Текст книги "На път за олтара"
Автор книги: Джулия Куин
сообщить о нарушении
Текущая страница: 10 (всего у книги 22 страниц)
– Не мисля – отвърна тя, – но наистина не ме интересува.
Той леко се усмихна и кимна към стаята, откъдето навярно току-що бе излязъл.
– Бях в кабинета на брат си. Размишлявах.
– Размишлявахте?
– Днешната вечер даде много храна за размисъл, не смятаме ли?
– Да. – Луси огледа коридора. Само в случай че имаше някой наблизо, макар да беше напълно сигурна, че няма никого. – Аз действително не бива да бъда с вас насаме.
Той мрачно кимна.
– Не бих искал да разруша вашия практически годеж.
На Луси дори не ѝ бе хрумнало за това.
– Имах предвид това, което се случи с Хърмайъни и… – А после ѝ се стори някак безчувствено да го изтърси направо. – Ами, сигурна съм, че разбирате.
– Естествено.
Луси преглътна, после се престори, че не се вглежда в лицето му и не се опитва да разбере дали беше разстроен.
Той само примигна, сетне сви рамене, а изражението му беше…
Безгрижно?
Луси задъвка устната си. Не, не може да бъде. Сигурно не го бе определила правилно. Та той беше влюбен. Сам ѝ го бе казал.
Но не беше нейна работа. Изискваше се значителна доза себенапомняне (още една нова дума в бързо растящия ѝ речник), но това бе истината. Не беше нейна работа. Нито една част.
Е, с изключение може би на частта за брат ѝ и най-добрата ѝ приятелка. Никой не можеше да твърди, че това не я засяга. Ако ставаше дума само за Хърмайъни или само за Ричард, можеше и да се поспори дали тя има право да си вре носа. Но когато ставаше дума и за двамата – е, беше ясно, че и тя е замесена.
Обаче, що се отнасяше до господин Бриджъртън… нищо не беше нейна работа.
Луси го погледна. Яката на ризата му бе разтворена и можеше да види малка ивица кожа там, където не би трябвало да поглежда.
Не. Не! Не беше нейна работа! Нищо от това!
– Добре – подхвана девойката, съсипвайки решителния си тон с неволна кашлица. Пристъп. Пристъп на кашлица. – Трябва да вървя – едва успя да изломоти между двата пристъпа.
Но се получи по-скоро нещо като… Накратко, получи се нещо, което тя не бе сигурна, че би могла да изрази с двайсет и шестте букви на английската азбука. С кирилица можеше и да се получи. Или вероятно с иврит.
– Добре ли сте? – притесни се господин Бриджъртън.
– Съвсем добре – въздъхна Луси, а после осъзна, че погледът ѝ отново бе прикован дори не и във врата му. По-скоро в гърдите му, което означаваше, че това беше още по-неподобаващо място за зяпане.
Побърза да отмести очи и отново се закашля, този път нарочно. Защото трябваше да направи нещо. В противен случай погледът ѝ отново щеше да се върне там, където не биваше.
Господин Бриджъртън я наблюдаваше, докато тя се съвземаше. Изражението му бе леко озадачено.
– По-добре ли сте?
Тя кимна.
– Радвам се.
Той се радва. Радва се! Какво означаваше това?
Господин Бриджъртън сви рамене.
– Мразя, когато това се случва.
Че той просто е човешко същество, Луси, глупачка такава. Човек, който знае какво означава да ти дращи гърлото.
Явно полудяваше. В това нямаше никакво съмнение.
– Трябва да вървя – изтърси Луси.
– Да, би трябвало.
– Действително трябва.
Но продължи да стои на мястото си.
Той я гледаше много странно. Очите му бяха присвити – не по онзи начин, когато хората са ядосани, а по-скоро сякаш дълбоко се бе замислил.
Размишляваше. Това беше. Той размишляваше, както сам ѝ бе казал.
Само дето сега размишляваше за нея.
– Господин Бриджъртън? – колебливо подхвана Луси, макар да нямаше ни най-малка представа какво ще го попита, когато той ѝ отвърне.
– Пиете ли, лейди Лусинда?
Да пие?
– Моля?
Върху лицето му се появи срамежлива полуусмивка.
– Коняк. Знам къде брат ми държи бутилка отлежал коняк.
– О. – Господи! – Не, разбира се, че не.
– Жалко – промърмори той.
– Наистина не бих могла – добави тя, защото, ами, чувстваше, че беше длъжна да обясни.
Макар че, разбира се, тя не пиеше алкохол.
И разбира се, той го знаеше.
Той сви рамене.
– Дори не разбирам защо ви попитах.
– Трябва да вървя – отново заяви тя.
Но той не помръдна.
Нито пък тя.
Девойката се запита какъв ли вкус има конякът.
И се зачуди дали изобщо някога ще узнае.
– Хареса ли ви балът? – поинтересува се господин Бриджъртън.
– Балът?
– Не бяхте ли принудена да се върнете в балната зала?
Тя кимна и завъртя очи.
– Настоятелно ми препоръчаха.
– А, да, тя направо ви повлече натам.
За свое пълно изумление, Луси се разсмя.
– Почти. А и аз нямах маска и се наложи известно време да стърча в един ъгъл.
– Като гъба?
– Като какво?
Той сведе поглед към роклята ѝ и уточни:
– Синя гъба.
Луси се погледна, сетне вдигна очи към него.
– Господин Бриджъртън, вие да не би да сте пиян?
Той се наклони напред и се усмихна лукаво и малко глуповато. Сетне вдигна ръка и разтвори показалеца на два сантиметра от палеца.
– Само малко.
Тя недоверчиво го изгледа.
– Наистина ли?
Господин Бриджъртън се намръщи, погледна пръстите си, после ги раздалечи с още два сантиметра.
– Е, може би толкова.
Луси не разбираше много от мъже и алкохол, но знаеше какво се случва, когато се срещнат.
– Обичайно ли е за вас да не сте сигурен?
– Не. – Той вирна глава и надменно я изгледа. – Обикновено знам точно колко съм пиян.
Луси нямаше представа какво да отговори на това.
– Но знаете ли, тази вечер не съм сигурен. – Съдейки по тона му, той самият бе изненадан от този факт.
– О. – Явно тази вечер бе изключително красноречива.
Господин Бриджъртън се усмихна.
Тя почувства странно усещане в стомаха си.
Опита се да му се усмихне в отговор. Действително трябваше да върви.
Затова, естествено, тя не помръдна.
Той наклони глава настрани и въздъхна, а Луси осъзна, че правеше точно това, което ѝ бе казал – размишляваше.
– Мислех си – бавно започна Грегъри, – че имайки предвид тазвечерните обстоятелства…
Луси очаквателно се наведе напред. Защо хората винаги снижаваха гласове, когато искаха да кажат нещо важно?
– Господин Бриджъртън? – подкани го, защото той бе втренчил поглед в някаква картина на стената.
Събеседникът ѝ замислено сви устни.
– Не мислите ли, че би трябвало да съм по-разстроен?
Луси смаяно отвори уста.
– Не сте ли разстроен? – Как беше възможно?
Той сви рамене.
– Не толкова, колкото би трябвало да бъда, имайки предвид, че сърцето ми на практика спря първия път, когато видях госпожица Уотсън.
Луси сковано се усмихна.
Главата му се върна във вертикално положение, той я погледна и примигна – очите му бяха съвсем ясни, сякаш току-що бе достигнал до очевидно заключение.
– Затова заподозрях коняка.
– Разбирам. – Тя, естествено, не разбираше, но какво друго би могла да каже? – Вие… ъ… определено изглеждахте разстроен.
– Бях ядосан – обясни той.
– А вече не сте ли?
Господин Бриджъртън се замисли над въпроса ѝ.
– О, все още съм ядосан.
Изведнъж Луси почувства, че трябва да се извини. Разбираше, че това беше глупаво, защото нищо от случилото се не беше по нейна вина. Но необходимостта да се извинява за всичко бе прекалено дълбоко вкоренена в нея. Не можеше нищо да направи. Искаше всички да бъдат щастливи. Винаги го бе искала. Така светът беше по-ясен. И по-подреден.
– Простете ми, че не ви повярвах за брат ми – промърмори девойката. – Аз не знаех. Честна дума, не знаех.
Той я погледна, а очите му бяха ласкави. Не бе забелязала кога се бе случило, защото само преди миг той беше лекомислен и нехаен. Но сега… беше различен.
– Знам, че не сте – каза той. – И не е нужно да се извинявате.
– Когато ги намерихме, аз бях не по-малко смаяна от вас.
– Аз не бях много смаян – възрази той. Нежно, сякаш искаше да пощади чувствата ѝ. За да не се смята тя за пълна глупачка, задето не бе видяла очевидното.
Луси кимна.
– Не, предполагам, че не сте били. Вие разбрахте какво се случва, а аз не.
Действително се чувстваше като глупачка. Как може да е била толкова сляпа и нищо да не забележи? За бога, все пак ставаше дума за Хърмайъни и за брат ѝ! Ако някой трябваше да долови зараждането на нова любов, то това трябваше да бъде тя.
Възцари се неловка тишина, която накрая господин Бриджъртън наруши:
– С мен всичко ще бъде наред.
– О, разбира се, че ще бъде – окуражаващо заяви Луси. И изведнъж самата тя се почувства окуражена, защото беше толкова хубаво и нормално точно тя да бъде човекът, който всичко ще оправи. Защото точно това правеше. Суетеше се наоколо. Стараеше се всички да бъдат щастливи и да се чувстват удобно.
Ето каква беше тя.
Но тогава той попита – о, защо я попита:
– А с вас?
Тя не отговори.
– Ще бъде ли наред? – поясни господин Бриджъртън. – Ще бъде ли всичко наред с вас? – повтори той.
– Разбира се – малко прекалено прибързано отвърна тя.
Луси реши, че това слага край на разговора, но господин Бриджъртън неочаквано попита:
– Сигурна ли сте? Защото ми се струвате малко…
Тя преглътна и неловко зачака преценката му.
– …разстроена.
– Ами, бях изненадана – рече тя, доволна, че можа да даде отговор. – И съвсем естествено бях някак си объркана. – Но Луси долови лекото пресекване в гласа си и се запита кого от двамата се опитваше да убеди.
Той не отвърна.
Тя отново преглътна. Беше толкова неловко. Тя се чувстваше неловко, но при все това продължи да говори, да обяснява:
– Не съм напълно сигурна какво точно се е случило.
Той продължи да мълчи.
– Почувствах се малко… Точно тук…
Ръката и се стрелна към гърдите, към мястото, където се чувстваше толкова вледенена. Вдигна очи към него, направо го умоляваше с поглед да каже нещо, да промени темата и да сложи край на разговора.
Ала той не го стори. И мълчанието я подтикна да обясни.
Ако той бе задал въпрос, дори ако бе изрекъл поне една утешителна дума, тя нямаше да му каже. Но тишината беше прекалено потискаща. Трябваше да бъде нарушена.
– Не можех да помръдна – промълви тя, сякаш усещайки вкуса на всяка дума, отронила се от устните ѝ. Като че ли, изричайки всичко на глас, най-после потвърждаваше това, което се бе случило. – Стигнах до вратата и не можах да я отворя. – Погледна го, надявайки се да прочете отговора по лицето му. Но разбира се, там го нямаше. – Аз… аз не знам какво ме прихвана. – Гласът ѝ звучеше задъхано, дори нервно. – Искам да кажа… това беше Хърмайъни. И брат ми. Аз… аз съжалявам, задето ще ви причиня болка, но това е по-скоро правилно, наистина. И хубаво. Или по-скоро би трябвало да бъде. Хърмайъни ще бъде моя сестра. Аз винаги съм мечтала за сестра.
– Понякога са забавни.
Той го изрече с полуусмивка и Луси се почувства малко по-добре. Удивително какви чудеса можеше да сътвори една усмивка. И това бе достатъчно, за да потекат думите плавно, този път без заекване, без потреперване.
– Не мога да повярвам, че двамата са заедно. Би трябвало да кажат нещо. Да ми споделят, че изпитват чувства един към друг. Аз не биваше да го разбирам по този начин. Това не е редно. – Улови ръката му и впери поглед в него. Очите ѝ бяха сериозни и настойчиви. – Не е редно, господин Бриджъртън. Не е редно.
Той поклати глава, съвсем леко. Брадичката му едва помръдна, устните също, когато изрече:
– Не.
– Всичко се промени – прошепна тя и вече не говореше за Хърмайъни. Но това нямаше значение, защото повече не желаеше да мисли. Нито за това. Нито за бъдещето. – Всичко се промени – отново прошепна – и аз не мога да го спра.
Някак си лицето му се озова почти до нейното, когато и той повтори:
– Не.
– Това е прекалено много. – Луси не можеше да откъсне поглед от него, да отмести очи от неговите и продължи да нашепва: – Това е прекалено… – А разстоянието между лицата им непрекъснато намаляваше.
И изведнъж устните му… докоснаха нейните.
Това беше целувка.
Тя бе целуната.
Тя. Луси. За пръв път. За пръв път в живота си тя беше центърът на света. Това беше живот. И се случваше на нея.
Беше забележително, защото бе толкова огромно, толкова преобразуващо. И все пак беше само една малка целувка – нежна, толкова ефирна, като полъх, който сякаш я погъделичка. Изведнъж се изпълни с трепет, нещо в гърдите ѝ изтръпна. Тялото ѝ оживя и едновременно с това застина, като че ли се изплаши, че едно погрешно движение може да накара всичко да изчезне.
А тя не искаше да изчезне. Господ да ѝ е на помощ, тя желаеше това. Желаеше този миг, желаеше да запечата спомена за него и искаше…
Тя просто искаше.
Всичко. Всичко, което можеше да получи.
Всичко, което можеше да почувства.
Ръцете му я обгърнаха, тя се облегна на него и с въздишка се притисна към гърдите му. Това беше, мярна се смътна мисъл в главата ѝ. Това беше музика. Цяла симфония.
Това беше пърхането. Много повече от пърхане.
Устните му станаха по-настойчиви и тя отвори уста, за да ги посрещне, отдавайки се на топлината на целувката. Целувката ѝ говореше, отекваше в душата ѝ. Ръцете му я прегърнаха по-силно, по-силно, а нейните се обвиха около шията му и накрая се спряха там, където косата му достига яката.
Тя нямаше намерение да го докосва, дори не бе помислила за това. Ръцете ѝ, изглежда, сами знаеха къде да отидат, как да го прегърнат, да го притиснат по-близо. Гърбът ѝ леко се изви назад и помежду им сякаш лумнаха огньове.
А целувката продължи… и продължи.
Тя я почувства в стомаха си, чак до върховете на пръстите на краката си. Като че ли беше навсякъде, проникна през кожата ѝ, достигна право до глъбините на душата ѝ.
– Луси – прошепна той, а устните му най-после се откъснаха от нейните, оставяйки гореща диря по бузата ѝ до ухото. – О, господи, Луси.
Тя не искаше да говори, не искаше нищо да наруши този миг. Не знаеше как да се обърне към него, не можеше просто да го нарече Грегъри, но господин Бриджъртън вече не ѝ се струваше правилно.
Сега той беше много повече. За нея.
Преди малко е била права. Всичко се бе променило. Тя не беше същата. Чувстваше се…
Пробудена.
Луси отметна глава, когато той гризна крайчето на ухото ѝ, а тя простена – тихи, несвързани звуци се откъснаха от устните ѝ, сливайки се като песен. Искаше ѝ се да се разтвори в него. Да се плъзне върху килима и да го повлече със себе си. Закопня да почувства тежестта му, топлината му, да го докосне – да направи нещо. Жадуваше да действа. Да бъде дръзка.
Ръцете ѝ се плъзнаха към косата му, пръстите ѝ се заровиха в копринените кичури. Той тихо простена и само звукът на гласа му бе достатъчен да накара сърцето ѝ да забие по-бързо. Той правеше невероятни неща с шията ѝ – устните му, езикът, зъбите му, – тя не знаеше кое точно, но едно от тях запали огън в нея.
Устните му се спуснаха надолу към ямката на шията, оставяйки пламтяща пътечка след себе си. А ръцете му – те също се движеха. Прегръщаха я, притискаха я към него и всичко беше толкова настойчиво.
Вече не бе важно какво искаше тя. А от какво се нуждаеше.
Това ли се бе случило с Хърмайъни? Дали тя невинно бе тръгнала на разходка с Ричард и после се бе случило… това?
Сега Луси разбираше. Разбираше какво означава да искаш нещо, което знаеш, че е грешно, да позволиш то да се случи въпреки опасността от скандал и…
И тогава го изрече. Опита как звучи.
– Грегъри – прошепна, опивайки се от вкуса на името му върху устните си. Беше като ласка, интимна и могъща; Луси имаше чувството, че с една-едничка дума може да промени света и всичко наоколо.
Щом тя бе изрекла неговото име, значи той можеше да бъде неин, а тя можеше да забрави за всичко останало, можеше да забрави…
Хейзълби.
Мили боже, тя беше сгодена! Това вече не беше просто договорка. Документите са били подписани. И тя беше…
– Не – промълви Луси и притисна длани към гърдите му. – Не, аз не мога.
Той ѝ позволи да го отблъсне. Тя извърна глава, боейки се да го погледне. Знаеше, че… ако види лицето му…
Беше слаба. Нямаше да може да устои.
– Луси – рече той и тя разбра, че ѝ бе също толкова трудно да устои на гласа му, както и на лицето му.
– Не мога да направя това. – Девойката поклати глава, все още без да го поглежда. – Това е грешно.
– Луси.
Този път тя почувства как пръстите му повдигат брадичката ѝ и нежно извръщат лицето ѝ към него.
– Моля те, позволи ми да те изпратя до горе – рече той.
– Не! – Тя направо извика думата, замълча и засрамено преглътна. – Не мога да рискувам – каза и най-после се осмели да срещне погледа му.
Оказа се грешка. Начинът, по който той я гледаше… Погледът му бе твърд, но в него имаше още нещо. Нотка на мекота, проблясък на топлина. И любопитство. Като че ли… Като че ли той не беше напълно сигурен какво вижда. Сякаш я виждаше за пръв път.
Господи, точно това тя не можеше да понесе. Дори не разбираше защо. Навярно защото той гледаше точно нея. Или навярно защото изражението му беше толкова… негово. А може би и поради двете причини.
А може би нямаше значение.
Но в същото време я ужасяваше.
– Няма да ме спреш – заяви той. – Твоята безопасност е моя отговорност.
Луси се запита къде бе изчезнал леко подпийналият, развеселен мъж, с когото бе разговаряла само преди минути. Сега на мястото му се бе появил съвършено друг човек. Сериозен и отговорен.
– Луси – повтори той и това не беше въпрос, а по-скоро напомняне. Все едно щеше да постигне своето и тя трябваше да го приеме.
– Моята стая не е далече – опита се за последен път да го убеди тя. – Наистина не е нужно да ме съпровождаш. Просто ще изкача тези стъпала.
И после трябваше да върви надолу по коридора и да завие, но не беше нужно той да го знае.
– Тогава ще те изпратя до стълбите.
Луси разбра, че няма смисъл да спори. Той нямаше да отстъпи. Гласът му беше тих, но в него се долавяше стоманена нотка, която тя не бе сигурна, че бе чувала досега.
– И ще почакам, докато стигнеш до стаята си.
– Това не е необходимо.
Той не обърна внимание на думите ѝ.
– Чукни три пъти, когато стигнеш.
– Нямам намерение да…
– Ако не чуя почукването ти, ще се кача горе и лично ще се уверя, че всичко с теб е наред.
Грегъри скръсти ръце. Луси го гледаше и се питаше дали би бил същият човек, ако беше първородният син. В него се бе появила неочаквана властност. От Грегъри Бриджъртън би се получил прекрасен виконт, реши тя, макар да не беше сигурна, че тогава щеше толкова много да го харесва. Честно казано, лорд Бриджъртън я ужасяваше, макар че в него имаше достатъчно мекота, тъй като очевидно обожаваше жена си и децата.
Все пак…
– Луси.
Тя преглътна и стисна зъби. Никак не ѝ се щеше да признае, че бе излъгала.
– Много добре – неохотно заговори, – ако искаш да чуеш почукването, ще трябва да се качиш до горе.
Той кимна и я последва, изкачвайки всичките седемнайсет стъпала.
– Утре ще се видим – рече той.
Луси не отговори. Имаше чувството, че всякакви думи биха били неуместни.
– Утре ще се видим – повтори той.
Тя кимна, очевадно трябваше да реагира, а и без това не знаеше как би могла да го избегне.
А и искаше да го види. Не би трябвало да го иска, знаеше, че не би трябвало, но нищо не можеше да направи със себе си.
– Предполагам, че утре ще си тръгнем – рече тя. – Аз трябва да се върна при чичо си, а Ричард… Ами, него го очаква доста работа.
Но обяснението не промени изражението на лицето му. Погледът му бе толкова твърд и толкова решително прикован в нея, че тя потрепери.
– Утре ще се видим – каза още веднъж.
Луси отново кимна и си тръгна колкото можеше по-бързо, без да тича. Зави зад ъгъла и накрая видя вратата си, третата от началото на коридора.
Но спря. Досами ъгъла, извън полезрението му.
И почука три пъти.
Само защото бе обещала.
ГЛАВА 12
В която нищо не се решава.
Когато на следващата сутрин Грегъри слезе в трапезарията за закуска, Кейт вече бе там, мрачна и уморена.
– Съжалявам – бе първото, което каза тя, когато се настани на стола до него.
Какво ставаше с тези извинения? – зачуди се Грегъри. – Напоследък се сипеха от всички страни.
– Знам, че ти се надяваше…
– Няма нищо – прекъсна я той и хвърли поглед на пълната с храна чиния, която тя бе оставила на отсрещната страна на масата. През два стола.
– Но…
– Кейт – отново я прекъсна той, едва разпознавайки собствения си глас. Звучеше по-зряло, ако това бе възможно. И по-сурово.
Снаха му застина, но устните и останаха полуотворени, като че ли думите бяха замръзнали на края на езика ѝ.
– Няма нищо – повтори Грегъри и се зае с яйцата. Не желаеше да говори за това, нито да слуша обяснения. Станалото – станало, нищо не можеше да се направи.
Грегъри нямаше представа какво правеше Кейт, докато той бе зает със закуската – навярно оглеждаше стаята, за да прецени кой от гостите може да дочуе разговора им. От време на време я чуваше как неспокойно мърда на стола, явно изгаряща от желание да каже нещо.
Той пристъпи към бекона.
И тогава – знаеше, че тя няма да може дълго време да държи устата си затворена:
– Но ти…
Грегъри се извърна. Погледна я строго. И изрече само една дума:
– Недей.
За миг лицето ѝ остана безизразно. После очите ѝ се разшириха и едното ъгълче на устата ѝ се повдигна. Съвсем малко.
– На колко години беше, когато се запознахме? – попита снаха му.
За какво, дяволите да го вземат, беше всичко това?
– Не знам – нетърпеливо отвърна той, опитвайки се да си спомни сватбата на брат си. Имаше дяволски много цветя. Струваше му се, че киха няколко седмици след това. – Може би на тринайсет. Или на дванайсет?
Тя любопитно го огледа.
– Предполагам, че сигурно е трудно да бъдеш толкова по-малък от братята си.
Грегъри остави вилицата.
– Антъни, Бенедикт и Колин – всичките те са навързани един след друг. Като патета. Това сравнение винаги ми е хрумвало, макар че не съм толкова глупава, за да го изрека на глас. А после – хммм. Колко години е разликата между теб и Колин?
– Десет.
– Само? – Кейт изглеждаше удивена, но Грегъри не бе сигурен дали това беше комплимент за него, или не.
– А между Колин и Антъни има цели шест години – продължи Кейт, притискайки пръст към брадичката си, навярно знак, че е потънала в дълбок размисъл. – Всъщност малко повече. Между тях е Бенедикт, но предполагам, че тримата са много близки въпреки разликата в годините.
Грегъри чакаше.
– Е, няма значение – припряно рече Кейт. – В крайна сметка всеки намира своето място в живота. А сега…
Грегъри се втрещи. Как можеше толкова лесно да сменя темата? Преди той да има някаква представа за какво изобщо говореше.
– …предполагам, че трябва да ти разкажа за останалите събития от вечерта. След като ти си тръгна. – Кейт въздъхна, всъщност простена, и поклати глава. – Лейди Уотсън беше малко разстроена, че дъщеря ѝ не е била наглеждана, както подобава, макар че чия е вината за това? А след това се разстрои, задето сезонът на госпожица Уотсън е приключил, преди тя да е имала възможност да похарчи пари за нов гардероб. Защото, съдейки по всичко, дъщеря ѝ няма да бъде дебютантка.
Кейт замълча, очаквайки Грегъри да каже нещо. Но той само леко повдигна вежди, колкото да се разбере, че няма какво да добави към разговора.
Тя му даде още секунда, после продължи:
– Но лейди Уотсън доста бързо се съвзе, когато ѝ изтъкнаха, че Фенсуърт е граф, макар и още млад. – Замълча и сви устни. – Той е доста млад, нали?
– Не много по-млад от мен – сухо отвърна Грегъри, макар снощи да смяташе Фенсуърт направо за младенец.
Кейт си придаде замислен вид.
– Не – бавно проговори, – има разлика. Той не е… Ами, не знам. Както и да е…
Защо тя непрекъснато сменяше темата точно когато заговореше за нещо, което той наистина искаше да чуе?
– …годежът е факт – въодушевено продължи тя – и смятам, че всички замесени страни са доволни.
Грегъри предположи, че той не се броеше за замесена страна.
Но в същото време изпитваше по-скоро раздразнение, отколкото нещо друго. Не обичаше да губи. В каквото и да било.
Е, освен в стрелбата. Отдавна се бе отказал от опитите да успее в това занимание.
Как така не му бе хрумнало нито веднъж, че накрая той може и да не спечели госпожица Уотсън? Беше приел, че няма да бъде лесно, но за него успехът бе свършен факт. Предрешен.
А и той постигаше значителен напредък с нея. Тя се бе смяла с него, за бога! Смяла. Със сигурност това би трябвало да означава нещо.
– Те заминават днес – осведоми го Кейт. – Всички. Поотделно, естествено. Лейди Уотсън и дъщеря ѝ ще се подготвят за сватбата, а Фенсуърт ще отведе сестра си у дома. Нали точно заради това бе дошъл.
Луси. Той трябваше да види Луси.
Грегъри се опитваше да не мисли за нея.
С променлив успех.
Ала тя през цялото време беше там, в едно ъгълче на съзнанието му, дори когато се ядосваше за загубата на госпожица Уотсън.
Луси. Сега вече бе невъзможно да мисли за нея като за лейди Лусинда. Дори да не я бе целунал, тя щеше да бъде Луси. Защото точно това беше тя. Името идеално ѝ подхождаше.
Но той я бе целунал. И беше великолепно.
Но най-вече неочаквано.
Всичко, що се отнасяше до това, го изумяваше, дори самият факт, че я бе целунал. Това беше Луси. А той не биваше да целува Луси.
Но тя държеше ръката му. А очите ѝ – какво имаше в очите ѝ? Тя се взираше в лицето му, търсейки нещо.
Търсейки него за нещо.
Нямаше намерение да го прави. Просто се бе случило. Той се бе почувствал неудържимо привлечен към нея, а разстоянието помежду им бе ставало все по-малко и по-малко…
И тогава тя се бе оказала в обятията му.
Той бе закопнял да я положи на пода, да се изгуби в нея и никога да не я пусне.
Да я целува, докато двамата не обезумеят от страст, забравили за всичко на света.
Бе пожелал да…
Добре. Често казано, бе пожелал още много. Но беше леко пиян.
Не много. Но достатъчно, за да се усъмни в истинността на реакцията си.
А и беше ядосан. И не беше на себе си.
Не заради Луси, разбира се, но той бе сигурен, че това бе повлияло на преценката му.
При все това трябваше да я види. Тя беше благопристойна млада дама, възпитана в строги правила. Един мъж не целуваше една от тези дами, без да обясни. А освен това трябваше да се извини, макар че в действителност нямаше особено желание.
Обаче бе длъжен да го стори.
Погледна към Кейт.
– Кога заминават?
– Лейди Уотсън и госпожица Уотсън? Струва ми се, че следобед.
„Не – едва не изтърси той, – имах предвид лейди Лусинда!“ Но успя да се сдържи и вместо това с равнодушен тон попита:
– А Фенсуърт?
– Мисля, че скоро. Лейди Лусинда вече закуси. – Снаха му се замисли за миг. – Доколкото помня, Фенсуърт каза, че искал да си бъдат у дома за вечеря. Предполагам, че ще успеят. Не живеят много далече оттук.
– Близо до Дувър – разсеяно промърмори Грегъри.
Кейт смръщи вежди.
– Струва ми се, че си прав.
Грегъри изгледа начумерено храната в чинията си. Надяваше се да почака Луси в трапезарията; тя никога не би пропуснала закуската. Но след като вече бе закусила, значи скоро щяха да потеглят.
А той трябваше да я намери.
Младият мъж се изправи. Малко рязко – удари бедрото си в ръба на масата, сепвайки лейди Бриджъртън.
– Няма ли да довършиш закуската си? – не се стърпя тя.
Той поклати глава.
– Не съм гладен.
Виконтесата го погледна с нескрито изумление. Все пак вече повече от десет години беше член на семейството.
– Как е възможно това?
Грегъри подмина въпроса ѝ.
– Желая ти приятна сутрин.
– Грегъри?
Той се обърна. Не му се щеше, но по леко острата нотка в гласа ѝ разбра, че няма как да се измъкне.
Очите на Кейт бяха пълни със състрадание – и тревога.
– Няма да отидеш да търсиш госпожица Уотсън, нали?
– Не – отвърна той и му стана почти смешно, защото това бе последното, което би му дошло наум.
* * *
Луси се взираше в опакованите сандъци. Чувстваше се уморена. И тъжна. И объркана.
И само бог знаеше още как.
Изцедена. Ето как се чувстваше. Беше наблюдавала как прислужниците изстискват кърпите за баня, как ги усукват и изстискват до последната капка.
Тя се чувстваше точно така.
Като изстискана кърпа за баня.
– Луси?
Беше Хърмайъни, която тихо бе влязла в стаята. Луси бе заспала, когато Хърмайъни се бе върнала миналата нощ, а тази сутрин приятелката ѝ още спеше, когато Луси излезе за закуска.
Когато се върна, Хърмайъни я нямаше в стаята. В много отношения Луси бе благодарна за това.
– Бях при майка – обясни Хърмайъни. – Днес следобед заминаваме.
Луси кимна. Лейди Бриджъртън я бе намерила на закуска и я бе осведомила за плановете на всички. Когато се качи в стаята си, вещите ѝ вече бяха опаковани и готови да ги натоварят в каретата.
Това бе всичко.
– Исках да говоря с теб – рече Хърмайъни и приседна на ръба на леглото, но на почтително разстояние от Луси. – Исках да обясня.
Погледът на Луси остана прикован в сандъците.
– Няма какво да се обяснява. Аз съм много щастлива, че ще се омъжиш за Ричард. – Успя да изстиска една измъчена усмивка. – Сега ще бъдеш моя сестра.
– Не звучиш много щастлива.
– Уморена съм.
Хърмайъни остана мълчалива за миг, а след като се убеди, че Луси няма да продължи, рече:
– Исках да те уверя, че не съм пазила тайни от теб. Никога не бих постъпила така. Надявам се, че знаеш, че никога не бих го сторила.
Луси кимна, защото действително го знаеше, въпреки че миналата нощ се бе почувствала изоставена и може би малко предадена.
Хърмайъни преглътна, после стисна челюсти, а накрая пое дълбоко дъх. В този миг Луси се досети, че приятелката ѝ с часове бе репетирала своята реч, прехвърляйки наум думите, търсейки такава комбинация, която най-точно да предаде чувствата ѝ. Ако беше на нейно място, Луси би направила точно същото, но незнайно защо сега ѝ се доплака.
Но въпреки репетициите, когато заговори, Хърмайъни явно в момента размисляше, защото избираше съвсем нови думи и фрази:
– Аз наистина обичах… Не. Не – поправи се тя, очевидно говорейки по-скоро на себе си, отколкото на Луси. – Искам да кажа, че действително мислех, че обичам господин Едмъндс. Но предполагам, че всъщност не съм го обичала. Защото първо беше господин Бриджъртън, а после… Ричард.
Луси рязко вдигна глава.
– Какво искаш да кажеш за това, че първо е бил господин Бриджъртън?
– Аз… ами, всъщност не съм сигурна – отвърна Хърмайъни, смутена от въпроса. – Когато закусвах с него, имах чувството, че съм се събудила от дълъг, странен сън. Помниш ли, че ти говорих за това? О, не чух музика или нещо подобно, дори не изпитах… Е, не знам как да го обясня, но въпреки че по никакъв начин не бях завладяна от него – така, както с господин Едмъндс, – аз… аз бях заинтригувана. От него. Запитах се дали бих могла да почувствам нещо. Ако се опитам. И не разбирах как бих могла да съм влюбена в господин Едмъндс, ако господин Бриджъртън предизвиква подобен интерес в мен.
Луси кимна. Грегъри Бриджъртън караше и нея да се пита. Но не за това дали би могла да почувства нещо. Това тя го знаеше. Просто искаше да разбере дали има начин как да се застави да не чувства.
Но Хърмайъни не забеляза, че приятелката ѝ бе разстроена. Или навярно Луси бе успяла добре да го прикрие. Както и да е, Хърмайъни продължи с обясненията:
– А после… – отново подхвана тя – с Ричард… не съм сигурна как се случи, но ние разговаряхме и на мен ми беше толкова приятно. Повече от приятно – побърза да добави. – Приятно звучи скучно, а далеч не ми беше скучно. Почувствах се… добре. Сякаш се бях завърнала у дома.
