Текст книги "На път за олтара"
Автор книги: Джулия Куин
сообщить о нарушении
Текущая страница: 17 (всего у книги 22 страниц)
Тази пропаст бе страховита. Страховита, вълнуваща и…
Той скочи.
Тя тихо извика, когато той тласна навътре, но когато я погледна, върху лицето ѝ не бе изписана болка. Главата ѝ бе отметната назад и всяко вдишване бе съпроводено със сладостен стон, като че ли нямаше сили да удържи желанието си.
Краката ѝ се обвиха около неговите и се плъзнаха надолу по прасците му. Бедрата ѝ се извиваха, притискаха, сякаш го умоляваха да продължи.
– Не искам да те нараня – промълви той. Всеки мускул на тялото му крещеше да продължи. Никога досега не бе желал нещо толкова силно, колкото желаеше в този момент Луси. При все това никога не се бе чувствал по-малко алчен. Това трябваше да бъде за нея. Не искаше да ѝ причини болка.
– Не ме нараняваш – простена Луси и това помете последните остатъци от самоконтрола му. Пое едното зърно в устата си, разкъса последната бариера и проникна докрай в нея.
Дори и да бе почувствала болка, тя не ѝ обърна внимание. Издаде кратък писък на удоволствие, а ръцете ѝ диво сграбчиха главата му. Тялото ѝ се загърчи под него и когато той се опита да се премести на другата гърда, пръстите ѝ безмилостно се впиха в него и го задържаха на място.
А през това време тялото му я обладаваше, движейки се в ритъм, неподвластен на всякаква мисъл или контрол.
– Луси, Луси, Луси – простена той, най-после откъснал се от гърдата ѝ. Беше прекалено мощно. Прекалено много. Трудно му бе да диша, дори да поеме глътка въздух, който сякаш никога не можеше да достигне до дробовете му.
– Луси!
Трябваше да почака. Опитваше се да чака. Но тя се притискаше в него, забиваше нокти в раменете му, а тялото ѝ се изви нагоре с достатъчно сила да повдигне и него.
И тогава я почувства. Усети как се напряга, стиска го, потреперва около него и той се освободи.
Освободи се и светът направо избухна.
– Обичам те – прошепна Грегъри и се срина върху нея. Мислеше, че е преминал отвъд думите, но те бяха там.
Сега вече бяха негов постоянен спътник. Две малки думички.
Обичам те.
От сега нататък щяха завинаги да бъдат с него.
И това бе великолепно.
ГЛАВА 20
В която нашият герой има много лоша сутрин.
По някое време по-късно, след съня, последван от нов страстен изблик, лека дрямка и спокойна отмора и отново страст – защото двамата просто не можаха да се сдържат, – настана време Грегъри да си върви.
Това бе най-трудното нещо, което някога бе правил, но въпреки това можеше да го стори с радост в сърцето, защото знаеше, че това не е краят. Дори не беше сбогуване, а само временна раздяла. Но времето неумолимо следваше своя ход. Скоро щеше да разсъмне и макар Грегъри да имаше твърдото намерение да се ожени за Луси веднага щом го уреди, не желаеше да я опозори, като допусне да бъде заловена в леглото си с него в утрото на сватбата ѝ с друг мъж.
А и не биваше да забравя за Хейзълби. Грегъри не го познаваше добре, но винаги го бе смятал за свестен човек, който не заслужаваше публично унижение.
– Луси – прошепна Грегъри и потърка нос в бузата ѝ, – утрото вече наближава.
Тя изсумтя сънливо, после извърна глава и промърмори:
– Да.
Само едно „да“, нямаше нищо от рода на „това е толкова нечестно“ или „не би трябвало да бъде така“. Но това беше Луси. Тя беше практична и очарователно благоразумна и той я обичаше тъкмо заради това и заради още много неща. Неговата любима не искаше да променя света. Само искаше да го направи прекрасен за хората, които обичаше.
Фактът, че бе направила това – че му бе позволила да я люби и възнамеряваше да отмени сватбата сега, в самото утро на церемонията, – само показваше колко дълбоко го обича. Луси не търсеше внимание и драми. Тя се стремеше към стабилност и порядък, затова скокът, който се готвеше да направи…
Самата мисъл го изпълваше със смирение.
– Ти трябва да дойдеш с мен – заяви той. – Сега. Трябва да тръгнем заедно, преди всички да са се събудили.
Тя леко нацупи долната си устна, сякаш искаше да каже: „О, господи!“. Изглеждаше толкова прелестна, че той не можа да се сдържи и я целуна. Съвсем леко, само в ъгълчето на устата, защото нямаше време за дълга целувка. Но настроението му бе помрачено от разочароващия ѝ отговор:
– Не мога.
Той се отдръпна.
– Ти не можеш да останеш.
Но тя поклати глава.
– Аз… аз трябва да постъпя правилно.
Той неразбиращо я погледна.
– Трябва да се държа почтено – обясни.
Седна в леглото и ръцете ѝ толкова силно стиснаха завивките, че кокалчета ѝ побеляха. Изглеждаше нервна, което според него бе напълно разбираемо. Той бе на прага на ново начало, докато тя…
На нея ѝ предстоеше да преодолее огромно препятствие, преди да достигне до щастливия край.
Той се пресегна да вземе едната ѝ ръка, но тя не откликна. Не се отдръпна от него; по-скоро като че ли дори не усети докосването му.
– Не мога да избягам и да оставя лорд Хейзълби напразно да ме чака в църквата – забързано заговори тя и вдигна очи към него, огромни и умоляващи.
Но само за миг.
После тя се извърна.
Луси преглътна. Грегъри не виждаше лицето ѝ, но движенията ѝ бяха нервни и бе очевидно, че се притеснява.
– Сигурна съм, че ме разбираш – тихо промълви Луси.
И той наистина я разбираше. Това бе едно от нещата, които най-много обичаше в нея. Тя имаше много силно чувство за добро и лошо, но никога не изнасяше речи за морала, нито се държеше снизходително.
– Аз ще те наблюдавам – каза той.
Тя рязко обърна глава и очите ѝ въпросително го погледнаха.
– Може да ти потрябва помощта ми – обясни младият мъж.
– Не, няма да е необходимо. Сигурна съм, че мога…
– Настоявам – решително я прекъсна той. – Това ще бъде нашият сигнал. – Вдигна длан нагоре с плътно притиснати пръсти. После завъртя китката си – веднъж с лице към него и после обратно. – Ще те наблюдавам. Ако имаш нужда от помощта ми, ела до прозореца и подай този сигнал.
Тя отвори уста, сякаш искаше отново да възрази, но накрая само кимна.
Грегъри стана и дръпна тежките завеси, обграждащи леглото ѝ, докато търсеше дрехите си. Те бяха разхвърляни наоколо – бричовете тук, ризата му, колкото и да бе забележително, чак в другия край на стаята, но той чевръсто ги събра и се облече.
Луси остана в леглото, седнала, с чаршафите, затъкнати около нея. Свенливостта ѝ му се стори очарователна и той едва не я подкачи за това. Но се сдържа и само развеселено се усмихна. За нея това беше паметна нощ; тя не би трябвало да се срамува от невинността си.
Той се приближи до прозореца и надникна навън. Зората още не бе настъпила, но небето вече я очакваше и на хоризонта трептеше тясна ивица светлина. Сияеше с нежни, пурпурносини оттенъци и беше толкова красива, че Грегъри с жест повика Луси да се присъедини към него. Обърна се, докато тя обличаше нощницата си, а тя прекоси с боси нозе пода и отиде при него. Грегъри я притегли към себе си. Гърбът ѝ се притисна в гърдите му, а той опря брадичка на темето ѝ.
– Виж – прошепна влюбеният.
Нощта сякаш се въртеше в призрачен танц, искрящ и пулсиращ, а във въздуха се носеше обещанието, че нищо вече няма да бъде същото. Утрото търпеливо чакаше от другата страна на хоризонта, а звездите вече започваха да избледняват върху небето.
Ако можеше да спре времето, Грегъри би го сторил. За пръв път в живота си преживяваше толкова вълшебен миг, толкова… пълен. Всичко наоколо беше пропито с доброта, справедливост и истина. И той най-накрая разбра разликата между щастието и задоволството и колко щастлив и благословен бе, задето изпитваше и двете, при това в смайващи количества.
И всичко беше благодарение на Луси. Тъкмо тя го изпълваше с това усещане за цялостност. Тя бе донесла в живота му всичко, което бе очаквал.
Това беше неговата мечта. И се бе сбъднала, навсякъде около него, в прегръдките му.
Точно в този миг, докато двамата стояха до прозореца, едва звезда се стрелна като мълния по небето. Образува широка плоска дъга и Грегъри почти я чу как съска и пращи, разпръсквайки искри по пътя си, докато напълно изчезна от погледите им.
Появата ѝ извика желанието да я целуне. Вероятно една дъга би му подействала по същия начин, както и четирилистна детелина или обикновена снежинка, паднала върху ръкава му, без да се разтопи. Беше просто невъзможно да се удивлява на малките чудеса на природата и да не я целуне. Целуна тила ѝ, а сетне я завъртя в обятията си, за да целуне устата ѝ, челото и дори носа ѝ.
Както и всички лунички. Господи, колко обичаше луничките ѝ!
– Обичам те – прошепна той.
Тя притисна буза към гърдите му. Гласът ѝ прозвуча пресипнало, почти пресекливо, когато изрече:
– Аз също те обичам.
– Сигурна ли си, че не искаш да тръгнеш с мен сега? – Грегъри знаеше какъв ще бъде отговорът ѝ, но все пак попита.
Както очакваше, Луси поклати глава.
– Трябва сама да се справя.
– Как ще реагира чичо ти?
– Аз… не съм сигурна.
Той отстъпи, хвана я за раменете и дори приклекна, за да останат очите му приковани в нейните.
– Ще те нарани ли?
– Не – бързо отвърна тя, за да ѝ повярва. – Не, обещавам ти.
– Ще се опита ли да те принуди да се омъжиш за Хейзълби? Ще те заключи ли в стаята ти? Защото бих могъл да остана. Ако мислиш, че ще имаш нужда, бих могъл да остана тук.
Това би причинило още по-лош скандал от този, който вече ги очакваше, но ако ставаше въпрос за сигурността й…
Нямаше нещо, което не би направил.
– Грегъри…
Той я накара да замълчи само с поклащане на глава.
– Ти не разбираш ли – подхвана – колко в разрез с всичките ми инстинкти е да те оставя тук да се изправиш сама срещу всичко това?
Устните ѝ се разтвориха, а очите й…
Те бяха пълни със сълзи.
– Аз се заклех в сърцето си да те закрилям – продължи Грегъри със страстен и напрегнат глас, с леко доверителна нотка. Защото днес, осъзна той, беше денят, в който действително бе станал мъж. След двайсет и шест години на приятно и да, безгрижно и безсмислено съществуване, той най-после бе открил своята цел.
Най-после бе разбрал защо е бил роден.
– Заклех се в сърцето си – повтори той – и ще се закълна пред Бога веднага щом бъде възможно. Мисълта да те оставя сама прогаря гърдите ми като с нажежено желязо.
Ръката му намери нейната и пръстите им се преплетоха.
– Това не е редно – изрече думите тихо, но пламенно.
Тя бавно кимна в знак на съгласие.
– Но това трябва да се направи.
– Ако има проблем – каза Грегъри, – ако усетиш опасност, искам да обещаеш, че ще ми дадеш знак. Аз ще дойда за теб. Можеш да намериш убежище при майка ми. Или при някоя от сестрите ми. Скандалът няма да ги уплаши. Те ще бъдат загрижени само за твоето щастие.
Тя преглътна, после се усмихна, а очите ѝ станаха замислени.
– Сигурно имаш прекрасно семейство.
Той взе ръцете ѝ и ги стисна.
– Сега те са твоето семейство. – Почака тя да каже нещо, но тя не го направи. Грегъри поднесе ръцете ѝ към устните си и целуна всяка една подред. – Скоро – прошепна – всичко това ще е зад нас.
Луси отново кимна, после погледна над рамото си към вратата.
– Слугите скоро ще се събудят.
И Грегъри си тръгна. Пъхнал ботушите под мишница, се измъкна през вратата и напусна къщата по същия път, по който беше дошъл.
Беше още тъмно, когато се разположи в малкия парк срещу дома ѝ. До сватбата имаше още доста часове, затова имаше време да отскочи до дома си и да се преоблече.
Но не смееше да рискува. Беше ѝ обещал, че ще я защити, а той никога не нарушаваше обещанията си.
Но после му хрумна, че не бе нужно да прави всичко това сам. Всъщност дори не биваше да бъде сам.
Ако Луси се нуждаеше от него и се наложеше да приложи сила, допълнителна помощ нямаше да навреди.
Грегъри никога досега не се бе обръщал към братята си за помощ, никога не ги бе молил да го измъкват от трудна ситуация. Той беше все още млад мъж. Обичаше да гуляе с приятели, да играе комар, да се забавлява с жени.
Но никога не пиеше прекалено много, нито залагаше повече пари от тези, с които разполагаше, или до миналата нощ никога не се бе забърквал с жена, рискуваща репутацията си, за да бъде с него.
Не си падаше много по отговорностите, но и не си търсеше белята.
Братята му все още гледаха на него като на малко момче. Дори и сега, когато бе навършил двайсет и шест години, той подозираше, че продължаваха да не го възприемат като зрял мъж. Затова не ги бе молил за помощ. И не се бе оказвал в положение, когато можеше да се нуждае от помощта им.
Досега.
Един от по-големите му братя живееше недалече. На по-малко от половин километър. Грегъри щеше да отиде дотам и да се върне за двайсет минути, включително и времето да измъкне Колин от леглото.
Грегъри тъкмо бе разкършил рамене, приготвяйки се за един спринт, когато зърна един коминочистач да пресича улицата. Беше млад – момче на около дванайсет, може би тринайсет години и със сигурност щеше да се зарадва на една гвинея.
А обещанието за още една беше достатъчно, за да хукне да предаде посланието на брат му.
Грегъри го изпрати с поглед, докато зави зад ъгъла, после се върна обратно в малкия парк. Нямаше къде да седне, нито дори къде да стои прав, без тутакси да не бъде забелязан от Фенсуърт Хаус.
Затова се покатери на едно дърво. Седна на един нисък дебел клон, облегна се на ствола и зачака.
Някой ден, каза си, щеше да се смее на това. Някой ден щеше да разказва тази история на внуците си и всичко щеше да звучи много романтично и вълнуващо.
Но сега…
Да, беше романтично. Но не много вълнуващо.
А най-вече беше студено.
Сви рамене и си заповяда да не обръща внимание на студа. Не му се получи, но не го бе грижа. Какво бяха няколко посинели пръста, когато на карта бе заложен остатъкът от живота му?
Усмихна се и вдигна поглед към прозореца ѝ. Тя беше там, помисли си. Точно там, зад онази завеса. И той я обичаше.
Той я обичаше.
Замисли се за приятелите си, повечето от които закоравели циници, винаги хвърлящи по някой отегчен поглед на последната група дебютантки, въздишайки, че бракът бил такава досада, дамите – толкова еднакви и че било най-добре любовта да бъде оставена на поетите.
Глупаци, мнозинството от тях.
Любовта съществуваше.
Тя беше тук, във въздуха, във вятъра, във водата. Човек само трябваше да я почака.
Да я дебне.
И да се бори за нея.
И той щеше да го направи. Бог му бе свидетел, че щеше. Луси трябваше само да му даде знак и той щеше да я отведе.
Той беше влюбен.
Нищо не можеше да го спре.
* * *
– Нали се досещаш, че не така възнамерявах да прекарам съботната сутрин?
Грегъри отвърна с кратко кимване. Брат му бе дошъл преди четири часа и сдържано го бе приветствал с обичайното си: „Колко интересно“.
Грегъри бе разказал всичко на Колин, включително и за събитията от изминалата нощ. Не му се нравеше да разказва интимни подробности за Луси, но човек не може да помоли брат си да седи на дърво с часове, без да му обясни защо. А и Грегъри изпита определено облекчение да сподели проблемите си с Колин. Той не му прочете лекция. Нито го осъди.
Всъщност той го разбра.
Когато Грегъри привърши разказа си, накратко обяснявайки защо чака под прозорците на Фенсуърт Хаус, Колин само бе кимнал и бе обобщил:
– Предполагам, че нямаш нищо за ядене.
Грегъри поклати глава и се ухили.
Колко беше хубаво да имаш брат.
– Доста непредвидливо от твоя страна – промърмори Колин, но също се усмихна.
Двамата се извърнаха отново към къщата, в която отдавна кипеше живот. Завесите бяха дръпнати, свещите запалени, а после ги угасиха, когато зората отстъпи мястото си на утрото.
– Тя вече не трябваше ли да е излязла? – попита Колин и присви очи към вратата.
Грегъри се намръщи. И той се питаше същото. Убеждаваше се, че отсъствието ѝ е добър знак. Ако чичо ѝ смяташе да я принуди да се омъжи за Хейзълби, нямаше ли вече да е тръгнала за църквата? Съдейки по джобния си часовник, който, бе длъжен да го признае, не се отличаваше с особена точност, церемонията трябваше да започне след по-малко от час.
Нито пък му бе дала знак за помощ.
А това вече не му харесваше.
Внезапно Колин вдигна глава.
– Какво има?
Брат му кимна надясно.
– Каляска – рече той, – докараха я от конюшнята.
Очите на Грегъри се разшириха от ужас, когато входната врата на Фенсуърт Хаус се отвори и оттам се изсипа цяла тайфа слуги. Те посрещнаха със смях и шеги каретата, когато спря отпред.
Каляската беше бяла, отворена и украсена с прекрасни розови цветя и широки розови панделки, които се вееха от лекия бриз.
Това беше сватбен екипаж.
И никой не намираше появата му за странна.
Грегъри почувства как кожата му настръхва. Мускулите му се напрегнаха.
– Не още – каза Колин и го хвана за ръката, за да го възпре.
Грегъри поклати глава. Опитваше се да не гледа проклетата каляска, но тя постоянно попадаше в периферното му полезрение.
– Трябва да я изведа оттам – заяви той. – Трябва да вървя.
– Почакай – нареди Колин. – Почакай да видим какво ще стане. Тя може да не излезе. Тя може…
Но тя излезе.
Не първа. Пред нея се появи брат ѝ под ръка със съпругата си.
След това излезе по-възрастен мъж – навярно чичо ѝ – и същата старица, която Грегъри бе видял на бала у сестра си.
И тогава…
Луси.
В булчинска рокля.
– Мили боже – прошепна той.
Тя вървеше сама. Никой не я водеше насила.
Хърмайъни прошепна нещо в ухото ѝ.
И Луси се усмихна.
Грегъри се задъха.
Болката бе осезателна. Истинска. Прониза като нож корема му, усука всичките му органи, докато повече не можеше да помръдне.
Можеше единствено да се взира.
И да мисли.
– Тя каза ли ти, че няма да се омъжи? – прошепна Колин.
Грегъри понечи да отвърне с „да“, но думата заседна на гърлото му. Опита се да си припомни последния им разговор, всяка дума от него. Тя бе казала, че трябвало да се държи почтено. Да направи това, което било правилно. Беше казала, че го обича.
Но никога не бе казала, че няма да се омъжи за Хейзълби.
– О, Господи! – прошепна младият мъж.
Брат му сложи ръка върху неговата.
– Съжалявам – промълви той.
Грегъри наблюдаваше как Луси се качи в отворената каляска. Слугите продължаваха да наддават радостни възгласи. Хърмайъни се суетеше около косата на Луси и нагласяше булото, после се засмя, когато вятърът повдигна прозрачния плат.
Това не можеше да се случва.
Трябваше да има обяснение.
– Не – каза Грегъри, защото това беше единствената дума, която изникна в главата му. – Не.
Тогава си спомни. Сигнала с дланта. Завъртането. Тя непременно щеше да го даде. Явно нещо се бе случило вътре в къщата и тя не бе имала възможност да спре хода на сватбата. Но сега, когато беше отвън, където той можеше да я види, тя щеше да му даде сигнал.
Длъжна бе да го направи. Тя знаеше, че той я вижда.
Знаеше, че бе тук.
Наблюдава я.
Грегъри преглътна мъчително, без да откъсва поглед от дясната ѝ ръка.
– Всички ли са тук? – чу гласа на брат ѝ.
Не различи гласа на Луси в хора от ответни гласове, но никой не поставяше под съмнение присъствието ѝ.
Тя беше булката.
А той беше глупакът, който я наблюдаваше, докато я отвеждат.
– Съжалявам – тихо повтори Колин, докато двамата гледаха как каляската зави зад ъгъла.
– Но в това няма никакъв смисъл – прошепна Грегъри.
Колин скочи от дървото и мълчаливо подаде ръка на брат си.
– Но в това няма никакъв смисъл – отново промълви Грегъри, прекалено объркан, за да направи нещо друго, освен да позволи на Колин да му помогне да слезе долу. – Тя не би го направила. Тя ме обича.
Погледна към Колин. Погледът на брат му беше сърдечен, но изпълнен със съчувствие.
– Не – тръсна глава Грегъри. – Не. Ти не я познаваш. Тя не би… Не. Ти не я познаваш.
И Колин, чието общуване с лейди Лусинда Абърнати се ограничаваше само до мига, в който тя бе разбила сърцето на брат му, попита:
– А ти познаваш ли я?
Грегъри отстъпи назад, сякаш го бяха ударили.
– Да – заяви, – да, познавам я.
Колин не проговори, само многозначително повдигна вежди, сякаш питаше: „Ами тогава?“
Грегъри се извърна и погледът му се насочи към ъгъла, зад който току-що се бе скрила каляската с Луси. За миг остана напълно неподвижен, само очите му замислено примигваха.
После се обърна към брат си и го погледна в очите.
– Познавам я – уверено заяви. – Познавам я.
Колин сви устни и понечи да каже нещо, но Грегъри вече се бе извърнал.
Отново се взираше в онзи ъгъл.
А после хукна да бяга.
ГЛАВА 21
В която нашият герой рискува всичко.
– Готова ли си?
Луси огледа разкошната подредба на църквата „Сейнт Джордж“ – ярките витражи, елегантните арки, купищата и купища цветя, доставени по случай нейната сватба.
Замисли се за лорд Хейзълби, стоящ до олтара заедно със свещеника.
Замисли се за гостите – повече от триста, – които я очакваха да влезе под ръка с брат си.
И накрая се замисли за Грегъри, който сигурно я бе видял да се качва в сватбената каляска, облечена в булчинска рокля.
– Луси – повтори Хърмайъни, – готова ли си?
Луси се запита какво ли ще направи Хърмайъни, ако отвърне „не“.
Приятелката ѝ беше романтична.
Непрактична.
Тя навярно щеше да каже на Луси, че не е длъжна да се омъжи, че няма значение, че стоят пред вратите на Божия храм или че самият министър-председател седи вътре.
Хърмайъни щеше да ѝ каже, че няма значение, че документите са подписани и имената им са огласени в три различни енории. Нито че бягството на Луси от църквата щеше да предизвика скандала на десетилетието. Щеше да каже на Луси, че не е длъжна да го направи, че не бива да се примирява с брак по сметка, когато може да има брак, изпълнен със страст и любов. Тя щеше да ѝ каже…
– Луси?
(Всъщност точно това каза тя.)
Луси се обърна и объркано примигна, защото Хърмайъни във въображението ѝ се бе впуснала в доста пламенна реч.
Хърмайъни нежно ѝ се усмихна.
– Готова ли си?
И Луси, защото беше Луси, защото винаги щеше да бъде Луси, кимна.
Защото не можеше да постъпи другояче.
Ричард се присъедини към тях.
– Не мога да повярвам, че се омъжваш – каза ѝ той, но не преди да погледне топло съпругата си.
– Аз не съм много по-млада от теб, Ричард – напомни му Луси. Наклони глава към новоизпечената лейди Фенсуърт. – И съм с два месеца по-голяма от Хърмайъни.
Върху устните на Ричард се появи закачлива усмивка.
– Да, но тя не е моя сестра.
Луси също се усмихна, благодарна, че шегата на Ричард ѝ позволи да се усмихне. Нуждаеше се от усмивки. От всяка една, която успееше да изстиска от себе си.
Това беше сватбеният ѝ ден. Бяха я изкъпали, напарфюмирали и облекли в най-разкошната рокля, която някога бе виждала, и тя се чувстваше…
Празна.
Не можеше да си представи какво мислеше Грегъри за нея. Умишлено го бе оставила да вярва, че смята да отмени сватбата. Това беше ужасно от нейна страна, жестоко и непочтено, но не знаеше какво друго да направи. Тя беше страхливка и не можеше да понесе да види лицето му, когато му каже, че въпреки всичко възнамерява да се омъжи за Хейзълби.
Господи, как би могла да му обясни причината? Той щеше да започне да я убеждава, че има друг начин, ала Грегъри беше идеалист и никога не се бе сблъсквал с истински беди. Нямаше друг начин. Не и този път. Не и без да пожертва семейството си.
Луси изпусна дълбока въздишка. Можеше да го направи. Наистина. Можеше. Можеше.
Затвори очи и леко килна глава, за да отекнат думите в съзнанието ѝ.
Мога да направя това. Мога. Мога.
– Луси? – разнесе се угриженият глас на приятелката ѝ. – Добре ли си?
Тя отвори очи и каза единственото нещо, на което Хърмайъни щеше да повярва.
– Просто събирам числа наум.
Приятелката ѝ поклати глава.
– Надявам се, че лорд Хейзълби обича математиката, защото, кълна се, Луси, ти си луда.
– Може би.
Хърмайъни въпросително я погледна.
– Какво има? – попита Луси.
Хърмайъни примигна няколко пъти, преди най-после да отговори:
– Всъщност няма нищо. Просто беше толкова нетипично.
– Не разбирам какво имаш предвид.
– Да се съгласиш с мен, когато те нарекох луда? Обикновено изобщо не би казала това.
– Е, очевидно е какво съм казала – изсумтя Луси, – така че не разбирам какво…
– О, я стига! Луси, която познавам, щеше да каже нещо от рода на: „Математиката е много важна и действително, Хърмайъни, ти трябва повече да се упражняваш.“
Луси потръпна.
– Наистина ли съм такава досадница, която постоянно поучава?
– Да – отвърна Хърмайъни, сякаш беше лудост, че приятелката ѝ изобщо я питаше. – Но точно това най-много обичам в теб.
И Луси успя да изстиска още една усмивка.
Може би всичко щеше да бъде наред. Може би тя щеше да бъде щастлива. Щом успя да изобрази две усмивки за една сутрин, тогава сигурно не можеше да е толкова зле. Трябваше само да продължи напред, телом и духом. Трябваше това да се свърши, да го направи постоянно, за да може да остави Грегъри в миналото или поне да се преструва, че с радост отгръща нова страница в живота си като съпруга на лорд Хейзълби.
Но Хърмайъни помоли Ричард да я остави насаме с Луси, взе ръцете ѝ в своите, наклони се напред и прошепна:
– Луси, сигурна ли си, че искаш всичко това?
Луси изненадано я погледна. Защо Хърмайъни я питаше това? Точно в момента, когато най-силно искаше да избяга?
Луси преглътна и се опита да изправи рамене.
– Да – отвърна. – Да, разбира се. Защо ме питаш подобно нещо?
Хърмайъни остана мълчалива за миг. Но очите ѝ – тези огромни, зелени очи, които караха възрастни мъже да губят разсъдъка си – те ѝ отговориха.
Луси отново преглътна и се извърна, неспособна да понесе това, което бе видяла в тях.
– Луси – прошепна Хърмайъни.
Това бе всичко. Само Луси.
Луси се обърна към приятелката си. Искаше да я попита какво имаше предвид. Защо бе изрекла името ѝ с толкова трагичен тон. Но не го направи. Не можеше. Затова се надяваше, че Хърмайъни бе отгатнала въпросите в очите ѝ.
И тя наистина го стори. Хърмайъни докосна бузата ѝ и унило се усмихна.
– През живота си не съм виждала толкова тъжна булка.
Луси затвори очи.
– Не съм тъжна. Просто се чувствам…
Но не знаеше как се чувства. Какво трябваше да чувства? Никой не я бе научил на това. По време на цялото ѝ образование, с гледачката, гувернантката и през трите години в училището на госпожица Мос никой не я бе научил на това.
Защо никой не бе разбрал, че това беше много по-важно, отколкото бродирането или танците?
– Чувствам се… – И в този миг разбра. – Имам чувството, че се сбогувам.
Хърмайъни удивено примигна.
– С кого?
Със себе си.
И действително бе така. Тя се сбогуваше със себе си и с всичко, което би могла да бъде.
Усети ръката на брат си върху своята.
– Време е да започваме.
Тя кимна.
– Къде ти е букетът – попита Хърмайъни и сама си отговори: – О. Ето го тук. – Взе от близката масичка своя букет и този на Луси и ѝ го подаде. – Ти ще бъдеш щастлива – прошепна и целуна Луси по бузата. – Длъжна си да бъдеш щастлива. Аз просто не мога да понеса свят, в който не си щастлива.
Устните на Луси затрепериха.
– О, боже! – възкликна Хърмайъни. – Говоря също като теб. Виждаш ли колко добре ми влияеш? – А после, след една въздушна целувка, тя влезе в църквата.
– Сега е твоят ред – каза Ричард.
– Почти – промърмори Луси.
И ето че действително настана.
Луси беше в църквата и вървеше по пътеката. Вече беше пред олтара, кимна на свещеника, погледна Хейзълби и си напомни, че въпреки… ами, въпреки определени свои предпочитания, които тя не разбираше напълно, от него щеше да излезе напълно приемлив съпруг.
Правеше това, което бе длъжна.
Ако кажеше „не“…
Не можеше да каже „не“.
С крайчеца на окото си виждаше Хърмайъни, застанала до нея с ведра усмивка. Двамата с Ричард бяха пристигнали в Лондон преди две вечери и бяха толкова щастливи. Смееха се и се шегуваха, докато обсъждаха подобренията, които възнамеряваха да направят във Фенсуърт Аби. Оранжерия, смееха се дяволито. Искаха оранжерия. И детска стая.
Как би могла Луси да им отнеме всичко това? Как би могла да ги обрече на живот в позор и бедност?
Чу как Хейзълби отвърна:
– Да.
Сега беше нейният ред.
– Съгласна ли си да вземеш този мъж за свой законен съпруг, да живеете заедно според Божиите закони в свещен брачен съюз? Съгласна ли си да му се подчиняваш, да се грижиш за него, да го обичаш и почиташ, да бъдеш редом с него в болест и здраве; и отказвайки се от всички останали, да му бъдеш вярна и да не се отделяш от него, докато сте живи?
Луси преглътна и се опита да не мисли за Грегъри.
– Да.
Бе дала съгласието си. И какво от това? Не се чувстваше различна. Тя беше все същата стара Луси, само че стоеше пред повече хора, отколкото искаше някога отново да застане, а брат ѝ я омъжваше.
Свещеникът сложи дясната ѝ ръка в ръката на Хейзълби, който с висок, ясен и твърд глас произнесе своята брачна клетва.
Двамата се разделиха, а после Луси взе ръката му.
– Аз Лусинда Маргарет Катерин…
– Аз Лусинда Маргарет Катерин…
– … вземам теб, Артър Фицуилям Джордж…
– … вземам теб, Артър Фицуилям Джордж…
