Текст книги "Сраснати"

Автор книги: Джулиана Багът

сообщить о нарушении

Текущая страница: 6 (всего у книги 25 страниц)

– Доказателство, че можем да ви спасим. – Тя поглежда през прозореца.

– Чакаме да дойде помощ – казва ù Преша. Момичето раздрусва дръжката на вратата. – Искаш ли да видиш къде сме?

Уилда кима.

Преша отключва. Двете излизат навън и отправят взор към Разтопените земи, където вятърът носи пепелта на тъмни талази.

– Някаква следа от тях? – пита Преша.

– Още не – отвръща Брадуел.

– Кой знае как ще се появят – като спасители или като врагове – отбелязва Ел Капитан. – Въпрос на късмет.

Уилда поема към един разрушен дом.

– Повикай ни, ако се появят – казва Преша и тръгва след момичето.

Двамата с Хелмут кимат, впили поглед в земите долу.

Преша следва Уилда, която я отвежда в задния двор на къщата. Там откриват останките на циментов басейн. Дълбоката му част е претъпкана с градински мебели и някогашна беседка – разкривена, очукана и покрита с пепел. Килната е на една страна като смачкан кринолин. Уилда присяда на ръба откъм плитката страна и скача в басейна.

– Почакай – казва Преша и се спуска след нея. Уилда отива до беседката и сяда по турски на дъното на басейна. Преша се настанява до нея. – Все едно си играем на семейство – подхвърля тя. – Харесваш ли тази игра?

Момичето кимва.

– Чудя се – продължава Преша, като изважда Фридъл от джоба си и го пуска да полети – дали децата в Купола играят на тази игра. – Ако не живееш в постоянно търсене на истински дом – сигурен и щастлив – ако имаш такова място, дали ще изпитваш нуждата да играеш на семейство? За миг си представя как готви в уютна кухня, а Брадуел се суети наоколо и ù помага. Тя с ръка, сляла се с глава на кукла. И той с птиците, загнездени на гърба му. Не. Това е невъзможно. Всъщност тази представа я плаши. Сякаш предизвиква съдбата.

Уилда я поглежда стреснато.

– Ако не изпълните молбата ни, ще убием хората, които държим за заложници.

– Казваш, че са били лоши с теб? Страшно ли беше там?

Тя поглежда към другия край на басейна и тръсва глава.

– Беше ли хубаво?

Уилда поклаща глава отново.

– Не е било страшно, нито пък хубаво. Какво беше тогава?

Уилда ляга на земята и затваря очи, след което ги отваря и започва да примигва, сякаш я облива ярка светлина. Съединява палеца си с останалите пръсти и започва да ги разтваря и събира, показвайки, че някой над нея говори. Повтаря същото с другата ръка. Още един човек, който говори. Обръща ръце към себе си, после – една към друга. Разговорът продължава.

– Не си била заложница, а опитно зайче? Нещо, с което да експериментират?

Уилда кима. После става, свива крака към гърдите си и обляга брадичка на коленете си.

– Значи, не си видяла как живеят, какви са домовете им и всичко останало?

Уилда разтърва глава. Не. Изглежда, всеки миг ще заплаче. Преша сменя темата.

– Можеш ли да плуваш?

Момичето я поглежда учудено.

Преша ляга по гръб и започва да прави движения, сякаш плува.

– Нямам представа дали някога са ме учили да плувам – казва тя. – Смешно, нали? Сигурно си мислиш, че би трябвало да знам.

Уилда ляга по гръб и също се прави, че плува.

Чува се тупване – това е Брадуел, скочил в плиткия край на басейна. Той се приближава към тях.

– Забелязахме ги. Наблизо са. А вие какво правите?

– Плуваме. Какво друго? Намираме се в басейн – отбелязва Преша.

Брадуел наднича в беседката.

– Разбира се – отвръща с усмивка.

– А ти можеш ли да плуваш? – пита го тя.

Той кимва.

Тя става.

– Жалко, че кадетът не е умеел да плува.

Той я поглежда.

– Прочетох изрезките в моргата.

– Душиш ли, що ли?

– А ти криеш ли нещо?

– Не.

– Значи не душа – отвръща тя. – Защо си ги извадил?

Уилда скача и се спуска след Фридъл, който кръжи над главата ù.

– Намерих ги след погребението на родителите си в торбичка „Зиплок“, прибрана в сандъка. Опитвали са се да съберат материали за съдебно дело и да разобличат Уилъкс. Смятали са, че са попаднали на улика.

– Но Уилъкс е получил сребърна звезда за това, че се е опитал да спаси кадета. Какво са очаквали да открият?

– Никога няма да разбера.

– В онази статия Уолронд определя постъпката на Уилъкс като проява на храброст. Може би Уолронд и Новиков са били част от седмината избраници. Майка ми спомена, че един от седморката е загинал млад, веднага след като направили татуировките.

– Не знам за Новиков, но Уолронд не е сред тях.

– Откъде знаеш?

– Просто знам.

– Да не искаш да кажеш, че се доверяваш на интуицията си, а не на логиката и фактите?

Той поклаща глава.

– Направих проучване. Когато убиха родителите ми, проверих всяка следа. В деня на Детонациите леля ми ме предупреди да не се отдалечавам от къщата. Чичо ми ремонтираше колата. Били са вътрешни хора и са чакали заповед. Но нямах представа какъв е бил залогът за тях през онзи ден. Обещах да не се отдалечавам, но отидох с колелото до старото спортно игрище. Ето къде ме завариха Детонациите. Защо мислиш, че имам на гърба си водни птици? Бягах от отразяващата се в реката светлина. Колелото ми се сля с дървото, до което го бях оставил. Изминаха часове, докато успея да се добера до дома на чичо ми и леля ми, където ги намерих ранени и умиращи. Отидоха си след четири дни. Останалото знаеш. За ужасното ми състояние, за мъртвата котка в кутията, за двигателя и как я молеше да завърти ключа на стартера.

– Да. – Представя си го сам край реката, заслепен от ярката светлина, раздиращата болка от изгарянията и от впилите се в гърба му кинжали. – Съжалявам.

– За какво? Не търся съчувствието ти, както и ти не търсиш моето.

– Добре – отвръща Преша, – кажи ми все пак защо смяташ, че Уолронд не е част от седморката.

– Защото ако беше един от тях, това би означавало, че се е сближил с родителите ми само за да изкопчи информация от тях. И че е двоен агент, който настройва двете страни една срещу друга, а това би застрашило живота на родителите ми. Всъщност дали репортерът е бил искрен в онази глупава вестникарска изрезка, или просто е изиграл всички? Наистина ли е било проява на храброст, или вече е знаел истината за кадета?

Преша го поглежда. Той е вперил поглед отвъд килнатата беседка. Очите му са зачервени, а страните – поруменели и покрити с пепел.

– Каква е истината?

– Било е убийство.

– Какво убийство?

– Извършил го е Уилъкс.

Преша си спомня неясната снимка на Лев Новиков във вестника – сериозното му, печално изражение. Въздъхва. – Новиков и Уолронд са били свързани с Уилъкс, когато седморката е била създадена, при това тясно свързани. Две много важни имена. Няма друго обяснение.

– Той бе добър с мен – казва Брадуел и вдига очи към нея. – Знаеш какво имам предвид, нали?

Тя кимва.

– Това не означава, че е бил добър винаги и с всеки.

– Трябва да тръгваме. Майките сигурно вече са тук.

Уилда държи Фридъл в шепите си. Подава цикадата на Преша, която я пъха в джоба си. После се измъкват от басейна. Преша хвърля поглед назад, опитвайки се да си представи как е изглеждало мястото преди Детонациите – синята вода, беседката, висока и бяла, обточена с тънки завеси. Кой ли е живял така изискано?

– Тук са – казва Брадуел.

– Един по един – обажда се Уилда и описва на гърдите си кръстния знак, пресечен с окръжност.

Ел Капитан е оставил пушката си. Коленичил е на земята, свел глава в краката им. На гърба му Хелмут се е свил на кълбо от страх. В този миг Преша получава отговор на въпроса си. Пред тях е една от майките – покрита се белези и следи от изгаряния, а детето се е сраснало с раменете ù, краката му се размиват на кръста ù. Изглежда изморена, слаба и жилава. Преди много време майките са живели изискано. Имали са къщи с басейни и беседки. Тази земя им е останала в наследство.

Уилда обгръща главата на куклата и прошепва:

– Искаме да върнете сина ни. Това момиче… – Но Преша е сигурна, че има предвид: „Коя е тази и какво ще стане с нас?“

Ел Капитан

Подземни момчета

Намират се в по-хубавата част на Разтопените земи. Тук руините на къщите са по-големи; на повечето места има плувни басейни, сега зейнали ями, покрити с ронещ се цимент. Майките се съгласиха да ги отведат при Партридж, но Брадуел и Ел Капитан трябваше да оставят оръжието си. Ел Капитан заключи пушката в колата. Майките разрешиха Брадуел да завърже Финън на гърба си, тъй като Преша ги убеди, че кутията не е бомба, а нещо като библиотека.

Ел Капитан усеща пронизваща болка в прасеца си. Паякът робот е впил крака до костта. Всеки път, щом раздвижи стъпало, нагоре плъзва пареща болка. Напомня му за агонията след Детонациите, когато Хелмут се бе страснал с него. Болката нашепва: „Помниш ли ме? Помниш ли как страдаше?“ Нима бе забравил?‟

Мисли за деня на Детонациите. Брат му бе приказливо дете, умен и забавен – със сигурност по-умен от него. Беше му казал: „Не се дръж като идиот, Хелмут.“ Ел Капитан караше мотоциклета, а брат му Хелмут се возеше отзад. Щяха да ровят из боклука на малък търговски център. Хелмут бе обещал да отвлича вниманието на хората, като пее. Всъщност имаше прекрасен глас. Майка им казваше, че му е даден от Бога. По това време нея вече я нямаше.

А сега какво? Хелмут наистина е идиот, а всички тези години, изминали в борба за оцеляване, са към края си. Ще умрат след пет часа, двайсет и три минути и петнайсет секунди – толкова бяха последния път, когато провери. Какво странно усещане да знаеш точната секунда на смъртта си! Да ти отнемат дори мига на неизвестност.

В един момент двамата с Хелмут ще се отцепят от останалите като куче, което търси усамотено място, за да умре.

Майките спират и им махат да се приближат.

– Нещо не е наред.

Изведнъж ръчно издялана стрела се забива в пръстта до краката им. Втора стрела отскача от бетонна плоча.

– Подземни момчета! – надава вик тя. – Бягайте!

„Подземни момчета ли? Кои са те, по дяволите? И освен това – мисли си Ел Капитан – само не и бягане.“ Кракът му гори. Божичко. Няма да успее. Преша грабва момичето и се втурва напред. Брадуел е плътно до нея. Ел Капитан се старае да не изостава, но болката го забавя. Усеща бедрата на Хелмут – онова, което е останало от тях; мускулите се свиват, сякаш Ел Капитан е кон, който брат му с все сили се опитва да пришпори.

– За бога, Хелмут! По-полека!

– За бога! – повтаря Хелмут.

Далече напред майката се шмугва зад разяден воден резервоар, прекатурен настрани до нисък зид. Още няколко стрели изсвистяват във въздуха. Тя изважда парче тръба и кутийка с тънки стрелички, вероятно отровни. Прицелва се към повдигната капандура насред останките от къща от другата страна на улицата.

Той дотичва при нея, скрива се зад водния резервоар и казва:

– Какви са тези подземни момчета? – Сграбчва бедрото си, разтърсван от болка.

– Били са тийнейджъри по време на Детонациите – обяснява майката. – Прибрали се у дома след училище, докато родителите им били още на работа, и оцелели, скрити в мазетата, където играели видеоигри. Искахме да се грижим за тях, но те държат да са независими. Ръцете на някои са се сраснали с пластмасовите пултове за управление. Отчупиха по-голямата част от устройствата, но на дланите им останаха парчета. Имат самоделни оръжия.

– Аха.

– Призрачни стрелци, живеят под земята. Говори се, че сред тях има разбойници, които изтрепват неколцина дилъри на смърт и заграбват оръжието им. Сега са въоръжени до зъби.

– Дилъри на смърт ли? Имаш предвид Специалните сили. Много остроумно. – Сетне я поглежда чаровно и добавя: – Жалко, че трябваше да оставим оръжието.

Майката го поглежда подозрително.

– Какво друго да кажа? Искам само да помогна – отвръща с усмивка Ел Капитан.

Тя започва да тършува из невидимите кобури, скрити сред тежките дипли на дрехата ù.

– Знаеш ли как се издухват стрелички?

– Това е изкуство. – Беше го усвоил по време на ловен сезон. – Но сигурно съм загубил форма.

Накрая майката изважда втора тръба и комплект стрели.

– Внимавай – предупреждава го. – Върховете са отровни. – Синеокото ù момченце го гледа изпитателно.

– Ще бъда много внимателен!

– Много внимателен! – казва Хелмут.

Ел Капитан поглежда над резервоара и зърва сянка, която се мярка край бетонната плоча отсреща. Подава се призрачна глава. Той стреля и пронизва ухото на подземното момче. То притиска с ръка мястото, а по шията му се стича кръв. После изчезва.

– Добре – казва майката.

– Добре – отвръща Хелмут почти като поздрав.

Минавайки край едно старо джакузи, се промъкват първо до иззидана от павета и каменни плочи стена и сетне до един очукан и оголен миниван. Като отстрелват подземните момчета едно по едно, накрая успяват да се измъкнат от територията им. Ел капитан усеща крака си, сякаш в жилите му тече огън.

В това време Брадуел, Преша и момичето се крият зад рухнал двуместен гараж.

– Чисто е – казва майката.

Преша се обръща към Ел Капитан:

– През цялото време накуцваше. – Наблюдавала го е?

– Разтегнат мускул – обяснява той. – Добре съм.

– Добре съм – казва и Хелмут, сякаш го е попитала.

– Вървете само по тази пътека. Право на запад – казва майката.

– Няма ли да дойдеш с нас? – пита Ел Капитан. – Мислех, че сме добър екип.

Тя съблича якето си. Рамото ù е одраскано.

– Не съм единствената, която знае как се използва отрова. Оставете ни. Така никога няма да успеем.

– Ще потърсим помощ! – обещава Преша.

Само че Ел Капитан не може да участва в това. Може да избухне. Времето му изтича.

– Не – отсича жената. – Майките ще дойдат да ни приберат.

– Фридъл – сеща се Брадуел. – Може да огледа околността отвисоко и да потърси други майки. Ще ги доведе.

Преша изважда Фридъл от джоба си.

– Да напишем ли бележка?

– Просто го пусни – казва майката и погалва детето си. – Те ще разберат.

Преша обхваща Фридъл с ръце.

– Доведи помощ. Намери майките, доведи ги тук – казва тя и вдига ръце. Фридъл размахва крилца и се стрелва в пепеливия въздух.

– А сега вървете. Ние ще се оправим – казва майката.

– Сигурна ли си? – колебае се Ел Капитан.

– В нищо не съм сигурна – отвръща тя, присвила очи.

Партридж

Две по две

През последните няколко часа Партридж и Лайда са работили упорито по картите. Лайда трябва да добави детайли за девическата академия, медицинския център и улицата, където живееше преди време.

Партридж лежи по корем срещу Лайда. Сякаш отново е дете, погълнато от разгърнатия на пода училищен проект. Иска му се този момент да не свършва – проблясващите коледни светлинки, Майка Хестра, която разказва на Садън приказка, и Лайда, приведена над работата си. Майка Хестра им позволява да си шепнат.

– Току-що осъзнах – обажда се Лайда, – че идва Коледа.

В Купола си разменят дребни подаръчета. Ресурсите и пространството са ограничени, така че е неразумно да се правят много продукти. Жените шият готварски престилки и ръкохватки (въпреки че почти никой не готви), плетат шалове (въпреки че температурата в Купола е контролирана) и изработват бижута от мъниста, които мъжете купуват от една жена и подаряват на друга – разменна търговия с еднакви колиета.

– За щастие ще я пропуснем – казва Партридж. – Миналата Коледа баща ми ми подари папки с различни цветове.

– Ще ми липсват снежинките, които децата изрязват от хартия и лепят на прозорците.

– Прекарах празника с учителя по наука, господин Холенбек, и семейството му. Отидохме в зоологическата градина.

– Не си се прибрал вкъщи?

– Баща ми винаги е зает. А и след изчезването на Седж нямаше смисъл.

Тя поглежда картата. Съжалява ли го? Всъщност той не желае съчувствие.

– Как изглежда зоопаркът на Коледа? – пита тя.

Толкова често ги водеха там, че Партридж започна да ненавижда това място. Дори децата на Холенбек го мразеха. Джулби се оплакваше заради ненадутия си балон, а госпожа Холенбек се опитваше да накара двегодишния Джарв да повтаря звуците на животните. „Лъвът казва хррр!“ – Ала Джарв се противеше – от инат или защото не можеше. Партридж мразеше миризмата на препарати, унилите изражения на животните, пазачите и пушките им с упойващи вещества.

– На Коледа е най-зле – сякаш животните трябва да са весели. Но те никога не са весели, пък и какво разбират от Коледа? – Лайда кима. – Нали знаеш израза „две по две“? – Това бе намек за Ноевия ковчег. – Приятелите ми го промениха на „клетка срещу клетка“. Това е самата истина – животни в клетка се взират в други животни в клетка срещу тях.

– Една Коледа – казва Лайда – точно преди да ни напусне, баща ми ми подари снежна сфера с деца, пързалящи се на шейни. Каза ми да я разтърся. Когато го направих, снегът в сферата се изви във вихрушка. – Лайда притихва, умислена.

– Какво има?

– В онзи миг осъзнах, че съм момиче, затворено в сфера, което разтърсва сфера със затворено в нея момиче.

– Точно така се чувствах в зоопарка. Момче в клетка, което се взира в животни, затворени в клетка.

Тя накланя глава и се усмихва тъжно.

– Ще пропуснем зимния бал.

Партридж си спомня как танцуваха под лъскавите гирлянди и изкуствените звезди.

– Ще ми се да можех да ти предложа от онези кексчета – прошепва той.

– Мисля да ти направя подарък – казва тя.

– Какъв подарък?

– Имам нещо предвид.

От далечния край на тунела, в който се намира вагонът, се разнася почукване и Партридж разбира, че мигът е отлетял. Звукът отеква отривисто и настойчиво, лоши новини.

– Не мърдайте оттук – казва Майка Хестра. Отправя се, накуцвайки към тунела, а главицата на Сайдън подскача нагоре-надолу. Пропълзява навън.

Партридж се примъква напред на лакти. Лицето му е на сантиметри от това на Лайда. Накланя глава и я целува. Устните ù са сладки и меки.

– Хартиени снежинки – прошепва той. – Това ли е всичко, от което имаш нужда, за да си щастлива? – Целуват се отново.

– Да – прошепва в отговор тя. – От теб също. – Продължава да го целува. – И от това.

Капакът се отваря; надолу плисва светлина. Разнася се шумолене. Лайда се отдръпва от него и се навежда с усмивка над картата си.

Майка Хестра се появява отново.

– Прихванали са съобщение – обявява тя, изтупвайки праха от дрехите си. – Вашите хора са тук.

– Нашите хора ли? – учудва се Партридж.

– В града е станало нещо. Някаква напаст, дошла от Купола. Налага се да ви оставя; трябва да повикам подкрепление.

– Ще ни оставиш ли? – възкликва Лайда.

– Кой още е тук? – пита Партридж.

Щом майката изчзва, в тунела отново се разнася шум. Някой казва:

– Къде, по дяволите, ще ни отведе това нещо?

А после и едно по-слабо ехо:

– Това нещо.

Първо се появяват ботушите на Ел Капитан.

– Успяхме – казва той, потънал в мръсотия и пепел. Опира се на един стол и се свлича на седалката.

– И кои сте вие? – пита Партридж. Не става ясно кого точно има предвид.

В този миг от тунела се показва Брадуел, следван от Преша.

Сестрата на Партридж. Неговата сестра!

Целите са в сажди. Дишат тежко.

Преша се обръща да помогне на някого. Момиченце. Изглежда бледо, с широко отворени очи и лъскава червена коса – дете от Купола? Чиста? За миг се пренася отново в Купола – под зоркия поглед на възпитателките момичетата от академията преминават по коридорите на момчешкото общежитие, пеейки празнични песни. Но всъщност не са дошли заради песните. Партридж усеща тръпки на възбуда. Едва сега си дава сметка, че част от него е тръпнела в очакване. Дали са дошли да освободят него и Лайда от майките? Копнее да се махне оттук.

Но стомахът му се свива от лошо предчувствие. Нещо не е наред.

– Това не е на добро, нали?

– Така е – отвръща Брадуел и поклаща глава. – Но се радвам да ви видя отново.

За броени минути настава суматоха. Лайда раздава храна и вода от собствените им провизии, но няма друг избор. Всички са изтощени. Партридж не може да откъсне очи от Преша. Напомня му за майка му: луничките, начинът, по който навежда глава, когато се усмихва, и нежността, с която помага на момиченцето да седне, прошепвайки ù нещо, и детето се смее, макар да изглежда уплашено. Но кое е това момиче без белези и сраствания по тялото?

– Дали е Чиста? – пита Лайда.

Партридж свива рамене.

Приближава към Преша. Дали да я прегърне? Не прилича на този тип хора. Тя държи момичето за ръка.

– Как си? – пита я тихичко. Чуди се дали и тя сънува майка им като него, обречен да открива мъртвото ù тяло където и да отиде. Дали би признала, че я сънува? Едва ли. Тя не обича да споделя. Но Преша знае много добре какво е да откриеш майка си, след като години наред си я смятал за мъртва, само за да я загубиш отново. Дори никога да не говорят за ужасната преживелица, тя е нещо, което ги свързва.

– Добре съм. – Явно не иска да навлиза в подробности.

– Старая се да не мисля много за това. – Какво малодушие – да наречеш това онези, които убиха майка му и Седж. – Съжалявам – казва той, без да знае за какво точно се извинява – може би заради миналото. – Не исках да...

– Няма нищо. – Думите ù звучат искрено, като прошка.

– Кап, ела да видиш. – Брадуел посочва разгърнатите на пода карти.

Ел Капитан поглежда – Хелмут също, проточил шия над рамото му.

– Ти ли ги направи? – пита той Партридж.

– Лайда помогна. Не са идеални, но си помислих, че могат да бъдат от полза, ако един ден...

– Защо изглеждат така? – Ел Капитан коленичи, присвивайки очи от болка. Сякаш са минали през люти битки.

– Още не са готови – обяснява Партридж.

– Защо сте тук? – пита Лайда.

– Всичко се промени – казва Преша.

– Как така?

Брадуел развързва една от пристегнатите на гърба му черни кутии и я включва в контакта, захранвал коледните лампички, които веднага угасват.

– Имаме новини за теб, а също и няколко въпроса.

– Ами... – Преша се колебае как да започне. – Това е Уилда. –

Момичето вдига поглед. Не е Чиста. В нея има нещо нередно, но не може да определи какво точно.

Брадуел сяда, потрива неуверено ръце и казва:

– Поклонниците на Купола я открили недалеч от гората. Твърдят, че е доведена от Специалните сили.

Ел Капитан чопли засъхналата на панталона си кръв.

– Специалните сили ли? Какво става, по дяволите? – пита Партридж.

– Един войник от Специалните сили ме отведе при момичето. – Ел Капитан е пребледнял. – Написа ми нещо като съобщение. Една-единствена дума. „Хейстингс.“

– Хейстингс? – възкликва Партридж.

– Сайлъс Хейстингс? – обръща се Лайда към Партридж.

– Познавате ли го? – смайва се Ел Капитан.

– Беше ми съквартирант – обяснява Партридж. – Божичко, погубили са Хейстингс! Много ли е зле?

Ел Капитан потрива коляно, сякаш го боли, и казва:

– Още не е изгубил човешкото в себе си. В очите му още се долавя истинската му същност. Може ли да му имаме доверие?

– Не беше нито най-коравият, нито най-благонадеждният, но беше лоялен. – Спомня си го на танците – висок и непохватен – как завързва разговор с някакво момиче. – След такава мозъчна стимулация хората се променят, но стига да може, със сигурност ще помогне.

– Определено ще имаме нужда от помощ – казва Ел Капитан.

– Какво става? – пита Партридж. – Защо ни е помощ?

– Уилда е донесла ново послание от Купола, от баща ти – обяснява Преша.

– От баща ми? Защо сте толкова сигурни? – дава си сметка, че се отбранява.

– Написано е в същата форма като първото – отвръща Ел Капитан. – Двайсет и девет думи и кръста, пресечен с окръжност.

– Келтският кръст – обажда се Лайда. – Всъщност е ирландски.

– Специалните сили я отвели в Купола – обяснява Ел Капитан. – А там я излъскали като нова.

Партридж се хваща за лоста над главата си и сяда.

– Като нова ли?

– Била е несретница – казва Преша.

– Божичко! – възкликва Партридж. – Нима разполагат с необходимото? Ако баща ми е в състояние да премахне срастванията, значи ще може да реконструира и собственото си тяло. Дори не е изключено вече да е регенерирал клетките си. Направих експеримент с мускалите. – Той изважда ризата от панталоните си и им показва пристегнатите на кръста му мускали. – Майка ми бе права, че са опасни, но ако баща ми наистина може... – Навежда се и оглежда съвършената кожа на момичето. – Щом е постигнал това, ще може да излекува и себе си. – Хвърля поглед на всички. – Ще живее вечно!

– Не, няма – възразява Преша и вдига ръката на момичето. Тя трепери. Момичето има паралитично треперене, също като баща му. – Още е малка. Помниш ли защо мама е успяла да те предпази от един-единствен вид кодиране? И защо не е ваксинирала и мен? Била съм само с година и половина по-малка от теб.

Партридж кима. Било е твърде рисковано, но не иска да го казва пред момичето. И без това е достатъчно изплашено.

– Мозъчната стимулация на момчетата в Купола не започва, преди на навършат седемнайсет – казва Лайда. – А при момичетата може да е още по-късно.

– Ускорена клетъчна дегенерация – казва Партридж. Колкото по-рано човек бъде подложен на мозъчна стимулация, толкова по-негативни последици се очакват. Баща му е започнал много млад – в юношеските си години – и десетилетия наред е продължил да се подлага на интензивна мозъчна стимулация. А момичето е едва на... колко? На девет? А ето, че вече трепери. Колко време ù остава? Месеци, седмици, дни? – Как е могъл да стори това? – Гърдите му се изпълват с ярост.

– Не е успял да премахне страничните ефекти – заключава Ел Капитан.

– Ако някога успее – казва Преша, – ще спаси живота си и ще... – Тя хвърля поглед към Брадуел. Не е необходимо да продължава. Партридж се досеща. Баща му ще премахне срастванията им, ще ги пречисти, и то без странични ефекти.

– Знам само, че тя е вестоносец – обажда се Брадуел. – И баща ти е предвидил, че ще привлече вниманието ни.

– Какво е посланието? – интересува се Лайда.

Момичето скрива лице в ръцете на Преша.

– Всичко е наред. Не е нужно да го правиш.

– Искаме да върнете сина ни – захваща Ел Капитан. – Това момиче е доказателство, че може да ви спаси. Ако не изпълните молбата ни, ще убием хората, които държим за заложници. – Накрая описва келтски кръст на гърдите си.

– Откъде взимат заложниците? – пита Лайда.

Брадуел въздъхва и казва:

– Изпратили са в града паяци роботи, които се впиват в телата на хората и ги превръщат в заложници. Ако не им предадем Партридж, ще продължат да взривяват паяците и да избиват хора.

– Вече са започнали, така ли? – обръща се Партридж към Преша.

Тя кимва.

Значи това е новината, която никой не искаше да му каже. Чувства се замаян. Лайда изхлипва. Сигурно плаче… Няма сили да я погледне. Ако не беше той, сега тя щеше да живее спокойно в Купола и да шие коледни подаръци.

– Плъзнали са из целия град. Видяхме един да се взривява. Човекът избухна на парчета. Бум и край! – Ел Капитан присвива очи, сякаш споменът за това му причинява болка. – Намерихме и един мъртъв в гората.

– Край! – изрича Хелмут.

– Поклонниците на Купола са пощурели с това момиче. Въобразяват си, че е светица – додава Брадуел.

– Има вид на Чиста – отбелязва Лайда, взирайки се в Уилда.

– Трябва ли непрекъснато да повтаряме тази дума? – промърморва под нос Брадуел.

Преша го стрелва с поглед.

– Предлагат ни спасение и проклятие. – Ел Капитан подпира лакти на коленете си. Двамата с Хелмут изглеждат бледи под засъхналата пот и пепел.

Партридж кляка до момичето.

– Сложиха ли те в нещо като саркофаг? Използваха ли тръбички, за да инжектират лекарства в тялото ти?

Момичето кимва и начертава на гърдите си кръст, пресечен с окръжност.

– Всичко ли бе според очакванията им?

Тя поклаща глава.

– Какво се обърка? – пита Партридж.

Уилда поглежда към Преша. После взима ръката ù, притиска я към стомаха си и я плъзва насам-натам. Преша докосва стомаха на момичето и неволно отдръпва ръката си.

– Затворили са не само раните ù. – Преша поглежда Партридж. – Тя няма пъп.

По гърба му полазват тръпки. За миг настъпва тишина. Уилда прегръща Преша, която я притиска към себе си.

Накрая Брадуел се обръща към Партридж:

– Ще се предадеш ли?

Партридж си спомня какво бе изпитал, когато научи от майка си за тайната група в Купола, която очакваше призива на лебеда, за да се вдигне на бунт и да го издигне за водач. Той трябваше да ги поведе отвътре. Ала завръщането му в Купола няма ли да е признание за поражение? Или ще бъде възможност да поведе хората – майка му вярваше, че е по силите му. Да, той иска да отнеме властта от баща си или поне да даде на хората шанс да изберат по-добър живот. Но дали притежава нужните качества? Откъде да започне?

Лайда се разплаква и казва:

– Той не може да се предаде. Трябва да има и друг начин. Някой да поговори с баща му.

– Точно така, да поговори с баща му. Понеже той е толкова благоразумен – отбелязва Брадуел саркастично.

– Тя просто не иска да го изпрати на самоубийствена мисия – отвръща Преша. – Напълно я разбирам.

Объркан, Брадуел прокарва ръка през косата си.

– Ако някой има друго предложение, целият съм в слух. Но да знаете, че нямаме много време.

Никой не продумва.

– Това не е самоубийствена мисия. Уилъкс няма да го убие – възразява Ел Капитан. – Ако искаше смъртта му, досега да ни е вдигнал във въздуха. Поне знае как да сипе разруха.

Партридж поглежда Лайда, стисва ръката му толкова силно, че дланите им се нажежават. Може би ако тя е до него, ще намери сили да го направи. Струва му се, че това е съдба. Просто няма друг избор.

– Поне да бях завършил картите – казва Партридж. – Липсват някои важни подробности. Ще имате нужда от входните пунктове през вентилационната система. От повече информация за излизането на Лайда, за товарния док, който е забелязала. За това как да проникнете вътре. Ако имах повече време, можех да отбележа всичко на картата.

– Повече време... – отронва Ел Капитан с дрезгав глас.

– Време – повтаря Хелмут.

– Налага се да погледнеш кутията – обажда се Брадуел. – Помниш ли имената на седмината избраници?

– Смяташ ли, че е възможно? – възразява Преша. – Трябва час по-скоро да го изведем на повърхността и да го предадем на Специалните сили.

– Ако изобщо успеем да превземем Купола, тази кутия ще спаси много хора – отвръща Брадуел. – Нима не разбираш?

Ел Капитан има ужасен вид – измъчен и болезнен. Той сбърчва чело и въздъхва.

– Понякога хората са готови да се жертват в името на общото благо – казва той. – Не можем да искаме това от никого, но истината е, че някои от тях ще кажат: „Поне ще имаме възможност да влезем в бой.“ Така че отбележи по-важните обекти и хвърли поглед на кутията. Всичко е от значение.

Лайда

Снежна сфера

Лайда подава черната кутия на Партридж, внимателно, сякаш е бебе – или по-скоро бомба. Брадуел обяснява, че останалите пет кутии представляват напълно идентични енциклопедии – огромни библиотеки с информация. Но една от тях е различна.

– Обърни я – казва той.

Партридж завърта кутията и Лайда прокарва пръст по малкия символ отдолу.

– Останалите имат серийни номера, но на тази има само символ за авторско право – обяснява Брадуел – без дата.

– Може да значи много неща – обажда се Преша – Остави ги да я разгледат обективно.

– Дали не е знакът за „пи“ – подхвърля Партридж. – Три цяло и четиринайсет. Оградено в кръг.