Текст книги "Сраснати"

Автор книги: Джулиана Багът

сообщить о нарушении

Текущая страница: 8 (всего у книги 25 страниц)

Вече ù липсва. Усеща, че вече копнее за него. Той ще си отиде. А тя ще остане. Какво ще правят един без друг?

– Сбогом. – Прошепва толкова тихо, че не е сигурна дали изобщо я е чул.

Ел Капитан

Пей, пей,пей

Провират се между дърветата нагоре по хълма. Ел Капитан долавя шума на реката, почти успява да вдъхне мириса ù. Върви след Уилда, като не спира да се оглежда, но очите му са замъглени от потта и агонията. Пробужда се старата му болка, но той я отпраща. Телата на десетки хора се изпариха светкавично, оставяйки само неясни петна. Други бяха изпепелени. След Детонациите зърна жена, превита над разтопена заешка клетка в двора ù – овъглена статуя. Докосна рамото ù с надеждата, че ще я накара да се обърне; но вместо това част от рамото ù се разпадна в облак от пепел. Пръстите ù бяха посивели. Той извади късмет, че не бе изгорял, че не бе пил от черната дъждовна вода, макар да умираше от жажда. Намери стар резервоар, откъдето двамата с Хелмут утоляваха жаждата си. През следващите дни бе на косъм от смъртта. Двамата бяха болни и слаби, но поддържаха силите си с консервирани мандарини, които майка им добавяше към десертите наред с ябълките и кокосовите стърготини.

Болката си проправя път по тялото му. Сега го болят гърдите. Сърцето му бие учестено. За да не залитне, опира ръка на на една фиданка. Болката му напомня за всички страдания, които е преживял – за загубата. Майка му. Найлоновият плик с кокосови стърготини – твърди между зъбите и сладки на езика.

Той въздъхваа.

Въздъхва и Хелмут.

Ел Капитан докосва момичето по рамото.

– Оттук. – Пробиват си път сред младите дръвчета. Реката най-сетне изниква пред погледите им. На това място водата е дълбока, но малко по-нагоре по течението става достатъчно плитка, за да преминат отвъд. Поемат по брега, но след малко Ел Капитан спира. – Ще трябва да те нося – казва на Уилда.

Тя го поглежда и протяга ръце.

Той я вдига и жестока болка го пронизва. Най-странното е, че постига непознато равновесие – Уилда се държи за гърдите му, а Хелмут за гърба. Водата е ледена. Бързо се просмуква в ботушите и панталоните му. В мига, в който стига до раната, Ел Капитан се чуди дали студът няма да убие малката гадинка. Може би избавлението е съвсем просто.

Подтикнат от тази мисъл, той забързва към отсрещния бряг. Оставя Уилда на земята и поглежда прасеца си. Докато момичето не гледа към него, той повдига леко крачола, потъмнял от кръвта. Очите му парят и се налага да премигне. Жив е. На таймера пише:

1:12:04… 1:12:03… 1:12:02.

Скоро ще се смрачи. Слънцето е ниско сред дърветата.

– Хелмут – казва той, – ще направя каквото мога, но ако не успея, ще трябва да отведем момичето...

– Недей – отвръща Хелмут и това е един от миговете, в които не е само ехо. Изглежда, разбира, че Ел Капитан е на път да се откаже и опитва да го спре. Тези мигове са рядкост, но, господи, Ел Капитан живее заради тях. Сякаш преоткрива брат си – хлапе, с което заровиха пушките, което бе толкова умно и обичаше да пее.

– Добре – казва Ел Капитан. Всъщност, ако той умре, и брат му ще умре. Иска му се да обясни на Хелмут какво става, просто да го изрече на глас, да сподели с някого поне част от емоционалния си товар. Ала Хелмут добре разбира какъв е залогът.

Истината е, че ако не беше той, може би Ел Капитан изобщо нямаше да оцелее. Просто щеше да се откаже, тъй като нямаше кого да закриля, дори и по своя шантав начин – на границата на обичта и омразата.

Той се изтласква от дървото и тръгва. Трябва да отведе момичето на сигурно място в медицинския пункт, преди паякът да експлодира. Надява се да стигне навреме, за да обезвреди бомбата, макар че е твърде възможно да задейства механизма и да умре.

Уилда вдига поглед към него.

– Още малко. Ще вървим по края на гората, като заобиколим откритото пространство вдясно. Тогава ще видим покрива на наблюдателния пост.

Уилда върви напред по тясната пътека. А той все така се влачи подире ù. С всяка стъпка болката се засилва. Той забавя крачка. Може би трябва да ù каже да продължи сама. Може би силите му свършват дотук.

Коляното му се огъва. Той залита и се хваща за едно дърво. После се строполява, раненият му крак е изметнат встрани. Хелмут се вкопчва във врата му.

– Ще трябва да продължиш сама – казва ù Ел Капитан. – И не се връщай. – Тревожи се заради войниците, охраняващи наблюдателния пост. Видят ли я да тича, ще открият огън. – Можеш ли да пееш?

Тя свива рамене.

– Пей текста на Посланието, докато бягаш. Пей по целия път. Пей!

Тя се обръща и хуква с все сили през гората, прескачайки ниските шубраци. Дрехата ù се мярка известно време между дърветата, след което изчезва. Не я чува да пее.

– Пей! – надава вик отмалял. – Пей или ще те застрелят!

– Ще те застрелят! – повтаря Хелмут. И все пак е възможно да я застрелят.

Божичко, все още не я чува да пее. „Пей, пей, пей!“ – моли се той безгласно.

И тъкмо когато решава, че тя не може да пее, във въздуха се извисява глас – ясен, чист, мелодичен.

– Искаме да върнете сина ни – запява Уилда. Напомня му гласа на Хелмут от времето Преди, когато беше малък. Ангелски. Понякога майка им да се просълзяваше. – Това момиче е доказателство, че можем да спасим всеки от вас! – Уилда задържа последната нота, която отеква звънливо сред дърветата.

Ел Капитан затваря очи и оставя песента да изпълни съзнанието му. „Искаме да върнете сина ни...“ Той също иска да се върне. Кокос и мандарини. Майка му ги смесва в една купа. Завръщане, завръщане. Нещо подръпва крачола на панталона му. „Ранен съм – щеше да каже на майка си, ако беше жива. – Ранен съм.“

Отваря рязко очи. Мярва за миг лицето на Хелмут, което бързо изчезва. Усеща, че брат му тършува отзад, а после чува щракването на джобното му ножче. Хелмут показва на Ел Капитан лъскавото острие.

– Не, Хелмут. Боже мой. Не – казва Ел Капитан, стиснал зъби от болка. – Смяташ да изтръгнеш краката на паяка? Все едно дялкаш парче дърво?

– Все едно дялкаш парче дърво – добавя Хелмут спокойно.

– Прекалено опасно е. Какво ще стане, ако прекъснеш експлозива? Какво ще стане...

– Какво ще стане? – казва Хелмут.

Та той е прав. Нищо не губят.

– О, боже. Хелмут.

– Боже, Хелмут.

За първи път животът им е в неговите ръце. Нямат друг избор.

– Момичето е далече, нали? Дано не се окаже наблизо.

– Момичето е далече.

Ел Капитан свежда глава.

– Добре.

Хелмут се извива на една страна. Ръцете му са достатъчно дълги, за да приклещи здраво глезена на Ел Капитан. Усеща лек полъх, след което го залива остра болка и забива юмрук в пръстта.

– Шибана работа! – ругае Ел Капитан.

– Шшш. Шшш. Шшш. – Този път Хелмут подхваща само част от думата и продължава да дълбае.

Преша

Река

Щом навлизат дълбоко в гората, Брадуел казва:

– Да опитаме отново.

– Какво?

– Финън. – Черната кутия бе поддържала добро темпо с помощта на сложен набор от колелца и дълги ръчки, с които преодоляваше неравните участъци от пътя. – Тази мисъл просто не ми излиза от ума. Искам да опитаме още веднъж с всичките седем имена сега, когато Партридж го няма. Тук сме само двамата.

– Добре – съгласява се Преша, – но този път недей...

– Недей какво?

Искаше само да му каже да не възлага големи надежди на Финън, но сърце не ù дава да го стори. Гласът му звучи така пламенно, а погледът му излъчва такава решителност – не бива да изостави надеждите си. Как би могла да каже на когото и да е в тази окаяна пустош да изостави надеждите си?

– Нищо – отвръща тя. – Нека да опитаме.

Двамата коленичат от двете страни на Финън.

– Лебед – изрича Брадуел.

Когато Финън завършва своята мантра, Брадуел бързо изстрелва имената:

– Арибел Кординг, Елъри Уилъкс, Кидеки Иманака, Лев Новиков, Бъртранд Кели, Авна Гош и Артър Уолронд. – След всяко име примигва зелена светлинка. На кутията се появява окото на камера. То се взира първо в Брадуел, а после и в Преша. – Познава ни – отбелязва Брадуел. – Сигурно сравнява лицата ни с пробите на ДНК, които взе от нас.

Процесорът на Финън започва да бучи, сякаш се затруднява да обработи информацията.

– Свързване на Отън Брадуел и Силва Бернт. Мъжки пол. Свързване на Арибел Кординг и Хидеки Иманака. Женски пол.

– Това сме ние – възкликва Брадуел. – Видя ли?

Преша е смаяна.

– Разрешен достъп до информация – изрича Финън. – Съобщение за Отън Брадуел и Силва Бернт.

И тогава от Финън се извива ярка примигваща спирала от светлинки. Въздухът над него сякаш засиява от мощно сияние, което улавя носените от вятъра прашинки пепел.

– Стана! – възкликва Преша, удивена.

– Нали ти казах! – отвръща Брадуел.

На фона на пъстрите смущения се появява лице, което Преша не разпознава – лице на мъж в средата на трийсетте с рошава руса коса и руси мустаци. Той примигва нервно, сякаш дни наред не е спал и е твърде превъзбуден, за да се унесе в сън. Проговаря:

– Ако гледате това, значи сте сред хората, на които имам доверие. Така че или сте от седмината избраници, на които все още вярвам, или сте Силва и Отън, на които бих поверил и живота си. – Мъжът спира и притиска ръка към гърдите си. После вдига поглед и казва: – И, значи, сте живи.

Брадуел се навежда над лицето на мъжа. Пребледнява, сякаш е видял призрак.

Преша докосва ръкава му:

– Това Уолронд ли е?

Без да откъсва очи от мъжа, Брадуел само кима и промърворва:

– Да, той е.

– Когато гледате това, вероятно ще съм мъртъв. Може би целият свят ще е мъртъв. Може би всичките ни усилия ще се окажат безполезни. Но въпреки това съм длъжен да опитам. Кутията знае това – казва Уолронд. – Съжалявам за ДНК пробите. Просто допълнителна мярка за сигурност. Трябваше да го направя. – Озърта се със замъглен поглед. За миг излиза от кадър, може би търси нещо или някого, неспокоен е, но после се връща. – В тази кутия се пазят всички записки от самото начало, още от зараждането на седморката – всички идеи на Елъри, които залегнаха в основата на създаването ù. Цялата му лудост.

Той скръства ръце на гърдите си.

– Хората не решават просто ей така да се превърнат в масови убийци. Пътят, който води до унищожението, е дълъг, и Елъри го е извървял. Всъщност още върви по този път. Но започна от нулата. Аз бях там от самото начало. Трябваше да го спра още тогава. Сега вече го осъзнавам. Въпросът е, че той уби единствения човек, който можеше да го спаси. В това е иронията.

Очите на Брадуел са пълни със сълзи, но той не плаче. Обичаше Уолронд. И болката е отпечатана на лицето му.

– Тук е събрана цялата информация, с чиято помощ ще стигнете до формулата – изрича Уолронд.

Формулата. Уолронд е знаел формулата и все още може да ги отведе до нея? След толкова време?

– Не всичко е съвсем ясно. Не можех да рискувам с нещо толкова просто. Ако в търсенето стигнете до засечка и не можете да продължите, не забравяйте, че познавах ума на Уилъкс като всеки от вас. След като обмислих внимателно бележките си, се наложи да надникна и в бъдещето. За мен тази кутия не бе достатъчно сигурна. Не можех да скрия всичко тук. Не се съмнявам, че познавате добре ума на Уилъкс – та това бе делото на живота ни, прав ли съм? Да предвидим следващия му ход. Е, ако се замислите за ума му, за логиката на мисълта му, ще разберете решенията, които взех. А щом приключите, ще осъзнаете, че всъщност кутията не е никаква кутия. Тя е ключ. Запомнете това. Кутията е ключ, а времето е от съществено значение.

Отново излиза от полезрението им. Да не би да има прозорец наблизо? Може би проверява дали някой го следи? Щом се връща, Уолронд продължава:

– Усещам, че са наблизо. Времето ни изтича. Ако слушате това, значи, всичките ни усилия са завършили с провал. –

От гърлото му се изтръгва нещо като смях – а може би ридание? Трудно ù е да определи кое от двете. Гърдите на мъжа се повдигат за миг. – В края на краищата Уилъкс е романтик, не мислите ли? Иска славната му история да издържи на времето. Надявам се все някой да чуе това и да сложи край на историята му. Обещайте ми. – Вдига поглед. За миг образът се разкъсва от смущения, след което се връща. Не че заслужавам обещанието ви, най-малко това на Силва и Отън. Не съм достоен. Много пъти съм нарушавал дадената дума. Вие сте по-добри от мен – казва Уолронд. – Винаги е било така. А Брадуел е взел най-доброто от двама ви. – Той поглежда в камерата, право в Брадуел. – Всъщност – казва Уолронд – какво пък ако от всички ни оцелее само той? За всеки случай ще добавя още няколко думи. Вашите деца – прошепва той. – Господи, как се надявам да надживеят всички ни. Да оцелеят въпреки това, което се задава. И все още да има свят, в който да се борят за оцеляването си.

Светлината избледнява. Малката камера, прожектирала допреди миг холограмата, се прибира с щракване в черната кутия.

Настъпва тишина.

– Добре ли си? – обажда се Преша. Не може да си представи какъв шок е да види Уолронд след толкова години.

– Да, добре съм – отвръща той, вперил поглед във Финън. –

Значи, става дума за формулата. Явно е успял да я скрие. Формулата. И нищо повече. – Поема дълбоко дъх и казва: – Да вървим. – Докато Финън се носи на колелцата си, той ускорява крачка и Преша подтичва, за да не изостава.

– Почакай – казва тя. – Какво очакваше да чуеш от Уолронд? Не се ли радваш за формулата? Доберем ли се до нея, остава да открием последната съставка и ще можем да спасим Уилда и...

– Ти може и да се радваш.

– Какво искаш да кажеш?

– Куполът е намерил начин да пречиства хората. Само че това води до ускорена клетъчна дегенерация – казва Брадуел. – И сега се появява надежда, нищожен шанс, и ако откриеш как да използваш мускалите на майка си в комбинация с другата съставка и формулата, Куполът ще може да пречисти всички, давайки им лекарство за премахване на страничните ефекти. И животът изведнъж ще стане идеален, нали?

– Щом Уилъкс и хората от Купола решат, че земята е достатъчно чиста, за да се завърнат, според плановете му ще има две ясно разграничени класи – чистите и нещастниците, които ще им служат – казва Преша. – Но сега можем да осуетим този замисъл.

– Има и друг вариант: когато излязат, ще се изправят лице в лице с нас. Лице в лице с това, което са ни сторили, и може да ни приемат такива, каквито сме.

– Няма как да отречеш, че намирането на лекарство е интересна възможност.

– Искаш да кажеш опияняваща възможност…

– Не ми обяснявай какво съм искала да кажа!

– Знам на какво се надяваш, Преша. Искаш си обратно ръката. Искаш белезите ти да изчезнат. Искаш да бъдеш като тях.

– Какво лошо има в това? Нима е престъпление да искаш да не бъдеш обезобразен?

– А ако получиш каквото искаш, какво ще се промени?

Не е сигурна в отговора, но усеща, че по този начин ще си върне част от себе си.

– Все още помня каква съм била – отвръща тя. – Искам да съживя тази част от мен. Да бъда изцяло себе си.

– Но ти си изцяло себе си – възразява Брадуел. – Аз съм такъв, какъвто съм независимо от белезите и птиците на гърба ми. Приемам се какъвто съм. Ти непрекъснато откриваш красота в разрухата наоколо, но кога най-сетне ще я откриеш и в себе си? – Той прокарва пръст по извития белег на окото ù. – Ето в това например.

Въпреки желанието си да се дръпне, Преша не помръдва. Спира я начинът, по който я гледа – с вълнение.

– Поне формулата е истинска. Въпреки че ти искаше само да проникнеш в миналото. Да се добереш до старите истини, нали така?

– Има само една истина – отвръща той. – И ние трябва да я намерим и опазим.

– Не знам – казва Преша. – Понякога ми се струва, че вярваш само в своята истина, а всяка друга намираш за относителна, непостоянна и съмнителна.

Тя извръща глава и поглежда към реката. Над нея се стеле лека мъгла. Нещо прошумолява в близките храсти. И двамата се взират в черната шума.

– Скоро ще се стъмни – казва Преша.

Брадуел вдига поглед към прорязаното от клони небе.

– Защо времето да е толкова важно? – казва той. – Сякаш Уолронд не си дава сметка, че ще чуем съобщението му чак след Детонациите. Времето е било от значение преди това, когато все още е имало надежда, че могат да спрат Уилъкс. Нещо не се връзва.

– Как би могъл да си представи всичко това? Тогава времето сигурно е означавало нещо съвсем различно – казва Преша. – Хайде, достатъчно се забавихме. – В същия миг се сеща за Ел Капитан. Дали паякът скоро ще избухне? Няма часовник. Ами ако Ел Капитан и Хелмут са вече мъртви? Това е въпрос, който не коментират. Просто не могат.

Партридж

Надолу

Легнал по гръб, Партридж отваря очи и вижда пепеливия похлупак на нощното небе, вирнало се над него като океан от облаци. Луната хвърля наоколо бледа светлина. Когато Лайда прошепна „сбогом“, и той си помисли същото – сбогом на този свят с пепелта, небето и вятъра. Светът извън Купола пулсира със свой собствен ритъм, като яростно туптящо сърце, което кара всичко наоколо – дори вятъра – да изглежда толкова живо. Не иска да се връща към застоялия, тежък въздух в Купола, към неговата прецизност и стерилна чистота, към прикритото му с добри обноски лицемерие. И все пак се радва, че ще бъде на топло, в истинско легло – с Лайда.

Напълно облечена, тя стои край рухналата стена, която стига до кръста ù. Сякаш се намира на носа на висок кораб.

Той се изправя и започва да се облича. Вика я. Тя не се обръща.

Партридж грабва палтото си и отива при нея. Прегръща я и я целува по бузата.

– Да ти дам ли палтото?

– Няма нужда.

– Хайде, облечи го. – Сваля палтото и го намята на раменете ù.

– Въпрос на време е – казва тя. – Преди малко видях Хейстингс.

– Къде?

– Обикаляше сам из руините на затвора. Вероятно се е отделил от другите. Предполагам, че се опитва да те намери.

– Може той да ни отведе там. По-добре, отколкото Уелингзли. Ще бъде добре за репутацията му, ако той ме предаде.

– Той няма да ни отведе там – отвръща Лайда.

– Какво искаш да кажеш?

– Няма да ни отведе. – Тя се отдръпва.

– Нещо не разбирам.

– Няма да дойда с теб – прошепва тя.

– Но нали се връщаме заедно.

– Аз не мога да се върна.

– Ще бъдеш с мен. Ще се опитам да те защитя.

– Точно за това става дума – отвръща тя с насълзени очи и отчаяние в гласа. – Вече не искам да бъда защитавана.

Партридж не вярва на ушите си. В това няма никакъв смисъл. Оглежда опустошената околност.

– Навън е пълно с варвари. Ще направя всичко по силите си... – Иска да ù каже, че ще положи усилия да се грижат добре за нея, но знае, че Лайда не иска и да чуе.

– Вътре също е пълно с варвари. Само че в Купола ни лъжат.

Права е, разбира се. Партридж се заглежда в пясъчните създания, които се надигат и после изчезват, блуждаейки под земята. Като кораб, който влачи мрежата си по дъното на морето.

– Може би ти нямаш нужда от мен, но ако аз имам нужда от теб?

– Не мога. – Гласът ù е твърд, дори не потрепва. Това го изненадва.

– Но ти щеше да дойдеш с мен. Нали се сбогува с този свят? Чух те да го казваш.

Тя поклаща глава.

– Не се сбогувах с този свят – отвръща тя. – Сбогувах се с теб.

Партридж усеща, че не му достига въздух, сякаш нещо го блъска в корема. Поглежда към руините на затвора. По срутените греди пълзи тънък лъч светлина. Това е Хейстингс, който си пробива път сред отломките. Изведнъж спира, сякаш усетил, че някой го наблюдава. После се обръща и поглежда към Партридж, осветявайки лицето и гърдите му. Оборудван е с отлично зрение. Сигурно го вижда в най-малки подробности. Хейстингс отмята косата от очите си, след което поема към къщата.

−– Хейстингс идва насам – казва Партридж. Обръща се към Лайда. Страните ù са порозовели от вятъра, а сините ù очи изглеждат още по-сини. – Какво трябва да кажа, за да те убедя да дойдеш? Ще ти обещая каквото поискаш. – Бои се да не заплаче.

−– Това ще ти трябва. – Подава палтото му. Той отказва да го поеме, сякаш това ще я задържи при него – едно палто, което не може да върне. После го взима и извръща поглед. Тя го целува по бузата.

– Не бива да оставаш сама тук – казва той.

– Майките ще дойдат да ме вземат.

Партридж долавя ударите на собственото си сърце, а после и трополенето от ботушите на Хейстингс, долитащо от долния етаж.Той бърка в джоба на палтото си и изважда музикалната кутия.

– Вземи я. – Отначало ръцете ù дори не помръдват, но после тя вдига очи към него. – Моля те.

И тя я взима.

– Идвам! – виква той на Хейстингс.

– Пази се – казва тя. – Страх ме е, заради баща ти.

– Знам, че не може да му се вярва – отвръща той.

– Да, така е – съгласява се Лайда. – Но все още искаш да те обича.

Това е вярно. Не може да го отрече. И затова е толкова уязвим.

– Ти се сбогува, но аз не. – казва Партридж. – Защото един ден пак ще се намерим. Сигурен съм в това. – Не може да понесе мисълта, че тя го оставя. Виква отново на Хейстингс и хуква по стълбите.

Преша

Призрачни момичета

Вървят по брега на реката, където тръстиката е висока. От време на време се чува ръмженето на звяр. Веднъж тя зърна тъмна муцуна и мигновения блясък на оголени зъби. Брадуел би трябвало да знае къде е плитко, за да преминат от другата страна, само че още не е открил мястото, а дневната светлина вече избледнява. Реката е дълбока и тъмна. Реки. Някога виждала ли е друга река? Има ли спомен от подобно място? Почти може да го усети, но същевременно се бои от него. Дори да има спомен, изобщо не е сигурна дали иска да го извади от подсъзнанието си.

Вечерта е ветровита и студена. Тръстиките, покрити с тънък слой лед, потракват една в друга. На брега, където пръстта още не се е втвърдила от студа, засмуква ботушите на Преша, като че ли в нея има нещо живо, с пипала. Брадуел носи Финън под мишница. Двете карти – вече мръсни и измачкани – е затъкнал на кръста.

Течението е бързо. Преша се замисля за призрачните момичета. И запява песента с тих глас: Реката е широка, течението зове, извива се, зове. Кой от този свят ще ги избави?

– Казват, че наблюдателният пост, накъдето сме се запътили, е училището на момичетата от песента – казва Брадуел.

– Наистина ли?

– Поне така се говори. Нали знаеш как е било навсякъде, където е имало вода? Плувни басейни, езерца насред игрища за голф и реки като тази. – Тръстиката издрънчава. Нещо рунтаво се шмугва в храстите.

Преша знае само онова, което е чувала от хората. Всички тръгват към водата – процесия на смъртта – защото навред се извивят огнени вихрушки, светът е като кутийка с прахан. Навсякъде лумват пламъци. Също като призрачните момичета хората стигат до водата и реките се изпълват с тела. Обгорени и кървящи, намират там смъртта си. Но тя не помни онова време. Нито частица от него.

Преша поглежда реката и казва:

– Знаеш ли какво искам да разбера? Дали мога да плувам. Все пак това е нещо, което човек би трябвало да знае за себе си, нали?

– Да, така е.

Сенките наблизо се раздвижват. Разнася се ръмжене.

Брадуел се обръща и я поглежда.

– Е, искаш ли да опиташ?

– Да плувам? Да не си полудял? Водата е ледена. Къде ще пресечем реката?

– Хм, колкото до това – отвръща той, – не съм сигурен дали е километър напред или километър назад. Да не говорим, че зверовете наоколо стават нетърпеливи.

– Няма да вляза в мразовитата вода. Не защото не мога да плувам, а защото ще умрем от измръзване!

Тръстиките издрънчават. Едно дребно зверче се стрелва сред тях. Ръмженето се усилва.

Брадуел развързва обувките си.

– По-вероятно е преди това да ни погълнат гадините, които ръмжат.

– Какви са те? – прошепва Преша.

– Нямам представа, но са готови да нападнат. Виждаш ли ламаринения покрив ей там? – пита Брадуел.

Преша присвива очи, взирайки се отвъд реката. С мъка успява да различи покрив сред дърветата.

– Това ли е наблюдателният пост?

– Да.

– Няма ли мост или нещо такова?

– Кой да го построи, бобрите ли?

– Който и да е.

– Виждаш ли някого?

– Може би, ако извикаме, ще ни чуят.

– При шума на реката, едва ли? Но дори да ни чуят, какво ще направят? Ще направят мост, по който да преминем?

Мост от тела. Река. Има някакъв спомен. Усеща, че ù прилошава, слюнката в устата ù пари. Привежда се и се изплюва.

– Какво има?

– Нищо. Добре съм.

– Не изглеждаш добре.

– Нищо ми няма. – Нагазват във водата, която ще ги изцери, раните ще заличи и изцери. Смъртта всяко петънце от кожата им ще изтрие и тя ще заблести. – Представя си как призрачните момичета вървят слепешката, пеейки химна на училището. Тела и вода. Тела. Брадуел бе казал: „Нали знаеш как е било навсякъде, където е имало вода? Плувни басейни, езерца насред игрища за голф и реки като тази.“ Но дали знае наистина?

– Слушай. – Брадуел съблича якето си. – Трябва само да се отпуснеш, а аз ще те избутам до другия бряг.

Маршируват слепешката с песен жална, гласове печални, песен жална. Слушаме смирено, докато ушите ни не почнат да звънтят, ушите ни пищят, ушите ни звънтят. Тя се оглежда. Храстите приличат на свити от страх дребни животни. Мисълта как се носи отпусната във водата, ù се струва ужасна. Точно като момичетата, чиито тела са изплували на повърхността, щом са издъхнали…

– Картите ще се намокрят.

– Вярно. Само че са чертани с молив, а не с химикалка. А това е по-добрият вариант. – Той съблича ризата си – да не му пречи, докато плува. Гърдите му са по-широки и яки, отколкото си спомня. Раните на мускулестите рамене са заздравели и на тяхно място личат розово-червени белези. Той е красив и силен – а това го прави още по-красив. Долавя пърхането на птиците, макар че не ги вижда. Стои с гръб към гората. Може би не иска тя да ги вижда. Никога не го е признавал, но сигурно е така.

– Трябва да свалиш по-тежките дрехи – казва той. – Нали не искаш водата да те повлече към дъното? – Разкопчава колана си и разтрива енергично ръце.

Финан приближава досами водата. Прибира колелца и ръчки. От двете страни на кутията се появяват тънки, ципести крайници. Изглеждат деликатни, но силни.

– Дали ще се справи? – пита Преша.

– Конструиран е с идеята за наближаващия апокалипсис. Ние сме по-уязвими от него. – „Уязвими.“ Отново се замисля за призрачните момичета, които са били толкова уязвими. – Наистина ли ще го направим?

Преша отправя поглед към водата. Съзира въртоп, който бързо изчезва. Спомня си онзи кошмар, който сънуваше като малка – как брои телеграфните стълбове. А когато стълбовете свършват, дядо ù ù казва да затвори очи, да си ги представи и да продължи да брои. Коляното сърби. Слънцето го няма.

– И трябва просто да се отпусна?

От тръстиките се разнася ръмжене. Преша различава искрящи очи, муцуни и зъби.

– Да – отвръща Брадуел, хвърляйки поглед към животните. – Достатъчно е да си спокойна и да се отпуснеш. Другото остави на мен.

Тя смъква палтото си и развързва връзките на обувките си. Събува ги. Целите са в кал. Брадуел смъква панталоните си. Остава по шорти. После изнизва колана от гайките, пристяга го на кръста си и затъква картите вътре.

– Май не се шегуваш, че водата може да те завлече – отбелязва тя.

– Ами да. – Нагазва в реката, присвивайки очи от допира с ледената вода. Сега Преша вижда птиците – с лъскави перца и оранжеви крачка. Водни птици.

– Мускалите – сеща се тя, проверявайки дали са добре закрепени.

– Хайде! – Един от зверовете е напуснал прикритието си. Зърва сноп блестяща козина – почти като грива. Ръмженето отеква приглушено. Обръща се към брега. Поглежда копринената грива на звяра, която прилича на завеса; пред погледа ù се мярва тъмна и кална ръка, човешка ръка. Призрачно момиче? Не, това е само легенда. Преша отстъпва заднишком към ледената река. Водата се плиска в краката ù. Толкова студена, че пари. Вдига високо ръце, водата стига до ханша ù. Брадуел я улавя за ръка. Тя се повдига на пръсти, усещайки как олеква.

– Остави водата да те носи. Аз съм до теб. – Той я прегрща през кръста и я обръща по корем. Преша се хваща за врата му и краката ù изплуват. Кожата ù започва да замръзва.

Финън влиза във водата и почва да гребе с ципестите си перки. После се изгубва напред.

Преша задържа дъха си, повдигнала високо брадичка. Брадуел се оттласква от дъното и рита с крака.

– Опитай и ти – подканя я той, – стига да искаш.

Тя раздвижва крака, но се чувства замаяна. Издиша и моментално вдишва отново. Вече съжалява, че не съблече повече дрехи. Натежали са.

– Справяш се чудесно – казва с пухтене Брадуел.

В този миг Преша усеща, че нещо се плъзва между краката ù. Свива ги към гърдите си, залавяйки се здраво за врата на Брадуел.

– Тук има нещо!

– Сигурно е риба. Няма какво друго да е. – Но от начина, по който очите му шарят по повърхността, разбира, че той също е изплашен.

Водата е прекалено тъмна и мътна, за да се види нещо.

– Не, не приличаше на риба – отвръща тя. Призрачните момичета. Ами ако са тук, навред около тях, ръмжащи зловещо в тръстиките, спотайващи се под водата.

– Ритай! – подканва я Брадуел.

– Не мога.

– Пусни се от мен! – надава вик той, но Преша отново усеща раздвижване в краката си. Този път ù се струва, че нечия ръка се увива около глезена ù, след което я пуска.

Тя надава вик и се вкопчва така силно в Брадуел, че той потъва под водата. Изтласква се от него, за да остане на повърхността, и започва да се катери по тялото му, натискайки го надолу. Инстинкт за самосъхранение. Дали няма да го удави? Усеща, че я обзема паника. Мятайки се във водата, започва да крещи името му. Потапя се – изгубила слух, зрение и въздух.

Махайки с ръце, тя изскача задъхана на повърхността, разсича бясно водата, блъска по нея с главата на куклата, но потъва отново. Държи очите си широко отворени, но вижда само мрака. Тишината нахлува в ушите ù. Опитва се да се добере до повърхността, но колкото повече движи ръце и крака, толкова по-дълбоко потъва в ледените води. Задържайки въздуха в дробовете си, усеща гърдите си като кухина, която постепенно се изпълва със студ.

Възможно ли е сърцето ù да замръзне, преди да се е удавила? Кожата ù ще се покрие с лед. Косата ù ще се вкочани. Дрехите ще замръзнат. Тялото ù – мъртво и посиняло – ще бъде отнесено в морето. Коляното сърби – думите от онзи сън отново изплуват в съзнанието ù – слънцето го няма.

Има чувството, че дробовете ù ще експлодират, и тогава вижда огромно количество вода след Детонациите; образът се мярка в съзнанието. Мост – полвината е във въздуха, а отдолу са… тела. Дядо ù казва, че не могат да доплуват отвъд. Сега си спомня всичко. Налага се да пълзят по телата, но вече не може да брои. Не може просто да бръщолеви за сърбящи колене, слънца и тъй нататък. Не може дори да затвори очи. Трябва да премине отвъд, като пълзи през купищата тела. Спомня си как те поддават под лекото ù телце. Всичко това се вписва в съня ù за телеграфните стълбове, обвити в пламъци, за скъсаните жици, за обезглавеното тяло, кучето без крака и овъглената овца. Не е сън. Нито труповете във водата. Това е спомен. От собственото ù минало. В нея се надига паника. Ще бъде погълната от реката. Никога няма да се измъкне от нея. Дробовете ù изгарят от болка. Би могла да отвори уста, да остави водата да нахлуе в гърлото й…