Текст книги "На път за олтара"

Автор книги: Джулия Куин

сообщить о нарушении

Текущая страница: 14 (всего у книги 22 страниц)

Хайъсинт се извърна към брат си и впи в него острия си като бръснач поглед.

– А ти къде се запозна с лейди Лусинда, Грегъри?

Той отвори уста, за да отговори, но тя не му даде възможност:

– И не ми казвай, че не я познаваш, защото Дафни вече всичко ми разказа.

– Тогава защо ме питаш?

Хайъсинт се намръщи.

– Тя не ми каза как сте се запознали.

– Може би ще трябва да коригираш разбирането си за думата всичко. – Грегъри се извърна към майка си. – Думите и тяхното значение никога не са били силната ѝ страна.

Вайолет завъртя очи.

– Всеки ден се чудя как вие двамата успяхте да достигнете до зряла възраст.

– Страхувала си се, че взаимно ще се избием? – хапливо подметна Грегъри.

– Не, че ще се наложи аз да свърша тази работа.

– Е – подхвана Хайъсинт, сякаш предишната кратка размяна на реплики не се бе състояла, – Дафни ми каза, че ти много си искал лейди Лусинда да получи покана. И майко, дори узнах, че Дафни я е придружила с бележка, в която пишело какво огромно удоволствие ѝ била доставила нейната компания, което всички знаем, че е опашата лъжа, след като никой от нас никога не е срещал…

– Ти изобщо някога спираш ли да говориш? – прекъсна я Грегъри.

– Не и с теб – отвърна Хайъсинт. – Как така я познаваш? И което е още по-важно, колко добре? И защо толкова гориш от желание да осигуриш покана за прием на една жена, която ще се омъжи след седмица?

И после, колкото и да бе невероятно, Хайъсинт замълча.

– И аз самата се питах – промърмори Вайолет.

Грегъри отмести поглед от сестра си към майка си и реши, че няма никаква истина във всичките онези приказки, които бе надрънкал на Луси за големите семейства и уюта. Многобройните роднини бяха истинска напаст и досадни навлеци, както и още много неща, за които в момента не му идваха наум подходящите думи.

Което беше за добро, защото едва ли някоя от тях щеше да бъде любезна.

При все това той събра цялото си търпение и се извърна към двете жени:

– Запознах се с лейди Лусинда в Кент. Докато миналия месец гостувах на Кейт и Антъни. И помолих Дафни да я покани тази вечер, защото тя е много симпатична млада дама и вчера случайно я срещнах в парка. Чичо ѝ решил да не я представя в обществото и аз си помислих, че ще извърша едно добро дело, ако ѝ осигуря възможността поне за една вечер да избяга от дома си.

Младият мъж повдигна вежди, мълчаливо предизвиквайки ги да отговорят.

И те, разбира се, го сториха. Не с думи – думите никога не са били толкова красноречиви, колкото подозрителните погледи, които му хвърляха майка му и сестра му.

– О, за бога! – избухна Грегъри. – Тя е сгодена. Ще се омъжва.

Заявлението му нямаше почти никакъв видим ефект.

Грегъри се намръщи.

– Да не би да ви приличам на човек, който възнамерява да попречи на размяната на брачните клетви?

Хайъсинт примигна. Няколко пъти, както правеше винаги, когато усилено размишляваше за нещо, което изобщо не бе нейна работа. Но за огромно изумление на Грегъри, тя издаде само едно кратко и неохотно хмм и рече:

– Предполагам, че не. – Отново огледа помещението. – Въпреки това бих искала да се запозная с нея.

– Сигурно ще се запознаеш – увери я брат ѝ и се поздрави, както правеше поне веднъж в месеца, задето не удуши сестра си.

– Кейт ми писа, че била очарователна – вметна Вайолет.

Грегъри се извърна към нея. Сърцето му се сви от лошо предчувствие.

– Кейт ти е писала?

Мили боже, какво бе разкрила снаха му? Достатъчно лошо бе, че Антъни знаеше за фиаското с госпожица Уотсън – естествено, той всичко бе разбрал, – но ако майка му узнаеше, животът му щеше да се превърне в истински ад.

Добротата ѝ направо щеше да го убие. Не се съмняваше в това.

– Кейт ми пише два пъти в месеца – отвърна Вайолет и сви изящното си рамо. – Тя ми казва всичко.

– Антъни знае ли за това? – попита Грегъри.

– Нямам представа. – Майка му надменно го изгледа. – А и не е негова работа.

Мили боже!

Грегъри едва се сдържа да не го изтърси на глас.

– Доколкото разбирам – продължи майка му, – нейният брат бил сгащен в компрометираща ситуация с дъщерята на лорд Уотсън.

– Наистина ли? – Хайъсинт внимателно претърсваше тълпата, но при тези думи рязко се извърна.

Вайолет замислено кимна.

– А аз се чудех защо сватбата стана толкова набързо.

– Ами, ето защо – изръмжа Грегъри.

– Хмммм – допринесе за разговора Хайъсинт.

Това беше звук, който никой не би желал да чуе от Хайъсинт.

Вайолет се обърна към дъщеря си и каза:

– Било голяма суматоха.

– Всъщност – заговори Грегъри, нервирайки се с всяка секунда все повече и повече – всичко бе уредено много дискретно.

– Винаги плъзват клюки – отбеляза Хайъсинт.

– Не е нужно и ти да ги подклаждаш – предупреди я майка ѝ.

– Няма да кажа нито дума – обеща Хайъсинт и махна с ръка, сякаш никога в живота си не бе клюкарствала.

– О, моля те! – недоверчиво изсумтя Грегъри.

– Няма да кажа – увери го Хайъсинт. – Много ме бива да пазя тайна, стига да знам, че е тайна.

– Аха, значи искаш да кажеш, че не си дискретна?

Хайъсинт присви очи.

Грегъри повдигна вежди.

– На колко години сте вие двамата? – намеси се Вайолет. – Господи, изобщо не сте се променили, откакто ви учех да ходите! Почти очаквам всеки миг да се хванете за косите!

Грегъри стисна челюсти и решително се втренчи пред себе си. Нищо не можеше по-ефикасно да те накара отново да се почувстваш малко дете, колкото едно здраво майчино смъмряне.

– О, не се ядосвай, майко – рече Хайъсинт, приемайки сгълчаването с усмивка. – Той знае, че го дразня само защото много го обичам. – Дари Грегъри със слънчева и топла усмивка.

Грегъри въздъхна, защото беше вярно, защото се чувстваше по същия начин и защото въпреки всичко беше изключително изтощително да бъде неин брат.

– Между другото, чувствата ни са взаимни – продължи Хайъсинт, – но като мъж той никога няма да го признае.

Вайолет кимна.

– Истина е.

Хайъсинт се извърна към Грегъри.

– И за да няма недоразумение, искам съвсем ясно да заявя, че никога не съм ти дърпала косата.

Определено това беше знак, че е време да изчезва. Иначе щеше да полудее. Честно казано, търпението му се изчерпа!

– Хайъсинт – рече той, – аз те обожавам. Знаеш го. Майко, обожавам и теб. А сега ви напускам.

– Почакай – извика го Вайолет.

Грегъри се обърна. Трябваше да се досети, че нямаше да е толкова лесно.

– Ще ме придружиш ли?

– Къде?

– Ами, на сватбата, разбира се.

Господи, какъв беше този отвратителен вкус в устата му?

– На чия сватба? На Лейди Лусинда?

Майка му го гледаше със съвършено невинни сини очи.

– Не бих желала да отида сама.

Той кимна към сестра си.

– Вземи Хайъсинт.

– Тя ще иска да отиде с Гарет – отвърна Вайолет.

Гарет Сейнт Клеър беше съпругът на Хайъсинт от близо четири години. Грегъри много го харесваше и двамата бяха станали близки приятели, затова знаеше, че Гарет по-скоро би си обърнал клепачите (и би ги оставил така за неопределено дълго време), отколкото да виси цял ден на някое скучно светско събитие.

Докато Хайъсинт – и тя нямаше нищо против да го признае – винаги се бе интересувала от клюки, което означаваше, че със сигурност не би искала да пропусне толкова важна сватба. Някой щеше да пийне повечко, някой щеше да танцува прекалено плътно притиснат към партньора си, а Хайъсинт мразеше да научава последна.

– Грегъри? – повика го майка му.

– Аз няма да ходя.

– Но…

– Не съм поканен.

– Сигурно е неволен пропуск. Който ще бъде поправен, сигурна съм, след усилията ти тази вечер.

– Майко, колкото и да искам да пожелая всичко най-добро на лейди Лусинда, нямам желание да присъствам на ничия сватба. Това са прекалено сантиментални събития.

Думите му бяха посрещнати с мълчание.

Никога не беше добър знак.

Той погледна към Хайъсинт. Тя се взираше в него с ококорени очи.

– Ти обичаш сватби – рече сестра му.

Той изръмжа. Това му се стори най-подходящият отговор.

– Обичаш – не се предаваше тя. – На моята сватба…

– Хайъсинт, ти си ми сестра. Различно е.

– Да, но ти присъства и на сватбата на Фелисити Олбънсдейл и аз отлично помня…

Грегъри се извърна към нея, преди тя да успее да продължи с изброяването на сватбените веселби, на които бе присъствал.

– Майко – заговори, – благодаря ти за поканата, но не желая да ходя на сватбата на лейди Лусинда.

Вайолет отвори уста, за да му зададе въпрос, но после я затвори.

– Много добре – кимна.

Грегъри на мига се изпълни с подозрение. Не беше типично за майка му толкова бързо да се предаде. Обаче по-нататъшното задълбочаване в мотивите ѝ щеше да попречи на възможността му бързо да се измъкне.

Беше лесно решение.

– Пожелавам и на двете ви adieu* – рече той.

[* Сбогом (фр.). – Б. пр.]

– Къде отиваш? – пожела да узнае Хайъсинт. – И защо говориш на френски?

Той се обърна към майка си.

– Цялата е твоя.

– Да – въздъхна Вайолет. – Знам.

Хайъсинт тутакси се извърна към нея.

– Какво означава това?

– О, за бога, Хайъсинт, ти…

Грегъри се възползва от момента и тихичко се измъкна, докато двете жени бяха насочили внимание една към друга.

Гостите се бяха увеличили и го осени мисълта, че Луси може да е пристигнала, докато той е разговарял с майка си и сестра си. Ако беше така, тя навярно беше някъде в балната зала и той започна да си проправя път през тълпата. Задачата се оказа доста трудна; почти месец бе отсъствал от града и изглежда, всички искаха да споделят с него новини, които никак не го интересуваха.

– Желая ти късмет – подхвърли на лорд Тревълстам, който се опита да привлече интереса му към кон, който самият той не можеше да си позволи. – Сигурен съм, че няма да те затрудни да…

Неочаквано гласът му изневери.

Не можеше да говори.

Не можеше да мисли.

Мили боже, не отново!

– Бриджъртън?

В другия край на залата, точно до вратата. Трима джентълмени, възрастна дама, две матрони и…

Тя.

Това беше тя. Почувства се притеглен към нея, сякаш ги свързваше дебело въже. Трябваше незабавно да се добере до нея.

– Бриджъртън, какво…

– Извини ме – избъбри Грегъри и заряза Тревълстам.

Това беше тя. Само че…

Това беше различна тя. Не беше Хърмайъни Уотсън. Тя беше… Не беше сигурен коя беше; виждаше само гърба ѝ. Но отново го завладя онова великолепно и ужасяващо чувство. От което главата му се замая. И го накара да тръпне от възторг. Дробовете му се изпразниха. Той се почувства изпразнен.

И изпълнен с желание към нея.

Само дето и преди бе изпитал същото, а Хърмайъни Уотсън не се бе оказала тя.

Мили боже, можеше ли един мъж два пъти да се влюби глупаво, до полуда?

Нима не беше казал на Луси да бъде предпазлива и ако някога изпита подобно чувство, да не му се доверява?

При все това…

При все това беше тя.

И той беше тук.

И това отново се случваше.

Точно същото, както с Хърмайъни. Не, това беше по-лошо. Тялото му бе изтръпнало; не можеше да удържи краката си в ботушите. Искаше да изскочи от кожата си, да профучи през залата и… просто… просто…

Просто да я види.

Искаше тя да се обърне. Искаше да види лицето ѝ. Искаше да узнае коя бе тя.

Искаше да познае нея.

Не.

Не, заповяда си младият мъж, опитвайки се да застави краката си да поемат в друга посока. Това беше безумие. Трябваше да се махне. Трябваше час по-скоро да се махне.

Но не можеше. Макар всяка рационална частица на душата му да му крещеше да се обърне и да си тръгне, той все едно се бе сраснал с пода, чакайки я да се обърне.

Молейки се тя да се обърне.

И тогава тя го направи.

И тя беше…

Луси.

Грегъри се олюля, все едно бе фраснат с нещо по-тежко по главата.

Луси?

Не. Това беше невъзможно. Той познаваше Луси.

Тя никога не му бе въздействала така.

Виждал я бе десетки пъти, дори я бе целувал и нито веднъж не се бе чувствал така, сякаш светът може целият да го погълне, ако не стигне до нея и не вземе ръката ѝ в своята.

Трябваше да има някакво обяснение. И преди бе изпитвал нещо подобно. С Хърмайъни.

Ала този път – не беше съвсем същото. С Хърмайъни беше нещо главозамайващо, ново. Бе пронизан от тръпката на откритието, на завладяването. Но това беше Луси.

Това беше Луси и…

Спомените го връхлетяха. Как накланяше глава, докато му обясняваше защо сандвичите трябва да се правилно подредени. Възхитително нацупеното ѝ лице, когато се опитваше да му разясни защо начинът, по който ухажваше госпожица Уотсън, е грешен.

И усещането за правилност, когато седеше с нея на пейката в Хайд Парк и хвърляше хляб на гълъбите.

И целувката. Господи, целувката.

Все още бленуваше за онази целувка.

Искаше и тя да бленува за нея.

Направи една крачка. Само една – напред и съвсем леко встрани, за да види по-добре профила ѝ. Вече му бе толкова познат – склонената глава, как се движеха устните ѝ, докато разговаряше. Как можа да не я познае веднага дори в гръб? Спомените бяха в него, скътани в глъбините на съзнанието му, но той не искаше – не си позволяваше – да надникне там.

И тогава тя го видя. Луси го видя. Грегъри съзря първо очите ѝ, които се разшириха и засияха, а после извивката на устните ѝ.

Тя се усмихна. На него.

Чувствата избуяха. Толкова силни, че той едва не експлодира; изпълниха го докрай. Беше само една усмивка, но това бе всичко, което му бе нужно.

Той закрачи напред. Едва усещаше краката си, сякаш не управляваше тялото си. Просто се движеше напред, подсъзнателно тласкан от желанието да стигне до нея.

– Луси – каза, когато се озова до нея, забравил, че двамата бяха заобиколени от непознати, а още по-лошо, приятели, и че не бива да я нарича по малко име.

Но никакво друго име не му се струваше правилно.

– Господин Бриджъртън – отвърна тя, но очите ѝ казваха: „Грегъри“.

И той разбра.

Обичаше я.

Това бе най-странното, най-прекрасното усещане. Изпълваше го с въодушевление и безкрайна радост. Сякаш светът внезапно се бе открил за него. Ясен. И той разбра. Разбра всичко, което трябваше да знае и то се четеше и в нейните очи.

– Лейди Лусинда – рече Грегъри и се сведе в дълбок поклон над ръката ѝ, – може ли да ви поканя на танц?

ГЛАВА 17

В която сестрата на нашия

герой задвижва събитията.

Беше рай небесен.

Забравете за ангелите, свети Петър и блестящия клавесин. За едно момиче раят беше танцът в обятията на истинския любим. А когато на въпросното момиче му предстоеше само след седмица да се омъжи за съвършено друг мъж, то бе длъжно здраво да сграбчи рая с две ръце. Образно казано.

Луси се усмихваше, докато подскачаше и се въртеше. Каква картина рисуваше въображението ѝ! Какво щяха да кажат хората, ако се хвърли напред и го сграбчи с две ръце?

И никога не го пусне?

Повечето ще кажат, че е полудяла. Неколцина, че е влюбена. А умните щяха да кажат и двете.

– За какво мислите? – попита Грегъри. Гледаше я… различно.

Тя се извърна за миг, после го погледна. Чувстваше се дръзка, почти като магьосница.

– Действително ли искате да знаете?

Грегъри заобиколи дамата от лявата си страна и отново се върна на мястото си.

– Да – отвърна той и хищнически се подсмихна.

Но Луси само поклати глава. В момента искаше да си представя, че е някоя друга. Жена, която не е толкова консервативна. Някоя много по-импулсивна.

Не искаше да бъде същата стара Луси. Не и тази вечер. Писнало ѝ беше да планира, да успокоява някого, никога да не прави нещо, без предварително да е обмислила всяко възможно последствие.

Ако направя това, тогава ще се случи онова, но ако направя онова, а после това, това, това и други неща ще се случат, което ще доведе до съвсем различен резултат, а то от своя страна може да означава, че…

Това бе достатъчно, за да се завие свят на всяко момиче. Достатъчно, за да се почувства като парализирана, неспособна да управлява собствения си живот.

Ала не и тази вечер. Тази вечер по някакво удивително чудо, наречено херцогиня Хейстингс – или може би вдовстваща виконтеса лейди Бриджъртън, Луси не беше съвсем сигурна, – тя бе облечена в разкошна рокля от зелена коприна и присъстваше на най-бляскавия бал, който можеше да си представи.

И сякаш това не бе достатъчно, но и танцуваше с мъжа, когото – в това Луси вече бе напълно сигурна – щеше да обича до края на дните си.

– Изглеждате различна – промълви Грегъри.

– И се чувствам различна.

Тя докосна ръката му, докато се разминаваха странично в танца. Пръстите му сграбчиха нейните, въпреки че би трябвало само да ги бръснат. Луси вдигна очи и видя, че той се взира в нея. Погледът му беше топъл и настойчив и я гледаше по същия начин…

Мили боже, той я гледаше по същия начин, както гледаше Хърмайъни!

Цялото ѝ тяло изтръпна. Усети го в пръстите на краката си и в места, за които дори не се осмеляваше да помисли.

Двамата отново се разминаха, но този път той се наведе може би повече, отколкото би трябвало, и рече:

– Аз също се чувствам различно.

Луси рязко вдигна глава, ала той вече се бе обърнал с гръб към нея. Как различно? Защо? Какво имаше предвид?

Луси заобиколи джентълмена вляво, после мина покрай Грегъри.

– Радвате ли се, че дойдохте на бала? – промърмори той.

Тя кимна, тъй като двамата вече бяха прекалено далече един от друг, за да му отговори на глас.

Но когато отново се срещнаха, той прошепна:

– Аз също.

Те се върнаха на първоначалните си места и останаха неподвижни, докато друга двойка танцуваше. Луси го гледаше. Него. В очите.

Неговият поглед бе прикован в лицето ѝ.

И дори на трептящата светлина на стотиците свещи и факли, осветяващи балната зала, тя съзря блясъка в очите му. Видя как я гледаше – с горд и пламенен поглед на собственик.

Този поглед я накара да потрепери.

И я накара да се съмнява в своята способност да стои здраво на краката си.

В този миг музиката стихна и Луси осъзна, че някои навици сигурно са дълбоко вкоренени, защото тя се покланяше, усмихваше и кимаше на жената до нея, все едно целият ѝ живот не се бе преобърнал само в продължение на един танц.

Грегъри взе ръката ѝ и я поведе към другия край на балната зала, където се бяха събрали придружителките и над ръбовете на чашите с лимонада наблюдаваха своите подопечни. Но преди да достигнат дотам, Грегъри се наведе и прошепна в ухото й:

– Трябва да поговоря с теб.

Луси вдигна очи към него.

– Насаме – додаде той.

Тя почувства, че той забави крачка навярно за да спечели още малко време насаме с нея, преди да я върне на леля Хариет.

– Какво има? – попита девойката. – Нещо не е наред ли?

Той поклати глава.

– Вече е наред.

И Луси си позволи да се надява. Само малко, защото не можеше да понесе да остане с разбито сърце, ако грешеше, но може би… Може би той я обичаше. Може би искаше да се ожени за нея. До сватбата ѝ оставаше по-малко от седмица, но тя още не бе произнесла брачните клетви.

Може би още имаше шанс. Може би имаше изход.

Вгледа се в лицето на Грегъри, дирейки доказателства, отговори. Но когато го притисна за повече информация, той само поклати глава и прошепна:

– В библиотеката. Тя е през две врати от дамския салон за отдих. Ще се срещнем там след половин час.

– Да не си полудял?

Той се усмихна.

– Само малко.

– Грегъри, аз…

Очите му се впиха в нейните и тя млъкна. Начинът, по който я гледаше…

Секна дъха ѝ.

– Не мога – прошепна девойката, защото независимо какво може би изпиваха двамата един към друг, тя все още беше сгодена за друг мъж. А дори и да не беше, подобно поведение можеше само да доведе до скандал. – Не мога да остана насаме с теб. Знаеш го.

– Налага се.

Тя се опита да поклати глава, но не успя да я накара да помръдне.

– Луси – рече той, – налага се.

Луси кимна. Навярно допускаше най-голямата грешка в живота си, ала не можеше да каже „не“.

– Госпожо Абърнати – високо заговори Грегъри, докато поздравяваше леля Хариет. – Връщам на грижите ви лейди Лусинда.

Леля Хариет кимна, макар Луси да подозираше, че няма никаква представа какво ѝ бе казал Грегъри, а после се обърна към Луси и изкрещя:

– Какво ли не се налага да търпя!

Грегъри се засмя, после рече:

– Трябва да танцувам и с други дами.

– Разбира се – отвърна Луси, макар да се съмняваше, че той беше особено сведущ относно различните усложнения, съпътстващи непозволените тайни срещи. – Видях една приятелка – излъга тя, но сетне, за нейно голямо облекчение наистина видя своя съученичка от училището на госпожица Мос. Двете не бяха много близки, но тя все пак беше позната, която можеше да поздрави.

Но преди Луси да успее да направи и крачка, чу женски глас, който викаше Грегъри.

Луси не можеше да види коя беше жената, но затова пък видя реакцията на Грегъри. Той затвори очи и лицето му доби почти страдалческо изражение.

– Грегъри!

Гласът приближаваше и Луси се обърна наляво. Видя млада жена, която можеше да бъде само една от сестрите на Грегъри. Навярно най-малката, освен ако не се бе запазила отлично през годините.

– Предполагам, че това е лейди Лусинда – обяви жената. Косата ѝ, както забеляза Луси, беше с точно същия цвят като на Грегъри – наситено кестеняво с топъл оттенък. Но очите ѝ бяха сини, а погледът остър и проницателен.

– Лейди Лусинда – проговори Грегъри с тона на човек, изпълняващ неприятна и скучна работа, – позволете да ви представя моята сестра, лейди Сейнт Клеър.

– Хайъсинт – твърдо заяви жената. – Можем да зарежем формалностите. Сигурна съм, че ще станем страхотни приятелки. Първо искам да ми разкажете за себе си. А след това искам да узная всичко за приема в дома на Антъни и Кейт миналия месец. Аз исках да отида, но вече имахме предишен ангажимент. Чух, че било изключително забавно.

Зашеметена от вихрушката в човешки облик пред нея, Луси погледна към Грегъри за съвет, но той само сви рамене и рече:

– Това е тази, която толкова обичам да тормозя.

Хайъсинт тутакси се извърна към брат си.

– Моля?

Грегъри се поклони.

– Трябва да вървя.

И тогава Хайъсинт Бриджъртън Сейнт Клеър направи най-странното нещо. Присви очи, погледна брат си, после Луси и отново брат си. И отново Луси. После още веднъж ги огледа. И накрая постанови:

– Ще се нуждаете от помощта ми.

– Хай… – подхвана Грегъри.

– Ще се нуждаете – прекъсна го сестра му. – Не се опитвай да отричаш.

Луси не можеше да повярва, че Хайъсинт бе разбрала всичко само по един поклон и думите: „Трябва да вървя“. Отвори уста, за да попита, но успя да стигне само до:

– Как… – преди Грегъри да ѝ хвърли предупредителен поглед.

– Знам, че си замислил нещо – обърна се Хайъсинт към брат си. – В противен случай нямаше да положиш толкова усилия, за да осигуриш присъствието ѝ тази вечер.

– Той просто прояви любезност – опита се да възрази Луси.

– Глупости – пресече я Хайъсинт и утешително я потупа по ръката. – Той никога не би го направил.

– Това не е вярно – този път твърдо възрази Луси. Грегъри може понякога и да беше малко лукав и подмолен, но сърцето му беше добро и честно и тя нямаше да допусне който и да било – дори сестра му – да твърди обратното.

Хайъсинт я изгледа с възхитена усмивка.

– Харесвам ви – бавно изрече, сякаш току-що бе достигнала до това заключение. – Вие, естествено, грешите, но въпреки това ви харесвам. – Извърна се към брат си. – Харесвам я.

– Да, вече няколко пъти го каза.

– И вие имате нужда от помощта ми.

Луси наблюдаваше как братът и сестрата си разменят поглед, който тя не успя да разбере.

– Ще ви потрябва помощта ми – тихо заяви Хайъсинт. – Тази вечер, а и по-късно.

Грегъри се втренчи напрегнато в сестра си, а после изрече, но толкова тихо, че Луси трябваше да се наклони напред, за да го чуе:

– Трябва да поговоря с лейди Лусинда. Насаме.

Хайъсинт се усмихна. Едва забележимо.

– Мога да го уредя.

Луси имаше чувството, че лейди Сейнт Клеър може да уреди всичко.

– Кога? – попита Хайъсинт.

– Когато е най-лесно.

Хайъсинт огледа залата. Дори животът ѝ да зависеше от това, Луси не можеше да си представи как това щеше да ѝ помогне за решаването на настоящия проблем.

– След час – оповести тя със самочувствието на пълководец. – Грегъри, върви да се занимаваш с това, което е обичайно за теб на подобни сбирки. Танцувай. Черпи дамите с лимонада. Постарай се да те видят с дъщерята на Уитфорд, чиито родители от месеци се влачат подире ти. – А вие – продължи и се извърна към Луси, – ще останете с мен. Аз ще ви запозная с всички, които трябва да познавате.

– Кого трябва да познавам? – поинтересува се Луси.

– Още не съм решила. А и това няма значение.

Луси я зяпна с благоговение.

– Точно след петдесет и пет минути – рече Хайъсинт – лейди Лусинда ще скъса роклята си.

– Ще я скъсам ли? – слиса се Луси.

– Аз ще я скъсам – поправи я Хайъсинт. – Много ме бива в тези неща.

– Смяташ да скъсаш роклята ѝ? – със съмнение в гласа попита Грегъри. – Тук, в балната зала?

– Не се тревожи за подробностите – пренебрежително махна с ръка сестра му. – Просто изиграй своята роля и иди да се срещнеш с нея след час в гардеробната на Дафни.

– В спалнята на херцогинята? – изграчи Луси. Не можеше да го направи.

– За нас тя е Дафни – сряза я Хайъсинт. – А сега изчезвай оттук.

Луси се втренчи в нея и изумено запримигва. Не трябваше ли да остане с Хайъсинт?

– Това се отнася за него – поясни Хайъсинт.

А след това Грегъри направи най-смайващото нещо. Улови ръката на Луси. Точно там, насред балната зала, където всеки можеше да види, поднесе я към устните си и я целуна.

– Оставям те в добри ръце – каза ѝ и отстъпи назад с любезен поклон. Стрелна предупредително сестра си с поглед, преди да добави: – Колкото и да е трудно да го повярваш.

И след тези думи се отдалечи, вероятно да ухажва някоя бедна, нищо неподозираща нещастница, която нямаше никаква представа, че беше само невинна пионка във великия план на сестра му.

Луси погледна към Хайъсинт, някак си уморена от цялата среща. Хайъсинт сияеше насреща ѝ.

– Чудесно се получи – заяви тя, макар че на Луси думите ѝ прозвучаха по-скоро като похвала за самата нея. – А сега – продължи лейди Сейнт Клеър, – защо брат ми иска да говори с теб? И не ми казвай, че тънеш в неведение, защото няма да ти повярвам.

Луси обмисли няколко варианта на разумен отговор и най-после се спря на:

– Нямам представа.

Не беше точно лъжа, ала тя нямаше намерение да доверява най-тайните си мечти и надежди на една жена, с която се бе запознала само преди минути, без значение чия сестра беше.

И имаше чувството, че това решение ѝ спечели точка в нейна полза.

– Наистина ли? – Хайъсинт я гледаше с подозрение.

– Наистина.

Но това ни най-малко не убеди Хайъсинт.

– Е, най-малкото си умна. Не може да ти се отрече.

Луси реши, че няма да ѝ позволи да я изплаши.

– Знаете ли – поде тя, – че винаги съм се смятала за най-организираната личност, която познавам, но мисля, че вие ме надминавате.

Хайъсинт се засмя.

– О, аз никак не съм организирана. Но се справям. И ние двете прекрасно ще се разбираме. – Улови Луси под ръка. – Като сестри.

* * *

Един час по-късно Луси си бе изяснила три неща за Хайъсинт, лейди Сейнт Клеър.

Първо: Тя познаваше всички. И знаеше всичко за всеки.

Второ: Беше истинска съкровищница по отношение на сведения за брат си. Луси не ѝ бе задала нито един въпрос, но до момента, когато напуснаха балната зала, тя знаеше кой е любимият цвят на Грегъри (син), каква храна предпочита (сирене, всякакъв вид) и че като дете е фъфлел.

Освен това Луси бе узнала, че човек никога не бива да подценява най-малката сестра на Грегъри. Хайъсинт не само скъса роклята на Луси, но го направи толкова умело, че само четирима души разбраха за злополуката (и необходимостта да се поправи). Освен това бе скъсала само подгъва, за да не подлага на изпитание скромността на Луси.

Действията ѝ наистина бяха впечатляващи.

– Правила съм това и преди – сподели ѝ Хайъсинт, докато я извеждаше от балната зала.

Луси не бе изненадана.

– Това е много полезен талант – добави Хайъсинт напълно сериозно. – Оттук.

Луси я последва нагоре по тясна задна стълба.

– Съществуват много малко предлози, заради които една жена може да се измъкне от някое официално събитие – продължи Хайъсинт, демонстрирайки забележителната способност да не се отклонява от избраната от нея тема на разговор. – Това ни принуждава да използваме всяко оръжие, което имаме в нашия арсенал.

Луси започваше да вярва, че е водила много затворен живот.

– А, ето че стигнахме. – Хайъсинт отвори една врата и надникна вътре. – Още не е дошъл. Добре. Значи имам още време.

– За какво?

– Да закърпя роклята ти. Признавам, че пропуснах тази подробност, когато измислих плана. Обаче знам къде Дафни държи иглите си.

Луси наблюдаваше Хайъсинт, която отиде до тоалетката и отвори едно от чекмеджетата.

– Точно там, където предполагах – победоносно се усмихна Хайъсинт. – Обичам, когато съм права. Това значително облекчава живота, нали?

Луси кимна, но един въпрос не ѝ даваше мира.

– Защо ми помагате? – най-после го зададе тя.

Хайъсинт я погледна сякаш беше малоумна.

– Не можеш да се върнеш в залата със скъсана рокля. Не и след като казахме на всички, че отиваме да я зашием.

– Не, не за това.

– О. – Хайъсинт вдигна една игла и замислено я изгледа. – Тази ще свърши работа. Как мислиш, какъв цвят конец да избера?

– Бял, но не отговорихте на въпроса ми.

Хайъсинт размота малко конец, откъсна и го вдяна в иглата.

– Харесваш ми – рече. – А и обичам брат си.

– Вие знаете, че съм сгодена и скоро ще се омъжа – тихо промълви Луси.

– Знам. – Хайъсинт приклекна до Луси и започна да шие с бързи и големи бодове.

– След седмица. По-малко от седмица.

– Знам. Аз съм поканена.

– О. – Предполагаше се, че Луси би трябвало да го знае. – Ъъ, смятате ли да присъствате?

Хайъсинт вдигна глава.

– А ти?

Луси едва не ахна. До този момент мисълта да не се омъжи за Хейзълби беше съвсем мъглява и далечна, по-скоро нещо като о-колко-ми-се-иска-да-не-се-омъжа-за-него. Но сега, под внимателния поглед на Хайъсинт, започна да добива по-ясни очертания. Разбира се, все още изглеждаше невъзможна или най-малкото…

Ами, може би…

Може би не съвсем невъзможна. Може би само в общи линии невъзможна.

– Документите са подписани – рече Луси.

Хайъсинт отново се върна към шиенето.

– Така ли?

– Моят чичо го избра – поясни Луси, чудейки се кого се опитва да убеди. – Всичко е уговорено много отдавна.

– Хммм.

Хммм? Какво, дявол да го вземе, означаваше това?

– И той не беше… Вашият брат не беше…

Луси отчаяно търсеше думи, засрамена, че си излива душата пред почти непознат човек, при това родната сестра на Грегъри, за Бога! Но Хайъсинт продължаваше да мълчи и просто седеше клекнала, втренчила очи в иглата, която потъваше в плата и отново се появяваше. А щом Хайъсинт мълчеше, значи Луси трябваше да каже нещо. Защото… Защото…

Ами, защото трябваше.

– Той нищо не ми е обещал – с почти треперещ глас отрони Луси. – Не е заявявал намеренията си.

При тези думи Хайъсинт вдигна глава. Огледа стаята, сякаш искаше да каже: „Я ни погледнете, шием разкъсания подгъв в спалнята на херцогиня Хейстингс“.

– Не е ли? – промърмори накрая.