.

Сигурно вече бе минал един час. Трябва да е минал.

И тогава…

Стъпки.

Луси настръхна и отправи кръвнишки поглед към вратата. Беше бясна. И обнадеждена. И ужасена. И притеснена. И…

Господи, не беше създадена едновременно да изпитва толкова емоции. С всяка поотделно навярно щеше да се справи. Или може би с две наведнъж.

Дръжката се завъртя, вратата се отвори и…

Дръпна рязко? Луси имаше една секунда, за да усети, че нещо не е наред. Грегъри не би дръпнал рязко вратата. Той щеше…

– Чичо Робърт?

– Ти. – Гласът му прозвуча глухо и гневно.

– Аз…

– Ти, малка уличнице! – изсъска той.

Луси потръпна. Знаеше, че той не изпитва към нея особена привързаност, но от тези думи я заболя.

– Ти не разбираш – изтърси тя, защото нямаше представа какво трябва да каже, а нямаше абсолютно никакво желание да каже: „Съжалявам“.

Приключила бе с извиненията. Край.

– О, нима? – язвително подметна той и се наведе към нея. – И точно какво не разбирам? Това, че избяга от собствената си сватба?

– Не съм избягала! – възрази Луси. – Бях похитена! Или още не си забелязал, че съм завързана за тръбата?

Очите му заканително се присвиха. И Луси изтръпна от страх.

Тя се отдръпна, а сърцето ѝ бясно заби. Отдавна се боеше от чичо си – от леденото му отношение, от студения презрителен поглед.

Но никога не бе изпитвала такъв ужас.

– Къде е той? – злобно попита чичо ѝ.

Луси не се престори, че не разбира.

– Не знам.

– Кажи ми!

– Не знам! – избухна тя. – Мислиш ли, че щеше да ме завърже, ако ми имаше доверие?

Чичо ѝ се изправи и изруга.

– Това няма смисъл.

– Какво имаш предвид? – предпазливо попита Луси. Не беше сигурна какво ставаше, нито чия съпруга щеше да бъде в края на този съдбовен ден, но бе сигурна, че трябваше да печели време.

И да не разкрива нищо. Нищо важно.

– Това! Ти! – тросна се чичо Робърт. – Защо той ще те отвлича и ще те остави тук, във Фенсуърт Хаус?

– Ами – бавно заговори Луси, – не мисля, че би могъл незабелязано да ме изведе от къщата.

– Нито пък би могъл да цъфне на приема, без някой да не го забележи.

– Не съм сигурна, че разбирам какво искаш да кажеш.

– Как – чичо ѝ се приведе и почти завря лицето си в нейното – те е отвел без твое съгласие?

Луси изпусна пресеклива въздишка. Истината беше лесна. И безобидна.

– Отидох в стаята си, за да полегна – рече тя. – Той ме чакаше там.

– Той е знаел коя е твоята стая?

Тя преглътна.

– Очевидно.

Чичо ѝ се взира притеснително дълго в нея.

– Хората започнаха да забелязват отсъствието ти – промърмори накрая.

Луси не отвърна нищо.

– Нищо друго не остава.

Тя примигна. За какво говореше той?

Чичо Робърт поклати глава.

– Има само един начин.

– Аз… аз… моля? – И тогава тя осъзна, че той не говореше на нея. Говореше на себе си.

– Чичо Робърт? – прошепна тя.

Но той вече срязваше шаловете, с които бе завързана.

Срязваше? Срязваше? Защо имаше нож?

– Да вървим – изръмжа той.

– Обратно на приема?

Чичо ѝ мрачно се изсмя.

– Би ти харесало, нали?

В гърдите ѝ започна да се надига паника.

– Къде ще ме водиш?

Той я дръпна грубо, за да се изправи на крака, и едната му ръка се стегна около нея като менгеме.

– При твоя съпруг.

Луси успя да се извърти малко, за да го погледне в лицето.

– Моя… лорд Хейзълби?

– Имаш ли друг съпруг?

– Но той не е ли на приема?

– Престани да задаваш толкова въпроси.

Тя ужасено се озърна.

– Но къде ме водиш?

– Няма да ти позволя да развалиш всичко – изсъска той. – Разбра ли?

– Не – отвърна Луси, защото действително не разбираше. Повече нищо не разбираше.

Той я дръпна безцеремонно към себе си.

– Искам внимателно да ме слушаш, защото ще го кажа само веднъж.

Тя кимна. Не беше с лице към него, но знаеше, че той ще усети движението на главата ѝ до гърдите му.

– Този брак ще се осъществи докрай – заяви чичо ѝ със страховит и нисък глас. – И аз лично ще се погрижа да бъде консумиран тази нощ.

– Какво?

– Не спори с мен.

– Но… – Тя заби пети в пода, когато той я повлече към вратата.