Текст книги "На път за олтара"

Автор книги: Джулия Куин

сообщить о нарушении

Текущая страница: 11 (всего у книги 22 страниц)

Хърмайъни се усмихна, почти безпомощно, като че ли не можеше съвсем да повярва на късмета си. А Луси се радваше за нея. Наистина се радваше. Но се питаше как бе възможно едновременно да се изпитва такава радост и такава тъга. Защото знаеше, че тя никога нямаше да се чувства по този начин. И макар че преди не бе вярвала в това, сега вече вярваше. И това правеше всичко още по-лошо.

– Съжалявам, ако снощи ти се е сторило, че не се радвам за теб – тихо рече Луси. – Радвам се. Много. Просто бях в шок, това е всичко. Толкова много неща се промениха наведнъж.

– Но за добро, Луси! – възкликна Хърмайъни със сияещи очи. – За добро!

На Луси много ѝ се искаше да споделя увереността ѝ. Искаше да се изпълни с нейния оптимизъм, ала вместо това се чувстваше потисната. Ала не можеше да го сподели с приятелката си. Не сега, когато тя грееше от щастие.

Затова Луси се усмихна и каза:

– Ще имаш хубав живот с Ричард. – И искрено го вярваше.

Хърмайъни сграбчи с две ръце ръката на Луси и силно я стисна, опитвайки се с този жест да изрази цялото приятелство и вълнение, които изпълваха душата ѝ.

– О, Луси, сигурна съм. Аз отдавна го познавам, а и той е твой брат. Винаги ме е карал да се чувствам в безопасност с него. И уютно. Не е нужно да се тревожа какво мисли за мен. Ти сигурно си му казала всичко за мен, добро и лошо, но той продължава да вярва, че съм прекрасна.

– Той не знае, че не можеш да танцуваш – призна Луси.

– Не знае ли? – Хърмайъни сви рамене. – Тогава ще му кажа. Навярно той ще успее да ме научи. Той умее ли да танцува?

Луси поклати глава.

– Виждаш ли? – възкликна Хърмайъни. Усмивката и беше едновременно замечтана, обещаваща и радостна. – Значи идеално си подхождаме. Всичко е напълно ясно. Толкова ми е лесно да говоря с него, а миналата нощ… аз се смях и той се смя и всичко беше толкова… прекрасно. Наистина не мога да го обясня.

Но и не бе нужно да го обяснява. Луси знаеше точно какво има предвид Хърмайъни и това я ужасяваше.

– А когато отидохме в оранжерията, беше толкова красиво със струящата през прозорците лунна светлина. Всичко наоколо бе потънало в някакъв призрачен полумрак и… и тогава аз го погледнах. – Очите на Хърмайъни се замъглиха и Луси разбра, че приятелката ѝ бе изгубена в спомена.

Изгубена и щастлива.

– Аз го погледнах – отново поде Хърмайъни – и той също ме гледаше. Не можех да отместя поглед. Просто нямах сили. И тогава се целунахме. Беше… Дори не помислих за това. Просто се случи. И беше най-естественото, най-прекрасно нещо на света.

Луси тъжно кимна.

– Осъзнах, че досега не съм разбирала. С господин Едмъндс – о, мислех, че съм безумно влюбена в него, но не съм разбирала какво означава любовта. Той е толкова красив и в негово присъствие изпитвам плахост и вълнение, но никога не съм имала желание да го целуна. Никога не съм го поглеждала и не съм се накланяла към него не само от страст, а просто защото… защото…

Защото какво!, искаше да изкрещи Луси. Но дори и да имаше желание, нямаше сили.

– Защото там принадлежа – тихо довърши Хърмайъни. Изглеждаше толкова изумена, сякаш чак сега го бе осъзнала.

Изведнъж Луси се почувства много странно. Мускулите ѝ се напрегнаха и я завладя безумното желание да стисне ръцете си в юмруци. Какво имаше предвид тя? Защо казваше това? Всички постоянно твърдяха, че любовта била магия, нещо диво и неконтролируемо, което те връхлита като буря.

А сега се оказва, че било нещо друго? Че любовта е просто уют? Спокойствие? Че може да се нарече приятна!

– А какво стана с музиката, която звучи? – чу се да пита Луси. – Да видиш тила му и тутакси да разбереш?

Хърмайъни безпомощно сви рамене.

– Не знам. Но на твое място не бих се доверила на това.

Луси затвори очи от отчаяние. Не се нуждаеше от предупреждението на Хърмайъни. И без това никога не би се доверила на подобни нелепици. Тя не беше от тези, които наизустяваха любовни сонети и никога нямаше да бъде. Но на другото – за смеха, за уюта, за приятното усещане – би повярвала, без да се замисли.

И мили боже, точно така се чувстваше тя с господин Бриджъртън.

Всичко това, както и музиката.

Луси усети как кръвта се отдръпва от лицето ѝ. Действително бе чула музика, когато го целуна. Истинска симфония, с извисяващо кресчендо и мощните звуци на ударните инструменти. И дори с онзи пулсиращ ритъм, който никой не забелязва, докато не се прокрадне в теб и не се слее с туптенето на сърцето.

Луси се носеше. Тръпнеше. Бе връхлетяна от всички тези чувства, за които Хърмайъни ѝ бе казала, че изпитвала с господин Едмъндс, както и всичко, което бе почувствала с Ричард.

При това с един човек.

Тя бе влюбена в него. Тя бе влюбена в Грегъри Бриджъртън. Истината не би могла да бъде по-ясна… и по-жестока.

– Луси? – колебливо се обади Хърмайъни. И отново: – Луси?

– Кога е сватбата? – рязко попита Луси. Защото смяната на темата беше единственото, което можеше да направи. Извърна се и за първи път от началото на разговора погледна Хърмайъни право в очите. – Започна ли да я планираш? Във Фенчли ли ще бъде?

Подробности. Подробностите бяха нейното спасение. Винаги е било така.

Лицето на Хърмайъни доби озадачено изражение, което се смени със загрижено.

– Аз… не, мисля, че ще бъде във Фенсуърт Аби – рече накрая. – Там е по-величествено. И… сигурна ли си, че си добре?

– Много добре – побърза да я увери Луси. Щом отново звучеше по обичайния за себе си маниер, това означаваше, че ще започне да се чувства така. – Но не спомена кога.

– О, скоро. Казаха ми, че миналата нощ около оранжерията е имало и други хора. Не съм сигурна какво са чули или повторили, но наоколо започнаха да шепнат и ще се наложи да избързаме. – Хърмайъни мило ѝ се усмихна. – Аз нямам нищо против. Не мисля, че и Ричард има.

Луси се зачуди коя от двете първа ще пристъпи към олтара. Надяваше се да е Хърмайъни.

На вратата се почука. Беше прислужница, последвана от двама лакеи – бяха дошли да отнесат сандъците.

– Ричард иска да тръгнем рано – обясни Луси, макар да не бе виждала брат си след събитията от предишната нощ. Хърмайъни навярно знаеше повече за техните планове, отколкото самата тя.

– Само си помисли, Луси – каза Хърмайъни, отправяйки се към вратата. – Двете ще станем графини. Аз Фенсуърт, а ти Давънпорт. Ще направим фурор във висшето общество.

Луси знаеше, че приятелката ѝ се опитва да я ободри, затова събра всичките си сили и се усмихна.

– Ще бъде много забавно, нали?

Хърмайъни взе ръката ѝ и я стисна.

– О, ще бъде, Луси. Ще видиш. Ние сме на прага на новия ден и той обещава да бъде ярък и слънчев.

Луси я прегърна. Това бе единственият начин да скрие лицето си.

Защото този път не можеше да се насили да се усмихне.

* * *

Грегъри я откри точно навреме. Тя стоеше на входната алея и колкото и да бе изненадващо, сама, ако не се смятаха неколцината слуги, сновящи наоколо. Беше в профил, с леко вирната брадичка и наблюдаваше как товареха сандъците ѝ в каретата. Изглеждаше… спокойна. И напълно овладяна.

– Лейди Лусинда – извика я той.

Тя застина за миг, преди да се обърне. А когато го стори, в очите ѝ бе стаена болка.

– Радвам се, че ви сварих – рече той, макар вече да не бе сигурен, че действително се радваше. Тя не изглеждаше щастлива да го види. Грегъри не го очакваше.

– Господин Бриджъртън – промълви тя. Ъгълчетата на устата ѝ бяха леко повдигнати, като че ли си мислеше, че се усмихва.

На устните му напираха стотици различни неща, затова, естествено, той избра да изрече най-незначителното и очевидното:

– Заминавате.

– Да – отвърна тя, след едва забележима пауза. – Ричард иска да тръгнем по-рано.

Грегъри се озърна.

– Той тук ли е?

– Не. Мисля, че се сбогува с Хърмайъни.

– А. Да. – Той се прокашля. – Разбира се.

Погледна я и тя го погледна и двамата мълчаха.

И се чувстваха неловко.

– Исках да кажа, че съжалявам – заговори той.

Тя… тя не се усмихна. Грегъри не бе сигурен какво точно се появи върху лицето ѝ, но не беше усмивка.

– Разбира се – каза тя.

Разбира се? Разбира се?

– Приемам извинението. – Тя погледна леко през рамо. – Моля ви, забравете за това.

Тя каза това, което трябваше да каже, но при все това нещо продължаваше да гложди Грегъри. Той я бе целунал и беше прекрасно и ако искаше да помни целувката, проклет да е, ако не го стори!

– Ще ви видя ли в Лондон? – попита младият мъж.

Тя вдигна глава и погледите им най-после се срещнаха. Като че ли търсеше нещо в неговите очи. Търсеше нещо в него самия, но Грегъри не мислеше, че го е намерила.

Изглеждаше прекалено сериозна, прекалено уморена.

Изобщо не приличаше на себе си.

– Предполагам, че ще ме видите – отвърна тя. – Но няма да бъде същото. Аз съм сгодена, нали разбирате.

– Практически сгодена – напомни ѝ с усмивка той.

– Не. – Тя бавно и някак примирено поклати глава. – Вече действително съм. Затова Ричард дойде да ме отведе у дома. Чичо ми окончателно е оформил брачния договор. Предполагам, че много скоро ще оповестят имената. Всичко вече е решено.

Грегъри изумено отвори уста.

– Разбирам – пророни, когато най-сетне се съвзе. Мислите му бясно препускаха. Препускаха, препускаха и доникъде не стигнаха. – Желая ви всичко най-добро – изрече накрая, защото какво друго можеше да каже?

Лейди Лусинда кимна, сетне наклони глава към зелената морава пред къщата.

– Смятам да се поразходя из градината. Чака ме дълъг път.

– Естествено – любезно се поклони Грегъри.

Очевидно не желаеше компанията му. Дори с думи не би могла да се изрази по-ясно.

– Радвам се, че се запознах с вас – добави девойката.

Погледът ѝ улови неговия и за пръв път от началото на разговора той я видя, надзърна в душата ѝ и я видя цялата – уморена и наранена.

И разбра, че тя се сбогуваше с него.

– Аз съжалявам… – Лейди Лусинда замълча и погледна встрани. Към каменната ограда. – Съжалявам, че не се получи така, както се надявахте.

А аз не, помисли си Грегъри и осъзна, че беше истина. За миг си представи семейния живот с Хърмайъни Уотсън и се почувства…

Отегчен.

Мили боже, как можа да го разбере чак сега? Двамата с госпожица Уотсън изобщо не си подхождаха и в интерес на истината се бе спасил само на косъм.

Едва ли следващия път, когато станеше дума за сърдечни дела, щеше да се довери на преценката си, но все пак настоящата ситуация беше за предпочитане пред скучен брак. Навярно трябваше да благодари на лейди Лусинда за това, макар че не можеше да си обясни защо. Всъщност тя не бе попречила на брака му с госпожица Уотсън, напротив, постоянно го бе окуражавала.

Ала някак си бе отговорна, задето в крайна сметка се бе вразумил. И това бе единственото вярно нещо, което бе разбрал тази сутрин.

Луси отново посочи към моравата.

– Ще се разходя натам.

Грегъри кимна и се загледа след нея, докато тя се отдалечаваше. Косата ѝ бе прибрана в стегнат кок, а русите кичури улавяха слънчевите лъчи като мед и масло.

Той дълго остана така не защото очакваше, че тя ще се обърне, или се надяваше на това.

Остана просто за всеки случай.

Защото тя можеше да го направи. Можеше да се обърне, да му каже нещо, той можеше да отвърне, а после тя можеше…

Но тя не го направи. Продължи да върви. Не се обърна, не погледна назад, затова последните няколко минути Грегъри наблюдава тила ѝ. И в главата му се въртеше една мисъл…

Нещо не беше наред.

Ала за пръв път в живота си той не разбираше точно какво.

ГЛАВА 13

В която нашата героиня зърва бъдещето си.

Един месец по-късно

Храната беше изискана, подредбата на масите – великолепна, а обстановката – разкошна.

Но Луси се чувстваше нещастна.

Лорд Хейзълби и баща му, граф Давънпорт, бяха дошли на вечеря във Фенсуърт Хаус. Идеята да ги поканят беше на Луси – факт, чиято болезнена ирония тя осъзна чак сега. Сватбата ѝ щеше да се състои само след седмица, а до тази вечер дори не бе виждала бъдещия си съпруг. Не и откакто бракът от вероятен се бе превърнал в наскоро предстоящ.

Двамата с чичо ѝ бяха пристигнали в Лондон две седмици по-рано и след като изминаха единайсет дни, без да зърне своя годеник, Луси се бе решила да попита чичо си дали не биха могли да организират нещо като скромен прием. В първия миг чичо ѝ изглеждаше по-скоро ядосан, макар и не защото – Луси бе почти сигурна в това, – намираше молбата ѝ за глупава. Не, самото ѝ присъствие бе достатъчно, за да предизвика раздразнението му. Тя стоеше пред него и той беше принуден да вдигне глава и да я погледне.

Чичо Робърт не обичаше да го прекъсват.

Но очевидно видя здравия смисъл в това да се даде възможност на годениците да обменят някоя и друга дума, преди да се срещнат в църквата, затова кратко я осведоми, че ще се разпореди.

Въодушевена от малката си победа, Луси бе попитала дали може да присъства на някое от многобройните светски събития, които се вихреха практически на две крачки от дома ѝ. Сезонът на лондонското виеше общество бе започнал и всяка вечер Луси наблюдаваше от прозореца елегантните карети, преминаващи покрай дома ѝ. Веднъж имаше бал в дома, разположен точно срещу Фенсуърт Хаус, от другата страна на Гроувнър Скуеър. Върволицата от карети се точеше по цялата дължина на площада и Луси бе угасила свещите в стаята си, за да не се вижда силуетът ѝ на прозореца, докато наблюдаваше сцената. Някои от гостите се бяха уморили да чакат и тъй като времето бе топло, слязоха от екипажите, за да изминат пеша останалия път.

Луси си казваше, че само иска да види роклите, но в сърцето си знаеше истината.

Тя гледаше навън с надеждата да зърне господин Бриджъртън.

Не знаеше какво би направила, ако действително го видеше. Навярно щеше да се скрие зад завесата. Той сигурно знаеше, че това беше нейният дом, и навярно от любопитство би хвърлил поглед на фасадата, въпреки че присъствието ѝ в Лондон не беше широко разгласен факт.

Но той не дойде на този бал, а ако, го бе направил, явно каретата го бе докарала до парадния вход.

Или може би просто не беше в Лондон. Луси нямаше откъде да узнае. Тя бе затворена в къщата заедно с чичо си и възрастната и полуглуха леля Хариет, която бяха довели заради правилата на благоприличие. Луси напускаше къщата само за да отиде при шивачката или да се разходи в парка, но с изключение на това останалото време прекарваше в пълна самота, с чичо, който не разговаряше, и леля, която не можеше да чува. Затова не бе осведомена за никакви клюки. За Грегъри Бриджъртън или за когото и да било другиго.

А в редките случаи, когато срещаше някой познат, не можеше да разпитва за него. Хората щяха да помислят, че проявява интерес, което, разбира се, беше самата истина, но никой, абсолютно никой не биваше да знае за това.

Тя щеше да се омъжи за друг. След седмица. А дори и да не се омъжваше, Грегъри Бриджъртън с нищо не бе показал, че може би има желание да заеме мястото на Хейзълби.

Вярно, той я бе целунал и бе изглеждал загрижен за благополучието ѝ, но дори и да смяташе, че една целувка задължава да се направи предложение за брак, с нищо не го бе подсказал. Той не знаеше, че годежът и с Хейзълби е финализиран – не и когато я бе целунал, нито на следващата сутрин, докато стояха в неловко мълчание на входната алея. Вероятно бе смятал, че целува момиче, което все още не е окончателно обвързано. Един джентълмен не правеше подобно нещо, ако не беше готов доброволно да закрачи към олтара.

Но не и Грегъри. Когато тя най-после му бе казала, той не изглеждаше съкрушен. Дори не изглеждаше разстроен. Нямаше молби да размисли или да се опитат да намерят начин да се развали годежът. Това, което бе видяла на лицето му – а тя бе търсила, о, как бе търсила, – всъщност беше… нищо.

Лицето му, очите му – не изразяваха почти никакви чувства. Може би лека изненада, но не и съжаление, нито облекчение. Нищо, което да покаже, че годежът означава нещо за него по един или друг начин.

О, тя не го смяташе за негодник и беше сигурна, че господин Бриджъртън би се оженил за нея, ако това бе необходимо. Но никой не ги бе видял и целувката, поне що се отнасяше до останалия свят, никога не се бе случвала.

Нямаше никакви последствия. За нито един от двамата.

Но нямаше ли да е хубаво, ако изглеждаше поне малко разстроен? Той я бе целунал и земята се бе разтърсила – със сигурност го бе почувствал. Не би ли трябвало той да поиска повече? Не би ли трябвало да пожелае, ако не да се ожени за нея, то поне да има надежда за това?

А вместо това бе казал: „Желая ви всичко най-добро“ и думите бяха прозвучали толкова окончателно. И докато стоеше там, наблюдавайки как товарят сандъците ѝ в каретата, сърцето ѝ сякаш се късаше. Чувстваше го в гърдите си. Усещаше болката. А когато си тръгна, стана още по-лошо. Болката беше толкова непоносима, че едва смогваше да си поеме дъх. Ускори крачка – доколкото бе възможно, без походката ѝ да изглежда неестествена – и когато най-после зави зад ъгъла, се стовари върху една пейка и захлупи лицето си в шепи.

И се помоли никой да не я види.

Искаше да се обърне. Искаше да хвърли един последен поглед към него и да запомни стойката му – тази странна поза с ръце зад гърба и леко разкрачени крака. Луси знаеше, че стотици мъже стояха по същия начин, но при него беше различно. Той може да бе обърнат в друга посока, на много метри от нея, но тя пак щеше да го познае.

И походката му беше различна, малко отпусната и безгрижна, сякаш в едно кътче на душата си той все още беше седемгодишно момче. Долавяше се в раменете, може би в движението на бедрата – в онези подробности, които обикновено никой не би забелязал, но на които Луси винаги обръщаше внимание.

Но тя не се обърна. Само щеше да стане по-лошо. Той навярно не я наблюдаваше, но ако го правеше… и я видеше да се обръща….

Щеше да бъде ужасно. Луси не знаеше защо, но щеше да бъде катастрофа. Не желаеше той да вижда лицето ѝ. По време на разговора бе успяла да запази самообладание, но щом се обърна, всичко в нея се бе променило. Устните и се бяха разтворили и тя бе поела дълбоко дъх, но усещането за вътрешна празнота не бе изчезнало.

Беше ужасно. И Луси не искаше той да види това.

Освен това той не се интересуваше от нея. Беше побързал да се извини за целувката. Знаеше, че бе длъжен да го направи; правилата на обществото го диктуваха (или ако не това, тогава се очертаваше бърза разходка по пътеката до олтара). Но в същото време я болеше. Луси копнееше той да е почувствал поне една малка частица от това, което тя бе изпитала. Не че нещо би могло да се случи, но при все това щеше да я накара да се почувства по-добре.

Или може би по-зле.

В крайна сметка нямаше значение. Нямаше значение какво знаеше или не знаеше сърцето ѝ, защото това не можеше нищо да промени. Каква полза имаше от чувствата, ако не можеха да те отведат до определен край? Налагаше се да бъде практична. Нали това бе същността ѝ. Единственото постоянно нещо в един свят, който се въртеше прекалено бързо, за да се чувства спокойно.

Но все пак – тук, в Лондон – много ѝ се искаше да го види. Беше глупаво и със сигурност неразумно, ала тя го желаеше. Дори не бе нужно да говори с него. Всъщност тя навярно изобщо не би трябвало да говори с него. Но само да го зърне…

Обаче, когато бе попитала чичо Робърт дали може да отиде на някой прием, той бе отказал, заявявайки, че няма смисъл да се пилеят пари за светски сбирки, след като тя вече се бе сдобила с желания резултат за сезона – предложение за брак.

Освен това я бе уведомил, че лорд Давънпорт желае Луси да бъде представена във висшето общество като лейди Хейзълби, а не като лейди Лусинда Абърнати. Луси не разбираше защо това е толкова важно, особено след като много членове на висшето общество вече я познаваха като лейди Лусинда Абърнати както от училище, така и от момента, когато тази пролет двете с Хърмайъни започнаха да се „излъскват“. Но чичо Робърт ѝ бе дал да разбере (по своя неподражаем маниер, без да произнесе нито една дума), че разговорът е приключен и отново бе съсредоточил вниманието си върху документите на бюрото.

За един кратък миг Луси бе останала на мястото си. Ако бе изрекла името му, той може би щеше да вдигне глава. А може би – не. Ала дори и да го направеше, търпението му щеше да се е изчерпало, тя щеше да се чувства като неприятно дразнение, а и без това нямаше да получи отговори на въпросите си.

Затова само бе кимнала и бе излязла от стаята. Макар че само един Бог знаеше защо си бе дала труд да кимне. Чичо Робърт никога не я поглеждаше, след като вече я бе отпратил.

И ето я сега, на вечерята, която самата тя бе пожелала да се състои, и съжаляваше ужасно, задето изобщо си бе отворила устата. Хейзълби беше приятен, дори много мил човек. Но баща му…

Луси мислено се помоли да не ѝ се наложи да живее в резиденцията на Давънпорт. „Моля те, моля те, Господи, дано Хейзълби има свой дом!“

В Уелс. Или може би във Франция.

Лорд Давънпорт, след като се оплака от времето (дъждовно), камарата на общините (пълна с невъзпитани идиоти) и операта (където, за бога, дори не се използваше английски!), насочи критичния си поглед към Луси.

На Луси ѝ бе нужна цялата сила на духа, за да не се спаружи, когато той надвисна над нея. С изпъкналите си очи и дебелите месести устни бащата на Хейзълби приличаше на тлъста риба. Честно казано, Луси нямаше да се учуди, ако, разкъсвайки ризата си, извадеше на показ хриле и люспи.

А после… бъррр… тя потръпна само при спомена. Той пристъпи по-близо и горещият му зловонен дъх опари лицето ѝ.

Тя стоеше с изправен гръб, заела идеалната поза, на която я бяха учили едва ли не от раждането.

Той ѝ нареди да си покаже зъбите.

Това бе безкрайно унизително.

Лорд Давънпорт я изучаваше като кобила за разплод, дори стигна дотам, че сложи ръце върху хълбоците ѝ, проверявайки дали е достатъчно широка, за да ражда! Девойката ахна и стрелна обезумял поглед към чичо си, умолявайки го за помощ, но той запази каменно изражение на лицето си, упорито взрян в някаква точка над нея.

А сега, когато вече седяха на масата, за да вечерят… мили боже! Лорд Давънпорт я подлагаше на разпит. Зададе ѝ всевъзможни въпроси за здравето, като засягаше теми, които определено не бяха подходящи за смесена компания, а после, тъкмо когато тя вече си мислеше, че най-лошото е отминало…

– Знаеш ли таблицата?

Луси сепнато примигна.

– Моля?

– Таблицата – нетърпеливо повтори той. – За умножение – по шест, по седем.

За миг Луси изгуби дар слово. Той искаше от нея да смята?

– Е? – не се отказваше лордът.

– Разбира се – заекна младото момиче.

Отново погледна към чичо си, но той упорито запазваше на лицето си израз на решително равнодушие.

– Покажи ми. – Устните на лорд Давънпорт образуваха тънка линия от едната увиснала буза до другата. – По седем е добре.

– Аз… ъ…

Обзета от пълно отчаяние, Луси се опита да улови погледа на леля Хариет, но тя явно беше в пълно неведение за всичко, което ставаше около нея, а и не бе отронила и дума от началото на вечерта.

– Татко – намеси се Хейзълби, – със сигурност ти…

– Става въпрос за породата – рязко го прекъсна лорд Давънпорт. – Бъдещето на семейството е в нейната утроба. Имаме право да знаем какво получаваме.

Луси втрещено зяпна. В следващия миг осъзна, че ръката ѝ несъзнателно бе легнала върху корема ѝ. Побърза да я отпусне. Погледът ѝ се стрелкаше между бащата и сина; не бе сигурна дали трябва да заговори.

– Последното, от което имаш нужда, е жена, която е прекалено умна – продължаваше да говори лорд Давънпорт, – но тя трябва да знае нещо толкова основно като таблицата за умножение. Господи, синко, помисли за последиците.

Луси погледна Хейзълби. Той също я погледна. Извинително.

Тя преглътна и затвори за миг очи, за да събере сили. Когато ги отвори, лорд Давънпорт се взираше право в нея, устните му се разтваряха и Луси осъзна, че отново се кани да заговори, което тя определено не можеше да понесе и…

– Седем, четиринайсет, двайсет и едно – забръщолеви тя само за да го възпре. – Двайсет и осем, трийсет и пет, четиресет и две…

Зачуди се какво ли ще направи, ако тя сбъркаше. Дали щеше да отмени сватбата?

– …четиресет и девет, петдесет и шест…

Беше изкушаващо. Толкова изкушаващо.

Погледна чичо си. Той се хранеше. Дори не я гледаше.

– …осемдесет и две, осемдесет и девет…

– Ъ, достатъчно – обяви лорд Давънпорт, спирайки я веднага след осемдесет и две.

Вълнението, надигнало се в гърдите ѝ, тутакси угасна. Тя се бе разбунтувала – навярно за пръв път през целия си живот, – но никой не го бе забелязал. Чакала бе прекалено дълго.

– Браво! – окуражаващо ѝ се усмихна Хейзълби.

Луси му отвърна с вяла усмивка. Той действително не беше лош човек. Всъщност, ако не беше Грегъри, тя щеше да го смята за доста добър избор. Може би косата му беше малко рядка, а и той целият беше малко хилав, но като цяло нямаше за какво да се оплаква. Особено след като имаше благ и сговорчив характер, много важно качество за всеки бъдещ съпруг. Двамата бяха успели да проведат кратък разговор преди вечерята, докато баща му и чичо ѝ обсъждаха политиката, и той беше доста очарователен. Дори косвено се пошегува с баща си, при което толкова театрално завъртя очи, че Луси се засмя.

Наистина нямаше за какво да се оплаква.

И не се оплакваше. Не би могла. Просто копнееше за нещо друго.

– Предполагам, че си се справила прилично в училището на госпожица Мос? – попита лорд Давънпорт, присвивайки очи, така че въпросът му не прозвуча особено дружелюбно.

– Да, разбира се – отвърна Луси и изумено примигна. Тъкмо бе решила, че вече не е главна тема на разговора.

– Прекрасна институция – оповести Давънпорт, дъвчейки парче крехко печено агнешко. – Отлично им е известно какво трябва и не трябва да знае едно момиче. Дъщерята на Уинзлоу се обучава там. Също и на Фордам.

– Да – промърмори Луси, защото очевидно очакваха отговор. – И двете са много мили момичета – излъга тя. Сибила Уинзлоу беше противна малка тиранка, която се забавляваше да щипе по-малките си съученички по ръцете.

За пръв път тази вечер лорд Давънпорт изглеждаше доволен от нея.

– Значи добре ги познаваш? – попита той.

– Ъъ, донякъде – смънка Луси, избягвайки конкретния отговор. – Лейди Джоана е малко по-голяма, но училището не е голямо. Няма как да не се познаваме, макар и само по физиономии.

– Добре – одобрително кимна лордът, при което бузите му се разтресоха.

Луси побърза да отвърне поглед.

– Това са хора, които трябва да познаваш – подхвана той. – Това са връзки, които трябва да се развиват.

Луси послушно кимна, докато наум съставяше списък с места, на които би предпочела да се намира в момента. Париж, Венеция, Гърция, макар че там сега се водеше война? Все едно. Пак предпочиташе да бъде в Гърция.

– …отговорността към името… определени стандарти на поведение…

Наистина ли на изток беше толкова горещо? Винаги се бе възхищавала на китайските вази.

– …няма да се допускат никакви отклонения от…

Как беше името на онзи отвратителен квартал?

Сейнт Джайлс? Да, би предпочела по-скоро да бъде там.

– …задължения. Задължения!

Последното бе придружено с удар на юмрук по масата, от който сребърните прибори издрънчаха, а Луси подскочи на стола. Дори леля Хариет вдигна глава от чинията си.

Луси бързо се окопити, тъй като погледите на всички присъстващи бяха отправени към нея.

– Да? – каза тя.

Лорд Давънпорт се наклони напред почти застрашително.

– Един ден ти ще бъдеш лейди Давънпорт. Ще имаш задължения. Много задължения.

Луси успя да разтегне устни достатъчно, за да се сметне за отговор. Мили боже, кога щеше да свърши тази вечер?

Лорд Давънпорт още повече се наклони напред и въпреки че масата бе широка и отрупана с блюда, Луси инстинктивно се отдръпна назад.

– Не може да се отнасяш лекомислено към задълженията си – продължи той и гласът му застрашително се извиси. – Разбираш ли ме, момиче?

Луси се запита какво би станало, ако се хване с две ръце за главата и изкрещи с цяло гърло:

Господи, ти който си на небето, сложи край на това мъчение!!!

– Разбира се, лорд Давънпорт – чу се да казва.

Страхливка. Жалка страхливка.

И изведнъж, сякаш беше навита играчка, чиято пружина се бе развила, лорд Давънпорт се успокои и се облегна назад.

– Радвам се да го чуя – заяви и попи със салфетка ъгълчето на устата си. – Увериха ме, че в училището на госпожица Мос все още учат възпитаничките си на послушание и уважение.

Вилицата на Луси се спря на половината път до устата ѝ.

– Не знаех, че вие сте уредили да ме приемат.

– Наложи се да предприема нещо – изръмжа графът и я изгледа, сякаш беше малоумна. – Нямаш майка, която да те възпита подобаващо за ролята ти в живота. Има неща, които трябва да знаеш, за да бъдеш достойна графиня. Умения, които си длъжна да притежаваш.

– Разбира се – почтително се съгласи девойката, решила, че пълното смирение и покорство са най-бързият начин да се сложи край на това мъчение. – Ъ, благодаря ви.

– За какво? – попита Хейзълби.

– Ами, задето ме е изпратил в училището на госпожица Мос – обясни Луси, насочвайки цялото си внимание към Хейзълби. Може би, ако не гледаше лорд Давънпорт, той щеше да забрави за съществуването ѝ.

– Хареса ли ви там? – поинтересува се Хейзълби.

– Да, много – отвърна тя, някак си изненадана колко бе приятно да ѝ задават учтиви въпроси. – Беше прекрасно. Там бях изключително щастлива.

Хейзълби отвори уста, за да отговори, но за ужас на Луси, гласът, който се разнесе, беше този на баща му.

– Не си била изпратена в училището, за да си щастлива! – прогърмя грубиянският глас на лорд Давънпорт.

Луси не можеше да откъсне поглед от все още отворената уста на Хейзълби. Наистина, помисли си тя, обзета от странно спокойствие, това беше почти плашещо.

Хейзълби затвори уста и се извърна към баща си със скована усмивка.

– А защо тогава? – попита той и Луси неволно се впечатли от пълното отсъствие на недоволство в гласа му.

– За да се научи – отвърна баща му и единият му юмрук отново се стовари върху масата по изключително неприемлив начин.

– Е, аз усъвършенствах таблицата за умножение – кротко вметна Луси, не че някой я слушаше.

– Тя ще бъде графиня! – продължаваше да гърми Давънпорт – Графиня!

Хейзълби спокойно го изгледа.

– Тя ще стане графиня, след като ти умреш – промърмори.

Ченето на Луси увисна.

– Така че всъщност – продължи Хейзълби и нехайно пъхна миниатюрно парченце риба в устата си – за теб няма да има голямо значение, нали?

С ококорени очи Луси се извърна към лорд Давънпорт.

Кожата на графа стана пурпурна. Беше страховит цвят – пламтящ, наситен и тъмен, подчертаван от вената, която не пулсираше, а направо подскачаше върху лявото му слепоочие. Взираше се в Хейзълби с присвити от ярост очи. В позата му нямаше заплаха, нито желание да го удари или да му причини зло, но макар че нямаше никакъв смисъл, Луси можеше да се закълне, че в този момент Давънпорт мразеше сина си.