Текст книги "На път за олтара"

Автор книги: Джулия Куин

сообщить о нарушении

Текущая страница: 12 (всего у книги 22 страниц)

– Напоследък времето е чудесно – обяви Хейзълби и се усмихна.

Усмихна се!

Луси го зяпна изумено. От дни валеше като из ведро. Но нима не разбираше, че заради безочливата му забележка баща му можеше да получи апоплектичен удар? Лорд Давънпорт изглеждаше готов всеки момент да изригне в гневни ругатни, Луси беше почти сигурна, че чува скърцането на зъбите му дори от отсрещната страна на масата.

И тогава, когато стаята направо пулсираше от ярост, чичо Робърт се намеси.

– Радвам се, че решихме венчавката да се състои в Лондон. – Гласът му прозвуча равно, спокойно и решително, сякаш искаше да каже: „Всичко е приключено и забравено“. – Както на всички е известно – продължи, докато останалите идваха на себе си, – Фенсуърт се ожени в абатството преди две седмици и макар че историята на предците не бива да се забравя – струва ми се, че брачните церемонии на последните седем графа са се извършили там, – в действителност почти никой от поканените не можа да присъства.

Луси подозираше, че това бе свързано не толкова с местоположението, колкото с набързо обявения брак, но сега не беше моментът да се задълбочава по темата. А и на нея церемонията много ѝ хареса точно заради факта, че беше в тесен семеен кръг. Ричард и Хърмайъни бяха много щастливи, а всички присъстващи бяха дошли, водени от искрена обич и приятелство. Събитието действително беше изпълнено с радост.

Радостното усещане продължи до следващия ден, когато младоженците заминаха на меден месец в Брайтън. Луси никога не се бе чувствала по-нещастна и самотна, докато стоеше на алеята и махаше след тях.

Те скоро ще се върнат, напомни си тя. Преди нейната сватба. Хърмайъни щеше да бъде единствената ѝ шаферка, а Ричард щеше да я отведе до олтара.

А междувременно леля Хариет щеше да ѝ прави компания. И лорд Давънпорт. И Хейзълби, който или бе надарен с блестящ ум, или беше напълно луд.

В гърдите ѝ заклокочи смях – ироничен, абсурден и изключително неуместен – премина през гърлото ѝ и изскочи през носа с твърде неелегантно сумтене.

– Ъ? – изпръхтя лорд Давънпорт.

– Няма нищо – побърза да го увери тя и се закашля с цялата убедителност, на която бе способна. – Малко се задавих. Навярно с рибена кост.

Беше почти забавно. Всъщност действително щеше да бъде забавно, ако четеше сцената в някоя книга. Сатирична, реши тя, защото със сигурност не беше любовна.

А не ѝ се щеше да мисли, че можеше да се превърне в трагедия.

Огледа тримата мъже, седнали около масата, които понастоящем определяха живота ѝ. Трябваше да извлече най-доброто от ситуацията. Нищо друго не ѝ оставаше. Нямаше смисъл да тъне в нещастие, колкото и да ѝ бе трудно да гледа на нещата от хубавата им страна. А и наистина би могло да бъде много по-зле.

Но вместо това лицето на Грегъри Бриджъртън не спираше да изниква в съзнанието ѝ – и всички варианти, при които животът ѝ можеше да бъде по-добър.

ГЛАВА 14

В която нашият герой и нашата героиня

се срещат отново, а лондонските птици са във възторг.

Когато Грегъри я видя, точно тук, в Хайд Парк, в първия ден след завръщането си в Лондон, първата му мисъл беше:

Ама, разбира се!

Изглеждаше съвсем естествено да се натъкне на Луси Абърнати буквално в първия час, след като бе излязъл да се разходи из Лондон. Не знаеше защо; нямаше логична причина пътищата на двамата да се пресекат. Но мислите му бяха заети с нея почти постоянно, откакто се бяха разделили в Кент. И макар да смяташе, че тя все още е във Фенсуърт, колкото и да бе странно, изобщо не се изненада, че първото познато лице, което видя, след като се завърна от провинцията, където бе прекарал цял месец, бе нейното.

Бе пристигнал в града предишната вечер, необичайно изморен от дългото пътуване по разкаляните пътища, и веднага се бе пъхнал в леглото. Когато се събуди – доста по-рано от обичайното, – светът все още бе мокър от дъждовете напоследък, но слънцето грееше с пълния си блясък на небето.

Грегъри тутакси се облече и излезе от къщи. Обичаше уханието на чистота, носещо се във въздуха след дъждовна буря – дори в Лондон. Не, особено в Лондон. Това бе единственото време, когато градът ухаеше така – на зеленина и свежест, като горски листа.

Грегъри обитаваше малък апартамент в спретната сграда в Мерилебън и макар мебелировката да бе оскъдна и семпла, мястото му харесваше. Чувстваше се у дома.

Брат му и майка му неведнъж му бяха предлагали да живее с тях. Приятелите му го смятаха за луд, задето им отказваше; и двете резиденции бяха много по-разкошни и много по-добре обзаведени, с многобройна прислуга, отколкото скромното му жилище. Но той предпочиташе независимостта си. Не че имаше нещо против близките му да му казват какво да прави – те знаеха, че той няма да ги послуша, и през повечето време помежду им цареше дружеско разбирателство.

Това, което не понасяше, бяха критиките и нравоученията. Въпреки че майка му се преструваше, че не се намесва в живота му, той знаеше, че тя винаги го наблюдава и следи социалния му живот.

И го коментира. Вайолет Бриджъртън умееше, когато ѝ скимне, да насочи разговора към млади дами, бални книжки и пресечната точка между тях с неженения ѝ син с бързина, която може да замае главата на един мъж.

Което често се случваше.

Винаги имаше една млада дама и още една млада дама и той бе длъжен да танцува с двете – два пъти – на следващата вечеринка, но в никакъв случай не биваше да забравя другата млада дама. Онази която стои до стената – нима не я е забелязал? – съвсем самичка. Леля ѝ, той не биваше да го забравя, била нейна близка приятелка.

Майката на Грегъри имаше много близки приятелки.

Вайолет Бриджъртън благополучно бе задомила седем от осемте си деца и сега само на Грегъри се падаше да понесе целия ѝ сватовнически ентусиазъм. Той, разбира се, я обожаваше и ѝ бе благодарен за загрижеността ѝ за благополучието и щастието му, но понякога му идеше да си оскубе косата.

А Антъни беше още по-лош. Той дори нямаше нужда да казва каквото и да било. Само присъствието му обикновено бе достатъчно, за да накара Грегъри да се почувства, сякаш по някакъв начин не е достоен за фамилното име. Трудно беше да си проправяш път в живота под постоянния надзор на могъщия лорд Бриджъртън. Доколкото разбираше Грегъри, най-големият му брат никога в живота си не бе допускал грешка.

Което правеше собствените му грешки още по-колосални.

Но, за късмет, този проблем се оказа лесно разрешим. Грегъри просто се изнесе. Естествено, по-голяма част от издръжката му отиваше за поддръжка на собственото му жилище, колкото и да бе малко, но си струваше, до последното пени.

Дори толкова просто нещо като да излезеш от дома, без никой да те разпитва защо или къде отиваш (или в случая с майка му, с кого), беше прекрасно. Ободряващо. Странно как една малка разходка можеше да изпълни човек с чувство на независимост, но това бе неоспорим факт.

И ето я и нея. Луси Абърнати. В Хайд Парк, макар че според всички очаквания все още трябваше да е в Кент.

Седеше на една пейка и хвърляше трохи хляб на група проскубани птици и Грегъри си спомни за онзи ден, когато случайно се бе натъкнал на нея в Обри Хол. Тогава тя също седеше на пейка и изглеждаше потисната. Сега, поглеждайки назад в миналото, Грегъри осъзна, че навярно брат ѝ току-що ѝ бе казал, че годежът ѝ е окончателно уреден.

Младият мъж се зачуди защо тя нищо не му бе казала.

Щеше му се да го бе сторила.

Ако знаеше, че тя вече е окончателно обещана на друг, никога не би я целунал. Това бе в разрез с правилата на поведение, към които той стриктно се придържаше. Един джентълмен не задяваше чужди невести. Това просто не се правеше. Ако тогава знаеше истината, през онази нощ щеше да стои далеч от нея и…

Грегъри застина. Не знаеше какво щеше да направи. Защо, макар че безброй пъти отново и отново бе превъртал сцената в главата си, чак сега осъзна, че никога не си бе представял как я отблъсква?

Ако знаеше, щеше ли тутакси да си тръгне? Беше се наложило да я улови за раменете, помагайки ѝ да запази равновесие, но след това можеше да я остави да си върви по пътя. Никак нямаше да бъде трудно – просто трябваше да размърда крака. Можеше да сложи край още тогава, преди изобщо нещо да е започнало да се променя.

Но вместо това той се бе усмихнал, бе я попитал какво прави там, а после – мили боже, къде му е бил умът – се бе поинтересувал дали пие коняк.

След това, ами, не бе сигурен как се бе случило, но помнеше всичко. До последната подробност. Помнеше как тя го гледаше, ръката ѝ върху неговата. Беше се вкопчила в него и за миг му се бе сторило, че тя има нужда от него. Че той можеше да бъде нейната опора, центърът на живота ѝ.

Но не беше това. Не я бе целунал заради това. Беше я целунал, защото…

Защото…

По дяволите, нямаше представа защо я бе целунал. Просто моментът беше такъв – странен, загадъчен. Наоколо цареше тишина – невероятна, вълшебна, омагьосваща тишина, която проникваше в душата му и секваше дъха му.

Къщата гъмжеше от гости, но в сумрака на коридора двамата бяха сами. Луси го бе погледнала, очите ѝ търсеха нещо в лицето му, а сетне… някак си… тя беше съвсем близо. Той не помнеше да се е движил или да е свеждал глава, но лицето ѝ се бе оказало само на сантиметри от неговото. И в следващия миг…

Той я целуваше.

От този момент нататък все едно се пренесе в друг свят. Забрави всички думи, благоразумие, всяка мисъл. Съзнанието му се превърна в нещо чудато и първобитно. Този нов свят се състоеше от цветове, звуци и усещания. Като че ли тялото му бе погълнало ума му.

И сега се питаше, когато си позволяваше да си задава този въпрос, дали би могъл да спре всичко това. Ако тя не бе казала „не“, ако не бе притиснала длани върху гърдите му и не му бе казала да спре…

Дали щеше да спре по своя воля?

Дали би могъл да го направи?

Грегъри изпъна рамене. Стисна челюсти. Разбира се, че щеше да го направи. Тя беше Луси, за бога! Беше чудесна в много отношения, но не беше от жените, по които мъжете си губеха ума. Просто тогава бе изпаднал във временно умопомрачение. Мимолетна лудост, предизвикана от странната и смущаваща вечер.

Дори сега, седнала на пейката в Хайд Парк с малко ято гълъби в краката и, тя си оставаше добрата стара Луси. Все още не го бе забелязала, затова той се наслаждаваше на възможността просто да я наблюдава. Тя беше сама, с изключение на прислужницата, която скучаеше през две пейки.

И устните на Луси се движеха.

Грегъри се усмихна. Луси говореше на птиците. Казваше им нещо. Може би им даваше указания и вероятно насрочваше датата на следващото хранене.

Или им нареждаше да дъвчат със затворени човки.

Младият мъж се засмя. Не можа да се сдържи.

Тя се обърна. Обърна се и го видя. Очите и се разшириха, устните ѝ се разтвориха и той остана като цапардосан по главата при мисълта…

Че му беше приятно да я види.

Подобна реакция от негова страна му се стори доста странна, имайки предвид как се бяха разделили.

– Лейди Лусинда – заговори Грегъри и се приближи към нея. – Каква изненада! Не знаех, че сте в Лондон.

За секунда тя сякаш не можеше да реши как да се държи, а после се усмихна – може би малко по-колебливо, отколкото преди, което го учуди – и му подаде къшей хляб.

– За гълъбите? – промърмори той. – Или за мен?

Усмивката ѝ се промени, стана по-позната.

– Както предпочитате. Макар че съм длъжна да ви предупредя, че хлябът е малко сух.

Устните му насмешливо потрепнаха.

– Значи сте го опитали?

И изведнъж всичко беше постарому, сякаш нищо не се бе случвало. Целувката, неловкият разговор на следващата сутрин… всичко изчезна. Двамата отново бяха добри приятели и светът отново беше наред.

Устата ѝ бе стисната, като че ли смяташе да го смъмри, а той се смееше, защото беше толкова забавно да я дразни.

– Това е втората ми закуска – напълно безучастно заяви тя.

Грегъри седна на другия край на пейката и се зае да троши хляба. Когато събра цяла шепа трохи, ги хвърли наведнъж и се облегна назад, за да наблюдава как птиците лакомо закълваха.

Забеляза, че Луси хвърля трохите методично, една след друга, точно на всеки три секунди.

Беше преброил. Нима можеше да се въздържи?

– Ятото ме изостави – намръщи се тя.

Грегъри се ухили, когато последният гълъб подскочи, за да се присъедини към угощението на Бриджъртън. Хвърли им още една шепа трохи.

– Аз винаги устройвам най-добрите приеми.

Луси се извърна, наведе брадичка и му хвърли сърдит поглед през рамо.

– Вие сте непоносим.

Грегъри лукаво я изгледа.

– Това е едно от най-добрите ми качества.

– Според кого?

– Ами, моята майка изглежда много ме харесва – скромно заяви той.

Луси прихна.

Той се почувства победител.

– Моята сестра… не чак толкова.

И Грегъри се почувства като победител.

Едната от веждите на Луси се повдигна.

– Тази, която ви харесва да тормозите?

– Аз не я тормозя, защото ми харесва – с назидателен тон заговори Грегъри, – а защото е необходимо.

– На кого?

– На цяла Британия – увери я той. – Повярвайте ми.

Луси го погледна със съмнение.

– Тя не може да е толкова лоша.

– Предполагам, че не – съгласи се той. – Майка ми изглежда много харесва и нея, което доста ме озадачава.

Тя отново се засмя и звукът беше… приятен. Малко безлично описание, но някак си съвсем точно. Смехът ѝ бликаше отвътре – топъл, волен и искрен.

Но когато тя се обърна към него, погледът ѝ стана сериозен.

– Вие обичате да се шегувате, но аз съм готова да се обзаложа, че бихте дали живота си за нея.

Грегъри се престори, че размишлява над думите ѝ.

– С каква сума разполагате?

– Засрамете се, господин Бриджъртън. Вие избягвате отговора.

– Естествено, че бих – тихо рече той. – Тя е моята малка сестричка. Моя, за да я тормозя, и моя, за да я закрилям.

– Тя не е ли омъжена?

Той сви рамене и зарея поглед през парка.

– Да, предполагам, че сега Сейнт Клеър може да се погрижи за нея, господ да му е на помощ. – Извърна се към събеседницата си и я дари с крива усмивка. – Простете.

Но Луси Абърнати не беше толкова надута и префърцунена, че да се обиди. Всъщност тя напълно го слиса, когато с чувство заяви:

– Не е нужно да се извинявате. Има случаи, когато само божието име може да изрази дълбочината на нечие отчаяние.

– Защо имам чувството, че говорете от скорошен личен опит?

– От миналата вечер – потвърди Луси.

– Наистина ли? – Той се приведе, искрено заинтригуван. – Какво се е случило?

Но тя само поклати глава.

– Нищо особено.

– Не и ако сте богохулствали.

Тя въздъхна.

– Казах ви, че сте непоносим, нали?

– Веднъж днес и със сигурност поне няколко пъти преди.

Тя иронично сви устни, а погледът на сините ѝ очи се изостри, когато го впи в него.

– Да не би да сте ги броили?

Грегъри замълча. Въпросът беше странен не защото тя го бе задала – за бога, той щеше да попита същото, ако го бяха подкачили по същия начин. По-скоро беше странно, защото изпита мистериозното усещане, че ако помислеше достатъчно дълго, може би щеше да знае отговора.

Обичаше да разговаря с Луси Абърнати. А когато тя му кажеше нещо…

Той го запомняше.

Много необичайно.

– Чудя се – поде той, след като му се стори, че моментът бе подходящ да смени темата – дали поносим е дума?

Тя се замисли.

– Мисля, че е, не смятате ли?

– Досега никой не е я изричал в мое присъствие.

– Това изненадва ли ви?

Грегъри бавно се усмихна. Одобрително.

– Вие, лейди Лусинда, имате много остър език.

Веждите ѝ се извиха и в този миг лицето ѝ доби определено лукаво изражение.

– Това е една от моите най-строго пазени тайни.

Грегъри се засмя. Смехът бе дълбок, зароди се някъде в корема му, докато накрая цялото му тяло се тресеше.

Луси го наблюдаваше със снизходителна усмивка и поради някаква причина това му действаше успокоително. Тя изглеждаше топла… дори умиротворяваща.

И той се чувстваше щастлив с нея. Тук, на пейката. Беше му леко и хубаво просто да бъде в нейната компания. Обърна се и попита с усмивка:

– Имате ли още хляб?

Тя му подаде три парчета.

– Донесох цял самун.

Грегъри започна да ги троши.

– Да не би да се опитвате да угоите ятото?

– Обичам пай с гълъби – върна му го тя и възобнови бавното си и скъперническо хвърляне на трохи.

Грегъри беше почти сигурен, че е плод на въображението му, но можеше да се закълне, че птиците поглеждат с копнеж в неговата посока.

– Често ли идвате тук?

Луси не отвърна веднага и леко наклони глава, все едно обмисляше въпроса му.

Което бе странно, тъй като въпросът беше съвсем прост.

– Обичам да храня птиците – заговори накрая. – Действа успокояващо.

Грегъри хвърли още една шепа трохи и се подсмихна.

– Така ли мислите?

Очите ѝ се присвиха и тя с ловък замах на китката, като на военен, хвърли следващата троха. Следващата полетя по същия начин. Както и по-следващата. Накрая се извърна към него. Устните ѝ бяха стиснати, нямаше и помен от усмивка.

– При условие че не ги подстрекавате към бунт.

– Аз? – с невинен вид възкликна Грегъри. – Вие сте тази, която ги принуждава да се бият до смърт, и то само заради жалки трохи изсъхнал хляб!

– Уверявам ви, че това е много хубав самун хляб, добре изпечен и изключително вкусен.

– По въпросите на храненето винаги ще се осланям на вас – заяви той с престорена галантност.

Луси хладно го изгледа.

– Повечето жени не биха приели думите ви като комплимент.

– Ах, но вие не сте като повечето жени. И – додаде – виждал съм ви как ядете на закуска.

Тя разтвори устни, но преди да изрази възмущението си, той я пресече с:

– Между другото, беше комплимент.

Девойката поклати глава. Той действително беше непоносим. И тя бе толкова благодарна за това. Когато го бе забелязала да стои там и да я наблюдава как храни гълъбите, стомахът ѝ се бе свил на топка и бе почувствала, че ѝ призлява. Нямаше представа какво ще каже, нито как ще се държи.

Но после той се бе приближил към нея със спокойна крачка и беше толкова… типично непринуден. Тутакси я накара да се почувства свободно, което при настоящите обстоятелства беше истинско чудо.

Та тя в крайна сметка беше влюбена в него.

Тогава той ѝ се усмихна – с онази ленива позната усмивка – и се пошегува за гълъбите, и преди да се усети, тя вече му се усмихваше в отговор. И Луси отново беше самата себе си, което бе толкова успокояващо.

От седмици не беше на себе си.

И тъй като бе решила да гледа положително на живота, тя реши да не задълбава в неуместното си увлечение по него, а вместо това да бъде благодарна, че може да общува с господин Бриджъртън, без да се превръща в непохватна, заекваща глупачка.

Очевидно в живота ѝ бяха останали много малко радости.

– През цялото това време ли бяхте в Лондон? – попита го, решена да води приятен и напълно нормален светски разговор.

Той се сепна. Явно не бе очаквал подобен въпрос.

– Не. Едва снощи се върнах.

– Разбирам. – Луси се умълча, обмисляйки получените сведения. Странно, но дори не ѝ бе хрумнало, че той може да не е в града. Но това би обяснило… Е, не бе сигурна какво би обяснило. Че нито веднъж не го е зърнала? Едва ли би могла да го види, след като не ходеше никъде освен в парка и при шивачката, а останалото време прекарваше вкъщи. – Значи сте били в Обри Хол?

– Не, заминах скоро след вас и посетих брат си. Той живее със съпругата и децата си в Уилтшър, в блажено усамотение, далеч от цивилизацията.

– Уилтшър не е толкова далече.

Грегъри сви рамене.

– През половината от времето те дори не получават „Таймс“. Твърдят, че не им е интересно.

– Колко странно. – Луси не познаваше някой, който да не получава вестника дори в най-отдалечените графства.

Той кимна.

– Обаче този път ми подейства доста освежаващо. Нямах представа с какво се занимава останалият свят и хич не ми пукаше.

– Такъв ли клюкар сте обикновено?

Той я стрелна косо с поглед.

– Мъжете не клюкарстват. Ние разговаряме.

– Разбирам – кимна Луси. – Това обяснява доста неща.

Грегъри се засмя.

– А вие отдавана ли сте в града? Мислех, че живеете на село.

– От две седмици – отвърна тя. – Пристигнахме веднага след сватбата.

– Ние? Брат ви и госпожица Уотсън също ли са тук?

Луси се ядоса на себе си заради това, че се ослушва дали ще долови нетърпеливи нотки в гласа му, но предполагаше, че не би могла да се възпре.

– Сега тя е лейди Фенсуърт и не, те са на сватбено пътешествие. Аз съм тук с чичо си.

– За сезона?

– За моята сватба.

Това спря гладкото протичане на разговора.

Тя пъхна ръка в кошничката си и извади къшей хляб.

– Ще се състои следващата седмица.

Грегъри потресено се втренчи в нея.

– Толкова скоро?

– Чичо Робърт казва, че няма смисъл да се бавим.

– Разбирам.

И може би той действително разбираше. Може би имаше някакъв етикет, който тя – момиче, водило уединен живот в провинцията – не познаваше. Навярно нямаше смисъл да се отлага неизбежното. Може би всичко това беше част от философията да се приемат нещата откъм положителната им страна, на която тя напоследък с такова усърдие се посвещаваше.

– Е – подхвана той и няколко пъти примигна.

Луси разбра, че не знае какво да каже. Това беше изключително нетипична реакция за него и ѝ достави удоволствие. Приличаше малко на неумението на Хърмайъни да танцува. Ако Грегъри Бриджъртън можеше да изгуби дар слово, значи имаше надежда за останалото човечество.

– Моите поздравления – рече той накрая.

– Благодаря.

Тя се запита дали бе получил покана. Чичо Робърт и лорд Давънпорт бяха решили да поканят на церемонията абсолютно всички. Това, казваха те, щял да бъде дебютът ѝ във висшето общество и искаха целият свят да узнае, че тя е съпруга на Хейзълби.

– Венчавката ще се състои в църквата „Сейнт Джордж“ – без всякаква причина съобщи тя.

– Тук, в Лондон? – изненада се Грегъри. – Мислех, че ще се венчаете във Фенсуърт Аби.

Действително беше странно, помисли си Луси, колко безболезнено беше всичко това – да обсъжда с него предстоящата си сватба. Навярно защото я бе обзело все по-засилващо се вцепенение.

– Така пожела чичо ми – поясни девойката и извади още едно парче хляб от кошничката.

– Вашият чичо ли е глава на семейството? – попита Грегъри и я погледна с любопитство. – Брат ви е граф. Нима не е навършил пълнолетие?

Луси хвърли цялото парче хляб на земята и с някакъв нездрав интерес наблюдаваше как гълъбите се бият за него.

– Навърши – отвърна тя. – Миналата година. Но предпочете да остави засега решаването на семейните дела на чичо ми, докато продължава следдипломното си обучение в Кеймбридж. Предполагам, че скоро ще заеме полагащото му се място сега – дари го с извинителна усмивка, – след като вече е женен.

– Няма защо да се притеснявате за моите чувства – увери я Грегъри. – Аз вече напълно се възстанових.

– Наистина ли?

Той леко повдигна едното си рамо.

– Честно казано, смятам, че извадих късмет.

Тя бе извадила още едно парче хляб, но пръстите ѝ застинаха, преди да започне да го троши.

– Така ли смятате? – удиви се Луси и се извърна към него. – Как е възможно това?

Той изненадано примигна.

– Вие сте доста пряма, нали?

Луси се изчерви. Почувства как гореща и срамна руменина залива страните ѝ.

– Съжалявам – избъбри тя. – Беше ужасно грубо от моя страна. Просто вие бяхте толкова…

– Не казвайте нито дума повече – прекъсна я младият мъж и тя се почувства още по-зле, защото смяташе да опише – навярно до най-малките подробности – колко лудо влюбен е бил в Хърмайъни. Нещо, което, ако беше на негово място, не би искала да си спомня.

– Съжалявам – отново промърмори девойката.

Той се извърна и замислено я огледа с известна доза любопитство.

– Много често го казвате.

– Че съжалявам?

– Да.

– Аз… аз не знам. – Стисна зъби и се почувства напрегната. Неудобно. Защо му бе нужно да изтъкне подобно нещо? – Ами аз все това правя – заяви тя, при това твърдо, защото… Ами, просто така. Това трябваше да е достатъчна причина.

Той кимна. И Луси се почувства още по-зле.

– Такава съм аз – добави отбранително, въпреки че той се бе съгласил с нея, за бога! – Постоянно изглаждам и оправям нещата.

И с тези думи хвърли последния къшей хляб на земята.

Веждите му се стрелнаха нагоре и двамата едновременно се приведоха напред, за да наблюдават хаоса, настанал сред птичето ято.