Текст книги "Сраснати"

Автор книги: Джулиана Багът

сообщить о нарушении

Текущая страница: 9 (всего у книги 25 страниц)

Би могла да сложи край още сега.

Затваря очи, ала мракът дебне навсякъде. Къде ли е Брадуел? Дали е мъртъв? Дали телата и на двамата ще бъдат отнесени в гладкия като огледало океан?

И тогава усеща натиск – сякаш някой е опрял ръце на гърба ù. Друга ръка сграбчва главата на куклата и я дърпа. Преша се опитва да се отскубне, но в същия миг осъзнава че може би искат да я спасят. Може би тези ръце ще я изтеглят на повърхността. Призрачните момичета – представя си как косите им се носят като ветрило около лицата, а униформените ризи се издуват от водата.

Накрая изскача на повърхността. Поема въздух с пълни гърди, който изгаря дробовете ù. Кракът ù опира дъното на реката. Изправя се с мъка, а водата все още се плика около нея.

Някой я вика по име. Гласът е на Брадуел. Чува го, че гази във водата към нея, повтаряйки името ù отново и отново. Повдига я под мишниците и я повлича към сушата.

Строполява се на брега. Там са и подгизналите карти. По перата на птиците блестят капчици като мъниста. Гърдите и ръцете му лъщят от водата.

Разтърсва я кашлица. От дълбокия студ, проникнал във всяка клетка, усеща тялото си вкочанено, натежало и изтощено. Ризата и панталоните ù, прогизнали от ледената вода, са залепнали за кожата ù. Тя примигва, вперила поглед в бледата луна, и тогава до нея изплува лицето на Брадуел, неговото красиво лице. Той отмята мократа коса от лицето ù.

– Дишай – казва той. – Просто дишай.

Тя слага длан на мократа му буза.

– Не съм те убила – изрича тя.

– Реших, че съм те изгубил.

– А аз, че и двамата сме мъртви.

– Аз съм виновен. – Миглите му са мокри и черни. От брадичката му се процежда вода и потича по шията ù.

– Те ме спасиха – казва Преша.

– Кой те спаси?

– Призрачните момичета. – Дава си сметка, че звучи налудничаво, но всичко е толкова объркано. Може да е истина.

Финън се приближава с бръмчене по брега. Светлинките му пробягват по лицата им, сякаш се радва да ги види.

– Тя е добре, Финън – казва Брадуел. – Жива е. – Започва да разтрива ръцете ù. – Беше права. Прекалено е студено.

Тялото ù се тресе. Дишането ù е леко и учестено.

– Добре съм – отвръща тя, макар думите да излизат бавно от устата ù. Не усеща пръстите му, разтриващи ръцете ù. Сякаш кожата ù е станала гумена като главата на куклата, а нервните окончания са полумъртви.

– Трябва да отидем на завет. – Той премята ръката ù през раменете си и ù помага да стане. Коленете ù се подвиват, неспособни да поемат тежестта ù. Тогава той я взима на ръце.

– Съжалявам – казва тя, защото е бреме за него, но не успява да довърши. Челюстите ù се тресат. Зъбите ù тракат. Така трепери, че дори на него му е трудно да я носи. Нима призрачните момичета я спасиха, за да умре от студ? Сигурно има хипотермия. Бе твърде дълго в ледените води. Вятърът също е много силен. Усеща дрехите си, които я повлякоха надолу, като студени компреси. Когато пълзеше по труповете, всички копнееха за студени компреси, а сега тъкмо те ще я довършат.

Навлизат в гората. Финън осветява тясната пътека. Брадуел върви подире му. Той също трепери. Усеща треската по ръцете му и по неравната му походка.

– Съжалявам – казва тя отново.

– Недей. – Той се спъва и полита напред. Стоварват се тежко на земята. Брадуел се повдига на колене, поема отново тялото ù и едва се изправя на крака. Продължава упорито напред, въпреки че кожата му е яркочервена. – Преша – казва той. – Тя го поглежда – волевата брадичка, мократа коса, тъмните очи. – Мисли за нещо топло – прошепва ù. – Мисли за слънцето. Мисли за нещо хубаво. – Преша си дава сметка, че е изплашен. Дъхът му излиза накъсан.

Спомня си, когато Брадуел ù даде механичната пеперуда – същата, която бе спасил от дома ù. Каза, че е истинско чудо – нещо толкова красиво да оцелее. Караше я да се изчервява. Спомен, изпълнен с топлина, слънце и доброта. Би споделила с него, но не бе сигурна, че може да изрече думите.

Брадуел пада отново. Този път тихо изругава. Опитва се да я вдигне отново, но не успява. Земята е твърда и студена.

– Финън – казва той. – Продължавай напред. Пътеката ще те отведе до наблюдателния пост. Можеш ли да го направиш? Слушаш ли ме? Намери някого. Доведи помощ.

Преша чува процесора на Финън. Кутията се отдалечава с бръмчене. Ала въпреки това се съмнява, че ще открие хора, а още по-малко, че ще успее да ги доведе.

Брадуел я примъква до няколко дървета, заобиколени от гъста растителност с дебела шума. Разтваря листата и я слага на земята:

– Трябва да свалиш мокрите дрехи. За да живееш. Чуваш ли ме? Не мога да продължа.

Тя кимва. Вижда лицето му на късове – първо една вежда, после устните, ръцете му. Трябва да остане жива.

Той разкопчава панталоните ù с треперещи пръсти и ги събува. Съблича ризата през главата ù. Ръцете ù са крехки. Ляга настрани, за да не задуши птиците, поемайки вместо нея студа на земята. Събира листата около тях и обгръща тялото ù с ръце. Птиците потрепват едва доловимо.

Легнали един срещу друг, Преша си представя как притиснати преплитат тела. Дишат учестено, от устните им се вдигат облачета пара. Сгушила е глава на гърдите му. Той я държи в обятията си, разтривайки гърба и ръцете ù някак непохватно. Отмята студената ù влажна коса от лицето ù.

– Остани жива. Кажи нещо. Говори.

Иска ù се да му каже, че би предпочела да умре тук, отколкото далече от него в студената река. И също, че умрат ли сега, може завинаги да останат прегърнати – да замръзнат с преплетени тела до идването на пролетта, когато тревата ще избуи и мекият килим на гората ще ги покрие.

– Преша? Кажи нещо. Можеш ли да говориш?

Може ли да говори? Спомня си отново малкото момиченце, което прекосява пълната с трупове река. Тогава можеше ли да говори? Изричаше думи, които никой не разбираше. Всъщност нямаше думи за нещата, които виждаше и чувстваше – тялото, което отскача, щом стъпиш върху него.

– Коляното сърби – прошепва тя през тракащите си зъби.

– Коляното сърби? – повтаря Брадуел и сякаш отключил тайно кътче на съзнанието ù, сякаш успял да прочете мислите ù, добавя: – Коляното сърби. Слънцето го няма.

Преша няма представа какво означава това, нито как Брадуел го е разбрал. Тя кима, макар жестът да прилича на тик, и казва:

– Коляното сърби. Слънцето го няма.

После двамата изричат в един глас:

– Коляното сърби. Слънцето го няма.

Ел Капитан

Глиган

Ел Капитан чува стъпки с чувство на облекчение. Деактивираният паяк е на парчета, разхвърляни на студената земя. Хелмут е превързал раната с ивица плат от собствената си риза. Ел Капитан лежи на една страна, а болката в крака му постепенно отшумява. Хелмут държи ръката му и я гали, сякаш е котенце. Ел Капитан не възразява, тъй като му е длъжник. А и всеки път, щом се опита да дръпне ръката си, Хелмут започва да скимти. Звукът може да привлече зверовете. Свирепи твари, които бродят нощем из гората – дотолкова мутирали, че е трудно да се прецени дали са глигани или вълци с чепати бивни, или пък странна кръстоска с овчарско куче. Най-лошото е, че понякога в тях има нещо човешко – ивица кожа, пръсти или бегъл израз на човешка природа в очите. Говори се, че оцелелите са погълнати от дърветата, но въпреки това са още тук, като част от гората. Спомня си за стария Зандър, който преди Детонациите му бе показал как да зарови оръжието си. Спаси живота му. Дали и той е погълнат от дърветата? Може пък да е само легенда…

Всеки момент ще дойде помощ.

– Чувам, че приближават – казва той. – Може ли да пуснеш ръката ми?

– Ръката ми? – повтаря Хелмут, сякаш ръката на брат му е и негова.

– Хелмут! – скарва му се Ел Капитан и Хелмут разтваря пръсти. – Благодаря – казва Ел Капитан.

Най-напред вижда Лайда. Носи фенерче, чиято светлина подскача насам-натам. Момичето тича по пътеката. След нея идват двама войници – мъж и жена, нахлузили така ниско качулките на якетата си, че Ел Капитан не може да различи белезите и срастванията им. Мъжът се движи някак неспокойно. А момичето е прегърбено. И двамата изглеждат прекалено млади за войници. Въпреки че на тяхната възраст Ел Капитан беше боец. Всъщност на годините на Уилда вече се грижеше за себе си и за Хелмут. Но сега това му се струва тъжно.

Щом стига до него, Уилда спира рязко и насочва фенерчето към гърдите му, сякаш иска да каже: „Ето, видяхте ли? Това се опитвах да ви обясня.“

– Ел Капитан? – казва момичето сепнато.

– Да, аз съм.

Двамата изпъват рамене – момичето е все така превито зарди гърбицата – и отдават чест.

Уилда коленичи до него и погалва ръката му. Чувства се неловко. Страх го е да не би да се осланя на него – не му трябва още едно гърло за хранене. Пренебрегва жеста ù и се обръща към войниците:

– Кои сте вие?

– Ригс – представя се момчето.

– Дарс – отвръща момичето.

– Свободно – казва Ел Капитан. Май не са го виждали преди. Изглеждат напрегнати. Вероятно само са чували за него – дали не е старият Ел Капитан, който преследва новобранците из горите като живи мишени? Или пък онзи Ел Капитан, който им обеща прясна вода, храна и оръжие?

Над тях се разнася плясък на криле. Всички поглеждат нагоре. Белезникава сова кацва на един клон, който се превива под тежестта ù.

– Тези сови са като лешояди – казва Ел Капитан. – Виждал съм да нападат полумъртъв войник.

– Полумъртъв? – учудва се Ригс. – Как така?

– Ами просто още не беше издъхнал. Ето как.

– Ето как – повтаря Хелмут.

– Надушва кръвта. Скоро ще долетят и други – заключава Ел Капитан. – Те са като акули, а във водата има кръв.

– Не знам нищо за акулите – отбелязва Ригс.

– Не съм те питал.

Рикс поклаща глава със свити от тревога устни.

– Ще ми трябва помощ, за да стигна до наблюдателния пост. Някой друг да е идвал тази вечер? Който и да е?

– Който и да е? – пита и Хелмут.

– Не, сър. Мисля, че не – отвръща Ригс. – Трябва ли да очакваме някого?

– Надявах се Преша Белс и Брадуел да се появят. Свържете се с радиостанцията и попитайте.

Войниците се споглеждат.

– Нямате ли уоки-токи? – Той бе оставил своето в колата по нареждане на майките.

– Не, сър. Още не сме ги заслужили – отвръща Ригс. – На служба сме от две седмици.

– Чудесно – казва Ел Капитан.

Още една сова каца наблизо. На Ел Капитан никак не му харесва, че клюнът ù изцапан с кръв. Изглежда, тази вечер е пирувала. Дано не е някой, когото познава.

– Поне сте въоръжени – отбелязва той. И без това днес достатъчно пострада. – Един от вас трябва да изтича обратно до наблюдателния пост – който е по-бърз и с по-здрави дробове. Там ще пита за Преша и Брадуел. Ако няма сведения за тях, ще изпрати войници в гората на разузнаване. Разбрахте ли?

– Аз съм по-бърза – казва Дарс.

– Наистина ли? С тази гърбица? – не вярва Ел Капитан.

Момичето понечва да каже нещо, но се отказва. Дали щеше да изтърси някое остроумие за онова на собствения му гръб? Може би смятат, че се е размекнал?

– Хайде, казвай.

– Ригс не е толкова бърз.

– Добре – казва Ел Капитан. – Какво, по дяволите, чакаш? Тръгвай!

– Тръгвай! – повтаря Хелмут.

Дарс отдава чест и се втурва обратно. Долитат още няколко сови.

– А ти, Ригс, ще ми помогнеш да стана и да стигна до наблюдателния пост. Ясно ли е? Ще ми служиш като патерица.

– Да, сър – отвръща Ригс.

Ел Капитан изнася напред тежестта на двете тела – неговото и на Хелмут. Ригс кляка. Той обгръща раменете му и казва:

– На три. Едно, две, три. – Ригс започва да ги вдига. Накрая Ел Капитан става, балансирайки на един крак. Опитва да пренесе част от тежестта си на ранения крак. Изгаряща болка разкъсва прасеца му. Порезната рана е много дълбока, а и Хелмут е превързал така стегнато мястото, че кракът му пулсира. – Добре. Да вървим.

– Да вървим – повтаря Хлемут.

Уилда събира набързо частите на паяка робот. Ел Капитан понечва да я скастри, но се отказва. Разглобен, паякът не представлява заплаха. А момичето бе загубило лодката, така че, нека ги вземе.

Ригс е дребен на ръст и подкрепата му е незначителна. Пътят е каменист. Уилда отново върви начело с фенерчето. Ел Капитан усеща пареща болка в прасеца. Може да е инфектиран. Може би тъкмо тази миризма привлича совите тук. Вече са цяло ято и пляскат с криле над тях.

Ел Капитан чува пръхтене откъм храстите.

– Да побързаме – подхвърля на Ригс.

Пита се дали Дарси е заварила Преша и Брадуел в наблюдателния пост. Вероятно седят край камината в старата къща на директора. Или пък спасителният отряд е вече в гората. Войниците със сигурност ще намерят Преша и Брадуел – дано да са живи – ако въобще са успели да се измъкнат от Мъртвите полета.

Внезапно една от совите събира смелост. Спуска се ниско. Ел Капитан замахва и перва краищата на перата ù.

– Дай ми пушката си – казва Ел Капитан. – На служба от две седмици, а? Май имам по-добри шансове от теб, макар да съм нестабилен, пък и мишената е подвижна.

Ригс спира, сваля пушката от гърба си и помага на Ел Капитан да нагласи ремъка. Доволен е, че отново държи пушка в ръцете си. С оръжие винаги се чувства по-добре. Отново чува пръхтене и зърва два бивни да се подават иззад храстите. После изчезват.

Уилда запява с треперещ като ръцете ù глас:

– Ако не изпълните молбата ни, ще убием хората, които държим за заложници.

Ел Капитан вижда сечището, което прозира между дърветата. Останалото знае наизуст – разбитият път води до мястото с арката, сега разрушена; после извива край няколко надвиснали дървета и стига до металния скелет на потрошена оранжерия, разкривени футболни врати, живи плетове, оставени да растат на воля, мъхнати филизи, пълзящ по камъните крехък бръшлян, цъфтящи през лятото жълти цветя с бодливи венчелистчета и глухарчета, които му приличат на триглави бебета. Цялото място сякаш е обитавано от духове.

Изведнъж Уилда спира и насочва фенерчето към храстите.

Ел Капитан нарежда на Ригс да спре. Намират се в края на гората.

– Какво има?

– Не знам – отвръща Ригс. – Тя е обладана от духове.

– Уилда – обръща се към момичето Ел Капитан. – Какво има?

Момичето се навежда и накланя глава, така че да вижда по-добре.

– Назад, Уилда, много бавно – казва ù спокойно Ел Капитан.

Но тя не се подчинява. Вместо това понечва да докосне нещо.

– Не! – кресва Ел Капитан.

Глиганът изгрухтява и се спуска напред.

Електрическото фенерче тупва на земята. Уилда вдига ръка и пада по гръб. Глиганът – с козина като на койот – насочва бивните си към крехкия ù гръден кош.

Ел Капитан избутва Ригс и вдига пушката, но в този миг над него се спуска сова и го удря с крилете си. Останал без опора, той залита напред и стъпва на ранения си крак, който поддава. Стреля, ала куршумът се забива в пръстта.

Уилда започва да пищи като сирена. Глиганът спира, сякаш уплашен. Вдига рязко глава и подушва с гумената си зурла. Разтваря широко челюсти, разкривайки острите си зъби, и ужасяващо квичи.

Ел Капитан се опитва да заеме позиция за стрелба, но си дава сметка, че може би е закъснял, и глиганът ще разкъса Уилда. Бивните му са на косъм от шията ù. Тя ще загине тук, в тази гора, пред очите му. Бе обещал на Преша да я заведе в наблюдателния пост. Но, изглежда, няма да успее.

Ала внезапно глиганът отскача назад, надавйки жаловит писък. На крака му се вижда рана от куршум, от която потича кръв, но не е смъртоносна. За секунди животното замръзва на място.

Уилда е вцепенена от страх. Очите ù са изцъклени, сякаш звярът все още препуска към нея. Ел Капитан се приближава и повдига брадичката ù.

– Успокой се. Всичко свърши.

Белезникавите сови се събират над тях и се спускат надолу. Ригс замахва към птиците и поваля една.

Ел Капитан успява да се добере до фенерчето и пропъжда совите. После прегръща Уилда и я притиска към себе си. След минута насочва фенерчето към глигана: кракът му кърви, но още диша. С каквото и да е улучен, със сигурност е имало приспивателно.

Една от совите напада Хелмут. Ел Капитан не издържа повече. Пуска фенерчето. Ляга по гръб, оставяйки Хелмут да поеме тежестта му, и открива огън по птиците. Част от тях падат на земята сред дъжд от окървавени пера. Останалите се изпокриват сред дърветата.

Сега са обкръжени единствено от мъртвите сови. Лъчът на фенерчето разсича замръзналата земя.

– Какво, по дяволите, улучи глигана? – пита Ел Капитан, останал без дъх.

– Какво, по дяволите? – повтаря Хелмут.

В този миг в светлия кръг, образуван от лъча на фенерчето, с бръмчене се появява черната кутия, сякаш пристъпва в светлината на прожектор.

– Ти ли го направи? – смайва се Ел Капитан.

Лампичките на Финън примигват. Да.

Щом кутията е успяла да стигне дотук, това е добър знак. Ел Капитан поема дълбоко дъх и със задавен от надежда глас, пита:

– Преша и Брадуел живи ли са?

Финън не помръдва. Защото не знае.

Лайда

Телена клетка

Лайда отново прекрачва в рамката на месинговото легло и свива колене към гърдите си – студено е. Не е сигурно дали майките ще дойдат да я вземат. Във всеки случай сега е сама. Била ли е някога сама? Наистина сама? Свободна?

Тя не прилича на заключената в клетка телена птица, която преди време бе направила. Не е толкова крехка. Като стегнат възел е. Каквато е била в самото начало – купчина клетки, подредени така, че да образуват нея, а не някого друг. Нея. И сега не ù се вярва, че е сама тук. Ето в какво се бяха превърнали клетките. В някого, който вече не е момиче, който няма да последва Партридж, поел към стария им живот. В момента тя не прекосява Мъртвите полета, влачейки се подире му. Прекрасното усещане за свобода не може с нищо да се сравни; но се смесва с острата болка от липсата на Партридж. За миг я обзема носталгия по момичето, което е била, преди да каже на Партридж, че не може да тръгне с него. Това момиче също го няма вече. Превърнала се е в друг човек, когото почти не познава. Различна е. Тя вдига лице към небето, защото може, защото то е там. Отново вали сняг. Толкова лек, че не е сигурна дали пада надолу, или се носи нагоре.

Сняг.

Партридж

Предател

Вече няколко часа Партридж и Хейстингс вървят в мълчание. Хейстингс навярно е програмиран да бъде пестелив на думи, да ги използва разумно, внимателно и ясно. Но какво е извинението на Партридж? Просто не му се говори. Представя си лицето на Лайда, изражението ù, когато го бе целунала по бузата. Вече я няма. Вече е далече от него. Беше се сбогувала.

Партридж вижда белия Купол, който се издига на север, неясен образ сред сивите снежинки. Чувства се по-самотен от всякога, страхът го пробожда като с нож.

– Е, Хейстингс – започва Партридж, опитвайки се да се откъсне от мислите си – как са родителите ти? – Подозира, че Хейстингс няма да му отговори.

Но Хейстингс го измерва с остър поглед – сякаш тъкмо си е спомнил, че има родители. Оглежда спокойно хоризонта, все едно не бе чул въпроса.

– Майка ти винаги изпращаше от онези кексчета в кръглите ламаринени кутии, помниш ли? А когато я нямаше наблизо, баща ти разказваше вицове. – Двамата бяха високи и слаби, синът им приличаше на тях. Вицовете на баща му бяха вулгарни, сякаш искаше да се впише сред момчетата – нещо, което желаеше и самият Хейстингс. Ето, че най-сетне е успял, в известен смисъл. Дали е щастлив? Специалните сили изпитват ли чувства – радост например? Родителите му знаят ли, че са изгубили сина си, макар да е още жив?

Партридж иска да разрови паметта на Хейстингс, да пробуди стари, закърнели чувства. Коя част от същността на приятеля му е още тук и коя е безвъзвратно заличена?

– Уийд успя ли да говори с момичето? Онова, на което изпращаше съобщения с лазерната химикалка. Помниш ли? Ти го наричаше тъпак, задето искаше да общува с някакво си глупаво момиче.

– Арвин Уийд е ценен.

Добро начало.

– Ценен ли?

Хейстингс кима.

– Успя ли да се сприятелиш с момичето от танците? Онова, с което си говореше?

Хейстингс се заковава на място. Започва да бърника из механизмите на снаряжението си, като че ли проверява дали работят.

– Значи, Лайда остава тук. Предполагам, че вече си го разбрал. Но още нищо не е приключило между нас.

Хейстингс спира и поглежда Партридж с нещо като съчувствие. Е, все пак някаква емоция.

– Какво според теб ще прави баща ми с мен? Мислил ли си за това?

Хейстингс не отговаря.

Партридж го перва по ръката – малко по-силно, отколкото е искал.

– По дяволите, Хейстингс. Говори с мен. Какво, по дяволите, иска той от мен?

Хейстингс вдига поглед към Купола. Очите му са насълзени. Тръсва глава.

– Какво? По-лошо ли е отпреди?

– Ария Флин – изрича Хейстингс. – Възраст: седемнайсет. Приблизителен ръст: сто и шейсет сантиметра. Приблизително тегло: петдесет и един килограма и осемстотин грама. Цвят на очите: светлокафяв. Медицинско досие: чисто.

– Ария Флин. Така се казваше момичето от танците! Момичетата Флин – тя има и сестра. Сузет.

Хейстингс ускорява крачка.

Партридж се затичва, за да го настигне.

– Щом помниш Ария Флин, значи помниш и времето преди да замина. Нали?

– Тогава светът ни бе съвсем малък – отвръща Хейстингс. – Оказа се, че е много по-голям.

– Да, но е опожарен.

Хейстингс не отговаря.

– Подслушват те, нали? Очите, ушите, бомбата в главата ти?

Хейстингс продължава да върви.

Партридж го сграбчва за ръката – за бицепса, където няма оръжия, а само мускули, нервни окончания и истинска човешка плът. Хейстингс се обръща и го поглежда. – Защо дойде да ме вземеш? – пита Партридж, давайки си сметка, че той не може да му отговори, че вероятно всяка дума се записва, но въпреки това не може да се сдържи. – На моя страна ли си? Мога ли да ти вярвам?

Хейстингс мълчи. Сивкавите снежинки се носят около него. Спомни си снежната сфера на Лайда – разклащаше я с чувството, че е затворена в нея.

– Нещата не се развиха, както очаквах. Всичко се обърка, Хейстингс. Баща ми уби майка ми и брат ми. Седж беше от Специалните сили, също като теб, и имаше бомба в главата. Помниш ли, вечерта преди танците говорихме за тези бомби? Аз твърдях, че не са истински, но ти беше убеден в обратното. Оказа се прав. А сега Седж и майка ми ги няма. Мъртви са. Сега той може да убие и нас.

– Имам заповед да те върна в Купола. – Изведнъж настръхва и започва да души. Нещо се тоси из въздуха. – Идват.

– Кои?

– Ще те придружат до Купола. Аз бях дотук.

Партридж поглежда към Купола и вижда малка врата, от която се появяват няколко фигури.

– Имало е врата? През цялото време? Нима е било толкова просто?

– Ще вържат ръцете ти като на затворниците.

– Значи, съм затворник?

– Вече всички сме затворници – отвръща безизразно Хейстингс.

– Слушай, трябва да се върнеш при Ел Капитан. Намери го.

– Аз съм войник. Трябва да съм лоялен. А ти си предател. – Хейстингс изпъва гръб и насочва оръжието си към Партридж. Ясно е, че той го е заловил – но дали по чужда заповед, или просто за да се докаже? Партридж не е сигурен.

Войниците се приближават към тях с невероятна бързина.

– Какво трябва да правя?

– Вдигни си ръцете. И мълчи.

Войниците изглеждат ужасяващо – с огромните мускули, безформени кости и ръбести черепи. Оръжията им са така дълбоко вкоренени в телата, че сигурно са сраснали с костта. С рязко движение един войник подкосява краката на Партридж и той пада.

– Хейстингс, знам, че не си се променил. Знам го. Намери Ел Капитан. Трябва да ми обещаеш!

Хейстингс не отговаря.

Друг войник извива ръцете на Партридж зад гърба му и ги закопчава с пластмасови белезници.

– Хейстингс, още ли си там? – Партридж крещи, въпреки че устата му е пълна с пръст. – Ще застанеш ли зад това, в което вярваш?

Хейстингс се пресяга и го изправя грубо на крака. Той е много по-висок от Партридж и когато се навежда лице в лице с пленника си, процежда със сподавен, гневен глас, в който се долавят стоманени нотки, сякаш гласовият му апарат се задвижва от жици:

– Мога да те попитам същото.

Ел Капитан

Лястовици

Ел Капитан седи на стар сгъваем стол, пристегнат с въжета, за да не се разпадне. Изпънал е ранения си крак напред. Чака търпеливо някой да го намаже с антисептична паста и отново да го превърже. Междувременно отказва да погледне раните. Лястовици с извити клюнове цвърчат под стряхата. Хелмут им гука в отговор. Ригс е запалил огъня и е отишъл за провизии. Коминът е трябвало да минава през трите етажа на къщата, но горните два са отнесени. Първият етаж е с нов покрив – нагънат и разкривен до неузнаваемост, напълно пропаднал в единия ъгъл. Ел Капитан вижда как димът се издига от полуразрушения комин, а после се разнася, смесвайки се със сипещия се сняг.

Уилда е заспала на дървена скара в ъгъла, където покривът е непокътнат. Наоколо е тихо. Дори хората в палатките навън са притихнали. Самият той не може да заспи – още нищо не знае за Преша и Брадуел. Дарс бе изпроводила спасителен отряд да ги търси, ала щом пристигнаха, Ел Капитан изпрати още една група войници заедно с Финън, който да ги води. Нервите му са изопнати, иска му се да се поразтъпче, да се отърси от напрежението.

Ригс се връща с шише спирт и превръзки.

– Няма ли някой с медицинско образование? – пита Ел Капитан.

– Изпратиха мен.

Ел Капитан въздиша. Хелмут също. Ригс коленичи и развива окървавената ивица плат от ризата на Хелмут.

– Много ли е зле? Да не е инфектиран? – пита Ел Капитан.

– Мястото е тъмночервено, подуто и има малко гной. – Отваря шишенцето. – Сега ще те заболи.

– Преживял съм и по-страшни неща.

– По-страшни – казва Хелмут.

– Направи го бързо.

Ригс почиства всеки сантиметър със спирт. Ел Капитан поема рязко въздух. Хелмут също – дали от съчувствие?

Ригс бързо превързва раната.

Ел Капитан се обляга назад, Хелмут поддържа гърба му изправен.

– Ригс – обажда се той.

– Да, сър?

– Какво си чувал да се говори за мен? За какъв ме мислиш?

– Не знам, сър.

– Напротив, знаеш. Какво говорят хората?

– Най-различни неща. Но тъй като сте наш водач, не мисля, че има някакво значение.

Спомня си как Преша бе чакала Брадуел под прикритието на комина. Дали би чакала и него? Струва ли избщо някой да чака двамата с Хелмут?

– Може би има значение какво мислят хората за мен – казва Ел Капитан. – Може би.

Заглежда се през дупката в покрива. Какво е снегът и какво – пепелта? И двете са сиви, леки и се носят във въздуха. Май няма разлика.

Преша

Лед

Преша е притиснала ухо до гърдите на Брадуел и тревожно се вслушва в слабия ритъм на сърцето му, сякаш е часовник, увит с плат. Дъхът му е лек. Вече не я прегръща, ръката му е отпусната на земята. Притискайки я до тялото му, забелязва, че е покрита с лед. Нейната ръка също проблясва от снега, като фина нова кожа от блещукащи бели кристалчета. Съвсем е изгубила гласа си. Миглите ù са натежали от снежинки. Иска ù се да затвори очи. Снегът да покрие и двамата със сиво одеяло. Да бъдат погребани под снежната дантела.

Не може да си поеме дъх. Изморена е. Вече е нощ.

– Лека нощ – прошепва тя с ясното съзнание, че това може да са последните думи, които изрича.

Опитва се да държи очите си отворени. Когато ги затваря, знае, че не заспива. Сигурна е, че умира, тъй като вижда светлинки сред дърветата. Призрачните момичета, превърнали се в ангели... Чува гласовете им, те се носят към нея, сякаш довяти със снега.

Втора част

Партридж

Чист

Никога вече няма да е Чист. Това е невъзможно, но ето как ще го пречистят.

Преливане на нова кръв, нов костен мозък, имплантиране на нови клетки. Калъпът му за мумии е още там – свръхлек и устойчив. Сега му приляга по-плътно, защото е по-силен отпреди. Тялото му изчезва вътре с часове. Все още не могат да направят нищо с поведенческото му кодиране. Но изпробват различни подходи, прилагат нови методи. Без никакъв успех. Увиваха го с мокри чаршафи, докато тялото му премръзна.

– Лумбална пункция – казва някой и моментално вкарват игла в гръбнака му.

Дават му наркотични вещества да заспи, да остане буден, да говори – в стая с бели плочки и записващо устройство на масата. Думите се изстрелват сами от съзнанието, от гърдите му. Хрумне ли му нещо, веднага го изрича.

Понякога чува гласа на баща си по интеркома. Още не го е виждал, въпреки многобройните си молби. Къде е баща ми? Кога ще видя баща си? Кажете на баща ми, че искам да го видя.

Непрекъснато мисли за Лайда. Понякога я вика. Името ù кънти в стаята дълго, преди да осъзнае, че крещи именно той. Веднъж посегна към един от служителите, облечен с бяла престилка. Сграбчи го за дрехата с думите:

– Лайда! Къде е тя? – Техникът се дръпна и ръката на Партридж рязко отскочи, събаряйки табла с остри метални инструменти, които издрънчаха на пода.

– По дяволите! – извика някой. – Стерилизирайте ги!

Понякога една жена с лабораторна престилка му казва кой ден е, но не на календара, а от пристигането му тук.

Днес е дванайсетият ти ден. Днес е петнайсетият ти ден. Днес е седемнайсетият ти ден.

Кога ще свърши всичко това? Но тя не отговаря.

Кутрето му е друг начин за измерване на времето. Лайда бе права. Арвин Уийд успя с помощта на мишката си с три и половина крака. Господи. А щом е стигнал дотук, дали не е на път да открие лек за баща му? Взаимодействието между костите, тъканите, мускулите, сухожилията и кожните клетки на Партридж се пресъздава чрез многократни инжекции. Чуканчето е покрито с отливка от фибростъкло, чиято форма ще приеме пръстът му, щом израсне напълно. Учени, хирурзи и сестри наблюдават кутрето му през микроскопи. Понякога използват нагорещено острие, сякаш ще запояват нещо.

Регенерацията върви чудесно. Доволни сме. Оцветяването на кожата е почти безупречно.

Морската звезда прави същото. Но дали все още има морски звезди?

Работата е там, че не иска да си връща кутрето. Беше се жертвал и сега саможертвата му е заличена. Миналото, външният свят, случилото се с него и с останалите, смъртта на майка му и на брат му – всичко това се омаловажава и избледнява с неумолимия растеж на клетките.

На два пъти вижда Арвин Уийд. Лицето му е скрито от маска, само очите му блуждаят над главата на Партридж. Би го заговорил, но в гърлото му е напъхана тръба. Завързан е с ремъци за една кушетка.

Арвин не го заговаря, но веднъж му смигна. Направи го толкова бързо, че приличаше на тик. Ала Партридж е убеден, че това не е случайно. Арвин е тук; ще направи всичко, за да се грижат добре за него. Партридж иска да му разкаже за Хейстингс и за случилото се извън Купола. Иска му се да изрече името на Лайда.

Събужда се, но не помни, че е заспивал. Усеща главата си натежала, очите – подпухнали, а тръбата я няма. Бутат го с болнична носилка на колелца, които трополят по плочките. Минават край стъклена преграда. Зад нея се виждат бебета в кувьози. Толкова малки, могат да се съберат в шепата на някоя медицинска сестра. Нима е възможно в Купола да има толкова преждевременно родени бебета по едно и също време? Само че бебетата не са съвършени, не са Чисти. Телцата им са изпъстрени с белези, следи от изгаряния и късове пластмаса и метал. Дали пък не сънува нещастните същества? Или е истина. Кувьозите са толкова много...