Текст книги "Сраснати"

Автор книги: Джулиана Багът

сообщить о нарушении

Текущая страница: 2 (всего у книги 25 страниц)

Още като съвсем млад бащата на Партридж използваше мозъчни стимуланти – толкова много, че в главата му пламваха възбудени синапси. Сега проявява признаци на ускорена клетъчна дегенерация: паралитично трептене и линеене на кожата, а после отказ на органи и смърт. Ала той не е единственият. Партридж си спомня, че в Купола всички болни, стари или анемични хора светкавично бяха отвеждани в едно отцепено крило на медицинския център. През последните няколко седмици той проумя мрачната истина: ускорената клетъчна дегенерация накрая ще засегне Специалните сили и всички момчета от академията, подложени на мозъчна стимулация, в това число и самия Партридж.

Преди да умре майка му му каза, че ако съдържанието на тези мускали се смеси с друго вещество, приготвяно по формула – вече изчезнала – полученото съединение може да направи обратима ускорената клетъчна дегенерация. Но тогава той бе обзет от силни чувства – не бе виждал майка си от малък – и не разбра напълно смисъла на думите ù. Сега обаче, припомняйки си всичко това, се опитва да се съсредоточи върху трите основни компонента, които могат да направят обратима болестта: съдържанието на мускалите, другата съставка, върху която, по думите ù, някой работел, и формулата за смесването на тези два елемента.

Освен това майка му му показа и списък на хора, живеещи в Купола, които бяха на нейна страна, в това число родителите на Арвин Уийдс, бащата на Олгрин Фърт и дори Дюран Гласингс – част от някаква мрежа в Купола. Когато извеждаха Лайда оттам, за да я използват като примамка за залавянето на Партридж, един от членовете на тази мрежа прошепна в ухото й: „Кажи на лебеда, че ние сме готови.“ А щом Партридж предаде Посланието на майка си, тя прошепна: „Сигнус“ – дума, чието значение все още не разбира.

От нея знаеше, че течността в мускалите съдържа мощно вещество за самовъзпроизводство на клетките. Но също, че серумът е неустойчив, несъвършен и опасен.

Взима един от мускалите и го разглежда на оскъдната светлина. Пита се защо тази течност е толкова неустойчива, несъвършена и опасна. Например какво ще стане, ако влезе в контакт с кожата на някое живо същество? Иска му се да провери. Тази мисъл се е загнездила в ума му и просто не може да се отърси от нея. За начало има нужда от нещо живо, върху което да я изпробва.

Бръмбарите.

Връща се при бурканите и взима нетърпеливо един. Буболечките отново се разбягват, ала Партридж улавя един в шепата си. Тя е с лъскаво гръбче и яркочервена главица с бодливи рогца. Разперва крачка, осеяни с остри шипове. Партридж го държи, но усеща, че насекомото запълзява по пръстите му.

– Съжалявам – прошепва той. – Наистина съжалявам.

После го отнася при шперплата, отваря музикалната кутия на майка си, внимателно го слага в нея и затваря капака. Отвътре се чува драскане. Ще му се Арвин Уийд, геният на академията, да е тук. Господи, как съжалява, че не е внимавал по време на лабораторните упражнения.

Партридж взима една от спринцовките и отстранява капачето. Иглата проблясва на светлината. Дава си сметка, че ще изхаби капка от течността. Само една, казва си той. Една-единствена.

Повдига капака на музикалната кутия. Буболечката се втурва по шперплата, ала Партридж я спира. Докато размахва яростно крачка, изпод крилата ù се подава извита нагоре опашка, разкривайки люшкащо се насам-натам жило. Малките черни очички на буболечката изглеждат влажни. Когато отмества поглед към иглата и започва да натиска буталото, Партридж усеща убождането. Пареща болка полазва по палеца и показалеца му, с които придържа буболечката от двете страни на хитиновата обвивка. Огънят плъзва нагоре по ръката му. Надава вик на изненада, ала не пуска насекомото.

Партридж бързо насочва иглата към него, ала го пуска, тъй като ръката му е вцепенена от болка. Буболечката започва да ситни по шперплата, но от иглата се отцежда капчица гъста течност, която се отронва на задното ù краче, и то се отпуска. Но тя продължава да се влачи напред.

Викът е разтревожил Майка Хестра. Тя почуква на вратата на мазето.

– Какво става там?

– Нищо! – Партридж увива спринцовките с вече подутата си ръка, повдига буркана и мушва вързопа в дупката. А буболечката се шмугва в мрака под шперплата.

Вратата на мазето се отваря с трясък. Силуетът на Майка Хестра се очертава неясно на прага.

– Каква е тази врява? – пита тя.

– Просто една песен, която научих в академията. Тук е дяволски тихо – отвръща, разтривайки пламналата си от болка ръка, но веднага спира. Не иска повече въпроси.

Майка Хестра е доста пълна. Синът ù, петгодишно момченце на име Сайдън, ще остане завинаги прикован към крака ù. Жената е облечена с парчета кожа, зашити едно за друго и скроени по тялото й; малко над бедрото ù е оставена дупка за пъпчивата глава на момчето. Повечето майки са групита, сраснали се с децата си, и Партридж така и не можа да свикне с вида им. По време на Детонациите майките са държали децата в обятията си или приведени над тях са ги пазели от ярките пламъци. Партридж изобщо не може да си представи какво е да бъдеш замразен в това състояние, без никакви изгледи да пораснеш, впримчен завинаги в затвора на майчиното тяло. Лицето на Сайдън е започнало да съзрява. Нима ще остарее така?

Майка Хестра поглежда ядосано Партридж. На едната ù буза личат дамгосани думи – обърнат наопаки надпис, отпечатан на кожата ù по време на Детонациите; приличат на татуировка. До този момент Партридж не е успял да ги разчете, тъй като не си позволява да се взира прекалено дълго в тях. Просто не иска да бъде груб.

– Е, стига толкова – отсича тя.

– И без това смятах да си лягам.

– Хубаво. Сутринта заминаваме. Ще те събудя рано.

– Лайда и Илиа също заминават, нали? – Макар че би предпочел Илиа да не идва с тях. Тя е луда. Нещо, за което не може да я вини. Бе живяла под ключ във фермерската къща, непрестанно малтретирана от мъжа си и принудена да крие белезите си под найлоновата материя, превърнала се в нейна втора кожа. Наскоро е започнала да увива тялото си с парчета плат – може би защото се срамува от кожата си. Или просто по навик. Илия бе убила съпруга си, забивайки скалпел в гърба му, и бе превъртяла. Така че Лайда е единственият човек, когото иска да види. Лайда.

– Лайда, да. Но за Илиа не знам – отвръща Майка Хестра.

– Къде отиваме? – пита Партридж.

– Не мога да ти кажа. – И с тези думи изчезва от погледа му. Вратата на мазето се затръшва подире ù. За миг Партридж се чувства замаян от новините. Край на заточението. Утре ще види Лайда. Скоро всичко ще бъде различно; съвсем скоро. Вече го усеща. Боже, колко му липсва тя.

В този миг чува, че нещо стърже. До слуха му достига шум, сякаш в пръстта се забива лопата. Не, не е това – звучи повече като дращене.

Обзема го чувството, че не е сам.

Музикалната кутия на майка му е на земята. Пресяга се да я вземе, но съзира дълъг черен нокът, стърчащ от тъничка клечка – крак на насекомо, огромно насекомо – да се подава изпод шперплата. Изглежда твърде голям, за да е кракът на бръмбара. Отново се разнася стържещ звук.

Партридж посяга към шперплата и го повдига. Кракът се свива и изчезва от погледа му.

Поема дълбоко дъх и отмята рязко шперплата; понякога забравя, че е програмиран да има огромна сила.

Буболечката изниква пред погледа му. Опашката му потраква по собствената му хитинова обвивка, крилата потрепват безпомощно с конвулсивни движения. Опитва да си поеме дъх и в същия миг се разнася силно стържене.

От тялото на насекомото стърчи здрав и масивен крак с шипове.

Значи течността в мускала е подействала. Тъй като клетките на крака не са увредени, вместо да лекува стара травма, е изградила нова тъкан и кост; дори шиповете изглеждат естествено наредени. Това му се струва познато – деликатната работа по реконструирането на малък крайник. Чувал ли е някога за подобно нещо?

Партридж няма желание да го докосва. По ръката му все още пълзят горещи тръпки. „Неустойчив, несъвършен и опасен.“ С тези думи майка му бе описала серума. Кракът на бръмбара дращи в пръстта, обхванат от неконтролируеми спазми.

Изведнъж Партридж усеща, че го връхлита чувство на всемогъщество. Това е негово дело, постигнато с една-единствена капчица от течността. Кръвта нахлува в главата му, ушите му зазвъняват, замисля се за властта на баща си. Какво ли е изпитвал старецът по време на Детонациите – взрив след взрив с ослепителна светлина, пълзяща по цялото земно кълбо?

Боже мили, мисли си Партридж. Ами ако баща му е бил обсебен от идеята за подобна власт? Ами ако това го е довеждало до състояние на опиянение? Ами ако е изпитвал чувството, че този кратък миг се разширява у него линейно, до безкрайност?

Крилата на буболечката се прибират. Кракът се свива конвулсивно още няколко пъти, след което тя забива мощния си крайник като кинжал в пръстта и се изправя. Изтласква се с малките си крачка, а масивният крайник се свива и изпъва. Ето че отскача и размахва крила. Ала кракът е твърде тежък, за да се задържи. Тупва на земята, но кракът омекотява удара. После се свива отново, насекомото отскача, размахва крила, тупва на земята, свива се, отскача...

Малката твар не е същата, каквато е била преди минути.

Вече е нов вид.

Ел Капитан

Новак

Снегът ту вали, ту спира. Сега отново прехвърча, носейки се леко сред тъмните силуети на дървета и храсти, и се трупа по чепатите клони. Заради студа тази есен много от тях са покрити с дебела козина. Ел Капитан прокарва пръсти по дългия и тънък клон на една фиданка и веднага я усеща – това не е мъхестото покритие, характерно за някои растения. А истинска козина, каквато можеш да видиш на коремчето на котка.

– Ще оцелеят само най-приспособимите – подхвърля той на брат си Хелмут, когото винаги ще носи като товар на гърба си.

– Най-приспособимите – прошепва Хелмут. Той надзърта над едното рамо на Ел Капитан, след което люшва глава към другото. Днес е неспокоен.

– Престани да се въртиш! – скарва му се Ел Капитан.

– Да се въртиш – повтаря Хелмут.

Ел Капитан е дал на брат си разни неща, които да държи в ръцете си. Хелмут винаги е имал нервни ръце. Преди време плетеше скришом въже, с което да удуши Ел Капитан, ала в крайна сметка бе спасил живота му. След тази случка Ел Капитан реши, че трябва да му се довери. Нямаше друг избор. Даде на Хелмут джобно ножче и предмети за дялкане, за да прави нещо.

– Сигурен ли си, че можеш да му имаш доверие? – попита го веднъж Брадуел.

А Ел Капитан му отвърна:

– Разбира се. Все пак е мой брат!

А може би иска просто да го изпита, предизвиквайки го: „Искаш да ме убиеш ли? Давай тогава. Няма да ти преча.“ Понякога, когато се навежда напред, Ел Капитан забелязва стелещите се дървени стърготини. Днес обаче Хелмут дялка с ножчето като обезумял.

Ел Капитан присяда на огромното коренище на едно дърво и отпуска пушката на ботушите си. Тъй като тръгнаха, без да закусят, сега е гладен. Той развива загънатия във восъчна хартия сандвич от крайщници хляб. Обича крайщниците, защото са твърди. Накрая подхвърля на брат си:

– Да хапнем, братле.

Ел Капитан е свикнал с неизменния навик на Хелмут да повтаря думите му; нищо повече от глуповато ехо. Този път Хлемут повтаря репликата с друга интонация:

– Да хапнем, братле – казва той, сякаш се кани да погълне Ел Капитан. Просто лека закачка, колкото да го държи нащрек.

– Е – казва Ел Капитан, – не е ли вкусно?

– Не е ли вкусно? – повтаря Хелмут.

– Знаеш ли, че изобщо не съм длъжен да деля този сандвич с теб? – Преди да срещне Преша, дори нямаше да му хрумне да го направи, ала оттогава се бе променил. Усеща промяната с цялото си тяло, сякаш протича клетка по клетка. Пита се дали Хлемут също не я забелязва, след като имат толкова много общи клетки. Не че изведнъж е станал самарянин. Дори напротив, Ел Капитан още усеща в гърдите си изпепеляващ гняв. Разликата е, че сега има цел – нещо, което да брани. Дали това не е самата Преша?

А може би става дума за нещо много по-голямо.

Ел Капитан отхапва залък хляб с късче месо, пъхнато между крайщниците. После подава сандвича на Хелмут. Трябва да дели всичко с брат си. Все пак във вените им тече една и съща кръв и ако иска да помогне за превземането на Купола – а той държи да доживее този ден – Хелмут трябвада е на негова страна, при това жив и здрав. Да му навреди, означава да навреди на себе си. Може би тъкмо това е разковничето. Открай време Ел Капитан таи омраза към себе си, но след срещата си с Преша усеща, че чувството е някак смекчено. Преди гледаше на себе си като на изоставено дете. Първо го изостави баща му – бивш пилот, изгонен от военновъздушните сили, защото бе откачил. Ел Капитан искаше да бъде като него – да научи всичко за реактивните самолети – сякаш това щеше да го направи достоен да има баща. После умря майка му. Изглежда, изобщо не бе достоен да има родители. Самият той също донякъде бе превъртял, но какъв смисъл има да тъпче на едно и също място. Нали? Преша съзира у нещо него, което си струва, и може би не греши.

– Виждаш ли колко съм добър? – подхвърля на Хелмут.

– Колко съм добър – казва брат му.

Тази сутрин Ел Капитан излезе по-рано от обикновено, за да тръгне по следите на електрическите импулси. Притеснява се, че се навъртат все по-близо до щаб-квартирата. Изплъзват му се. Но сега е сигурен, че усеща нещо. Макар да не може да ги разчете, долавя, когато импулсите се предават на по-висока честота, а това означава, че някой изпраща съобщение, а останалите отговарят.

Той загъва остатъците от сандвича в хартията, прибира ги в раницата и поема към импулсите. Забелязва следи в снега, като всяка стъпка е пресечена с коловоз. Съзира фигури далече напред. Тръгва подире им на подобаващо разстояние.

Достига до една просека и спира. Неколцина от Специалните сили са се скупчили. Изглеждат красиви и силни – почти царствени. Някои са едри, други – жилави. Изглежда, студът не им влияе – сигурно фината втора кожа, в която са обвити, е изработена така, че да ги предпазва. Имат изключително обоняние. Един вдига глава и надушва Ел Капитан и Хелмут; ноздрите му се разширяват, а когато погледите им се срещат, Ел Капитан застива на място, но без да се вцепенява. Не иска да изглежда изплашен.

През последните няколко седмици стига до заключението, че индивидите от новата група не са така енергични като онези, с които двамата с Хелмут се бяха сражавали в гората рамо до рамо с Брадуел и Лайда. Изглеждат някак недооформени, сякаш промените в телата им са били ускорени. Не притежават нужната ловкост. Случва се дори да залитнат. Очевидно не се чувстват удобно с вградените в ръцете им оръжия. А когато се скупчват по този начин, изглежда, се нуждаят един от друг, от близостта си – също като хората.

Останалите трима насочват поглед към Ел Капитан и Хелмут, известени по невидим начин от първия. Въпреки че могат да говорят, не казват нищо. Сякаш приемат присъствието му като част от околната среда, подобно на пронизителните крясъци на птица с деформирани крила и метален клюн или на напомнящото плач на дете скимтене на животно, попаднало в някой от капаните на Ел Капитан. Не търсят него. Не затова са тук. Търсят Партридж – сигурен е в това. И Ел Капитан се страхува, че ще проявят интерес и към Преша, която е кръвно свързана с брат си и може да се окаже полезна за Купола – най-вече, за да отведе Партридж там.

Ел Капитан иска да говори с тях. Знае, че са програмирани да бъдат лоялни към Купола, но в схватката край бункера един от тях бе изменил на господарите си и това беше Седж, братът на Партридж. Все пак са човешки същества, макар на най-ниското възможно ниво. Достатъчно е да направи връзка с тях. Отдавна чака подходящ момент за това.

Ел Капитан напуска прикритието зад дърветата и коленичи в снега, усещайки студа и влагата през панталоните си. Той вдига умолително ръце. После свежда глава в знак на смирение.

Долавя заглъхващия шум от стъпки и пропукването на сухи клонки. Щом вдига поглед, тях вече ги няма.

Отпуска се на пети.

– По дяволите.

– По дяволите – отронва Хелмут.

– Не говори така – скастря го Ел Капитан. – Това е лош навик.

Става. Долавя шум зад себе си. Притегля бавно пушката към гърдите си. Обръща се.

Насред пътеката, на не повече от двайсет стъпки, стои самотен войник от Специалнте сили. Ел Капитан не го е виждал досега. Явно не изпраща нискочестотни импулси, с които да привлече вниманието на останалите Специални сили в района. Интересно. Може би иска да скрие местоположението си от другите.

На ръст е висок и е най-слабият войник, когото Ел Капитан е виждал. Всъщност лицето му още не е изгубило човешкото си излъчване – и това личи не само в очите, защото Специалните сили винаги запазват човешкия израз в очите си, а също и в деликатната извивка на челюстта, в малкото носле и ноздри. Раменете и бедрата му изглеждат силни, но не така обемисти. В предмишниците му са вградени две смазани до блясък оръжия – все още неизползвани.

Този войник е съвсем ново попълнение.

Следи предпазливо Ел Капитан с поглед.

Ел Капитан вдига бавно ръце и казва:

– Слушай, няма защо да бързаме, така че спокойно.

– Спокойно – повтаря Хелмут и продължава нервно да дялка зад гърба на брат си.

– Какво искаш? – пита Ел Капитан.

Съществото надига глава и подушва въздуха.

– Гладен ли си? Ако знаех, че ще те срещна, щях да взема повече храна.

Съществото поклаща глава. Сетне се навежда и започва да разчиства мъртвите листа от пътеката, разкривайки голата пепелява пръст. После се изправя и вдига единия си крак. От върха на ботуша му изскача масивен нож. Ел Капитан трепва в очакване да бъде изкормен, но тогава съществото забива ножа в пръстта, след което вирва брадичка, поглежда към гората и започва да дълбае някаква дума в твърдата земя. Ел Капитан е сигурен, че съществото има бръмбари в очите и ушите си – също като Преша преди време. Така че познава добре тази игра. Войникът иска да му каже нещо, без да бъде записано.

Точно под думата издълбава някакъв символ. Ала Ел Капитан е твърде далече, за да го прочете. Освен това написаното е наопаки.

Съществото отстъпва назад и с няколко скока се оттегля в гората, след което се изстрелва нагоре, обхващайки с ръце дънера на едно дърво без корона и с проядена от насекомите кора.

Ел Капитан пристъпва предпазливо напред. Вдига поглед към съществото, което продължава да се взира в гората. Ел Капитан заобикаля думата и я прочита – „ХЕЙСТИНГС“. Да не би да е име? Или пък място? В съзнанието му изплува думата „битка“. Може би името Хейстингс е свързано с някоя война? Ел Капитан е достатъчно съобразителен, за да не изрече думата на глас. Приковава очи в символа. Представлява кръст. Като онзи, с който завършваше Посланието на Купола, написано на малки листчета, които заваляха от небето точно след Детонациите. Кръст, пресечен в центъра с кръг.

– Нямам представа какво иска от мен – казва Ел Капитан на Хелмут.

Войникът скача от дървото и хуква. Ала после спира.

– Иска да тръгнем след него – казва Ел Капитан.

– След него – повтаря Хелмут.

Ел Капитан кима и почти два километра следва с бърза крачка войника през гората. Накрая стигат до просека, от която се открива изглед към града или по-скоро към онова, което е останало от него. От тази височина ясно се виждат пораженията – руините, черните пазари, опустошените конструкции на сградите, гъстата мрежа от алеи и безименни улици. Ел Капитан остава без дъх. Пулсът на брат му също е ускорен, което вероятно се дължи на силата, с която сърцето му изпомпва кръвта.

– По дяволите – измърморва Ел Капитан. – Защо ме доведе тук?

– Доведе тук – повтаря Хелмут.

Оттук се вижда белият овал на Купола, очертан на хълма в далечината, и кръста, проблясващ на фона на пепелявото небе.

– Да не би да смята, че не знам откъде е дошъл? – Разтрива очи с кокалчетата на ръцете си.

– Откъде е дошъл – казва Хелмут и посочва отвъд запустелите полета, опасващи Купола, група хора, които влачат дървени трупи и ги подреждат на замръзналата земя.

– Някакви безумци, които се опитват да строят нещо пред Купола.

– Пред Купола – повтаря Хелмут.

Но защо там? Това ли искаше да му покаже войникът? И с каква цел? Ел Капитан наблюдава как се движат хората. Изглеждат организирани и в стройни редици пренасят разни неща като усърдни мравки.

– Това не ми харесва – казва той. – Имам чувството, че искат да запалят огън.

– Огън – отронва Хелмут.

Ел Капитан поглежда Купола.

– Но с каква цел, по дяволите?

Преша

Седем

Моргата е студена. Има само дълга стоманена маса. От последното ù идване тук преди две седмици Брадуел е натрупал още книжа. Незавършеният ръкопис на родителите му е подреден на купчини. На стената е залепено Посланието – оригинал, който дядо ù бе пазил години наред. Преша го даде на Брадуел, след като той се върна в бръснарницата, за да прибере каквото бе останало. Все пак той е историкът.

                                           Братя и сестри, знаем, че сте тук.

                         Един ден ще излезем от Купола и ще дойдем при вас с мир.

                               Засега ще бдим отдалече с чувство на милосърдие.

                                                    

Когато Посланието е било хвърлено от някакъв летателен апарат в дните след Детонациите, навярно е звучало като обещание. Сега обаче звучи като заплаха.

Брадуел плъзга тежкото резе на вратата – ръчно изработен лост, закован за стената.

– Каква уютна бърлога си спретнал тук – казва тя.

Той спира до дъсчената платформа и оправя завивките.

– Никакви оплаквания.

Преша пристъпя до масата и взима камбанката, която му бе дала във фермерската къща. Беше я намерила в опожарената бръснарница в деня, в който си тръгна. Още тогава клепалото липсваше. Камбанката стои върху изрезка от вестник, останала невредима след Детонациите, най-вероятно скрита в сандъка на родителите му. В сравнение с другите книжа не изглежда така обгоряла и опърпана. Очевидно е била грижливо пазена. Всъщност Брадуел съхранява всички вещи от миналото. Когато родителите му били убити непосредствено преди Детонациите – разстреляни в съня си – Брадуел намерил сандъка, зазидан в тайно помещение с подсилени стени. В него държи незавършения ръкопис на родителите си, които се опитвали да разобличат Уилъкс, както и най-различни неща: стари списания, вестници, опаковки. Сандъкът е натикан под ръждив чугунен умивалник. Камбанката закрива първата част от заглавието. Втората гласи: „ОБЯВЯВАТ ЗА ЗЛОПОЛУКА УДАВЯНЕТО“. На изрезката се вижда снимка на млад мъж в униформа, взиращ се с каменно лице в обектива. Брадуел използва камбанката като преспапие. Само толкова ли означава за него?

Преша се сеща за Фридъл. Изважда го от джоба си и го оставя на масата. Насекомото отваря очи и се оглежда.

Черната кутия изтрополява край нея.

– Наистина прилича на кученце – казва Преша. – Беше прав.

– Навремето имах куче – отвръща Брадуел.

– Не знаех.

– Разказах за него на Партридж, докато обикаляхме Разтопените земи да те търсим. Един приятел на семейството, Арт Уолронд, убеди родителите ми да ми вземат куче. Каза им, че то е необходимост, когато си единствено дете. Нарекох кутрето Арт Уолронд.

– Странно име за куче.

– Бях странно хлапе.

– Само когато Арт Уолронд, семейният приятел, и Арт Уолронд, семейното куче, се намираха в една и съща стая, ти казваше: „Седни, Арт Уолронд“. Кой от двамата сядаше?

– Това философски въпрос ли е?

– Може би. – Ето че отново общуват с лекота. Вероятно е възможно да бъдат приятели, които се шегуват.

Той се пресяга, потупва черната кутия по главата, сякаш е куче, и казва:

– Не го помня по този начин.

Преша се опитва да си го представи – странно хлапе с куче. Опитва се да си представи и себе си като дете. Почти цялото ù детство бе преминало в усилия да си спомни неща, които никога не са се случили – измисляше ги дядо ù. Ала той дори не беше неин дядо; той бе непознат, който я спаси и я направи своя внучка. Дали му е било трудно да живее с тази лъжа? Може би е имал жена и деца, които са загинали, и тя е трябвало да запълни тяхната липса. Но него вече го няма и тя никога не ще узнае истината.

Ако не бяха Детонациите, щеше да се радва, че е срещнала Брадуел – реалност без куклени глави вместо ръце, белези и сраснали се с плътта птици, преди понесените загуби. Тогава можеше да преживеят своята първа целувка под имела – история, която дядо ù веднъж ù разказа.

В другия край на помещението се виждат три редици квадратни вратички, три от тях са вградени в стената – общо девет. Тя се приближава с любопитство. Докосва една от дръжките.

– Там са държали труповете – обяснява Брадуел. – А металната маса е служела за аутопсии.

Мъртвите. Преша си представя лицето на майка си, което изплува в съзнанието ù и мигом изчезва. Пуска дръжката на вратичката и поглежда към отсрещната пропукана стена от керамични тухли, чиито процепи са запълнени с проникваща отвън сгурия.

– Та това е морга. Естествено, че са държали тук телата на мъртвите – казва тя по-скоро на себе си, отколкото на него.

– Понякога все още се използва с тази цел.

– Все едно имаш съквартирант – опитва се тя да разведри обстановката.

– Общо взето – отвръща Брадуел. – Досега съм имал само един.

– Кой?

– Едно момче, загинало в гората – казва Брадуел. – Искаш ли да го видиш?

Сякаш изведнъж се бе появил натрапник.

– Той тук ли е?

– Намерили са го патрулиращи войници. Кап донесе тялото тук. Искаше да разбере от какво е умрял. Сега се опитват да издирят семейството му, за да бъде идентифициран.

– Ами ако няма семейство?

– Предполагам, че някой новобранец ще трябва да го погребе. – Той дръпва една от дръжките. В този миг Преша очаква да зърне тялото на момчето. – Освен това моргата се оказа идеалното място, където да държиш заключени черни кутии. – Щом дългият контейнер се отваря, Преша вижда останалите пет черни кутии. Стоят неподвижно с изгасени лампички. Срещу всяка има листче със записки, залепено за дъното на контейнера. Всяка бележка има заглавие; Брадуел е кръстил кутиите – Алфи, Барб, Чамп, Дикенс, Елдърбъри – и то по азбучен ред. Фридъл хвръква от масата и започва да кръжи около Финън. От горната част на кутията се появява малка ръчка с фотообектив и започва да снима летящия Фридъл.

– Защо си им дал имена?

– Така ми е по-лесно да разговарям с тях. Израснах сам. Така че няма нещо, с което да не мога да завържа разговор – казва той. Това даде възможност на Преша да надникне в детството му. На десет е живял в мазето на един месарски магазин, грижейки се сам за себе си. Бил е много самотен. – Но няма значение как съм ги нарекъл. Тези пет кутии са с напълно еднакво устройство, проектирани са така, че да издържат на топлина, налягане и радиация. Имат по няколко куплунга. – Той показва на Преша малките дупчици. – Успях да извадя куплунгите с помощта на един от самоделните поялници на Кап и тогава... – Взима три парчета тел и ги пъхва в дупчиците, деликатна операция. – Ето какво. – Капакът на черната кутия се отваря с жужене и отдолу се вижда нещо червено и овално от тежък метал.

– Какво е това?

– Тук се съхранява цялата информация. Това е мозъкът. Реагира на прости команди – додава той. – Яйце, отвори се.

От червеното яйце се разнася бръмчене. Малките плъзгащи се метални вратички се отварят, откривайки чипове и жички, сложна мрежа от синаптични връзки.

– Красота! – възкликва той и подхвърля яйцето. – Съдържа цяла библиотека с информация.

– Библиотека ли? – възкликва Преша възторжено. – Това е сграда, пълна с книги, безброй помещения с книги; имало е хора, които са се грижели за книгите.

– Библиотекари.

– Чувала съм за тях. – Идеята за това бе трудно възприета. – Било е разрешено да взимаш книги вкъщи, стига да обещаеш да ги върнеш.

– Точно така – отвръща Брадуел. – Като малък имах карта за подобна библиотека. Името ми бе изписано с печатни букви точно до снимката. – За миг погледът му изглежда замечтан. Преша му завижда за този спомен. Бе съградила представата за детството от нещата, които дядо ù бе разказвал, но сега трябва да заличи този свят, да изтрие подарените спомени. Мечтата ù е да си спомни картата за библиотека с името и снимката ù. Замисля се за истинското си име. Еми – кратък звук, който трепва за миг на устните ù. Бриджит – като мост, който се извива над голямо и студено езеро. Иманака – звук на тракащи пръчици. Каква ли е трябвало да стане Еми Бриджит Иманака?

Може би тази Еми щеше да се влюби до полуда в Брадуел. Но Преша не би могла, защото това ще означава да го изгуби.

Брадуел отново насочва вниманието ù към кутиите:

– Наложи се да я отворя, за да активирам яйцето, но сега може да отговори на всеки въпрос, който ти хрумне, без да го вадиш. – Той пъха яйцето в черната кутия. – Затвори се. – Вратичките на яйцето се плъзват обратно и капакът на кутията се спуска на място.

– Ти какво го попита?

– Първо го попитах какво представлява?

– И?

Той се навежда над кутията и казва:

– Какво си ти?

От вътрешността на кутията се разнася продължително щракане и на повърхността ù се подава подобна на камера механична очна ябълка. От нея изскача лъч светлина и тогава над кутията изниква образът на яйцето и се завърта във въздуха. Мъжки глас започва да представя кратка история на записващите устройства, в това число и черните кутии, които обикновено се боядисвали в червено или оранжево за по-лесно откриване на катастрофата.

– Тази кутия е част от серията напълно идентични черни кутии, разработени във връзка с одобрения от правителството и финансиран с федерални средства проект за събиране и запис на данни в областта на историята на културата в случай на масово изтребление – с ядрен или друг характер. – След това гласът говори за точните мерки на алуминиевия корпус, високотермичната изолация, обвивката от неръждаема стомана и устойчивите на радиация нанотехнологични тръби.

– Леле! – възкликва Преша.

– Съдържат картинна информация в областите изкуство и кино, наука, история, попкултура. Всичко.

Зави ù се свят от мисълта за мащабите на всичко това.

– За времето Преди – казва Преша със страхопочитание.

– Съдържат версия на живота преди. Идеализирана дигитална версия. Информацията не е непременно достоверна.

– Дядо ми обясняваше как работи вселената, като движеше в кръг камъчета по пода – слънцето, планетите, звездите. Преструваше се, че знае всичко, защото виждаше, че ставам неспокойна, когато няма отговор за нещо.

– Какво представлява вселената? – попита Брадуел черната кутия.

Появява се нов разширяващ се лъч, в който се показват планетите и луните, въртящи се в орбита около слънцето, съзвездия изпъстрят въздуха. Преша понечва да докосне една луна, ала пръстите ù преминават през нея. Фридъл полита нагоре, пресича безплътната картина и се приземява на металните си крачка, взирайки се объркано в нея.